Джек Слейд
Шерифът дявол (5)

5.

Пало Меса бе мизерно градче само с една широка, прашна улица без сенчести места и с варосани колиби, които създаваха впечатлението, че след всяка буря трябва отново да се строят.

Не подухваше дори лек ветрец. Прахът, който вдигаше конят на Бил Тилгмън, сякаш застиваше в трептящия въздух зад него. Тилгмън проклинаше адската жега. Изплю мръсотията, полепнала по гърлото му. Очите му се взираха наоколо под нахлупения ниско над челото стетсън. Погледът му недоверчиво пробягваше от един вход на друг.

Нищо не се виждаше. Само няколко мулета, чакащи равнодушно на слънцето с увесени глави. Бандитът имаше чувството, че се намира в мъртъв град. Но без съмнение, това беше Пало Меса. Гнездото, в което бе израснал Пабло Монтоя и в което постоянно се връщаше, когато земята от другата страна на Рио Браво дел Норте станеше твърде гореща под петите му.

Тилгмън се изправи на седлото. Килна стетсъна на тила и насочи черния си жребец към пивницата.

До църквата се намираше най-голямата и поддържана сграда, която бе видял досега в този град. До нея имаше неособено приветлив хотел. Лющещата се фасада бе скрита от няколко хилави дървета.

Не се чуваше никакъв шум, дори плясъкът от крилете на някой подплашен лешояд. А Тилгмън беше убеден, че в един толкова мъртъв град като Пало Меса би трябвало да има доста лешояди. Тексасецът скочи от седлото. Заведе черния си жребец до дървения кол пред хотела и здраво го завърза. После влезе в бялото, светло помещение.

От човека зад рецепцията на пръв поглед можеше да се види само сомбрерото, с което бе покрил лицето си. Той бе потънал в здрав сън. Събуди се едва когато Тилгмън удари с юмрук по изгнилото дърво на рецепцията.

Сомбрерото падна на пода. Очите на белокосия стар мъж бяха широко отворени. Погледът му се плъзна по американеца и накрая спря на колта, без да се откъсва от него.

— Една стая — изръмжа бандитът, който никак не понасяше да го оглеждат така подробно. — Една без дървеници.

— Си, сеньор — каза роболепно Фелипе Ортиц, собственикът на хотела, който очакваше всичко друго, само не и гост. — Росита!

Измина минута и едва тогава се появи момичето. Тилгмън присви очи. Росита Ортиц изглеждаше като ония жени, за които мечтаеше всеки самотен мъж край лагерния огън. Беше висока и стройна. Пъстроцветна рокля обгръщаше плътно тялото й и подчертаваше пищните й форми.

— Стая — повтори бандитът. — Шише уиски, баня и компанията ти, Росита. Точно в тази последователност.

Тилгмън забеляза руменината, обляла лицето на момичето, и дрезгаво се изсмя. Белокосият старец зад рецепцията не отрони нито дума. Ортиц хвърли на дъщеря си предупредителен поглед: Росита сведе глава, после кимна на Тилгмън. Той взе торбите си и я последва нагоре.

Стаята бе светла, с едно легло, шкаф, маса и стол.

— Веднага ще ви донеса шишето с уиски, сеньор — каза момичето. — Можете да се изкъпете едва след няколко часа, а от моята компания ще трябва да се откажете.

Думите прозвучаха нелюбезно. Росита Ортиц изглеждаше точно както Монтоя бе описал жените в родината си, но тя сякаш не бе възхитена от идеята да се запознае с един гринго. Напротив. От начина, по който гледаше Тилгмън, ставаше ясно, че не очаква добро от американеца. Бандитът изкриви лице в недоволна усмивка:

— Но ти ми харесваш, Росита.

Вратата зад момичето се отвори с трясък. Тилгмън се сепна и ръката му посегна към шесткалибровото оръжие, но замръзна във въздуха, съвсем близо до дръжката.

