Джанел Тейлър
Опасни тайни

Робърт Грей пъхна в джоба си венчалната халка, глътна си корема и огледа жените, които седяха на бара и на кръгли масички в „Чимлис“, любимия му нощен клуб. „Не е зле“ — помисли си, като зърна млада, закръглена червенокоска с къса блуза до пъпа и минипола. Тя се приведе, за да даде поръчката си на бармана. Имаше големи гърди, тънко кръстче и пищни бедра — мечтата на всеки мъж. Щеше да я почерпи няколко евтини питиета, да й предложи да я закара до дома й, после щеше да й покаже изгледа от Скалата на влюбените, да я изчука и да се върне в „Чимлис“ след по-малко от час. Щеше да се измие набързо в мъжката тоалетна и да е готов за маце номер две.

Робърт обичаше да прави секс с поне две жени през „ергенската“ събота вечер. Приятелите му бяха изоставили този обичай преди няколко години заради сериозни връзки или женитба, но Робърт нямаше нищо против сам да обикаля нощните клубове. Така имаше по-малко конкуренти за жените. Съпругата му си мислеше, че излиза с приятелчетата си, гледа мач в някой спортен бар или играе билярд, и не му се сърдеше, че го няма в събота вечер. Когато се прибереше, първата му работа бе да си вземе душ под претекст, че вони на цигарен дим. Съпругата му смяташе, че е много мило от негова страна, имайки предвид, че Роби, двегодишният им син, имаше астма.

Когато приятелката на червенокосата тръгна към тоалетната, Робърт отиде при момичето на мечтите си. Класическа реплика и червенокосата му се усмихна, наведе се по-близо до него. По-късно я почерпи два силни джина с тоник и тя започна да кръстосва дългите си крака ту наляво, ту на дясно — сигурен признак, че ще легне с него.

Докато мъжът, с когото флиртуваше приятелката й, не я заряза.

Изведнъж неговата червенокоса облече сакото си и стана. Тръгваше си. Той не можеше да откъсне очи от гърдите й. Майчице, какво му се искаше да й направи!

— Хей, красавице, защо не останеш? — каза й с възможно най-секси и искрен глас. — Едва девет часът е. По-късно ще те закарам до вас.

Червенокосата се изкиска и погледна приятелката си, която, изглежда, ревнуваше.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам. Благодаря за питиетата. Голям сладур си.

И после си тръгна. След като беше изпила джин за осем долара. Мръсница!

Робърт се върна на бара и си поръча уиски. „Забрави я, човече“ — каза си и прокара пръсти през гъстата си кестенява коса. Тази вечер в „Чимлис“ бе пълно с млади хубави жени, някои от които го наблюдаваха. На трийсет и осем години Робърт беше в разцвета на силите си и можеше да привлече вниманието дори на двайсетинагодишни дами. Беше хубав, самоуверен и знаеше как да ги съблазни. Понякога сваляше и жена на трийсет, трийсет и няколко години, ако тя беше достатъчно готина, но това не бе кой знае какво предизвикателство. Неомъжените жени над трийсет бяха толкова отчаяни, че биха тръгнали с всеки срещнат.

С уискито в ръка, Робърт се обърна и огледа.

„Боже!“ — Сърцето му подскочи.

Най-хубавото маце, което бе виждал, току-що бе влязло в заведението.

Беше на около двайсет, с дълга руса коса и светлокафяви очи като на сърна. Носеше къса черна рокля — много разголена, с много цепки.

Седна сама на маса близо до бара. Робърт не можеше да откъсне очи от нея. „Такава красавица сигурно чака някого“ — помисли си. Забеляза, че тя не носи халка. Десет минути по-късно жената все още седеше сама, пиеше си питието и въобще не поглеждаше към вратата. „Може да се е скарала с гаджето си. Може да й трябва малко мъжко внимание. Може тази вечер да й трябва малко ухажване“ — каза си той.

Набързо изпи уискито си, пръсна си малко ментов освежител за уста, глътна корема си и се отправи към масата на русокосата. Десет секунди по-късно седеше до нея. След няколко минути тя пиеше коктейл „Космополитен“, който й беше поръчал.

Казваше се Канди. На двайсет и пет години. Административен служител. Зодия Овен. Разказа му още подробности за себе си, но той я слушаше с половин ухо — размишляваше коя поза ще му допадне.

Притисна се до нея и тя промърмори, че одеколонът му е много секси… което беше покана да я прегърне през рамото. Тя се усмихна и отпи от коктейла си. Засмя се. Кръстоса крака.

— Бих дал всичко за една целувка — прошепна в ухото й Робърт.

Канди срамежливо се усмихна, после наклони красивото си лице към него и затвори очи. Ципът на панталоните му се опъна от набъбналата му мъжественост. Щеше му се да свали дрехите й, да я просне на масата и да увие тези дълги крака около кръста си.

Целуна я нежно и бавно по устните, без да пуска език, за да й покаже, че е кавалер, после духна в ухото й и…

Изведнъж нечии силни ръце го дръпнаха и го повдигнаха. Опита се да се освободи, но мъжът го държеше много здраво.

— Какво, по дяволите…

— Не мога да повярвам, че натискаш жена на публично място. Какво ти става, Робърт?

Щом чу добре познатия глас на брат си, Робърт се отпусна.

— Пусни ме, Мат — изръмжа, докато безуспешно се опитваше да се отскубне от хватката. Въпреки че бе с четири години по-малък, Матю Грей беше с цели десет сантиметра по-висок и доста мускулест, така че успя да завлече брат си до джубокса.

Робърт погледна Канди. Русокосата разбъркваше питието си, сякаш не се бе случило нищо необичайно. Явно знаеше да си гледа работата и да не се меси в чуждите. Всяка друга жена щеше да ги наблюдава и сигурно щеше да се надява да се сбият, за да изчука победителя.

— Какви ги вършиш, Робърт? — отново изсъска Матю, като надвика рок певеца, чийто глас гърмеше от джубокса. — У дома имаш съпруга и бебе, за Бога — добави и още по-силно стисна ръката на брат си. — Благодари се, че няма да кажа на Лори за изневярата ти.

Ама че проклет досадник. Беше му писнало Матю все да се меси в живота му.

— Искаш да разбиеш сърцето на снаха си и да гледаш как племенникът ти расте с разведени родители, така ли, Матю? Разкарай се, братле. Гледай си работата, по дяволите.

Матю се втренчи в Робърт, после поклати глава и го блъсна в джубокса:

— Животът си е твой, мой човек. Давай, съсипи го. Не го заслужаваш. Не заслужаваш съпругата и детето си — добави и изтича навън.

— Глупак! — Робърт забели очи, оправи ризата си и се върна на масата.

— Съжалявам за тази сцена, скъпа — извини се на Канди. — Какво ще кажеш да взема по едно питие и за двамата и да продължим това, което бяхме започнали, преди високомерния ми брат-моралист да ни прекъсне така грубо и невъзпитано.

Канди си погледна часовника и си сложи жилетката.

— Ами, много бих искала, но… мисля да си тръгвам.

Нямаше начин този образец на женското съвършенство да си тръгне, преди да я забие. Беше толкова сладка, че струваше колкото две мацета.

— Виж какво, кукло, защо не отидем на по-уединено място за по едно питие, където няма да ни безпокоят ревниви роднини. — Той се усмихна и се наведе, за да прошепне в ухото й: — Надолу по улицата има малък хотел с много приятен бар и интимен малък дансинг…

Канди стана и взе чантата си.

— Наистина е по-добре да се прибирам. Утре трябва да ставам рано. Благодаря ти за коктейла, скъпи.

„Мамка му, мамка му, мамка му!“ Трябваше да е лесна бройка. Той се изправи и се насили да се усмихне:

— Идвам тук всяка събота вечер, Канди. Ще те видя ли следващия уикенд?

— Не съм сигурна.

— Защо не ми дадеш телефонния си номер?

Тя се поколеба за миг, но след това се усмихна и написа името и телефона си на салфетка, заклати съблазнителното си дупе и си излезе. Робърт сгъна салфетката и я пъхна в портфейла си. Щеше да й звънне някоя вечер през седмицата, да отиде у тях и да довърши това, което започна тази вечер.

Седна на бара и си поръча още едно уиски. Докато пиеше, си представяше какво ще направи с Канди, когато я види отново. По средата на поредната фантазия изведнъж му се стори, че някой го гледа. „Дано е едрогърдо маце“ — помисли си и погледна надясно.

Но никой не му обръщаше и капка внимание, дори трите жени на средна възраст, които седяха през няколко стола от него. Робърт си каза, че тия дебелани би трябвало да му се нахвърлят.

Ядосано допи уискито. Какъв провал тази събота вечер. След двете неуспешни забивки и онзи негов глупав брат, не беше в настроение да се пробва с друга, дори да е супер лесна бройка като някоя глупачка, която след едно — две питиета ще е готова на всичко.

Сложи няколко банкноти на бара и със залитане стана. „Не трябваше да пия последното уиски“ — помисли си като излезе на улицата, влажният топъл юнски въздух го лъхна в лицето. Обърна се и се провикна:

— Хе-е-й, хо-о-ра, хайде всички навън. Има много място за… танцуване и е… Преплете крака, поизправи се и погледна препълнения паркинг. „Коя кола е моята? — запита се и продължи да върви на зигзаг още няколко метра. — А, ето я.“

Заклатушка се към колата си — смяташе да включи климатика и да поспи, за да поизтрезнее, преди да шофира. Утре синът му имаше рожден ден и той не искаше Лори да му трие сол на главата, задето се е прибрал пиян или че е блъснал колата.

Отново почувства нечий поглед върху себе си, изпита същото странно чувство, че някой го наблюдава. Обърна се. Нямаше никого. Сигурно беше по-пиян, отколкото си мислеше.

„Стъпки — помисли си, думата отекна в съзнанието му. — Определено чувам стъпки.“

Когато се доближи до колата си и заровичка в джоба за ключовете, почувства как в гърба му се заби нож. После пак. И отново.

Отпусна се на колене и протегна ръце, за да смекчи падането. От устата му шурна лепкава кръв, покапа по брадичката и скъпата му риза. „По дяволите, по дяволите, по дяволите. Кръвта не се изпира лесно.“ Лори щеше да му трие сол на главата и заради това.

Чу тихо топуркане по паважа и понечи да извика за помощ, но нямаше глас. Пък и този звук не идваше ли иззад него?

Наостри слух. Да, зад него имаше някой. Шепнеше нещо… не, сякаш напяваше. Робърт напрегна слуха си, но не разбра думите.

Опита се да обърне глава, за да види нападателя, ала ножът отново се заби в гърба му — ниско, после по-високо, след това още по-ниско.

Главата му се удари в паважа. Той усети, че онзи бърка в джоба му. Портфейла ли търсеше?

Не. Халката.

„По дяволите. Не вземай халката, мръсник! — мярна се в замъгленото му съзнание. — Лори ще ми вика, като се прибера без пръстена. Ще ме лиши от секс за цял месец.“

Затвори очи. Изведнъж се почувства уморен. Много уморен. Усещаше се така, както преди да заспи, преди да потъне в прекрасни сънища за голите Памела Андерсън или Никол Кидман.

После почувства, че някой слага халката на пръста му, „винаги вика като побъркана, когато се прибера с халката в джоба“. Извинението, че от бирата пръстите му са се подули, невинаги я задоволяваше.

Топлината се разля навсякъде, тялото му сякаш олекна. След поредното забиване на ножа най-сетне разбра какво шепне човекът зад него: „Така свършва всеки прелюбодеец!“

Първа глава

Една седмица по-късно

„Дано не ме покани на среща — помисли си Миа Андерсън, като забеляза, че към нея върви шишкавият Нюман, стиснал букет увехнал люляк. — Моля те, Боже, дано най-сетне е разбрал намека ми.“

Скри се в класната стая и с копнеж се загледа в чешмата в другия край на коридора. Беше необичайно горещо за края на юни и естествено климатикът в стаята се бе повредил. Но ако отидеше да пийне студена вода, колегите й и учениците в коридора, които си пожелаваха весела ваканция, щяха да станат свидетели на поредния опит на Норман да я покани да излезе с него.

Какво всъщност правеше тук? Беше петък, три и петнайсет следобед, последният учебен ден — може да беше дошъл да се сбогува с учениците. Директорът му беше разрешил да вземе неизползваната си отпуска през последните две седмици, за да се грижи за майка си, която бе получила тежък удар.

Колегите оформиха оценките и на неговите ученици, погрижиха се и за административната работа, която трябваше да свърши през последните учебни дни.

Лъхна я ароматът на люляк. Защо ли бе споменала пред ученичките, че люлякът е любимото й цвете? Вече всички знаеха, че господин Нюман — обявен за „най-разсеяния учител“ чрез неофициален вот (проведен през голямото междучасие) — отдавна харесва госпожа Андерсън, която пък бе обявена за „любимата учителка“, — факт, който я притесняваше също като титлата „най-красивата“.

„Най-красивата“ — поклати глава тя. Ако всички, включително Нюман, я бяха видели как изглежда, преди да започне да преподава в „Бейуотър“, щяха да гласуват, че е „най-нуждаещата се от промяна“ учителка с най-безвкусните дрехи. „Най-безвкусната.“

В крайна сметка, собственият й съпруг й бе присъдил тази титла, преди тя да се промени, за да му се хареса. Преди да се превърне в друг човек. Преди да стане жената, която четири години подред печелеше титлата „Най-красивата учителка“.

„Да — помисли си тя, като видя отражението си в стъклената врата на класната стая. — Дълга руса коса, светлокафяви очи като на сърна, подчертани от малко грим, рокля, която очертава тялото, и елегантни сандали, обеци — халки и голям пръстен от чисто сребро… наистина съм красива.“

Красива лъжа.

Но тази вечер, след като свалеше грима и отмиеше боята от косата си, пак щеше да стане брюнетка. Щеше да сложи любимата си памучна пола и красива блуза, перлите, които беше наследила от майка си (единствения накит, който притежаваше), и отново да стане някогашната Миа. Онази Миа, която бе, преди Дейвид Андерсън да се появи в живота й.

„Не си виждала сестра си да носи перли, нали, Миа? — казваше бившият й съпруг всеки път, когато погледнеше огърлицата й. — Те са за възрастни жени, не мислиш ли?“

Преди пет години нямаше самочувствието да му противоречи, да му каже, че според нея перлите подхождат на жени от всяка възраст, че те са най-ценното нещо, което притежава, и че само те са й останали от майка й, освен прекрасните спомени. Просто престана да ги носи. Нямаше самочувствието да каже на Дейвид, че ако му се иска тя да се облича като близначката си Марго, може би е трябвало да се ожени за сестра й.

Преди пет години — какви ти пет години, преди година, нямаше смелостта да изпрати по дяволите Дейвид Андерсън. И това й бе струвало скъпо.

— Добър ден, Миа! Днес е доста горещо, а?

Норман Нюман. Беше застанал на вратата на класната стая — държеше увехналия люляк и кутия със студен чай. Поне я откъсна за малко от мислите й. Последното, за което искаше да мисли, бе бившият й съпруг.

Въпросът бе там, че не искаше да мисли и за Норман. Щеше й се да й е по-симпатичен, но той не бе милият „разсеян“ преподавател по химия и физика. Норман Нюман беше истински досадник. Преди шест месеца, щом се разнесе слухът, че разводът й е факт, Норман веднага я покани на среща. Отказа му, но той продължи да упорства и всеки понеделник сутрин я канеше да излезе с него в събота вечер. Тя любезно му обясни, че е поласкана, но ще й трябва доста време, за да превъзмогне развода си, че в момента не й е до срещи, и едва ли в близко бъдеще ще има желание да излиза с мъже, което си бе самата истина. Норман попита дали ще има шанс в по-далечно бъдеще. Тя му даде да разбере, че едва ли ще стане. Въпреки това всеки понеделник сутрин в учителската столова, в кабинета, в коридора, на чешмичката, на паркинга, където и да я срещнеше, Норман Нюман я питаше дали иска да вечерят заедно и да отидат на кино в събота вечер.

Караше я да се чувства така, както бившият й съпруг. Сякаш желанията й, мислите й, думите й не означаваха абсолютно нищо, сякаш нямаха никакво значение. И вместо „тръпката“ му към нея да я поласкае, започна да й тежи, да й се струва непоносима. Отсъствието му през последните две седмици беше истинско облекчение.

Норман се усмихна, шините на зъбите му проблеснаха:

— Надявах се да говоря с теб насаме за…

— Съжаляваме, че закъсняхме, госпожо Андерсън! Трябваше да се сбогуваме с всички съученици.

„Спасена съм!“ Близначките Фарли, Ейми и Ан, връхлетяха в стаята и побързаха да седнат на първите чинове. Типично за тях — бяха наказани да останат след часовете, и то през последния учебен ден.

Миа погледна часовника си:

— Добър ден, момичета. Извинете ме за минутка. — Отново се обърна към Норман: — Добър ден, колега. Да, наистина е доста топло. Извинете, но трябва да обърна внимание на момичетата, а не искам да оставам в училище на тази жега. — Пооправи идеално подредената купчина книжа на бюрото си. — Как е майка ви? — добави от учтивост.

Норман свъси вежди. Впери в момичетата кръглите си очички, после изгледа Миа.

— Майка се възстановява бавно, но сигурно, благодаря. — Прокашля се и сниши глас: — Надявах се да изпием по едно кафе, за да отпразнуваме последния учебен ден. Исках да ви питам нещо.

Миа не се съмняваше какво иска да я попита: да излезе с него в събота вечер!

— Благодаря, господин Нюман, но сега не мога, а предстоящите две–три седмици ще бъда доста заета, така че…

Лицето му помръкна:

— Тогава ще ви питам още сега.

Ейми Фарли едва се сдържа да не прихне.

— Питах се — започна Норман и пак се прокашля — дали, ъ-ъ, сте свободна тази събота вечер, дали бихте вечеряли с мен. Искам да обсъдим нещо… извън училищната сграда.

Ейми избухна в смях. Миа строго я погледна, после се обърна към Норман, който беше пламнал от притеснение.

Беше й неприятно да отхвърли поканата му пред момичетата, но той не й бе дал друга възможност. Сам се беше поставил в тази конфузна ситуация.

— Колега, ужасно съжалявам, но се опасявам, че ще ви откажа. През лятото ще бъда много заета и се съмнявам, че ще ми остане свободно време.

— Добре, госпожо Андерсън. — Той прокара пръсти през правата си кестенява коса. — Може да ви се обадя през лятото. Няма да се върна в „Бейуотър“ през новата учебна година. Майка има нужда от мен. — Несръчно й подаде букета и излезе от стаята.

Няма да се връща през новата учебна година! Миа се опита да обуздае радостта си, но неволно възкликна „Ура!“

Ейми понечи да каже нещо, но Миа не й позволи.

— Нито дума, госпожице Фарли. Наказанието ви започна преди пет минути. Ясна ли съм?

Ейми се усмихна и демонстративно стисна устни. Ан изгледа Миа, после наведе глава.

Миа въздъхна тежко:

— Добре, момичета. Наказанието ви е да напишете есе от пет страници за това колко е важно да се внимава в час — дори през последния учебен ден.

Ейми изпъшка, а сестра й веднага започна да пише.

— Ан, дай един лист. — Ейми шумно стана от чина и взе лист от сестра си. Върна се на мястото си и се загледа през прозореца в група момчета, голи до кръста, които играеха баскетбол.

Миа поклати глава… Един час със сестрите Фарли се равняваше на два. Дванайсетгодишните близначки си пишеха бележки в часа й по английски тази сутрин. Предупреди ги два пъти, но те продължиха да си подават сгънати листчета хартия. По-късно Миа има „късмета“ да е дежурна в бюфета и стана свидетел как Ейми изсипа една лъжица зелено желе в деколтето на сестра си. Ан побесня и замери сестра си с варен картоф, с което предизвика бой с храна на тяхната маса. А сега момичетата и Миа трябваше да останат в училището още един час. Поне нямаше да проверява есетата им. Трябваше обаче да ги закара до другия край на града, защото щяха да изпуснат училищния автобус.

Ейми се опитваше да привлече вниманието на сестра си, без Миа да забележи. Това се оказа невъзможно, защото и двете седяха на първия ред, вляво от бюрото на Миа. Тя сдържа усмивката си, когато Ан я погледна, за да разбере дали е забелязала, че сестра й шикалкави.

Светлорусите близначки с ангелски личица много й напомняха за самата нея и близначката й Марго. Ейми Фарли беше палава, немирна, инициаторка на лудории, но беше толкова мила и очарователна, че в повечето случаи й се разминаваше. Ан Фарли беше предпазлива, разумна и не можеше да лъже, което означаваше, че тя опираше пешкира и загазваше вместо сестра си. На Миа й дожаля за Ан, която прилежно пишеше есето. Така се бе съсредоточила, че бе изплезила езиче. А Ейми наблюдаваше момчетата, които играеха баскетбол. Може би пишеше есе за това колко е важно да огледаш внимателно баскетболистите и да определиш кой е най-готин.

Когато Миа беше на дванайсет, й бе неудобно да зяпа момчетата. И макар че с Марго изглеждаха абсолютно еднакви (с изключение на грима, прическата и дрехите), за разлика от сестра си тя не бе много популярна сред момчетата.

„Не мога да я разбера — чуваше коментара на някоя съученичка, докато беше в тоалетната. — Защо прикрива красотата си, след като би могла да изглежда като еднояйчната си близначка? Трябва само да си купи дрехи като тези на Марго, да си направи същата прическа, да си сложи малко грим и ще стане едно от най-красивите момичета в училището. Защо умишлено се загрозява и се облича безвкусно?“

Бившият й съпруг й зададе същия въпрос, когато видя Марго за пръв път.

— Ехо-о, госпожо Андерсън. Земята вика госпожа Андерсън.

Миа примигна и изведнъж осъзна, че два чифта сини очи са се вперили в нея.

— Да, Ейми?

— Как се пише „разкошен“? — попита девойката, докато замечтано наблюдаваше момчетата на двора.

Миа въздъхна:

— Ейми, Ейми, обърни се напред, ако обичаш. — Момичето неохотно се подчини. — Какво трябва да направите, когато искате да разберете как се пише някоя дума?

— Ами да проверим в речника — отговори Ейми и отново погледна през прозореца.

— Точно така. Знаеш къде стои речникът, и ако спреш да гледаш през прозореца, ще станеш да го вземеш.

Ан едва сдържа смеха си, а Миа й се усмихна.

Ейми неохотно отиде до библиотечката, разлисти речника и възкликна:

— О, пише се със „з“, а пък аз го написах със „с“.

— Затвори томчето и се върна на мястото си. Още веднъж погледна момчетата, после и тя изплези език и започна да пише.

Мия се запита дали сестрите скоро ще започнат да изглеждат по различен начин, толкова различен, че съучениците им ще забравят, че са близначки. Дали, когато влязат в пубертета с всичките му проблеми, Ейми ще се облича като поп звезда от MTV, както бе направила Марго, докато Ан крие красотата си, като носи широки дънки и развлечени пуловери. Дали момчетата ще обръщат внимание на Ейми, но няма да забелязват Ан. Дали момичетата ще завиждат на Ейми и ще презират Ан, че се е отказала от онова, което е можела да постигне толкова лесно, онова, за което всички те са мечтали.

Онова, което момчетата желаеха. И продължават да искат, доколкото си спомняше Миа. В прогимназията и гимназията съучениците не й обръщаха внимание, освен двама-трима от типа на Норман Нюман. В колежа имаше няколко гаджета, но когато откажеше да спи с тях, те я зарязваха. Преди пет години, когато Миа бе двайсет и четири годишна и се питаше дали няма да си умре девствена, стана лесна мишена за един изкусен хитрец. Красив, чаровен, интелигентен мъж, чиито манипулации в началото бяха толкова фини, че Миа се запита дали не е прекалено критична към себе си.

Лесно я съблазни, лесно я промени и превърна в бляскавата, стилна и елегантна жена, каквато му харесваше. След много упреци и критики от негова страна, тя боядиса косата си руса, остави я дълга до раменете, поднови гардероба си, като започна да пазарува от магазини, в които никога не би помислила да влезе, започна умело да се гримира, следвайки съветите на продавачките на козметика.

Понякога, когато разглеждаше сватбения си албум, бе сигурна, че до Дейвид се усмихва Марго, а не тя.

Бракът им просъществува до момента, в който Дейвид си помисли, че може да промени и характера й. О, той се опита, но колкото и да я хокаше, че срамежливо свежда поглед, когато я представя на някого, негов клиент или приятел, независимо колко я упрекваше, че когато са на купон, води скучни и глупави разговори с хората, тя си остана същата Миа. Същата скучна Миа.

Накрая той реши, че съпругата му е безнадежден случай, и заяви, че никога няма да стане жената на мечтите му. Имаше предвид Марго. Разбира се, все критикуваше сестра й, която била прекалено разпусната. Засрамвала го с дръзкото си поведение. „Комбинацията между вас двете представлява идеалната жена — казваше Дейвид. — Но поотделно сте гола вода. Тя е безсрамна мръсница, а ти зле облечена досадница.“

Винаги тихо се засмиваше при тези думи, горд от прозрението си.

Още щом ги изрече за първи път, Миа разбра, че с брака й е свършено. Може и да нямаше достойнство и самоувереност, но бе достатъчно умна, за да схване, че съпругът й вероятно въобще не я е харесвал, камо ли да я е обичал, щом можа да каже такова нещо, дори да си го помисли. Бе й отнело четири години семеен живот, за да го разбере. Четири години.

Никога не бе задоволявала всичките изисквания на Дейвид. Но онова, което наистина й причиняваше болка, бе, че не задоволява собствените си изисквания. Едва сега, когато стана на двайсет и девет години, започна да е доволна от себе си, да се харесва такава, каквато е.

Тя погледна миловидната кротка Ан Фарли, облечена с широки дънки и фланелка, с русата коса, вързана на опашка, и се помоли на всички богове момичето да има повече самоувереност и себеуважение от нея, да не разбере, че е добра, красива и достойна, едва като стане зряла жена.

Тази вечер най-после отново щеше да заприлича на себе си, на онази Миа, която бе, преди да се омъжи за Дейвид Андерсън.

От доста време боядисваше косата си, за да промени външния си вид и да угоди на Дейвид, който, въпреки всичко миналата Коледа се изнесе от дома им. Не искаше драстично да промени външността си по средата на учебната година, затова продължи да се изрусява, да се гримира, да носи предишните си дрехи.

Сега щеше коренно да промени външния си вид дотолкова, че дори Норман Нюман да не я познае.

Миа се усмихна.

* * *

Едва двегодишен, а вече нямаше баща.

Матю Грей затвори очи и притисна до гърдите си малкия си племенник Роби, вдъхвайки аромата на бебешка пудра и бебешки шампоан. На невинност. Бутна вратата на дома на брат си (сега вече на снаха му), излезе на верандата и седна на бялата дървена люлка, която двамата с Робърт бяха монтирали преди две години, когато Лори беше бременна с Роби.

Детето уви пухкавите си ръчички около врата на Матю и заспа дълбоко. Матю затвори очи щом усети как сълзите му напират и отпусна брадичката си върху главицата на бебето, върху бейзболната шапка на „Янките“, която тази сутрин подари на Роби за рождения му ден.

„На това му се вика празник, няма що“ — помисли си с горчивина, отвори очи и огледа двора. Нямаше тичащи и писукащи от радост дечица, нямаше клоун или говорещ папагал, нямаше детски песнички.

Чуваха се само скръбни ридания и утешителни думи.

Тук бе само малкият Роби, сладкият, невинен Роби. Единственият кръвен роднина, който му бе останал на този свят.

Матю стисна клепачи, после погледна небето. „Аз ще се грижа за Роби, негоднико — обърна се мислено към брат си. — Обещавам ти. Никога нищо няма да му липсва. Негодник такъв! Проклет мръсник!“

Знаеше, че не бива да използва подобен език, който нямаше да се понрави на „Онзи горе на небето“. Но Робърт бе убит, остави скърбяща съпруга и прекрасен син, който нямаше да познава баща си.

Робърт може и да бе, първокласен негодник що се отнася до начина му на живот, но поне бе добър баща. Искрено обичаше момченцето, доколкото бе в състояние да обича някого.

А и Роби обожаваше баща си, смееше се, пищеше от радост, лазеше да го посрещне и да се хвърли в прегръдките му. Робърт се бе отказал от всичко това. „Отказа се от всичко това“ — помисли си Матю, гледайки бялата къща в колониален стил. Робърт толкова се гордееше, че е успял да я купи. Бе проиграл шанса си за идеален живот, живота, към който Матю въобще не се стремеше.

Защото такъв живот не съществуваше. Бащата на Матю и Робърт го бе доказал, а смъртта на Робърт го потвърждаваше.

Потвърждаваше го и фактът, че на Матю се наложи да идентифицира собствения си брат в общинската морга.

Миналата събота вечер Робърт Грей бе намерен, наръган с нож, на паркинга на малък нощен клуб в центъра на града.

В навечерието на втория рожден ден на сина му.

Бяха уведомили Лори, а тя веднага се обади на Матю, който измина разстоянието от центъра до Кларкстаун толкова бързо, че се изненада, задето не го спряха за превишена скорост. Изненада се, че пристигна жив и здрав. Мислеше си, че не е възможно брат му да е мъртъв, та той го бе видял със собствените си очи само преди два-три часа. Бе разговарял с него.

Беше се скарал с него.

Отново примигна, за да пропъди сълзите. Бе плакал един-единствен път през целия си живот и отдавна се бе зарекъл, че никога нищо няма да го накара да изгуби контрол върху емоциите си. Освен това Робърт не заслужаваше да плачат за него. Сега Роби бе най-важният, той се нуждаеше от силен човек до себе си, нуждаеше се чичо му да е до него, сега и завинаги.

Семейството се подготвяше да отпразнува рождения ден на момченцето. Вторият му рожден ден. Матю се обади на семейните приятели в неделя сутринта, за да им обясни, че празненството по случай рождения ден на Роби се отменя — и каква е причината. През следващите няколко дни пристигаха подаръци за Роби, подноси с топла и студена храна, обаждаха се от фирми за почистване, както и познати, които поднасяха съболезнованията си. Семейството на Лори не бе голямо, но роднините се стекоха за погребението — кой с кола, кой със самолет. Матю бе единственият представител на семейство Грей. Родителите му бяха починали, нямаше други роднини. Само Роби. Лори реши днес, петък, да направи скромно празненство за рождения ден на Роби, само за близки приятели и роднини, понеже на следващия ден с детето заминаваха за две седмици в Пенсилвания при нейните родители.

Матю нежно потупа бебето по гръбчето и отново вдъхна аромата на бебешка пудра. „Слава Богу, че си още много малък и нищо не разбираш, Роби, защото не знам как щях да ти обяснявам случилото се. Не знам защо татко ти е мъртъв. Всъщност знам — поправи се Матю. — Видях с очите си защо. За кой ли път.“

— Добре ли сте вие двамата?

Матю се обърна и кимна на Лори, която стоеше зад мрежестата врата. Тя печално му се усмихна и отново изчезна в къщата. Бе млада (още ненавършила трийсет), красива и много добра. Заслужаваше нещо повече от съпруг, който не я оценява. Който я бе направил вдовица. Дали е знаела, че Робърт й изневерява? Съпругът й бе сигурен, че тя не подозира нищо, но може би Лори си мълчеше, за да запази семейството си.

Както бе постъпила майката на Робърт и Матю — докато тайните и лъжите не я съсипаха, не съсипаха семейството им.

„Негодник! — отново си помисли с горчивина Матю. — Проклет негодник! Ако не бе мъртъв, щях собственоръчно да те убия заради това, което причини на семейството си.“

Въздъхна тежко. Знаеше, че полицията се пита дали той не е убил брат си. Потръпна при тази мисъл. Но разбираше защо го подозират. Бяха го видели да се кара с Робърт половин час преди брат му да бъде намерен мъртъв на паркинга на нощен клуб „Чимлис“.

С часове го разпитваха в полицейското управление за причината за свадата, но в крайна сметка му разрешиха да отиде у Лори. Казаха, че не е заподозрян (поне засега), но щели да му бъдат благодарни, ако не напуска града.

