Джек Слейд
Шерифът дявол (4)

4.

Лорийн Бакстър се обърна с гръб към скалата. На десет крачки от нея, на последното кладенче, Клемент пълнеше шишетата.

След като Магън напусна фермата, те поеха на път против волята на Лорийн Бакстър. Тя не искаше да има нищо общо с тази история, но Клемент й бе изтъкнал няколко разумни причини. Освен това индианката му дължеше една услуга.

При настъпването на деня сигурно щяха да се разделят и да оставят след себе си две дири, за да заблудят човека, тръгнал вероятно по петите им. Такава беше уговорката. Междувременно за това повече не стана дума. Сега Клемент с държанието си ясно показваше, че е взел Лорийн Бакстър със себе си като заложница.

Той се върна, закачи шишетата на рога на седлото и недоверчиво погледна към индианката. Тя бе дяволски красива и горда жена. Висока и стройна. Клемент знаеше, че бе пламенна в любовта. Сега, като я наблюдаваше, осъзнаваше, че беше също толкова пламенна и в омразата си.

— Правиш грешка, Арчи — каза Лорийн Бакстър. — Мисля, че няма да успееш да избягаш от оня човек. А и Магън може да го е убил. — Арчи Клемент вдигна рамене. — А и не трябваше да ме вземаш със себе си, Арчи. С мен ще се придвижваш по-бавно.

— Може и така да е — изръмжа й. — По-бавно, но много по-сигурно. Феъруетър дълбоко ще се замисли дали да продължи да ни преследва, ако по този начин постави в опасност живота ти, червена гълъбице. Освен това тук, в тази местност, обикалят на конете си изрисувани с ярки бои червенокожи. Те също няма да ме закачат, докато ми правиш компания. Щом пристигна в Мексико, можеш отново да поемеш обратния път.

Лорийн Бакстър се отмести от скалата. Тъмните й очи мятаха светкавици.

— Ти само се залъгваш, Клемент, и адски се страхуваш.

Той направи крачка към нея. Лицето му се изкриви в гримаса.

— Още една дума, жено, и… — млъкна, когато тя се засмя.

— Шерифът от Дел Рио иска теб, Арчи. Него въобще не го интересува дали на мен ще ми се случи нещо или не. А що се отнася до команчите, Клемент, след сватбата ми с Бакстър за тях аз съм бяла. Ако попаднем в ръцете им, с мен няма да се държат по-различно, отколкото с теб.

— Ще видим. Вземи конете и ги заведи при входа на каньона, а аз през това време ще проверя дали има някаква следа от шерифа на Дел Рио.

Без да продума, индианката хвана юздите на конете.

— И да не ти хрумне някоя глупост, Лорийн — провикна се след нея Арчи Клемент. — Отново ще те пипна и тогава ти се пише по-лошо, отколкото ако попаднеш в ръцете на червенокожите си братя.

Той се покатери на една скала. От там можеше да наблюдава по-добре прорязаната с пропасти планинска местност, както и да държи под око индианката, която тъкмо стигна до входа на каньона и спря.

Негодникът хвърли поглед наоколо. Въпреки че слънцето бе изгряло едва преди три часа, той се чувстваше като в парна баня. По челото му бе избила пот. Обзе го неприятно усещане. Най-вече се проклинаше за това, че се бе оттеглил тук, където бе живял дълго време. Това беше грешен ход от негова страна. Трябваше като Тилгмън и Пабло Монтоя да се отправи към Мексико.

Сега бе твърде късно. Феъруетър беше по следите му, така че трябваше или да му избяга, или да го убие. Действително Магън бе тръгнал към града. Той беше решителен човек, но Клемент просто не вярваше, че барманът ще успее да се справи с шериф Диабло. За да се очисти мъж като Брайън Феъруетър, беше необходимо нещо повече от умение да боравиш с оръжие.

Негодникът изтри потта от челото си и погледна надолу към Лорийн Бакстър. Тя нямаше намерение да бяга. Бе седнала на един голям камък и се взираше с неподвижно лице в каньона.

Той вдигна ръка над очите си. Сепна се. Пръстите му стиснаха още по-силно приклада на уинчестъра.

Феъруетър вероятно бе яздил през цялата нощ. По друг начин не можеше да си обясни как го бе настигнал толкова бързо. Диабло сигурно бе в съюз с дявола. Само повелителят на ада би могъл да му покаже посоката, в която бе препуснал.

Клемент изруга. Шерифът на Дел Рио бе все още твърде далече, за да може да се прицели в него. Негодникът потисна желанието си да вдигне уинчестъра и да открие огън. Така щеше само да издаде местонахождението си.

Клемент напусна наблюдателния си пункт. Бързо се спусна надолу и се затича към входа на каньона. Лорийн Бакстър се надигна от камъка, оправи полата си и го погледна въпросително. Когато Клемент мълчаливо се метна на черния си жребец, индианката се усмихна.

— Шерифът — каза тя.

Негодникът кимна с мрачна физиономия.

— Ще оставим ясна следа — изпъшка. — Когато ни последва в каньона, ще го пипна. Можеш да ми вярваш.

Лорийн Бакстър се качи на белия кон и леко го потупа отзад. Клемент я настигна и продължи да язди до нея. От време на време се оглеждаше наоколо. Помисли си, че е постъпил глупаво. На Феъруетър щяха да са му необходими не повече от пет минути, докато стигне до каньона. Следователно имаше време да потърси място, където да може да устрои засада на шерифа от Дел Рио.

Яздиха още няколко минути и тогава индианката обърна глава към него.

— Беше по-добре да останеш на извора — каза му не без злорадство в гласа. — Ако Феъруетър иска да продължи да те преследва, ще трябва да напълни шишетата си с вода. Нервен си, Клемент, а това може да струва на всеки човек живота.

