Александра Маринина
Жертвата неизвестна (7)

Глава 7

Настаниха Настя да спи в хола на огромния разтегателен диван. Тя беше убедена, че след безсънната нощ във влака веднага ще заспи дълбоко и няма да се събуди до сутринта. Но не й беше писано да стане така. В главата й непрекъснато се въртяха мислите за разстреляния преди много години Сергей Бахметиев, за неговата вдовица и за майка му. Ако причината се коренеше в присвоените навремето скъпоценности, значи беше ясно, че са убили Елена Шкарбул и мъжа й заради тях, а София Бахметиева — заради това, че е знаела чии са били тези скъпоценности и кой би могъл да предяви претенции към тях. Просто нямаше начин нещата да стоят другояче. Ако убийствата в Москва и Петербург бяха извършени по различно време, причините можеха да бъдат какви ли не, но тъй като те бяха извършени по едно и също време, каква друга причина би могло да има?

Тя дълго се въртя в леглото, след това решително стана, наметна се с халата, който Ира й беше дала, и отиде в кухнята. Още не бе успяла да запали цигарата си, когато чу скръцване на врата, сетне предпазливи стъпки, а след това в кухнята се появи и Татяна. С почистеното си от грима лице, с разпуснатите си, дълги до кръста коси и с млечнолилаватз си нощница тя приличаше на преждевременно понапълняло, но младо момиче. В този момент никой не би казал, че е на 35 години, че е следовател, че е омъжена за трети път и че очаква дете.

— Защо не спиш? — попита шепнешком Татяна. — Ядосана ли си?

— Не, по-скоро се притеснявам. Таня, твоите началници често ли се сменят?

— Разбира се. Откакто съм на тази работа, шестима са се сменили.

— И как е? Трудно ли се свиква с нов началник?

— Трудно е само първите два пъти — усмихна се Татяна. — После си изработваш стереотип, механизъм за приспособяване и нататък става по-лесно. Защо питаш?

— Гордеев напуска.

— Това е проблем за теб, така ли? — изненада се Татяна.

— Меко казано. За мен това е истинска трагедия. Десет години съм работила с него. И изобщо той е вторият началник в живота ми. Не мога да си представя какво ще правя без него. И не само аз, всички сме изпаднали в ужас. Разбираш ли, ние като че ли бяхме твърдо убедени, че Житената питка е вечен и винаги ще бъде с нас. С разума си разбирахме, че това не може да се случи, но не искахме да мислим по въпроса. Той е с нас, всеки ден е на работното си място и зад неговия гръб ние се чувстваме като зад непробиваема стена. Нали знаеш, че е много важно Да не се страхуваш от началника си. Да му имаш доверие.

— Разбира се, че е много важно. Ако се страхуваш от началника си, това означава, че ще се опитваш да скриеш от него грешките и неприятностите, а след това те ще предизвикат такава катастрофа, че изобщо няма да знаеш как да постъпиш.

— Точно така — подхвана Настя. — Той винаги ни е учил, че грешките трябва да се признават и тутакси да се поправят, докато все още е възможно. Ние непрекъснато тичахме при него да обсъждаме грешките си и може би затова работехме доста по-успешно от много други. Освен това той ни накара да свикнем с мисълта, че ние не сме хората, които ще се оправдават за грешките си пред висшестоящото началство. Той винаги ходеше сам на килимчето и ни прикриваше. Разбира се, че ни набиваше канчетата, но само когато си го заслужавахме. Пък и умееше да прави това по начин, по който да не ни обижда. А сега излиза, че след като ни опитоми, вече ни напуска. Зная, че нямам право да говоря така. Никой няма право да иска от един човек да проваля живота си от съжаление към своите подчинени. Това е глупаво.

— Не зная — рече замислено Татяна. — Нали и аз съм изпаднала в почти същата ситуация. Опитомих Ира, взех я под крилото си, тя свикна с това, че може да не работи и да няма професия и освен това да не изпитва никакви лишения в материален план. Постоянно се чувстваше нужна, необходима на някого, тоест не се измъчваше от усещането за собствената си непотребност и безполезност. И когато се изправихме пред перспективата аз да замина, а тя да остане тук, се почувствах ужасно виновна. Струваше ми се, че нямам право да я зарежа просто така. Естествено нещата се наредиха много добре, когато се оказа, че ще имам дете. Просто стана ясно, че няма да можем една без друга. Аз няма да я изоставя. И тя мен — също.

— Добре ви е на вас! — въздъхна със завист Настя. — Обаче ние с какво можем да забременим Житената питка, та да разбере, че не бива да се разделя с нас?

— Ами нека да забременее с някоя идея. Например да измисли някой отдел, който да оглави той, а вас да ви вземе при себе си.

— Как ли пък не! Кой ще разкрива убийствата?

— Да… убийствата… Убийствата са сериозно нещо. Това няма как да се оспори. Настя, твоите момчета кога трябва да ти се обадят? Вече направо не мога да си намеря място. Утрешният ден е решаващ за всичко. Утре вечер — живи или мъртви — трябва да заминем оттук, защото няма да мога да преживея още един ден в постоянен страх. Пък и освен това не се страхувам чак толкова за себе си, колкото за Ира. Толкова е доверчива! Толкова лесно се запознава с хората и завързва контакти… Изобщо няма чувство за разумна предпазливост. Във всеки хубав мъж вижда потенциален принц и годеник. Няма нищо по-лесно от това да я подмамиш някъде.

— Таня, сигурна ли си, че ще можеш за един ден да измъкнеш всичко от Суриков?

— Този въпрос не стои пред мен — отвърна твърдо Татяна. — Ние не сме свободни хора като вас — Детективите. Цял живот съм била следовател и съм скачала според тоягата, наречена срок. Когато сроковете те притискат, няма къде да се денеш. Ако щеш, излез от кожата си, но трябва да постигнеш резултатите навреме. Ако се страхувам и се съмнявам, няма да успея да направя нищо. Длъжна съм да успея. Това не подлежи на обсъждане. Хайде да се обадим ние, няма какво да седим и да чакаме.

Тя протегна ръка към телефона и набра номера на Стасов. Той дълго не отговаряше и Настя вече започна да си представя разни неща, които бяха едно от друго по-страшни. Например че Стасов е катастрофирал. Че се е случило нещо непредвидено. Че е станала авария с мобилните връзки и затова телефонът му не отговаря. Фантазията на майор Каменская беше богата и това, от една страна, й помагаше да измисля версии, но, от друга страна… Тъкмо си представяше окървавените трупове и на Стасов, и на Коротков, когато Татяна заговори в слушалката:

— Откъде те измъкнах? Охо! Горкичките вие, горкичките! Е, и какво ще ми кажеш? — Тя слуша известно време мълчаливо мъжа си, а сетне рече: — Добре, обади ми се, когато можеш, ние чакаме. Благодаря.

Настя се вгледа в лицето й с отворена от нетърпение уста.

— В Москва е завалял страшен сняг. Попаднали са в задръстване, а моторът на колата угаснал. В момента Стасов и Юра бутат колата в цялата тази блъсканица. Можеш да си представиш какво удоволствие изпитват.

— Таня! Не ме измъчвай, моля те! Какво ти каза?

— Че аритметиката ни е слаба. Дактокартите на колко души изпратихме на експертите?

— На Елена Шкарбул, на съпруга й и на сина й — три. На Бахметиева и нейния квартирант — две. Плюс следите на двамата неизвестни, макар че един от тях може да се окаже самият Суриков. Значи общо или шест, или седем.

— А при тях се оказали пет.

— Как така пет? — попита с недоумение Настя. — От къде на къде ще са пет? Трябва да са шест, в случай че Суриков е бил у Шкарбул, или седем — в случай че не е бил там.

— Пет са, Настя. Само пет. А съседите на Шкарбул са разпознали младежа на снимката.

— Виж ти! Това се казва комбинация. Никой здрав разум не би могъл да допусне такова нещо.

— Сега разбираш ли какво се е случило? Край, утре Суриков е мой. Ще го разнищя!