Мъжът, застанал на вратата, беше висок за мексиканец и имаше доста светъл цвят на кожата. Черните му очи пламтяха. Презрение бе изписано на лицето му. Краищата на огромните мустаци висяха надолу. В ръка държеше пушка с отрязана цев, от която с основание се сепваха дори мъже като Тилгмън. Двуцевното оръжие беше насочено необяснимо по какви причини в бандита.

Тексасецът преглътна с голямо усилие. Той познаваше унищожителното действие на това оръжие от толкова малко разстояние. Мексиканецът щеше да дръпне спусъка, ако Тилгмън направеше и едно необмислено движение. Въпреки това мъжът се обърна първо към Росита Ортиц.

— Изчезвай, Росита — каза той. — Изчезвай!

Без да продума, момичето излезе от стаята.

Бил Тилгмън все още не се бе помръднал от мястото си. Наистина си служеше бързо с оръжието, но бе и предпазлив. Благодарение на това още можеше да се движи под слънцето.

— А вие, сеньор? — попита сега мексиканецът. — Да не би да сте дошли в Мексико, понеже искате да умрете?

Бандитът познаваше възможностите си. Бе наясно кога точно за един мъж е по-добре да замълчи. Американецът поклати бавно глава:

— Не знаех, че Росита…

Арчулета махна с ръка.

— Е, сега знаете — каза той. — Аз съм капитан Диего Арчулета. Запомнете името, сеньор. Пожелавам ви приятно прекарване в нашия град!

Точно както се бе появил, така и изчезна мексиканецът. Зад гърба му вратата се затвори с трясък. Тилгмън изруга подире му. Той седна на леглото, покрито с чисто бельо, и изтри потта от челото.

Не бе искал да се набива на очи, защото хора като него не бяха добре дошли навсякъде. Дори и тогава, когато заплащаха сметките си със злато. Тилгмън не възнамеряваше да рискува. Поне докато намери Монтоя, който му беше казал колко сигурно може да се живее тук, на юг от Рио Браво дел Норте.

Бандитът бе чул, че Феъруетър пита навсякъде за него и го преследва. А Тилгмън никога досега не беше подценявал противника си. Още повече, когато той носеше звучното прозвище Диабло.

Американецът си легна. Беше почти заспал, когато се появи белокосият старец с шише уиски. Тилгмън отпи една глътка, плати със златен долар и нареди да се дава добра храна на коня му.

— Кой е капитан Арчулета? — попита той накрая.

— Годеникът на Росита — отвърна Фелипе Ортиц, собственикът на хотела. — Искате ли един съвет, сеньор?

Тилгмън поклати глава:

— Имам очи на главата си, старче. Но имам друг въпрос. Познаваш ли Пабло Монтоя?

Лицето на белокосия старец се помрачи.

— Монтоя — повтори той името, сякаш не бе разбрал правилно.

Бандитът отпи още една глътка и кимна:

— Пабло Монтоя. Трябва да е прекарал дълго време отсреща, в Щатите, но да произхожда от това място.

Фелипе Ортиц кимна.

— Преследвате ли този мъж? — попита той.

Тилгмън застана нащрек. Помисли си, че нищо нямаше да навреди, ако първо се съгласи.

— И така може да се каже — отвърна американецът, когато стана от леглото и постави шишето с уиски на масата.

Тези думи сякаш успокоиха стареца.

— Тогава ще се разбирате с капитана — каза Ортиц.

— Има ли нещо между двамата?

— Стара сметка, която Монтоя постоянно се измъква да плати — кимна старецът. — Вече доста време е минало от случката, но капитанът не я е забравил. Няма да помогне на Монтоя и това, че се е присъединил към Фернандо Санчез. Капитанът ще изтреби него и цялата останала пасмина, както заслужават.

Старецът говореше разгневено. Когато Тилгмън отново не отговори, той се успокои.

