Джек Слейд
Шерифът дявол (3)

3.

Мъжът, който тази вечер влезе на кон в Саморас, бе облечен в черно. Прахът от планината беше полепнал по дрехите и лицето му. Потта бе оставила дълбоки бразди в мръсотията. У новодошлия нямаше нищо забележително, ако не се считаше конят му. Жребец, какъвто рядко можеше да се види. От пръв поглед си личеше, че и животното, и ездачът бяха от доста дни на път.

До кръчмата, в същата сграда, се намираше и единственият хотел на града. Там шериф Диабло спря жребеца си. Уморен, високият мъж скочи от седлото, завърза здраво двата коня и отръска праха от дрехите си, преди да влезе във фоайето на хотела.

Мълчаливо се записа в отворената книга и погледна въпросително безинтересния служител зад рецепцията.

— Пет долара — беше отговорът. — Ако искате баня, струва два долара отгоре, мистър… — Хвърли бърз поглед на името в регистрационната книга: — Мистър Феъруетър.

— Шериф Феъруетър!

Когато мъжът свали двете торби от раменете си, служителят видя значката.

— Изминали сте доста дълъг път, шерифе?

Диабло кимна. Взе ключа, метна торбите на рамо и се отправи с тежка стъпка нагоре по стълбите.

Горе се появи Нели Мастерсън, която тъкмо се канеше да отиде в кръчмата. Спря. Погледите им се впиха един в друг. Тя отметна назад глава.

— Шериф Диабло! — В гласа й се долавяше горчивина.

Феъруетър кимна:

— Измина много време, Нели.

— Седем години — отвърна жената и прибра кичура дълга червена коса, паднал на лицето й. — Горе, в Монтери. И когато си тръгна, си пожелах някой червенокож да вземе скалпа ти или някой да се окаже по-бърз с револвера, Брайън. Точно това си пожелах.

— И сега си разочарована, Нели Мастерсън?

— Не знам — отговори червенокосата жена. — Знам само, че не биваше да идваш. Не е добре за мен и за града, Диабло. Когато имаш такъв вид, това предвещава неприятности.

Феъруетър тикна стетсъна на тила си.

— Познаваш ли Клемент? — попита я. — Арчи Клемент?

— Възможно е. Какво искаш от него?

— Да увисне на въжето, Нели. — Той потърка очите си. — Може би тази нощ ще си поговорим за нещо друго? Например за старите времена?

Барманката подръпна нагоре деколтето на черната си копринена рокля. То беше толкова дълбоко изрязано, че белите й гърди се издигаха доста над него.

— Искаш ли да пиеш нещо, Брайън?

Феъруетър кимна:

— Искам да се изкъпя, да пийна нещо и да говоря с теб, Нели. Вратата ми ще е отворена. Не чукай!

Обърна се и с високо вдигната глава тръгна по коридора. Червенокосата жена го изпрати с поглед и изчака, докато изчезне в стаята. После отиде в кръчмата. По това време вътре нямаше почти никой. Едва след два-три часа градът щеше да бъде залят от несекваща жизнерадост.

— Виждал ли си Арчи, Чарли? — попита тя бармана.

— Какво искаш от него?

— Има гости.

— Не думай, Нели. Кой е?

— Един шериф от Дел Рио, Чарли. Познавам го от по-рано. Знам, че Арчи ти е задлъжнял. На твое място щях да тръгна и да си прибера парите, докато той все още може да ти ги плати, Чарли. Изобщо не се шегувам.

— Дел Рио? — Чарли Магън, барманът, невъзмутимо почеса плешивата си глава. — Арчи никога не е говорил за Дел Рио, Нели. А Арчи обича да говори много за бурния си живот. Но никога не съм го чувал да споменава за Дел Рио.

— Има си причини, Чарли — отвърна червенокосата. — Ще взема една бутилка и две чаши. Шерифът на Дел Рио, когото наричат Диабло, иска компания. Ако Клемент си спомни за Дел Рио, възможно най-бързо трябва да остави този град на много мили зад гърба си.