Животът му бе поднасял какво ли не. Но никой досега не си бе помислял дори за миг, че е способен да убие, когото и да било, камо ли собствения си брат.

Когато полицаите приключиха с разпита, той също им зададе няколко въпроса. Детективите не бяха много словоохотливи с него, но бяха казали на Лори, че няма никакви улики, нито пръстови отпечатъци. Нищо, за което да се хванат. Не бяха извършвани подобни убийства. И понеже портфейлът на Робърт, в който имаше над сто долара, колата, ключовете от нея, скъпият часовник и златната халка не бяха откраднати, полицията работеше по версията, че Робърт се е замесил в пиянска свада и че извършителят, ужасен от стореното, е избягал от местопрестъплението.

— Ами блондинката? — все повтаряше Матю. — Тя е ключът към убийството. Или тя го е убила, или някой ревнив приятел или съпруг я е видял с Робърт и го е причакал на паркинга. Трябва да намерите блондинката.

Но не успяха да я проследят. Салфетка с телефонен номер и името — Канди, написани в едно сърце, беше намерена сгъната в портфейла на Робърт, но номерът беше на пицария, в която не работеше момиче на име Канди, пък и сред персонала нямаше блондинки.

Няколко свидетели, както и барманът потвърдиха, че и преди са виждали блондинката в „Чимлис“ или в центъра, но там живееха над един милион души и имаше много красиви изрусени жени. Миналата събота жената се бе набила на очи, защото Матю направи малък скандал в заведението.

— Сигурен ли сте, че не сте ревнив любовник на тази русокоса жена? — попита го един полицай и присви очи.

Това предположение беше толкова абсурдно, че стомахът на Матю се сви. Беше ги помолил да не казват на Лори за блондинката, нямаше нужда да знае, че съпругът й целувал друга жена в някакъв бар половин час преди да умре. В навечерието на рождения ден на бебето им.

Детективите се съгласиха, че наистина не е необходимо, защото няма връзка между русокосата жена и смъртта на Робърт. Според бармана Робърт бе разговарял с няколко други жени онази вечер, русата просто е била последната.

Сърцето му подсказваше, че жената, която бе видял с Робърт, има нещо общо със смъртта му. Усещаше го в мозъка на костите си, както бе усетил една друга ужасна истина в живота си. Според детективите русокосата си беше тръгнала от бара двайсетина минути преди Робърт. Тя ли го е убила? Или пък някой неин ревнив приятел? Дали Робърт се е замесил в случайна пиянска свада, която е излязла извън контрол?

Полицията нямаше отговор.

А Матю знаеше само, че Канди, ако това беше истинското й име, се натискаше с Робърт половин час преди да го убият. Тя беше последният човек, който го е видял жив. Не реагира нормално, когато Матю прекъсна „заниманията“ им и й отне Робърт. Всъщност почти не им обърна внимание. Просто разбърка коктейла си и огледа бара, сякаш всеки ден хващат за яката кавалера й, и го извличат от бара.

Или тя беше убила брат му, или ревнивия й приятел или съпруг ги бе видял заедно и бе убил Робърт. Матю бе сигурен в това.

Полицията нямаше да си мръдне пръста. Но той щеше да предприеме нещо. В неделя се бе заклел, че ще открие какво се е случило с брат му. Поне това щеше да направи за Робърт, с когото не се разбираха. Дължеше го на брата, с когото се скараха жестоко при последната си среща.

Но удари на камък. Днес бе петък, почти седмица, откакто убиха Робърт. Личното му разследване не доведе до нищо, знаеше само това, което полицаите споделиха с него. Никой в бар „Чимлис“ не познаваше блондинката. Никой не бе нито чул, нито видял нещо съмнително.

Загуби цяла седмица. Напразно дни наред обикаля центъра, за да намери Канди, търсеше я във всеки магазин, всяко кафене, всеки бар и ресторант. Нищо. Самият той живееше в центъра от дванайсет години и познаваше всяко кътче, всяка уличка. Беше сигурен, че ще я открие. От самото начало знаеше, че ще има повече късмет в събота вечер, когато много мъже и жени изпълват баровете и нощните клубове. Казваше си, че ако не я намери този уикенд, ще продължи да я търси. По характер беше упорит и непреклонен.

Той бе президент на собствена малка, но преуспяваща маркетингова компания, а сега бе оставил текущите бизнес дела на своя заместник. Не можеше да се съсредоточи върху работата, да обсъди служебни проблеми с изпълнителния си директор, камо ли да мисли за рекламни кампании. През изминалите осем години бе събрал отличен екип от хора, на които имаше доверие, и сега бе благодарен за това.

Роби се размърда в прегръдката му, той свали мъничката шапка на „Янките“ от главицата на детето и погали русата му косица. „Ще я намеря, Роби. Ще открия кой ти отне таткото, дори и да е последното нещо, което ще сторя.“

Втора глава

Прозявайки се, Миа изми и избърса чиниите от вечерята и погледна часовника на стената в кухнята. Осем и половина вечерта. Последният учебен ден трябваше да бъде приятен, без напрежение и стрес, но вместо това й се стори най-дългият в живота й. Първо, трябваше да остане цял час след учебните занятия заради наказанието на близначките, да не говорим за нелепата сцена с Норман Нюман; като капак Ейми Фарли я обсипа с коментари и въпроси, а накрая бе принудена да закара близначките до дома им.

— От къде на къде господин Нюман си въобразява, че е ваш тип, госпожо Андерсън — на един дъх каза Ейми. — Та той е такъв недодялан глупак, а вие сте толкова красива и елегантна. Не сте ли забелязали, че най-големите неудачници и смотаняци не се притесняват да поканят на среща най-красивото и най-харесваното момиче? Толкова са глупави, че дори не разбират съществуването на йерархия. Сякаш…

Не се наложи Миа да смъмри Ейми — Ан й направи забележка и момичетата подеха поредния спор за външния вид, популярността и почтеността. Когато закара близначките до тях и поздрави госпожа Фарли, Миа вече имаше ужасно главоболие. Ето защо не се отклони от пътя си, за да отиде до търговския център в съседния град Бриджвил, а се отби до магазинчетата в центъра на Бейуотър. Естествено, щом влезе в дрогерията, за да си купи боя за коса и паста за зъби, я спряха родителите на трима нейни ученици. В супермаркета срещна четирима ученици и майките и бащите на други шест, както и досадната госпожа Ригълс, която петнайсет минути й се оплаква, че пуделът на съседите унищожавал цветята в градините им, и поиска съвет как да постъпят?

Върна се у дома, прибра покупките, направи обичайната си четирийсетминутна разходка, приготви си сандвич с риба тон, обади се на възрастната си леля, която я бе търсила през деня, облече си стара фланелка и долнище на анцуг, изчисти кухнята и пресади едно цвете, което пуделът на съседите бе съборил, и като погледна, вече беше осем и половина.

Взе боята за коса и се запъти към банята. „Само след половин час пак ще съм аз — помисли си тя и на лицето й грейна усмивка. — Пак ще изглеждам като самата себе си и ще съм напълно свободна от Дейвид. Край на преструвките.“

Тананикаше си песен, която Ейми и Ан слушаха по радиото следобеда, и отлепи гумените ръкавици от упътването на боята за коса.

„Отворете капачката на фиксатора. Отворете шишенцето с кремообразната боя. Продупчете капа…“

Телефонът звънна.

„Остави да се включи секретарят — каза си тя. — Сега е твоят миг, Миа. Но може да е нещо важно — заспори със себе си. — Ами ако е леля Беси, ако е паднала или се е заключила навън, ами ако е Марго, която иска спешно да говори с мен?“

Леля Беси бе на седемдесет и две години, но беше здрава като бик и никога не си бе губила ключовете от колата, камо ли от къщата. Кога се е обаждала Марго, при това спешно?

„Само веднъж“ — каза си Миа и погледът й попадна на снимка на Марго и родителите им, която тя беше увеличила, сложила в рамка и закачила ма стената в банята. Да, странно място за семейна снимка, но Миа искаше да гледа любимата си снимка, докато се наслаждава на вечерния си ритуал, вана с ароматни соли.

— Само веднъж — повтори на глас тя, толкова тихо, че не бе сигурна дали въобще го е казала.

Случило се беше преди единайсет години. Осемнайсетгодишната Миа току-що бе пристигнала в лагера, където щеше да работи като възпитателна, но спешно я повикаха на телефона. Обаждаше се сестра й. Плачеше толкова истерично, че Миа едва разбираше какво казва. Но чу думите „мама“, „татко“, „автомобилна катастрофа“ и „отидоха си“.

При тези спомени по лицето на Миа потекоха сълзи. Изпусна упътването и гумените ръкавици, а тя се отпусна на капака на тоалетната чиния и с длани закри лицето си. „О, мамо, татко! Толкова много ми липсвате. Толкова много.“

Телефонът продължаваше да звъни и я върна към реалността. Думите „спешен случай“ още кънтяха в съзнанието й, когато изтича в хола и грабна слушалката на безжичния телефон.

— Ало? — почти изкрещя тя. — Ало?

Щом позна гласа от другата страна на линията, страшно се ядоса. Защо ли не бе оставила да се включи телефонният секретар?!

Норман Нюман.

„Не е за вярване! Няма ли най-сетне да проумее? — отчаяно се запита тя. — Вече прекалява!“

— Миа, ъ-ъ, днес наистина исках да говоря с теб, да стигна до дъното на тази загадка, но тъй като в класната ти стая имаше ученици, не можах да… — подхвана той, преминавайки на „ти“.

— Норман, в момента съм заета… — Единствената загадка беше защо продължава да я преследва, въпреки нейните откази да излезе с него.

— Исках да разбера защо ме лъжеш, Миа — каза Норман с леден глас.

— Моля? — попита тя, изненадана от тона му.

— Защо се преструваш, че нямаш желание да излизаш с мъже, след като само това правиш? Защо просто не каза: „Извинявай, Норман, но вече се срещам с друг мъж.“ Всъщност с няколко мъже!

Какви ги говореше, по дяволите?

— Норман, наистина не знам за какво говориш. Не че е твоя работа, но не съм излизала на среща, откакто се омъжих преди пет години. — Миа нетърпеливо погледна часовника си. Искаше да боядиса косата си и в десет часа да си легне, за да стане рано сутринта и да се погрижи за градината си.

— Във вторник вечерта те видях в центъра, снощи също — изръмжа Норман. — Натискаше се с някакъв мъж. И двата пъти беше различен. Много се изненадах, когато те видях в заведение като кръчмата „При Джо“. А когато снощи те зърнах в бар „Лулу“, си казах, че бързо действаш, и бях шокиран от поведението ти. Чудя се какво ли щеше да каже директорът на училището, ако те беше видял облечена по този начин, ако беше видял поведението ти.

— Какво, по дяво…?

Изведнъж й просветна.

Марго!

— Опитах да привлека вниманието ти — продължи да опява той. — Снощи забеляза, че те гледам стъписан, но реагира така, сякаш не бях там, сякаш въобще не ме познаваш. Много мило, Миа. Много мило.

Как смее! Не заслужаваше да му каже истината, трябваше да му затвори телефона, но нямаше да си изпусне нервите заради този тъпак.

— Чуй ме, Норман, слушай внимателно. Случайно имам еднояйчна близначка, която живее в центъра. Не се и съмнявам, че именно Марго си видял и…

Той изсумтя:

— Какво нахалство! Близначка ли? Моля те! Прогимназията е точно за теб, ако смяташ да си служиш с подобни детински лъжи. За глупак ли ме смяташ? Случайно имам магистърска степен по физика.

Миа стисна здраво телефонната слушалка — ядът й надделяваше.

— Норман, затварям…

— Надявах се да обсъдим този въпрос и да продължим напред — прекъсна я той, — но поведението ти… Забрави! Смятайте поканата ми за оттеглена, госпожо Андерсън. Не се интересувам от вас.

„Слава Богу!“

В ухото й прозвуча сигнал „свободно.“ Почувства такова облекчение, че гневът й позатихна.

— Знаеш ли какво, Норман Нюман? — каза. — Ейми Фарли е права. Ти си кръгъл глупак!

Клатейки глава, Миа се запъти обратно към банята. След като каза това, което си мисли, въпреки че само тя го чу, се почувства така, както когато живееше у дома, е родителите си. Тогава не се страхуваше да изрази чувствата си.

След малко щеше да изглежда така, както когато родителите й бяха живи. Преди Марго, погълната от собствената си мъка, да я отблъсне, и да се премести да живее в центъра на града и да прави Бог знае какво, преди Миа да позволи на човек, който не я обича, да я превърне в непозната жена.

Сестрите така и не възстановиха близостта, която съществуваше помежду им преди смъртта на родителите им. Но едно от нещата, които Миа планираше за това лято, бе да прекара повече време с Марго. Пое си дълбоко въздух и взе упътването на боята за коса. Да, очертаваше се много хубаво лято. Най-вече защото Норман Нюман май най-сетне бе излязъл от живота й.

* * *

Матю живееше на половин час път с кола от къщата на Лори. Докато се прибираше, блещукащите светлини в центъра му напомниха за миналата Коледа. Направиха чудеса за втората Коледа на Роби. Матю и Робърт украсиха дома на семейство Грей с хиляди разноцветни лампички, докараха най-високата елха, която можеше да влезе през вратата, купиха на Роби толкова много играчки, че едва ли щеше някога да играе с всичките.

Това бе най-хубавата Коледа в живота на Матю. Родителите им винаги отбелязваха тези празници с елха, пуйка за вечеря, някой и друг подарък, но най-вече с крясъци, сълзи и скандали. Матю престана да празнува Коледа, когато на осемнайсет години постъпи в армията. След това така и не намери повод да празнува, докато в живота му не се появи една причина, която тежеше три килограма и шестстотин грама. Затова миналата Коледа семейство Грей организираха на Роби празник, достоен за принц.

Миналата Коледа Матю искрено обичаше брат си. Да, знаеше, че няма право на избор, че е редно безрезервно да обича брат си, но пренебрежителното отношение на Робърт към хората, към собственото му семейство, помрачаваха чувствата му.

Робърт и Матю изпитваха смесени чувства към своя баща.

Би трябвало, когато пораснат, братята да станат по-добри хора от баща си. Вместо това Робърт се превърна в негово копие.

Матю нямаше никакъв опит като баща, пък и нямаше желание да се научи, но се беше заклел да направи всичко по силите си да даде добър пример на Роби, за да има поне един положителен модел за поведение. Никак не му беше леко, когато преди час се сбогува с племенника си.

Беше му много трудно да сложи заспалото дете в креватчето и да си тръгне. Две седмици нямаше да го види. Цели две седмици. Откакто се роди Роби, Матю през ден отиваше при него.

Искаше му се да поостане, да се грижи за племенника си още няколко часа след тържеството, за да може Лори да потъгува, да си поплаче насаме, на спокойствие. Но къщата бе пълна с близки и приятели, пък и снаха му се държеше забележително добре. Затова той сметна, че е по-добре да си тръгне.

Имаше основателна причина. Искаше най-късно в пет и половина да е в града.

Петък вечер бе идеалното време жена като Канди да излезе да се позабавлява след работа, ако изобщо работеше.

Сигурен беше, че ще я намери. Щеше да я познае веднага, защото никога нямаше да забрави лицето й.

Не защото беше незабравима. Ако миналата събота беше отишъл в „Чимлис“ с приятели да пийнат по бира, или да поиграят дартс и да впечатлят красивите жени (не че се мотаеше по нощните клубове), въобще нямаше да забележи Канди. Изрусените „барбита“, наплескани с грим и с оскъдни облекла, не бяха неговият тип жени. Никога не са били, никога нямаше и да бъдат.

Не, никога нямаше да забрави лицето й, защото трябваше да го помни. То беше ключът към убийството на брат му. Към убиеца на брат му. Може би беше лицето на убийцата на неговия брат.

Брат му бе мъртъв, племенникът му бе останал без баща, а онази се разхождаше някъде из града. Може би в момента отиваше към някой бар. Матю беше сигурен, че ще я види да се целува с някой женен мъж.

Догади му се само при мисълта за нея. Излезе от магистралата, а гневът го изгаряше отвътре. Докато измина краткото разстояние до сградата, в която се намираше апартаментът му, докато паркира и отключи вратата на жилището си, вече чувстваше само тежестта на тъгата.

Застана пред огромните прозорци, които заемаха цялата стена. Намираше се на двайсет и петия етаж, откъдето се виждаше целият град. „Ти си там някъде, Канди, или както ти е истинското име. Ще те открия.“

Въздъхна тежко и се отдръпна от прозореца, а погледът му попадна на снимка на семейството на брат му — Робърт, Лори и малкият Роби. Снимал ги беше само преди два месеца на рождения ден на брат си.

Отиде в банята, свали си дрехите, и застана под душа. Мислено обиколи най-посещаваните барове и нощни клубове в центъра и си набеляза пет, от които да започне. Беше ходил в някои от тях с клиенти или на рождения ден на свой служител. Но никога, за да се запознава с жени. Това беше патент на Робърт, Матю правеше точно обратното на онова, което правеше брат му.

Докато се бръснеше, забеляза, че тъмните кръгове под очите му почти са изчезнали. След като осъзна, че има по-голям шанс да открие Канди през уикенда, предишната нощ за пръв път спа горе–долу добре, откакто почина Робърт.

Сложи черни панталони и светлосиня риза, прокара пръсти през гъстата си кестенява коса и излезе.

Беше време да открие убиеца.

* * *

Улиците в центъра гъмжаха от хора, което бе нормално за петък вечер. Мъже и жени, млади и по-възрастни, се разхождаха по главната улица, някои изтупани, други облечени по-ежедневно. Всички изглеждаха безгрижни и весели, излезли да се забавляват. Матю изведнъж се почувства странно безгрижен.

Първа спирка, бар „Чимлис“. Миналата неделя започна търсенето от там. Мислеше, че ще му е тежко да влезе в бара, където за последен път видя брат си жив. Но не му бе трудно. Напротив, като влезе в нощния клуб, почувства спокойствие, усети, че духът на Робърт сякаш още витае там.

Отвори вратата, и го лъхна хладен въздух от климатика. Малкият нощен клуб бе пълен. Мъже и жени седяха на бара, почти всички кръгли масички бяха заети, няколко двойки танцуваха. Матю си поръча газирана вода и се огледа. Спираше погледа си на всяка блондинка в заведението, но нито една не бе Канди. Стори му се, че я е забелязал на дансинга, но не беше тя.

„Ще я открия, Робърт. Обещавам ти. Обещавам и на Роби. Ще разбера кой те отне от нас, Робърт. И ще се погрижа справедливостта да възтържествува.“

Отиде до джубокса и застана на същото място, на което се бяха скарали с Робърт. Затвори очи.

— Харесва ви тази песен, а? — Някой го потупа по рамото.

Той отвори очи и видя, че една привлекателна блондинка му се усмихва.

— Моля? — надвика той музиката.

Тя се засмя и поклати глава:

— Какво трябва да направи едно момиче, за да накара красив мъж като вас да я почерпи едно питие?

Матю забеляза венчалната й халка.

— Защо не зададете този въпрос на съпруга си? — изръмжа той.

Тя за секунда се вторачи в него и се изкиска, после сякаш разбра, че той говори сериозно.

— Омръзнало ми е от това лицемерно поведение на шефа ми в службата. Притрябвало ми е в петък вечер, глупак такъв! — Тя се обърна и се отдалечи.

Той ли е глупакът? Матю поклати глава и сложи содата си върху джубокса. Отново огледа заведението. „Къде си тази вечер, Канди?“

Вратата се отвори и влязоха няколко жени. Канди не бе сред тях. Матю постоя в „Чимлис“ още петнайсетина минути и си тръгна.

„Наляво или надясно?“ — запита се. Страхуваше се, че ако тръгне наляво, Канди ще се появи от другата страна. Тръгна наляво към бар „Лулу“ — известно заведение, посещавано предимно от младежи. Точно в такива заведения обичаше да си търси „приятелки“ брат му. Матю усети познатото парене в стомаха, когато се сети как Робърт, който имаше прекрасна жена и красиво здраво дете, вземаше хубавия си живот за даденост.

Изневеряваше на жена си.

Също като баща си.

Не спираше да се удивлява как двама братя, отгледани в един и същ дом, от едни и същи родители, при едни и същи ужасни условия, може да са толкова различни, да имат толкова различни характери.

Беше се зарекъл да не се жени, докато Робърт винаги бе търсил подходящата жена, която да направи своя съпруга. Зарекъл се бе никога да не изневерява на жена, независимо дали връзката е сериозна или не (ето защо всичките му връзки бяха мимолетни), а Робърт изневеряваше на жените още откакто на тринайсет години си хвана първото гадже. Братята Грей бяха различни като деня и нощта.

Матю седна на бара в „Лулу“ и си поръча сода и порция пилешки крилца.

— Обожавам пилешки крилца! — изчурулика червенокоса жена от дясната му страна.

— Бих си ги разделил с вас, но очаквам някого — каза й. Тя се усмихна, кимна и се обърна към приятелите си.

„Толкова ли е лесно да се запознаваш с хора?“ — учуди се той. Отиваш в някой бар, сядаш и voila, вече разговаряш с непознат, определяш си среща. Изведнъж това му се стори малко зловещо. Нямаш никаква представа с какъв човек разговаряш. Женен мъж. Омъжена жена. Психопат. Невротичен скандалджия. Мислиш си, че водиш приятен разговор с някого, който те привлича, а след две седмици ти се иска никога да не си спирал погледа си на него.

Запознанствата му с жени бяха главно чрез работата му. Не се захващаше с колежки, не и след грешката, която допусна преди четири години, но за сметка на това обичаше да излиза с клиентки, които смяташе за привлекателни и които показваха, че не им е безразличен. Клиентките никога не излизаха от черупките си, за да запазят деловите отношения с него, така че нещата никога не ставаха много лични и сериозни, никога не се объркваха. Ако някоя жена го попиташе накъде върви връзката им, Матю обясняваше, че не се стреми към сериозно обвързване.

Обикновено жената прекратяваше връзката, но това не вредеше на бизнес отношенията им, тъй като той бе честен с нея от самото начало.

Веднъж обаче една жена здраво хлътна по него и в крайна сметка той я нарани. Матю бе преживял какво ли не, но това, че разби нечие сърце, бе сред най-ужасните неща, които му се бяха случвали.

Докато брат му всеки ден рискуваше да разбие сърцето на собствената си съпруга.

„Как? Как успяваше да се справиш с подобно нещо?“

Когато му сервираха порцията с крилца със синьо сирене, Матю престана да мисли за миналото и си взе парче пилешко. Беше седнал отстрани на бара и виждаше цялото заведение. От Канди нямаше и следа.

Нямаше я и в останалите пет бара, които посети. До девет без петнайсет ги бе обиколил по два пъти. Не беше моментът да се отказва; някои хора едва сега излизаха да се позабавляват. Но не можеше да понесе мисълта, че трябва да изпие още една газирана вода, да отиде в още един задимен бар, да преживее още едно разочарование.

Вдъхна топлия влажен юнски въздух и прокара пръсти през косата си. Искаше да пробва в няколко бара на булевард „Ривър“. Пъхна ръце в джобовете си и тръгна по оживената улица. Дълга опашка от хора се извиваше чак до улицата пред една сладкарница, която предлагаше петдесет вида сладолед.

Петдесет вида. Той се засмя. Роби обичаше само ванилов сладолед. Това бе любимият и на Матю. Може на връщане да се отбие, да купи половин килограм и да го занесе до дома на Лори като подарък за довиждане…

Изведнъж се вцепени. Пред щанда стоеше Канди и държеше фунийка с шоколадов сладолед.

Трета глава

Матю се втурна в сладоледената къща, а няколко души му се развикаха, че се прережда.

— Казвате се Канди, нали? — попита той блондинката.

За миг очите й се разшириха, после лицето й стана безизразно.

— Моля? — попита тя, слагайки рестото в джоба си.

— Канди. Името ви е Канди, нали? Миналата събота бяхте с брат ми Робърт в бар „Чимлис“.

Никаква реакция. Блондинката взе една салфетка от щанда и вдигна поглед към него:

— Съжалявам, но сигурно ме бъркате с някого.

Матю я хвана за ръката и просъска:

— Знам, че сте вие. Бих ви познал навсякъде.

Нямаше никакво съмнение, че жената с тесни дънки и блуза до пъпа е същата, която бе видял миналата събота с Робърт.

— Съжалявам — повтори тя, — но не се казвам Канди и нямам представа за какво говорите.

След това хукна през вратата. Той я последва и я настигна на улицата. Блондинката вървеше много бързо. Гледаше право пред себе си.

— Брат ми е мъртъв — каза той, наблягайки на всяка дума. — Мъжът, с който бяхте онази вечер, е мъртъв. Вие си тръгнахте, а двайсет минути по-късно го намериха на паркинга, наръган с нож.

Тя замръзна за миг, после поднови бързия си ход, без да отговори.

— Госпожо, брат ми е мъртъв. Видях ви с него. — Матю я хвана за раменете и я спря. — Вие ли го убихте? Или вашият ревнив съпруг или приятел? Може би Робърт ви е видял с някакъв мъж на паркинга, ядосал се е и го е нападнал, а приятелят ви го е убил при самозащита. Искам да знам какво се случи. Кажете ми какво стана, по дяволите!

— Махнете си ръцете от мен — изсъска тя и го изгледа накриво. — Не знам за какво говорите!

Но той видя страха в очите й.

— Единственият ми брат, единственият близък човек, който ми беше останал на този свят, е мъртъв. А вие сте последният човек, който го е видял жив. Кажете ми какво се случи!

Блондинката го ритна толкова силно, че му излязоха свитки. И докато очите му бяха затворени заради болката, макар и само за миг тя избяга.

Побеснял от яд, Матю се обърна, опитвайки се да я зърне. На улицата имаше толкова коли и хора, че не виждаше до съседната пряка нито в едната, нито в другата посока.

Изтича вляво, огледа се, после тръгна в другата посока.

Внезапно заваля проливен дъжд и той разбра, че я е изгубил.

* * *

„Отворете капачката на фиксатора. Пробийте я и изсипете съдържанието в кремообразната боя…“

Телефонът отново прекъсна Миа. Ядосана, тя отиде в хола и вдигна слушалката:

— Норман, току-що се разбрахме…

— Миа, аз съм. Марго.

— Марго? Случило ли се е нещо? Звучиш…

— Не съм го направила аз, Миа. Кълна се, че не съм сторила нищо лошо! Просто исках да го знаеш, преди да…

Сърцето на Миа биеше до пръсване.

— Марго, говори малко по-бавно! За какво става дума…

— Миа, трябва да изчезна за известно време. Ще ти се обадя, когато е безопасно. Не искам да се тревожиш за мен. Разбрахме ли се?

— Марго, идвам веднага…

— Обичам те, Миа. Довиждане.

Щрак!

Марго беше затворила. Парализирана, Миа се вслуша в сигнала, за свободна линия, после набра номера на близначката си.

„Свързахте се с телефона на Марго 555–3612. В момента не мога да отговоря. Моля, оставете съобщение и ще ви се обадя при първа възможност.“

— Марго, вдигни телефона. Марго! Моля те!

Нищо.

„Моля те вдигни, Марго. Моля те!“

Нищо.

Краката на Миа се подкосиха и тя се строполи на канапето.

„Не съм го направила аз. Кълна се… Трябва да изчезна за известно време…“

Не е направила какво? Какво не е сторила?

„Ставай, Миа. Стани и отиди при нея. Може да е още в апартамента си и да си приготвя багажа. Ако побързаш, може да я завариш там“.

Миа скочи и грабна чантата си.

Заваля като из ведро тъкмо когато Миа влезе в отбивката към центъра и зави по Бридж Авеню. Намери място за паркиране близо до жилищния блок на сестра си. Пъхна чантата си под мишница, изтича във фоайето на луксозния небостъргач и тръгна към асансьора. Пет пъти натисна бутона.

— Ще го счупите!

Миа се обърна и видя възрастна жена, която държеше миниатюрно кученце.

— Търпение! — сопна й се непознатата и свъси вежди.

Миа затвори очи и се помоли асансьорът да дойде бързо. „Хайде, хайде!“

Най-после вратата на асансьора се отвори, тя влезе в кабината и натисна копчето за седемнайсетия етаж. Възрастната жена натисна дванайсетия. Миа изпъшка.

Когато вратата най-после се отвори на седемнайсетия етаж, Миа изтича по коридора до апартамент 17 К и почука на вратата.

„Хайде, Марго. Трябва да си тук!“

Никой не отвори.

Миа почука още по-силно, очите й се наляха със сълзи.

Вратата на апартамента вдясно се отвори, жена с бебе на ръце излезе в коридора и погледна Миа.

— Не е за вярване, но се радвам, че се върна, Марго. Преди малко толкова бързаше, че докато отключа вратата, вече се беше качила на асансьора. Искам да говоря с теб. — Изражението на жената бе леденостудено. — Омръзна ми вечер да надуваш уредбата си. Два пъти най-учтиво те молих да слушаш музика по-тихо, а сега ще се оплача на домоуправителя.

„Преди малко толкова бързаше…“ Значи си е тръгнала. Сърцето на Миа се сви.

— Всъщност не съм Марго — промърмори. — Аз съм нейната сестра близначка Миа…

Жената забели очи.

— Просто намали музиката, Марго. Или ще те изгонят от сградата. — Тя се прибра в апартамента си и затръшна вратата.

„Може да греши, че Марго си е тръгнала — помисли си Миа и нетърпеливо пъхна в ключалката резервния ключ, който Марго неохотно й бе дала. — Може Марго все още да е тук. Моля те бъди си у дома, Марго. Моля те!“

В огромния апартамент цареше тишина. Миа изтича в спалнята, в банята, отвори всички дрешници. Нямаше и следа от Марго. Потърси бележка, каквото и да било, но не откри нищо необичайно. Нищо не подсказваше, че Марго е загазила, и е трябвало да замине набързо. Но очевидно го бе направила.

Провери телефонния секретар. Имаше две съобщения. Натисна бутона за прослушване.

Едното обаждане бе от ателието за химическо чистене — съобщаваха на Марго, че дрехите й са готови. Другото бе от самата Миа.

Разтреперана, тя застана посред дневната. Никога не се бе чувствала толкова самотна. Никога.

Погледна през прозореца. От седемнайсетия етаж хората и колите изглеждаха миниатюрни. „В безопасност ли съм тук? — запита се. — Някой преследва ли Марго? Някой, който може да има достъп до апартамента й? — Потръпна и с ръце обгърна раменете си. — Дали в момента някой не ме наблюдава?“

Потръпна и се дръпна от прозореца. Отсреща имаше едно от онези шикозни кафенета, които бяха на мода в последно време. Може да отиде там, да седне до витрината и да чака Марго. Оттам щеше да вижда входа на сградата и да бъде в безопасност.

Тя въздъхна и излезе.

* * *

Къде, по дяволите, беше Канди?

Крие се, ето къде е. Сигурно се е свила на дивана в дома си и се смее при мисълта, че Матю обикаля улиците в дъжда и търси жена, която така и няма да открие.

Изтощен и мокър до кости, той най-сетне спря и се подслони под навеса на магазин за електроника. Търси Канди навсякъде, обиколи всички барове и съседни магазини, но я изпусна. След като тя вече знаеше, че я търси, щеше да му е още по-трудно да я издири.

По дяволите, по дяволите, по дяволите.

Поне дъждът бе понамалял. Той реши, че е най-добре да се прибере и да измисли начин да я открие. Беше основал цяла компания, като започна от нулата — нима една изрусена никаквица щеше да му се опъне?

Докато отиваше към колата си, забеляза, че едно кафене още работи. Тъкмо от това имаше нужда — голяма чаша силно кафе. Влезе в заведението и потръпна от хладината на климатика.

Но не климатика го накара да замръзне на място, а жената, която седеше до витрината. Изглеждаше нервна и притеснена, както би трябвало да е всяка лъжкиня и убийца.

Канди!

Четвърта глава

— Искам да отговорите на въпросите ми. Веднага.

Миа се стресна. Някакъв мъж я гледаше. Не, беше се втренчил в нея.

— Моля? — повдигна вежди тя. На нея ли говореше изобщо?

Огледа се; само тя седеше на дългия тесен бар до витрината. От лявата й страна имаше поне шест–седем празни стола, отдясно беше стената. Явно мъжът говореше на нея.