Негодникът се опита да приближи жребеца си още по-близо до белия кон на индианката. По горящите му очи си личеше, че иска да я удари.

Плътно приведена над врата на коня, Лорийн Бакстър пришпори животното и много бързо набра преднина.

Зад гърба й проехтя изстрел. Когато куршумът изсвистя над нея, тя усети парещия дъх на смъртта. Разбра, че е безсмислено да бяга: до острия завой, който правеше каньонът, оставаха още няколкостотин ярда. До там никога нямаше да стигне. Ако сега не я бе улучил, то беше само защото не искаше да го направи. Клемент продължаваше да счита, че тя би могла да му е от полза.

Лорийн обузда белия кон и рязко се изправи на седлото. Изчака го, без да откъсва очи от него, проклинайки го наум.

Той скоро щеше да се озове в ада. Индианката бе сигурна в това. Клемент беше стрелял. Шерифът, който яздеше след тях, не можеше да не е чул гърмежа. Той вече знаеше къде се намира смъртния му враг. Лорийн не познаваше Феъруетър, но бе наясно със случката в Дел Рио. Тази нощ Клемент й беше разказал за нея. Човек, който мразеше като шерифа на Дел Рио, нямаше да се остави в решителния момент да попадне в капана.

— По дяволите! — изпъшка тя, когато бандитът я догони. — Никога не се опитвай отново да ме удряш. По-добре ме застреляй!

Клемент преглътна думите, които бяха на езика му. Ъгълчетата на устата му потрепнаха. С уинчестъра той посочи напред, където каньонът правеше завой.

— Продължавай! — заповяда й. — Там отзад ще го изчакаме.

Този път негодникът подкара жребеца си пред нея. Нямаше смисъл да я държи под око. Зад себе си чуваше тропота от копитата на белия кон. След малко Лорийн Бакстър отново се изравни с него.

— Огледай се, Клемент! — извика му тя. — Огледай се!

Той извъртя глава. Лицето му се изкриви, когато той забеляза двамата индианци. Червенокожите сигурно бяха влезли малко след тях в каньона.

— Продължавай нататък! — изкрещя й. — Продължавай, докато минем завоя. Ако не ни хванат, ще пипнат шерифа. Продължавай!

Не след дълго стигнаха до завоя. Клемент веднага забеляза прикритието: тесен проход между две високи колкото къщи скали. Широк точно колкото да се прекарат през него конете.

— Там вътре — изсъска той.

Лорийн Бакстър подкара белия кон между скалите, зад които се намираше открита поляна. Около нея скалите се издигаха полегато. Когато индианката скочи от седлото, вече знаеше, че бяха попаднали в клопка. На пръв поглед мястото тук даваше сигурно прикритие. Но човек можеше да го отбранява само отпред. Скалите наоколо не бяха много стръмни, така че за ловки хора като воините на племето команчи не беше трудно да се движат по тях.

Клемент се изсмя победоносно. Хвърли се към лявата скала, зареди един патрон в цевта на уинчестъра и напрегнато зачака появяването на първите команчи. До слуха му достигаше все по-усилващият се тропот на копита. Бавно повдигна уинчестъра.

С един скок Лорийн Бакстър се озова до него и го сграбчи за рамото.

— Не стреляй, Арчи — каза му тихо.

В продължение на няколко секунди Клемент я гледаше с блестящи очи. Сякаш най-сетне бе осъзнал в какво опасно положение щяха да се окажат, ако команчите откриеха къде се намират. Въпреки това той рязко я отблъсна настрани.

Лорийн Бакстър падна върху голия камък. С широко отворени очи се втренчи в Клемент, който вдигна уинчестъра на рамо и стреля.

Първият от двамата команчи, които ги бяха проследили, нададе силен вик и политна от коня. Другият дръпна юздите на своя жребец. Изрисуваното с ярки бои лице се обърна към тесния проход между високите скали.

Клемент видя тъмните очи, в които пламтеше буен огън. Когато индианецът заби пети в слабините на коня, негодникът натисна повторно спусъка на уинчестъра. Преди още червенокожият да бе преминал опасното място, куршумът на Клемент го улучи. Точно като първия воин, и този команч падна от коня, надавайки пронизителен вик.

С победоносна усмивка Арчи Клемент се обърна към Лорийн Бакстър. Индианката се надигна и примирено отметна дългата си черна коса назад. На бузата й се очерта кървава рязка. С кърпата, завързана на шията й, тя попи кръвта от лицето си.

— Проклет глупак — каза му тихо. — Проклет глупак! Сега вече сме в ръцете им.

Физиономията на Клемент внезапно се промени. Негодникът хвърли объркан поглед наоколо. Лорийн Бакстър се засмя:

— Не можеш да ги видиш, Клемент. Но те са над нас, между скалите. Ще ги забележиш едва тогава, когато смъртта застане зад теб.

* * *

Ласитър изчака стария кривокрак собственик на конюшнята под наем да му опише пътя до фермата на индианката от племето команчи, както и най-близкия път до мексиканската граница през планината.

Сега, когато Арчи Клемент бе открит, бандитът вероятно щеше да се опита да избяга в посока Мексико. Шериф Диабло щеше да си помисли същото. Следователно Феъруетър трябваше да се намира някъде пред него, преследвайки първия от мъжете, когото възнамеряваше да убие. Но с Клемент имаше и една жена, чиято сигурност беше най-голямата грижа на Ласитър.

Вместо да тръгне направо по следите на тримата ездачи, той препусна нагоре в планината. Пътят наистина бе по-труден, но така мъжът от Бригада Седем можеше да избегне някои заобикаляния, по които другите трябваше да минат. Имаше още едно предимство: колкото по-високо се изкачваше в планината, толкова по-добре му се удаваше да наблюдава какво става под него.

