Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Петър Копанов (2008 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 6-12/1956 г., брой 1/1957 г.

История

  1. — Добавяне

Всъщност това беше отличен борсов удар. Мак Доналд си припомняше с наслада тези дни. Потънал в огромното кресло, с примижали очи той пущаше колелца дим и по широкото му отпуснато лице, с правилен нос и присвити волеви устни се четеше наслаждение.

… Тогава той беше млад, на гърба му не тежаха цели 50 години. Беше пълен с енергия и сили. Той даде идеята на баща си, когато завършваше медицинския институт, и няколко седмици по-късно вестниците гръмнаха:

„БЛАГОРОДНИЯТ ПОЧИН НА ЕДИН МИЛИАРДЕР!“
„ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ЩЕ ПОДАРИ НА ВСЕКИ АМЕРИКАНЕЦ ПО ОЩЕ ЕДИН ЖИВОТ!“
„СТО И ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ ЖИВОТ — ЗАМАЙВАЩА ПЕРСПЕКТИВА.“
„10 МИЛИОНА ДОЛАРА ЗА ИНСТИТУТА НА ЖИВОТА!“
„ПРОЧУТИЯТ ФИЗИОЛОГ ПРОФЕСОР РЕНЕ КЛЕР ПРИСТИГНА ОТ ФРАНЦИЯ, ЗА ДА ЗАСТАНЕ НАЧЕЛО НА ИНСТИТУТА НА ЖИВОТА!“

Това бе сензацията на деня. Сензация, подхранвана дълго време. Милиардерът доби популярност, на която всеки можеше да завиди. Към него се обръщаха учени от целия капиталистически свят и предлагаха своите услуги в благородната борба за продължаване живота на хората.

Всъщност… — Мак Доналд тихо се засмя, като си припомняше тези бурни дни — всъщност те надхитриха всички конкуренти. Доналд индустри заграби най-големите правителствени поръчки. Лекарствата на фирмата намериха пазари в целия свят. Сумите, дадени за построяването и издръжката на института, бяха нищо в сравнение с печалбите, които потекоха към фирмата вследствие нарасналото търсене на нейните произведения.

Оттогава минаха двадесет години. Старият Доналд умря. Мак Доналд остана единственият собственик на големите химически заводи и милиардите на своя баща. Той притежаваше несметни богатства. Положението му във финансовия свят беше непоклатимо. С всички можеше да се случи нещо: минаваше надвисналата заплаха за война и акциите на стоманените тръстове падаха, падаха акциите на самолетостроителните и корабостроителни компании. Само Доналд индустри свободно плуваше в кризите — хората боледуваха и във война, и в мирно време. Даваха последния си лев, но купуваха лекарствата на Доналд индустри.

Във висшите медицински учебни заведения учеха стипендианти на фирмата. В последния четвърт век фирмата успя да създаде един огромен апарат от аптекари, лекари и научни работници, които навсякъде я поддържаха.

Мак Доналд погледна изгасналата пура и бавно я постави в кристалния пепелник.

„Загасна“ — с досада помисли той, но не посегна към запалката, скъпоценният камък на която искреше с червени отблясъци.

Черният въглен на края на пурата го върна към една мисъл, която напоследък го преследваше…

… И той някога щеше да изгасне така… Идваше старостта. Наближаваше оня съдбоносен ден…

Той стана и с бързи крачки започна да се разхожда из стаята. Щеше ли да се предаде той, който бе свикнал да побеждава?

Имаше още време. Оставаха му може би не по-малко от 15–20 години…

Той натисна копчето, което светеше в левия ъгъл на бюрото.

— Джейн!

— Заповядайте… — отговори веднага приятен женски глас.

— Извикайте при мене професор Рене Клер от нашия институт на живота. Ще го чакам довечера в шест.

— Веднага…

* * *

Професор Иванов избърса ръце в престилката си и погледна изпитателно своя помощник.

— Всичко ли е готово за опита?

— Да, другарю професор.

— Добре. Ще почакам Елена и ще почнем. Отивам горе.

Професорът бавно тръгна по стръмната тясна каменна стълба. Той спираше през няколко стъпала, за да си поеме дъх. Седемдесетте години бяха дали своето отражение върху сърцето. Дългогодишният труд вече пресушаваше енергията на това слабо тяло.