* * *

Вече втори ден не го бяха разпитвали и Суриков започна да се изнервя. Да не би пък отново да бяха сменили следователя? Това щеше да е лошо. Онази лелка Образцова бе много подходяща за него. Беше очевидно, че изобщо не се интересува от аферите с апартаментите. Задаваше му някакъв въпрос в тази посока, от който на него му прилошаваше, но веднага минаваше на друга тема и започваше да го пита за нещо друго. Да не би пък да беше чак толкова разсеяна? Колко пъти той се обливаше в студена пот и си мислеше: Ето на, забеляза, разбра, досети се, ей сега ще впие зъби в гърлото му като ловджийско куче и повече няма да го пусне. И нищо. Разминаваше му се. Следователката го подхващаше за други неща. Кой знае как щяха да се обърнат работите, ако на нейно място дойдеше друг. Предишният — Чудаев, явно беше в далаверата, гледаше на всичко през пръсти и вярваше на всяка негова дума. Нямаше никакви проблеми с него. Макар че може би следователят да не е бил забъркан в далаверата, а просто беше глупав човек, на когото изобщо не му пука за работата. Сега доста хора бяха станали такива. Нали мъжете от неговата килия му разказваха, че милиционерите са теглили една дебела майна на задълженията си, защото имат нужда от пари, за да хранят семействата си, и припечелват на черно, където могат или като охранители, или с някакъв бизнес. Казано с две думи, не залягат над криминалните дела. Тази Образцова май също беше като тях. Ами ако вземат, че му изпратят нов следовател? Кой знае на кого щеше да попадне!

Той дъвчеше хляба, който му бяха донесли за закуска, и отпиваше от редкия чай, но не усещаше вкуса им. Кой знае защо, сутрин винаги си мислеше за баба София. Вечерно време по-често си спомняше за своя живот, който бе водил, преди да отиде при Бахметиева, ала старицата изцяло бе завладяла сутрините му. Вероятно защото преди да се срещне с нея, му се бе налагало да спи къде ли не, а през двете години, че и малко отгоре, които прекара със старицата, спеше в мека и чиста постеля, където и тялото му се чувстваше удобно, и на душата му бе уютно. Сега, когато сутрин едва раздвижваше отеклото си от твърдите нарове и пропито от влагата в килията тяло, Суриков особено остро усещаше разликата между този и онзи живот.

Резето изтрака и петнадесет чифта очи се вторачиха във вратата. Кого ли щяха да извикат?

— Суриков! — чу се гласът на надзирателя. — Излез, отиваме при следователя.

Обзе го страх. Кого ли ще види сега? Същата онази Образцова, от която изобщо не се боеше, или някого друг? Господи, де да можеше да си върви все така, да крачи по този дълъг коридор и той никога да не свършва…

Слава богу, там го очакваше тя — същата следователка. Вече можеше да си поеме дъх.

— Здравейте, Татяна Григориевна! — заяви радостно Суриков още на прага. — Вече бях започнал да се тревожа, че пак са подритнали делото ми на някого друг. Защо не ми върви така, а? Никой няма нужда от мен и все гледат да ме подритнат нанякъде. Благодаря ви, че поне вие не се отказахте от мен.

— Здравейте, Суриков! — отвърна сухо тя. — Седнете. Не разполагаме с много време, затова се налага да го пестим. Хайде да започнем отначало, но бързичко, без да засядаме там, където и без това всичко вече е ясно. Разбрахме ли се?

— Какво да започнем отначало? — взе да се прави, че не разбира Сергей. — Отдавна вече трябваше да стигнем до края и най-сетне да ме пуснете на свобода, а вие искате пак да започваме отначало. Не ви ли омръзна?

— Нали се разбрахме — смръщи се недоволно Образцова, — че няма да си губим времето напразно. Да започваме. Как стигнахте до Москва — с влак или със самолет?

Стори му се, че внезапно оглуша. Кръвта нахлу в главата му, а ушите му забучаха. Каква Москва? Как беше разбрала?

— Повтарям въпроса. Как стигнахте до Москва? Сергей Леонидович, разбрахме се, че взаимно ще си пестим времето, затова ви известявам, че са ви видели в блока, където е било извършено убийство, че са ви описали доста подробно и че след това са ви разпознали по снимка. Били сте там и това е установено. Оставили сте на местопрестъплението отпечатъци от пръстите и обувките си. Да ви задам ли въпроса си за трети път или вече ще отговорите?

— С влак — рече почти шепнешком той и дори сам се изненада колко тихо прозвуча гласът му. Понеже му се стори, че го произнесе достатъчно високо.

— Как влязохте в апартамента на Шкарбул?

— Вратата не беше заключена. Аз…

— Така ли?

— Не съм ги убил. Те вече бяха… когато отидох там… Изплаших се.

— И какво направихте?

— Отидох си.

— Дълго ли останахте в апартамента?

— Не… Не зная… Изплаших се. Останах за малко. Сигурно за пет минути.

— Какво стана после?

— Отидох на гарата. Качих се във влака.

— Купихте ли си билет, преди да се качите във влака?

— Не, вече имах билет. Оттук си бях взел билет за отиване и връщане. Не съм ги убил, честна дума! Не съм ги убил! Когато отидох там, те вече бяха мъртви! Лежаха в локва кръв! Ама защо не ми вярвате?

— Познавахте ли преди това някого от семейство Шкарбул?

— Не.

— А защо отидохте у тях?

Той мълчеше. Какво можеше да каже? Че е отишъл да ги убие ли?

* * *

… Освен телевизионните програми, посветени на криминалните хроники и друга информация от този сорт, старицата Бахметиева обожаваше кримките. Както да ги гледа, така и да ги чете.

— Злото трябва да бъде наказано — заявяваше тя на Сергей.

Когато гледаше някакъв филм, в който престъпникът успяваше лесно да надхитри милиционерите, старицата мърмореше недоволно:

— Лош филм, не показва нещата правилно. Престъпленията не бива да остават ненаказани. За причиненото зло трябва да има възмездие. Светът е създаден по този закон и никой няма право да го нарушава.

Суриков само се подхилваше наум на изостаналата от съвременната действителност старица. Но веднъж реши да я предизвика:

— Щом вие сте твърдо убедена, че всяко зло трябва да бъде наказано, тогава защо сте простили всичко на снаха си? Нали казахте, че тя смъртно ви е обидила и унижила? Така и не сте видели нищо от парите на родния си син, понеже тя им е сложила ръка. Значи излиза, че за филмите имате едни закони, а за собствения си живот — други, така ли?

Реакцията на Бахметиева бе неочаквана. Тя бавно вдигна глава и погледна съсредоточено Сергей, сетне хлътналите й устни се разтеглиха в усмивка. Никога преди това Суриков не бе виждал София да се усмихва по този начин, макар че вече от година и половина живееха заедно.

— А кой ти е казал, Серьожа, че съм й простила всичко това? Не, не съм й го простила. Очаквам деня, в който тя ще бъде наказана.

— Много интересно кой ще я накаже! — продължи да я иронизира той. Сергей изобщо нямаше намерение да обиди хазяйката си, защото беше много привързан към нея и се отнасяше към старата жена с цялата топлота и нежност, на които беше способен. Ала беше твърде млад, за да долови точно онази граница, до която свършваше шегата и започваше сериозният разговор. — Бог ли? Че вие не вярвате в бога, София Иларионовна. Дори на църква не ходите. Не, май при вас нещата нещо се разминават.

— Е, какво пък, ще чакам, докато се намери някой, който да ги събере на едно място — подхвърли загадъчна фраза Бахметиева. — Аз самата вече не съм в състояние да го сторя. Но законът неотклонно си действа. Друг е въпросът дали на човек му стигат търпението и силите да дочака резултата. Обаче аз, Серьожа, нямам нужда да се уча на търпение. Щом съм успяла да прекарам 20 години по лагерите и принудителните заселвания, щом в продължение на 20 години не съм виждала любимия си син и не съм полудяла от това и щом съм преживяла смъртта му, значи ще смогна да дочакам и тази справедливост.

Суриков само изсумтя в знак на съмнение и отново заби поглед в телевизора, където тъкмо започваше някакъв екшън с Чък Норис. София не обичаше да гледа екшъни и затова веднага се изниза към кухнята и започна да трака с тенджерите и да приготвя обяда за утре. Петнадесетина минути след като филмът бе започнал, Сергей изведнъж си спомни разговора им. Какво пък? Старицата наистина бе права — злото трябва да бъде наказано. Всички екшъни бяха посветени точно на това. В криминалните филми идеята за справедливото възмездие не беше чак толкова очевидна, защото там цялото внимание бе съсредоточено върху разкриването на загадката, на тайната кой е престъпникът и как ще бъде заловен. Докато в екшъните почти никога нямаше тайни, а имаше нападнати и нападатели и през целия филм нападнатите или техните защитници постоянно отмъщаваха на нападателите или ги преследваха.

