Джек Слейд
Шерифът дявол (2)

2.

Ястреби се виеха над една малка скална ниша, намираща се встрани от пътя за Браунстоун. Шериф Брайън Феъруетър вдигна ръка да прикрие очите си. Не, не се лъжеше. Четири-пет птици описваха спирали, все по-стесняващи се надолу.

Лош знак. Или бе умряло животно, или…

Шерифът потупа гальовно коня си по шията. Животното премина в тръс. Копитата му чаткаха по скалистия път. Феъруетър познаваше местността. Още като дете бе играл тук с брат си Мат. Винаги, когато старецът ги потърсеше, те пропълзяваха в скалните ниши, над които кръжаха само ястреби.

Шерифът насочи жребеца между сипеите. Измина четвърт час, докато стигна мястото, до което можеше да се движи на кон. Оттук нататък трябваше да продължи пеша. Върза жребеца за един изсъхнал храст. Когато се изправи, откри кървавите следи. Нямаше съмнение — съвсем наскоро някой човек се беше влачил тук между скалите, търсейки нагоре пътя към малката пещера.

Сърцето на Брайън Феъруетър биеше до пръсване. Несъзнателно помисли за брат си Мат, който доста често яздеше към Браунстоун, за да не им се налага да обменят златото на мястото на добиването му. Преди четири години той самият беше предложил да правят така, за да бъдат сигурни, че златното находище нямаше да примами двукраки лешояди. Оттогава Мат обменяше постоянно в Браунстоун и винаги само толкова, колкото да имат достатъчно пари за най-необходимото.

По лицето на мъжа пробягна усмивка. Никога не бяха имали повече от най-необходимото. Дявол знаеше защо, но старецът пазеше парите, както квачка — пиленцата си. Мат и той бяха работили като затворници, но Брайън не можеше да си спомни да е получавал някога от стария повече от един долар.

Така беше преди години, когато бе обърнал гръб на Дел Рио и бе тръгнал с един керван за Монтана. Седем дълги години беше обикалял Тексас, от един град на друг, и най-често бе носил значката на шериф. Както и сега, в Дел Рио. Славата му на бърз стрелец и честен човек на закона го бе изпреварила. След като се бе върнал в родния град, го избраха за шериф.

Изглежда още един мъж бе насочил вниманието си към него. Името му бе Ласитър и беше на път за Дел Рио, за да направи на Брайън Феъруетър едно предложение. Ставаше въпрос за почти същата работа, която той в момента изпълняваше, само че без да носи значка и да отговаря за определен район.

Феъруетър не знаеше какво да мисли за това. Реши да изслуша предложението от учтивост и после бързо да забрави всичко.

Кървавата следа ставаше все по-широка и в права линия водеше нагоре към пещерата. За миг му се стори, че там, горе, пробягна някаква сянка. Нищо не се случи. Вероятно така му се бе сторило. Продължи да върви.

— Стой!

Феъруетър замръзна на място. Ледени тръпки преминаха по гърба му, защото позна гласа.

— Аз съм, Мат!

За няколко минути се възцари мълчание, после се чу дълбок стон:

— Ела горе, Брайън!

Шерифът се втурна към върха и не след дълго се появи на входа на хладната пещера. Изминаха няколко секунди, докато очите му свикнаха с полумрака, и тогава забеляза своя брат.

Мат се бе облегнал вдясно от входа и държеше шесткалибровото си оръжие в ръка. Личеше, че няма достатъчно сили, за да може да вдигне револвера. Ризата на гърдите му бе прогизнала от кръв. Очите му трескаво блестяха.

— Сигурен бях, че ще ме потърсиш тук, щом като откриехте, че ме няма, Брайън — каза тежко раненият с тих глас.

Шерифът махна кърпата от врата си. Напои я с вода от шишето, което Мат бе взел тук горе, и изтри потта от челото на брат си.

— Залови ли ги вече, братле?

— Още не, Мат.

Раненият се надигна. Изцъклените му от треската очи широко се разтвориха. Той се вторачи в Брайън, който имаше чувството, че брат му гледа по-скоро през него.

— Четирима мъже, Брайън — каза Мат. — Отидоха долу при мината, за да вземат златото от стария. Боже мой!

Раненият се отпусна назад, към хладната стена на пещерата, и затвори очи, докато през главата на шерифа минаваха какви ли не мисли.