— Ако пак ме изритате — добави той, — и аз ще ви изритам. И то силно. Независимо че сте жена. Ясен ли СЪМ?

Миа зяпна. Дали не е някой психопат? Погледна младежа и девойката зад тезгяха, които пригласяха на алтернативната рок музика, докато приготвяха капучино. Бяха толкова хърбави, че едва ли можеха и муха да убият, камо ли да изхвърлят от заведението мускулестия лунатик, висок над метър и осемдесет.

— Те няма да ви се притекат на помощ, Канди — каза мъжът, без да откъсва от нея сините си очи. — Не си и помисляйте да бягате. Този път няма да ми се изплъзнете.

Миа грабна чантата си и рязко се изправи, но онзи я хвана за китката.

— Веднага ме пуснете! — извика тя, започвайки да се паникьосва. Сърцето й биеше толкова бързо, че едва си поемаше дъх.

— Хей, тук не са разрешени кавгите между влюбени — обади се юношата зад тезгяха, поклати пръст и се ухили. Колежката му се изкиска, после и двамата отново се заеха с работата си.

Миа тъкмо щеше да им изкрещи да й помогнат, ала непознатият я стисна по-силно и тя се уплаши.

— Моля ви — отчаяно каза той. — Просто искам да разбера какво се случи миналата събота. Моля ви.

— Нямам никаква представа…

„О, Боже, о, Боже мой!“ Сигурно беше свързано с Марго.

— Престанете с тези лъжи, Канди! Искам да чуя истината. Веднага!

Канди. Наричаше я така за втори път. „Може би е някакъв хахо и това, което казва, няма нищо общо с Марго“ — помисли си Миа.

Сърцето й се поуспокои, тя си пое дълбоко въздух и погледна мъжа право в очите:

— Вижте какво, нямам представа кой сте и за какво говорите. Името ми не е Канди.

— Така си и мислех.

— Защо тогава ме нарекохте така?

— Защото това е измисленото име, с което сте се представили на Робърт в бар „Чимлис“. Измислено като телефонния номер, който сте написали на салфетката.

Отново я обзе паника. Май все пак говореше за Марго.

„Видях те в един бар в центъра да се натискаш с някакъв мъж…“

„Марго със сигурност е обикаляла баровете в центъра“ — помисли си Миа, спомняйки си думите на Норман Нюман.

Взе чашата с кафе и се престори на равнодушна и безразлична.

— Сигурно ме бъркате с някоя друга — промърмори тя и се опита да си освободи ръката. „Някоя като моята сестра близначка например“ — добави мислено.

Той я стисна по-силно.

— Вече се опитахте да ме измамите, помните ли? Точно преди да докажете, че сте лъжкиня, като ме ритнахте и избягахте.

Марго е ритнала този мъж? Защото я е наранил? Преследвал я е? Дали той не е причината Марго да избяга и да се крие? Или пък този човек е едно от гаджетата й? Със сигурност беше неин тип. Висок, строен и мускулест, много красив, с кестенява коса и дълбоки сини очи. Марго определено би си паднала по него. Мъж, който не би обърнал внимание на Миа.

— Виждам, че сте се преоблякла — добави той и я огледа от глава до пети. — Долнище на анцуг и фланелка едва ли са във вашия стил. Не, както казах и по-рано, бих ви познал навсякъде.

— Не съм тази, за която ме мислите — примирено промълви Миа.

— Престанете да ме лъжете! — изръмжа той. — Миналата събота ви видях с Робърт в „Чимлис“. Точно преди да го убият. И вие ще ми разкажете какво се случи.

Миа се вцепени. „Убит ли?“

Някой е бил убит?

Някой, с когото Марго е имала вземане — даване?

Това ли имаше предвид сестра й по телефона?

„О, Боже, о, Господи, о, Боже мой, Марго, в какво си се забъркала?“

Той не откъсваше поглед от нея.

— Дори и без грим бих ви познал. Никога няма да забравя лицето ви. Никога.

„Мъжете рядко забравят лицето на Марго“ — разсеяно си помисли Миа. Но вместо да я погледне по начина, по който мъжете гледаха сестра й, непознатият се бе втренчил в нея така, сякаш му се искаше да я заплюе. Седна на високия стол, силните му бедра притиснаха нейните към стената.

— Искам да отговорите на въпросите ми сега — повтори, без да пуска ръката й.

— Ще ви го кажа още веднъж. Бъркате ме с някоя друга. Никога през живота си не съм ви виждала.

Беше самата истина. Ако беше виждала този мъж, щеше да си го спомня.

Защото беше пълна противоположност на Норман Нюман.

Той повдигна вежда.

— Видяхте ме преди няколко часа, когато ме ритнахте в пищяла и избягахте. Може би искате да видите белега, който острото ви токче остави върху крака ми.

Защо го е изритала Марго? Танцували ли са? Скарали ли са се? Кавга между любовници? Любовниците така ли правят — ритат се и бягат?

Въпреки многото въпроси, които й се искаше да му зададе, нямаше да признае, че има сестра близначка. Не и преди да разбере каква е връзката му с Марго.

Не и преди да разбере от какво се е уплашила сестра й, че да напусне града и да се скрие.

Той седеше толкова близо, че тя подушваше сапуна, който използва.

— Миналата събота вечер се натискахте с брат ми в бар „Чимлис“. Добре, де, брат ми ви натискаше. Двайсет минути по-късно го намериха мъртъв на паркинга. — Той я стисна още по-силно. — Искам да разбера какво се случи.

Миа пребледня като платно.

— Вашият брат…

— Не се правете на глупачка, Кан… както и да се казвате.

— Аз… съжалявам за загубата ви — промълви Миа. Въпреки всичко, което се случваше, човекът бе загубил брат си. Макар че с Марго не бяха особено близки, ако загубеше сестра си, щеше да е съкрушена.

„Къде си, Марго? Какво си направила? Кой е този мъж?“

— Парите му бяха в портфейла — продължи непознатият. — Не му бяха взели нито халката, нито скъпия часовник. Скарахте се на паркинга и го убихте с нож, така ли? Той се е съпротивлявал, а вие сте продължавали да го ръгате с ножа. Самоотбрана ли беше? Може да е бил много пиян и да сте се скарали. Това ли се случи?

— О, Боже!

Сините му очи проблеснаха свирепо.

— Може би вашият приятел или съпруг е дошъл да ви търси и е нападнал Робърт. Така ли стана?

Миа се отдръпна. Никога не бе виждала толкова разгневен човек. Никога.

Погледна момчето и момичето зад тезгяха. Изобщо не й обръщаха внимание. Музиката гърмеше, така че никой не чуваше разговора й с непознатия. Можеше да я хване за гърлото и да я удуши, без никой да забележи.

— Разкажете ми какво се случи! — отново изръмжа той.

Миа преглътна.

— За последен път ще ви го кажа. Не съм тази, за която ме смятате.

Мъжът се приведе. Все още я стискаше за ръката. С другата ръка бръкна в задния си джоб и извади кафяв кожен портфейл.

— Ето, това е племенникът ми. Току-що навърши две годинки. Сега си няма баща.

Миа можеше да се закълне, че видя сълзи в очите му. После той примигна и отчаянието отново се появи на лицето му.

— Казва се Роби — прошепна толкова тихо, че Миа не бе сигурна дали е чула правилно. Поотпусна ръката й, докато гледаше снимката.

„Дали да не побягна? — запита се тя. — И да изкрещя, че този мъж е убиец.“ Според нея той бе психопат и си бе измислил цялата история.

„Не съм го направила аз, Миа. Кълна се… трябва да изчезна…“

Не си измисляше. Миа можеше да се обзаложи. Ами ако именно той е убил брат си и се опитва да натопи Марго?

„Не се лъжи по външния му вид и скъпите дрехи — каза си. — Веднъж вече се подведе“.

А сълзите, които й се стори, че е видяла, може да са били неискрени, част от представлението.

„Не му се доверявай дори за миг. Само истината ще ти даде отговорите, които търсиш, но бъди предпазлива, Миа.“

— Казвам се Миа — промълви.

Той вдигна рязко глава и впери поглед в нея.

— Миа — повтори.

— Ще бъда честна с вас — продължи тя. — Имам сестра близначка…

Той стисна ръката й по-силно.

— Престанете! Престанете да лъжете!

— Не лъжа! — извика тя, после сниши глас. — Казвам ви истината. Сестра ми ми се обади преди около час и каза, че не го е направила тя и че трябва да изчезне за известно време…

— Какво не е направила? — вбесен попита той. — Не е убила Робърт ли? Това ли е искала да каже?

— Не знам! Нямам никаква представа!

— Какво друго каза?

— Нищо. Беше уплашена и разстроена. Целият разговор продължи не повече от трийсет секунди. Веднага взех колата и дойдох до центъра с надеждата да я заваря в апартамента й, но вече беше заминала. — Непознатият се беше втренчил в нея и явно се опитваше да прецени доколко е искрена. — Сестра ми не е убийца — добави тя твърдо, убедена, че е права.

— Защо да ти вярвам, че имаш сестра близначка — попита той, преминавайки на „ти“. — Откъде да знам, че не ме будалкаш? Откъде да знам, че не си въпросната Марго и че не си си свалила грима и не си облякла тези дрехи, за да ме заблудиш?

Не й хрумваше какво да му отговори. Беше много уморена, пък и ситуацията беше толкова объркана, толкова опасна.

— Веднъж вече се разправях с теб тази вечер — озъби се той. — Здравата ме срита в крака и избяга. Това значи, че си виновна. Иначе щеше да останеш и да говориш с мен.

— Не е лесно да разговаря човек с теб — ядосано каза Миа. — Хубаво ли ще ти бъде да те обвинят в убийство? Убийство, за което нищичко не знаеш.

— Има защо да съм разстроен — каза той. — И много добре знам какво е да те обвинят в убийство.

Миа ахна и впери поглед в него. Кой, по дяволите, беше този човек? В какво се бе забъркала?

— Полицаите — уморено каза той. — Видя какво се случи в „Чимлис“. Разбирам защо ме подозират. — За миг затвори очи, сведе глава. От гърдите му се отрони тежка въздишка.

„Защо? — запита се Миа. Какво ли е станало в този бар? Защо полицията ще подозира, че този мъж е убил собствения си брат?“

Взе портфейла си и на свой ред извади една снимка.

— Не лъжа, че имам еднояйчна сестра близначка. Ето снимка, на която сме двете. Правена е преди няколко години, но сме ние.

Всъщност снимката бе отпреди пет години, заснета по време на една от редките им срещи. С Марго се фотографираха в кабинка за моментални черно-бели снимки. Миа беше помолила Марго да й помогне да си избере булчинската рокля в един бутик на централната улица и за нейна изненада сестра й се съгласи. Обикновено все нямаше време.

Миа прехапа устни щом спомените нахлуха в съзнанието й. Марго премина като вихрушка през бутика и избра няколко рокли, които Миа да пробва, а когато сестра й излезе от пробната, облечена в първата булчинска рокля, Марго, седнала на малко столче пред огромните огледала, се разплака.

— О, Миа, толкова си красива — въздъхна тя. В първия миг Миа се стъписа от това, че Марго е така развълнувана и трогната, после сестрите се прегърнаха, разплакаха се, но не от радост заради приготовленията за сватбата. Плачеха заради всичко загубено, включително и взаимното им отчуждение.

След като избраха роклята и воала, отидоха да обядват и минаха покрай кабинката за снимки. Идеята да се снимат беше на Марго. Когато четирите малки черно — бели снимки излязоха, тя взе две за себе си, а другите две даде на Миа.

След това бяха прекарали няколко следобеда заедно, но Марго не харесваше Дейвид и през последните пет години сестрите почти не се виждаха. През изминалата година Миа често се обаждаше на сестра си, искаше да поговори с нея за развода си, да възстановят връзката си, да преодолеят различията, които им пречеха да бъдат близки, но Марго винаги беше заета и в крайна сметка Миа спря да я търси.

— Значи не си ме излъгала — заяви непознатият и я върна към действителността. За миг беше забравила къде се намира. Той тежко въздъхна и пусна ръката й. Посочи Марго на снимката:

— Това е тя, а това си ти, нали?

Веднага бе разпознал Марго, очарователна както винаги. През онзи ден Миа носеше риза с копчета, за да й е по-лесно да я съблича и както обикновено не бе гримирана.

— Миа. — Той сякаш пробваше да изговори името й. Още няколко секунди се взира в снимката, после й я върна. — И Марго. Как е фамилията на сестра ти?

— Не мисля, че тази информация ти е необходима — каза Миа, гледайки го в очите.

Той впери поглед в нея.

— Да отидем в полицейското управление. Намира се на няколко пресечки оттук. Ще им кажем за обаждането на Марго и…

— Никаква полиция.

— Защо? Щом си толкова сигурна, че сестра ти е невинна, няма причина да се крие, нали?

Миа си пое дъх:

— Няма да предам сестра си, преди да разбера какво става.

Той поклати глава и отчаяно я изгледа:

— Брат ми е мъртъв. Разбираш ли? Мъртъв е. Мисля, че в момента това е малко по-важно.

— Много съжалявам за брат ти. Но не вярвам, че Марго има нещо общо със смъртта му. Може да се е оказала на погрешното място в неподходящия момент, обаче не е замесена в убийството му.

— Защо си толкова сигурна?

— Познавам сестра си. — Но още в момента, в който изрече тези думи, осъзна, че лъже. Не познаваше Марго. Ни най-малко.

— Да, но аз не я познавам — намръщи се непознатият. — Искам да отида в полицията и да разкажа какво стана днес — как я открих, но тя избяга. Може да ти хрумне къде би се скрила.

— Няма да я предам! — извика Миа.

Дори да искаше да предаде Марго, нямаше представа къде би се скрила сестра й.

— Трябва да отидем в полицията — повтори той през зъби. — Най-после имам доказателство, че е свързана със смъртта на Робърт. Това е единственият ключ, който имам, дявол да го вземе.

„Значи според полицията Марго няма нищо общо с убийството? Тогава защо този мъж мисли точно обратното?“

— Няма да ходя в полицията — заяви Миа. — Това е последната ми дума. Няма да го сторя, докато не се убедя, че тя е в безопасност, че не е изложена на риск…

Той повдигна вежда и погледът му отново стана строг.

— Ако вие двете нямате какво да криете, защо се страхуваш да разговаряш с ченгетата?

— Виж какво — уморено каза Миа. — Набий си го в главата — не знам нищо. От няколко седмици не бях говорила със сестра си. Не знам защо толкова се страхува, защо е сметнала за необходимо да се скрие. Предполагам, защото си я обвинил в убийство, така както обвини и мен, когато ме взе за нея.

Мъжът мълчеше.

— Сестра ми не е убийца — тихо добави Миа.

— Тогава да отидем в полицията — държеше на своето той. — Нека я открият и да я разпитат. Ако е невинна, няма от какво да се притеснява. Защо да се крие и да се страхува, когато може да е на сигурно място в дома си?

Манипулираше я. Навремето Миа щеше да се хване на номерата му, щеше да се подчини. Но бившият й съпруг бе първокласен манипулатор. Никога вече нямаше да позволи на когото и да било да й налага мнението си, да се опитва да изопачи фактите. Някога бе глупачка и скъпо си бе платила за това. Сега нямаше да си играе с живота на сестра си.

— Искам да разбера какво се е случило не по-малко от вас — промълви. — Да обединим усилията си и да проведем собствено разследване, да разберем как са се запознали сестра ми и брат ти, каква е била връзката помежду им.

— Откъде да знам, че мога да ти се доверя? Откъде да знам, че няма да избягаш?

Личеше, че е човек, който не се доверява на хората.

— Защото не по-малко от теб искам да разбера защо се крие сестра ми. Искаш да откриеш убиеца на брат си, а аз — да изчистя името на сестра си. Трябва да действаме заедно.

Тъмносините му очи се бяха вперили в нея.

— Добре — промърмори неохотно. — Съгласен съм.

* * *

Излязоха от кафенето и посочи високия жилищен блок, в който се намираше апартаментът на сестра й:

— Марго живее там.

Мъжът погледна първо нея, после сградата.

— Цяла седмица търся сестра ти, а тя през цялото време е била тук? — Дрезгаво се засмя и поклати глава. — Живея на няколко пресечки оттук, на Бридж Авеню.

— Е, сега знам къде живееш, а дори не знам името ти — кисело заяви Миа.

— Матю. Матю Грей.

Тя кимна.

— Миа Андерсън. Между другото това не е фамилията на сестра ми.

Той кимна.

— Не те познавам добре, Миа Андерсън, но не мисля, че си безразсъдна. Предполагам, ще останеш в апартамента на сестра си.

— Може тя да… — подхвана Миа.

— Да се обади? Да се върне? — довърши изречението й той.

Свела поглед към тротоара, тя въздъхна тежко.

— Щях да кажа: „Да се върне.“

— Ако го направи, ще ми съобщиш ли?

— Не знам как да се свържа с теб.

Той бръкна в портфейла, си и извади визитка. На нея пишеше: Матю Грей, президент и главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис“.

— Домашният и мобилният ми телефон са написани отзад.

С жест я покани да пресекат улицата; мълчешком минаха по Бридж Авеню и стигнаха до жилищния блок на Марго.

— Ще те изпратя до горе — каза той.

Миа нямаше представа дали може да има доверие на този човек. Но някакъв вътрешен глас й подсказваше, че е откровен. Пък и ако усетеше, че я грози опасност, щеше да се обади на домоуправителя и на полицията.

Двамата влязоха в сградата. Докато чакаха асансьора, двама старци изгледаха Миа накриво.

„Съседите ти определено не те харесват, Марго — помисли си Миа. — Нито пък одобряват поведението ти“ — Запита се дали възрастните хора си мислят, че сестра й се прибира с поредния мъж.

„Какъв е животът ти, Марго?“ — запита се тя. Изведнъж бурният живот, който близначката й водеше, започна да й се струва по-скоро самотен, отколкото бляскав и вълнуващ. Самата тя предпочиташе старата госпожа Ригълс, която бе на всяка манджа мерудия, да й надува главата, и клюкарката Джил Кларк в съседния апартамент да й се бърка в живота, отколкото да има съседи, които я гледат отвисоко и с упрек.

„Колко е различен животът ни — помисли си. — Винаги е било така.“

Вратата на асансьора се отвори, възрастните съпрузи също се качиха. Миа усещаше, че жената я гледа. Когато двамата слязоха на шестия етаж, тя въздъхна от облекчение.

— Ще те изпратя до вратата — каза Матю. Миа го погледна, а той не извърна очи от нейните. Кимна и го поведе към апартамент 17 К. Отвори вратата и я остави леко открехната, после се обърна да му пожелае лека нощ.

— Бих искал да започнем разследването още сега — заяви Матю. — Не знам откъде, но тази вечер ще помисля по въпроса. Какво ще кажеш да се срещнем тук утре сутринта в девет часа. Ако ти е удобно.

Миа кимна, но изведнъж се вкамени — някой беше пъхнал под врата голям кафяв плик.

— Какво е това? — възкликна.

Матю сви рамене.

— Отвори го.

Миа вдигна плика, който не беше надписан. Разпечата го, извади някаква папка.

И ахна.

Вътре имаше кратка бележка, напечатана на пишеща машина, пачка банкноти и две черно — бели снимки. На едната Марго се целуваше с някакъв мъж в препълнен бар. На другата същият мъж бе прегърнал сестра й през рамото, а езикът му бе пъхнат в ухото й.

— Какво е това? — попита Матю.

Миа трепереше. Папката се изплъзна от ръцете й и съдържанието се разпиля на пода. Матю коленичи и взе едната снимка.

И той ахна:

— Този човек е брат ми Робърт.

Миа го зяпна и пребледня като платно.

Матю прочете бележката: „Браво, Марго. Хонорарът ти е приложен към писмото. Ще имам нужда от услугите ти отново на десети юли в «Макдугалс» на Уотър Стрийт. Десет часа вечерта.“

Коленете на Миа се подкосиха и тя се свлече на пода. Опита се да каже нещо, но от гърлото й не излезе нито звук. Матю понечи да й помогне да се изправи. Изражението му я извади от вцепенението.

— Това не значи нищо! — извика. — Този, който е изпратил бележката, е убиецът!

— Тогава за какво са парите? — попита хладно Матю.

— Това са хиляда и петстотин долара. Снимките са доказателство, че по всяка вероятност тя е последният човек, който е видял Робърт жив. В бележката благодарят на сестра ти за добре свършената работа, а парите са хонорарът й за убийството.

— Не! — извика Миа. — Не! Грешиш!

Вратата на съседния апартамент се отвори и жената, която Миа срещна по-рано, излезе по хавлия.

— Предупреждавам те, Марго. Ако още веднъж чуя силна музика от апартамента ти, ще повикам ченгетата! — Тя затръшна вратата.

Матю за миг се притесни.

— Май не съм единственият, който те взема за сестра ти.

— Е, за всичко си има първи път — с горчивина отвърна тя. Преди обвиненията, които Норман Нюман й бе отправил, никой не я бе бъркал с Марго.

— Моля?

— Нищо. Няма значение. — Тя стана и затвори вратата. Ръцете й трепереха толкова силно, че ги стисна, за да се успокои. — Сестра ми никога не е наранявала физически, когото и да било. Залагам живота си, че е истина.

Той я изгледа — лицето му беше безизразно, после й подаде папката:

— Мисля, че трябва да занесем тези неща в полицията.

Миа отново се строполи на колене и обгърна раменете си. В очите й пареха сълзи.

Матю коленичи до нея и я прегърна. Тежината на тялото му я накара да се поуспокои.

— Миа, всичко е наред. Никаква полиция. Поне засега. Сами ще стигнем до дъното на тази история.

Тя затвори очи и сложи глава на рамото му.

Матю трепна и тя се дръпна, бузите й пламнаха. Какво си бе помислила? Този непознат, този мъж, когото бе срещнала при ужасни обстоятелства преди не повече от час, искаше да отиде в полицията и да ги накара да обявят сестра й за издирване. Миа беше важна за него само защото бе връзката със сестра си. Не биваше да го забравя. Двамата се използваха взаимно.

Той се прокашля:

— Не те ли е страх да останеш сама?

Тя успя само да поклати глава.

— Сигурна ли си?

Миа кимна:

— Всичко е наред.

— Тогава си тръгвам. Ще те взема утре в девет сутринта. Става ли? — Потърси погледа й, сякаш се питаше дали тя няма да изчезне посред нощ.

— Ще бъда тук.

И щеше да бъде. Защото за пръв път в живота си Миа Андерсън щеше да използва някого.

* * *

Матю се беше проснал на леглото и се взираше във вентилатора на тавана, който осигуряваше единствената прохлада в тази задушна юнска нощ. Климатикът се беше повредил в началото на седмицата, но той беше толкова погълнат от смъртта на Робърт, че дори не беше забелязал колко неприятен е неподвижният въздух.

Гърдите му лепнеха от пот. Грабна фланелката, която бе съблякъл преди няколко часа, и избърса с нея лицето и тялото си. Запита се дали Миа спи или и тя като него се върти в леглото.

Сега бе три часът сутринта, а откакто се прибра около полунощ, не спираше да мисли за нея. Истината ли му казваше? Щеше да разбере. Засега това нямаше значение, стига тя да е там на другата сутрин. Щеше да научи това, което му трябва, ако тя му помогне.

Всъщност какво му трябваше? Беше толкова обсебен от мисълта да открие Канди… Марго, че въобще не беше помислил какво ще прави, когато я намери. Бягството й показваше, че има причина да се страхува, че по някакъв начин е замесена в смъртта на Робърт, макар и косвено.

Но след като видя какво има в плика, разбра, че ролята й съвсем не е маловажна.

Някой беше снимал любовни сцени между нея и Робърт, разиграли се в нощен клуб в центъра. Защо? За какво са тези хиляда и петстотин долара? И точно какви услуги предлагаше тя?

По дяволите. Задаваше си толкова много въпроси, а нямаше никакви отговори.

Легна по корем и остави полъхът на вентилатора да разхлади гърба му. Мисълта за Миа не му излизаше от главата. Трудно му бе да повярва, че близначки могат да са толкова различни. Миа въобще не приличаше на проститутка или на жена, която би флиртувала с непознат в някой бар.

Но всъщност какво знаеше за нея? Почти нищо. Ала реакцията му, когато я видя в кафенето, беше съвсем различна от реакцията му, когато видя Марго в сладоледената къща, а след това и на улицата. Към Марго беше почувствал само студено презрение. От друга страна, Миа, облечена небрежно, без грим, с коса, вързана на опашка, изглеждаше толкова уязвима, толкова истинска. Нямаше нищо общо с изрусената въртиопашка от „Чимлис“.

„Престани! — каза си. — Най-миловидните хора могат да се окажат истински злодеи.“

Беше го разбрал много отдавна.

Образът на Гуен Хариман изникна в съзнанието му и вместо да примигне и да го отпъди, както правеше обикновено, той се замисли за тяхната връзка. Споменът беше като щит. Така нямаше отново да се поддаде.

Никога не бе виждал жена с по-ангелско лице от това на Гуен Хариман. И в разрез със собственото си правило никога да не се захваща със своя служителка, бе хлътнал до уши по двайсет и две годишната красавица, която бе назначил за секретарка. Бяха минали четири години, откакто я уволни от компанията и изхвърли от живота си, но все още усещаше болката от предателството толкова силно, сякаш всичко се бе случило вчера. Преди да го измами, си беше помислил, че е сгрешил, че е възможно да се влюби, да мисли за брак и семейство, за щастливо бъдеще.

Беше сбъркал. Гуен му беше показала колко е сбъркал.

Оттогава не бе допускал грешки.

И нямаше намерение да започне връзка с друга жена с ангелско лице, която по всяка вероятност има змийско сърце, а ухапването й е отровно. Не. Нямаше отново да допусне същата грешка. Още повече, че сега на преден план стоеше справедливото възмездие за бащата на племенника му.

Пета глава

В девет без петнайсет на следващата сутрин Миа крачеше напред — назад из просторния хол в апартамента на Марго. Сестра й живееше в този апартамент от седем години, но жилището изглеждаше точно така, както когато тя покани Миа малко след като се беше нанесла.

В хола имаше само кожено канапе в кафяво без възглавнички и огромна стереоуредба с всички екстри. Прозорците заемаха цялата стена, бяха без завеси. Единствената дума, с която Миа можеше да опише тази стая, бе „студена“. Нямаше колорит, нямаше никаква украса, никакви произведения на изкуството. Нямаше индивидуалност. Защо Марго не е пожелала да направи дома си уютен? Не е възможно да се чувства добре в този аскетичен апартамент.

Но пък Миа почти не познаваше сестра си. Някогашната Марго беше украсила стаята си в къщата на родителите си с лудешки шарки тип „зебра“ Стаята й сякаш крещеше „Марго“, „личност“, „човек с характер“.

А спалнята на зрялата Марго по нищо не се различаваше от хола. Боядисана в бежово, подредена. По нищо не личеше, че именно тя живее тук, освен по една снимка на двете близначки и родителите им като тази, която сестра й държеше в банята.

Снощи, когато Миа видя снимката, поставена на тоалетката между скъпите парфюми и кутията за бижута, за пръв път почувства леко облекчение. Снимката беше обърната към леглото; явно беше първото нещо, което виждаше Марго, когато се събудеше сутрин, и последното, преди да заспи.

„Май все пак познавам сестра си“ — помисли си тя. Може да не бяха близки, но познаваше душата на сестра си.

Марго не беше убийца. И не се беше забъркала в убийство. Миа нямаше представа какво означават фотографиите в папката, но беше сигурна в едно; Марго беше пионка в нечия игра.

Трябваше да убеди Матю Грей, че Марго е жертва.

Само за това си мислеше през нощта, докато се въртеше на леглото в просторната спалня на Марго. Тайната на внезапното изчезване на сестра й, загадъчното убийство на брата на Матю… не можеше да ги разгадае сама. Неволно си спомни усещането, когато ръцете на Матю докоснаха раменете й и как реагира той на нейната близост.

Неговото потръпване.

В този миг бе загубила контрол върху себе си, беше забравила, че нито един мъж не би желал Миа Андерсън да се обляга на него, да търси неговата утеха. Не беше от жените, които предизвикват у мъжете похот или желание да ги покровителства.

„Престани!“ — мислено си изкрещя тя. Как може да мисли подобни неща, когато сестра й се крие някъде? Един човек бе убит. Едно дете бе останало без баща. А тя се тюхкаше, че мъжете не я намират за привлекателна.

Че Матю Грей не я намира за привлекателна.

На вратата се позвъни и тя подскочи от страх. Погледна си часовника. Девет без една минута.

Пое си дълбоко дъх, изтича до вратата и погледна през шпионката. Ето го! Все така красив, макар леко разрошен, недоспал и с набола брада.

Когато пристъпи в коридора, огромният празен апартамент изведнъж й се стори малък и почти клаустрофобен.

— Добро утро — поздрави.

— Добро утро.

Тази сутрин носеше дънки, бяла риза и черни обувки. Тъй като предишната вечер Миа бе излязла от къщи набързо, трябваше да вземе някоя дреха от гардероба на Марго. Тесни джинси и прилепнала по тялото фланелка бяха единственият й избор, ако искаше да се облече ежедневно. Марго не притежаваше нито един чифт широки дънки, а всичките й тениски бяха много къси, с голямо деколте. Добре, че поне имаше няколко чифта маратонки. Миа забеляза, че Матю я изгледа от главата до петите, но знаеше, че това няма нищо общо със самата нея. Дори без грим тя приличаше на Марго. Дългата руса коса, сексапилните дрехи. Продължаваше да заблуждава хората както през последните пет години.

— Да ти предложа нещо, чаша кафе? — попита тя. Близостта му я притесняваше и объркваше, искаше й се за момент да избяга от него. — Марго не държи много храна тук, има само малко маслини и няколко бутилки вино, но пък кафето й е хубаво.

— Да, разбира се — разсеяно отвърна той. — Бих пийнал едно кафе. По-късно ще хапнем нещо.

Миа кимна и изтича в кухнята. Дори не осъзнаваше, че е затаила дъх, докато летящата врата не се затвори зад нея.

Премери водата, сложи кафето на котлона, изми лъжичката. След това, за да се забави още малко, отново я изми. „Трябва да се върнеш при него — каза си. — Не той командва тук. Не той диктува правилата. Не той определя живота ти. Не е Дейвид Андерсън, а пък вече не си жената без самоуважение и собствено мнение. Не се оставяй да те сплаши.“

Почувства се малко по-сигурна и смела, отново си пое дъх и се върна в хола. Матю стоеше до огромните прозорци и гледаше навън. Беше мрачна юнска утрин, още не валеше, но облаците бяха надвиснали застрашително. Дъждът щеше да прогони необичайната за сезона жега, мина й през ума, благодарна, че мисли за нещо друго, не за сегашната ситуация и за причината, поради която Матю Грей стоеше в хола на сестра и.

— Кафето ще е готово след минутка — каза тя и седна на ръба на дивана.

Той се обърна и кимна.

— Мисля, че трябва да разберем какво означава съдържанието на папката по отношение на връзката между Марго и Робърт, на първо място какво точно е била наета да стори.

— Откъде ще започнем? — попита тя и веднага съжали, че е задала този въпрос. Защо му даваше възможност да взема решения, които засягат сестра й?

— Тя има ли кабинет или бюро в стаята си? — попита Матю. — Можем да прегледаме документите й, да видим дали…

— Чакай малко — прекъсна го Миа. — Не знам дали е редно да се ровим из личните и книжа…

— Как предлагаш да разберем какво означават материалите в папката? — сопна се той и впери в нея тъмносините си очи. — Може да има и други папки, други снимки, други бележки.

Миа затвори очи. Други снимки… други бележки… други доказателства за услугите на повикване, които е извършвала Марго, каквито и да са били те…

„Успокой се, момиче. Не се вълнувай толкова. Просто помисли… и направи онова, което смяташ за необходимо. Успокой се.“

Работата беше там, че всичко, свързано с тази ситуация, я караше да се чувства неспокойна и притеснена.

Матю седна в средата на дивана.