Да, страшно умна беше тази старица! И отново се оказа права.

* * *

Той дори не бе забелязал как старата жена се бе просмукала в него, в плътта му, в кръвта му, как бе свила гнездо в душата му и бе започнала да живее в тялото на Сергей Суриков. Просто беше силно привързан към нея и не виждаше нищо лошо или някаква опасност за себе си в това.

След половин година Серьожа вече не можеше да прекара и ден без нея. След като свършеше работното му време в магазина, тичаше като побъркан към къщи. Тъгуваше без София Иларионовна, без нейните разкази за онези толкова интересни неща, за които Сергей никога преди това дори не бе чувал, без нейния остър хумор, без мъдрите й и дълбокомислени разсъждения. Тя също имаше нужда от него, от помощта и от грижите му, очакваше го всеки ден да се прибере от работа с готов топъл обяд, наричаше го нежно сине и Серьожа, а най-важното бе, че умееше да постъпва така, че всеки проблем, на пръв поглед неразрешим, изведнъж ставаше ясен и толкова прозрачен и лесен, че просто нямаше начин човек да не се справи с него.

Бяха си нужни един на друг и когато бяха заедно усещаха прилив на топлота и уют. Сергей не изпитваше никаква потребност от собствен апартамент, а само се надяваше София да живее колкото може по-дълго и той да бъде до нея. Вероятно след година-две мнението му щеше да се промени, а желанията и стремежите му щяха да станат други, но тогава — през зимата на 96-а година — Суриков мислеше точно така и искаше точно това: хазяйката му София Иларионовна Бахметиева да бъде жива и здрава колкото може по-дълго. София беше неговата топла, здрава и сигурна стена, която можеше да го защити от всички несгоди и на която можеше да се опре, за да не се сблъсква с житейски неприятности и усложнения. София беше лекарят, който можеше да излекува всяка негова болежка, без да го изпраща в болница. София беше неговата учителка, която го караше да слуша разказите й и го учеше да мисли и запомня, да съпоставя и да прави изводи. Беше го научила и да чете, макар и по малко, но постоянно, всеки ден, преди да заспи. Самият той долавяше, че вече бе започнал да схваща нещата по-бързо и по-добре. Благодарение на София на работното му място в универсалния магазин го смятаха едва ли не за интелектуалец, достоен за университетска диплома, гледаха го с уважение и дори се отнасяха снизходително към това, че когато изпитваше физическа слабост, не работеше до обяд и си почиваше в склада. И как само му помогнаха да намери лекар, когато се случи онази история! Нима щяха да тичат така заради друг хамалин и щяха да търсят лекар и да му дадат кола? Не, за друг не биха го направили. А за него го направиха. И защо? Ами защото той ги бе омагьосал с разказите на София, защото се бе направил на умен и почтен човек пред тях. Да, накъдето и да се обърнеше, всичко дължеше на Бахметиева. София беше домакинята, която и обяд ще му приготви, и стаята му ще разтреби, и скъсаното копче ще му зашие. София беше майката, която ще го утеши, ще го погали по главата и ще го попита как вървят нещата при него и защо очите му са тъжни. София беше приятелят, на когото можеше да каже всичко на света, без да крие нищо, без да се срамува и притеснява — и да получи разумен и мъдър съвет.

За него София Иларионовна беше всичко. Бог да й даде здраве и дълги години живот.

Някъде около лятото на 96-а година Сергей Суриков „узря“. Щом София, която му беше най-близкият човек на този свят, очакваше да се намери някой, който да възстанови поруганата справедливост, то кой друг би могъл да извърши това, ако не той! Неслучайно нейният син също се бе казвал Сергей — това беше знак на съдбата. Бяха разстреляли сина й и сега Суриков беше най-близкият й човек. Нима един син не би се застъпил за майка си? Идеята му хрумна толкова лесно и естествено, че Сергей дълго се чуди защо не се бе родила в главата му много по-рано, още тогава — през февруари, когато двамата проведоха онзи разговор за справедливото възмездие.

Само че не знаеше как да си поговори за това с Бахметиева. Дали пък да не го направи по най-лесния начин? Просто да каже: „София Иларионовна дайте ми адреса и аз ще отида и ще се оправя с хората, които са ви обидили.“

Ще отида и ще се оправя. Колко прости му се виждаха нещата! Билетът до Москва струваше сто хиляди двеста и петдесет рубли и за обратно — още толкова. Откъде щеше да намери половин милион излишни пари? Та те двамата със София живееха съвсем скромно, пестяха, брояха всяка копейка. Освен това какво означаваше „ще се оправя“? Да не би да се канеше да набие снахата на Бахметиева? Глупости! Само това липсваше — да се бие с жена. Не беше много разумно да налита на бой и с нейния мъж. В момента той вероятно е на около 50 години, в разцвета на силите си, и ще го направи на пихтия, преди той да е успял да го удари. Самият Сергей не беше кой знае колко силен, макар да работеше като хамалин. От гледна точка на натоварването за сърцето беше едно да пренасяш внимателно тежести и съвсем друго да влизаш в активен ръкопашен бой.

Добре де, щеше да си помисли още малко. Работата не беше чак толкова спешна. Но не биваше и да протака. София вече бе много стара и всеки момент можеше да се разболее. А не дай си боже — дори и да умре. А щом Сергей Суриков се бе натоварил с мисията да възстанови справедливостта, значи от това щеше да има смисъл само ако го извършеше, докато тя е още жива. Иначе старицата щеше да си умре с обида в душата, че никой не се е застъпил за нея и никой не е отмъстил заради нея. Това нямаше да се случи. Трябваше да стане така, че Бахметиева да си отиде от този свят спокойна и доволна.

— Защо отидохте при Елена Шкарбул и нейния мъж? — повтори Образцова.

— Ами… такова… на гости.

— Те очакваха ли ви?

— Ами да.

— Отишли сте на гости при непознати хора?! По какъв повод?

— София Иларионовна ме помоли.

— Разкажете за това по-подробно, моля ви. За какво по-точно ви помоли София Иларионовна?

— Ами да видя как живеят, как е внукът й. Отдавна не беше виждала внука си и искаше да разбере как се чувства и с какво се занимава. И изпрати мен. Какво лошо има в това?

Опитваше се да й се озъби и се стараеше да се ядоса, за да се почувства по-уверен, но нищо не се получаваше. С всеки следващ въпрос, който Образцова му задаваше, с всяка следваща крачка земята се изплъзваше изпод краката му и увереността му все повече и повече намаляваше. Боже мой, той не ги беше убил! Не ги беше убил! Как да й го докаже? Как да я убеди?

— В това няма нищо лошо — отвърна му спокойно Образцова. — Влезли сте в апартамента и сте видели, че собствениците му са убити. Защо не се обадихте в милицията? Защо не извикахте съседите? Защо просто се обърнахте и си тръгнахте?

— Страхувах се — процеди той. — Първо щяха да арестуват мен. Да не би да мислите, че нямаше да стане така? — Суриков внезапно изпита прилив на злоба и отчаяние. — Точно така стана и с Бахметиева! — разкрещя се той, загубил всякакъв контрол над себе си. — Някой я е убил, а арестуваха мен и ме хвърлиха в пандиза! Първо обвиниха мен! А с какво съм по-лош от другите? Защо обвиниха първо мен? Защото съм неграмотен, защото съм хамалин, нали така? Вие винаги си го изкарвате на такива като мен, винаги арестувате по-слабите, а онези, с дипломите, винаги се измъкват от ръцете ви! Ами хайде тогава, обвинете ме за всяко зло на света! Висят ли ви още някакви неразкрити убийства? Няма какво да се мотаете, припишете ги на мен, аз всичко ще понеса, тъй като и без това няма да се отърва от хрътки като вас!

Суриков сякаш чуваше гласа си отстрани, като че ли не крещеше самият той, а някой друг. Изведнъж погледът му попадна върху очите на Образцова и Сергей замлъкна. Тя го гледаше с любопитство, сякаш той беше някаква музейна рядкост, и в погледа й нямаше нито злоба, нито обида, нито раздразнение.