— Но вероятно това въобще не ви интересува — каза Ортиц. — Ще ви се обадя, когато водата за банята се стопли, сеньор. Извинете, не искам да ви преча.

Тилгмън кимна и затвори вратата зад него.

— Проклет боклук — измърмори той. — Не знаех, че и тук Монтоя стои в списъка за убийства на един решителен човек.

Несъзнателно американецът сравни двамата мъже. Капитан Арчулета и шериф Диабло. Нямаше съмнение, че и двамата бяха от една и съща класа.

Бандитът се отпусна назад в леглото и затвори клепачи.

Капитан Арчулета и шериф Диабло! Тези мъже не му излизаха от главата. И изведнъж пред очите му просветна. Арчулета беше точно човекът, когото Тилгмън можеше да накара да работи за собствените му цели. Капитанът от години чакаше да дойде мига на отмъщението. Сега, когато Монтоя отново беше в родината си, той нямаше да позволи на някой гринго да отмъкне просто така изпод носа му този негодник. Трябваше само достатъчно рано да се насочи вниманието на Арчулета към шериф Диабло.

Тилгмън се засмя дрезгаво. Ако успееше да нагласи така нещата, щеше да му бъде значително по-лесно, отколкото си бе представял. А защо да не можеше да стане по този начин? Щеше да се извини заради държанието си към Росита. Вероятно мексиканецът беше горд и непреклонен, но със сигурност знаеше да цени поднесеното от мъж извинение.

* * *

Във Вернън Ласитър за първи път отново намери следи от Диабло. Инцидентът се бе случил по обед в кръчмата.

Феъруетър се беше натъкнал на Мени Златото, който някога бе яздил заедно с Тилгмън. Но този път не било така лесно, както в Дел Рио, когато един играч го осведоми къде може да открие Клемент.

— Не знам защо се интересувате от това, мистър — каза Мат Флутър, шерифът.

Той бе стар човек, сивокос и широкоплещест. Походката му бе провлачена, а от тежестта на годините бе леко приведен напред.

Преди време Флутър имаше славата на отличен, бърз стрелец. Беше шериф в различни градове, точно като Диабло, и така двамата се запознали. Флутър насочил вниманието на Феъруетър към Мени Златото.

— Все още не сте ми казали защо се интересувате от Феъруетър, Ласитър — повтори високият сивокос мъж. — Брайън не е споменавал за вас. Нито като за приятел, нито като за човек, който язди след него.

— Познаваме се от Дел Рио — отстъпи Ласитър. — Имаме общи цели, шерифе. Търсим едни и същи хора.

Гъстите вежди на сивокосия мъж се помръднаха нагоре. Недоверие припламна в очите му:

— Тилгмън и Монтоя?

Ласитър кимна:

— Бях в Дел Рио, когато избиха семейството на Феъруетър. Отнесох два куршума, раните от които все още ме болят.

Флутър направи замислена физиономия и после посочи на юг.

— И двамата са в Мексико — каза шерифът накрая. — Тилгмън мина оттук преди два дена. Действително знаех, че за него има публична обява за издирване, но той не бе направил нещо в този град, което би могло да ме накара да го арестувам. Разбирате ли, Ласитър?

Мъжът от Бригада Седем го погледна и кимна. Разбираше го. Положението на шерифа беше доста деликатно. Това бе последният шанс за него — да печели прехраната си като пазител на закона. Човек на неговата възраст не поемаше вече рискове. Пръстите му бяха станали трудноподвижни, рефлексите — по-бавни. Срещу противник като Тилгмън не биваше да се посяга към оръжието, освен ако не бе крайно необходимо.

Ласитър разбираше Флутър и нямаше право да го упреква. Шерифът изпълняваше дълга си по свой начин.

— Какво се е случило със Златото? — попита той, като промени темата на разговор.