Слънцето вече се бе издигнало над назъбените върхове, когато Ласитър видя за пръв път, откакто преследваше, шериф Диабло. Точно като него Феъруетър беше яздил през цялата нощ. Бе се привел ниско над жребеца си, чийто гръб блестеше на първите слънчеви лъчи като злато; държеше юздите отпуснати. Под широкополата шапка лицето му бе в сянка. Така Диабло изглеждаше като заспал. Но това бе заблуда. Шерифът от Дел Рио беше напълно буден. В този миг той извъртя глава и се огледа напрегнато наоколо.

През тялото му премина тръпка и Диабло застана изпънато на седлото.

Ласитър плъзна очи в посоката, в която гледаше Брайън Феъруетър, и също забеляза команчите. Мъжът от Бригада Седем знаеше, че индианците бродеха в планината, но се бе надявал да избегне пътя на червенокожите. Той усмири кафявия си жребец, който неспокойно тъпчеше на едно място, и внимателно измъкна уинчестъра от кожения калъф.

Долу под него, шериф Диабло направи същото. Но мъжът от Бригада Седем се намираше в по-изгодна позиция в сравнение с Феъруетър. Тук горе червенокожите нямаше да го открият така бързо, мислеше си той.

На югоизток се разтваряше дълбоката клисура на един каньон. През нея сигурно бяха минали Клемент и индианката. В този каньон сега яздеха и воините команчи.

Диабло погледна недоверчиво след червенокожите. Ласитър слезе от коня и го заведе зад сигурното прикритие на една скала. После го потупа по стройната шия, за да го успокои, без да се замисли защо точно в този момент жребецът бе толкова нервен. Едва когато отново излезе пред скалата, Ласитър разбра, че би трябвало да обърне по-голямо внимание на инстинкта на коня си.

Вляво от него застрашително надвисна огромна сянка, открояваща се на фона на синьото небе. Мъжът от Бригада Седем съобразително отскочи встрани. С дрънчене томахавката на команча се удари в скалата. Ако индианецът го беше улучил, веднага щеше да го изпрати на оня свят.

Хванал с две ръце уинчестъра, Ласитър се завъртя на място и се озова срещу стройното, жилесто тяло на червенокожия. Нещо зловещо се четеше в погледа на команча. Очите му пламтяха и хвърляха искри, когато посегна към колана си, където бе мушнат ножът му. Нито един звук не се отрони от устата на воина, който явно бе изпратен да разузнае местността. Ако беше извикал, до този момент другите команчи отдавна щяха да са се появили.

Светкавично Ласитър замахна с уинчестъра, но червенокожият ловко отстъпи встрани. Мъжът от Бригада Седем не улучи и от силата на удара политна напред. В този миг команчът измъкна ножа от колана си. Слънцето се отрази в лъскавата стомана. Индианецът нададе гърлен вик и се нахвърли срещу противника си. През това време Ласитър бе успял да застане здраво на крака. Първият удар парира с приклада на уинчестъра. Команчът отстъпи. Тъмните му очи пламтяха. Мускулите и жилите рязко изпъкваха под изрисуваната кожа.

Мъжът от Бригада Седем очакваше следващата атака. Той не биваше да стреля, за да не привлече насам и другите индианци. Ласитър насочи вниманието си към ръката на червенокожия, стиснала ножа, откъдето идваше смъртоносната опасност. Затова не забеляза ритника на команча, който го улучи в крака. Мъжът от Бригада Седем се свлече на земята. Отчаяно се опита да се измъкне от опасната зона, но противникът му беше по-бърз.

Части от секундата по-късно Ласитър усети силния натиск върху тялото си, когато индианецът се стовари върху него. Ножът сочеше врата на мъжа от Бригада Седем, който извърна глава настрани, за да избегне смъртоносния удар. Но с това не спечели нищо. Ръката му бе заклещена и той не можа да я освободи, за да сграбчи китката на ръката на команча, която стискаше ножа. Червенокожият вече бе вдигнал лъскавата стомана за следващия удар. Този път нямаше да пропусне целта.

Ласитър видя искрящите очи на воина и усети горещия му дъх в лицето си. Като последна възможност за отбрана, мъжът от Бригада Седем замахна с глава напред. С челото си удари лицето на червенокожия. Команчът нададе вик. В този момент Ласитър освободи ръката си. За миг болката бе забавила противника — незначителен шанс, който тексасецът светкавично използва.

Когато индианецът отново насочи ножа надолу, Ласитър успя да хване китката му и я стисна здраво. После бързо изви тялото си надясно и отблъсна команча от себе си. С един скок мъжът от Бригада Седем се изправи на крака. Пое дъх, измъкна ремингтъна от кобура, замахна силно и запрати оръжието напред в момента, когато червенокожият се канеше пак да го нападне.

Шесткалибровият револвер улучи индианеца в главата. Викът замря на устните му. Той политна назад, спъна се в един камък и се срина на земята. Главата му се удари в остроръбесто парче скала. Борбата на живот и смърт бе приключила.

Точно в този миг в каньона прозвучаха два изстрела. Ехото донесе чак до слуха на Ласитър предсмъртните викове. Явно Клемент бе открил огън по двама команчи и ги беше улучил.

„Проклет глупак!“ — помисли си мъжът от Бригада Седем.

Изстрелите на този негодник показаха на останалите воини в планината къде да търсят бледоликия. Ласитър се метна на седлото на кафявия жребец. Вече не се стараеше да остане незабелязан от шериф Диабло. Ситуацията изцяло се бе променила. Клемент беше очистил от пътя си двама команчи. След малко щеше да се появи цялата орда воини.