— Всичко, което казвате, е вярно, Суриков — каза тя все така спокойно и малко хладно. — Първо са обвинили вас. Точно такъв е бил замисълът. Накиснали са ви. Наистина ли досега не сте разбрали това?

— Кой ме е накиснал? — тъпо попита той. — Кой ме е накиснал? Защо го е направил?

— Ами помислете си защо…

— Не разбирам…

— Кой ви изпрати в Москва?

— Никой, сам тръгнах.

— Не е истина.

— Истина е. Виждах, че София се измъчва, че тъгува за внука си и реших да отида там и да си поговоря с него. Да му обясня, че на баба му й е мъчно за него и че е истинска свинщина от негова страна това, че дори не й пише писма.

Успя да се съсредоточи и да се овладее. В този момент на Суриков му се струваше, че версията му звучи логично и убедително.

— И какво стана? Успяхте ли да си поговорите?

— Не.

— Защо не успяхте?

— Нали вече ви казах: отидох там, а те…

— Това го чух. Те. Елена и Юрий Шкарбул са лежали в локва кръв. А къде беше Виталий? Той също ли лежеше, убит, на пода?

— Не… не зная. Те лежаха в стаята, която беше първа след антрето. По-нататък не съм ходил. Той може също да е лежал… Не съм видял. Ама какво — и той ли е убит?

— Значи вие не сте се опитали да го намерите? — продължи Образцова, без да отговори на въпроса му.

— Не. Изплаших се и тръгнах към гарата. Билетът ми беше в джоба.

— Добре. Какво стана по-нататък?

— Нищо. Пристигнах тук и се канех да се прибера вкъщи при София. Но когато слязох от влака, ме арестуваха. Това е всичко.

— София Иларионовна откога не бе виждала внука си?

— Ами… такова… не зная точно откога. Може би от пет години.

— Получаваше ли писма от него?

— Не зная. Докато аз бях при нея, нито веднъж не е получавала. Точно затова й беше мъчно…

— Това вече го чух. И дори не му се обаждаше по телефона, така ли?

— Не.

— А той обаждаше ли й се?

— И той не й се обаждаше.

— И защо така? Да не би да са се скарали?

— Откъде да зная? — започна отново да кипва той, защото не разполагаше с готови отговори на този въпрос.

— За сметка на това аз зная, Суриков. — В гласа на Образцова се долавяше умора. — Вие лъжете за всичко. Лъжете като последния глупак и ужасно си вредите с това. Ето справките от градските телефонни централи на Петербург и Москва. Само за един месец — през октомври — има седем обаждания от телефона на Бахметиева до дома на Шкарбул, а от дома на Шкарбул до дома на Бахметиева са звънили цели дванадесет пъти. Можете ли да ми обясните това?

— Нищо не зная! — отсече той. — По цял ден бях на работа. София не се е обаждала на никого пред мен. И никой не й се е обаждал от Москва.

— Точно така — въздъхна, кой знае защо, Образцова. — Този факт наистина ли не ви направи впечатление? Значи София Иларионовна е водила много интензивни разговори с роднините си в Москва, а вие нямате никаква представа за това. Как така Сергей Леонидович?

— Ама аз нищо не зная! — разкрещя се отново той. — Какво сте се лепнали за мен?! Не зная!

— Разбира се, че не знаете. Не е трябвало да знаете. Вие е трябвало да заминете и да си изяснявате отношенията със снахата на вашата хазяйка. Фактически е трябвало да бъдете арестуван веднага. Още там, в Москва. Тогава всички скъпоценности, които Елена и Юрий Шкарбул още не са успели да изразходят, щяха да отидат при София Иларионовна и нейния внук. Наистина са цял куп скъпоценности. Използвали са ги много пестеливо, а количеството им е било огромно. Бахметиев е успял да натрупа злато, платина и скъпоценни камъни за стотици хиляди, ако не и за милиони долари, и цялото това богатство е преминало в ръцете на неговата вдовица, а сетне — и в ръцете на нейния мъж. Колкото и да са харчили, останало им е страшно много, което е щяло да стигне и за вас. Нали точно така се разбрахте със София Иларионовна?

Той се затвори в себе си. Тя знаеше всичко. Какво можеше да й каже оттук нататък? Беше безсмислено да се инати, защото тя бе научила всичко отнякъде. Но той за нищо на света нямаше да издаде София. За нищо на света. Щеше да поеме цялата вина. За него София беше свят човек.

— Защо мълчите, Суриков? Права ли съм? Вие сте заминали за Москва, за да извършите убийство, нали така?

Той кимна мълчаливо.

— Бахметиева знаеше ли това?

— Не. Нищо не знаеше. Направих го сам.

— Какво направихте сам? Сам научихте адреса, така ли? Сам си измислихте скъпоценностите? Не баламосвайте, Сергей Леонидович. Бахметиева ви е изпратила там. И предварително се е уговорила за всичко с внука си. Те двамата след ден-два щяха да ви предадат на милицията — не е никак трудно. Щяха да го разиграят като по ноти.

— Не!!! Млъкнете!!! Да не сте посмели!!! Не споменавайте София!

Но Образцова сякаш не чуваше истеричните му крясъци и нито един мускул по лицето й не трепна.

— София Иларионовна от дълго време е имала връзка с Виталий. Той много добре е знаел кой е родният му баща, знаел е и за баба си. Това не ви е известно, нали? Бахметиева ви е казала, че след като Елена е заминала за Москва, тя нито веднъж не е виждала внука си, нали така? Само че не е истина. Излъгала ви е. Превърнала ви е в послушно оръдие в ръцете си. Да не мислите, че сам сте решили да възстановите справедливостта и да отмъстите заради нея? Не, Суриков, било е нейно решение и тя много умело ви го е втълпила в главата. Искала е да го извърши с вашите ръце, а сетне да се отърве от вас и да ви вкара в затвора, за да не й се мотаете в краката. Почти е успяла. Както виждате, вие сте арестуван. Вярно — заради друго убийство, но това не променя същността на нещата.

— Какви ги говорите? Да не сте посмели… София не би могла… Тя ме обичаше.

— Сергей Леонидович, много повече е обичала собствения си внук. Но проблемът е в това, че за разлика от вас, нейният внук изобщо не я е обичал. Точно по тази причина той е пристигнал в Петербург преди вас, вероятно е стигнал дотук със самолета и я е убил. Искал е по този начин окончателно да елиминира хората, с които трябва да дели богатството. Много точно е пресметнал всичко. Знаел е, че за едното от убийствата най-вероятно ще арестуват вас, а след това ще ви лепнат и другото убийство. А ако не успеят да ви го лепнат, то тъй и ще си остане неразкрито. Впрочем вие как се канехте да извършите убийството? С голи ръце ли?

— Имах пистолет.

— Така ли? Откъде се снабдихте с него?

— Взех го от София. Беше пистолетът на сина й. Когато го арестували, тя успяла да го скрие.

— И ви го даде, за да извършите с него убийството в Москва, така ли?

— Не! Сам го взех. Откраднах го. Тя не знаеше.

— И къде го дянахте?

— Изхвърлих го.

— Къде?

— Докато пътувах с влака през нощта. Отидох в тоалетната и го пуснах през прозореца. Направих всичко сам, сам го направих, София няма нищо общо с това.

— Суриков, оценявам вашето благородство и разбирам, че се опитвате да запазите честта на старата жена, към която сте били привързан и която ви е била скъпа. Трудно ви е да се примирите с истината, но въпреки това ще ви се наложи да я погледнете в очите. Просто няма друг начин.

— Не разбирам… Ама какво, значи излиза, че там, в Москва… да не би пак той да го е извършил?

— Най-сетне — усмихна се Образцова. — Започнахте да се досещате. Това е добър признак. Вие, Сергей Леонидович, сте слаб човек. Не го казвам като упрек, а просто констатирам факта. Имате крехко здраве, болно сърце, пък и като цяло сте доста незлобливо същество. Имали сте много силна мотивация да извършите убийството, но никой не би могъл да се закълне, че ще доведете нещата докрай. Можете да ми повярвате, че не е чак толкова лесно да убиеш човек. Можехте просто да изгубите самообладание. Бахметиева и нейният внук са се страхували, че няма да успеете. Бихте могли да се изплашите, да размислите, бихте могли да получите сърдечен пристъп. Казано с две думи, те трябвало да се презастраховат. А как точно са планирали да го направят, ще ни разкаже Виталий Шкарбул, тъй като вие нито знаете, нито е имало начин да го научите. Виталий е извършил всичко по своя воля. Убил е майка си и втория си баща много преди вие да се появите там. Понеже Бахметиева ви е инструктирала точно в колко часа да отидете при роднините й, нали? Казала ви е да подредите нещата така, че след като извършите убийството, веднага да отидете на гарата и да се качите във влака. Да не се задържате в Москва нито една излишна минута. Нали точно така ви каза тя?