Барманът излезе иззад тезгяха:

— Не харесваш човека със значката, така ли, Нели?

— Мразя го — отвърна му. — Ако бях мъж, щях да го убия. Вероятно Клемент е истински мъж или пък ще може да си позволи да наеме истински мъж.

Нели Мастерсън взе шишето и чашите и се обърна рязко. Чарли Магън я проследи с поглед. Тя бе вълнуващо красива жена, но опасна и непредсказуема. Не беше хубаво да ти бъде враг.

Смяната на бармана беше свършила и той напусна кръчмата. Малко по-късно вече пришпорваше до изнемога черния си жребец на юг.

* * *

Ласитър обузда кафявия си кон и проследи с поглед ездача, който премина покрай него в галоп, сякаш го гонеше дяволът.

Може би Диабло отдавна бе пристигнал в града и отдавна вече го беше напуснал.

Мъжът от Бригада Седем продължи да язди. От четири часа беше на седлото. От Дел Рио се бе качил на Юниън Пасифик и в Олиър беше слязъл от влака. От там до Саморас все едно беше направил малка разходка на кон, ако се има предвид какво разстояние бе изминал Феъруетър.

Ласитър усети, че го обзема тягостно чувство, когато кафявият му жребец пое със спокоен ход по Майн стрийт. Мисълта за Феъруетър тежеше като камък на изпратения със специална задача. Как да възпре шерифа от намерението му, без да го направи свой враг?

Мъжът от Бригада Седем все още не бе намерил решението, когато до товарния кон пред хотела забеляза жребеца на Феъруетър. Спря под сянката на надвисналия покрив на дрогерията. В този момент вратата отсреща се отвори. Ласитър позна веднага излезлия.

Няколко секунди шерифът на Дел Рио остана неподвижен на тротоара, озърна се недоверчиво във всички посоки и едва тогава тръгна. Отвърза двата коня, хвана ги за юздата и ги поведе пеша надолу по улицата.

Конюшнята под наем се намираше на около двеста ярда. Ласитър преди малко бе минал покрай нея. Шериф Диабло щеше да отиде там, да остави животните и после вероятно щеше да се върне в хотела.

През това време мъжът от Бригада Седем трябваше да разбере какво вече бе предприел Диабло. Той насочи коня си към хотела, върза юздата на кафявия жребец за оградата и изчезна във входа. Нямаше никой зад рецепцията. Ласитър хвърли бърз поглед в регистрационната книга. Феъруетър се беше вписал с истинското си име. Датата бе днешна.

— Търсите ли някого, чужденецо?

Гласът, който прозвуча от стълбите, го накара да вдигне очи. Там стоеше червенокоса жена. Черната рокля се беше изпънала около хълбоците й. Пищните й бедра се очертаваха възбуждащо под копринения плат.

Ласитър се усмихна.

— Мисля, че в момента намерих, каквото търся — отвърна й той, отлепи се от рецепцията и се приближи до стълбите, по които Нели Мастерсън се спускаше надолу.

— Идвате твърде късно, мистър. — Редицата бели зъби блеснаха. В зелените й очи припламваха искри, които можеха да хвърлят в огън всеки мъж.

— Вероятно ще успеете да убедите Феъруетър, нали така се казва, че през цялото време сте очаквали само мен.

Погледът на Нели Мастерсън пробягваше по високата фигура на тексасеца и се спря на кобура, където бе затъкнат ремингтънът.

— Вероятно — отвърна тя. — Но само ако животът ви е омръзнал или сте напълно сигурен в оръжието си. Как се казвате?

— Ласитър.

— Аз съм Нели, Ласитър. — Младата червенокоса жена пристъпи съвсем близо до него. Сладникавият мирис на възбуждащия й парфюм достигна до обонянието му. Той усети пламъка, излъчващ се от тялото й.

— Вълнуващо — каза й с дрезгав глас.