Сивокосият мъж сви рамене:

— Беше непредпазлив и отказа да даде на Брайън Феъруетър информация. Стигна се до бой. Мисля, че докторът ще успее да закърпи Златото. Всичко бе напълно ненужно. Златото би трябвало да го знае. Но все пак накрая проговори.

— Значи Диабло е наясно къде да търси?

При споменаването на името Диабло Флутър се сепна. Очите му се присвиха. Устата му се изкриви:

— Изглежда, много добре познавате Брайън.

— Може и така да се каже.

— Той не обича да чува името Диабло — продължи Флутър. — Феъруетър е човек на закона, Ласитър. А онзи, който носи значка, не може да бъде дявол. Не може!

Мъжът от Бригада Седем не отвърна. Нямаше смисъл да спори със сивокосия шериф как човек на закона бързо може да се превърне в дявол.

Диабло бе на път за Пало Меса. Имаше ден преднина, но това не означаваше нищо в тази страна. Вероятно не бе преминал реката. За Диабло никога не се знаеше как ще постъпи.

След разговора с Флутър Ласитър отново потегли. Кафявият му жребец си бе отпочинал: беше го нахранил обилно и утолил жаждата му.

Вернън бе последната спирка, която мъжът от Бригада Седем възнамеряваше да направи преди Пало Меса. Сега целта му бе известна. Но в този момент знаеше също, че вече не би могъл да избегне сблъсъка с Диабло, ако искаше да се справи със задачата си и да върне на американска земя последните двама убийци.

Така гласеше заповедта на шефовете му от Бригада Седем. И само така можеше да предпази Феъруетър да не влезе в историята на тази страна като шериф убиец.

Непоколебимо Ласитър яздеше по предначертания си път. От време на време мислеше за Лорийн Бакстър, индианката от племето команчи, обрисувала с доста черни краски бъдещето му. Мислеше си и за Нели Мастерсън, която без малко щеше да причини смъртта на мъжа, когото все още обичаше.

Дяволска история. Като че ли накрая никой нямаше да бъде особено щастлив…

* * *

Неприятната среща стана на половин ден езда от Рио Браво дел Норте.

Ласитър бе оставил зад себе си местността, обрасла с гъста гора. Пред себе си виждаше струпани последните възвишения от страната на Дивия запад. В мислите си той вече бе отвъд границата, когато забеляза тримата ездачи, приближаващи се от отсрещната посока.

Мъжът от Бригада Седем обузда кафявия жребец. Сега нямаше смисъл да се оттегля в гористата местност и да изчака там. Тримата ездачи го бяха забелязали отдавна и бяха ускорили хода си.

За по-сигурно Ласитър откопча кобура, където бе ремингтъна, и измъкна уинчестъра от кожения калъф. Още преди хората да се бяха приближили достатъчно, така че да могат да чуят шума, той зареди първия патрон.

Тримата изглеждаха дръзки мъже. Те спряха конете си на две дължини от него. Животните бяха изминали доста път. Ездачите сякаш също не бяха слагали вода в устата си.

Ласитър плъзна поглед по лицата им. Не познаваше никого. Тримата мъжаги обаче го гледаха, сякаш някога се бяха срещали с него. Той не можеше да си ги спомни. Имаше само лошо предчувствие. Хората, приличащи на тези тук, яздеха най-често в обратна посока, към Мексико, защото от тази страна на границата се страхуваха от закона.

— Ти ли си Ласитър? — попита най-възрастният от тях — мъж на около петдесет години. Имаше грубо лице и въпреки че носеше стетсън, не можеше да се скрие, че е плешив.

Ласитър кимна напрегнато.

Плешивият подкара коня си няколко крачки напред.

— Аз съм Марк Леймър — каза той и посочи с палец назад: — Малкият с големите уши е синът ми Майк. Другият се нарича Крис Матсън. Приятел ни е и работи при мен.

— Приятно ми е — отвърна Ласитър, макар че в действителност запознанството с тримата не му бе особено приятно. — Мога ли да направя нещо за вас?