Боже мой, какво е това? Откъде тази жена знае всичко? Какво става? Нима София наистина?… Не, не можеше да бъде, не можеше да бъде, не можеше, не можеше! София не би могла да постъпи така с него! Та тя го обичаше. И той я обичаше. Боготвореше я. Цели две години бяха заедно, един до друг.

— Виталий е знаел кога ще пристигнете там, неговата баба му е казала. Застрелял е родителите си и веднага е хукнал към летището. Знаел е, че вие всеки момент ще пристигнете, ще влезете в апартамента и ще оставите там следите си, понеже сте съвсем неопитен и няма начин да не оставите следи. От обувките си, от пръстите си, от миризмата си. Точно така и станало. Докато вие сте пътували обратно към Петербург, той вече е бил при баба си, а когато са ви арестували като заподозрян в убийството на хазяйката ви Бахметиева, той вече отново е бил при приятелката си, която добросъвестно му осигурила алибито. Но той също не е кой знае колко опитен в извършването на престъпления и затова също е оставил следи в апартамента на Бахметиева.

Следователката замлъкна, подпря брадичката си с длан и се загледа някъде в ъгъла на стаята. Точно по същия начин седеше на масата баба София. Този спомен му причини болка, толкова силна болка, сякаш му режеха живо месо. А той толкова много я обичаше!

Образцова погледна часовника си.

— Общо взето, ето какво, Сергей Леонидович. Аз ще напиша становище за вашето освобождаване от ареста. Вие ще бъдете привлечен под наказателна отговорност за подготовката на убийството на съпрузите Шкарбул, но мога да ви обещая, че няма да влезете в затвора. И още днес ще си отидете оттук. А сега да се заемем с една друга работа, която не е по-маловажна от тази. Кой ви убеди да се включите в тази афера с фалшивия нотариален акт?

* * *

Татяна погледна часовника си. До този момент се движеше по график. Беше планирала да изгуби не повече от два часа за първата част на разговора. Това време трябваше да й стигне, за да разкрие кой е извършил убийствата. А сега трябваше да се заеме с най-сложната част. Естествено Суриков не беше титан на мисълта и майстор на логическите конструкции, но нормалното чувство на страх не му бе по-малко присъщо, отколкото на всички останали. Щеше да се изплаши да издаде онези, които го бяха убедили да извърши фалшификацията, и да даде лъжливи показания. Те бяха много и работеха в милицията. Как би могъл да им се противопостави?

Жалко за момчето! Въпреки че се бе канило да извърши убийство, на нея все пак й беше жал за него. Сергей толкова безрезервно бе вярвал на своята хазяйка, а тя… За нея той беше нищо, празно място. Щеше да го тикне в затвора, без да й мигне окото.

Суриков щеше да се изплаши да даде показания срещу онези, които бяха подхванали играта с апартамента. И беше разбираемо. Та нали самата тя се боеше да се докосне до това дело, боеше се и още как! Но тя щеше да замине оттук, ако й провървеше, щеше да си тръгне още днес, а в Москва щеше да има защитата на мъжа си, който бе страхотен професионалист. Ала какво щеше да стане с нещастния Суриков? В някои държави имаше закон за защита на свидетелите. Щом убедяха някой човек да даде показания срещу силна организирана престъпна групировка, после подменяха документите му, организираха преместването му в друг град и дори можеха да му направят пластична операция за сметка на държавата. А пък у нас какво правеха? Правосъдието си свършваше работата и потриваше доволно и щастливо ръце, а свидетелят се оказваше захвърлен на произвола на съдбата. Вече не беше нужен на никого и никой нямаше да го защити. Осъзнаваше, че може би му остава да живее още съвсем малко. Какво пък, нашата държава винаги се е славила с това, че поставя собствените си интереси над всичко останало и че изобщо не й пука за отделния човек.

— Кой ви убеди да се включите в тази афера с фалшивото пълномощно?

— Не зная нищо за никакво пълномощно — отвърна моментално Суриков.

— За абсолютно никакво, така ли? — уточни иронично Татяна. — Ами Голдич?

— А, това ли било… ами нали вече ме питахте за нея. Мислех, че ми говорите за някакво друго пълномощно.

— Не, Суриков, точно за това пълномощно ви говоря. Защото другото е било съвсем истинско. Хайде да ми кажете още веднъж коя е Зоя Николаевна Голдич и при какви обстоятелства се запознахте с нея.

— Не съм се запознавал с нея. София Иларионовна я познаваше. Беше някаква нейна позната и затова хазяйката ми й повери решаването на въпроса с размяната на апартаментите.

— Значи вие изобщо не сте познавали Зоя Николаевна, така ли?

— Да!

— Дори очите й не сте виждали?

— Не съм.

— Интересно. Защото преди време ми разказахте как изглежда. Описахте фигурата й, прическата й — също. Не си ли спомняте?

— А, това ли имате предвид… ами… София веднъж ми я показа. Прибирах се вкъщи от работа и се сблъсках с нея на стълбището. София ми каза, че това е била тази… как беше… абе Зоя. И че току-що си е тръгнала от къщи, а пък дошла да й донесе някакви документи за подпис.

— И само толкова? Никога повече ли не сте я виждали?

— Не.

— И не сте разговаряли с нея, така ли?

— Нали ви казах — не съм.

— Ами гласът й? Нали ми описахте и гласа й?

Суриков мълчеше. Най-много от всичко Татяна мразеше точно тези ситуации, когато се налагаше да си има работа с хора, които се бяха забъркали в някаква каша по чужда воля и които нямаха достатъчно интелект, за да се измъкнат от нея. Суриков не беше чак толкова умен и кой знае колко съобразителен, пък и имаше слаба памет и от това се бяха опитали да се възползват и Бахметиева, и нейният внук, и „приватизаторите“ на жилища. Отново й дожаля за Сергей. Но нямаше никакъв избор — трябваше да го накара да си признае.

— Ясно, Сергей Леонидович. Тъй като с вас вече се разбрахме, че няма да си губим времето с очевидни неща, ще си стиснем ръцете на това, че вие никога не сте виждали Зоя Николаевна Голдич, никога не сте чували нищо за нея и не знаете коя е тя. Точка по този въпрос. Да продължим нататък.

Татяна умишлено се стараеше да поддържа бързото темпо на разпита, тъй като разбираше, че глуповатият Суриков трудно би могъл да следва логиката на разговора и щеше да се смути и да започне да говори глупости. А така щеше да й е по-лесно да го завре в ъгъла.

— Кога Бахметиева подписа документите на ваше име?

— В началото на ноември.

— Тоест точно преди да заминете за Москва.

— Да.

— Къде се намираше пълномощното?

— В какъв смисъл? Не разбрах.

— Къде го държахте? В апартамента на Бахметиева ли?

— Ами да. Да не искате да го мъкна със себе си! Че да вземат да ми го свият на улицата.

— Това е разумно решение — съгласи се Татяна. — Намерили са пълномощното при огледа на апартамента, когато са открили убитата Бахметиева. Приложили са го към наказателното дело. Къде е изчезнало то?

— Че аз откъде да зная? Не съм чел делото.

— Сергей Леонидович, вие много добре знаете всичко. Докато делото се е водило от следователя Панкратов, пълномощното на ваше име е било у него. Когато са го прехвърлили на Чудаев, то е изчезнало от материалите. Но за сметка на това се е появило пълномощно на името на Голдич. Какво ви обещаха срещу тази авантюра?

— Не разбирам за какво говорите — отвърна инатливо Суриков. — Не е имало никаква авантюра. София първо даде пълномощно на онази… Зоя, а после — на мен. За всеки случай. Защото на мен ми имаше по-голямо доверие.