— Четирима мъже, Брайън — повтори Мат, без да отваря очи. — Един мексиканец и трима бели. Между тях имаше едно момче, почти дете, с дълги руси коси като на ангел. Боже мой, ако наистина са отишли долу при мината, тогава…

Раненият се закашля. Тялото му се разтресе. Брайън го хвана здраво, притисна го към себе си и усети сълзите, замъглили погледа му.

— Позна ли някого, Мат? — попита го.

— Бил Тилгмън — отвърна брат му едва-едва. — Виждал съм снимката му в офиса ти. Тилгмън беше, Брайън.

Настъпи мълчание. Чуваше се само силното, тежко дишане на Мат. В този момент шерифът знаеше със сигурност, че не може да помогне на брат си. Нито на родителите си, ако Тилгмън наистина бе слязъл с хората си при мината. Вероятно се бе стигнало до схватка, защото старият никога нямаше да се раздели доброволно със златото си.

— Трябва да тръгваш, Брайън — каза Мат в тоя миг. — Остави ме тук горе. Искам да видя звездите, Брайън. Трябва да тръгваш. Може би ще успееш…

Раненият млъкна. Главата му клюмна настрани. Широко отворените му очи гледаха към небето, където още не бе изгряла никаква звезда.

Брайън Феъруетър затвори клепачите на Мат. После го изнесе от пещерата, намести го върху коня си и подкара на изток по продължение на планината, към мината.

Стигна до мястото преди падането на мрака. Още отдалеч забеляза тялото на баща си да лежи пред входа на мината. Вратата на колибата зееше отворена. Той слезе от жребеца, завърза го здраво за един от коловете на оградата и се отправи с тежки стъпки към къщата.

Предполагаше каква гледка го очаква. Въпреки това, когато откри майка си пред камината, сякаш железен пръстен стегна гърдите му и го задуши. Старата жена продължаваше да държи пушката в ръка, като че ли това бе последната й опора в живота.

До вратата лежеше русокосият, все още полудете. Мат му беше споменал за него. Брайън Феъруетър видя раните и си представи как се бе разиграла трагедията. После клекна до високия строен мъж, когото не беше виждал никога досега, и внимателно го обърна по гръб.

Мъжът беше жив. На пръв поглед раните изглеждаха по-лоши, отколкото бяха в действителност. Шерифът знаеше какво да прави в такива случаи. Претърси джобовете на непознатия, но не намери нищо, което да му подскаже неговата самоличност. Брайън Феъруетър се изправи. Разтърка очите си, огледа се наоколо — и тогава чу шума.

Непознатият помръдна крака. Токовете на ботушите му изтракаха по дървения под. После за миг отвори очи.

Шерифът веднага застана до него.

— Шериф Феъруетър? — прозвуча слабият глас.

Феъруетър кимна:

— Аз съм, чужденецо.

Ласитър не успя да продължи по-нататък и отново загуби съзнание. Шерифът се изправи. Изнесе ранения навън, подсвирна на кафявия жребец, който се бе осмелил да се покаже между скалите, да дойде насам и намести Ласитър напречно на седлото. Смъкна брат си от своя кон и го внесе в къщата. После занесе баща си на ръце в колибата. Няколко минути остана вътре. Преди да вземе тенекията с петрол и да разлее съдържанието й из цялата стая, изрече свята клетва.

Когато отново излезе навън, лицето му бе сякаш издялано от гранит. Взе револвера. Два пъти оръжието потръпна в ръката му, преди вътрешността на колибата да избухне във високи пламъци, поглъщащи жадно всичко наоколо.

Брайън Феъруетър се метна на жребеца си, взе юздите на кафявия кон на Ласитър и се отдалечи от къщата, където изгаряха най-свидните му неща на този свят.

Два часа по-късно предаде Ласитър на грижите на доктора и се върна в офиса си. Измъкна обявата за издирвани престъпници, която се отнасяше за Бил Тилгмън, от купчината в чекмеджето. До този момент Феъруетър не беше обръщал особено внимание на тези плакати. Твърде често се бе случвало такъв парцал да бъде издаден срещу невинен човек. Откакто носеше значката в Дел Рио, беше на мнение, че всеки може да стои в града дотогава, докато не извърши нарушение срещу закона.