— Виж какво, аз съм бизнесмен. Със сигурност не би ми харесало, ако някой рови в бюрото ми в мое отсъствие. Но брат ми е мъртъв, а сестра ти се крие някъде. Нямаме избор.

Миа усети, че всяко мускулче на тялото й се стяга. Беше прав. Нямаха избор.

„Съжалявам, Марго, но ще прегледаме личните ти книжа. Наистина съжалявам. Знам колко мразиш някой да ти рови из нещата.“

Това бе самата истина. Едно време, когато Марго и Миа бяха петнайсетгодишни, майка им заподозря, че Марго пуши марихуана (наистина пушеше), и разрови чекмеджетата в стаята на Марго, за да потърси доказателства. Дори прегледа дневника й, за да види дали там пише нещо за наркотици. Марго залови майка си на местопрестъплението. Миа никога не беше виждала сестра си толкова ядосана. Не беше сигурна дали Марго се ядоса заради това, че майка й и няма доверие, или защото госпожа Даниела е осквернила личните й вещи. Винаги бе смятала, че е комбинация и от двете.

— Направих го за твое добро, за да те предпазя — обясни майка им. — И сега, след като се убедих, че пушиш онова нещо, ще те изпратим в център за борба с наркоманията…

Тези спомени накараха Миа леко да се усмихне. Марго, която беше пушила марихуана няколко пъти с приятели и с тогавашните си гаджета, толкова се уплаши от видяното в центъра, че никога не докосна марихуана или каквито и да било други наркотици.

Миа не вярваше в мотото „Целта оправдава средствата“, но знаеше, че в този случай Матю беше прав.

— Марго има бюро в стаята си — промълви неохотно. — Заключено е, но съм сигурна, че ключът е някъде тук.

Той се изправи. Миа беше висока метър и седемдесет, но Матю стърчеше доста над нея.

Поведе го към спалнята, изведнъж й стана неудобно от огромното легло, което изпълваше помещението.

— Там е. — Посочи бюрото под прозореца, въпреки че не беше необходимо. Отиде до тоалетката и потърси ключа в кутията за бижута. — Ето и ключа — добави и го подаде на Матю. — Ще донеса по едно кафе.

Той кимна и се зае с работа, а тя беше благодарна за шанса да избяга. И от него, и от онова, което можеха да намерят в бюрото.

За каква работа плащаха на Марго? Миа си зададе този въпрос, докато наливаше кафе и мляко в две чаши. Явно, че снимките и парите бяха свързани, но как? Бяха платили на Марго да се целува с брата на Матю в някакъв бар, за да ги снимат ли? Защо?

Осъзна, че трябва да научи нещо повече за този Робърт. Матю бе споменал, че халката и часовникът на брат му не са били откраднати. Защо женен мъж се е целувал със сестра й? И то на публично място.

„Не бъди наивна — упрекна се. — Съпругът ти също беше женен, но това не му пречеше да се люби с жени, които не са негови съпруги.“

Стомахът й се сви от гняв. Как смее Матю да изкарва виновна сестра й? Собственият му брат, женен мъж с дете, се беше „натискал“ с Марго. Може би Матю трябваше да търси вината в собствения си брат прелюбодеец.

„Поспри се, Миа. Съдиш го доста строго, не мислиш ли? Не си наясно с цялата ситуация, не познаваш брата на Матю, както и той не познава теб или сестра ти. Първо научи фактите.“

Не спираше да се пита що за човек е бил Робърт Грей. Може да е имал врагове. Неприятели, които нямат нищо общо с Марго, нищо общо с това, че мъж и жена си разменят целувки и пият по питие в някой бар.

„Тогава какво означават парите и бележката?“ — попита я едно гласче в главата й, докато слагаше кафето, каничката с мляко и захарницата на един поднос, за да ги занесе в спалнята. И какви „услуги“ трябваше да извърши Марго на десети юли в „Макдугалс“?

Единствените „услуги“, които знаеше, че предлага сестра й, бяха тези на вътрешен дизайнер. Въпреки че апартаментът й не беше най-добрият пример за уменията й, Миа беше виждала на снимки на какво е способна Марго. Сестра й беше страхотна в професията си и с удоволствие обзавеждаше чуждите домове, не и нейния собствен. Така че какви „услуги“ е трябвало да извърши в десет часа вечерта в бар „Чимлис“ в съботната вечер? И защо тези „услуги“ включваха нецензурни снимки и пари в брой?

— Ключът стана — обади се Матю. Миа го погледна. Той седеше на кожения стол до бюрото на Марго и ровеше в най-горното чекмедже. — Платени сметки, файлове на нейни клиенти за вътрешно обзавеждане, поне така изглежда… Миа, ела да погледнеш!

— Какво е това? — Тя остави таблата върху тоалетката и отиде при него.

— Написано на ръка писмо отпреди два месеца от мъж на име… — Той обърна страницата. — Джъстин.

Джъстин ли? Марго никога не бе споменавала мъж на име Джъстин. Матю се завъртя на стола, за да се обърне с лице към Миа.

— Чуй това. — Той зачете: — „Ако не се откажеш от тази твоя странична работа, Марго, между нас всичко е свършено. Знам, че не печелиш много като дизайнер, но това, което вършиш, за да си помогнеш финансово, е ужасно и отвратително, и аз повече не издържам.“

— Ужасно и отвратително — слисана повтори Миа.

— Пише ли каква точно е тази странична работа?

Матю препрочете краткото писмо и поклати глава:

— Не. Само, че е дошло време да избере. Него или работата.

— Каква работа? — промърмори Миа. — Каква ще е тази работа, която изисква да се срещаш с мъж по баровете, да се целуваш с него, а после да ти изпратят снимката с хонорар от хиляда и петстотин долара?

— Мисля, че сме наясно за каква работа става въпрос — тихо каза Матю. — Проститутка. Според мен човекът, който е изпратил бележката, парите и снимката, просто й е плащал, за да задоволи някой клиент. Не че брат ми е бил задоволен — тъжно добави той.

Бузите на Миа пламнаха.

— Сестра ми не е проститутка!

Матю наклони глава и я погледна:

— Каква е тогава?

— Не знам! Но съм сигурна, че не е проститутка.

— Ти спомена, че със сестра ти не сте особено близки. Откъде знаеш какво прави през свободното си време?

Тя сведе поглед, неспособна да продума.

Матю се облегна на стола.

— Мисля, че брат ми си е поръчал проститутка и е получил Марго, флиртувал е с нея в „Чимлис“, а после, когато са се запътили към колата му, за да правят секс там или в някой мотел, нещата са загрубели.

— Не ме отвращавай! — сопна се Миа.

— Не бъди толкова наивна — отвърна й той.

— Марго не е проститутка.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Както знаеш къде е в момента ли? Защо избяга, щом не е виновна за убийството на брат ми?

— Престани! — извика Миа и с длани си запуши ушите. — Млъкни!

Матю скочи от стола, хвана дланите й.

— Прости ми, Миа. Съжалявам. Опитвам да намеря отговор на въпросите, които си задавам.

— Първо разбери какви са фактите, после обвинявай. И аз имам предположения за това какво може да се е случило с брат ти — варианти, които изключват участието на Марго.

— Добре. — Той пусна ръцете й. — Много добре.

Миа го погледна, изненадана, че толкова бързо прояви съчувствие и разбиране. Явно беше усетил, че прекрачва границата.

Протегна ръка за писмото и той й го подаде. Тя прочете кратката бележка.

— Де да имаше малко повече информация. Пише само, че я обича, и че тя трябва да избере.

— Е, поне знаем какъв избор е направила — прошепна Матю.

Миа го погледна.

— Предлагам да посетим този Джъстин. Вярно, че не знаем почти нищо за него, но от писмото съдя, че е почтен човек, който наистина е обичал Марго.

— Съгласен съм. Адресът му е на гърба на плика.

— Той й го подаде. — Оук Ридж Роуд е само на около километър и половина от тук.

Миа седна на ръба на леглото и затвори очи. Усети, че той се приближава към нея, още преди матракът да се огъне от тежестта му, когато седна до нея.

— Знам, че сигурно никак не ти е лесно — добави той. — Но заедно ще открием отговорите на всичките въпроси.

Когато след миг отвори очи, той се беше върнал до бюрото.

— Да видим какво друго ще открием тук, после ще отидем до дома на Джъстин Грейвс. — Матю отвори второто чекмедже.

Миа си пое дъх. Какво друго щяха да открият?

* * *

Матю беше почти доволен, че не намериха още уличаващи документи в бюрото на Марго. Според него Миа нямаше да понесе още една ужасна изненада. След още цял час търсене не откриха нищо, което да хвърли светлина върху това каква точно е била тази „ужасна“ странична работа на Марго — май е била „високоплатено момиче на повикване.“

— Колата ми е ето там. — Посочи сребристото беемве, което бе паркирал пред закусвалнята „Сити Багелс“. Преди пет минути с Миа влязоха в малкото магазинче, за да си вземат две франзели с топено сирене за закуска. Тя настоя да плати своята, той не се възпротиви. Нещо му подсказваше, че Миа има нужда да спечели някоя и друга битка.

Тя седна до него и Матю неволно забеляза как тесните дънки очертават стройните й бедра и колко е плосък коремът й под тясната тениска.

— Тези дрехи са на сестра ми — внезапно обяви тя, а той смутено отмести поглед. — Обикновено не нося тесни дрехи, но…

— Не е необходимо да ми обясняваш, Мия. Освен това изглеждаш много добре.

— Сигурна съм, че мислиш така — студено отвърна тя.

„Това пък какво означава?“ — запита се той.

Погледна я изпод око, но Миа се взираше в предното стъкло. Тя извади сандвича си и отхапа, което беше знак за него да спре да говори и да се съсредоточи върху шофирането.

„Не се опитвай да я разбереш, Грей — каза си той. — Пък и какво те интересува? Целта ти е да научиш какво се е случило с Робърт, а Миа е билетът ти в тази посока“.

— Имаме късмет, че е събота — промърмори, за да поддържа разговора. — Може и да хванем Джъстин у дома.

Миа го погледна и кимна. Не беше казала нито дума през целия път до Оук Ридж Роуд. Матю спря пред една къща и забеляза, че на пощенската кутия пише „Грейвс“.

— Тук е — каза.

Миа погледна през стъклото — бе напрегната и сериозна.

— Виж, каквото и да научим, ще бъде самата истина, а ние точно това търсим, нали? Няма значение колко е неприятна.

Нямаше представа защо му се прииска да я утеши, но го направи. Всъщност много добре знаеше защо: трябваше да действат заедно и ако тя рухва, разтреперва се и се разплаква при всяко препятствие, никога нямаше да стигнат до истината за случилото се с Робърт.

Миа сведе поглед. Матю беше готов да се обзаложи, че коленете й треперят. Тя сложи почти недокоснатата франзела обратно в пликчето.

— Да вървим. — Той отключи електронните врати и отвори своята.

Но тя не помръдна. Седеше, вперила поглед в скута си, а коленете й вече наистина трепереха.

— Миа…

— Прав си — бързо го прекъсна тя. — Истината винаги е най-важната. Колкото и горчива да е тя.

„Така е, обикновено истината е горчива“ — тъжно си помисли Матю, слезе от колата и я заобиколи, за да отвори вратата. За пореден път се възхити на красотата й. Дългата й руса коса беше вързана на опашка, по красивото й лице нямаше и следа от грим, а светлокафявите й очи… толкова много приличаха на очите на кошута — блестяха въпреки мрачния ден. Кожата й беше гладка и бяла, устните й естествено розови и плътни. Пък и всичко останало в нея му идваше в повече — стегнати, високи гърди, подчертани от прилепналата тениска, и тези страхотни дънки, които й стояха идеално.

Беше страхотна, както и снощи с широката тениска и долнището на анцуг.

„Не й обръщай внимание — заповяда си той. — Съсредоточи се върху една от ноздрите й или косъмче на веждата й. Опитай се да не гледаш право в нея, особено в очите й. Да, това ще свърши работа, когато разговаряте за нещо важно.“

Въздействието, което оказваше върху него, го бе притеснило. Последния път, когато реагира по този начин на очарованието на жена, почти загуби компанията, която бе изградил от нулата. Този път нямаше да рискува и нямаше да загуби. Беше съвсем елементарно.

„Миа е средство, за да постигнеш целта си, както и ти за нея. Искаш да откриеш убиеца на брат си, а тя иска да изчисти името на сестра си. Без значение дали преследвате една и съща цел или не, вие имате нужда един от друг, за да я постигнете. Не го забравяй.“

— Да вървим. — Той тръгна по пътеката към триетажната къща. Миа колебливо го последва.

Когато позвъни, забеляза, че това е частна къща, не кооперация с отделни апартаменти, както си помисли в първия момент. Джъстин Грейвс, който и да беше той, явно бе доста заможен.

„Защото е сводник на високоплатени проститутки ли? Щом хонорарът на Марго е хиляда и петстотин долара, неговият дял би трябвало да е…“

Не. Не заслужаваше да си губи времето с подобни мисли. Един сводник не би поискал от източника си на доходи да се откаже от заниманията си, нито пък би казал, че това, което тя върши, е „ужасно и отвратително“. От писмото на Джъстин ставаше ясно, че той е влюбен в Марго, и иска най-доброто за нея, нещо, което тя, изглежда, не желаеше.

Вратата отвори хубав висок, мъж на около трийсет години. Носеше очила с телени рамки и зелена хирургическа престилка. Лицето му помръкна щом видя Миа.

— Какво правиш тук, Марго? — попита с очевидна досада.

Миа понечи да възрази, но се отказа.

Матю побърза да обясни вместо нея:

— Казвам се Матю Грей, а това е Миа Андерсън, близначката на Марго.

Джъстин кимна:

— А, да, казвала ми е, че има сестра близначка.

— Изведнъж очите му се разшириха. — Случило ли се е нещо с нея? Добре ли е?

— Защо питате? — поинтересува се Матю с нарастващо подозрение.

— Познавам Марго от шест месеца — обясни Джъстин и прокара пръсти през късата си руса коса. — През цялото това време нейната сестра близначка нито веднъж не почука на вратата ми в десет и половина в неделя сутринта, изглеждайки така, сякаш някой е умрял.

„Наистина някой умря“ — тъжно си помисли Матю.

— Съжалявам за безпокойството — побърза да се извини Миа и погледна към Матю, — но имам причина да се тревожа за Марго. Намерихме едно ваше писмо до нея и се надяваме да ни отговорите на няколко въпроса.

Джъстин я погледна, извърна очи към Матю, кимна и се отдръпна да влязат. Въведе ги в елегантно обзаведена дневна.

— Разпознавате ли работата на сестра ви? — обърна се той към Миа и с жест ги покани да седнат на коженото канапе.

Миа леко се усмихна и кимна, но Матю знаеше, че е неискрена. Не беше познала стила на сестра си и това очевидно я смущаваше. Защото й се щеше да са по-близки, отколкото всъщност бяха ли?

По-логичният въпрос бе защо Марго, талантливата дизайнерка, взема пари разни женени мъже да я натискат по баровете.

— Защо се тревожите за Марго? — попита Джъстин и седна на един стол срещу тях.

— Сестра ми внезапно напусна града, защото се страхува за живота си — обясни Миа. — Снощи отидох в апартамента й с надеждата, че ще я заваря там, но нямах късмет. Приятелят ми Матю ми помага да разбера какво я е уплашило толкова, че да избяга.

— Е, това не е случай за Шерлок Холмс — отбеляза Джъстин и се облегна назад.

Миа и Матю се спогледаха.

— Защото…? — подтикна го да продължи Матю. — Ами щом сте намерили писмото ми до нея — обясни Джъстин, — знаете, че й дадох ултиматум — аз или страничната й работа. Тя избра работата. А работата й води до сериозни последствия — опасни последствия.

— С какво точно се занимава сестра ми? — мило попита Миа.

Джъстин въздъхна.

— Не знаете ли?

Тя поклати глава.

— Марго е примамка — най-после каза той.

— Примамка ли? — попита Матю. — Имате предвид полицейска примамка?

— Нещо такова, само дето не работи за полицията, а за всеки, който иска да заложи капан на някого.

— Чакайте малко — обади се Миа. — Не ви разбирам.

Матю чак сега схвана каква е страничната работа на Марго. А тя не бе лицеприятна.

— Да кажем, че искате да разберете дали можете да имате доверие на годеника си, преди да се омъжите за него — каза Джъстин. — Наемате много красива жена — примамка, която да се окаже в едно и също заведение заедно с вашия годеник, за да видите дали ще си падне по нея.

— Да си падне по нея? — повтори Миа.

— Да се хване на въдицата — обясни Матю.

Джъстин кимна.

— Точно така. Работата на Марго се състои в това да отиде в някой бар или на някой купон, нагласена и секси, и да застане близо до „обекта“. Ако той не направи първата крачка, прави я тя, фотограф или оператор с камера снима срещата между Марго и мъжа.

Матю погледна Миа. Беше пребледняла и готова да се разплаче. Явно разкритието я бе потресло.

— Може ли да използвам тоалетната? — едва чуто попита тя.

— Разбира се — отвърна Джъстин. — Втората врата вдясно.

Миа почти изтича до банята и затвори вратата.

— И аз реагирах така, когато разбрах какво върши, за да си докара допълнителни средства — обясни той.

Матю кимна. И двамата замълчаха за миг.

— Предполагам, че сте лекар? — попита Матю, имайки предвид зелената престилка на Джъстин.

— Хирург съм в Общинската болница. Може да ме презрете, но си представете колко е изкривено мисленето на Марго, щом заряза лекар, който я обича, заради живота на долна примамка. Независима или не, има и други начини да изкарва пари.

— Много по-безопасни начини — намеси се Миа, която излезе от тоалетната и седна на дивана.

— Добре ли си? — запита я Матю.

Миа го погледна и кимна, но той забеляза, че е плакала. Красивите й светлокафяви очи бяха пълни с тъга.

— Можете ли да ни кажете що за хора я наемат? — побърза да попита тя, сякаш да прикрие колко е уязвима. — Знаете ли конкретни имена?

— Не — отвърна Джъстин. — Марго не говореше за работата си. Никога не би разкрила името на свой клиент.

— Значи нейни клиенти са и съпруги, и годеници, и приятелки? — попита Матю.

— И богати татковци, които искат да се уверят, че скъпите им дъщерички не са се свързали с лъжливи прелюбодейци — допълни Джъстин.

— Значи клиентите й са и мъже, и жени — поясни Матю.

Джъстин кимна.

— Всеки, който има някакви съмнения и подозрения. Майката на булката, притеснен кръстник, всеки.

— Но най-много са годениците и съпругите, нали? — попита Миа.

— Честно казано, не знам. Не ми разказваше много за тази част от живота си, само, че това работи вечер и че клиентите й са и мъже, и жени.

— Имало ли е… някога имало ли е… — Миа се разплака и поклати глава.

— Мисля, че Миа иска да разбере дали се е стигало до секс — обясни Матю.

— Това беше първото, което я попитах и аз — призна Джъстин. — Увери ме, че никога не е стигала и няма да стигне толкова далеч. Клиентът трябвало да се задоволи със запис на разговора или снимки на интимни целувки. Отказвала да се качи в кола, да отиде в хотел или апартамент с „обекта“.

— Но си е тръгвала от мястото на срещата заедно с „обекта“, така ли? — попита Матю.

— Да. Ако е необходимо да се запише как мъжът се опитва да си уреди друга среща с нея или да я убеди да отидат в хотел или в колата му да правят секс.

Матю погледна Миа; върху бледите й страни горяха алени петна.

Джъстин си погледна часовника:

— Вижте, визитацията ми започва след десет минути, така че трябва да тръгвам за болницата. Ако имате още въпроси, ще се радвам да ви отговоря, но наистина не знам повече от това, което вече ви казах.

— Само още един въпрос — обади се Миа. — Бихте ли ни казали къде бяхте миналата събота вечер?

Матю я погледна изненадан. Това беше и неговият следващ въпрос.

— Бях дежурен в болницата от шест вечерта до два на следващата сутрин — отвърна Джъстин. — Защо? Тогава ли е избягала Марго?

— Нещо такова — отвърна Матю. Стана и протегна ръка на Джъстин. — Благодаря, че ни отделихте време. Оценяваме жеста ви.

И Миа стана:

— Наистина ли обичахте Марго?

Джъстин кимна:

— Да, обичах я.

Шеста глава

— Не! — сопна се Матю. — Категорично не.

— Защо? — попита Миа. — Защо да е толкова немислимо?

— Съпругата на Робърт не е наела Марго. Познавам Лори и няма начин да е наела жена — примамка, за да види дали Робърт ще й изневери. Точка по въпроса.

Миа го последва до пейка в парка в центъра на града. Вътрешно кипеше от яд. Как смее! Първо, отказа дори да обсъдят теорията й, а после й каза въобще да забрави за нея. Е, нямаше да го направи, както той отказа да се отрече от своята теория — съвсем погрешна при това, че Марго е проститутка.

— Матю, трябва да обсъдим тази идея — настоя тя, сядайки до него.

Без да каже и дума, той нави ръкавите на ризата си, бръкна в плика и извади двете кутийки кока — кола и двата сандвича със студени меса, сирене и зеленчуци, които купиха, след като си тръгнаха от дома на Джъстин. Подаде на Миа едната кола и единия сандвич, без да я поглежда.

Отдавна Миа бе разбрала, че макар хората да не я забелязват, не бива да им позволява да й се налагат. Той щеше да я изслуша, независимо дали иска или не.

— Марго получи снимки, на които е заедно с Робърт, бележка, с която й благодарят за добре свършената работа, и пачка пари. Кой друг, освен съпругата на Робърт би имал интерес да разбере дали той е склонен към изневяра?

Тишина. Матю отхапа от сандвича. Тя го изчака да сдъвче залъка, ала той пак не каза нищо.

— Матю?

Той безмълвно се загледа в океана. Миа забели очи, облегна се на пейката и отпи глътка кока — кола. Щеше да го остави на мира пет минути, после отново щеше да подхване темата. Вдигна поглед към ясното синьо небе, щастлива, че слънцето се бе показало, докато бяха у Джъстин. Беше почти дванайсет часът на обяд, но температурата не превишаваше трийсет градуса. За пръв път тази седмица влажността беше под петдесет процента. Слънцето се отразяваше в сиво — сините води на Атлантическия океан, алеята, разполовяваща парка, беше пълна с хора, които се наслаждаваха на прекрасния летен неделен ден: караха ролери, развеждаха кучетата си, двойки се разхождаха, хваната за ръце, семейства си бяха устроили пикник на тревните площи зад пейките. Миа се запита колко ли други двойки се опитват да разрешат убийство. „Обзалагам се, че нито една — уморено си помисли тя. — С Матю не сме двойка“ — поправи се.

— Хапни — сандвичът е много вкусен — каза й Матю.

— Не съм гладна.

— Както искаш.

„Точно така, ще направя каквото искам — мислено отвърна тя. — Със сигурност няма да променя мнението си, за да ти угодя. Изглежда, че и Марго не е променила решението си, за да угоди на един мъж.“ Думите на Джъстин продължаваха да ехтят в съзнанието й. Защо една жена се отказва от страхотен мъж, който я обича, за да бъде примамка?

„Сестра ми е примамка. Жена, на която плащат, за да примамва мъже и да ги кара да изневеряват.“

Защо Марго би направила подобно нещо? Този въпрос не й даваше мира, откакто си тръгнаха от дома на Джъстин.

Откъде е този цинизъм у сестра й? Родителите им имаха прекрасен брак в продължение на двайсет години, преди автомобилната катастрофа да отнеме живота им. С изключение на няколко спречквания, предизвикани от близначките — тийнейджърки, семейният им живот бе изпълнен с любов. А Марго бе имала безброй гаджета и никое от тях не я бе мамило или наранило, доколкото Миа знаеше. Нима смъртта на родителите им бе оставила такъв белег върху сестра й, че тя бе загубила вярата си?

— Трябва да проверим алибито на Джъстин — внезапно се обади Матю. — Само защото е лекар — само защото той твърди, че е лекар — не означава, че казва истината.

„Да, наистина трябва да го направим“ — осъзна. Миа. Толкова се подразни, задето Матю отказва да гледа на Лори Грей като на заподозряна, че въобще не й мина през ум, че и Джъстин има мотив да убие Робърт: ревността. Въпреки това трябваше да проверят алибито и на Лори Грей.

Матю се обърна към нея.

— Може би Джъстин е видял Марго с Робърт в „Чимлис“, проследил ги е, изпаднал е в ярост от ревност и е причакал Робърт на паркинга.

— Това е напълно вероятно — съгласи се Миа, — но какво ще кажеш за снимките, бележката, парите? Те доказват, че убийството на Робърт не е било случайно, а предумишлено. Примамили са го.

— Имаш право. От това следва, че Джъстин или който и да е убиецът, предварително е набелязал Робърт.

— Защо? — в един глас попитаха и двамата.

Матю въздъхна.

— Имаме много повече въпроси, отколкото отговори.

„Което значи, че не можем да изключим нито един заподозрян само защото ти смяташ, че не е замесен — помисли си Миа. — Ще разследваме Лори Грей. Независимо дали ще го понесеш или не, Матю.“

Разопакова сандвича и си отхапа от него по-скоро за да прави нещо, отколкото, защото е гладна.

Запита се как е възможно да възприема Матю като мъж? След всичко, което й се струпа на главата, всичко, пред което трябваше да се изправи и да понесе, как бе възможно самото му присъствие да има такова въздействие върху нея?

„Той е просто един красив мускулест мъж — каза си. — Всяка жена би го намерила за привлекателен. Дори жена, която няма никакво желание да се среща с мъже и да се впуска в любовни авантюри. Спри да мислиш за Матю и се съсредоточи върху случая. Върху Марго.“

— За какво си се замислила? — попита Матю, обръщайки се, за да я погледне.

Тъмносините му очи срещнаха нейните и за секунда тя си представи, че е в обятията му.

Примигна, шокирана от самата себе си.

— Ами, мислех си за Марго — отвърна — надяваше се той да не забележи пламналите й страни.

„Съсредоточи се, Миа. Съсредоточи се върху важните неща. И повярвай ми, това не е сексуалният ти живот — или липсата на такъв.“

— Не мога да проумея защо го е направила, защо е станала примамка. Струва ми се нелогично. Родителите ни бяха щастливо женени. Обичаха се много, а нас обожаваха. Нямаше изневери, нито подозрения. Само любов и доверие.

„Тогава защо се омъжи за Дейвид Андерсън, който нищичко не разбираше от любов и доверие, нито пък оценяваше и уважаваше тези неща? Не прибързвай да съдиш Марго“ — напомни си тя.

— С теб сме израснали в различна семейна среда — каза Матю.

Миа го погледна.

— Какво беше твоето…

Той се загледа в океана:

— Да не се отклоняваме от темата, нека говорим за Марго, става ли?

— Добре. — За пореден път темата на разговор беше Марго, а биха могли да поговорят и за характера на Робърт, за начина му на живот. — Що за човек е съпругата на Робърт? Струва ми се, че имаш много добро мнение за нея.

Матю кимна:

— Тя е прекрасен човек. Много мила, добра, благородна. Страхотна майка.

— И си сто процента сигурен, че не е възможно да е…

— Избий си го от главата! — сопна се Матю. — Не си прави труда да ходиш у тях.

— Матю, ще повторя собствените ти думи. Трябва да стигнем до истината, без значение колко е горчива.

— Снаха ми не е наела Марго.

— Откъде знаеш? — попита тя, използвайки неговата тактика.

Матю я погледна, след това се изправи и застана с гръб към нея:

— Не знам. Обаче бих се обзаложил, на каквото и да е, че съм прав.

— Но брат ти очевидно я е мамил. Може би Лори е подозирала нещо и е искала да разбере със сигурност, затова е наела Марго.

Забеляза, че мускулите на гърба му се напрегнаха.

— Лори не знаеше и не подозираше нищо! — Матю се обърна с лице към нея. — Робърт беше сигурен и в двете.

Миа го погледна:

— Значи си знаел, че брат ти й изневерява?

— Виж, никак не е просто. — Матю прокара пръсти през косата си. — Нима трябваше да й кажа?

Тя въздъхна:

— Не знам.

— Точно за това се скарахме с него онази вечер — промълви Матю и сведе поглед. — Миналата събота вечер минавах покрай „Чимлис“, любимия бар на Робърт — подозирах, че ще го открия там. Й наистина го видях. Беше прегърнал сестра ти, целуваше я по врата, беше седнал толкова близо, че почти бе легнал върху й.

Домъчня й за него.

— Последният ти разговор с Робърт е бил кавга?

Матю кимна и затвори очи.

— Видях го с нея, сграбчих го и го замъкнах до джубокса. Попитах го как може да сваля тази жена, този боклук, как може да мами прекрасната си съпруга, как може да мами собственото си дете.

— А той какво отговори?

— Да си гледам работата. И баща ми ни казваше същото — отвърна Матю. — Сякаш начинът, по който се отнасяше с мама и с нас, не ни засягаше.

— О, Матю, толкова съжалявам — тихо каза Миа, и пристъпи към него. — Аз…

— Остави. — Той отново се обърна към океана. — Познавам Лори много добре, тя е добра, мила, доверчива. Робърт бе сигурен, че не знае за изневерите му, и ако е истина, то тя не би наела жена, която да го примами. Освен това е много пестелива. Съмнявам се, че би похарчила хиляда и петстотин долара заради подозренията си.

Миа обаче не бързаше да зачеркне Лори Грей от списъка си със заподозрени. Още повече, че само двама души имаха мотиви — Джъстин Грейвс и Лори Грей.

— Кой друг би наел Марго, за да примами Робърт?

Матю седна до нея на пейката. Няколко минути и двамата мълчаха, потънали в мислите си. Гледаха океана, сякаш отговорите на въпросите им се намираха в тъмните му дълбини.

— Мисля, че трябва отново да претърсим апартамента на Марго — заяви Матю. — Щом получи една папка, сигурен съм, че има и други. Може би има тайно чекмедже в бюрото й, където ги държи.

— Може би онази… работа е била основното й занимание, единственото — бързо каза Миа. — Уплашила се е, защото са й платили да разбере дали някакъв женен мъж ще си падне по нея, а той се оказва мъртъв… — Гласът й секна. Миа осъзна колко глупаво и ужасно прозвуча това, което каза. Този „някакъв“ женен мъж беше братът на Матю, а тя говореше за него, сякаш е случаен непознат. Разбираше, че Матю иска да мисли само хубави неща за брат си и съпругата му, независимо от обстоятелствата, точно както тя искаше да мисли само хубави неща за Марго.

Изражението на Матю бе каменно.

— От писмото на Джъстин и от това, което ни разказа, става ясно, че Робърт не е бил първата й мишена. Мисля, че трябва да приемеш това, с което се е занимавала, за да си изкарва хляба. Също както аз трябва да приема факта, че Робърт беше проклет женкар.

Миа прехапа устни. Трябваше да се примири и с факта, че не познава сестра си, както се примири с истината за съпруга си, за брака си. Човек не печели нищо, като заравя главата си в пясъка. Научила го беше от горчив опит.

„Проклет женкар…“ Силни думи. Тя се запита каква е била връзката между Матю и брат му — какъв е бил семейният им живот. От това, което й бе казал и намекнал по-рано, излизаше, че семейство Грей са били пълна противоположност на семейство Даниелс.

Имаше толкова много въпроси към него, но знаеше, че сега не е най-подходящият момент да му ги зададе.

— Какво ще кажеш да се върнем в апартамента на Марго и да го претърсим по-обстойно? — попита Матю.

Миа кимна и погледна почти недокоснатия си сандвич. Опита да си представи, че някога пак ще има апетит — стомахът й се бе свил от притеснение какво ще открият сред вещите на Марго.

Мълчаха по пътя до блока на Марго. Паркираха, без да си кажат и дума. Пътуваха с асансьора мълчешком и влязоха в апартамента, без да си продумат. „Никога тишината не е била толкова оглушителна, толкова недружелюбна“ — помисли си Миа.

Матю пък за първи път усещаше толкова осезателно присъствието на една жена. Нейната близост. Ароматът на шампоана й, на сапуна й. Нейният…

Докато я следваше към спалнята, се насили да отпъди тази мисъл от съзнанието си.

Миа седна на края на леглото, сключи длани и се втренчи в обувките си. Миг по-късно скочи и отвори вратата на дрешника.