— Естествено. Виждала е как се отнасяте към нея и е знаела със сигурност, че никога в живота си няма да й причините зло. Заблуждавала ви е, Сергей Леонидович, тя ви е опитомила и дресирала като бездомно кученце, което е намерила на боклука. Не ви е приятно да чувате такива неща, нали? И на мен не ми е приятно да ги говоря. Не е имало никаква Голдич и никакво пълномощно на нейно име. Веднъж по време на разпит следователят Чудаев е бил извикан спешно при ръководството и е помолил някой от служителите на милицията да остане с вас в кабинета, докато него го няма. Този служител ви е обяснил достъпно, че докато в делото има пълномощно на ваше име, ще се опитват да ви обвинят, че сте извършили убийството на Бахметиева от користни подбуди. Че сте го направили заради апартамента, казано с две думи. И тъй като следствието не разполага с никакви други заподозрени, вие просто няма да можете да се измъкнете. Така ли беше?

* * *

… — Мога да ти помогна. Разбери, че дори и да те пуснат оттук, пак ще видиш апартамента на старицата на кукуво лято. Бил си следствен, лежал си в ареста. Ще анулират пълномощното ти, още повече че собственичката на апартамента не е умряла от естествена смърт, а е била убита. В такива случаи никакви пълномощни не са валидни. Законът е такъв.

Мъжът с милиционерски пагони говореше уверено и Суриков му повярва. И наистина нямаше нищо по-просто от версията, че той бе спечелил доверието на бабичката, че бе изкопчил от нея нотариално за правото да се разпорежда с цялото й имущество, а сетне бе очистил старицата и си бе развял байрака на бял кон. Със сигурност щяха да го осъдят. Нямаше начин да се измъкне.

— И какво да правя сега? — попита притеснено Суриков и погледна с надежда мъжа, който се оказа първият човек в милицията, отнесъл се към него със съчувствие.

— Има изход. В делото няма да има пълномощно на твое име. Ще има друго — на името на съвсем друг човек. То ще бъде подписано много по-рано. Има хора, които бързо ще направят документа със задна дата, според който твоята хазяйка уж е искала да се премести в друг апартамент и е подхванала замяна на жилищата. Разбра ли?

— Не — призна си честно Сергей.

Наистина не разбираше нищо, тъй като беше пълен невежа в тези документно-юридически неща. Мъжът с пагоните започна бързо да му обяснява нещо за договора за замяната, за оценъчната стойност, за нотариално завереното пълномощно, за ордера, за извлечението… Думите му бяха непознати и Суриков изобщо не можеше да улови смисъла им, но се срамуваше да си признае, че е толкова тъп и необразован. Затова само кимаше безмълвно с умен вид.

— Разбрах — каза той. — Какво трябва да правя?

— Да потвърждаваш. Трябва да кажеш на следователя, че твоята хазяйка не е дала нотариалното на теб, а на Зоя Николаевна Голдич. Запомни ли? Че тя е искала да направи замяна на жилището си, но тъй като вече е била много стара и немощна, издала нотариално на Голдич, за да може тя да свърши тази работа. Направила е това още през септември или през октомври. Ти дори можеш да не си спомниш точно кога е станало това, защото не си имал никакво отношение към него. Този апартамент не е твой, нали така?

— Така е — съгласи се Суриков. Тази част от разговора му беше ясна. — Но как така сме извършвали замяна, след като си живеехме на стария адрес?

— Ще кажеш, че договорът вече е бил сключен и че всички документи са били подписани, но по взаимно съгласие преместването е било отложено до пролетта. Или до Нова година. За това би могло да има най-различни причини. Така е решила твоята хазяйка. А пък ти не си влизал в спорове с нея. Хайде, момче, мисли по-бързо, защото ей сега ще се върне твоят следовател и ще започне да ти скърпва делото. Давам ти много добър съвет. Не стига, че свалям такъв глупак като теб от примката, ами на това отгоре се чудиш какво да правиш. За да не се съмняваш в мен, ще ти кажа, че аз също имам изгода от тази работа. Сега няма безкористни благодетели и трябва да го знаеш. Ще направим всички документи за замяната със задна дата, а в апартамента на твоята хазяйка ще се нанесат едни хора, защото той е хубав и се намира в центъра на града. А пък техния апартамент ще продадем. И ние ще имаме изгода от това, а ти ще се отървеш от делото. Щом не си убил старицата, основният им коз срещу теб ще отпадне, ще се почешат тук-там и ще те пуснат. Ако все пак си я убил, поне няма да ти лепнат користен мотив. За убийство с користни подбуди бесилката не ти мърда, това е член 102, алинея „а“. А когато няма користен мотив, членът е друг — 103, и там законът изобщо не предвижда бесилка. Поне ще останеш жив. Разбра ли?

— Разбрах.

Че какво толкова имаше за разбиране? Той не беше убил София и ако онова идиотско нотариално не бе в делото му, те щяха да го пуснат. Мъжът беше прав.

— Съгласен ли си?

— Да — кимна Суриков. — Съгласен съм. Само че какво да кажа на следователя? Нали той знае, че нотариалното е в делото, вече ме пита за него.

— Това не е твоя грижа. Когато се върне тук, ти му кажи, че не ти е добре, че уж те боли сърцето и че не можеш да продължиш повече разпита. Той ще те пусне да си идеш в килията. Болните не могат да бъдат разпитвани, законът го забранява. Когато те извикат следващия път, всичко ще бъде тип-топ. Схвана ли? Да не объркаш нещо?

— Няма.

— Внимавай, Суриков. Не върши глупости. Не си отваряй устата и не дрънкай излишни неща. Защото много добре знаеш какво ще ти се случи…

* * *

Той реши да не се предава. Нали онзи мъж го предупреди да не дрънка излишни неща? Иначе щяха да го убият и окото им нямаше да трепне.

— Нищо такова не е имало — отвърна той на Образцова, като се стараеше да изглежда колкото може по-откровен. — Какви сте си ги наизмислили? Това са пълни глупости, честна дума.

— Сергей Леонидович, времето ни е съвсем малко, затова нека да не го пропиляваме толкова глупаво.

— Че защо? — Той сви рамене. — Аз заникъде не бързам. Ще си поговоря още малко с вас и ще си ида вкъщи. Нали вие сама ми казахте, че ще ме пуснат?

— Къде е това вкъщи? Къде е вашият дом? Никой няма да ви пусне в апартамента на Бахметиева. Докато вие се инатите и лъжете и докато продължавате да твърдите, че е била извършена замяна, този апартамент е чужд. И след приключването на делото за убийството на вашата хазяйка там ще живеят съвсем други хора. Нали вашата адресна регистрация не е там. При майка си ли ще отидете? Тя отдавна вече не ви очаква, няма никаква нужда от вас и вие много добре го знаете. Пак ли ще се озовете на улицата? Не ви ли омръзна вече?

Да, той просто не се бе замислял по този въпрос. Толкова много искаше да излезе на свобода, че изобщо бе забравил да помисли къде ще се възползва от тази свобода. Сергей Суриков не умееше да мисли за онова, което му предстои. Не беше научен. Винаги бе живял ден за ден.

— Сега ще ви обясня ситуацията — продължи Образцова. — Днес съм на работа за последен ден, утре вече няма да бъда тук. Ако ние с вас не свършим днес, утре друг следовател ще поеме делото ви. И всичко ще започне отначало. Искате ли това да се случи?

Той завъртя отрицателно глава. Какви ги приказваше тази жена? Защо делото нямаше да приключи днес? Нали самата тя каза, че вече не е обвиняем за смъртта на София и че го пускат на свобода?

— Щом не искате, тогава да се хващаме за работа. Времето тече. Наистина заминавам тази вечер и повече няма да се върна тук. Трябва да се разберем с вас.

— За какво?

— За една сделка. Вие се боите да издадете хората, които се занимават с аферите с жилищата. Разбирам ви. На ваше място аз също бих се страхувала. А сега вижте какво се получава. Вие продължавате да държите на своето, да не признавате аферата и да не издавате благодетеля си. Аз написвам постановление да ви освободят от ареста срещу подписка. И едновременно с това ви привличам под отговорност за подготовката на убийството на съпрузите Шкарбул. Това означава, че вие ще трябва непрекъснато да бъдете в Петербург и да се явявате на призовките на следствието и съда. Казано по-просто, няма да можете да заминете никъде. Постоянно ще бодете очите на онези „приватизатори“. Да речем, че ви пуснат навън. Те ще дойдат при вас и ще ви попитат: „Каза ли на някого?“ Вие ще им отговорите: „Не, на никого не съм казал.“ И знаете ли какво ще стане по-нататък?