— От теб зависи — отговори Марк Леймър. С леко дръпване на юздата жребецът му застана напречно на пътя.

Така за миг Ласитър изгуби от очи другите двама. Несъзнателно вдигна уинчестъра и го насочи в стомаха на плешивия. Широка усмивка пробягна по лицето на Леймър. Той поклати глава.

— Защо искаш да затрудняваш ненужно положението си, Ласитър? — попита го с почти благ глас. — Три оръжия срещу едно. Ако имаш късмет, ще убиеш някого от нас, вероятно мен. Но тогава синът ми и Крис Матсън ще те пратят в ада, въпреки че все още не те очакват там.

Спокойствието, с което говореше Марк Леймър, ядоса Ласитър. Никаква припряност, никакъв истински признак на враждебност. Двамата изглеждаха така, сякаш се бяха срещнали случайно и разговаряха за времето.

— Вероятно обичаш живота, Леймър? — каза мъжът от Бригада Седем, без да загуби контрол над нервите си. Инстинктивно усещаше, че тримата наистина нямаха намерение да го убиват. Имаха предвид нещо друго за него.

Но какво?

— Естествено — кимна плешивият. — Точно толкова, колкото и ти, Ласитър. Като си помисля, нямаме никакво друго желание, освен да продължим живота си.

Леймър хвана с ръка стетсъна и го тикна на тила. Наистина имаше плешивина. Но косата му не бе опадала от само себе си. Преди много години трябва да се беше озовал в ръцете на индианците, които му бяха взели скалпа. Бе изтърпял мъчението, понеже минути след това сигурно му се бяха притекли на помощ.

— Сега ще кажа на момчетата ми да стрелят след десет секунди по теб, Ласитър — продължи Леймър. — Независимо дали държиш оръжието още е насочено в мен или не. Можеш да избираш!

Думите му прозвучаха така решително, че ледени тръпки полазиха едрия мъж. Пръстите му стиснаха още по-здраво ложата на уинчестъра, а очите му се впериха неподвижно в Леймър.

— Преди да умрем, Леймър — каза той, — ми назови причината. С удоволствие бих узнал защо ще отида в ада.

Лицето на плешивия стана малко по-отзивчиво, но не по-малко решително. Ласитър не се съмняваше, че Леймър веднага щеше да даде сигнала за стрелба на сина си и Крис Матсън.

— Дължа на един човек услуга, Ласитър — каза и докосна с пръст плешивината. — Бях с един крак вече в отвъдното, когато той се появи и изтрепа четиримата команчи, преди те да успеят да ме убият. Без неговата помощ щях да съм мъртъв вече, Ласитър. Сега, кажи-речи, съм изживял живота си. Така че за мен не означава нищо да умра за този човек, щом с това ще мога да му помогна.

Неприятното чувство в стомаха на Ласитър се засили. Буца бе заседнала в гърлото му: Не беше изпуснал Леймър от очи дори за частица от секундата. Плешивият не го мразеше. Наистина за него бе важно само да плати дълга си.

В момента, в който Леймър даде знак на сина си и Крис Матсън, мъжът от Бригада Седем знаеше на кого възрастният човек дължеше услуга.

— Десет секунди, Ласитър — каза плешивият. Сега лицето му бе станало по-напрегнато. Със сигурност не се страхуваше от смъртта, но все още не му се разделяше с този свят.

— Окей! — След вътрешна борба Ласитър взе решение. Може би имаше някакъв шанс. Дори три оръжия не бяха гаранция, че могат да изпратят човек в ада. Все пак не рискуваше нищо. С бързо движение обърна уинчестъра на другата страна и протегна приклада му към Леймър. — Окей, Леймър. Мисля, че ще бъде грешка, ако двамата се убием един друг.

Плешивият си отдъхна облекчено и кимна. Очите му блестяха тъжно.