Мъжът от Бригада Седем не изпитваше никаква симпатия към бандитите, които едва не го погубиха в Дел Рио, но все пак искаше да попречи Клемент да попадне в ръцете на червенокожите. Същото се отнасяше и за Лорийн Бакстър, индианката, която бе с този негодник. И то напълно сигурно — не по собствено желание.

Клемент я бе взел със себе си, правейки си криви сметки. Вероятно бе очаквал защита от нейна страна. Но тя не беше закрила за него. Не и срещу шериф Диабло, който с хладнокръвна пресметливост следваше целта си, която отдавна вече не бе насочена срещу индианците.

Като пръхтеше и цвилеше, кафявият жребец търсеше сигурен път надолу, към дъното на долината. В това време Брайън Феъруетър бе забелязал ездача. Мъжът, който носеше значката на Дел Рио, държеше уинчестъра в ръка. Той погледна нагоре към облака прах, който вдигаше кафявият жребец. Едва когато Ласитър стигна почти до него, шерифът го позна и сведе цевта на оръжието. Феъруетър изруга, рязко извърна глава и хвърли поглед наоколо. Все още не се виждаше никакъв команч.

Мъжът от Бригада Седем спря коня си до жребеца на шерифа и с бързо движение на ръката посочи към каньона.

— Човекът, когото търсите, е там, вътре, Диабло — извика Ласитър. — Заедно с една индианка. Какво чакате още? — Очите на Феъруетър бяха като два ледени кристала. В тях не пламна никаква искра на съчувствие и съжаление. — Той уби двама команчи, Диабло — продължи Ласитър. — Там горе и аз си имах работа с един червенокож. Ако не измъкнем Клемент…

Шерифът го прекъсна с рязко движение на ръката:

— Клемент още има време да излезе сам от скривалището си, Ласитър!

— Искате да кажете, че той може да избира между смъртта от команч и смъртта от вашето оръжие, Диабло.

— И така може да се каже! — Феъруетър кимна. — Не знам кой сте и кой ви е изпратил, за да ме спечелите за някакво поръчение. Знам само, че за вас е по-добре, ако не заставате на пътя ми. Излязохте жив от колибата на баща ми, защото ви намерих и бързо ви заведох при доктора. Това бе проява на едната страна на моята същност. За предпочитане е да не предизвиквате другата.

— Тази на шериф Диабло?

Феъруетър кимна решително.

В каньона отново прозвучаха изстрели. Ласитър подскочи.

— С Клемент има и една жена, Диабло! — извика той, обхванат от безсилен гняв.

— Нищо не знам!

— Казах ви за това!

Шерифът вдигна рамене и се заслуша в ехото от изстрелите, последвано от пронизителен вик. После проехтя отчаяният глас на една жена, призоваваща за помощ.

Секунди по-късно отново се възцари мъртва тишина. Без да пророни дума, Диабло обърна жребеца си.

— Диабло! — Феъруетър се извърна на седлото. — Бихме могли заедно да им помогнем, Диабло.

Шерифът отново обърна жребеца към Ласитър и посочи с протегната ръка към каньона.

— Вероятно все още ще можете да им помогнете — каза Феъруетър решително. — За команчите не е присъщо да убиват веднага противника си. Вървете, Ласитър. Няма да ви спирам!

— Що за човек сте?

— Шериф Диабло! — отвърна мъжът от Дел Рио. — Вие сам току-що го казахте, Ласитър. — Изведнъж шесткалибровото оръжие се озова в ръката на Диабло. — И човек на честта, Ласитър — продължи. — Четирима мъже убиха родителите и брат ми в Дел Рио. Единият умря в колибата, следващият — от ръката на команч. Остават още двама, Ласитър. Без значение какво мислите за това, но вие не сте съдбата. Не заставайте още веднъж на пътя ми. Никой не бива да се опитва да ме спре, докато всичко не свърши. Ако отново се приближите до мен, ще ви убия!

Преди да изчака отговора на мъжа от Бригада Седем, Диабло обърна жребеца си и препусна в галоп в посоката, откъдето току-що бе дошъл. Ласитър го проследи с горящ поглед.

— Ще се видим отново, Диабло — каза той тихо на себе си, а думите му прозвучаха като клетва. — „Око за око“ — това време е погребано и забравено. Независимо какво е направил човек, преди законът да го обрече на смърт, съдът трябва да произнесе присъдата!

Ласитър пришпори кафявия си жребец. Временно се налагаше да напусне тази местност. Сам нямаше никакъв шанс в открита борба с команчите. Но тук беше и Лорийн Бакстър, която не бе заслужила жестоката участ. Все още съществуваше надеждата Клемент да е жив, така че да може да бъде изправен пред съда в Саморас.

Това беше поръчението на Ласитър от Бригада Седем. Да заведе убийците от Дел Рио пред съда и да попречи на шериф Диабло да се саморазправи чрез линчуване. Мъжът от Бригада Седем не си правеше илюзии. Предстоеше му труден път.

* * *

Слънцето клонеше към заник, когато достигнаха военния лагер. Арчи Клемент беше по-скоро мъртъв, отколкото жив. Бяха го вързали здраво на коня му, за да не падне от седлото.

Един от червенокожите воини преряза ремъците и Клемент се свлече от коня, удряйки се силно в земята. Зловещ и пронизителен, викът му отекна над лагера. Никой не се помръдна. Лорийн Бакстър — също. За разлика от него, тя не беше ранена. Но какво значение имаше вече това? Съдбата й бе решена точно така, както и неговата.

Единият индианец, застрелян от Клемент, беше синът на вожда. Бяха го донесли на носилка в лагера, заедно с другия мъртъв воин. Още един команч не се бе върнал от планината. Лорийн беше дочула това по пътя. Но никой от червенокожите не знаеше със сигурност какво можеше да му се е случило.