Нели се усмихна предизвикателно:

— Опасно. Трябва да сте видели този мъж. Той носи значка.

Ласитър кимна:

— Отиде в конюшнята под наем. Може би ще вземе отпочинал кон и ще напусне града.

— Не и днес.

Червенокосата поклати глава:

— Познавате ли шерифа, Ласитър?

— Шериф Диабло?

Нели трепна. Зелените й очи се присвиха. Кукленското й лице придоби сурово изражение.

— Знаех си — отговори тя. — Още щом като ви видях, знаех, че се познавате. И двамата имате еднакъв поглед, Ласитър. Поглед на ловец.

— Може и така да е, Нели. Има ли още свободни стаи?

— Всички, с изключение на една. В нея се настани Диабло. Искате ли да говорите с него?

— С вас.

— За Диабло?

Ласитър кимна:

— Изглежда не държите особено много на него, Нели?

— Той сее смърт. Не обичам такива шерифи.

— Този човек носи смъртта със себе си — обясни й безстрастно. — Смъртта на баща си, майка си и брат си. Казахте ли му нещо за мъжа, когото търси?

Нели Мастерсън отстъпи крачка назад и се облегна на перилата на стълбището.

— Какво общо има с това Арчи Клемент, Ласитър?

— Хората твърдят, че е яздил заедно с Бил Тилгмън, предводителя на бандата.

— Не знаех.

Мъжът от Бригада Седем отиде до рецепцията и взе един ключ от дъската. После се изкачи нагоре по стълбите покрай Нели Мастерсън.

— Сега вече знаете. Ще бъде по-добре, ако аз първи се срещна с Арчи Клемент. Помислете си, преди да се случи непоправимото. Шериф Диабло е изпълнен с омраза. Това може да го накара да убие, Нели.

Червенокосата жена се изсмя:

— Той ще убие всеки, който се опита да се изпречи на пътя му. Сигурна съм, че няма да го сбърка, дори и вие да носите значка.

— Не нося значка, Нели. Стаята ми е номер седем — отвърна Ласитър.

* * *

Небето над Саморас бе обсипано със звезди. Яркият диск на луната грееше зад дрогерията и обливаше помещението с млечната си светлина.

Феъруетър пушеше мълчаливо. До него лежеше Нели Мастерсън. Както той, така и червенокосата жена още не бяха затваряли очи да поспят. Бяха се любили, бяха говорили за старите времена и бяха се държали така, сякаш на това място, в момента, можеха да започнат всичко отначало.

За миг Нели Мастерсън се бе поддала на тази илюзия. Но сега отново се върна в реалността. Изправи се в леглото. Чаршафът се плъзна и откри горната част на тялото й. В очите на Диабло припламнаха искри, когато погледът му падна върху големите, стегнати гърди на жената до него. Бе я напуснал преди време, понеже тя не разбираше нито него, нито работата му в името на закона. Беше я напуснал и забравил. Както отдавна бе забравил и повечето събития в живота си. Всеки мъж, ако искаше да оцелее, трябваше да е стъпил здраво на краката си и да има реална преценка за нещата.

— Ти все още си най-хубавата жена, накарала ме някога да полудея по нея, Нели — каза Феъруетър с тих, хриплив глас.

Червенокосата обърна глава към него и впери поглед в острия му профил и в полуотворените му очи, които винаги създаваха впечатлението, че дебнат нещо.

— Ти беше последният мъж, когото съм обичала, Диабло!

Феъруетър поклати глава:

— Не ми харесва това име, Нели. Много вода изтече оттогава.

— Ти си отново по следите на един човек, Диабло! Днес изглеждаш точно така, както преди, когато пое пътя към Сонора. Като шериф Диабло.

С рязко движение Нели Мастерсън дръпна чаршафа от безупречното си бяло тяло и стана от леглото. Запали петролната лампа и пристъпи към прозореца, който гледаше към улицата.