— И аз така мисля, Ласитър — каза той накрая, след като взе уинчестъра. — Никога досега не ми се е налагало да нареждам да се убие човек, когото въобще не познавам. Съжалявам, но така е по-добре.

Леймър се приближи плътно до него и протегна ръка. Ласитър му даде и ремингтъна си.

— Диабло — каза той.

— Брайън Феъруетър — отвърна Марк Леймър и кимна. — Не знам кой му е сложил името Диабло. Никога не съм срещал по-великолепен човек, Ласитър. А повярвай ми, обикалял съм тази земя надлъж и нашир.

— Какво иска той от мен?

— Не иска да те застреля — отвърна плешивият. — Каза, че те е предупредил да не го следиш.

— Вярно е.

— Сега вече няма да го следиш, Ласитър. Обърни жребеца си в обратна посока и тръгни след хората ми. Аз ще яздя зад теб.

Ласитър направи това, което искаше Леймър. Дори за миг не съжали, че сложи оръжие пред този мъж и спътниците му. Щеше да се пролее излишно кръв. Беше сигурен, че ще намери начин скоро пак да поеме по следите на Диабло. Знаеше, че трябва да бърза. За момента преднината на Феъруетър беше нищожна, но ако Леймър го държеше дълго с вързани ръце, тогава мъжът от Бригада Седем нямаше да може повече да направи нищо за Диабло.

Ласитър яздеше мълчаливо зад двамата по-млади мъже. Зад себе си чуваше тропот от копитата на коня на плешивия. Минаха покрай гористата местност, която той току-що бе пресякъл. След половин час пред очите му се появиха постройките на едно малко ранчо. Бяха стигнали целта.

На верандата стоеше жена в сиви дрехи, зад нея — момиче в искрящо бяла рокля. То беше русо. Косата падаше върху раменете му на безброй меки къдрици. Под роклята се очертаваше стегнато, възбуждащо тяло.

Блондинката вдигна очи и погледна Ласитър. Крис Матсън и Майк Леймър скочиха от седлата. Майк тръгна към сестра си.

— След като не можеш да си харесаш нито едно момче от околността, Мери, хванахме ти този мъж — каза той. — Дано сме случили с избора.

Момичето изду страни от възмущение. После изпусна събрания въздух и се опита да удари Майк. Но той бързо бе отстъпил крачка назад.

— Кой е този мъж, Марк? — попита по-възрастната жена с измъчено лице, в което вятърът и времето бяха издълбали дълбоки бръчки.

— Ласитър — отвърна Леймър, който също бе слязъл от коня. — За няколко дена ще бъде наш гост, Марта. Както виждаш, против желанието си, но Брайън Феъруетър ме помоли за това. Можех ли да му откажа, Марта?

Тъмните й, бдителни очи оглеждаха Ласитър. После жената поклати глава.

— Сигурно не, Марк — отвърна му. — Ако Ласитър знае какво дължиш на Брайън Феъруетър, може би ще те разбере.

— Знам — каза мъжът от Бригада Седем. Слезе от кафявия си жребец и го върза за дървения кол до другите коне. — Разбирам го, но той прави голяма грешка, мисис Леймър. Феъруетър търси двама убийци в Мексико. Има две възможности. Или ще ги намери и тогава ще ги убие хладнокръвно и сам ще се превърне в убиец, или двамата ще го открият първи и тогава той ще бъде мъртъв. Бях тръгнал да помогна на Феъруетър.

— Вярно ли е това, което казва този мъж, тате? — поиска да знае русокосата Мери.

— Не знам — отговори старият. — Феъруетър иска да го задържим за три дни. И ние ще го направим. Дължим това на шерифа от Дел Рио.

— Казвам…

— Достатъчно говори, Ласитър! — избухна Марк Леймър. — Каквото имаше да се каже, се каза.

Мъжът от Бригада Седем се извърна към плешивия. Беше грешка от негова страна и би трябвало да го знае.