Сега тя също слезе от седлото. Презрителните погледи на мъжете, между които бе живяла няколко години, не се откъсваха от нея.

— Жената трябва да се погрижи за бледоликия — каза вождът Сивия вълк. — Утре, след тържеството в чест на моя загинал син, когато слънцето отново застане отвесно над планината, белият мъж и жената ще проклинат часовете на своето раждане.

Вождът се обърна и воините го последваха.

Лорийн Бакстър клекна до Арчи Клемент, който държеше очите си широко отворени. Дълбоко стенание се изтръгна от гърдите му.

— Проклета червена банда! — изпъшка той. — Утре, когато слънцето застане отвесно над планината, вече няма да ми се радват!

Действително положението изглеждаше много лошо. Лорийн Бакстър впери поглед в Клемент. Опитваше се да го намрази, но не можеше. Наистина, негова бе вината, че тя се намираше в това отвратително състояние, но нали сама го бе приела при себе си и живяла заедно с него. А беше закон жената да споделя съдбата на мъжа си. Лорийн Бакстър взе двете шишета с вода от рога на седлото.

Лагерът бе построен в една падина, обградена от рядка гора. Зад него се издигаха стръмните, червени върхове на планината. Хубаво място с поток, в който и през лятото имаше достатъчно вода. Но това не беше място, където команчите погребват мъртвите си.

Лорийн мислеше за тези неща. Сивия вълк щеше да отведе от тук убития си син и другия воин, заедно с повечето мъже. Те щяха да поемат на път, когато слънцето догореше зад планинските върхове, и нямаше да се върнат преди настъпването на утрото.

Имаше на разположение една цяла нощ. Вероятно щеше да й се удаде възможност да се изплъзне от предопределената й от Сивия вълк съдба.

Лорийн, която само по външен вид беше индианка, с усилие успя да примъкне тежко ранения Клемент в сянката на дърветата.

— Защо се мъчиш, Лорийн? — попита тихо негодникът. — За мен ще е по-добре да умра така, а не от ръката на команчите.

— Все още си жив — отвърна му. — Все още съществува шерифът, който е по петите ти. Вероятно той те иска лично за себе си, Арчи. Това е един шанс.

Клемент вдигна ръка и учудено погледна индианката. Очите му трескаво блестяха.

— Не си прави илюзии, Лорийн — каза й. — Феъруетър няма да влезе в ада, за да ме освободи от ръцете на команчите и после да ме увеси на бесилото. Не си прави илюзии, Лорийн.

След тези думи загуби съзнание.

„Може би има право“ — помисли си тя. След всичко, което се бе случило на Феъруетър заради Арчи и другите мъже, шерифът наистина нямаше причина да рискува главата си.

И все пак жената не се отказваше от надеждата. Ако не помогнеше мъжът със значката на Дел Рио, тогава може би те щяха да се справят със собствени сили. Просто трябваше да се изчака какво ще се случи, когато Сивия вълк потегли за погребалното тържество на сина си.

Лорийн Бакстър започна да превързва раните на Арчи Клемент. В рамото му бе забит връх на стрела. Друг имаше в гърдите му. Той беше загубил много кръв. Като го гледаше сега, почти бе готова да повярва на думите му, че няма да доживее следващия ден.

* * *

Ласитър прекара обеда в едно сигурно скривалище в планината. Знаеше колко опасен беше и колко малък шанс за успех щеше да има опитът му да помогне на Клемент и Лорийн Бакстър. Но мъжът от Бригада Седем не можеше да продължи, без поне да се помъчи да ги освободи.

Двама души бяха заплашени да умрат от жестока смърт. Един убиец и една индианка, прогонена и презряна от племето си, след като бе взела за мъж бледолик.

Феъруетър бе длъжен да провери какво се беше случило с Клемент. Бе изминал стотици мили заради този негодник и сега без колебание беше обърнал жребеца си обратно и поел към границата.

„Проклет кучи син!“ — каза си Ласитър.

През цялото време наоколо бе останало тихо. Никой не се беше появил: нито команч, нито белокож. Човек можеше почти да си помисли, че планината тук е най-спокойното място на земята. Но Ласитър знаеше, че това е само илюзия. Зад всеки камък и от всяка скална ниша дебнеше смъртна опасност.

Когато слънцето залезе зад билото на планината, той тръгна на път. Нужен му бе половин час, за да стигне до каньона. За няколко минути обузда коня си. Погледът му постоянно пробягваше по стръмните склонове нагоре. Идеално скривалище. Въпреки това нищо не се виждаше. Вероятно команчите наистина се бяха изтеглили от каньона, след като бяха заловили Клемент и Лорийн Бакстър.

Предпазливо Ласитър продължи да язди напред, докато откри първите кървави следи върху каменистата почва. Тук бяха умрели двамата команчи. Ласитър слезе от коня. След като претърси наоколо, намери и скалната ниша, в която бяха лежали Клемент и Лорийн Бакстър. Там също откри кървави дири: имаше поне един тежко ранен.

Ласитър отново се метна на седлото. Оттук нататък беше лесно да проследи индианците: кървавите петна постоянно му посочваха правилния път. През каньона, после — вляво, нагоре в планината, до една гориста местност, която се открояваше като оазис всред червенината на голите скали.

Стигна до извора на един поток, който се виеше между дърветата, и продължи по течението му. Най-сетне спря коня си и за по-сигурно пое пеша. Ако команчите бивакуваха тук, то щеше да е в близост до потока. Това означаваше, че всеки момент можеше да се натъкне на тях.

Ласитър като змия се придвижваше по корем между гъстите храсти, все по протежение на водата, докато стигна до края на гората. От тук много стръмен склон се спускаше надолу към падината.