Професорът мина през няколко врати и най-после излезе горе, на голямата тераса, която гледаше към Витоша. Той затвори очи и жадно задиша свежия въздух. Полъхваше ветрец. В градината шумоляха зелените листа на дърветата и се разнасяше приятният мирис на разцъфтелите люляци.

Голямата вила беше разположена встрани от шосето София-Димитрово, на няколко километра извън града, в полите на Витоша. Наоколо нямаше други постройки. Асфалтиран път водеше до вратите. Над високата ограда подаваха клони стари плодни дръвчета. От широката покрита тераса се разкриваше прекрасна гледка към планината.

Професорът се излегна на един от меките платнени столове, загледан в сивата лента на шосето, което се губеше между дърветата. Префучаваха камиони, автобуси, леки коли. Но тяхната кола я нямаше. Къде ли се бавеше Лена? Преди половин час тя трябваше да бъде тука!

Професорът усети, че вратата за терасата се отвори и се обърна. На вратата стоеше асистентът.

— Лена се забави. Ще почваме ли?

— Ще я чакаме — кратко отговори професорът. И след малка пауза добави: — Вълнуваш ли се?

— Как не, другарю професор. Та това е първият наистина сериозен опит.

— И аз се вълнувам, макар че иначе съм сигурен в резултата. Зайците няма и да усетят как ще премине месецът. Как са? Видя ли ги сега?

— Подскачат из клетката.

— Храна не си им давал, нали?

— Не. От вчера са гладни. Само съм ги инжектирал.

Познатият сигнал ги накара да прекъснат разговора.

Една синя кола се отдели от шосето. Вратата безшумно се отвори пред нея и колата, като продължаваше да сигнализира, влезе в градината. От нея изскочи Лена.

— Закъснях ли много? — извика тя и се затича по стълбата. — Не се сърдете, че почакахте. Задържаха ме в академията. Ще започваме ли?

— Веднага! — малко сърдито отвърна професорът.

Лена сконфузено млъкна.

Тримата бързо слязоха в подземната лаборатория.

* * *

— Мистър Рене Клер!

На вратата на огромния кабинет се появи висок мъж с много слабо лице, осеяно със синкави жилки, които прозираха под нежната, бледа като слонова кост кожа. Той леко се поклони при гръмкия поздрав на милиардера и седна в широкия фотьойл. В този човек имаше някакъв подчертан финес, който сякаш беше вроден и без който той не можеше да съществува.

— Аз ви слушам, мистър Доналд.

Доналд стана и направи няколко крачки из стаята. Стъпките му потънаха в мекия килим. Този мълчалив, самоуверен и недостъпен човек винаги го смущаваше. Тихият глас на французина сякаш пресичаше надменността на милиардера. И Доналд с досада трябваше да признае, че този човек единствен от всичките му подчинени не се страхува от него.

— Отдавна не бяхме говорили с вас, драги Клер — започна милиардерът, като подбираше на ум думите си и продължаваше да се разхожда.

— По ваша вина — любезно допълни французинът.

— Исках да ви питам за работата, за някои неща — без да обърне внимание на забележката, продължи милиардерът, — може би имате нужда от пари, от нови сътрудници…

Той замълча, като търсеше подходящи думи. Французинът го избави от това неудобство.

— Да, имам — каза натъртено той. — Лабораториите някога бяха обзаведени по последна дума на техниката, което за съжаление сега не може да се каже. През последните няколко години се изобретиха много нови апарати. Ние ги нямаме. Няколко пъти исках среща с вас, но отговаряха, че пътувате… — ученият леко присви устни и на Мак Доналд се стори, че в очите му проблесна подигравателно пламъче. Рене Клер намекваше за времето, когато той не искаше да го приеме.

— Аз много рядко се задържам на едно място — каза почервенял Доналд.

След кратка пауза французинът безстрастно продължи:

— Търсих ви няколко месеца почти всеки ден, но не можах да говоря с вас даже по телефона. Нуждите на Института растат и ако вие искате да достигнем до успех, трябва да ги задоволите.

— Колко ще ми струва всичко?

— Двеста хиляди долара!

— Това е лудост при днешната криза. И за какво аз ще дам тези пари?