Личеше, че е нервна.

„Заради това, което ще открием ли? Защото знае, че сестра й е виновна и я прикрива? Защото самата тя е въпросната «Канди»? Роля ли играе?“ — запита се Матю.

Не. Ако се довереше на интуицията си, която се беше изострила след урока по предателство, който получи от Гуен Хариман, тя му подсказваше, че това е истинската Миа. Със сигурност бе срещнал Марго в сладоледената къща и именно тя го изрита на улицата. Сестрите може и да си приличаха като две капки вода, но по характер бяха съвсем различни.

Толкова различни, че Матю бе любопитен да разбере що за човек е Миа. Дяволски любопитен. Много неща искаше да научи за нея, доста неща не се връзваха, нямаше никаква логика в тях. Еднояйчните близнаци не трябваше ли да са еднакви? Не само по външност, но и по характер? Не знаеше за Марго; в интерес на истината не знаеше почти нищо за тази жена, но знаеше, че е платена „примамка“ — не много лицеприятна професия.

Имаше Чувството, че Миа не е и предполагала за съществуването на подобна професия.

Възможно ли беше да е чак толкова невинна? Може би по-уместната дума беше „наивна“.

Коя всъщност е Миа Андерсън?

Тя защитаваше сестра си със зъби и нокти — това му бе пределно ясно. И в същото време не я познаваше добре, не знаеше почти нищо за нея. Защо? Може би защото бяха различни.

„Защо се изненадваш, че братя и сестри могат да бъдат толкова различни — запита се той. — С Робърт винаги сте били като деня и нощта.“

Всъщност след „инцидента“, както семейство Грей наричаше случилото се, Робърт се промени.

Матю също се промени.

— Изглежда, че тук има само дрехи и обувки — провикна се Миа и той мислено й благодари, че го изтръгна от спомените. — Има много кутии. Вероятно с шапки и обувки, но предполагам, че си заслужава да проверим.

Той кимна:

— Не бива да пропускаме нито едно местенце. Дори от кош с капак става добро скривалище. Ще започна от бюрото. Ще се опитам да не го повредя, докато търся скрити отделения.

Тя надникна от дрешника, а Матю добави:

— Ако обичаш, донеси ножче или лъжица. Нещо, с което да отворя отделението, ако го намеря.

Когато Миа се върна, той неволно забеляза, че изглежда доста уморена и уязвима. Под очите й се бяха вдълбали сенки.

„Престани да мислиш за нея и се съсредоточи върху разследването“ — смъмри се Матю.

Миа приседна на края на леглото, а той се захвана с бюрото. „Всеки, който притежава документи, уличаващи го в престъпление, трябва да има скрито отделение“ — мислеше си, докато чукаше по дъната на чекмеджетата, за да види дали някъде няма кухина. Все пак не хвърляш просто така бележки и снимки, които показват, че участваш в нещо мръсно, законно или не. А не бе открил машина за унищожаване на документи сред вещите на Марго.

Трябваше да има и други бележки, други снимки. Марго е примамвала и други мъже, за което й е било плащано.

Докато ровеше, се чувстваше неудобно, че Миа седи на леглото, гледа в пода и се надява той да не намери нищо друго.

Но щеше да намери. Той го знаеше. Тя също.

Миа пак скочи:

— В кухнята има столче. Ще го донеса и ще проверя какво има на най-горните рафтове в дрешника.

— Добра идея. — Той я проследи с поглед. Миа изтича в кухнята. След минутка се върна и влезе в дрешника.

Половин час по-късно изглеждаше доста по-спокойна, а пък Матю се чувстваше по-неуверен.

Не намери нищо. Нямаше скрито отделение в чекмеджетата. Нямаше папки. Нищо, свързано с „работата“ й. Нямаше други папки, нито пък други снимки и бележки. Нищо.

По дяволите. Той въздъхна.

Отиде при нея. Тя се опитваше да запази равновесие върху столчето, докато сваляше голямо метално ковчеже от най-горния рафт.

— Хей, внимавай — предупреди я той и задържа столчето. Протегна ръка, за да й помогне да слезе, и когато топлата й длан докосна неговата, когато тънките й, фини пръсти леко стиснаха неговите, дишането му се учести.

Долавяше уханието на шампоан „Зелена ябълка“ свеж сапун и аромата, който беше характерен само за нея. Имаше огромното желание да я прегърне и да я притисне до себе си…

Беше плувнал в пот.

— Матю? Добре ли си? — попита го Миа. — Малко си се зачервил.

Той примигна и поклати глава. „Съсредоточи се, Грей. Съсредоточи се.“

— Добре съм — отвърна. — Малко съм притеснен. Да те свалим от там. Подай ми ковчежето.

Тя му го подаде и слезе от столчето. Близостта й, буквално го подлудяваше.

„Това е само физическо привличане — започна да си внушава той. — Похот. Нищо повече.“

— Заключена метална кутия, скрита на най-горния рафт, изглежда доста обещаващо. — Миа отмести поглед. Погледна стената, пода, после пак стената.

Х-м-м… Интересно. Мислеше, че създалата се ситуация я изнервя, но сега се запита дали и той не допринасяше за това.

Тя го погледна, светлокафявите й очи като на кошута бяха пълни с толкова много чувства, но все още неразгадаеми за него. Какво мислеше в момента?

— Ковчежето се отваря с шифър — промълви едва чуто.

Той се зачуди дали и към сърцето на Миа има шифър, който да го отвори. Нещо, което ще отключи тази нейна загадъчност.

„Не ставай мелодраматичен идиот — каза си. — Ако искаш да разбереш нещо за нея, просто я попитай. Разведена ли си? Разделени ли сте? Виждаш ли се с някой мъж?“

— Нямам представа каква е комбинацията — каза Миа, вперила поглед в ковчежето.

„Аз също — помисли си той. Наблюдаваше как гърдите й се повдигат и снишават всеки път, когато си поемеше дъх. — Какво значение има това? — запита се. — Физическо привличане — напомни си. — Просто похот. Това е всичко.“

Все пак беше минало много време, откакто бе държал жена в прегръдките си.

Извърна очи от съблазнителното й деколте, седна на леглото и опипа ключалката. Бе стоманена, с шифър, от онези, дето сам си програмираш и е невъзможно някой да я отвори.

Каквото и да имаше вътре, Марго бе искала да го скрие от чужди погледи.

— Да опитаме с датата й на раждане — предложи той.

— Знам я, тъй като и аз съм родена на същата дата — леко се усмихна тя. Седна на стола на Марго. — Десети август.

— Десет, осем — повтори Матю, съзнавайки, че датата се запечатва в паметта му, докато подрежда в шифъра числата едно, нула и осем. Ключалката не помръдна.

— Нещо друго? — попита. — Някаква друга по-специална дата в живота й?

— Ами не се е омъжвала, няма деца… — промърмори Миа. — Не знам дали има някакви по-особени дати, които би избрала.

— Да пробваме с рождените дати на родителите ви или датата, на която са сключили брак — каза Матю.

Миа леко се оживи:

— Да, сигурно е избрала датата на сватбата им. Годишнината им беше на първи септември.

— Беше? — попита той, без да се замисли.

— Загинаха при автомобилна катастрофа, когато с Марго бяхме на осемнайсет години — тихо отвърна Миа. — Понякога не мога да повярвам, че изминаха осем години, откакто ги видях за последен път, откакто чух гласа на мама, откакто видях усмивката на татко.

Матю се пресегна и постави ръката си върху дланите й, сключени върху коленете й. Миа трепна и той дръпна ръката си.

„Какво си въобразяваш, по дяволите? — запита се за втори път в разстояние на пет минути. — Не ти я изнервяш. Не е привлечена от теб. Вероятно те мрази. Заради това, което я караш да преживява. Заради обвиненията, които отправи. Заради отказа ти да обсъдите теорията й за участие на Лори в цялата тази история.“

Съмняваше се, че тя ще оцени съчувствието му.

Все пак беше опетнил името на сестра й, а в момента, в който тя засегна член от неговото семейство, той й обърна гръб.

Може би реакцията му бе такава, защото семейството му бе малко. Но семейството на Миа също не беше голямо. Родителите й бяха починали, както и неговите. Имаше сестра близначка, с която в никакъв случай не бяха близки.

Може би помежду им имаше много повече общи неща, отколкото си мислеше.

— Не знам какво друго да предложа — обади се Миа. — Да пробваме с датата на развода ми.

А! Значи е разведена. Матю усети странно чувство на облекчение, а после и вече познатото желание да разбере повече за нея. Какво се бе случило с брака й? Миа изглеждаше от онези жени, които избират внимателно, но имайки предвид възрастта й, със сигурност не е била омъжена дълго време, освен ако не е сключила брак на осемнайсет. Не можеше да си представи, че един мъж би се отказал от нея толкова лесно.

— Добре — кимна той, макар да не вярваше, че човек би избрал датата на нечий развод за шифър на ключалка.

Пък и така щеше да разбере кога се е развела, без да се налага да я разпитва.

— Двайсети декември — каза тя.

— Бяхте ли разделени преди това? — попита той, отново без много — много да му мисли.

Миа погледна през прозореца.

— Да, шест месеца. Той и без това през повечето време спеше в кабинета и най-накрая се изнесе.

— Нямах намерение да си пъхам носа в личния ти живот — смотолеви Матю.

— Няма нищо. — Очите й изразяваха чувство, което той не можеше да определи.

— Разводът бе най-хубавото, което някога ми се е случвало.

Той кимна:

— Ще ми се и майка ми да беше разсъждавала като теб. Но тя предпочете да остане омъжена за баща ми, може би заради мен и брат ми, ала сгреши. Бе ужасно не само за нея, но и за нас с брат ми.

Тя го погледна, очите й бяха пълни е въпроси.

Въпроси, на които той нямаше намерение да отговори.

„Тогава смени темата, Мат. И не говорете за личния си живот. Вие двамата работите заедно, за да откриете убиеца на Робърт. Мисли само за важните теми, човече“.

— Двайсети декември — повтори и нагласи шифъра.

Ключалката се отвори.

Миа зяпна от изненада.

— Май и сестра ти е смятала, че разводът е най-хубавото нещо, което ти се е случило — отбеляза Матю.

Миа прехапа устни, после се завъртя на стола и отмести поглед.

„Идиот — помисли си Матю. — Защо го каза?“

— Извинявай. Не исках да бъда груб…

Тя се обърна и застана с лице към него. По страните й имаше следи от сълзи.

— Не, всичко е наред. Аз… просто…

Замълча и с длани покри лицето си.

Матю коленичи до нея.

— Миа? Какво има?

— Аз… нямах представа, че толкова държи на мен — сподавено изрече тя. — Не знаех, че съм толкова важна за нея. Почти не разговаряме…

Той хвана ръцете й и ги задържа в своите.

— Ако от цялата история излезе нещо хубаво, Миа, ето го. Добрите неща, които ще разкрием.

Тя го погледна и кимна.

— Прав си. Трябва да съм благодарна, че ми се предоставя втори шанс да опозная сестра си — добави.

— О, Матю, сигурно ти е много тежко…

— Да видим какво има в ковчежето — прекъсна я той, стана и отиде до леглото. Отново бе засегнала темата, по която той нямаше желание да говори, да мисли дори.

Брат му беше мъртъв.

Единственият му брат.

Въздъхна тежко и отвори капака на ковчежето. Извади три бели листа, към които бяха прикрепени три снимки.

Бинго.

— Още три бележки — промълви. — И три снимки — по една към всяка бележка.

Миа сведе поглед. Той усети, че е разочарована, че се бори със сълзите си.

— Трябва да си силна, Миа. Колкото и да ти е трудно. Преследваме единствено и само истината, това е всичко.

Тя затвори очи и кимна, после отиде до леглото.

— Какво пише в бележките?

— Текстът на първата е почти като на тази, която Марго получи снощи, само че датата на следващата й задача е различна. — „Добра работа. Твоят хонорар е приложен…“

Миа пребледня като платно и Матю не си направи труда да прочете останалото.

— Предполагам, че Марго е прикачила снимките към съответната бележка, когато ги е получила, след като е изпълнила задачата си.

Миа въздъхна:

— Всички бележки с един и същи почерк ли са написани?

— Да — потвърди Матю. — Всяка бележка е написана със същия почерк, с който и бележката, която намерихме снощи. Със сигурност са от един и същи човек.

— Значи във всички бележки й благодарят за добре свършената работа и й посочват друго заведение, конкретна дата и час?

Матю прегледа кратките бележки.

— Да. Първата е от преди четири месеца. Изглежда, е получавала по една задача на месец.

— Тази, която получи снощи, е за след две седмици — отбеляза Миа.

— Това със сигурност нарушава вече изградения стереотип — отвърна Матю. — Чудя се какво ли означава, ако въобще означава нещо.

— Боже мой, Матю. — Миа закри устата си с длани.

— Това значи ли, че след две седмици ще бъде извършено още едно убийство?

Матю впери поглед в нея, стомахът му се преобърна.

— Не знам. Нямам представа дали това означава, че е имало три други убийства.

— Трябва да си готов да приемеш, че полицията може би е права за смъртта на Робърт, че може да се е оказал на погрешното място в неподходящия момент, забъркал се е в пиянска свада и…

— Самата ти каза, че не бива да правим каквито и да било сценарии! — сопна се Матю.

Тя се обърна и се загледа през прозореца, лицето й бе каменно.

— Можем да проверим некролозите в интернет — версията на вестник „Газет“ — предложи той. Не искаше да я утешава, да й се извинява всеки път, когато кажеше нещо неудобно. Не бяха приятели, а двама души, които се опитват да разкрият убийство. Тук нямаше място за чувства.

— Марго има ли компютър?

Тя се обърна към него:

— Мисля, че има лаптоп. Но не съм го виждала. Сигурно го е взела със себе си.

— Тогава ще използваме моя — заяви Матю. — Живея на по-малко от километър от тук.

Миа кимна и отново се загледа през прозореца.

Само това му липсваше. Миа Андерсън в неговия апартамент. В спалнята му.

Той затвори очи и въздъхна тежко.

Нощта щеше да бъде доста дълга.

Седма глава

Ако я нямаше детската кошарка и препълненият с играчки скрин в хола, Миа би предположила, че апартаментът е необитаем. Щом той отключи вратата и я покани да влезе, тя си помисли, че домът му много прилича на този на Марго.

Бежово. Студено. Никакъв домашен уют. Женска ръка не бе участвала в обзавеждането.

Изненадаха я кошарката, играчките и многото снимки на красиво момченце.

— Твоят племенник Роби, нали? — попита, загледана в снимка на малкото момченце, облечено в карнавален костюм.

Матю погледна снимката и атмосферата в стаята изведнъж се промени. Самият той се преобрази. Изпълни го някаква топлота, за пръв път на строгото му лице се появи усмивка.

Той обичаше момченцето, нямаше съмнение.

На Миа отново й домъчня за него. Беше невъзможно човек да му се сърди дълго време, въпреки че все се сопваше, правеше прибързани заключения, а в същото време не понасяше тя да прави същото. Сценарии ли? Ето един: бе напълно възможно Марго наистина да няма нищо общо с убийството на Робърт. И ако той не можеше да си го избие от ума, нямаше как да приеме разкритията.

Добре, че поне тя бе непредубедена. Всъщност това явно бе изненада и за самата нея. Марго може и да бе замесена в смъртта на Робърт, но може и да не беше. Възможно бе нейно бивше гадже, Джъстин например, да е изпаднало в ярост от ревност и да е убило Робърт…

Може би, може би, може би.

В момента разполагаха само с предположения. Докато гледаше снимките на малкото момченце, Миа осъзна, че Роби Грей е единственият близък роднина, който Матю има на този свят. Че той се нуждае от нещо повече от предположения.

Беше загубил родителите си, а сега и брат си, единствения си брат.

Запита се дали в живота му има жена.

— Замина при баба си и дядо си за няколко седмици — внезапно каза Матю, загледан в една от снимките. — Дяволски много ми липсва.

Миа се поусмихна:

— Много красиво дете.

Матю кимна, после попита:

— Ти нямаш ли деца?

Деца. Миа искаше да имат дете още щом с Дейвид се ожениха, но той пожела да изчакат.

Не искаше жена му да си развали фигурата. А после, с течение на времето, Миа прецени, че бракът им не е достатъчно стабилен, достатъчно сигурен, за да си позволят дете. Дейвид естествено така и не повдигна въпроса. „Защо да си съсипеш тялото и да напълнееш, преди да си навършила трийсет? — беше казал той. — В майките няма нищо секси.“

Тя потръпна. Някога бе влюбена в мъжа, който изрече тези думи.

— Да се захващаме с разследването — каза Матю и пак стана сериозен и строг.

Миа се зарадва. Последното, от което имаше нужда, бе да му съчувства, да си задава въпроси за него, да го харесва.

— Миа? Добре ли си?

Тя примигна.

Той я гледаше закачливо. „Стегни се, момиче. Концентрирай се.“

Усмихна му се и кимна, а той я поведе към спалнята.

Миа потръпна, когато влязоха в огромната стая. И тя беше боядисана в бежово, и от нея лъхаше хлад. Обзавеждането бе оскъдно — голямо легло, оправено надве-натри, тоалетка, масивно бюро от хром и дърво, обърнато към прозореца.

Матю седна зад бюрото си и включи компютъра. Миа остана права и притеснено скръсти ръце на гърдите си. Не искаше да сяда на леглото.

— Седни — посочи той леглото.

Усети, че бузите й пламнаха, но се подчини.

— Ще проверя дали на посочените в бележките дати са починали хора в центъра на града и околните градчета — каза Матю. Взе бележките от металното ковчеже, което бе в раницата му, и ги прегледа, после защрака по клавиатурата.

Миа погледна снимките на тоалетката. Една бе на мъж, жена и бебе — вероятно семейството на Робърт. На друга бяха фотографирани мъж и жена на средна възраст — най-вероятно родителите му. И две снимки на Роби.

Нямаше снимка на жена.

— Миа, погледни! — извика Матю, тя подскочи и надникна през рамото му. — Още трима мъже са били убити на паркингите на различни барове, единият е бил намушкан с нож, другият застрелян, третият, ударен по главата с гаечен ключ…

„И един намушкан няколко пъти с нож в гърба“ — мислено довърши изречението му тя.

— Добре ли си? — промърмори.

Той се поколеба само за миг и кимна, без да отмества поглед от екрана.

— Четири убийства, извършени на същите дати, на които Марго е имала задачи.

Миа изпъшка. Внезапно осъзна сериозността на откритията на Матю.

Извършени са били още три убийства.

Още четири.

— Има ли връзка между местопрестъпленията и задачите на Марго?

Той пак погледна екрана:

— Да. Едното е било извършено в тясна уличка близо до заведението.

Краката й се подкосиха и тя се свлече на пода. Матю скочи и се спусна към нея.

— Добре ли си? Искаш ли вода?

Тя затвори очи и кимна, а когато той отиде в кухнята, изведнъж се почувства самотна.

„Марго, в какво си се забъркала? Какво значи всичко това?“

Матю се върна с чаша вода:

— Нека ти помогна да легнеш. Трябва да полежиш, да се успокоиш…

Миа се чувстваше толкова отпаднала и неспособна да мисли за каквото и да било, че му позволи да я сложи на леглото. Усети ръцете му на тила си, докато облягаше главата й на таблата на спалнята.

— Много се страхувам за нея — прошепна толкова тихо, че едва чу думите си. — Нямам представа какво означава всичко това.

Той седна до нея:

— Ще повторя собствените ти думи, Миа. Не бива да правим прибързани заключения, нито пък да си измисляме каквито и да било сценарии. Нека изчакаме, докато открием категорични факти, преди да си правим изводи.

Миа кимна.

— Само защото засега уликите са против нея, не означава, че наистина е виновна.

Матю се усмихна, но тя знаеше, че не й вярва. Просто отново бе любезен с нея.

По дяволите!

Но му бе благодарна. Нуждаеше се от подкрепа, макар и не особено убедителна.

Не биваше да забравя едно: сестра й, еднояйчната й близначка, не е убийца. Знаеше го толкова добре, колкото познаваше себе си.

Тогава, какво, за Бога, ставаше? Защо някой е изпратил Марго да съблазнява тези четирима мъже, да ги кара да изневеряват на съпругите си, а после да ги убиват?

Кой я е наел?

Кой е убил мъжете?

И каква е връзката на Марго с четирите жертви? А с човека, който я е наел?

— Главата ми ще се пръсне — промълви. — Имаш ли аспирин?

Матю й донесе две таблетки. Тя изпи хапчетата с голяма глътка вода, отпусна глава на възглавницата и затвори очи.

— Добре ли си, можем ли да продължим? — попита Матю. — Или да те закарам у вас?

Миа отвори очи.

— Добре съм. Наистина, Матю. Първоначалният шок поотмина и сега изникват какви ли не въпроси. Много въпроси.

— Може би ще открием отговорите на някои от тях, ако се разровим в тази история. — Погледна я за момент, после седна зад бюрото и се загледа в екрана на компютъра. — Интересно — добави. — Две от жертвите са били ограбени, две — не.

— Не ни е от голяма помощ — отбеляза Миа. — Няма никаква последователност.

Матю въздъхна и прокара пръсти през косата си:

— По дяволите. Кой е наел Марго?

— Може би трябва да направим списък с евентуалните заподозрени — предложи Миа и смъкна краката си от леглото, за да се обърне с лице към него. Чувстваше се много по-малко уязвима, когато бе стъпила на пода.

Матю взе лист хартия и химикалка:

— Да започнем с Джъстин, бившия приятел на Марго. Той е ненавиждал страничните й занимания, дал й е ултиматум да ги прекрати, а тя не се е подчинила. Може би толкова се е ядосал, толкова е ревнувал, че не е издържал.

— Но защо ще изпраща анонимни бележки, с които да я изпраща на срещи с непознати мъже? — попита Миа. — Ако толкова я е ревнувал, как е понасял това положение? Какъв е смисълът?

— Да се отърве от съперниците си — обясни й Матю.

— От мъжете.

Той кимна.

— Значи, ядосан е на нея, също и на непознатите мъже, които я „притежават“, затова я наема да се среща с тях, а после ги убива, така ли? — попита Миа.

— Изглежда пресилено, не мислиш ли?

— Да, така е. Пък и тази версия не ни обяснява защо би избрал точно тези четирима мъже.

Миа се загледа в него.

— Прав си. Защо са набелязани точно те?

— Знаем само, че някой е наел Марго като примамка, за да прелъсти точно тези четирима души и да ги накара да изневерят на съпругите си в определен ден и час и…

— Чакай малко — прекъсна го Миа. — Сигурни ли сме в това? В бележките пише, че Марго трябва да отиде в дадено заведение в определен ден и час, но не се споменава конкретен човек, нито пък се дава описание на мъжа, когото да прелъсти.

Матю я зяпна.

— Напълно си права. Марго получава снимките и хонорара си в брой след бележките, в които й се поставят задачите. А в тях не се споменава точно кой мъж е на мушката.

— Тогава откъде е знаела кого да прелъсти? — попита Миа. — И как би могла да е сигурна, че Робърт ще се падне?

Матю замълча, после въздъхна:

— Не знам. Нещо не се връзва.

— Да предположим, че една от вдовиците е написала бележките — предпазливо каза Миа. — Най-логично е някоя от вдовиците да е заподозряна, имайки предвид, че авторът на бележките наема жена — примамка.

— Да кажем, че госпожа Х иска да разбере дали съпругът й я мами. Наема Марго, от снимките научава, че отговорът е „да“, откача и убива съпруга си, край на историята. Защо още трима мъже биват убити?

Миа поклати глава.

— Колкото повече се опитваме да разгадаем тази история, толкова по-нелогична и объркана става.

— Добре. Да вземем последната бележка. Марго трябва да отиде в „Макдугалс“ на десети юли в десет часа вечерта. Какво трябва да направи? С кого трябва да се срещне? Онзи, който реши да я сваля ли?

— Изглежда невъзможно — отбеляза Миа.

— Така е — поклати глава Матю.

— Знаем, че убийствата не са извършени случайно по време на пиянска свада, заради участието на Марго — каза Миа. — Но пък самите жертви сякаш са избирани съвсем произволно.

— Не се връзва. — Матю погледна през прозореца — явно едва сдържаше гнева си.

— Да прочетем докладите на полицията, после да ги обсъдим. Може да ни хрумне идея откъде да започнем.

— Добре. — Матю принтира по две копия от всеки рапорт и допълнителната информация, която откри за жертвите.

Въпросната информация беше доста оскъдна. Бяха съвсем обикновени мъже, обикновени граждани. Двама бяха бизнесмени, един имаше автосервиз, четвъртият беше електротехник. На възраст бяха около четирийсет години. Всички бяха женени, двама имаха деца.

— Няма никаква връзка помежду им — отбеляза Миа.

— Само семейното им положение — изкоментира Матю, прелиствайки страницата. — Живеели са в различни градове, имали са различни професии.

И двамата се съсредоточиха върху докладите, прочетоха ги още няколко пъти, задаваха си въпроси, отхвърляха едно, обсъждаха друго.

Миа се прозина и си погледна часовника. Бяха минали три часа, откакто дойдоха в апартамента на Матю. Стисна клепачи — каза си, че ще си почине за секунда.

Когато отвори очи, беше тъмно като в рог. Само екранът на компютъра светеше. Незнайно как бе събула гуменките си и се беше свила на леглото на Матю. Бе толкова уморена, че й се искаше да се пъхне под завивките. Но дишането на мъж я стресна.

Матю бе заспал на стола зад бюрото. Господи, толкова беше красив! Светлината от екрана озаряваше лицето му с правилни черти и тъмната му гъста коса.

Той внезапно стана и се просна на леглото, без да отваря очи.

Обърна се към нея и притисна лице до шията й, топлият му дъх я парна като въгленче. Усещаше аромата на сапуна му, на одеколона му с ухание на мускус. Ненадейно той протегна ръка и я уви около кръста й, после я плъзна нагоре към гърдите й.

Дъхът й спря.

Бяха толкова близо един до друг, че спокойно можеха да се любят.

„Какво да правя? Какво да правя? Какво да правя?“

Опита се внимателно да измъкне крака си изпод тялото му, но безуспешно.

Матю отвори очи.

Ококори се.

Скочи от леглото, тя също.

— Как… — подхвана той, на бузите му се появиха две червени петна.

— Не знам… — измънка Миа. — Май и двамата сме заспали. — Грабна гуменките си и ги обу. — Ще повикам такси.

— Остани. Ще спиш на леглото, аз — на дивана.

— Ами…

— Три часът сутринта е. — Той отиде до дрешника и отвори едно чекмедже. — Ето. Долнище на анцуг и фланелка, която доста се сви, когато се опитах сам да си изпера дрехите. От тях става удобна пижама.

„Е, май ще остана“ — помисли си Миа.

* * *

Миа е в неговото легло.

Това бе последната мисъл на Матю, преди да заспи на неудобния диван в хола, и първата, която му дойде наум, когато се събуди.

Миа. Красивата, сладката, упоритата Миа беше в леглото му.

Не… не беше. Освен ако миризмата на бекон, която се носеше от кухнята, не беше сън. Продължение на снощния му сън, когато се озова в леглото до нея, толкова близо, че можеше да се огледа в очите й.

Толкова близо, че трябваше да се премести само един–два сантиметра и да проникне в нея.

Затвори очи и се наслади на тази мисъл, докато шумът от кухнята не го убеди, че не сънува.

А може би все пак беше сън — Миа явно приготвяше закуска.

— Обичаш ли бъркани яйца? — Миа се показа на вратата. Носеше престилка, в едната ръка държеше шпатула, а в другата тиган.

Изглеждаше много красива, въпреки небрежното облекло — с боси крака, вързана на опашка коса и току-що измито лице. Напомняше му на грейнало слънце.

— Бъркани са ми любими. — Той се надигна от дивана и се протегна. — На кафе ли мирише? Бих пийнал чаша силно кафе.

— Веднага! — Тя широко се усмихна и се върна в кухнята.

Интересно. Беше прекалено дружелюбна и любезна, прекалено весела.

Можеше да познае кога някой се преструва на весел. Сигурно й беше неудобно заради случилото се през нощта. Запита се колко ли време са лежали така — с преплетени ръце и крака, притиснати един до друг. Знаеше само, че се беше почувствал много добре. Първият сигнал, че нещо не е наред.

Знаеше, че присъствието й в апартамента му щеше да създаде проблеми.

И не беше сбъркал.

— Ще си взема душ — извика.

— Добре. Закуската ще е готова след пет минути.

„Каква семейна атмосфера“ — мина му през ума и потръпна.

Тръсна глава, за да проясни съзнанието си, стана, протегна се и отиде в банята. Точно от това имаше нужда — горещ душ. След чаша силно кафе щеше да е „имунизиран“ срещу чара на Миа Андерсън.

Съблече се, застана под горещата струя вода и веднага го връхлетяха еротични мисли.

Миа, сънена, гола под горещия душ.

Нежните й гърди, притиснати към неговите, бедрата й, обгръщащи кръста му…

— Яйцата ти ще изстинат — извика тя със същата престорена веселост.

Все едно изведнъж водата изстина и го поля студен душ.

— Веднага излизам! — извика в отговор.

Надяваше се, че тя не може да чете мисли.

След минутка уви хавлиената кърпа около кръста си. Но редно ли бе да излезе в този вид от банята? Миа в хола ли беше, чакаше го да се появи ли? Дали трябваше да извика и да я предупреди, че излиза?

Един джентълмен не би го направил, но, от друга страна, те се намираха в неговия апартамент, и това, че Миа ще се притесни от мъжкото му присъствие, не беше един от приоритетите му. Всъщност колкото по-неудобно се чувстваше тя, толкова по-добре бе за него.

Отвори вратата на банята и излезе. Миа, която отиваше към масата в трапезарията, понесла таблата с храната, се вцепени.

И се втренчи в него.

Той също впери поглед в лицето й.

За миг двамата останаха неподвижни, а в стаята беше толкова тихо, че чуваха дишането си.

Матю забеляза как зърната на гърдите й прозират през тънката бяла тениска. Беше сигурен, че и тя е забелязала как му въздейства.

— Аз… аз ей — сега ще донеса кафето — изпелтечи Миа. Бързо сложи таблата на масата и хукна към кухнята.

Матю не се сдържа и се усмихна.

Да, беше й неудобно.

* * *

Докато пиеше кафе и отхапваше от препечената си филия, тя не можеше да пренебрегне факта, че Матю Грей е гол. Е, почти гол. Мускулестите му гърди бяха влажни, гъстата му кестенява коса блестеше, тъмносините му очи бяха потъмнели от… от какво? Желание? Похот?

Миа много добре знаеше какво желае един мъж. Знаеше също така какво е да си обект на подобни желания. Знаеше какво е да те желаят, без да те обичат.

Да те желаят, без дори да те харесват. Да си желана само заради грима и предизвикателните дрехи, които носиш.

Загуби апетита си и се обърна към прозореца, от който се разкриваше невероятна гледка към центъра на града.

Сестра й беше там някъде, а какво правеше самата Миа? Фантазираше за мъж, който не я познаваше. Нито пък се интересуваше коя е всъщност.

„О, Марго! Къде си? Наблизо ли се криеш? Или си заминала някъде ли? Къде си, Марго?“

— Яйцата са много вкусни — отбеляза Матю. — Благодаря, че приготви закуска.

Беше омел всичко в чинията си.

Бившият й съпруг беше маниак на тема здраве и закусваше само омлет от белтъци и екологично чиста пълнозърнеста овесена каша. Миа трябваше да си признае, че й доставя удоволствие да гледа как един мъж си хапва добре на закуска.

— Аз благодаря за комплимента — отвърна тя. — Мислех си откъде да започнем днес и предлагам да проверим алибито на Джъстин. Да се уверим, че наистина е бил на смяна в болницата в нощта, когато са убили Робърт.

— Добър план — каза Матю и отпи от кафето си.

— И ако се окаже, че е невинен, мисля, че трябва да проучим вдовиците, особено първата.

Миа кимна:

— Какво ще кажеш да прескоча до нас, да взема душ и да се преоблека, а после да се срещнем в кафенето… — Тя погледна часовника си. — След един час?

— Става. Ще те закарам.