В този момент съзря индианците. На един бял кон бе закрепена носилка. Върху нея, под пъстро извезани одеяла, лежаха двамата мъртви воини, които тегнеха на съвестта на Клемент. Наоколо стояха повече от дузина ярко изрисувани команчи. Между тях бе и вождът.

Ласитър се прилепи плътно към земята. Само да не го откриеха сега! Ако това станеше, всичко отиваше по дяволите. И без друго шансовете му за успех бяха твърде малки.

Там долу в падината, в края на гората, забеляза Лорийн Бакстър. Той не познаваше младата жена, но тя бе единствената индианка. Беше облечена с бяла блуза и червена пола.

Мястото, където се намираше Ласитър, беше доста неудобно. Слънцето грееше право в лицето му. Той присви очи. Измина известно време, докато открие и Клемент. Без да помръдва, негодникът бе облегнал гръб о ствола на един дъб. От тук беше невъзможно да се разбере дали в тялото му все още гореше искрица живот.

В този момент групата индианци, събрала се около носилката, се раздели. Вождът каза няколко думи и двама червенокожи се отдалечиха от останалите воини. Ласитър лесно можеше да отгатне, че това бяха хората, които оставаха да охраняват пленниците в лагера: двамата команчи се отправиха към Лорийн Бакстър и Арчи Клемент.

Ласитър видя, че индианката бе завързана с въжета към ствола на едно дърво. Воинът, който пазеше Клемент, поклати глава. Двамата команчи не завързаха негодника. Размениха няколко думи с вожда, който сам отиде до дървото, където се бе облегнал Клемент.

Индианецът с най-богатата окраска от пера посегна към колана и томахавката му просветна във въздуха. Викът на Лорийн Бакстър прониза тишината. Вождът се обърна, качи се на коня си и препусна напред. Останалите воини го последваха. След като Клемент бе вече мъртъв, в лагера остана само един червенокож.

Ласитър изтри потта от челото си. Вероятно не беше възможно да се спаси негодникът, иначе вождът на команчите нямаше да го убие. Той не би изпуснал шанса да подложи на най-ужасна смърт белия убиец на сина си.

Сега за Ласитър бе по-лесно да изпълни задачата си. След като вождът замина с воините и двамата мъртви, мъжът от Бригада Седем изчака още няколко минути. Пазачът се бе оттеглил в гората, някъде зад Лорийн Бакстър.

Ласитър се изправи и направи голям завой около лагера. Придвижвайки се безшумно през сухите храсти, се озова в гръб на команча, когото за известно време се бе наложило да изпусне от очи.

Сега червенокожият беше изчезнал. Мъжът от Бригада Седем спря и хвърли поглед наоколо. Никъде не се виждаше дори сянката на индианеца, с когото си имаше работа. Гореща вълна мина през тялото му. Беше си представял твърде просто нещата.

Ласитър се сниши и направи още няколко крачки до гъстия храсталак, зад който приклекна. Около него цареше мъртва тишина. Бе потънал в пот. Ако команчът го беше забелязал, тогава и животът на Лорийн Бакстър вече не струваше пукната пара. Измъкна ремингтъна. Едва се осмеляваше да диша. Горящите му очи бяха насочени надолу. Младата жена седеше неподвижна до дървото и гледаше втренчено напред. По лицето й не помръдваше никакъв мускул. Дори клепачите й не трепваха.

Това не беше нормално. Така напрегнато можеше да седи само човек, намиращ се в смъртна опасност. За Ласитър имаше едно-единствено обяснение: команчът го бе открил и се беше скрил точно зад Лорийн Бакстър. Сега той бе заплаха за младата жена. Тя не смееше да се помръдне, защото знаеше, че при първото погрешно движение, при първия предупредителен вик щеше да бъде убита.

Мъжът от Бригада Седем тихо изруга. Чудеше се дали воинът знаеше мястото, където той се намира, или беше дочул само някой предателски шум и е разбрал, че е в опасност. Ласитър реши да изчака — рано или късно все някой трябваше да излезе от прикритието си. Или команчът щеше да го примами с Лорийн Бакстър, или щеше да напусне скривалището си, за да провери какво го бе уплашило.

Изминаха няколко минути. Ласитър бе вдигнал ремингтъна и се прицели в дървото, към което беше вързана младата индианка. Надяваше се вождът и воините му да се бяха отдалечили достатъчно, така че да не могат да се върнат бързо тук, ако чуеха изстрел.

Очите му пареха и го боляха. Потърка ги с пръсти. С всяка измината минута оръжието все повече натежаваше в дланта му. Мускулите на ръката му бяха напрегнати до краен предел. Ако продължаваше да държи така вдигнат ремингтъна, в решителния момент нямаше да може да се прицели точно. Трябваше да вземе някакво решение.

Предпазливо се надигна, така че стетсъна му да се покаже над храстите. Команчът щеше да го види, ако наистина се намираше зад Лорийн Бакстър.

Нищо не се помръдна долу до дървото, където бе завързана жената. Затова пък в сухия клонак зад него изпукаха съчки. От тази посока най-малко бе очаквал да дойде опасността. Въпреки това реагира светкавично. Хвърли се напред през храсталака и се приземи на полегато спускащия се склон. Като дива котка се извъртя по гръб и вдигна нагоре шесткалибровото оръжие. Натисна спусъка, когато само на педя от него в меката почва се заби едно копие.

Заедно с оглушителната експлозия от изстрела прозвуча и викът на команча. Клоните на храсталака се разтвориха. Тъмнокожото тяло на воина политна срещу Ласитър. Но индианецът вече не беше опасен. Мъжът от Бригада Седем се изправи и с малки скокове се втурна надолу към Лорийн Бакстър, чиито широко отворени очи бяха насочени в него. Едва когато клекна до нея и преряза въжетата й, индианката сякаш осъзна, че още веднъж се е отървала жива.