— Трябва да отпуснете парите, ако искате институтът да продължи нормално своята работа. Аз скоро ще стигна до успех…

Милиардерът изведнъж високо се разсмя. Хохотът му отекна из просторния кабинет, без да направи никакво впечатление на неговия събеседник.

— Двадесет години аз ви чаках да стигнете до успех. Мислите ли, че това е малко? Баща ми направи този институт, хвърли милиони на вятъра и умря на осемдесет и три години, когато вие му обещавахте сто и петдесет години живот.

— На вашия баща не съм обещавал нищо — сухо отвърна французинът.

— И все пак вие говорехте, че хората могат да живеят по сто и петдесет години. Вие ги уверявахте от страниците на вестниците. Нима ще отречете? И с какво се отплатихте? Не ви ли осигурихме всичко, каквото поискахте? Обградихме ви със способни сътрудници, създадохме ви институт, на който можеха да завидят академиите от целия свят…

— И на който днес никой не завижда!

— Вие обещавахте на всеки човек по един нов живот. Какво стана с него?

Рене Клер нервно се изправи:

— Хората ще го имат! В това съм убеден не само аз, в това са убедени учените от целия свят! Сега повече от всякога аз вярвам, че хората могат да живеят много по-дълго, отколкото живеят днес, и аз ще разреша този въпрос. Ако не успея, ще го разрешат моите ученици! Смъртта вече не е тайната, която беше някога… Воалът на мъглата, с която бе обвивана, прозира все по-силно и пред моите очи тя постепенно разкрива своята същност. Ще дойде ден и този ден е скоро, когато загадката ще бъде разбулена и същността на биологичния процес на смъртта на живия организъм ще стане известен. Тогава хората ще бъдат господари на живота!

Французинът се обърна към вратата. В този момент той видя пред себе си избързалия Мак Доналд, усмихнат и зачервен.

— Ние, без да искаме, се увлякохме, драги — каза милиардерът, като го задържа, — излишна нервност. Струва ми се, вие не ме разбрахте добре. Аз нямам намерение да закривам института. Искате двеста хиляди — добре, ето ви ги! Аз съм делови човек и може би не се изразих както трябва.

Той се наведе над бюрото си и бързо подписа един чек. После го подаде на французина и позвъни.

— Заповядайте, мистър — отзова се секретарката.

— Донесете закуската, Джейн!

След малко в стаята с поднос в ръка влезе Джейн, едно извънредно красиво русо създание с бледо лице. Тя мълчаливо се поклони и излезе безшумно, като задържа за миг върху себе си погледа на французина.

Милиардерът разбра мисълта му и добави бързо:

— Вие, струва ми се, имахте нужда от секретарка. Ще ви изпратя Джейн още утре. Тя доста дълго се задържа тук.

Той искаше да си върне отново благоразположението на французина. Клер кимна в знак на съгласие.

— И така, драги, аз исках просто да ме информирате за изследванията. Аз също някога съм завършил медицински институт и проблемите на медицината ме интересуват живо. Как мислите? Ще бъдем ли ние между тези щастливци, които ще живеят два живота?

Французинът мълчаливо запали цигара.

— Неумолимото време ни тласка все напред и напред по пътеката, която завършва с пропаст — започна той. — Тази пропаст аз бих нарекъл смърт. Не можем ли да се спрем, не можем ли да отдалечим този миг? Милиони поколения е вълнувал този въпрос. Какво е смъртта, която идва като естествен завършък на нашия живот? Мигновено явление или продължителен процес, който започва в нас от момента, в който започва и животът. Детето расте, развива се и същевременно неговите клетки остаряват, тъканите се похабяват, в организма се натрупват непотребни, отровни вещества. Част от тях организмът изхвърля. Но друга част остава. Тези вещества са резултат от самия живот, резултат от горенето в клетките. Те предизвикват старостта, те предизвикват и смъртта. Милиони години хората са търсили еликсира на младостта. Някога това се смяташе за фантазия. Сега определено може да се каже — хората могат да се подмладяват, стига да се намери начин, който да накара всяка клетка да изхвърли ненужните и застаряващи вещества или да намали процеса на тяхното натрупване. Но кой ще бъде този щастливец, този велик откривател — дали аз, дали някой от моите ученици, или някой от техните ученици, или човек, който ще се роди след сто години, — никой не може да каже.