В града цареше тишина. Кръчмите отдавна бяха затворили. В Саморас нямаше гуляйджии, нито пияници и проститутки, както в големите каубойски градове. Нели огледа навън и откри неподвижната фигура на човек, застанал до входа на дрогерията. Трудно й бе да го познае, но мислеше, че се досеща кой може да е.

Чарли Магън бе напуснал града, за да предупреди Клемент, на когото му оставаше един-едничък шанс, ако искаше да се отърве жив. Тази мисъл проряза червенокосата жена като нож. Тя отвори прозореца, надвеси се навън и кимна с глава, след като се убеди, че мъжът до входа на дрогерията я наблюдава.

— Ела в леглото, Нели! — каза шериф Диабло зад нея.

Голата жена бавно се обърна и погледна Феъруетър. Всичко, случило се някога в Монтери, изплува в момента като горчив спомен в съзнанието на червенокосата.

— Знаеш ли, че имахме син, Диабло? — Той подскочи като опарен. Очите му се разшириха недоверчиво. — Син, Диабло! — Нели Мастерсън кимна. — Едно малко момче, което приличаше на теб.

— Това не е вярно.

Тя се засмя:

— Кажи ми защо трябва да те лъжа, Диабло? Нямам желание. Не те обичам. Няма да пророня и една сълза, ако те убият. Ще умреш така, както си живял, Диабло. — Очите й се изпълниха със сълзи, докато говореше. С гневно движение на ръката изтри мокрото си лице. — Той е мъртъв — продължи тя. — Това бе най-доброто нещо, което можеше да му се случи. Той бе син на шериф, за когото главата на един престъпник е по-важна от човека, който го обича, и син на жена, печелеща прехраната си, като спи с други…

Шериф Брайън Феъруетър стана бързо от леглото. Спъна се в стола, който се изпречи на пътя му, запрати го настрани и се изправи пред Нели Мастерсън. Протегна ръце към нея и я придърпа страстно до себе си.

Лицето на червенокосата жена се изкриви в панически страх.

— Не! — изкрещя тя. — Не тук, на прозореца, Диабло. Не…

В нощта изсвистя изстрел. После — още един.

* * *

Ласитър се сепна. Не спеше, а очакваше Брайън Феъруетър. Напразно. Нели Мастерсън не бе обелила и дума, че е пристигнал в града. С един скок мъжът от Бригада Седем се изправи на крака. В движение измъкна ремингтъна от кобура. Блъсна силно прозореца и го отвори, когато проехтя третият изстрел. Ясно видя огнения език, който се издигаше до входа на дрогерията.

От един от отворените прозорци, няколко стаи вляво, мъжки глас изрева отчаяно в нощта.

Шериф Диабло!

Ласитър го позна, преди още викът да беше заглъхнал. Вдигна ремингтъна, взе на мерник входа на дрогерията и стреля светкавично два пъти — един след друг.

Там долу, на дървения под на площадката, издрънча „Уинчестър“. После някаква сянка се отдалечи надясно към конюшнята под наем.

Ласитър скочи на перваза на прозореца. Покривът се накланяше косо надолу, така че мъжът от Бригада Седем можеше лесно да се спусне по него. Плъзна се надолу и в последния момент сграбчи с ръце корниза, за да предотврати падането. За частица от секундата увисна между облаците и намиращия се под него балкон. После пусна корниза, пружинира с колена, за да омекоти силата на удара, и след това отново се изправи на крака.

От тук можеше да се приземи направо в праха на улицата. Втурна се, превъртя се през рамо и скочи.

Нямаше и следа от мъжа, който след гърмежите се бе отдалечил от дрогерията. Ласитър се затича по улицата. Спря на мястото, където бе стоял непознатият и бе стрелял. На земята лежеше „Уинчестър“. Върху ореховата ложа на оръжието бяха отбелязани буквите А.К.

Арчи Клемент!