На Клемент повече не можеше да се помогне. Лорийн Бакстър разтри изтръпналите си до болка китки. После се затича към коня на Клемент, който все още стоеше на полянката, и с див скок се метна на седлото. Ласитър я изчака, докато се приближи до него, и след като младата индианка се настани удобно, също се качи на седлото.

Нежните й ръце се обвиха около кръста му. Лорийн се беше притиснала плътно до своя спасител, който подкара животното на Клемент по хълма към гората — до мястото, където чакаше кафявият му кон. Ласитър едва сега огледа индианката отблизо.

Напрежението беше изчезнало от хубавото й лице. Тя много бързо бе преодоляла шока и умората от последните часове. В този момент Лорийн посочи на запад и каза:

— Сивия вълк сигурно е чул изстрела. Трябва да побързаме. Яздете плътно зад мен, познавам добре местността.

Преди да успее да й отвърне, младата жена пришпори коня. Ласитър я последва. Много скоро той установи, че тя не бе поела в посока към Саморас. Индианката все повече се отдалечаваше от града. Вероятно се опасяваше, че Сивия вълк ще изпрати воините си да им пресекат пътя към Саморас.

* * *

Бяха яздили два часа. Мракът вече се спускаше над просечената с безброй пропасти планина. Лорийн Бакстър наистина добре се ориентираше. Точно навреме стигнаха до подходящо за бивак място.

Никой не ги беше срещнал по пътя. Ласитър постоянно се бе оглеждал за команчите, но не бе забелязал никакъв червенокож. Възможно беше Сивия вълк да не е чул изстрелите или воините да бяха изгубили следата им в планината.

Лагерът, който двамата бегълци си направиха, се намираше в една котловина. Наоколо имаше много зеленина, а бледата светлина на луната се отразяваше в тихите води на малко езеро. Ласитър запали огън. От мястото си можеше да наблюдава индианката.

Лорийн стоеше на брега на езерото. Горда и красива. Изглеждаше така, сякаш отправяше към боговете благодарност за своето спасение. След малко тя се отърси от вцепенението. Дъхът на мъжа от Бригада Седем секна, когато младата жена се съблече. Все едно че беше сама и никой не можеше да види голотата й. Дрехите останаха на брега. Грациозно Лорийн Бъкстър влезе в прозрачното езеро, докато водата закри бедрата й. Тогава се обърна към Ласитър, който бе застанал прав до малкия огън:

— Прекрасно е, Ласитър!

Ласитър се поколеба, но се съблече и последва индианката в езерото.

Младата жена не го погледна нито веднъж. Стоеше неподвижно във водата и чакаше човека, без чиято смелост не би преживяла утрешния ден.

Ласитър нагази в езерото. Когато стигна непосредствено до нея, спря и я погледна. В очите й проблесна желанието. Тя вдигна ръце, протегна ги към него и се отпусна в прегръдката му.

Мъжът от Бригада Седем не разбра какво му прошепна в ухото. Нежни думи на езика на команчите. Чувстваше само потръпващото й тяло и я сграбчи в обятията си. В този момент двамата си приличаха: диви и необуздани. Наслаждаваха се на всяка секунда, съзнавайки, че тя би могла да се окаже последната в живота им.

* * *

По-късно те лежаха на одеялото до бавно догарящия огън. Във въздуха не се издигаше никакъв пушек, който би могъл да издаде на някой преследвач мястото на бивака им. Лорийн нежно галеше гърдите на Ласитър.

— Сама съм във фермата, Ласитър — каза тя след известно време, — а съм жена, която не може да живее сама. — Той кимна безмълвно. — Ще дойдеш ли с мен, Ласитър?

Мъжът от Бригада Седем се изправи. Колко пъти вече бе чувал тези думи, изречени от красива жена?

— Ела с мен и остани колкото искаш, Ласитър — повтори Лорийн Бакстър. — Ако някой ден отново решиш да продължиш пътя си, аз няма да се опитвам да те спирам…

Той обви ръка около голите й рамена и я придърпа към себе си:

— Знаеш, че утре пътищата ни трябва да се разделят.

Индианката отвърна с кратко кимване.

— Беше само сън — прошепна му без горчивина в гласа. — Вече ми мина, Ласитър.

Тя се надигна, посегна към дрехите си, които бяха изсъхнали до огъня, и се облече.

— Не знаех, че и ти си по следите на Арчи Клемент — каза Лорийн, когато седна, премествайки се по-близо до загасващия огън. — В Мексико ли ще отидеш?

— Там, където ще открия партньорите на Клемент — Бил Тилгмън и един мексиканец.

— Пабло Монтоя. — Ласитър погледна учудено младата жена. Не беше очаквал индианката да познава партньорите на Клемент. Тя му кимна: — Клемент ми разказа за случилото се в Дел Рио малко преди Сивия вълк да го убие. Другите двама мъже били Бил Тилгмън и Пабло Монтоя. Клемент искаше да избяга при Монтоя в Мексико. Там щеше да ме пусне да си вървя. Той изпитваше ужасен страх от шерифа на Дел Рио.

За Ласитър не беше трудно да си представи това. На мястото на този негодник и той щеше да се страхува от отмъщението на Диабло.

— Шерифът от Дел Рио продължи сам пътя си.

Лорийн Бакстър ровеше в жаравата. Във въздуха политаха искри и угасваха като падащи звезди.

— Той ще убие Тилгмън и Монтоя, както искаше да убие и Клемент.