Рене Клер говореше с увлечение. Навън притъмняваше. Градът гъмжеше и в дрезгавината по високите етажи на небостъргачите изригваха фонтани неонова светлина, трептяха хиляди реклами.

Плавното течение на мислите на французина, неговите тихо изречени думи отиваха право в съзнанието на милиардера.

Плановете, които назряваха в главата на Мак Доналд, като че рухваха. Той така разчиташе на Института на живота. Не можеше ли да отдалечи оня страшен миг…

Пари!… Защо му бяха парите, когато идваше старостта. И какво значение имаше за него, че щяха да открият еликсира на младостта след години, тогава когато той нямаше да е жив?

Сега той беше на върха на творческите си сили. Познаваше цялата борса. Знаеше ходове, които другите не можеха да предвиждат, към касите му течеше златна река. Отдавна, много отдавна той кроеше план за покоряването на цялата борса, на целия световен капиталистически пазар. И щеше да го направи, ако не му липсваше едно — време!… Крепеше го надеждата за Института на живота. Сега тя рухваше…

— И няма ли начин да продължи животът? — той изказа мисълта си гласно, високо и отчетливо. И веднага след това като изпод земята дочу безстрастният глас на професора:

— Вие много бързате, мистър Доналд. Разбирам ви добре: и вашия страх, и жаждата за живот. Не е приятно да чувствуваш настъпващата старост, когато за теб са достъпни всички удоволствия на този свят и няма вече нищо невъзможно.

Милиардерът глухо простена.

— Разбирам ви — продължаваше французинът с мекия си акцент. — Но не мога да кажа нищо успокоително… Смешно е да се говори по този въпрос с положителност. Спомням си думите на професор Бахметиев — четох наскоро някои негови трудове… Интересно пише той за загадката на смъртта. „Човечеството сигурно ще я разреши — казва той, — но кога? След десет, петнадесет или след сто години? На вас ви е безразлично, защото тогава ще сте мъртъв. Какъв е изходът? Много лесен. Подложете се на «анабиоза». Вие ще заспите и ще се събудите след сто години. Тогава във вашите жили ще влеят еликсира на младостта. Белите ви коси ще почернеят, бръчките на лицето ще се опънат, вие изведнъж ще се почувствувате млад…“ Знаете ли — прекъсна внезапно той, — неговите лекции са били цели митинги някога? Както виждате, той не по-малко от нас се е вълнувал над проблема за еликсира на младостта и това е било преди повече от половин век.

— Бахметиев… Какъв е той?

В очите на французина се мярна присмехулно пламъче.

— Порфирий Иванович Бахметиев е русин. Бил е професор в Софийския университет в България.

— Разказвайте! За какво заспиване говори той?

— Професор Бахметиев е правил опити върху анабиозата — изкуствено замразяване на живи организми и свеждане на техния живот до минимум.

— По-точно казано?

— Бих го нарекъл консервиране. Ще ви обясня накратко. Известно е, че някои видове мъхове при силно изсушаване и при много ниски температури престават да дават всякакви признаци на живот. В това състояние те могат да прекарат десетки години. Изследвайте ги, както щете — няма да откриете нищо, което да говори, че в тях има някакъв живот. Но ето, слагате мъртвите семена във влажна почва, повишавате температурата и забелязвате как те оживяват, как се превръщат в живо растение. Това нещо може да се наблюдава и с някои живи организми като микроби. Бахметиев направи извода, че всеки жив организъм може да дойде до едно състояние на минимален живот. Тогава обмяната на веществата е почти нищожна. Привидна смърт. Той правил изследвания върху жаби, върху прилепи и най-вече върху насекоми. Постига удивителни резултати. Телата на животните станали като стъклени — при чукване се счупвали със звън. Но щом температурата се повиши, те се съживявали. Той е смятал, че по същия начин може да приспи и хора, да ги събуди, да кажем, след 60–70 години. През това време те няма да остареят, а ще останат на същата възраст, на която са заспали. Така той предлага на тези, които искат да доживеят времето на еликсира на младостта — да се подложат на анабиоза… нещо оригинално. Скок през времето! Скок през вековете…

— Интересно…

— Тогава когато Бахметиев е изнасял своите доклади — около 1905 година, — това е било още фантастика, но за науката то е напълно реална перспектива…

Мак Доналд се наведе напред. Той слушаше събеседника си с голямо внимание. Очите му блестяха.