Побиха го тръпки. Шериф Диабло беше пристигнал преди него в града. Бе казал кого търси и някой веднага беше отишъл при Клемент да го предупреди. Вероятно ездачът, когото срещна на влизане в Саморас. Клемент бе дошъл в града и бе направил опит да уреди нещата по свой начин.

— По дяволите! — изруга Ласитър. Наведе се още веднъж и тогава видя тъмните петна по дървените стъпала към входа. Сега знаеше, че го бе улучил. Непознатият кървеше доста силно. С тази рана нямаше да стигне далеко. Най-много — до конюшнята под наем.

Ласитър се обърна. Когато погледна нагоре, видя на осветения прозорец на хотела високата фигура на Брайън Феъруетър.

— В конюшнята е — изрева Диабло.

Мъжът от Бригада Седем вдигна ръка в знак, че е разбрал, и продължи пътя си. Когато приближи входа на конюшнята, се приведе ниско към земята. Всеки миг трябваше да очаква, че срещу му може да полети парче олово. Залегна зад поилките, намиращи се вдясно, пред двете крила на вратата. Направи го точно в подходящия момент.

Куршумът се удари в тежкото дъбово корито и експлозията се чу в близките къщи. Светнаха лампи. Отвориха се прозорци.

— Скрийте си главите! — изкрещя Ласитър.

Превъртя се настрани и отново се появи вдясно от коритото с вода. Ремингтънът трепна в ръката му. Мъжът от Бригада Седем изпрати безразборно няколко куршума натам, където предполагаше, че се крие коварният стрелец.

Вътре в обора подплашените коне започнаха да цвилят. Чу се ругатня още преди Ласитър да стигне до сградата, предлагаща му защита. От малката колиба до конюшнята се появи старец с криви крака. На неясната светлина мъжът от Бригада Седем видя пушката за сачми с отрязана цев, която старият човек държеше в ръце.

Нямаше съмнение, че го бе взел на мушка.

Както тичаше към входа на конюшнята, Ласитър рязко спря и се завъртя към стареца. Пушката с отрязана цев се вдигна нагоре. Мъжът от Бригада Седем знаеше какво точно щеше да се случи, ако човекът срещу него дръпнеше спусъка: куршумът дум-дум щеше да го разкъса на парчета.

— Не стреляйте, по дяволите! — извика той достатъчно силно, питайки се обаче дали старецът го чу.

Ласитър нямаше време да разбере. Втурна се напред като тласнат от пружина. Пушката изгърмя. Куршумът полетя към мястото, където той бе стоял преди секунди. Мъжът от Бригада Седем се хвърли на земята. Пот се лееше от челото му. Подпря се с хълбок на стената на конюшнята и се почувства прикрит от непознатия, скрил се в обора. Старецът можеше да се прицели още веднъж, ако не бе забравил да напълни и втората цев.

— Човече, пусни пушката, преди да е станало непоправимото! — извика Ласитър. — Някой се е промъкнал в конюшнята!

Този път, изглежда, беше чут. Дребната фигура на стареца се изпъна, но от това той не стана по-висок. За миг се спря, после се втурна на късите си крака към Ласитър.

Пред мъжа от Бригада Седем се озова едно брадато, смеещо се лице.

— Имахте късмет, чужденецо — ухили се старецът. — Обикновено никога не пропускам целта. Изглежда имам лош ден.

Ласитър пое дълбоко дъх и преглътна неприятния вкус, който чувстваше в устата си.

— Късмет, да, голям късмет — каза той и изтри потта от челото си.

— Кой е вътре, по дяволите?

— На уинчестъра, оставен от негодника, е написано А.К. — отвърна Ласитър. — Вероятно Арчи Клемент.

Старецът изруга:

— Веднага разбрах, че ще има неприятности, когато Клемент се появи със златото тук и се опита да промени основно града.

„Златото от Дел Рио!“ — помисли си мъжът от Бригада Седем и кимна ядно. Значи играчът беше дал на Феъруетър верен адрес.

— Има ли друг изход? — обърна се Ласитър към собственика на конюшнята.