Шерифът разглеждаше снимката на мъжа, когото Мат бе разпознал. Изпито лице със светли очи. На пръв поглед — нищо отблъскващо. Но кой можеше да прозре вътре в човека?

Брайън Феъруетър стана и закова с ножа обявата на стената до вратата. После седна зад бюрото и без да помръдва, се загледа продължително в това лице. Когато се изправи и напусна офиса, физиономията на убиеца така се бе запечатала в съзнанието му, че Брайън никога нямаше да забрави чертите му. Никога! И ако някога го намереше, под слънцето щеше да остане само единият от тях.

Когато шерифът влезе в кръчмата „Седемте ангела“, разговорите веднага секнаха. Мълвата за случилото се в планината вече бе обиколила целия град. Всички очи бяха насочени във Феъруетър, който с високо вдигната глава и с вдървена походка се отправи към игралната маса до прозореца. Спря пред нея и впери поглед в един елегантно облечен мъж.

— Тони Малой — каза шерифът. — Това е името ви, нали?

Малой подпря ръце на масата и се изпъна като истукан. Черният стетсън се плъзна на тила му.

— И ако е така, шерифе, какво? — попита. — Имате ли нещо напротив?

Феъруетър поклати глава, без да трепне нито един мускул по лицето му.

— Досега не, Малой — отвърна му. — Прегледах обявите за издирвани престъпници. Вашата е между тях и важи за Аризона. Във всеки случай — до този момент, Малой.

Под широката периферия на черния стетсън се занизаха перлички пот. Малой се огледа объркан наоколо. Заобикаляше го мълчалива стена от човешки тела. Никой не обели нито дума.

— Досега в Дел Рио не е имало жалби срещу теб, Малой — продължи шерифът.

— Правилно — кимна играчът, чиято ръка вече лежеше на дръжката на шесткалибровото оръжие.

— Имам въпрос към вас — каза Феъруетър. — Ще отговорите истината или ще извадите револвера, ако искате да не ви арестувам. Разбрано?

Сред хората, обграждащи още игралната маса, настъпи раздвижване. Зад Малой и шерифа се образува пътека.

— Питайте, шерифе.

Гласът на играча звучеше дрезгаво. Бе поставен натясно. Познаваше славата на Феъруетър и беше наясно, че хората в Дел Рио стояха зад шерифа. Независимо какъв въпрос щеше да последва, той трябваше да отговори.

— Бил Тилгмън — назова Феъруетър името на човека, когото бе запечатал с омраза в сърцето си. — Кога го видяхте за последен път, Малой, и кои са другите с него?

— Кой е този Тилгмън, шерифе?

— Мъжът, с когото сте били в Аризона. Там, където сте спечелили необходимите пари, за да направите кариера като играч, Малой. Искате ли наистина да оставите нещата да следват своя ход?

Малой трепереше. Първо разпери ръце широко встрани, после ги вдигна и кръстоса на гърдите.

— Арчи Клемент — отвърна. — По дяволите, познавам само Арчи Клемент, шерифе. Дори и да изстреляте куршум в корема ми, не мога да кажа нищо повече.

— В каква посока трябва да тръгна, за да го намеря, Малой?

— На запад — процеди през зъби играчът. — Градът се нарича Саморас. Известно време Клемент живя там, горе. Естествено, не мога да кажа дали той…

Феъруетър махна с ръка:

— Това бе всичко, Малой. — Обърна се към бара, изпи една глътка и напусна кръчмата.

Сам, барманът, го видя да пресича улицата и да отива към конюшнята под наем. Малко по-късно Томпсън, ковачът, който имаше къща при изхода на града, забеляза Феъруетър да напуска Дел Рио на своя жребец, заедно с един товарен кон.

В офиса гореше петролната лампа. Снимката на Тилгмън все още бе закована с ножа на стената до вратата.

* * *

Когато Ласитър отвори очи, погледът му попадна направо в лицето на една блондинка.

Марта Палмър, дъщерята на доктора, бе превърнала мъжа от Бригада Седем в свой частен пациент. От седем дена тя очакваше този миг. Но сега бе толкова изненадана, че чак се изплаши.

— Боже мой — промълви девойката. — Вече си мислех, че това няма да се случи.

Ласитър учудено се огледа наоколо. Опипа превръзката на гърдите си и когато понечи да се надигне, Марта Палмър го притисна леко към възглавниците.