— Не. Какво?

— Ами това, че те няма да ви повярват. Освен това вие сте свидетел на техните далавери и по тази причина сте опасен за тях. И ще изчезнете. Ще се появите след известно време във вид на студен труп. Никой няма да си мръдне пръста заради вас. Нямате собствен дом и водите такъв начин на живот, при който насилствената смърт е нещо съвсем обичайно. Имате болно сърце. Тъй че за тях изобщо не е рисковано да ви убият. Трябва да заминете оттук, Сергей Леонидович. Колкото може по-бързо и колкото може по-далеч. Това може да стане само по един начин.

— По какъв?

Той отново усети, че губи нишката на разговора. Всичко беше толкова сложно… Може би тя също иска да го измами? Е, от нея няма защо да се страхува, понеже жената си е жена. Обаче ония бяха по-опасни. Не, трябва да си мълчи.

— Аз ще забравя за това, че Бахметиева е искала да убие чрез вас вдовицата на сина си. Ще забравя за това, разбирате ли? И ще помня само, че старицата е тъгувала по внука си и по тази причина вие сте решили да заминете за Москва и да си поговорите с него. Никой не е виновен, че сте отишли в апартамента няколко минути след убийството. Да, вие сте се изплашили и сте избягали, без да кажете нищо на никого. Това е простимо. В Наказателния кодекс няма член, според който да е наказуемо. Аз ще ви измъкна от тази история. Няма да ви привлека под отговорност за подготовката на убийството и ще ви пусна оттук без каквато и да била подписка. Още днес ще можете да се качите на влака и да заминете, накъдето ви видят очите. Но срещу това вие ще ми кажете кой е служителят, който ви убеди да се включите в аферата. Повтарям още веднъж: или вие ще мълчите и ще останете в града, като по този начин рискувате всеки момент да бъдете убит, или ще ми разкажете всичко и ще се сдобиете с възможността да заминете. Избирайте, Сергей Леонидович.

Суриков мълчеше. Ужасно се страхуваше. Ако София беше до него, тя можеше да го посъветва как да постъпи. Беше умна и бързо щеше да се ориентира за какво става дума. А той не можеше да го направи. Не му стигаше умът.

— Е, добре — въздъхна следователката, — тогава ще ми се наложи да ви кажа още едно нещо. След като не разбирате от дума, налага се да вкарам в действие фактите. Спомняте ли си вашия следовател Роман Сергеевич Панкратов?

— Спомням си го.

— Тогава прочетете това.

Подаде му един вестник и посочи с пръст голяма снимка, обточена с траурна рамка. „Тежка загуба… Трагична гибел… Приятели и колеги…“ Господи, какво е това?

— Панкратов още от самото начало е знаел какви материали е имало в делото и какви показания сте дали вие. Това се е оказало достатъчно да го блъсне кола и да го убие. А вие, Суриков, знаете много повече от него. Вие знаете кой от нашите служители е свързан с това. Или ще ми кажете кой е той, или и вас ви очаква същата участ. Е, как ще постъпите? Ще ми кажете ли?

Край. Той повече не можеше да се съпротивлява на нейния натиск. Ако кажеше, можеха да го убият. Ако не кажеше, пак можеха да го убият. Нямаше между какво да избира. Но ако Образцова наистина му дадеше възможност да изчезне от Петербург, значи все пак имаше някакъв шанс да се спаси.

— Не зная как се казва.

— Опишете ми външността му колкото може по-подробно. Ръст, фигура, коса, маниери на поведение и говор, начина, по който сяда. Всичко, което си спомняте.

* * *

Татяна бързо разбра за кого ставаше дума. Въпреки интелектуалната си недоразвитост, Суриков имаше остър и наблюдателен поглед. Описанието му беше точно и красноречиво. Ама че гадна работа си бе избрала! Лъжи, постоянни лъжи, мошеничества и притискане в ъгъла на объркани и изплашени хора. Кой е казал, че работата на следователя е благородна? Ама че глупост! Това можеше да го каже само човек, който никога в живота си не бе работил в следствието.

Имаше ли право да върши това, което правеше в момента? Тя се канеше да скрие от следствието някои факти и обстоятелства, които свидетелстваха за това, че Сергей Суриков е имал намерение да извърши убийство. Впрочем за такава постъпка от нейна страна в Наказателния кодекс имаше член в главата „Длъжностни престъпления“. Но какво можеше да направи, след като нямаше закон за защита на свидетеля? Да остави Суриков в лапите на тази банда, така ли? Оперативната им разработка едва сега започваше, а докато ги изловят всичките, докато съберат фактите и доказателствата, можеха да минат няколко месеца. Работата беше твърде продължителна. През цялото това време Суриков щеше да бъде достъпен за тях. Дали тя имаше право да принесе това нещастно момче в жертва на интересите на правосъдието?

Отговор нямаше. В учебниците съществуваше. Но в живота го нямаше.

— Това е, Сергей Леонидович. Прочетете постановлението за вашето освобождаване от ареста и се подпишете. Сега ще ви заведат в килията, там ще съберете нещата си и можете да се чувствате свободен.

Суриков подписа документа, без да го чете. Татяна натисна бутона и повика стражата. Точно когато се озова на вратата, Сергей най-неочаквано се спря:

— Къде погребаха София?

— Искате да отидете на гроба й ли?

— Искам. Не ви вярвам. Тя не би могла. Всичко това го е направил нейният внук… Тя не би могла да постъпи така с мен.

Татяна погледна с мъка към вратата, която се затвори след него. Любовта винаги е сляпа. Дори когато тази любов не е мъжка, а синовна.

* * *

Татяна бързо пишеше на машина пълния текст на постановлението за освобождаването на Суриков от наказателна отговорност. Делото трябваше да е изрядно, та следователят, който щеше да работи по него по-нататък, да не я споменава с лошо. Материалите за убийството на Бахметиева щяха да бъдат прикрепени към делото за убийството на съпрузите Шкарбул. И в тези материали не биваше да има нищо, което би дало възможност да обвинят Суриков в каквото и да било, освен в най-банална страхливост.

Татяна непрекъснато поглеждаше към часовника си. Всеки момент трябваше да дойде Ира и да донесе пакета от летището. Всичко, което вчера в нарушение на възможните правила беше иззето от делото и изпратено в Москва, щеше да се върне на мястото си. След това тя можеше да отиде при Исаков и да вземе личното си дело, което от вчера беше в сейфа му.

И да замине. Да замине оттук колкото може по-скоро. Да си събере багажа, да вземе Ира, да си плюе на петите и да се направи, че никога дори не е чувала за престъпната група, в която влизат служители на органите на вътрешните работи и която извършва престъпления, свързани с кражбата на апартаменти. Да замине и всичко да върви по дяволите!

* * *

Купиха четири билета, за да пътуват сами в купето. Стюардът, младо и весело момче с малко дебилно изражение, веднага ги предупреди:

— Момичета, през нощта заключете хубаво вратата. А най-добре ще бъде, ако една от вас дежури будна. В нашите влакове стават грабежи.

— Благодарим ви. Много ни успокоихте! — изпръхтя Ира, която все още бе запазила способността си да се шегува. Вероятно защото не подозираше от каква опасност бягат.

Въпреки кратките срокове, чевръстата Ира бе успяла да опакова невероятно количество багаж и сръчно да го подреди в големите пътни чанти. Нещо повече — дори бе успяла да приготви прочутите си пирожки със зеле, които измъкна отнякъде веднага щом стюардът донесе чая.

— Ира, пак ли! — простена Татяна. — Нали те помолих!

— Ама това е храна за из път! — възмути се Ира. — Просто беше задължително да ги направя. Щом не искаш, не яж. Нека Настя да си хапне. Ще занесем и на Стасов, той също ги обича.

Естествено Татяна не издържа и все пак изяде две пирожки.

Легнаха си и загасиха лампата, но само Ира успя да заспи.

— Настя — прошепна Татяна, — спиш ли?

— Не.