— Още два — ухили се старецът. — Но те са заковани. За да се отворят, е необходима брадва. Да не би да искате да влезете вътре?

— Да, ако Клемент не е излязъл.

— Той ще ви простреля ушите, човече. Не го познавате. — Първото можеше да е вярно, но второто — не: Ласитър бе виждал Арчи Клемент. Този негодник беше изпратил два куршума по него в колибата на Феъруетър.

Мъжът от Бригада Седем хвърли бърз поглед към прозореца на хотела, където се открояваха сенките на няколко човека, но не успя да разпознае никого. Надяваше се, че шерифът от Дел Рио ще остане там и няма да се опита да оправдае името, дадено му от мексиканците в Сонора: Диабло.

Арчи Клемент беше в капан. Нямаше никакъв изход от конюшнята — просто трябваше да се чака само да сложи оръжие.

— Клемент? — извика Ласитър. — Чувате ли ме, Клемент? Излезте с вдигнати ръце!

Гласът му още не бе заглъхнал, когато от обора отново проехтяха изстрели. Негодникът сигурно се бе скрил на тавана на плевнята и куршумите му бяха предназначени за хората, които искаха да се приближат до конюшнята откъм улицата.

Един мъж бе улучен. Той нададе силен вик и се свлече на земята. Други двама го хванаха и го издърпаха на сигурно място. В следващия миг на улицата вече нямаше жива душа. Хората отново се скриха в къщите си. Защо трябваше да се излагат на опасност за нещо, което не ги засягаше?

— Изглежда, че вие трябва да го измъкнете — каза старецът на Ласитър. — Мъжът, който току-що бе улучен, е шериф Паркър. В града нямаме заместник-шериф. Никой няма да се врече да измъкне Клемент от конюшнята. Това е пъклена работа. Пътят към славата е осеян с много куршуми.

Ласитър изскърца със зъби. Той или шериф Феъруетър, който беше по следите на Клемент. Но ако шериф Феъруетър се бе превърнал в шериф Диабло, тогава в никакъв случай не биваше да припарва до конюшнята.

Задачата на Ласитър беше ясна: трябваше да предпази Диабло да не извърши някоя глупост и да предаде убийците от Дел Рио в ръцете на закона.

Ласитър се запромъква покрай дървената фасада, докато стигна до входната врата. Тя бе само притворена. Той я блъсна с рамо, политна и падна в голямото, тъмно помещение с преградени места за конете. Пламък от дулото на оръжие освети обора. Куршумът се заби във вратата съвсем близо до Ласитър.

Клемент наистина се спотайваше на тавана на плевнята, където беше на сигурно място. Никой нямаше шанс да го измъкне от там. Ласитър се извъртя и се скри в дълбоката сянка на отворената врата. Сега вече негодникът не можеше да го забележи отгоре.

— Виждаш ли го? — попита старецът отвън.

— В плевнята е!

За момент настъпи мълчание, после възрастният собственик на конюшнята се закашля.

— Окей! — прозвуча най-сетне гласът му отново. — И без това смятам да строя нов обор. Подпали го!

Дъхът на Ласитър секна. Изправи се и с присвити очи впери поглед в мрака.

— Окей! — изрева той. — Излизам, старче!

Изминаха няколко секунди.

— Проклети кучи синове! — извика Клемент от тавана на плевнята. — Проклети кучи синове! Ранен съм!

— Сам си се покачил там, сам и ще слезеш — отвърна му Ласитър.

Бързо се обърна и излезе от конюшнята. Дишайки тежко, спря отвън. Старецът понечи да каже нещо, но Ласитър вдигна ръка и го накара да млъкне. Вътре се чу шум, сякаш някой слизаше по стълба.

— След минута плевнята ще пламне — заплаши мъжът от Бригада Седем. — И тогава вече никой няма да може да излезе от нея.

