Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Посмертны образ, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Александра Маринина. Посмъртен образ

Руска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2003

Редактор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-26-0035-6

История

  1. — Добавяне

Глава 1.

Стасов

Бившият криминален инспектор и бивш подполковник от милицията — а сега началник на службата по безопасност при киноконцерна „Сириус“ — Владислав Стасов вършеше съвсем прозаична работа: върху лист хартия съставяше списък на продуктите, които утре трябваше непременно да купи, за да осигури с храна себе си и дъщеря си през цялата следваща седмица. Бившата съпруга на Стасов — Маргарита — бе отлетяла в поредната си командировка, оставяйки осемгодишната Лиля под неговите грижи. А това бе голяма радост за Стасов. Маргарита имаше нервна работа, свързана с неприятности и продължителни пътувания, ето защо той можеше да живее с дъщеря си по-често, отколкото се бе надявал по време на развода си. Стасов обожаваше Лиля.

Първо, мислеше си той, трябва да купя повечко разнообразни продукти, подходящи за сандвичи: Лиля обича да се изляга на дивана с някоя книга и непрекъснато да дъвче нещо. Вярно, за осемгодишно момиченце теглото й бе наднормено, дори като се вземеше предвид нейният висок — като на таткото — ръст, но Стасов не намираше за необходимо да се бори с вредния навик на дъщеря си. С книгата и сандвичите Лиля можеше да прекарва сама всичките си дни и вечери, без да се нуждае особено от присъствието на своите вечно заети и изнервени родители.

Второ, трябваше да купи голямо парче месо с кокал и да свари солидна тенджера борш. В същия параграф от менюто влязоха цвеклото, морковите, лукът, картофите. Да, да не забравя и сметана, каза си Стасов.

Трето, една рибица, от която да насече двайсетина пържоли — по четири за всеки от петте работни дни. Колкото до гарнитурата, и тя може да се подготви предварително, като се вари всеки ден по малко — слава богу, макароните и елдата се варят бързо: докато той се преоблича и хапва от борша, те ще са вече готови. Лиля не яде гарнитура, а неизвестно защо предпочита месото с кетчуп или с кисело зеле, придружено от огромни комати чер хляб.

Така, с това е приключено. Сега десертите. Дали да заджурка един компот? Или да купи повечко плодове — детето да получава достатъчно витамини? Добре, може да реши това утре на самия пазар — има голям избор.

След като състави списъка с покупките, Стасов се зае да ревизира наличните продукти в кухненския шкаф, но точно тогава звънна телефонът. Преди да вдигне слушалката, той хвърли поглед към часовника — беше дванайсет и половина след полунощ. Дявол да го вземе, да не е станало нещо в службата? Не му се искаше да оставя детето само през нощта, макар че то не се страхуваше от тъмното. Впери поглед в звънящия апарат, като преценяваше продължителността на интервалите между позвъняванията, и с облекчение се убеди, че тези интервали са мъничко по-кратки от обичайните. Междуградски е — значи е Татяна. Така и излезе.

— Да не те събудих? — чу той в слушалката нейния леко дрезгав звучен глас, от който сърцето му сладко се сви — толкова много му липсваше!

— Няма да повярваш, ако ти кажа с какво се занимавах досега.

— Е, с какво?

— Работех като Ирочка.

— И по-точно?

— Съставях менюто за следващата седмица.

— Горкичкият ми! — едновременно съчувствено и присмехулно каза Татяна. — Защо ли не ти пратя Ирочка? Ще ти я дам под наем, докато се прибере твоята Маргарита. Искаш ли?

— Ами ти как ще се справяш без нея?

— Просто тя отначало ще поработи при мен като Стасов, ще ми сготви храна за една седмица, а после ще се качи на влака — и на сутринта ще е при теб.

— Не мога да приема подобни жертви — гордо отказа Стасов. — Световната литература няма да ми го прости. Между другото как върви работата ти?

— Прекрасно. До следващия уикенд вероятно ще я допиша.

— И колко ще излезе?

— Двайсетина печатни коли. За съжаление — пак двайсетина: любимият ми обем. Издателят ми ще ме убие.

— Защо? — учуди се Стасов. — Двайсет коли да не е лошо?

— Разбира се, че е лошо — въздъхна Татяна. — На издателя му трябва обем, от който да направи книга. Или дванайсет-четиринайсет печатни коли за издание джобен формат, или двайсет и пет до трийсет — за дебела книга в обикновен формат. А двайсет не стават нито за едното, нито за другото. Джобният формат няма да издържи такъв обем и ще се разпадне, а обикновеният ще излезе тъничък и несериозен — да те е яд да го вземеш в ръце. И тогава издателят започва да си блъска главата какво да добави към моите двайсет коли, та да излезе дебела книга. Може да вземе повест от някой друг автор, но откъде да намери такава, която точно да му пасва на обема? Почти никой не пише повести от пет-осем колички, сега всички страдат от мания за величие — като мен. Всички бичат по осемнайсет-двайсет коли. Разбира се, освен най-опитните, които умеят предварително да си пресмятат обема.

— А ти не умееш ли?

— Не. Но се уча, така че положението не е отчайващо.

Стасов отново погледна часовника. Разговаряха вече три минути.

— Таня, защо не ти се обадя аз, а? Жал ми е за парите ти.

— Не фантазирай, ако обичаш. Мисля, че отдавна сме се разбрали по този въпрос. Аз изпитвам удоволствие от разговорите с теб и сама си плащам за това удоволствие.