— Смятате ли, че съм седяла в продължение на седем дена до това легло, за да видя как вие сам се убивате, Ласитър? — попита възмутено блондинката.

Мъжът от Бригада Седем поклати глава:

— Седем дена?

— Почти точно до часа. Дори докторът, който заради професията си е оптимист, не бе готов да заложи и цент, че ще оживеете. Сега останете да лежите и правете това, което ви наредя, Ласитър. Преживяхте тежко изпитание. Всеки истински мъж в такова положение може да позволи да се грижат за него.

Ласитър се примири със съдбата си. Беше още твърде слаб, за да се възпротиви на решителна жена като Марта Палмър. А и първо трябваше да сложи в ред мислите си. В съзнанието му постоянно изплуваше споменът за случилото се в планината. Останалото му разказа доктор Палмър, който твърдо се закле, че Ласитър не е оздравял, а е възкръснал от царството на мъртвите.

Така мъжът от Бригада Седем узна за смъртта на Мат Феъруетър, по-малкия брат на шерифа.

— Още на същата вечер Брайън Феъруетър потегли на път — съобщи докторът. — Заковал е с ножа си на стената в офиса обявата за издирване на един престъпник. Заплаши да застреля един играч в кръчмата, в случай че не му даде желаната информация. После изчезна с жребеца си и един товарен кон от Дел Рио. Знаете ли какво означава това, Ласитър?

— Кажете ми вие, докторе. Познавате го по-добре.

Лицето на стария човек помръкна.

— Бяха четирима мъже — отвърна той. — Единият е убит в колибата, другите ще бъдат убити извън града, Ласитър. Феъруетър няма да намери мира, докато не застреля и последния от тях. Ще бъде страшно пътуване!

Ласитър не се съмняваше в това. Мъжът, когото Бригада Седем с удоволствие би взела в редиците си, за няколко часа бе загубил цялото си семейство. Такова нещо би изкарало от релсите всеки човек. Ласитър бе наясно с тази възможност.

Изминаха три дълги дни, докато бе в състояние да напусне къщата на Палмър.

Новият шериф бе Самюел Алистър. Той отдавна очакваше посещението на Ласитър.

— Брайън Феъруетър е побъркан човек, Ласитър — каза Алистър. — Веднъж долу, в Сонора, бил по петите на трима души. Хванал ги всички. Никой нямал шанс да се спаси. Тогава мексиканците му дали много подходящо име: шериф Диабло^[1]. Сега отново е станал такъв.

— Той носи значка — каза мъжът от Бригада Седем.

Алистър се засмя дрезгаво:

— Дори и значката не може да го възпре. Никой не може да го спре, Ласитър. Възможно е само ако някой от хората, които иска да изпрати в гроба, е по-бърз от него.

— Мъжът, когото преследва, се казва Арчи Клемент, нали?

— Вероятно — отговори Алистър. — Един играч, който вече напусна града, спомена това име във връзка с Тилгмън. Също и мястото, където евентуално може да се намери Клемент. Шериф Диабло препусна в тази посока. Няма да му е лесно. Никога досега не му е било лесно, когато е преследвал някого, както и никога досега не е използвал влак. Има нещо против този начин на придвижване. Предпочита да язди към ада на своя жребец. По дяволите, не разбирам Феъруетър.

Ласитър му влизаше в положението, но не можеше да одобри това, което бе предприел мъжът, наричан шериф Диабло. При трима убити от семейството сърцето ти можеше да се изпепели от мъка. Това бе истина. Но човек, който носи значката на закона, имаше задължения към този закон и не биваше да започне преследване заради лично отмъщение.

Ласитър изпи едно кафе. Когато след малко напусна офиса в Дел Рио, пред него се очертаваше реална възможност да догони шериф Диабло, преди той да достигне първата си цел. Пътят през планината можеше да трае седмици. Само ако Феъруетър беше без късмет, нямаше да се добере никога до целта си.

Ласитър се свърза по телеграфа с Бригада Седем. На другия ден на обед дойде отговорът в закодиран текст. Шериф Брайън Феъруетър, наричан Диабло, трябваше да бъде спрян, а убийците от Дел Рио да бъдат предадени на закона. За първи път през живота си Ласитър получаваше задача да преследва шериф. За първи път през живота си той изпитваше страх от възложеното му поръчение.

Как можеше да бъда върнат в правия път човек, движен от омраза?