Отново мълчание. Конете се подплашиха и после пак се укротиха. Ласитър целият се обля в пот. Междувременно Клемент сигурно бе разбрал, че няма никакъв шанс да спаси кожата си. Трябваше да излезе навън. И той го направи, но не както бе очаквал Ласитър.

Подобно на някакъв призрак, от обора излетяха кон и ездач. Това дойде като гръм от ясно небе за Ласитър, който беше така изненадан, че в първия миг не можа да предприеме нищо.

Ездачът се бе отдалечил кажи-речи на двадесет ярда. Мъжът от Бригада Седем вдигна ремингтъна, но веднага осъзна, че е безсмислено да се опитва да го спре с револвер, и ядно изруга.

Точно в този момент от хотела се разнесе изстрел. Ласитър плъзна поглед нагоре. Там, на прозореца, ясно се очертаваше стройната фигура на мъж с все още готов за стрелба „Уинчестър“. Сега той бавно смъкна оръжието.

Ездачът, който току-що бе изхвърчал от конюшнята, лежеше на улицата. Ласитър се затича и спря до безжизненото тяло. Предпазливо обърна мъжа по гръб и впери слисан поглед в лицето на мъртвия. Това не беше Арчи Клемент.

Старецът бе хукнал по петите му. Когато го настигна, спря до него и сви рамене.

— Чарли Магън — каза той и посочи към хотела. — Барманът от кръчмата. Прегледайте джобовете му.

Ласитър претърси убития. Намери злато и няколко доларови банкноти.

— По дяволите! — извика мъжът от Бригада Седем. — По дяволите!

Обърна се и тръгна с бавна, вдървена походка към хотела.

* * *

Докторът излезе от стаята с угрижено лице и спря пред Ласитър.

— Има ли още работа? — попита той.

— Не се притеснявайте — прозвуча гласът на шериф Диабло. — Мъжът е мъртъв.

Брайън Феъруетър застана на вратата все още с уинчестъра в ръце. Тялото му, голо от кръста нагоре, блестеше, а по кожата му имаше кървави следи. Но това не беше неговата кръв.

— Свърши се, шерифе — кача Ласитър и влезе в стаята.

Нели Мастерсън лежеше на леглото и едва-едва дишаше. Големите й зелени очи блестяха от силната треска. Все пак тя позна Ласитър.

— Клемент ли беше? — попита червенокосата жена със слаб глас.

— Чарли Магън, барманът.

Нели затвори очи. Брайън Феъруетър се втурна в стаята. Направи две крачки напред и спря пред леглото.

— По дяволите! — извика шериф Диабло, като не отместваше поглед от червенокосата жена. За миг тъга премрежи очите му. — Боже мой, Нели! — каза. — Колко много трябва да си ме мразила!

Обърна се, облече ризата, закопча колана и взе уинчестъра. После напусна помещението.

Ласитър остана до леглото. Нели Мастерсън бе отворила очи и се усмихна хладно.

— Диабло и аз имахме дете — каза тя. — Никога не съм обичала друг мъж. Не знам защо изпратих Магън при Клемент. Може би исках Клемент да изчезне, за да не стана свидетел на смъртта на Диабло в този град. А би трябвало да знам…

Изведнъж млъкна. Нели Мастерсън бе заспала. Ласитър бавно се отдалечи. От вратата хвърли последен поглед към спящата жена. Надяваше се тя да оживее и Диабло да забрави, че без малко Нели щеше да стане причина за смъртта му.

* * *

Кръчмата отново бе отворена. Хората се трупаха на бара и приказваха един през друг. Когато Ласитър слезе по стълбите, разговорите заглъхнаха. Мъжът от Бригада Седем се огледа наоколо, търсейки Брайън Феъруетър, но никъде не го видя.

— Къде е шерифът от Дел Рио? — попита той.

Някой посочи към вратата.

— Там навън.

Ласитър кимна:

— Дайте ми едно уиски.