— А сега не е ли фантастика? — задъхано запита той.

— Сега? — французинът сви рамене. — Само един човек в света се занимава с проблемите на анабиозата — българинът професор Иванов, ученик на Бахметиев. Наскоро четох, че завършил успешно голям опит. Няколко морски свинчета са прекарали в състояние на анабиоза цяла година. Въпросът засега се свежда до следното: при замразяване водата увеличава своя обем. Ледените кристалчета разкъсват протоплазмата на живата клетка и тя умира. Животинската клетка не може да се изсуши така, както се изсушават растителните клетки. Затова растителните клетки по-лесно се поддават на анабиоза. Но професор Иванов вероятно е намерил нов, оригинален метод…

Поласкан от вниманието на милиардера, Рене Клер разказа почти всичко, което знаеше за анабиозата. В главата на Мак Доналд вече зрееше нов план. Той мислеше да надживее своето поколение.

Късно вечерта луксозната лимузина понесе професор Клер към Института за живота. До него весело бърбореше Джейн, която бе поела новите си задължения на секретарка на професора.

— Мак е истински добряк, но е много нервен. Непрекъснато работи и има някакви идеи! — говореше тя на французина и звънливо се смееше.

В същото време Мак Доналд стоеше пред разтворения прозорец на своя кабинет и като вдишваше прохладния въздух, повтаряше полугласно: „Анабиоза… Скок през вековете…“

* * *

Целия си живот професор Иванов посвети на анабиозата, на онова тайнствено състояние на организма, при което животът като че е спрял и от живото същество остава само някаква нищожна искрица, която все пак е живот. Анабиоза — границата между живота и смъртта! Да се доведе живият организъм до нея и да спре на нея, без да премине оттатък. Тогава времето лети, а организмът не остарява, защото стареят само живите, а той е извън живота и същевременно — извън смъртта. Чудно, необикновено и страшно състояние. Така човек може да преспи десетки години и когато се събуди, да се озове в друг век.

Но не за това анабиозата привличаше професор Иванов. Друго търсеше големият учен.

Анабиозата можеше да изиграе огромна роля в медицината.

При изстудяване на тялото можеха да бъдат лекувани тумори и извършвани най-тежки операции. Тези методи се наричаха изкуствен зимен сън. В това състояние на организма бе възможно лесно и безболезнено да се извършат най-сложни операции без опасност за болния. Пред медицината се откриваха необикновени възможности. Болни, за лекуването на които се изискваше продължително време, можеха да заспят и да се събудят тогава, когато ще бъдат освободени от болестта, която ги е нападнала.

Благодарение на средствата, които отпусна Академията на науките, в подземията на вилата на професора, на дълбочина 30 метра, бе изградена голяма лаборатория с модерни инсталации, с десетки електробатерии и хладилници.

Не случайно лабораторията бе построена под земята. Работата по анабиозата изискваше спадане на температурата в помещенията с точност до стотни от градуса. Атмосферните колебания и промените във влажността на въздуха можеха да окажат пагубно влияние. Долу инсталациите в тунелите, автоматизирани и напълно изолирани, създаваха почти идеални условия. Професорът бе предвидил всичко, за да не се нарушава ходът на опитите. Температурата в хладилните камери се поддържаше ниска чрез топлинни помпи-полупроводници. Те изстудяваха камерите за сметка на затоплянето на околното пространство и можеха да работят десетки години без разход на енергия. Простото устройство на топлинните помпи осигуряваше надеждно опитите. Пълната автоматика на машините, които професорът успя да осъществи, му даваше възможност да не се грижи за много неща. А машините бяха нови — последна дума на техниката.

Професорът имаше двама помощници. Единият беше дъщеря му Елена — 23-годишна девойка, завършила преди година Медицинския институт, и научният сътрудник на Академията Петър Пеев, към 35-годишен мъж с вече прошарени коси и винаги сериозно лице. Като студент той се запали по изследванията на професора и вече четиринадесет години работеше с него. Във вилата живееше още и една далечна сродница на професора. Тя бе възрастна жена. Готвеше, чистеше, грижеше се за всичко и никога не влизаше в лабораторията.