Прикладът на собствения му „Уинчестър“ се насочи срещу него. В последния момент той се опита да отмести главата си встрани, но беше твърде късно. Не усети нищо. Срина се тежко на земята и загуби съзнание.

Мери, дъщерята на Марк Леймър, нададе уплашен и същевременно възмутен вик:

— Ти каза, че Ласитър ни е гост, тате!

Леймър се обърна бавно към дъщеря си.

— Той не искаше да ни бъде гост. Сега е наш пленник, докато изминат три дни, както ме помоли Феъруетър — твърдо каза плешивият. — Крис и Майк, занесете го в мазата. Не му вярвам. Ще се опита да избяга. Ако успее, използвайте оръжие.

Крис Матсън и синът на Леймър сграбчиха Ласитър и го внесоха в къщата.

— Ти, Мери, ще се погрижиш за конете. И да не ти хрумне някоя глупава идея!

Младата блондинка несъзнателно изруга. Но накрая направи това, което баща й искаше от нея.

* * *

Капитан Диего Арчулета седеше на една маса, намираща се в най-крайния ъгъл на бара.

Нощта се бе спуснала над Пало Меса. Обсипано със звезди небе издигаше свод над тази дупка, в която отново се бе върнал животът.

От няколко кръчми звучеше музика на китара. По улицата цареше трескаво движение. Градът се беше събудил от сън като спящата красавица.

Бил Тилгмън с почуда установи тази промяна, след като се бе наспал и изкъпал. Ортиц му беше показал пътя за пивницата, когато бе попитал стария мъж къде може да вечеря и да намери Диего Арчулета.

Сега Тилгмън видя мексиканеца с огромните мустаци да седи на маса в дъното. Отново премисли всичко. Не беше намерил друга възможност. Ако замисълът му се осъществеше, тогава Арчулета щеше да осигури най-великолепната развръзка, която можеше да си представи. Ако мексиканецът се срещнеше очи в очи с шериф Диабло, тогава защитникът на закона в Дел Рио неизбежно щеше да се прости с живота си.

С големи крачки Тилгмън се насочи към масата на капитана, който бе отместил стола си назад, когато в бара бе влязъл тексасецът. До него, на бялата стена, беше опряна отрязаната двуцевна пушка. Дясната ръка на Арчулета лежеше спокойно на бедрото му. Така никой не можеше да предположи дали щеше да посегне към пушката или към револвера, който носеше в богато украсен кобур. Със студени, тъмни очи капитанът наблюдаваше Тилгмън, застанал пред него, до масата.

— Къде е Росита? — попита тексасецът.

Лицето на Арчулета се изопна от напрежение. Той изглеждаше като пружина, която всеки момент можеше да хвръкне.

— Защо питаш за нея, гринго?

Наоколо бе станало тихо. Повечето от посетителите бяха оставили чашите си. Със затаен дъх не отместваха погледи от масата, където седеше капитанът. Арчулета току-що бе нарекъл американеца гринго^[1]. В този случай тая дума беше неприлична ругатня.

Тилгмън го знаеше. Пръстите му потръпнаха. По дяволите, можеше да излезе срещу всеки! Дори и срещу мустакатия капитан! В последния миг се овладя. Всяка необмислена постъпка би била равносилна на самоубийство. Даже и да повалеше Арчулета на земята, малко по-късно и той щеше да бъде мъртъв. Капитанът заемаше особено положение в този град. Ако някой го застреляше, нямаше никакъв шанс да се измъкне жив от Пало Меса. Тези мисли минаха за секунди през главата на Тилгмън. Той приближи с още една крачка до масата и впи поглед в очите на мексиканеца.

— Какво искаш от Росита? — повтори Арчулета въпроса си.

— Направих грешка и се отнесох лошо с нея — отвърна Тилгмън с твърд глас. — Искам да й се извиня и се надявам, че тя ще приеме извинението ми.