Ласитър кимна:

— Тилгмън и хората му причиниха на Брайън Феъруетър силна болка. А Клемент стреля два пъти по мен, след като вече лежах на земята.

Лорийн се обърна рязко към него.

— Но ти не възнамеряваше да убиваш Клемент! — каза тя разпалено. — Чувала съм, че хората наричат Феъруетър шериф Диабло, Ласитър. Той е хладнокръвен убиец, преследващ само отмъщението си, нали?

Същият въпрос си беше задавал и Ласитър. В момента всичко говореше за това. Диабло бе преследвал Клемент и когато негодникът попадна в ръцете на команчите, той хладнокръвно продължи пътя си. Дори неизвестната съдба на Лорийн Бакстър не бе в състояние да го възпре. Но все още Феъруетър не беше станал убиец. Може би само защото досега не му се бе удал случай да застреля мъжете, които преследваше. Вероятно когато срещнеше в Мексико Тилгмън и Пабло Монтоя, Диабло скоро щеше да се превърне в убиец.

Ласитър трябваше да му попречи. Честен и безстрашен мъж като Феъруетър можеше да бъде от полза за Бригада Седем. Но само ако внесеше ред в собствените си чувства, а не пишейки законите с оръжие.

— Убиец, който преследва отмъщението си, нали? — повтори тя въпроса си.

— Не знам — отвърна Ласитър честно. — Ако мога, ще го предпазя от това.

— Всеки, който се опита да му попречи да върви по своя път, е негов враг. Той носи значка. Ако тръгнеш след него, ще се стигне дотам, че ще ти се наложи да стреляш по шериф. Наистина ли си заслужава, Ласитър?

Мъжът от Бригада Седем мълчеше. Всичко, което току-що пророкува индианката, можеше да се случи. Вероятно наистина щеше да му се наложи да стреля по Диабло, за да запази живота на двамата убийци дотогава, докато американският съд произнесе обвинителната присъда и окачи Тилгмън и Монтоя на бесилката.

Ласитър се страхуваше от този миг. Искаше му се той никога да не настъпва, но въпреки това трябваше да продължи по предначертания си път. С право друго не се очакваше от човек като него, отдал живота си на Бригада Седем.

— Вероятно не си заслужава, Лорийн — каза й.

— Но това тепърва ще трябва да го установя.

— Ти си глупак, Ласитър. Предлагам ти спокойно, топло местенце в моята ферма, а ти искаш да се втурнеш в ръцете на смъртта като слепец, който не може да види опасността. Тилгмън или Монтоя ще те очакват. Или Диабло. И никой няма да те посрещне с разтворени обятия. Всичко ти е ясно и въпреки това тръгваш. Как мога да ти помогна по друг начин?

Лицето й бе загрижено. Тя страдаше от мисълта, че той отива на сигурна смърт. Ласитър погали нежната кожа на бузите й:

— Вероятно ще се върна, Лорийн. Но не ме чакай. Ако наистина искаш да ми помогнеш, тогава ми назови името на мястото в Мексико, където мога да срещна Монтоя. Там ще бъде и Диабло. А може би и Тилгмън. Там трябва да се реши всичко.

— Пало Меса — отговори индианката, без да се поколебае за миг. Бе му задължена. Щом той искаше да му се помогне по този начин, то тя щеше да го направи. — Пало Меса, Ласитър. Клемент каза, че Монтоя е роден в този град. Преследваният човек накрая винаги търси убежище там, където добре познава мястото и има приятели.

Ласитър кимна. Отпусна се на одеялото и затвори очи. Пало Меса беше далече. Днес все още нямаше да си мисли какво го очаква там, ако не бъде страшно предпазлив.

Протегна ръцете си, без да отваря очи, и усети твърдите, топли гърди на индианката. Тя отново бе съблякла блузата си и изстенвайки щастливо, се плъзна до него.

* * *

На следната утрин се разделиха южно от Саморас. През последните часове бяха яздили мълчаливо един до друг. Никой не бе говорил за момента, който сега настъпи.

Ласитър и Лорийн Бакстър бяха приближили конете си и се гледаха в очите. Този път тъмните й зеници не искряха от щастие.

— Ако можеш, се погрижи за Нели Мастерсън — каза той. — Тя обича Диабло и въпреки това накара Магън да предупреди Клемент. Нели не искаше да се срещнат Феъруетър и Клемент, защото шерифът можеше да загуби живота си. Мисля, че тя не е предвидила, че Магън ще се върне от фермата и ще стреля подло из засада. А ако го е направила, то тогава е получила наказанието си. И то повече, отколкото заслужава. Погрижи се за Нели, Лорийн. Тя има нужда от някой, който да бъде до нея.

Индианката обеща да изпълни молбата му. Сълзи замъглиха погледа й:

— И аз се нуждая от някого, Ласитър.

— Ти си по-силна, Лорийн.

— Може би. — Младата жена сви примирено рамене: — Какво да кажа на Нели Мастерсън? Че Диабло ще се върне при нея?

Ласитър не беше мислил за това, но сега кимна:

— Вземи я при себе си, във фермата. Тогава Диабло винаги ще знае кой път да поеме.

— Само ако не се застреляте един друг.

Мъжът от Бригада Седем не й отговори.

Обърна кафявия си жребец на място и го пришпори. Цвилейки силно, конят веднага препусна в бесен галон. Едва след като измина известно разстояние, Ласитър се обърна на седлото. Вдигна ръка и помаха на Лорийн Бакстър, която продължаваше да държи коня си там, където се бяха разделили, и да гледа след него.

За миг сякаш тя понечи да го последва. Но след това Ласитър я видя да се отправя в посока към Саморас.

— Хайде, кончето ми — каза той тихо. — Напред, стари приятелю. Пало Меса ни очаква.