Професорът работеше систематично, с удивителна упоритост. В лабораторията прекарваше по 6–7 часа дневно. По 4–5 часа четеше. Сутрин ставаше в 6, излизаше на терасата по пижама, правеше утринна гимнастика и влизаше да събуди Лена. Закуската минаваше в разговор за предстоящия ден. В 7.30 всички влизаха в лабораторията и там прекарваха до 12.30. След обед професорът спеше около час и след това от 15 часа отново бе до епруветките и колбите. Вечер той четеше в библиотеката си до полунощ. Неделните дни заедно с Лена и Петър прекарваше в София.

Този старец налагаше строгата си дисциплина на всички, които живееха около него. Понякога те се сърдеха, макар че добре разбираха какво голямо значение имаше тя за правилния ход на научно-изследователската работа. Професорът бе винаги весел и със своята бодрост заразяваше всички.

Ето и този ден той влезе засмян в стаята, поздрави и веднага шеговито попита:

— Как са Шаро и Граничарката? Усещат ли какво им предстои?

Пеев, който пушеше до прозореца, изпусна дима и отговори в същия тон:

— Чакат с нетърпение да влязат в камерата. Граничарката се чуди как ще познае кученцата си след две години. Сега те едва ходят…

Професорът седна на стола до масата, взе от бисквитите и с пълна уста продължи:

— Сигурно ще й бъде много интересно…

От кухнята Лена донесе чая и наля чашите.

След половин час тримата бяха долу. Камерата, сандък с дебели стени, направени от някакъв бял метал, бе приготвена за опита. На специален екран можеше да се наблюдава нейната вътрешност. На командното табло светеха различни циферблати. Стрелките бяха в покой. Върху малката масичка беше разтворен дневникът, в който се записваха наблюденията при опитите.

Пеев доведе двете кучета. Те ласкаво въртяха опашки и послушно го следваха. Шаро беше едър овчарски пес с бяла рунтава козина. Граничарката беше вълча порода, но по ръст не му отстъпваше. От време на време тя се обръщаше и жално поглеждаше към вратата. Вън бяха нейните кученца.

— Инжекциите!

— Сега!

Лена вдигна капака на сандъка, където се изваряваха спринцовките, и внимателно ги извади с една щипка. Професорът миеше ръцете си. Пеев завързваше Шаро и Граничарката на малката операционна масичка. На шиите кучетата имаха неголям избръснат кръг. Под кожата се чувствуваше как пулсира шийната вена.

Професорът отключи една взидана в стената каса и извади кафяво шишенце. Пъхна иглата и напълни спринцовката.

— Десет кубика.

Граничарката тихо изскимтя, когато иглата се заби във вената. Професорът бавно натискаше буталото. От спринцовката кафявата течност преминаваше в тялото на животното.

След няколко минути Пеев отвърза кучетата и ги заведе в камерата. Шаро послушно се вмъкна вътре: сви се в един ъгъл и с очакващи очи загледа хората. Граничарката се опъваше, ръмжеше и когато Пеев затвори вратата на камерата, силно се разлая.

— Часа? — попита професорът, като записваше данните на опита в дневника.

— Девет и десет.

— Включвай!

Тримата не откъсваха погледа си от екрана. В камерата Шаро продължаваше да лежи, а Граничарката се мяташе от стена в стена.

— Етер! — в думите на професора се чувствуваше неговото голямо вълнение. — Достатъчно… — почти прошепна той.

Движенията на кучетата изведнъж се забавиха. Граничарката също легна на пода, протегна лапи и остана така.

— Пресен въздух…

В камерата пропуснаха нов въздух. Циферблатът показа, че етерът е изгонен. Кучетата продължаваха да лежат, без да помръдват. Вътре температурата спадаше.

— Нашите палавници заспаха — опита се да се пошегува професорът, като вдигна пребледнялото си лице. Дали новият опит щеше да бъде сполучлив? — питаше то.

Двете кучета лежаха вцепенени. Те преминаваха към границите на живота и смъртта.