Не беше очаквал, че ще произнесе тези думи толкова лесно. Но го бе направил.

Диего Арчулета се отпусна. Недоверието и враждебността изведнъж изчезнаха от тъмните му очи. Той пое десницата на Тилгмън.

— Радвам се, мистър — каза капитанът. — Приемам извиненията ви към Росита.

Тексасецът седна. Взе чашата, която Арчулета тикна към него, и отпи голяма глътка, за да се успокои. Струваше му се, че някой го бе бутнал в калта, и на всичкото отгоре той трябваше да му благодари за това. Закле се в себе си да изпрати капитана в ада, щом мексиканецът поеме част от работата с Диабло.

— Ортиц каза, че търсите Монтоя, мистър. — Тилгмън кимна. — Проблемът е уреден още щом Ортиц ми довери, че вие също имате да уреждате сметки с Монтоя.

— Вярно е. — Тексасецът замахна широко с ръка: — Що се отнася до мен, смятайте, че вече съм забравил за Монтоя, капитане. Той е ваш.

Арчулета погледна недоверчиво:

— Думите ви прозвучаха така, сякаш не само вие се интересувате от него, мистър.

— Така е. — Тилгмън кимна. Отпи още една глътка, защото гърлото му беше пресъхнало. — Има и друг човек. Един шериф от Дел Рио, който ще дойде в Пало Меса, за да застреля Монтоя или да го върне в Щатите, където ще бъде обесен. Той със сигурност няма да се откаже от личното си отмъщение, капитане.

— Кой е той?

— Шериф Диабло!

Арчулета, който в действителност отдавна вече не беше на военна служба, се изправи сковано.

— Диабло! — извика той диво. — Познавам този мъж. Преди няколко години беше в Мексико. В Сонора уби четирима души, които бе преследвал през Рио Браво дел Норте в нашата страна.

Тилгмън кимна.

— Във ваше лице виждам приятел, капитане — каза той мазно. — Затова ви предупреждавам за шериф Диабло.

Арчулета засука големия си мустак. Накрая се обърна към останалите посетители и заговори с тях.

Тексасецът не разбираше нито дума. Но по жестовете на мъжете лесно можеше да се отгатне, че всички бяха на страната на капитана. После мексиканецът отново се обърна към него.

— Диабло още не е наказван за някогашното си деяние в тази страна — каза той. — Между убитите имаше двама мои сънародници.

Тилгмън не можеше да повярва на собствените си уши.

— Кой представлява закона в Пало Меса?

— Аз — отговори Арчулета. — Аз съм най-бързият, значи съм законът!

Дяволска усмивка пробягна по лицето на тексасеца:

— Когато напуснете града, за да хванете Монтоя, капитане, тогава аз оставам най-бързия стрелец в Пало Меса.

— Тогава вие ще сте законът, Тилгмън! Направихте грешка, покаяхте се заради нея, предупредихте ме за Диабло, който иска да ми отмъкне Монтоя. Значи сте ми приятел. Ще кажа това на хората. Те ще ви слушат, Тилгмън. Достатъчно!

Тилгмън имаше нужда от още една глътка.

— Какво ще стане с Диабло, капитане? — попита той с дрезгав глас. На гърлото му бе заседнала буца, която просто не можеше да преглътне.

— В Щатите окачат на бесилката хората, които са застреляли някого, нали?

— Да!

— Тогава Диабло също ще увисне на бесилото тук, след като бъде осъден на смърт. Това ще стане, щом се върна.

Тилгмън бе напълно объркан. Някой ангел сигурно му бе подшушнал да седне на маса с този мексиканец, когото в действителност би пратил по дяволите.

Сега Диабло можеше да дойде. В този момент истински копнееше шерифът на Дел Рио да е вече тук — човекът, от когото преди няколко часа все още се беше страхувал.

И ако той беше законът, докато Арчулета не бе в Пало Меса, тогава Диабло не го очакваше нищо друго, освен бесилката.