— Знаеш ли, Бахметиева не ми излиза от главата. Каква ли невероятна сила е имала тази старица, щом внукът й я е убил! Представяш ли си? Все не можех да проумея защо го е направил. Нали вече е взел скъпоценностите от сейфа на родителите си и би могъл да си живее и да си се радва. Голяма работа, че се е разбирал за някакви неща с баба си! Че баба му вече е толкова стара, пък и живее на шестстотин километра от него. Би могъл да не дели нищо с нея и тя нищо не би могла да му направи. Но защо я е убил? Днес по време на разговора със Суриков разбрах защо го е извършил. Внукът й е знаел, че няма да може да й се противопостави. Знаел е, че няма да може да не й се подчини. Усещал е, че тя е по-силна от него. Успяла е да обработи и него. Точно както и нещастния Суриков. Само че Суриков я е обичал предано и е искал да живее с нея колкото може по-дълго. А Виталий е искал да се измъкне от нейната власт и сам да се разпорежда със скъпоценностите. — Замълча, а сетне добави: — А Суриков тъй и не разбра нищо. Не повярва, че Бахметиева би могла да постъпи така с него. Той е също като куче, което стопанинът бие, а то лиже ръката му. Господи, когато си отиваше, едва не се разплаках.

— Интересно — какви ли ще ни ги разказва Виталий! Той със сигурност е знаел, че Суриков отива в Москва не за да си води задушевни разговори с него за любимата му баба, а за да извърши убийство. Дали няма да натопи за всичко Суриков, как мислиш?

— Може, користолюбиво псе е. Разбира се, направих всичко, което можах. Останалото зависи от вас, включително и от теб. Няма доказателства за това, че Суриков се е готвел да извърши убийство. Показанията на Виталий могат да бъдат подложени на съмнение. Бахметиева няма как да ги потвърди, а никой друг не знае нищо повече.

В тъмнината на купето отново се възцари мълчание. След това се разнесе шепотът на Настя:

— Знаеш ли какво си помислих? Тази старица е обработила и нас с теб. Вече я няма на този свят, а ние лежим и обсъждаме как да изопачим материалите по наказателното дело. На същото онова дело, което самата тя е измислила. А ние сега си блъскаме главите как да спасим човека, когото тя се е канела да затрие. Та ние с теб извършваме длъжностни престъпления. Осъзнаваме го, но въпреки това ги извършваме. Бахметиева лежи в гроба повече от месец, а ние играем по правилата й.

— По-скоро не по тях, а въпреки тях. Но независимо от всичко играем. Права си.

Ира се размърда на горното легло.

— Момичета, срам нямате ли? — простена жално тя.

— Край-край, млъкваме — каза мигом Настя. — Извинявай.

* * *

Той отново сънува онзи ужасен сън. Огромните локви кръв, това дори не бяха локви, а море от кръв, и тази кръв кипеше и придобиваше причудливи форми, като се превръщаше в лицата ту на майка му, ту на втория му баща, ту на бабата. От тези лица го гледаха мъртви очи, мъртвите им усти бяха отворени, а мъртвите им езици се опитваха да се размърдат, за да му кажат…

Какво да му кажат? Какво биха могли да му кажат те? Да го попитат защо извърши това ли?

Ами защото му омръзна. Всичко му омръзна. Омръзна му да слуша досадните разговори за това, че всичко в живота трябва да се постига със собствени усилия и със собствен труд. Че трябва сам да спечелиш благосъстоянието си. Че е срамно да се равняваш по онези, които водят охолен живот с парите на родителите си.

Беше като детска градина. Срамно е, срамно е… Нищо срамно нямаше. Всички живееха така. Всичките му приятели караха луксозни коли и живееха в шикозни апартаменти, обзаведени по европейските стандарти. Впрочем живееха самостоятелно, без разните му там родители. Единствен той живееше като последния глупак по съветските стандарти. Стига толкова! Писна му. Само баба му го разбираше. Тя не беше като майка му и втория му баща.

Баба му беше точно каквато трябва. Появи се преди година. Обади му се по телефона и му каза да отиде в пощата и да получи едно писмо „до поискване“. Не му обясни нищо друго и дори не се представи. Той не знаеше кой му се обади, но отиде в пощата и взе писмото. А в писмото беше казано всичко. И за разстреляния му баща, който е бил валутен спекулант, и за златото и диамантите. И за баба му, която беше майка на неговия баща и която живееше сама в Петербург с едната си пенсия и страдаше от всеобщата несправедливост на живота. В писмото беше посочен и телефонният номер, което означаваше, че ако той поиска да си поговори с родната си баба, може да й се обади, без да се притеснява, но трябва да го направи само през деня в делнични дни, защото през другото време в апартамента й имало чужди хора. Разбира се, прииска му се да си поговори с нея, особено по въпроса за парите. Е, поговориха си. След това той отиде до Петербург и се запозна лично със старицата.

Така започна всичко. В главата му имаше само една мисъл: как да сложи ръка на скъпоценностите. Бабичката дълго го разпитва как се чувстват в Москва, какъв апартамент имат, каква кола карат, какви са мебелите им, какви бижута носи майка му, къде ходят на почивка. Дълго обмисля нещо, пресмята наум, а после изтърси, че май от парите, които баща му бил скътал, може би е похарчена само една десета част. Останалото било скрито някъде от майка му и втория му баща. Ти, внуче мое, каза му тогава тя, не се тревожи за нищо. Живей както си живял досега, прави се на овчица, слушай родителите си, а пък аз ще измисля какво да правим по-нататък.

И тя измисли. И то такова нещо измисли, че Виталий направо се втрещи.

Да, тя беше силна старица — нямаше две мнения по въпроса. Само че на Виталий не му се щеше да дели имането с нея. Все пак, както и да го въртиш и сучеш, като цяло то беше два пъти повече, отколкото разделено наполовина. Той смъртно се страхуваше от бабичката. Знаеше, че няма да посмее да не й даде нейния дял, ако тя си го поиска. Изобщо не смееше да й каже и дума накриво, защото тя придоби огромна власт над него.

А както сочи историята, на робите и през ум не им минава да вдигат стачки и да демонстрират неподчинение. Те просто вдигат бунт и убиват господарите си. Вероятно точно в това се състоеше разликата между робската психика и психиката на свободния човек…

Той отново се измъчи от кошмарния си сън и се събуди, целият облян в пот. Часовникът показваше 7,30 сутринта. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да заспи отново, тъй като будилникът, все едно, щеше да започне да звъни след половин час и той трябваше да стане, да си приготви закуска и да се потътри към омразната си работа, която отдавна вече му бе дошла до гуша. Нищо, щеше да се помъчи така още няколко месеца, а сетне щеше да се гмурне в свободния богаташки живот.

Виталий вече беше излязъл от банята и си пържеше яйца в кухнята, когато на вратата се позвъни. Кой ли се бе домъкнал в такава ранина?

— Кой е? — попита предпазливо той.

— Търсим Виталий Юриевич Шкарбул. Моля, отворете, милиция.

Сигурно пак щяха да му задават въпроси. Те така и не можеха да открият престъпника, който беше очистил майка му и втория му баща. Ами нека да си го търсят — това си е тяхно задължение.

Превъртя ключа, отвори вратата и веднага разбра, че този път няма да му задават въпроси.

* * *

Новогодишните празници и Рождество Христово отминаха. Всички заповеди бяха подписани и майор Образцова постъпи на работа в следственото управление в Москва. Веднъж в края на януари един от колегите й я спря в коридора:

— Татяна Григориевна, нали преди сте работили в Петербург?

— Да.

— Чухте ли новината? Там са повдигнали дело срещу група ваши служители. Оказало се, че при вас е била създадена цяла организация, в която участвали служители на милицията, съдебни и медицински експерти. Те спечелвали доверието на самотни възрастни хора, убивали ги, експертите пишели заключения за естествената им смърт, а съучастниците им от нотариата правели генерални пълномощни с фалшифицираните подписи на собствениците на апартаментите. Страхотно, нали?

— Страхотно! — съгласи се Татяна. — Направо страхотно!

Наистина всичко това беше замислено страхотно. Неслучайно бродеше слух, че никой не може да залови тази банда. И как щяха да я заловят, когато тъкмо милиционери я прикриваха! И тя никога нямаше да бъде разкрита, ако алчността им не беше чак толкова голяма и ако не се бяха полакомили за лесната плячка. Ако Суриков беше по-хитър и не се бе объркал по време на показанията си, всичко щеше да мине гладко.

Никой не би могъл да избяга от такава банда. И Суриков също нямаше да се спаси, ако тя го бе оставила в Петербург. Тъй че в крайна сметка кое беше по-важно — интересите на правосъдието и справедливостта или човешкият живот?

Отговор няма…