Мъжът от Бригада Седем отпи една глътка. Какво друго, по дяволите, бе очаквал? Диабло искаше да пипне Клемент. Вместо това застреля бармана, когото Клемент за няколко въшливи долара и за няколко кюлчета злато, по които лепнеше кръвта на семейството на Феъруетър, бе наел да извърши долно убийство от засада. Ласитър би могъл да предположи, че Диабло ще продължи преследването.

— Шерифът на Дел Рио уби Магън с един-единствен изстрел от прозореца.

Мъжът от Бригада Седем не можа да види кой изрече тези думи, които прозвучаха като похвала.

— Къде живее Клемент? — обърна се той към бармана.

Отговорът бе мълчание.

— Къде живее Клемент? — повтори въпроса си Ласитър.

— Какво искате от него? — полюбопитства висок, широкоплещест мъж. Имаше зачервен нос и помътнял поглед. За кратко време бе погълнал голямо количество алкохол.

— Клемент беше в Дел Рио, когато бяха убити един стар мъж, жена му и синът му — отвърна Ласитър спокойно. — Той стреля два пъти по мен.

— Носите ли значка?

Мъжът от Бригада Седем поклати глава.

— Тогава оставете тази работа на шерифа на Дел Рио — намеси се друг мъж от бара.

Тия думи бяха достатъчно красноречиви. Ласитър напусна кръчмата.

В офиса на шерифа светеше. След като Чарли Магън беше убит, бе намерен заместник на простреляния шериф Паркър. Млад, приличащ на върлина мъжага. Седеше на стола на Паркър, вдигнал крака на бюрото, и наблюдаваше любопитно Ласитър.

— Изглежда, че сте направили услуга на града, Ласитър — каза Джеф Сандър. — Но за главата на Магън няма награда. — Явно смяташе Ласитър за ловец на награди.

— Не съм виновен за смъртта на Магън. Предполагам, че друг стои зад това подло нападение.

— Вероятно Клемент?

— Много вероятно. Къде мога да го намеря?

Младият Сандър вдигна палец и небрежно посочи на запад:

— На десет минути от тук, Ласитър. Живее в малка ферма заедно с една индианка от племето команчи. Жената се казва Лорийн Бакстър. Мъжът й, който беше белокож, загина преди няколко години. Оттогава във фермата работят и живеят различни мъже. В момента е Клемент. Но вие идвате твърде късно. Шерифът от Дел Рио вече пое на път. Той, изглежда, познава тази местност.

— Откъде ви хрумна това?

— По пътя през планината човек много лесно може да си счупи главата, ако не познава местността, Ласитър. Защо не оставите Клемент на шерифа? Той е в състояние да се справи с него. Вероятно се е случило нещо в Дел Рио, в което Клемент е бил замесен.

— Вярно е.

— Тогава стойте настрана от тази история. Не ми харесва, когато хора като вас се стремят да разчистват собствените си сметки. Разбрано?

В очите на Ласитър пламна искра. Сандър смъкна крака от масата и се изправи. Едва сега Ласитър забеляза колко ниско под кръста младият шериф носеше кобура с револвера, чиято дръжка бе изхабена. Това означаваше, че Сандър често го използва.

— Не ми създавайте неприятности тук, Ласитър. Сега аз нося значката.

— Какво имате против мен?

— Нищо. — Новият шериф поклати глава. — Мисля си, че човек, провинил се спрямо закона, трябва да бъде хванат само от представител на властта.

— И аз съм на същото мнение — отговори Ласитър, докосна периферията на шапката си за поздрав и напусна офиса.

Сандър се втурна след него, но спря на вратата. За миг сякаш искаше да се опита да задържи мъжа от Бригада Седем, но после отново се обърна рязко и хлопна силно зад себе си вратата на офиса.

Ласитър се върна обратно в хотела.

Може би младият шериф беше прав, че пътят през планината бе наистина опасен за един чужденец. Но Ласитър не искаше да губи време. Шериф Диабло бе поел към ада. Негова беше задачата да го върне в правия път. Все още не бе твърде късно.