— Обаче ако не беше толкова упорита и се беше омъжила за мен, щях да знам, че като говориш сега, харчиш наши общи пари. А така се чувствам като използвач.

— Е, Дима, нали сме се разбрали…

Татяна беше единствената, която от всички възможни производни от името Владислав беше избрала най-редкия вариант — Дима. Никой, освен нея не наричаше Стасов Дима. Всички останали му викаха Владик, Стасик и Славик.

Стасов се запозна с Татяна преди три месеца, дори няма и толкоз. Една седмица по-късно й направи предложение, с което изненада не само нея, но и себе си. Първия път Татяна не че му отказа, но някак не прие сериозно предложението му. Той повтори опита си след още една седмица и получи принципно съгласие да се върнат към обсъждането на въпроса през зимата. Но това не задоволи Стасов. Самият той не разбираше какво толкова го бе присърбяло да се жени за Татяна, но знаеше със сигурност: искаше това най-много от всичко на света. И все пак изтръгна от нея съгласие да сключат брак през януари.

— Абе помня, помня — не по-рано от януари. Но защо все пак не си помислиш още веднъж? Какво си се вкопчила в този януари? Хайде да се оженим сега! И всички проблеми ще отпаднат от само себе си.

— Добре де, в края на декември.

— Не, сега! — настояваше Стасов, усетил, че е улучил благоприятен момент и може да доизцеди неотстъпчивата си любима. Толкова му липсваше! Толкова беше влюбен!

— В началото на декември.

— Незабавно! Таня, моля ти се…

— Добре де, през ноември — предаде се Татяна.

— Разбрахме се! — подзе Стасов. — В началото на ноември, точно в Деня на милицията.

— Димка! Не прекалявай, не ме хващай за гушата.

— Благодаря ти, Танечка. Още през първия свободен уикенд ще дойда и ще подадем заявление. Как е Ирочка?

— Много добре. Пърха насам-натам, пее, готви, чисти, грижи се за мен като бавачка за бебе.

— Късметлийка си ми ти.

— Трябва да умееш да си избираш роднините, тогава и на теб ще ти върви.

Ирочка беше сестра на първия съпруг на Татяна. След развода съпругът й емигрирал в Канада, а родната му сестра се превърнала в най-близка приятелка, любимка и икономка на Татяна Образцова, която работеше като следовател, а в свободното си време, под псевдонима Татяна Томилина, пишеше криминални романи, които се търсеха много от читателите. Такава интензивна работа щеше да бъде невъзможна без Ирочка Милованова, която бе разтоварила Татяна от всички битови грижи и умело организираше времето й, превръщайки двайсет и четирите часа на денонощието най-малко в трийсет и шест — също както добрата домакиня успява от оскъдните запаси в хладилника си да стъкми трапеза за четирима внезапно довтасали гости.

След като затвори телефона, Стасов видя, че в кухнята със сънено олюляваща се походка влиза любимата му рожба, облечена в бархетна пижамка.

— Мама ли беше на телефона?

— Не, леля Таня. Ти защо не спиш?

— Ще се ожениш ли за нея? — попита, Лиля, като изобщо не обърна внимание на строгия бащин въпрос за причините, поради които не спи.

— Ами… ако нямаш нищо против.

— И ще трябва да й казвам мамо?

— Не е задължително. Дори не е и нужно. Ти си имаш майка, а леля Таня ще бъде моя жена и можеш да я наричаш леля Таня или просто Таня. Както искаш.

Лиля въздъхна облекчено. Отдавна оставена сама да избира книгите си, тя вече бе прочела толкова възрастни издания, че в главицата й се бе образувала чудовищна мешавица от чисто детски представи и трагични житейски истории. В частност това бяха истории за лоши мащехи и страдащи заварени дъщери.

— Татко, ами ако мама се ожени…

— Няма да се ожени, а ще се омъжи — поправи я Стасов.

— Ако мама се омъжи, ще трябва ли да наричам мъжа й татко или може и чичо Боря?

Тъй, помисли си Стасов. А Ритка му се беше клела, че не води своя гаден Рудин вкъщи в присъствието на Лиля. Откъде тогава детето е научило за него? Тази Рита пак лъже. Животът на нищо не я е научил.

— Е, детко, първо, никак не е сигурно, че новият съпруг на майка ти ще се казва Борис. Откъде ти хрумна? Може да е Григорий или Михаил, или пък Александър.

— Но той се казва Борис Йосифович, а не Григорий или Михаил. Ама ти не знаеш ли, татко? Борис Йосифович Рудин.

— Второ, котенце — продължи Стасов, сякаш не бе чул репликата й, — никак не е сигурно и това, че майка ти ще иска да се омъжи за него.

— Но нали се срещат!

Логиката на детето беше безупречна, както впрочем и неговата информираност.

— Те са приятели — търпеливо продължи да обяснява Стасов. — А дали между тях ще се породи по-силно чувство, което да доведе до сватбата им — това не можем да знаем.

Ама изобщо не можем да го знаем. Но нали нямаше как да обясни на Лиля, че Рудин е женен и май няма намерение да се развежда. Такива като Маргарита той с лопата може да ги рине и сигурно не знае къде да ги дява.

— И изобщо, котенце, я по-добре си лягай. Утре ще ставаш рано за училище.

— Какво говориш, татко? Та утре е събота!

— Пфу, аз пък забравих, че вие не учите в събота! Ние навремето учехме и в събота.

— А ти на работа ли си утре?

— Не знам, мъниче — както дойде.

Щеше да дойде една неприятност. Но бившият подполковник от милицията Владислав Стасов щеше да научи за това едва на сутринта.