— Не — побърза да откаже тя. — Искам да се поразходя. Да подишам чист въздух.

„И да съм по-далеч от теб.“

— Сигурна ли си?

Тя кимна и Матю я изпрати до външната врата.

— Ще се видим след час.

Отвори вратата, погледът му се спря на лицето й, а тя едва се сдържа да не се изправи на пръсти и да се отдаде на еротична целувка.

О, Боже! Наистина трябваше да се махне от тук.

Осма глава

Когато Миа осъзна, че е седнала на същото място в кафенето, на което седеше вечерта, когато се запозна с Матю, беше твърде късно.

Той вече се приближаваше.

Не приличаше на човек, прекарал нощта на тесен и неудобен диван. Изглеждаше добре. Прекалено добре. Носеше избелели дънки и тъмносиньо поло. Посетителите сигурно не му бяха обърнали кой знае какво внимание, за тях той беше само красив мъж, излязъл в неделя сутрин да пие кафе и да купи вестник. Невероятно колко лесно беше да се правят заключения за другите хора само по външния им вид — заключения, които нямаха нищо общо с истината.

Миа беше сигурна, че и тя изглежда така в очите на хората в кафенето. Беше пробвала почти всички дрехи в дрешника на Марго с надеждата да открие поне една, която да не е чак толкова прилепнала по тялото, но само белите тесни панталони и късата светлосиня тениска бяха горе–долу прилични. Колекцията на Марго от къси потничета, разголени блузки и миниполи можеше да й спечели място в книгата за рекорди „Гинес“.

— Да ти взема ли нещо? — попита той с непроницаемо изражение. — Аз ще пия едно еспресо.

— Не, благодаря.

Матю я погледна в очите, сякаш за да се увери, че му казва истината, после отиде до щанда.

Върна се с голяма пластмасова чаша кафе и двамата излязоха от кафенето.

Миа го изгледа изпод око:

— Ще отидем в болницата и ще попитаме дали Джъстин Грейвс е бил на смяна през нощта на деветнайсети юни, така ли?

Матю се замисли.

— Май ще е по-добре да се обадим по телефона, вместо да ходим там. Имам идея, която може да свърши работа. — Бръкна в джоба си и извади малък мобилен телефон. След като от „Телефонни услуги“ му съобщиха телефона на болницата, той го набра и зачака.

— Ало, обаждам се от адвокатска кантора „Браун енд Андрюс“, проверявам истинността на данни, които получихме. Бих искал да разбера дали един ваш служител е бил на смяна в болницата на деветнайсети юни тази година. Бихте ли ми предоставили тази информация? Страхотно… благодаря ви. Казва се Джъстин Грейвс. Да, ще изчакам. — Матю намигна на Миа. Лъжата беше свършила работа. — Бил е на смяна от шест следобед до два след полунощ. Да, много ви благодаря.

— Е, това изважда Джъстин от играта. — Миа сведе поглед.

— Фактът, че изключваме даден човек като заподозрян, не доказва вината на Марго. — Той сложи телефона в джоба си. — Не знаем какво се е случило през онази нощ — добави и сам се изненада от думите си.

Беше прав. Марго беше „невинна до доказване на противното“. Трябваше да се разгадае тази мистерия и ако обединяха силите си, щяха да стигнат до дъното на историята. И двамата бяха заинтересовани да открият какво се е случило с Робърт.

— И сега какво? — попита тя. — Ще започнем ли да разследваме вдовиците?

Матю кимна:

— Мисля, че това е най-добрата отправна точка. Взех информацията, която открихме в интернет.

Той сложи раницата на коленете си и я разкопча, а Миа се хвана, че погледът й е прикован към бедрата му. Бедрата, които снощи се притискаха към нейните.

— Първото убийство… — започна той, прекъсвайки непристойните й мисли, — е извършено на двайсет и първи февруари на паркинга на „Гуд Таймс“, малък нощен клуб в Бриджвил. Това е малък град на около половин час път оттук.

— Да, знам го. Живея в съседния град Бейуотър.

— Красив град — отбеляза той. — Отдавна ли живееш там?

„Твърде отдавна“ — помисли си Миа.

— Преместих се преди пет години, когато се омъжих. При развода къщата се падна на мен, така че…

— Ако трябва да си вземеш нещо от вкъщи, днес е много удобно, понеже и без това ще сме съвсем наблизо. В некролога на Джеймс Коул пише, че със съпругата му Лиза Ан Коул са живели в Бейуотър.

— Имената не ми говорят нищо, но градът е голям — каза Миа. — Да, искам да си взема някои неща от вкъщи.

— Да тръгваме тогава. Паркирал съм отсреща.

Заведе я до сребристото беемве и след минути вече пътуваха по магистралата към Бейуотър.

— Защо не се отбием първо у нас? — предложи Миа.

— Тъкмо ще проверя дали Лиза Ан Коул фигурира в телефонния указател.

— Добре. Ще можем на спокойствие да изградим стратегия как да подходим с нея. Как да подходим с всички вдовици.

— Включително Лори Грей ли? — промълви тя.

Матю за миг отклони вниманието си от пътя и я погледна.

— Да — отвърна след миг колебание. — Включително Лори Грей.

Миа се запита дали той си дава сметка колко много означава за нея съгласието му. То я увери, че и двамата са в една и съща ситуация, че залагат всичко. Че всеки е заподозрян, независимо колко е трудно да повярват или да приемат този факт.

Докато пътуваха мълчаливо, Миа имаше чувството, че той е наясно с това — и че се опитва да го приеме.

Мисълта я поуспокои и тя се загледа в познатата околност — наближаваха дома й.

Нейният дом. Всъщност така и не успя да почувства големия провинциален град като свой дом, не и след като бе живяла в идиличното градче Пийч Хевън на четирийсет минути път с кола източно от Бейуотър. Там царяха тишина и спокойствие, къщите бяха с бели огради, в градините цъфтяха азалии, съседите се познаваха и си помагаха. Миа и Марго живяха там с родителите си, докато не се случи трагедията.

След това Марго се пресели в Ню Йорк, а Миа угоди на Дейвид Андерсън, и заживя в много модерна къща в Бейуотър, където така и не се почувства добре.

Бейуотър бе град, в който съседите си пъхаха носа в живота на другите, клюкарстваха и се стремяха да достигнат стандарта на богаташите от семейство Джоунс.

„Сега си разведена — напомни си тя. — Учебната година приключи. Вече не се налага да живееш в Бейуотър. Можеш да отидеш, където си поискаш“.

Но къде? Понякога й се струваше, че когато можеш да отидеш, където си пожелаеш, да правиш това, което ти харесва, не предприемаш промени. Сякаш възможността да избираш те парализира.

Изпитваш страх.

Може би, защото не знаеш къде да отидеш и защо там би било по-различно от мястото, където си.

— Трябва да ми покажеш пътя до твоята къща — каза Матю.

Миа примигна и погледна през прозореца. Толкова бе потънала в мислите си, че не бе забелязала, че са стигнали до отбивката за Бейуотър.

— Завий тук вляво, а на първата пряка — вдясно — упъти го тя. — Втората къща е моята.

Когато наближиха къщата, Миа видя, че някакъв мъж чука на вратата. После той се наведе, за да надникне през прозореца на хола, и стъпка цветята, които беше засадила.

Пощальонът ли беше? Не, той не идваше в неделя.

Ами, тогава кой…

Норман Нюман!

— Дявол да го вземе! — ядоса се тя.

— Какво има? — разтревожено попита Матю. — Познаваш ли го?

— Никак не ми е приятно да го кажа, но е голям досадник. Колеги сме в училището и от месеци не престава да ме кани на срещи. Той е от хората, които не приемат отказ.

Докато спираше на алеята за коли, Матю погледна Норман, който щом чу приближаващата се кола, се обърна. Матю паркира и слезе.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — обърна се към Норман.

Миа също слезе. Изражението на Матю бе леденостудено, а Норман изглеждаше разстроен и нервен.

Присви очи и изгледа Матю:

— Не, няма с какво да ми помогнете. Не ви познавам.

— Тогава какво искаш от мен, Норман? — гневно попита Миа.

Той се обърна към нея:

— Бях наблизо. Отидох да посетя един болен приятел и ми хрумна да се отбия. Донесох кифлички и кафе, мислех да довършим разговора си от онази вечер. Но… — Той погледна Матю. — Виждам, че си заета.

— Норман, ние довършихме разговора си. — Миа въздъхна и скръсти ръце на гърдите си.

— Може би си права — промърмори Норман. — Май не са ми нужни други доказателства, че ме излъга. — Той хвърли злобен поглед към Матю.

Миа усети как Матю, който стоеше до нея, се напрегна.

— Норман, повтарям за последен път. Жената, която си видял миналата седмица, не съм била аз, а моята сестра близначка. Ако не ми вярваш, много съжалявам. Това е самата истина, друго не мога да ти кажа.

Норман извърна очи към нея:

— Довиждане, Миа.

— Довиждане! — сопна се тя. Норман се намръщи, обърна се и се отдалечи.

— Изненадан съм, че отхвърляш поканите му за среща — изкоментира Матю — в гласа му имаше нещо, което не можеше да назове.

Миа бръкна в чантата си, за да извади ключовете от къщата.

— Отначало го смятах за мил човек, който изпитва безобидно влечение към мен. По-късно обаче стана доста настоятелен.

Матю я последва по трите стъпала към верандата.

— Какво имаше предвид, като каза, че бил видял Марго в центъра и си помислил, че си ти?

Миа отключи вратата.

— Онази вечер ми се обади и ме обсипа с обиди и обвинения. Лъгала съм го, че не се срещам с другиго — миналата седмица ме бил виждал с различни мъже в града. Казах му, че е видял моята сестра близначка, но не ми повярва.

Очите на Матю се разшириха:

— Значи този Норман се мотае из баровете в центъра и е взел Марго за теб.

Миа се вцепени, хванала валчестата дръжка на вратата.

— О, Боже мой.

— Да влезем и да поговорим.

Но Миа не можеше да помръдне. Тя ли е виновна за смъртта на Робърт? Толкова много ли е разгневила Норман, че е откачил? Видял е Марго и Робърт миналата събота и ги е причакал на паркинга ли? Марго говорила ли е с Норман онази вечер? Помислила си е, че е някакъв хахо? Може да го е отрязала, после той да е причакал Робърт да излезе от „Чимлис“ за да убие предполагаемия си съперник.

О, Боже Господи.

„Аз съм виновна за всичко — помисли си Миа. Краката й се разтрепериха. — Братът на Матю е мъртъв по моя вина. Аз съм причината сестра ми да е уплашена до смърт и да се крие кой знае къде, поболяла се от притеснение.“

— Миа?

Матю я хвана миг преди да падне. Широко отвори входната врата, грабна Миа в прегръдките си.

Тя извърна глава, за да си поеме глътка въздух. Норман Нюман стоеше насред улицата, гледаше я, а в очите му се четеше омраза.

* * *

Половин час по-късно вратата на спалнята на Миа се отвори и тя най-после се появи.

Матю въздъхна с облекчение. След инцидента с Норман еди-кой-си, Миа съвсем рухна. Той я занесе в спалнята и я сложи на леглото, а тя му обърна гръб и затвори очи. Отказа да разговаря с него, дори не му отговори, когато я попита дали е добре.

Какво се бе случило, за Бога?

Тъкмо щяха да обсъдят дали е възможно този тип Норман да се ядоса дотолкова, че да…

Боже мой!

Ако Норман е превъртял, защото си е помислил, че жената, която желае, се вижда с други мъже, Миа по всяка вероятност се обвинява за действията му.

„Дявол да го вземе! — помисли си. — Кога най-после ще се науча да мисля, преди да кажа нещо?“

Когато Миа влезе в хола, лицето й не изразяваше никакви емоции. Застанала сред помещението, изобилстващо с ярки цветове — меко червено канапе, тапициран стол, шарено килимче, свещи, наредени на полицата над камината, тя изглеждаше още по-тъжна, още по-крехка.

— Мисля, че за днес ти стигат толкова емоции. Защо не си починеш? Отдъхни си и не мисли за…

— Добре съм, Матю. — Тя седна на един тапициран стол срещу него.

— Не изглеждаш добре.

Очите й се напълниха със сълзи, а той мислено се наруга.

— Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш — прекъсна го тя. — Разстроих се, като разбрах, че Норман е заподозрян — основен заподозрян, и че може аз да съм причината за…

— Не си причина за действията на когото и да било. Норман е отговорен за чувствата и постъпките си. Чуваш ли ме?

Миа вдигна поглед към него, прехапа устни и кимна. После се разплака.

Той коленичи до стола, на който беше седнала:

— Казвам ти самата истина. Не си отговорна за действията, чувствата и поведението на другите. Всеки сам поема отговорност за постъпките си.

Беше му отнело години да повярва в това.

— Но… ако не бях аз, Норман нямаше да…

— Първо, не знаем дали Норман е извършил престъпление — прекъсна я той. — И второ, няма такова нещо като „ако не бях аз“. Норман е отговорен за действията си. Не ти.

Миа се облегна на стола и сякаш се поуспокои. Добре. Трябваше да повярва на думите му. Иначе тревогата и страхът щяха да я победят.

Знаеше го от опит.

С години се обвиняваше за семейните неприятности на родителите си. Ако беше по-тих, по-умен, по-добър в спортовете, ако се държеше по-добре като детето на съседите, може би баща му щеше да се прибира у дома след работа, вместо да се мъкне по баровете, да пие и да се задява с разни жени. Може би, ако не беше кротък като малък, баща му щеше да спи у дома вместо… някъде другаде.

Беше възприел този начин на мислене от майка си, която се обвиняваше по същия начин. Ако беше по-красива, по-слаба, по-добра готвачка, по-добра домакиня, по-интригуваща, повече това, повече онова. Правеше какво ли не, за да достави удоволствие на съпруга си. Но така и не успяваше.

Човек не е отговорен за чуждите постъпки. Всеки сам отговаря за действията си. За майка му беше твърде късно да прозре тази истина.

Но за Миа все още имаше време.

— Наистина съм добре, Матю — увери го тя. — Няма да позволя ревността на Норман да съсипе живота ми, нито онова, което може да е сторил. Ще се тревожа само ако имам основателна причина.

— Така ми харесваш! — Той стисна дланите й.

Тя сведе поглед към ръцете му.

— Остави ме да отида да се преоблека и да си наплискам лицето. Ей сега се връщам.

Матю се почувства особено — липсваше му топлината и мекотата на ръцете й. Беше силна жена, по-силна, отколкото осъзнаваше.

След малко тя се появи. Носеше бял панталон и светлорозова тениска, беше прибрала косата си в хлабав кок. Изглеждаше много женствена.

„Господи, колко е красива!“ — помисли си Матю.

— Искам да знаеш, че съм готова да разговаряме. — Тя седна на стола. — Чувствам се много по-добре.

— Радвам се да го чуя. Искаш ли да поговорим за този Норман и за това как се вмества в картинката, или предпочиташ да не засягаме тази тема и да се съсредоточим върху вдовиците?

— Да говорим за Норман — каза Миа. — Ако се съсредоточа върху важните неща — истината, а не собствените ми притеснения, всичко ще е наред.

Докато изпиха по две кафета, тя разказа на Матю всичко за Норман Нюман и лошия му навик да не приема отказ.

— Мисля, че тази вечер трябва да го проследим — предложи Матю. — Да проверим дали ще отиде в някой бар. Искам известно време да го държим под око. После ще му позволим да те види с мен — интересно как ще реагира.

Миа пребледня.

— Но това може да те изложи на опасност.

— Аз съм с около двайсет сантиметра по-висок и доста по-як от онзи нещастник. Не се притеснявай за мен. Освен това не може да ме нападне от засада, след като го следя.

Тя си пое дълбоко въздух:

— Тази работа не ми харесва, но щом настояваш…

— Видя ли, не ни се наложи да губим кой знае колко време в приказки за този мръсник.

— Толкова ме е яд на него! — Очите й искряха от гняв. — Как смее да идва тук, след като му казах, че не излизам с мъже.

— Някои хора имат голям проблем с думичката „не“ — навъси се Матю. — Не бива да пренебрегваме това с лека ръка.

— Толкова е странно. Напоследък се държах доста грубо, за да го отблъсна от себе си, но дори и лошото отношение не го спира. Непрекъснато ме тормози с предложенията си.

— Защото не става дума за самата теб — каза Матю. — Той нито те чува, нито те вижда. Интересува се само от собствените си желания. Това е болестно състояние.

Миа мълчеше и Матю се запита дали пак не беше казал нещо нередно.

— Звучи ми доста познато — най-после каза тя. — Бившият ми съпруг беше точно такъв.

Матю отмести поглед, защото искаше да й даде възможност да запази личния си живот в тайна, но в същото време жадуваше да научи повече подробности за нея. Защо се беше омъжила за „такъв“ мъж?

„По същата причина, поради която майка ти се е омъжила за човек като баща ти“ — помисли си. Летиша Грей си въобразила, че е влюбена, когато била слаба и отчаяно се нуждаела от обич и подкрепа. А силата на бащата на Матю — фалшивото му перчене и прекалената самоувереност, са изглеждали качества, достойни за възхищение.

Майка му все повтаряше, че бракът й не е бил грешка, че в крайна сметка се е сдобила с две прекрасни деца. Това успокояваше Матю до известна степен, понеже утешаваше и нея.

— Да се върнем към Лиза Ан Коул — промърмори той.

Миа се втренчи в него, после стана, отиде в друга стая и се върна с телефонен указател. Прелисти няколко страници.

— Ето, Лиза Ан Коул, Бери Стрийт № 253. Намира се в другия край на града.

— Мисля, че трябва да кажем истината и на нея, и на другите вдовици — заяви Матю. — Че разследваме смъртта на брат ми и проверяваме други неразкрити убийства, извършени през последните шест месеца.

Миа кимна:

— Посещението ни няма да се хареса на вдовиците. Нека задаваме въпросите колкото се може по-внимателно.

— Но да не забравяме, че една от тях може да е хладнокръвна убийца — напомни й Матю. — Трябва да сме много предпазливи и ловки.

Миа отново пребледня.

Девета глава

— Оня некадърен кучи син! Да гние в гроба дано, хич не ми пука.

Докато вдовицата Коул хулеше покойния си съпруг, Миа се опита да скрие чувствата си. Не й беше лесно.

— И без това щях да поискам развод от този мръсник — продължи Лиза Ан Коул и поднесе на Миа и Матю по чаша кафе. — Захар? — попита и се усмихна лъчезарно.

Миа изпод око погледна Матю; дори да беше шокиран колкото нея, не се издаваше.

— Получи си заслуженото. — Лиза Ан сложи бучка захар в чашата си. — Кретенът ме мамеше от години. Не мога да обясня защо не го изхвърлих още когато разбрах. — Тя поклати глава и разказа колко много бил напълнял съпругът й и колко била изненадана, че се е намерила жена, която да го хареса. — Да му бяхте видели голямото шкембе…

— Ъ-ъ, госпожо Коул… — прекъсна я Миа.

— Моля ви, казвайте ми Лиза Ан — каза жената и оправи шалчето си на точки. — Мисля да си сменя името на Лизан — само една дума. Звучи някак чуждестранно, нали? Екзотично.

Миа се поусмихна.

— Лиза… Лизан, ще ни разкажете ли за нощта, в която съпругът ви… когато загубихте съпруга си?

Вдовицата се облегна назад и отпи от кафето си. Беше на около трийсет години и привлекателна по особен начин. Красивите й сини очи бяха очертани с черна очна линия, ружът и червилото й бяха прекалено ярки. Беше слаба и кокалеста и предпочиташе десени, напомнящи животински кожи. Блузата й бе като леопардова кожа, също обувките й с висок ток.

Тя остави чашата си на масата и оправи грима си.

— В онази февруарска вечер полицаите дойдоха към девет часа. Накараха ме да седна и ми съобщиха, че са намерили Джими мъртъв на паркинга на някакъв бар в центъра.

— Спомняте ли си подробности, свързани с убийството, които полицаите са споделили с вас? — обади се Матю.

Вдовицата се приведе и кокетно му се усмихна. Миа забели очи. От първия момент вдовицата не спираше да се сваля на Матю. Насочи цялото си внимание към него: Искаш ли чаша кафе, Мат? Нямаш нищо против да те наричам Мат, нали, миличък? Матю звучи много официално. Майката на съпруга ми винаги му викаше Джеймс, но още щом се запознахме започнах да го наричам Джими. Искаш ли парче плодов кейк, Мати? Бисквити? Току-що ги купих от магазина, никой не предлага по-хубави бисквити от „Ентеман“. Изкиска се. Заопипва гердана си. Облиза устните си.

Не че Миа не я разбираше. Матю бе красив мъж. Всъщност, изключително красив.

Ревнуваше ли го? От какво? От друга жена, която пърхаше като пеперуда около него? Та това беше абсурдно!

— Нямаше кой знае какви подробности — отвърна Лиза Ан. — Джими излязъл от бара, един от любимите му, и го нападнали. Ударили го няколко пъти по главата с тежък предмет, най-вероятно гаечен ключ. Горкият Джими. Ченгетата казаха, че вероятно да не е разбрал какво му се е случило. — Лицето й за миг засия. — Хей, това е почти смешно, нали?

Изведнъж на Миа й домъчня за Лиза Ан Коул. Жената умело се преструваше.

— Лизан — каза Матю, — спомняш ли си дали съпругът ти е бил ограбен?

— Не, дадоха ми всичко, което е било в портфейла му. Имаше шейсет долара и няколко кредитни карти. Евтиният му часовник, който никой не би взел, венчалната халка, която не струваше кой знае колко, но все пак е от четиринайсеткаратово злато.

— Лизан, благодарим, че ни отдели от времето си — каза Матю.

Вдовицата се усмихна и отново се приведе, сякаш предлагаше на Матю да надникне в деколтето й.

— Разбира се, сладурче. Съжалявам за брат ти.

Матю стана, Миа също се изправи и й подаде ръка:

— Да, много благодарим, Лизан.

Вдовицата стисна дланта й и изпрати гостите до вратата.

— О, знаете ли какво винаги ме е озадачавало относно онази нощ? — попита изведнъж.

— Какво? — погледна я Матю.

— Халката му — отвърна Лизан. Бръкна в пазвата си и извади златна халка, окачена на дълга верижка на врата й. — Джими никога не носеше халката си. От години насам. Винаги я държеше в портфейла си. В началото, когато се оженихме, му се сърдех заради това, после се уморих да викам, без да има никакъв с резултат.

Миа погледна Матю. Личеше си, че и той с нетърпение чака да чуе какво още ще каже вдовицата.

— Полицаите казаха, че когато са го убили, е бил с нея. Била е на пръста на лявата му ръка. Не е ли е интересно?

— Да, много — съгласи се Матю. — Много интересно.

Лиза Ан се замисли.

— Никога не я слагаше, но тогава е била на пръста му.

— Според мен това означава, че я е носил по-често, отколкото си мислиш — предложи някакво обяснение Миа. — Когато е бил далеч от дома и когато си му липсвала.

По лицето на вдовицата се появи плаха усмивка.

— Наистина ли мислиш така? Хубаво е, нали?

— Да — отвърна Миа. — Хубаво е.

Двамата с Матю си тръгнаха, Лиза Ан Коул ги изпрати. Изглеждаше замислена и удивена.

* * *

— Той беше съпруг — мечта за всяка жена — каза Ашли Дейвидсън, като леко докосваше очите си със салфетка. — Толкова мил, толкова предан. И такъв добър баща на двете си малки момиченца.

Матю не беше сигурен дали един мъж може да бъде хем прекрасен баща, хем да изневерява на съпругата си, но прилагателното „предан“ не бе подходящо за Рей Дейвидсън. Снимките на Дейвидсън и Марго бяха най-интимни, най-показателни. Бяха заснети на паркинга на „Гуд Таймс“, известен бар в центъра на града. Дейвидсън и Марго се целуваха страстно, той опипваше задните й части. На друга снимка се виждаше как Дейвидсън е пъхнал езика си в устата на Марго. Марго се усмихваше.

Не беше усмивка на актриса на сцената, а на жена, която изпитва удоволствие, наслаждава се. Матю бе отвратен. Миа не каза нищо, само извърна глава и затвори очи.

Тя бе предана на Марго; Рей Дейвидсън беше предан на съпругата си.

Поне така смятаха и двамата. „Колко е лесно да заблудиш хората около себе си“ — помисли си Матю. Стомахът му се свиваше, като гледаше как госпожа Дейвидсън искрено плаче и скърби за съпруга си, починал през март.

— Госпожо Дейвидсън, искрено съжаляваме за загубата ви. — Миа се приведе и хвана ръцете на жената.

— Съжаляваме, че ви се натрапихме. Не искахме да засилваме мъката ви. — Миа се изправи, Матю също скочи от мястото си.

— О, не — възрази Ашли. — Моля ви, останете. Да, все още скърбя за Рей. Никога няма да го прежаля. Но ми олеква, когато говоря за него. След първите няколко седмици хората престанаха да идват, да ме питат как съм. Предполагам, че не са знаели какво да ми кажат.

Миа кимна и отново седна. Матю направи същото.

— Знам. Помня, че стана така, когато родителите ми починаха — каза Миа. — Точно когато шокът отмина и най-много се нуждаех от подкрепа, никой не ми помогна.

— Да, да! Точно така е и с мен — възкликна госпожа Дейвидсън.

— Защо не ни разкажете за брака си, госпожо Дейвидсън? — подхвърли Миа. — Изглежда, с Рей сте били много щастливи.

Ашли се усмихна.

— О, да. Бяхме щастливи. Рей постоянно пътуваше — беше търговски пътник, но когато си беше у дома беше изцяло отдаден на семейството си.

Стомахът на Матю се обърна.

— Ще ми се и семейният живот на родителите ми да беше толкова прекрасен — промълви. — Когато бях дете, у дома непрекъснато имаше скандали. Родителите ми взаимно се нападаха, бяха като куче и котка.

— Ужасно! — поклати глава вдовицата. — С Рей почти не се карахме. Приятелите ни смятаха, че съм твърде снизходителна към него, но исках да е щастлив.

— Снизходителна ли? — повтори Миа. — За какво?

Госпожа Дейвидсън се размърда на стола си.

— Задето излизаше в събота вечер. С приятелите му от клуба по боулинг, и се отбиваха в някой бар в събота вечер, след като приключеха играта. Е, не ми беше приятно, понеже и без това често отсъстваше от къщи. Но винаги прекарваше неделите с мен и момичетата.

Миа се усмихна топло:

— От колко време сте женени?

— От седемнайсет години. Оженихме се, когато и двамата бяхме на деветнайсет.

— Прекрасен пръстен имате — отбеляза Миа. — Венчална халка ли е?

На Матю му се прииска да я целуне. Разговорът протичаше идеално. Тя го водеше в правилната посока.

— Да — отвърна Ашли и протегна ръка, за да може Миа да го разгледа. — Рей ми го направи по поръчка. Купи халките ни и когато се оженихме, си дадохме клетва, че никога няма да ги свалим.

— Обзалагам се, че и двамата сте спазили обета, нали? — попита Матю.

Очите на вдовицата се напълниха със сълзи:

— Знаете ли какво? Когато полицията намерила Рей на онзи паркинг, бил обран до шушка. Но крадците не взели халката. Беше от двайсет и четири каратово злато и с един диамант.

Матю погледна Миа.

— Според мен е умолявал убиеца си да вземе всичко, но да остави халката — продължи Ашли. — Така или иначе, халката била на пръста му. Това ми даде малко утеха.

„Защото си го убила ли? — запита се Матю. — Защото си знаела, че те мами, получила си доказателства за това, убила си го и си направила така, че да се срещне със Създателя си с халка на пръста?“

— Как се справят дъщерите ви? — попита Миа.

— С всеки ден стават все по-силни. Но той ужасно им липсва.

— Значи полицията не е намерила никакви улики? — обади се Матю. — Нищо?

Ашли поклати глава.

— Според тях той се е озовал на неподходящо място в неподходящ момент. Рей се обличаше много добре, обичаше скъпите дрехи, затова полицията смята, че е изглеждал подходящ обект за грабеж. Един изстрел и съпругът ми вече го нямаше.

Миа поклати глава.

— Толкова съжалявам.

Матю се изправи.

— Отнехме ви прекалено много време, госпожо Дейвидсън. Много ви благодарим, че се съгласихте да разговаряте с нас.

Вдовицата кимна:

— Съмнявам се, че полицаите ще хванат убиеца на Рей. Надявам се вие да имате повече късмет.

— Благодаря — отвърна Матю. — Най-важното за мене е да заловя убиеца на брат си, но май смъртта, му ще остане неразкрита.

— Госпожо Дейвидсън, правихте ли ваше собствено разследване? — попита Миа. — Опитвала ли сте се да откриете улики?

— О, за Бога, не! Оставих тази работа на полицията. Трябваше да се грижа за двете си дъщери. А и не знаех откъде да започна.

* * *

Тереза Хийли не бе любезна и общителна като Лиза Ан Коул и Ашли Дейвидсън.

— За какво, по дяволите, идвате да ме безпокоите? — сопна се тя иззад мрежестата врата.

Миа хвърли поглед на Матю, който стоеше до нея на стъпалата на двуфамилната къща.

— Съжаляваме, че ви се натрапваме, госпожо Хийли, но…

Вдовицата свъси вежди.

— Не се казвам така. Никога не съм си сменяла името на Хийли.

— Госпожо…? — попита Матю.

— Не ви влиза в работата как се казвам — озъби се тя. — Вижте какво, нямам представа какво общо има смъртта на брат ви с тази на моя съпруг.

— Ние също — отвърна Миа, надявайки се жената да не тресне вратата под носа им. — Решихме, че ако проучим други неразкрити убийства, извършени в района, може да открием сходство. Нещо, което да ни помогне да разберем кой е убил брата на Матю.

— Вашият брат не ме интересува — каза жената. — Нито пък кой е убил Карл.

Миа се опита да се сдържи и да не зяпне от учудване.

— Мога ли да попитам защо?

— Много хора му имаха зъб — отговори Тереза. — Той играеше комар, покер, залагаше на коне. Дължеше пари. Чудя се дали този, който го е убил, няма да ме преследва, за да му върна парите.

— Имате ли такива опасения? — попита Матю.

— Наех тази дупка — каза жената. — И получавам минимална заплата във вагон — ресторанта, където съм сервитьорка. В сметката ми има четирийсет и шест долара. Всеки, който иска пари от мен, ще остане разочарован.

— Значи съпругът ви не ви е оставил застрахователна полица — намеси се Миа.

Жената се засмя:

— Тая скръндза ли? Изпи премията от застраховката си, а всичко останало пропиляваше на комар. Дори халката си загуби при игра на покер. Опита се да открадне моята, за да заложи и нея, но му избих тази глупост от главата.

Матю и Миа се спогледаха.

— Значи не е имал халка?

— Винаги носеше евтина имитация. Каза, че ако някой го притесни, щял да моли за пощада, като каже, че има бременна жена и деца.

Миа пребледня.

— Била сте бременна, когато са го убили ли?

Тереза се изкиска:

— Той измисли тази история, смятайки, че лихварите и букмейкърите ще го пощадят, ако си мислят, че жена му е бременна. Убиецът му не си е направил труда да вземе евтината халка. Ченгетата ми я върнаха. Хвърлих я в реката заедно с праха му. Както и да е.

„Както и да е“ — помисли си Матю. Искаше му се да блъсне вратата и хубавичко да разтърси жената, за да й дойде умът в главата и да стане малко по-любезна.

— Госпожо… Тереза — започна Миа, — в докладите и статиите за смъртта на съпруга ви се казва, че са му откраднали портфейла на някаква уличка в центъра. Вярно ли е?

— Да, така казаха. Било обир. Намерили са Карл на уличката, на която се намира любимата му кръчма. Според мен на убиеца му е писнало Карл да харчи пари за алкохол, вместо да си връща дълговете.

— Не е ли странно — обади се Матю, — че убиецът е откраднал портфейла, а е оставил халката?

— Не смятам, че е странно — отговори Тереза. — По всяка вероятност убиецът е някой собственик на агенция за залози, който може да различи имитацията на златен пръстен от истински. Сигурно е взел портфейла, за да не може полицията да идентифицира Карл и да стигне до враговете му.

— Как са го идентифицирали тогава? — попита Миа, без да е напълно сигурна, че иска да чуе отговора.

— По татуировката на задника, която си направи преди години в пияно състояние. Инициалите на малкото му име и фамилията.

— И… — понечи да каже Матю.

— Вижте, трябва да отивам на работа — прекъсна го тя и затвори вратата.

Миа и Матю се спогледаха.

— В главата ми е пълна каша — промърмори Миа.

Матю тежко въздъхна:

— И в моята. Да се махаме оттук. Бях се зарекъл да не се женя, а сега три пъти потвърждавам клетвата.

Миа го изгледа:

— Матю, само защото…

Той се обърна и заслиза по стъпалата.

— Не се опитвай да ме разубедиш — подхвърли.

Шегуваше ли се?

— Когато бях разстроена от нахалството на Норман, и аз мислех като теб. Но не бива да си такъв циник.

— Това е различно — процеди през зъби той.

Миа го последва до колата.

— Защо? Защото става дума за теб ли? — попита.

— Да, точно заради това? — сопна се Матю, после смекчи тона: — Искаш ли да сготвя нещо свястно за вечеря, да седнем и да обсъдим това, което научихме днес. Ще си почина един-два часа, после ще напазарувам в супермаркета. Какво ще кажеш?

— Страхотно — отвърна Миа и седна на предната седалка.

Просто страхотно. Облегна се на плюшената тапицерия и затвори очи. Но лицата на трите вдовици изникнаха пред очите й — сълзите на първата, гордостта на втората и горчивината на третата.

Запита се какво ли ще научат от Лори Грей. Ако Матю въобще позволеше да я разпитат. Интересно. За човек, който не вярваше в брака, той явно уважаваше светостта на брака на Лори Грей — дори и да е бил лъжа.

Матю Грей беше особен човек. Толкова много неща у него я плашеха, но я и интригуваха.

„Я стига! Току-що го чу да казва, че никога няма да се ожени.“ Миа се запита дали иска да се забърква с мъж, който няма намерение да се обвързва сериозно.

„Вече си се забъркала — прошепна в главата й едно гласче, — и то сериозно.“

* * *

Когато Матю отключи вратата на апартамента си и захвърли обувките си, беше почти шест часът вечерта. Миа беше отишла до апартамента на сестра си да разопакова багажа си и да провери телефонния секретар. Трябваше да дойде у Матю в шест и половина за вечеря.

Която той приготвяше в момента. Нямаше да е кой знае какво, две пържоли, пържени картофи и маруля от близкия супермаркет и на път за вкъщи се сети, че е забравил да купи салата, затова се върна. После пак се върна за бутилка вино.

Малко се престараваше с тази вечеря.

Но след случилото се с Миа тази сутрин и преживяванията следобеда, тя имаше нужда от домашно приготвена вечеря — той също.

Докато слагаше картофите във фурната, се замисли за Лиза Ли Коул, Ашли Дейвидсън и Тереза Хийли. Едната отчаяно се нуждаеше да научи, че съпругът й я е обичал, другата бе съсипана от загубата на мъжа си, а на третата хич не й пукаше.

Но сълзите не означаваха невинност, както и хулите на госпожа Коул и на Тереза относно съпрузите им, не означаваха, че са виновни. И трите не им предоставиха кой знае колко повече информация от това, което вече знаеха от статиите и некролозите — освен интересната подробност за халките.

И тримата убити са носели халките си, въпреки че двама са били ограбени до шушка.

Матю разсъждаваше по тези въпроси, докато готвеше. Ако полицаите се бяха запитали защо на две жертви на убийства и обири е взето всичко, освен халките, със сигурност показанията на Тереза Хийли щяха да им помогнат донякъде да разрешат загадката.

Той поклати глава. Може да нямаше връзка. Може би халките не означаваха нищо. Съпругът на Лиза Ан Коул никога не е носел халката си, но е била на пръста му, когато са го намерили. А Дейвидсън и Хийли, на които са взели портфейла, часовника и всичко останало, също са били с венчалните си пръстени.

По дяволите! Какво означаваше това?

На вратата се позвъни и Матю беше благодарен, че идването на Миа го откъсна от мислите му. Уморил се беше да си задава въпроси, на които нямаше отговори.

Тя беше невероятно красива. Носеше широки копринени черни панталони, блузка с копчета на гърба и сандали с ниско токче.

Не можеше да откъсне очи от нея. Изведнъж забрави имената и на трите вдовици и това защо смята, че халките имат нещо общо със случая.

Тя ухаеше деликатно на парфюм. И зелена ябълка. И сапун.

„Кажи нещо, идиот такъв“ — упрекна се той.

— Искаш ли вино? — попита я и грабна бутилката.

— Благодаря ти — отвърна тя. — С удоволствие бих пийнала една чаша.

Матю извади корковата тапа и наля две чаши. Подаде едната на нея и вдигна своята.

— Тост?

Миа наклони глава и зачака. Той нямаше идея какво да каже.

— За… съвместната ни работа — изрече най-накрая.

— Въпреки че нямам нищо против поне за малко да забравим за случая. Опитах се да се поотпусна, но не успях, вдовиците не ми излизат от ума.

— Аз също — призна тя. — Добре тогава, за съвместната ни работа — повтори с усмивка — и за това да се поотпуснем поне за половин час.

— Наздраве.

— Мирише много хубаво — добави тя. — М-м-м, пържола ли е? И печени картофи?

— И аспержи.

Задоволството, изписано на лицето й, го зарадва — не съжаляваше нито за миг, че два пъти се е връщал до супермаркета.

— Бившият ми съпруг никога не е готвил през живота си — засмя се тя. — Дори овесената каша за закуска не си сипваше сам.

Матю не си спомняше досега да е чувал Миа да се смее. Звънливият й смях беше прекрасен. Радваше се, че тя се чувства добре и се смее, че говори за брака си.

— Трябваше или да се науча да готвя някои съвсем елементарни гозби, или да харча цяло състояние за храна от ресторанти — обясни той. — Освен това много е приятно да готвиш за другиго.

Тя го погледна, после сведе очи — пак се беше засрамила. Матю се поусмихна.

— Седни. Няма с какво да ми помогнеш, освен да красиш трапезата с присъствието си — каза й.

Миа лъчезарно се усмихна. Седна и разгъна салфетката върху коленете си. След минути Матю бе сервирал вечерята и седеше до нея.

— Благодаря ти. — Светлокафявите й очи искряха.

— Всичко изглежда прекрасно.

— Да, така е — съгласи се той, неспособен да откъсне поглед от нея.

— М-м-м… — промърмори тя още при първата хапка от пържолата. — Много е вкусно!

Матю се усмихна, отново се чукнаха и отпиха от виното. Заговориха за Бейуотър и за околните градчета, които бяха посетили днес. Нищо прекалено лично, което да го накара да загуби апетит.

След вечерята Матю занесе виното и чашите в хола и сложи на масичката фруктиера с плодове и купички с лимонов сладолед.

— Впечатлена съм, господин Грей — каза Миа. — Лимонов сладолед и всичко останало.

Той седна до нея на канапето.

— Нещо ми подсказа, че ще ти хареса.

— Харесва ми — усмихна се тя. — Ароматът на лимон е любимият ми.

Матю се чувстваше толкова добре, че се запита дали усмивката на лицето му не е глупавата.

— Цял ден си мисля нещо. — Миа отпи от виното. — И Дейвидсън, и Хийли са били ограбени, но не са им взели халките. Защо?

— И аз все това се питам. — Матю прокара пръсти през косата си. — Още повече, че халката на Дейвидсън е била златна, украсена с диамант.

— Мисля, че разбирам защо убиецът е оставил халката на Хийли — каза Миа.

Матю кимна.

— А Джеймс Коул никога не е носил халката си, но когато са го намерили мъртъв, тя е била на пръста му.

Миа си взе от сладоледа и промълви:

— В главата ми отново е пълна каша.

— Да повторим още веднъж. — Матю се приведе.

— Вчера разбрахме, че единственото, което свързва четиримата мъже, е фактът, че са били женени, били са снимани в компрометиращи пози с Марго в барове. — Той сложи парче ягода в устата си. — Сега научаваме, че единият, който не би трябвало да е с халката си, я е носил, когато са го открили мъртъв, и че на двамата ограбени не са взели халките. Халките са изключително важни, но не разбирам защо.

— Според мен те са улика срещу вдовиците. Ти какво мислиш? — попита Миа. — Човекът, който е наел Марго, е искал да види дали тези мъже ще изневерят. Всички са го направили. И въпреки че двама са били ограбени, и четиримата са носели халките си. Сякаш убиецът е искал да отдаде дължимото на брака.

Матю я изгледа:

— Права си. Има нещо гнило.

— Все още не разбирам защо някоя от вдовиците ще наема Марго да съблазнява и другите съпрузи — Миа пак се облегна на канапето. — Защо на Лиза Ан Коул ще й пука дали съпругът на Тереза Дейвидсън й изневерява? Вдовиците дори не се познават.

Това бе самата истина. Матю попита всяка жена дали е чувала за другите и те отрекоха. Той внимателно наблюдаваше реакциите им, но и трите не трепнаха.

Имаше чувството, че нито една от тях няма нищо общо със смъртта на съпруга си или съпрузите на другите две жени. Знаеше без капка съмнение, че Лори Грей е невинна. Не беше сигурен за Норман Нюман, но историята с халките, изглежда, не сочеше към него.

— Ами Робърт? — обади се Миа. — Той е бил е халката си, когато са го намерили, нали?

— Да, но нищо не показва, че…

— Какво? — попита Миа.

— Чакай малко! — възкликна Матю. — Чакай малко. Когато се натъкнах на Робърт и Марго в „Чимлис“ и го издърпах до джубокса, той не носеше халката си. Забелязах го. Това беше една от причините толкова да му се ядосам.

— Но я носеше, когато го намериха на паркинга, така ли? — попита Миа.

— Да, видях я на ръката му, когато го идентифицирах в моргата.

— Излиза, че две от жертвите не са носели халките си, преди да ги убият, но когато са ги намерили, са били с тях — каза Миа.

— Какво става, по дяволите? — извика Матю. — Какво общо имат халките? Кой е убил тези мъже?

— И коя ще е жертвата на убиеца на десети юли в „Макдугалс“? — прошепна Миа, клатейки глава.

Той я погледна:

— Нищичко не схващам.

— Май трябва да отидем в полицията, Матю. Имаме основателна причина да вярваме, че след две седмици някой ще е в смъртна опасност. Трябва да съобщи на полицията това, което знаем.

— И да рискуваме да замесим и сестра ти ли? — Той вдигна вежди.

Миа въздъхна:

— Знам, че Марго е невинна. Знам също, че можем да спасим един човешки живот, като се обърнем към ченгетата…

— Да продължим нататък — прекъсна я Матю. — Имаме още две седмици, преди да се тревожим за следващата жертва на психопата. Две седмици да разкрием убиеца, преди той или тя да направи следващия си удар.

Миа кимна и сложи на масата почти недокоснатата купа сладолед. Явно апетитът й, както и този на Матю, се бе изпарил.

— А тази вечер трябва да проследим един от нашите заподозрени — промълви Матю — не можеше да забрави онзи нещастник Норман Нюман.

Миа отново въздъхна.

Десета глава

Миа се изненада, че в неделя вечер толкова много хора се разхождат в центъра на града. По това време тя обикновено четеше книга или поправяше контролни на бюрото си, но си лягаше не по-късно от десет часа.

Но всъщност не си падаше много — никак даже, по купоните. Никога не бе обикаляла баровете. Не бе ходила по нощни клубове, които Марго обожаваше. Миа смяташе, че баровете се посещават от пройдохи, но по ирония на съдбата се беше омъжила за най-големия пройдоха, който й беше съсед. Няколко нейни колежки от училището в Бейуотър се бяха запознали с гаджетата и съпрузите си в бар или нощен клуб и бяха много щастливи, много влюбени в прекрасни мъже.

Запита се дали Матю посещава барове за ергени. Живееше сред оживлението на големия град и вероятно шумотевицата и тълпите му допадаха.

Погледна го. Беше се преоблякъл и сега носеше черен панталон и сиво поло. Беше се избръснал. От време на време тя долавяше уханието на одеколона му… толкова чувствен…

О, Господи!

— Матю! — прошепна и сграбчи ръката му. — Ето го. Норман!

Той проследи погледа й. Беше се втренчила в отсрещния тротоар. Норман Нюман, който носеше кожено куфарче, спираше пред всеки бар и надничаше вътре.

„Мен ли търси?“ — запита се Миа, стомахът й се сви от паника и страх.

— Защо носи куфарче в неделя вечер, след като и без това учебната година приключи? — попита с треперещ глас. — Не ходеше на работа през последните две седмици, грижеше се за болната си майка. Поради тази причина го освободиха и от летните училищни мероприятия, така че…

Матю се обърна и впери в нея сините си очи.

— Той не може да те нарани. Не може да причини зло и на мен. Разбра ли? Не бива да се боиш от този досадник.

Тя кимна. Мълчаливо наблюдаваха как Норман наднича през витрините на баровете и ресторантите, които се намираха на оживения булевард.

— Очевидно търси нещо — отбеляза Матю. — Може би свои приятели или проверява дали заведението ще му допадне…

— Може би търси мен — подхвърли Миа.

— Да го проследим. Ще се движим зад него. Ако влезе в някое заведение, ще го последваме.

Миа преглътна.

Усети, че Матю хваща дланта й и я стиска в своята.

Стресна се и го погледна, но той беше вперил поглед право пред себе си.

Миа разбра, че спътникът й играе роля. В случай, че Норман внезапно се обърнеше и тръгнеше към тях, щеше да ги види хванати за ръце. Предизвикваше гнева му, за да види реакцията му.

Въпреки това й беше много приятно да стиска топлата длан на Матю. Чувстваше се в безопасност.

След като пет минути зяпа през витрината, Норман се върна няколко крачки и влезе в „Ред Хотс“ ресторант, известен с вкусните пилешки крилца.

— Да вървим — каза Матю и я преведе през улицата. Миа спря пред входа на заведението.

— Добре ли си?

Тя кимна и двамата влязоха в ресторанта, все така хванати за ръце.

Норман седеше на бара с гръб към вратата. Разглеждаше менюто. Беше сложил куфарчето си на стъпенката под краката си.

Матю се наведе към Миа.

— Да отидем по-навътре, където има много хора, и да го наблюдаваме известно време — предложи, надвиквайки музиката от джубокса. — Да видим кого следи, с кого разговаря.

Миа кимна. Отправиха се към задната част на заведението и седнаха зад голяма група хора, откъдето можеха да наблюдават Норман. Той носеше „официалния си костюм“, който, беше доста по-хубав от ежедневното „бизнес облекло“ възприето в средното училище в Бейуотър.

Няколко минути по-късно пред Норман поставиха порция пилешки крилца и той веднага натъпка две в устата си. Поръча си и нещо, което приличаше на безалкохолно, подправено с джинджифил.

В заведението влязоха две жени и седнаха до него. Едната му се усмихна, но той не й обърна внимание, а продължи да се тъпче, сякаш го мъчеше вълчи глад.

Матю повдигна вежда.

— Интересно. Симпатична жена му се усмихва, а той се интересува повече от храната си?

Миа не знаеше какво да каже. Питаше се дали Норман дотолкова е влюбен в нея, че не се интересува от други жени.

Той гледаше или храната си, или телевизора над бара, по който даваха бейзболен мач. Може да е дошъл да гледа мача и да хапне пилешки крилца. Може да е надничал през витрините, за да види в кое заведение има телевизор.

Миа въздъхна с облекчение. Той не беше заподозрян. Беше само досаден човек, неспособен да общува нормално.

— Миа — прошепна Матю и я побутна с лакът. — Погледни.

Тя проследи погледа му — Норман беше сложил куфарчето си на барплота. Отвори го и извади голяма книга.

— Годишникът на средното училище в Бейуотър — прошепна Миа.

— Изглежда, си е отбелязал с листче определена страница. — Матю се повдигна, за да види по-добре.

— Да, отвори точно на нея. Май само я гледа.

Миа поклати глава и отпи от газираната вода.

— Нямам представа защо преглежда годишника няколко дни след края на учебната година, още повече, че не беше на работа последните две седмици. Няма учител, който толкова бързо да се затъжи за училището.

— Може би училището му е предоставяло единствената възможност да се среща с хора — отбеляза Матю.

— Сигурно наистина му липсва.

Миа сви рамене:

— Вероятно си прав.

— Да се приближим малко, за да видим по-добре — предложи Матю. — Има доста хора между нас и бара, така че той няма да ни забележи, ако не се обърне.

Станаха, взеха питиетата си и се преместиха на маса, по-близо до бара. Норман не вдигна поглед от годишника.

Жената, която му се усмихна, бутна с лакът бирата си и разля малко върху бара, при което Норман скочи от мястото си и вената на слепоочието му изпъкна.

— Внимавайте! — озъби й се той. — Едва не ми съсипахте книгата!

— Извинете — сопна му се на свой ред жената и забели очи, докато забърсваше течността със салфетки.

Норман разгледа внимателно плота пред себе си, за да се увери, че е сух, после пак седна и постави книгата изправена. Сега Миа видя страницата, която гледаше той. Справочникът съдържаше информация за учителския състав на гимназията. На първата страница бяха вписани учителите, чиито фамилни имена започват с буквите, А, Б и В. Имаше и шест снимки. Норман с маркер бе зачертал всички, освен една. Освен тази на Миа Андерсън.

Миа присви очи.

— Той е вманиачен — мрачно заяви Матю. — Това хич не ми харесва.

— На мен още по-малко — промълви тя.

Жената до Норман се наведе и надникна в годишника.

— Красива е — отбеляза тя, гледайки снимката. — Гадже ли ви е?

Норман я изгледа така, сякаш е прекъснала важен разговор, после пак се втренчи в годишника:

— Да, гадже ми е.

Жената повдигна вежда:

— Тогава жалко, че седи ей там с друг мъж. Вижте. Хванали са се за ръце. О-о-о, изневерява ви!

Норман толкова бързо извърна глава, че едва не прекърши шията си. Изгледа я, после се вторачи в Матю и сплетените им ръце върху масата.

Лицето му почервеня като домат, вената на слепоочието му запулсира.

Рязко затвори годишника.

Жената до него избухна в смях. Норман скочи на крака, пъхна годишника в куфарчето, извади десетдоларова банкнота и я хвърли на плота. Изгледа на кръв Миа и напусна заведението.

— Да го последваме. — Матю стана и бръкна в портфейла си.

— Искам да се прибера у дома — промълви Миа. — Шпионирането ми дойде малко в повече за една вечер… за един уикенд. Всъщност за цял живот.

Той седна и придърпа стола си по-близо до нея.

— Чуй ме. Знам, че ти е трудно да го възприемеш, но току-що видяхме доказателство, първото ни истинско доказателство, че един от нашите заподозрени е объркан и разстроен. Трябва да го проследим заради собствената му безопасност и заради тази на всички останали. Ако е убиец, тогава…

Ръцете на Миа трепереха.

— Добре — прекъсна го тя. — Просто млъкни.

Но когато излязоха от бара, Норман Нюман беше изчезнал.

* * *

— Или ще живееш в моя апартамент, или аз ще дойда у вас — заяви Матю.

Остави я да възприеме думите му и хвърли последен поглед в двете посоки на булеварда. През последния час, два пъти обиколиха главната улица, влизаха в няколко бара и нощни клубове, но не откриха Норман.

Надяваше се той да не ги следи.

— Предлагам тази вечер да отидем в апартамента на Марго — добави, подчинявайки се на внезапно хрумване. — Има голяма вероятност Норман да я е проследил, мислейки, че си ти и че това е тайното ти местенце в града, където се срещаш с мъже през уикенда. Ако знае къде сме, ще ни е по-лесно да го спипаме.

Миа тежко въздъхна:

— Добре.

Мълчаливо тръгнаха към жилищния блок на Марго. Миа се беше замислила, а Матю се оглеждаше за Норман Нюман.

— Знам, че е ужасно — промърмори, когато наближиха високата сграда. — Говоря за историята с Норман. Не бива да се страхуваш от него. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Обещавам.

Тя го погледна, очите й бяха изпълнени с вълнение и трепет. Само кимна, после отново сведе поглед.

Когато влязоха в апартамента, изтича да прослуша телефонния секретар за обаждания от Марго, но за пореден път остана разочарована.

— Къде може да е? — зададе си риторичен въпрос, отиде до огромните прозорци и скръсти ръце на гърдите си. Загледа се в нощта. — Марго, къде си?

Матю застана зад нея; изкушаваше се да я прегърне, да погали раменете й, да я притисне към себе си. Но не го направи.

— Ще се върне, когато е готова. Засега трябва да вярваме, че е в безопасност.

Миа продължаваше да се взира в нощната тъма.

— Все още ли смяташ, че е виновна? — попита тихо.

— Мислиш ли, че е убила брат ти и другите мъже?

— Вече не знам какво да мисля — призна Матю.

— Да седнем на канапето и да си свалим обувките. Денят беше много дълъг.

След минута видя, че раменете й вече не са толкова напрегнати. Тя отпусна ръце и се обърна към него:

— Чакай малко. Току-що осъзнах нещо. Норман Нюман не може да е заподозрян.

— Защо?

— Ако ме е объркал с Марго, защо ще я наема като примамка?

Матю разбра, че тя отчаяно иска да извади Норман от списъка със заподозрени, за да облекчи съвестта си.

— Не бива да забравяме, че папката, която се появи онзи ден, не беше подписана, нито пък бележката. Не беше адресирана до Марго Даниелс. Просто пъхнаха кафявия плик под вратата. Доколкото знаем, Норман смята, че страничната ти работа е да си примамка, и тук е твоята „главна квартира“.

Миа прехапа устни и се замисли върху думите му.

— Но ако е така, как е научил за историята с примамката?

— Как ли? Нямам представа, но някой е използвал услугите на сестра ти.

— Да допуснем, че той я е наел… наел е мен, за да ме гледа с други мъже. Защо? За да се вбеси и да убие мъжете?

Матю отново сви рамене:

— Възможно е.

Тя се свлече на дивана и въздъхна тежко.

— Отвратително е. Направо ужасно. Все още не мога да разбера защо сестра ми се е замесила в подобен бизнес. Струва ми се пълен абсурд, не виждам никаква логика.

— На някой от моето семейство би му се сторило съвсем нормално — тъжно каза Матю и прокара пръсти през косата си. Седна до нея, събу обувките си и сложи краката си върху масичката. Миа го погледна.

— Защо?

— Защото баща ми постоянно изневеряваше на майка ми.

Щом изрече тези думи, усети познатия горчив вкус в устата си. Представи си баща си — мъж с прошарена коса и провиснал корем, с вечно изцапана риза, вонящ на бира, който или се хилеше самодоволно, или беше намръщен. После в съзнанието му изникна образът на майка му, неговата мила, добра и нежна майка, която полагаше толкова много усилия, а смяташе, че се е провалила.

— Майка ти знаеше ли? — попита Миа, сякаш прочете мислите му.

— Да.

— Защото е наела примамка, за да го изпита ли?

Матю тъжно се засмя.

— Не. Нямаше нужда да го прави.

— Как… Как е научила?

Той се облегна назад и впери поглед в тавана.

— Баща ми парадираше с любовниците си пред нея.

Миа се поизправи.

— Какво?

— Водеше ги дори у дома. — Майка му заслужаваше много, много повече. Нещо много по-добро от онази отрепка, нейния съпруг. Защо не го е напуснала още щом е разбрала за изневерите му ли? Как е възможно да знаеш, че те мамят, че изобщо не те уважават, че те унижават, пренебрегват и да не си събереш багажа и да се махнеш?

„Защото не е толкова просто“ — беше отговорът.

— В живота има нюанси — казваше майка му, когато Матю искаше отговори от нея. — Запомни го, Матю. Нищо не е само черно или само бяло.

Но според него беше тъкмо обратното: има черно и бяло, има факти и предположения. Има добро и зло. Сивото е просто оправдание, извинение.

— Водил ги е у вас ли? — недоверчиво повтори Миа.

— Родителите ми спяха в отделни стаи. Баща ми казваше, че мама хърка, а тя се чувстваше ужасно. Затова си имаше собствена стая.

— И водеше любовниците си у дома ли?

Беше му приятно, че й е трудно да повярва. Така би трябвало да бъде. Нямаше значение колко жени бяха минали през спалнята на баща му, Матю така и не можа да свикне, не смяташе, че е редно хората да живеят по този начин.

— О, Матю. Дори не знам какво да кажа.

— Не е нужно да казваш каквото и да било. Отвратително е. Защо въобще се жени човек, след като мами съпругата или съпруга си? Брачните клетви би трябвало да означават нещо, но очевидно не е така.

Миа кимна:

— Редно е да са важни и наистина е така. Ще ми се да вярвам, че всеки, който мами съпругата или съпруга си, е бил искрен, когато е изричал брачните клетви.

— Голяма оптимистка си — каза Матю, — но не съм съгласен с теб!

— Защо?

— Баща ми е изневерил на майка ми още през първата брачна нощ — отвърна Матю. Като видя изненадата на Миа, утвърдително кимна. — Да. През първата брачна нощ. Той ми го каза, когато бях на около дванайсет-тринайсет години. Хвалеше се с това пред синовете си.

— Ужасно е! — прошепна тя.

— Питаш се как сестра ти е стигнала дотам да стане примамка? Аз пък искам да разбера защо брат ми стана мръсен прелюбодеец като баща ми. След като видя как се отразиха на семейството ни изневерите му, какво причини на мама… след онзи инцидент… — Матю внезапно млъкна и впери поглед в тавана.

— Инцидент ли? — повтори Миа.

Струваше му се, че отново чува крясъците от спалнята на баща си, усещаше отчаянието на майка си, нейната болка и мъка, чуваше сирените на полицейските коли, сякаш всичко се случваше в момента, не преди почти двайсет години. Въздъхна тежко.

— Една вечер мама се прибра у дома и завари баща ми гол в леглото с някаква жена. Макар че не се случваше за първи път, тя се ядоса.

— Ядоса ли се? — колебливо попита Миа.

— Майка ми беше медицинска сестра — обясни Матю — и работеше нощна смяна, за да изкара някой и друг долар отгоре. Същата нощ починал неин млад пациент, на когото много държала, и когато се прибра и завари баща ми с друга жена, чашата преля. Нещо вътре в нея се прекърши.

— Какво… се случи?

Матю затвори очи.

— Изкрещя много силно, когато ги видя, но баща ми й каза да млъкне и да затвори вратата, да му даде малко „лична свобода“. — Матю отвори очи и впери поглед в пода. — Мама се подчини, после отиде в гаража, взе пушката, която баща ми държеше там…

Замълча, като видя, че Миа притисна длан до устните си.

— Май не трябваше да ти разказвам тази история — промърмори.

— Не. Продължавай.

Спомените нахлуха в съзнанието му много бързо, но той не почувства почти нищо, само вцепенение.

— Отвори вратата на спалнята и застана на прага, насочила дулото право в гърдите на баща ми. С брат ми влязохме в момента, в който тя свали предпазителя…

Миа ахна.

— Не казвай, че сте били свидетели на тази сцена!

Матю кимна:

— Разбира се. Бях на тринайсет, а Робърт на седемнайсет.

— На тринайсет — повтори Миа. — Представям си колко си бил уплашен.

„Нямаш дори най-бегла представа“ — помисли си Матю. Все още си спомняше страха и вцепенението, как трепереше и в същото време целият гореше.

— С брат ми бяхме толкова шокирани, че нито можехме да кажем нещо, нито да се помръднем. Най-после Робърт каза: „Мамо, хвърли пушката.“ Повтаряше го отново и отново.

— И тя го направи?

Той поклати глава:

— Не. Държеше я насочена срещу баща ми. Накрая се разтрепери и се разплака. С Робърт не смеехме да помръднем. После баща ми се обади на полицията. — Матю замълча, понеже образите от онази нощ нахлуха в съзнанието му. За миг затвори очи.

— А жената какво правеше?

— Пищеше като обезумяла. Непрекъснато повтаряше на баща ми: „Направи нещо, направи нещо.“ — Той се приведе, опря лакти на коленете си и отпусна глава.

— Да сменим темата — промълви Миа. — Не е нужно да изживяваш всичко отново.

— Никога не говоря за онази нощ — призна той, вдигна глава и я погледна. — Никога. Нито с Робърт, нито с когото и да било друг. Откакто се случи, не съм го споделял с никого.

„Защо тогава разказах именно на нея за най-кошмарната нощ в живота си? — запита се. — Защо го направих точно тази вечер? Защо на нея? Защо въобще й казах?“

Миа сложи ръка на сърцето си.

— Благодаря ти, че сподели с мен, Матю. Много се радвам, че го направи.

Той отмести поглед.

— Сигурно не е лесно и приятно да чуеш подобна история.

— Наистина не е, но искам да я чуя. Продължавай. Какво стана след това?

Стори му се, че пак чува сирените на полицейските коли, в началото някъде в далечината, а после по-близо, толкова близо, че кънтяха в ушите му.

— Пристигнаха ченгетата. Мама не бе мръднала от мястото си, стоеше на прага с насочена срещу баща ми пушка и плачеше истерично, а онази жена крещеше като обезумяла.

Миа не каза нищо, чакаше го да продължи.

— С брат ми гледахме как група ченгета обкръжиха мама и насочиха оръжията си към нея. За нас двамата това бе най-кошмарното.

Усети, че Миа потръпна, но се насили да продължи:

— Арестуваха майка ми и я отведоха с патрулна кола. Баща ми не предяви обвинение срещу нея и я освободиха. Трябваше известно време да ходи на психолог, но всяка вечер се прибираше у дома, приготвяше закуската и вечерята на баща ми, переше скапаните му дрехи и чаршафите му, изцапани със сперма, сякаш нищо не се е случило.

За миг и двамата замълчаха.

— Сигурно е била съкрушена — тихо каза Миа.

— Да, точно това стана с нея. Духът й, желанието й за живот се пречупиха. Нищо не я интересуваше. После и автомобилната катастрофа…

— Автомобилна катастрофа ли? — развълнувано повтори тя.

Матю се облегна на дивана напълно изтощен.

— Полицията не можа да установи със сигурност дали мама се е ударила в дървото умишлено, или е загубила управлението на колата. Онази нощ валеше дъжд, но тя постоянно шофираше в подобни условия. Случи се същото лято, през което завърших гимназия.

— О, Матю! — възкликна Миа. — Много съжалявам!

Съчувствието й го накара да се стегне. Отново усети предишната горчивина и мъка.

— Баща ми вкара жена в леглото си вечерта след погребението на мама. Така продължи до края на жалкия си живот — умря пет години по-късно.

Миа се пресегна и хвана ръката му; за миг той се поколеба, но не отдръпна дланите си.

Позволи си поне за миг да усети топлината и нежността й, после отново се облегна назад и заговори:

— През онази нощ, нощта, в която полицаите отведоха мама, се заклех, че никога няма да се окажа в ситуация, която наранява някого — съпруга, деца. Когото и да било.

— Матю, знам, че и преди сме говорили по този въпрос, но да се отречеш от семейство заради нечие чуждо…

— Крушата не пада по-далече от дървото — прекъсна я той.

— Само защото Робърт…

— Пак „само защото“ ли? Е, не съм сбъркал, нали? — напомни й той. — Брат ми се оказа същият като нашия старец. Предпазвам и себе си, и жената, която би имала лошия късмет да се влюби в мен, от подобна съдба.

Миа помълча, после заговори:

— Баща ми беше прекрасен човек. Май съм имала късмет. Беше предан и верен на майка ми в продължение на двайсет и една години, докато автомобилна катастрофа не отне живота и на двамата.

Матю се обърна с лице към нея и забеляза сълзите в очите й.

— Радвам се, че съществуват и добри мъже — промълви.

— Смятах, че всички мъже са добри като татко и дядо. Каква наивна глупачка съм била! Никога не ми е хрумвало, че съпругът ми ще ме мами… — Замълча, две червени петна се появиха на бузите й.

Интересно. От начина, по който говореше за брака и брачните клетви, той предположи, че изневярата не е била сред семейните й проблеми. Запита се как е успяла да запази оптимизма си относно любовта, след като се е опарила от измамата и изневярата. Нещо не се връзваше.

Миа извърна глава и той разбра, че се е почувствала неудобно от признанието.

— Онова, което е сторил съпругът ти, не излага теб. Няма от какво да се срамуваш.

— Мисля, че вечно ще се чувствам зле — прошепна. — За това, че не съм му била достатъчна.

Наистина ли си вярваше?

— Не познавам бившия ти съпруг, но съм сигурен в едно — съпругът или съпругата никога не са виновни. Вината е само на прелюбодейците. Нещо им липсва, не е както трябва, но то няма нищо общо с усилията, които полага брачната им половинка.

Миа прехапа устни, а той едва се сдържа да не я притисне в обятията си, да я целуне и да премахне следите, които зъбите оставиха на устните й.

Тя се разплака.

— Миа? — Матю коленичи до нея и махна ръцете от лицето й. — Миа, всичко е наред.

Погледна ръцете й, толкова малки, нежни, бледи и ги целуна, първо едната, после другата.

Тя не помръдна. Дори не трепна.

Постави ръката си на врата й и леко го разтри. Усети, че тя се обляга на него и това го довърши.

Привлече я в обятията си и я целуна, първо съвсем нежно, после по-настойчиво. Топлата й гръд се притискаше до неговата, което още повече го възбуди.

Вдигна я, сложи я на дивана и легна върху нея, като внимаваше да не се отпусне с цялата си тежест. Обсипа с целувки красивото й лице, разкопча блузката й и я съблече.

При вида на нежните й гърди, покрити с две парченца черна дантела, направо остана без дъх. Със зъби отстрани дантелените чашки на сутиена и погъделичка с език розовото зърно, което набъбна. Направи същото и със зърното на другата й гърда, Миа хрипливо изстена и се огъна в ръцете му.

Той съблече ризата си и се притисна към нея толкова плътно, че се уплаши да не й причинява болка. Но изражението й го увери, че тя изпитва неописуемо удоволствие.

Сложи ръката й върху набъбналата си мъжественост — тя се поколеба само за миг, после го остави да води ръката й.

Устните им се сляха.

— О, Матю — прошепна тя.

Матю я погледна. Очите й бяха затворени, по лицето й се четеше желание — и нещо друго…

Нещо, което го накара да се вцепени.

На лицето й бе изписана надежда. Очарователна, наивна надежда.

Матю се отдръпна, седна на дивана и прокара ръка през косата си.

— Матю?

Той не отговори.

— Матю? Нещо не е наред ли? — По погледа й личеше, че е объркана.

Той не можеше да я погледне в очите.

— Виж, късно е. Защо не отидеш в стаята, а аз ще спя тук.

Тя се втренчи в него, но Матю още не смееше да я погледне, само сви ризата си на топка, за да си направи възглавница, легна на дивана и затвори очи. Темата беше приключена.

Чу съвсем лек стон да се отронва от устните й, преди тя да изтича в стаята.

Единайсета глава

Миа се питаше дали Матю вече се е събудил, дали е намерил бележката й.

Тя стана на разсъмване, след като цяла нощ се въртя в леглото; щом отвореше очи, спомените от предишната вечер нахлуваха в съзнанието й и я измъчваха.

Трябваше да се махне оттам, да избяга по-далеч от него. Затова взе душ, набързо се облече, на пръсти мина покрай спящия мъж на дивана и излезе.

Пое си дълбоко дъх, щом се озова навън на чист въздух.

И отново се разплака.

Знаеше точно къде да отиде. Единственото място, което винаги й даваше утеха, винаги й даваше отговорите, които търсеше — гробовете на родителите й.

В шест и половина в неделя сутринта гробището бе пусто, само пазачът обикаляше по маршрута си. Цветята, които бе сложила върху надгробните плочи на родителите си, бяха започнали да увяхват, й тя съжали, че не е донесла друг букет.

Седна между двата гроба и сви колене към гърдите си.

— О, мамо, татко! Знам, че сте наясно какво става, и се тревожите, но всичко ще се оправи. Сигурна съм.

Една синя сойка кацна на надгробната плоча на майка й и зачурулика, а Миа усети, че сърцето и трепна.

— Виждаш ли, мамо? Всичко ще бъде наред. Ние с Матю работим заедно, за да разберем какво става…

„Ние с Матю.“

Нямаше понятие като „Ние с Матю“ и никога нямаше да има, най-добре бе да осъзнае този факт и да го приеме още сега.

Той щеше да открие, че е избягала.

Точно както съпругът й.

Поне беше разбрала, че няма значение дали си руса, слаба или колко се гласиш. Ако един мъж не те желае, не те обича, няма да те обикне дори да изглеждаш като момиче от „Плейбой“ или като баба Яга. А ако те желае, ако те обича, то тогава е без значение как изглеждаш.

Което значи, че вината е в самата нея, нещо отблъсква мъжете, които са покорили сърцето й.

„Покорил сърцето ми — мислено повтори Миа. — Наистина ли е така?“

Не. Снощи нещата излязоха от контрол. От дума на дума разкриха душите си един пред друг. Тя беше толкова поласкана и трогната, когато Матю й каза, че е първият човек, с когото споделя тази ужасна история. Помисли си, че това означава нещо, че я чувства близка…

Но не беше така. Не и емоционално. За щастие и на двамата Матю имаше куража да я свали на земята, преди нещата да стигнат твърде далеч.

Това щеше да се случи, тя го знаеше.

Никога досега не бе желала друг мъж така, както снощи пожела Матю; искаше да усети мускулестото му тяло върху себе си, да почувства възбудата и страстта му.

Отново щеше да се влюби в човек, който не отвръща на чувствата й.

Човек, който мисли само за едно: да разкрие убийството на брат си. Миа знаеше, че е само средство, за да постигне целта си.

Не биваше да го забравя! Той със сигурност не го забравяше.

Изведнъж Миа се зарадва, че не успя да боядиса косата си черна и да я подстриже. Фактът, че прилича на сестра си, че изглежда като „маце“, както казваше бившият й съпруг, беше довел само до загубата на нейното самоуважение и идентичност…

О, Господи!

Нейната идентичност.

Когато сойката отлетя, Миа осъзна, че знае как да разкрие убийството на Робърт Грей и да изчисти името на сестра си.

* * *

— Какво ти става, по дяволите?

Матю беше много ядосан. Направо бесен.

— От два часа място не мога да си намеря, ходя напред-назад из апартамента — изкрещя.

— Не знаех, че си ми пазач. — Миа пусна ключовете в джоба си. — Ще ме пуснеш ли да вляза, след като се върнах?

Жената от съседния апартамент излезе в коридора и извика:

— Ще млъкнете ли вие двамата? Осем часът сутринта е! От вас кучето ми лае като побесняло! Писна ми от теб, Марго! Ей сега ще се оплача на домоуправителя! — Съседката затръшна вратата.

Матю отстъпи встрани и Миа бързо влезе в апартамента.

— Май си забравила за един мръсник на име Норман, който дебне навън и обича да разнася нагоре-надолу годишник, в които всички снимки са задраскани, освен твоята — каза хладно Матю. — Май си забравила, че те смята за свое гадже. Май си забравила…

— Мога да се грижа за себе си, Матю — прекъсна го Миа. Гласът й бе студен като лед. Отпусна се на дивана и скръсти ръце на гърдите си. — Както виждаш, прибрах се жива и здрава.

— Не е там работата! Въпросът е, че някъде наблизо броди мъж, който може би не е убиец, но определено е останал с впечатлението, че си му гадже. След снощната постановка, вероятно си мисли, че му изневеряваш.

Миа пребледня, а той се почувства като победител. Което моментално го накара да си лепне етикета „мръсник“. Но поне я накара да осъзнае, че положението е много сериозно. Не можеше просто да стане и да излезе само защото чувствата й са наранени…

О, по дяволите!

Толкова се ядоса, като видя, че я няма, обсебен от мисълта, че онзи психопат може да я пипне, че въобще не се замисли защо е излязла.

„Идиот такъв.“

Не разбираше как можа да забрави за снощната случка.

От момента, в който тя изтича в спалнята, не излизаше от мислите му. Мислеше за мекотата на кожата й, за уханието й, за всичко, свързано с нея.

Ако не беше успял да се въздържи, щяха да се любят.

И разговорът им тази сутрин щеше да бъде съвсем различен.

„Любопитното обаче — помисли си Матю — е, че настроението щеше да е същото. Гняв. Разочарование.“

Ако бяха правили любов, той щеше да си намери извинение да излезе тази сутрин като типичен мръсник, който се страхува от обвързване, интимност, от истинска връзка.

Е, не беше готов за подобно обвързване.

А Миа щеше да бъде наранена, ядосана и объркана.

Почти както в момента, след като той не позволи да се любят.

Не позволи да направят грешка, която щеше да има прекалено много последствия. Сега поне можеха да забравят случилото се и да се съсредоточат върху разследването.

Но първо трябваше да изясни случилото се снощи. Да го изясни веднъж завинаги. Седна до нея:

— Виж, Миа. Снощи…

— Да не губим ценно време в празни приказки за нещо, което не си заслужава да обсъждаме — прекъсна го Миа. — Снощи беше грешка. Бях разстроена и не мислех трезво, а ти беше разумен. Слава Богу, че поне единият беше с ума си.

„Беше грешка.“

Да, така е. Фактът, че тя го казва, че си го е помислила, трябваше да го накара да се почувства по-добре. Но вместо това стомахът му се сви.

— Както и да е, тази сутрин излязох, защото ми хрумна план как да заловим убиеца и…

— Чакай малко — прекъсна я Матю и свъси вежди.

— Какво?

— Хрумна ми план и исках да се поразходя и да го обмисля. Точно това правех през последните два часа.

— План за залавянето на убиеца — с малко повечко сарказъм повтори той.

— Точно така, Матю. И аз имам мозък или си забравил този факт?

— Миа, тук не става дума за някоя от детските игри, които играете в училище. Това е въпрос на живот и смърт.

— Как смееш? — озъби му се тя. — За кого се мислиш, дявол да те вземе?

— Мисля, че съм човек, който се интересува от… — Усети се тъкмо навреме и продължи: — Искам да стигна до дъното на убийството на брат ми и изчезването на сестра ти. Искам да разбера истината. Нямам време да слушам планове, които няма да ми помогнат да отмъстя за Робърт.

— Надменен мръсник такъв! — сопна се Миа. — Е, знаеш ли какво? Няма да ти се наложи да чуеш плана ми. Аз ще го приведа в действие на десети юли и ще се справя сама. Не ми трябваш нито ти, нито твоята помощ.

— Десети юли — повтори той. — За какво говориш? — Мислех, че не искаш да чуеш. Мислех, че не искаш да слушаш за детински игрички.

— Ако си намислила някой опасен план, от който може да пострадаш, трябва да знам, за да те спра.

— Наистина си мръсник.

Тя избяга в спалнята и затръшна вратата.

Матю осъзна, че за втори път в продължение на дванайсет часа я предизвиква да го направи. Дали тази сутрин наистина е излязла, за да обмисли плана си, или го е направила, за да избяга от него заради това, което се беше случило снощи? Кроеше свои собствени планове, за да го отстрани от разследването така, както той отстрани нея ли?

Отново се натрупаха въпроси, на които не можеше да си отговори. Наистина вече взе да му писва.

Той въздъхна дълбоко, стана и рязко отвори вратата на стаята.

— Махай се — озъби му се тя. Седеше на бюрото на Марго с гръб към него.

— Искам да знам какво си намислила да правиш.

— Както вече ти казах, това не те засяга. Всъщност нямам нищо против оттук нататък да действам сама. Защо просто не си тръгнеш?

Обърна се и му хвърли поглед, който му подсказа, че говори съвсем сериозно.

— Може и така да постъпя — каза Матю. — За да ти дам добър урок.

— Колко пъти за една сутрин трябва да те нарека „арогантен мръсник“? — попита Миа. — Просто се разкарай оттук.

— Добре — сопна се той.

— Добре.

— Добре — каза той по-високо.

— Добре — изкрещя тя.

Кучето в съседния апартамент се разлая и някой зачука по стената между спалнята на Марго и съседния апартамент.

— Виж какво направи — сниши глас Миа. — Заради теб ще изгонят сестра ми. Ще се върне, благодарение на плана ми, но вече няма да има дом, в който да се прибере!

Той я погледна.

— Хайде да излезем на чист въздух. Ще ми разкажеш какъв е планът ти.

— Боже мой, благодаря ти — каза тя.

— Съжалявам, ясно? Говоря сериозно. Искам да чуя какво си намислила.

Тя вирна брадичка.

— Ако не се отнасяш към мен като към равностоен партньор в това — в това… каквото и да е там, ако не действаме заедно, тогава забрави, Матю.

Божичко, колко беше ядосана.

— Добре. Споразумяхме се.

— Чудесно — каза тя.

— Чудесно.

— Искам аз да имам последната дума — заяви Миа.

— Поне веднъж.

— Добре.

И двамата се опитаха, но безуспешно, да сдържат усмивката си.

* * *

— Няма начин — отсече Матю. — В никакъв случай.

— Както вече ти казах, планът ми не се нуждае от твоето участие, нито пък от одобрението ти.

— Миа, чуй ме. Много е опасно. Прекалено опасно. В никакъв случай няма да ти позволя да го сториш.

Миа въздъхна дълбоко и се загледа в океана. Примирието, което сключиха преди пет минути, беше краткотрайно. Още щом излязоха от апартамента на Марго и тръгнаха към крайбрежната улица, тя нямаше търпение подробно да разкаже на Матю за идеята си. Но преди да я изложи, той я прекъсна с категоричен отказ.

Да, планът й наистина беше опасен. Но ако не беше сигурна, че ще се справи, нямаше да се заеме с него. И с какво основание смяташе, че може да й нарежда какво може да прави и какво не? Този човек беше повече от невъзможен. Повече от досаден и вбесяващ.

— Да ми позволиш ли? — сопна се. — Последния път, когато се погледнах в огледалото, бях зряла жена.

— Зряла жена, която сигурно гледа много телевизия — саркастично подхвърли Матю. — Това не е епизод от сериала „Закон и ред“, драга. Това е реалността.

Миа въздъхна.

— На десети юли Марго трябва да се появи в „Макдугалс“ и да съблазни някого, за да изневери съпругата си. Някой, който ще бъде убит, ако сценарият продължи. Ще попреча това да се случи.

— Като вместо този човек убият теб ли? — попита Матю.

— Като бъда много предпазлива.

— Няма да се облечеш като Марго и да заемеш нейното място на десети юли, за да видиш какво ще стане. В никакъв случай няма да ти позволя да го направиш!

Ето пак. „Няма да ти позволя да го направиш.“ Наистина ли си мислеше, че може да я спре?

Планът й бе добър, единственият, който щеше да даде резултат. Марго беше получила инструкции да отиде в определен бар в посочен ден и час и Миа щеше да заеме нейното място. И понеже нямаше други инструкции, освен мястото и часа, смяташе да чака, да се оглежда, за да види какво ще се случи. Например кой ще се приближи до нея. А когато убиецът или убийцата направеше своя ход, тя щеше да бъде готова. Доколкото можеше да е готова за среща с убиец. Изведнъж стомахът й се сви на топка.

— Нямаме никакви допълнителни данни за това какво трябва да се случи на десети юли, нито пък с кого си имаме работа. — Матю отпи от кафето си.

— Ще действаме на сляпо.

— Ние ли? — вдигна вежди Миа. — Значи си с мен?

На слепоочието му запулсира вена.

— Нека измисля начин да го направим така, че да гарантираме безопасността ти.

— Не можем да гарантираме моята безопасност. — Миа също отпи от кафето си. — В живота нищо не може да се гарантира. Единствената гаранция, която ми дава планът, е, че ще примамя убиеца на брат ти. Дори и да се проваля, ще знам, че съм опитала да помогна.

Той я погледна в очите, изражението му не издаваше чувствата му. Миа се запита какво си мисли в момента.

Матю се изправи, отиде до парапета и се загледа в океана, после се обърна и отново седна.

— Имаме петима заподозрени. Норман Нюман и четирите вдовици. Да приемем, че един от тях е нашият убиец, преди да те изпратим да вършиш мръсната работа на сестра ти…

— Моля те, не говори така за сестра ми — озъби се Миа. — Не знаем какво е накарало Марго да се захване с тази работа, нито пък защо е продължила да я върши.

— Знаем, че е била много важна за нея, за да я предпочете пред любовта — отбеляза Матю. — Тази работа — долна работа, е била по-важна за нея от връзката й с мъж, когото тя обича и който също я обича.

— Първо, не знаем дали Марго обича Джъстин! — отбеляза Миа. — Не знаем нищо за нея или за работата й.

Хич не й беше приятно да признае, че това е самата истина. Как може две сестри, загубили родителите си на такава крехка възраст, да се отчуждят толкова много? Вместо да се сближат още повече, те поеха по различни пътища, стремяха се да запълнят празнотата в душите си с други хора, вместо една с друга.

Беше съвсем ясно, че и двете все още не бяха запълнили тази празнота.

— И така, партньорке, как ти се струва предложението ми? — попита Матю, сините му очи срещнаха нейните.

Сваляше ли я? Манипулираше ли я? Не можеше да прецени. Дяволите да го вземат!

— Знам какво означава равностойно партньорство Матю — отвърна тя. — Не ме наричай „партньорке“, ако не ме смяташ за такава. Не се опитвай да ме манипулираш да действам както ти искаш. Няма да търпя подобно отношение.

Той я погледна, после дълго време се взира в океана. Най-накрая се обърна с лице към нея:

— Равностойни партньори. Дори ще ти стисна ръката като доказателство.

Когато голямата му ръка обгърна нейната, тръпка пробяга по цялото й тяло.

— Нека днес се съсредоточим върху вдовиците — добави Матю. — Взе да ми писва от Норман Нюман.

— Нямам нищо против — съгласи се Миа, развивайки сандвича си. Отхапа от него и усети приятния вкус на хрупкавия бекон. — Каза, че имаме петима заподозрени — Норман и четирите вдовици. Това означава ли, че си склонен да разследваме и снаха ти?

Той отпи от кафето си.

— Знам само, че има четири вдовици и че тя е една от тях.

На Миа й се прииска да грабне ръката му и да я притисне към гърдите си, да му каже, че разбира колко му е било трудно. Но не можа. Нямаше да й го позволи.

— Лори е оставила съобщение на телефонния ми секретар, за да ме уведоми, че се прибира по-рано от дома на родителите си — продължи Матю. — Казва, че има нужда да е в къщата, в която са живели с Робърт, да не бяга от спомените си за него. Ще остави бебето си при техните до края на седмицата, за да се отдаде на мъката си, без да травмира Роби.

— Разбирам я. Изглежда, е силна жена.

— Ако, разбира се, не е убила Робърт и другите мъже — решително каза Матю.

— Доколкото я познаваш, малко вероятно е да е замесена, по какъвто и да е начин, нали?

— Деветдесет и девет процента съм убеден, че няма нищо общо с убийството. Но трябва да съм предпазлив. Преди много време разбрах, че понякога хората не са такива, каквито изглеждат. И било от отчаяние, било от депресия хората могат да паднат доста ниско и да извършат какво ли не.

Миа се запита дали няма предвид майка си. Обзалагаше се, че е точно така.

— Според теб как ще е най-добре да подходим към разследването на Лори Грей? — попита.

— Покани ме на вечеря утре вечер — отвърна Матю. — Какво ще кажеш да я предупредя, че ще заведа още един гост? Докато вечеряме, ще й зададем някой и друг въпрос много внимателно, без да се усети.

— Като каква ще ме представиш? — попита Миа.

— Като моя приятелка — отвърна Матю. — Това е истината, нали?

Спогледаха се и тя кимна. Само дето приятелите не правеха това, което направиха те снощи.

* * *

Миа Андерсън беше в банята.

Мисълта, че само вратата го разделя от голата жена във ваната, беше почти непоносима за Матю.

А мисълта, че я отблъсна предишната вечер, едва не го погуби.

Лежеше на неудобното канапе на Марго, което много приличаше на канапето в собствения му апартамент, и се питаше дали Миа си е вдигнала косата, когато е влязла във ваната.

Дали копринените й руси кичури се спускаха по нежните като кадифе гърди.

Ципът му се изпъна под натиска на набъбналата му мъжественост. Матю си се представи във ваната при нея, как сапунисва тялото й, как телата им се хлъзгат едно в друго…

По дяволите, адски я желаеше.

— Матю?

Той стана и бързо отиде до вратата на банята.

— Да? — извика.

— Сетих се за нещо, което с Марго правехме, когато бяхме деца. И двете обичахме да вземаме вана. Докато едната се къпеше, другата стоеше пред вратата на банята, чакаше си реда и не спирахме да си говорим. Предполагам, че се сетих за това, защото знам, че си в хола.

Матю положи усилие да се контролира, да не нахълта през вратата, да съблече дрехите си и да влезе във ваната при нея.

— Мама подкупваше брат ми и мен, за да влезем във ваната.

Миа се засмя:

— С нас не беше така. Много обичахме да си говорим през леко открехнатата врата на банята. По-лесно беше да говориш за неща, които тормозят едно дете, когато не гледаш другия човек в очите.

Матю си спомни, че с Робърт въобще не разговаряха, когато бяха деца, камо ли да го превърнат в ритуал.

— Явно едно време с Марго сте били близки. Какво се случи между вас?

Миа отговори едва след няколко секунди:

— Най-вече пубертетът. Марго стана най-популярното момиче в училище, а аз най-незабележимото. Всъщност вземам си думите назад — хората ме забелязваха, защото бяха шокирани, че съм сестра близначка на Марго Даниелс.

— Шокирани ли? Тогава не си ли приличахте като две капки вода? — попита Матю.

— Не бих казала. По-скоро аз бях нещо като „преди“, а тя „след“ при процедура за преобразяване.

— Сега вече съвсем ме обърка. Трябва да ми обясниш как е възможно еднояйчни близначки да изглеждат толкова различно. Но може ли да открехна вратата, за да се чуваме по-добре? Ще бъде както едно време.

— Чудесно.

Той открехна леко вратата и седна на пода.

— Да отговоря на въпроса ти — каза тя. — Едната става експерт по козметиката, прическите, пазаруването на модерни дрехи и флиртуването с момчетата, а другата е пълна некадърница по тези въпроси.

— Некадърница? Или просто тези неща не са те интересували?

— Предпочитах да си харча парите за книги или музикални дискове, отколкото за козметика и дрехи. Това не ме правеше особено популярна сред момчетата.

— Трудно ми е да повярвам, че на момчетата не са им изтичали очите по теб.

— На нито едно. Логично е, когато сестра ти е мечтата всяко момче. Както ти казах, винаги съм изглеждала като варианта „преди“. Интересното беше, че това сякаш притесняваше съученичките ми.

— Съученичките ти ли? Защо?

— Не можеха да повярват, че сама съм решила да приличам на грозното патенце, когато без почти никакви усилия можех да изглеждам като Марго. Притесняваше ги това, че аз сякаш избягвах популярността, избягвах онова, което можех да имам.

— Боже, как ми се ще хората да оставят другите на мира! — възкликна Матю. — Когато станеш зрял човек, все още има толкова много боклуци, толкова хора, които се опитват да те накарат да живееш според техните очаквания и надежди.

— Знам. Разбрах го, когато се омъжих. Бившият ми съпруг искаше определен тип жена и я създаде.

— Какво искаш да кажеш? — попита Матю. Ако в прогимназията и гимназията е била грозното пате, то по-късно бе разцъфнала и се бе превърнала в красив лебед. Беше направо зашеметяваща.

— Той държеше да изглеждам по определен начин, а пък аз исках да го направя щастлив, затова промених външността си.

— Опитваш се да ми кажеш, че не си естествена блондинка ли? — засмя се той.

— Точно така.

— Обзалагам се, на каквото искаш, че ще изглеждаш невероятно и като брюнетка — заяви Матю.

— Бившият ми съпруг не беше на същото мнение.

— Дано не се обидиш от това, което ще ти кажа, но бившият ти съпруг явно е човек, който не е осъзнавал какво притежава.

В продължение на няколко минути тя не каза нищо, после промърмори:

— На теб случвало ли ти се е такова нещо, срещал ли си хора, които искат да живееш според техните очаквания и надежди?

— Е, предполагам, че съм срещал такива жени — призна той, но не бе сигурен дали има желание да продължава този разговор.

Но може би по този начин щеше да я накара да разбере, че сериозното обвързване не го интересува.

— Така ли? — попита тя.

— Момичетата, а по-късно жените, с които излизах, очакваха твърде много от мен, макар съвсем ясно да им заявявах, че не търся сериозна връзка. Приемаха нещата прекалено сериозно, наричаха ме „мръсник“ и с това се приключваше.

— Не се опитваш да се обявиш за „неразбран“, нали? — обвини го тя с шеговит тон.

— Не. Те не ме чуваха. Това е най-големият проблем между мъжете и жените — не се вслушват в думите си. Когато някой каже, че не се интересува от сериозно обвързване, другият би трябвало да му повярва.

Тя не каза нищо минутка-две.

— Трябва да се съглася с теб. Де да бях слушала по-внимателно какво говореше бившият ми съпруг. Когато се запознахме, никога нямаше да се съглася да изляза втори път с него. Но чух онова, което ми се искаше да чуя — или не обърнах внимание на нередното.

И двамата замълчаха.

— Матю, ще изляза от ваната, преди да съм се сбръчкала, но забравих да си взема халата — обади се тя. — Подай ми го. На леглото е.

— Разбира се.

Розовият копринен халат му се стори невероятно секси. За миг се изкуши да легне и да вдъхне аромата й.

„Овладей се, приятелю“ — каза си той.

Грабна халата и се върна до вратата на банята.

— Ъъъ, Миа, да вляза ли?

Вратата се открехна малко повече и Миа протегна ръка.

Матю й подаде халата, но дрехата се закачи за валчестата дръжка и вратата се отвори широко.

Миа стоеше гола пред него, косата й беше мокра. Тя ахна и го зяпна. Матю също впери поглед в нея. Огледа я от главата до петите.

Разкопча ризата си — отначало бавно, за да види дали Миа няма да го прати по дяволите, но тя не го направи, и тогава той почти скъса копчетата на ризата си. Захвърли я на пода заедно с панталона.

Миа не реагира. Той отиде до нея, прегърна я страстно и я целуна. Този път Миа не се поколеба, а отвърна на страстта му със същата жар.

— О, Матю — прошепна му и цялото му тяло потръпна.

Вдигна я на ръце и притисна устни към нейните после целуна врата й, ухото й и ключицата й. Плъзна езика си към гърдите й и докато смучеше розовите връхчета, я изнесе от банята и я положи на дебелия мек килим в хола.

Тогава тя го изненада.

Бутна го по гръб и легна плътно притисната към него, прокарвайки ръце и устни по гърдите му. Докосна набъбналата му мъжественост и го докара до екстаз.

— Миа — прошепна той в ухото й. — Трябва да те имам.

Тя легна върху него, бедрата й обвиха неговите. Макар че повече от всичко му се искаше да огледа цялото й тяло, трябваше да стисне очи за миг, за да запази самообладание.

Тя плъзна длан по цялата дължина на мъжествеността му бавно… бавно… а после по-бързо.

— О, Миа — прошепна той, целувайки врата и гърдите й.

Ръцете му обхождаха цялото й тяло, а тя трепереше и се гърчеше върху него. Матю не можеше да чака и миг повече. Обърна я по гръб, просна се върху нея, но не проникна веднага.

— Матю, моля те — изстена Миа. — Моля те…

Той погъделичка с език зърната на гърдите й, леко захапа розовите връхчета, докато се втвърдиха. Хриптящите й стенания го довършиха. Покри с целувки всеки сантиметър от нейното топло нежно тяло, докосваше я навсякъде.

А когато вече не можеше да издържа и миг повече, проникна в нея.

Миа изстена гърлено и тихо, и той тласна още по-силно, после леко се отдръпна. Тя отвори очи и се изви като дъга.

Погледите им се срещнаха, той отново проникна в нея, а Миа се изви и замята глава.

— Матю… — прошепна задъхано, на устните й грейна усмивка.

— Да? — попита той, а езикът му се спусна по врата и гърдите й. Засмука розовата пъпка, докато не се втвърди, в същото време проникваше в нея сантиметър по сантиметър.

— Матю… — изстена тя.

Той силно тласна напред, тя го посрещна, устните им се сляха. Миа отново застена, изведнъж ахна — лицето й изразяваше блаженство, пълно щастие. След миг и собственият му свят изригна.

Целуна я нежно по устните, легна по гръб и затвори очи.

— Беше невероятно.

— М-м-м — измънка тя. — Невероятно.

Матю я вдигна на ръце, занесе я в спалнята и я положи върху сатенената кувертюра. В замъгленото му съзнание изплува мисълта да я целуне за лека нощ и да отиде да спи на дивана, но нямаше да понесе да е толкова далеч от нея.

Легна до нея и я прегърна.

Дванайсета глава

Миа усети, че го няма до нея — още преди да е отворила очи. Легна по хълбок и докосна мястото, където бе спал Матю. Все още беше топло.

Затвори очи и вдъхна неговия аромат, мъжествен на сапун, на чисто. Все още усещаше целувките му по цялото си тяло.

Нямаше значение какво си бяха казали или какво щяха да си кажат, какво усещаха — случилото се предишната вечер не беше грешка. Никога досега не се бе чувствала както снощи, нито през петте години брак, нито дори когато беше влюбена в бившия си съпруг.

Нямаше представа, че правенето на любов може да запълни празнината в душата й, да я освободи.

Затова не беше разстроена, не плачеше, не беше извън себе си от разочарование. Дейвид Андерсън я беше нарекъл „фригидна“ и „скучна“. Но снощи тя разбра, че е всичко друго, не и това. Беше й достатъчно. Беше задоволила един мъж.

Това, което се случи снощи, не беше грешка.

Ала Матю бе излязъл рано — явно не мислеше като нея.

„Няма да се влюбя в мъж, който не иска сериозна връзка — каза си тя. — Няма, няма, няма.“

За жалост вече бе влюбена.

Отметна завивката и отиде в банята. Дрехите му ги нямаше на пода. Не че очакваше да са още там, не знаеше какво е очаквала; Матю да лежи до нея, ръката му да е отпусната върху корема й, да усеща нежния му дъх на врата си ли?

Усети, че в очите й напират сълзи.

„Не плачи, не плачи, не плачи — заповяда си. — Той ти каза, че не се интересува от сериозно обвързване. Снощи разговаряхте надълго и нашироко за вслушването в думите на другия. Ти избра да не слушаш. А сега ще си понесеш последствията.“

Затвори очи и си наложи да престане да мисли за него. Дълго се бе молила Дейвид Андерсън да я обикне, да я приеме такава, каквато е. Разбрала бе, че най-важното е да обича и да приема себе си. Защо тогава се надяваше, че ще се случи чудо и Матю ще промени мнението си?

„Не си причинявай това, Миа. Недей! Не пожелавай нещо, което никога няма да имаш.“

Но тя го желаеше. Много го желаеше.

Сълзите потекоха по лицето й, влезе под душа и остави горещата вода да отмие вкуса и мириса на Матю Грей.

„Примири се с това, което можеш да имаш, Миа. Не тъжи за нещо, което никога няма да е твое.“

Но снощи не беше ли неин? Поне за мъничко?

Не. Това беше само секс. За Матю означаваше само това. Секс. Нито повече, нито по-малко.

Сълзите й секнаха и в душата й се зароди гняв. Когато се изкъпа и излезе изпод душа, вече беше готова да се брани.

Вторачи се в образа си в огледалото.

„Обзалагам се, че ще изглеждаш невероятно и като брюнетка…“

Да. Точно така. Дори като секси блондинка не успя да го задържи до себе си на следващата сутрин.

Опита се да не мисли за това. Не биваше да забравя, че интересът на мъжа няма нищо общо с това как изглежда жената, а колко я харесва, колко я обича, а Матю Грей не я обичаше.

Иначе сега щеше да е тук.

„Какво да направя? — зачуди се тя. — Какво е нужно? Защо това продължава да ме тормози? Облечи се, излез навън и направи нещо, за да върнеш сестра си у дома. Престани да се самосъжаляваш в този празен апартамент и да чакаш някой друг да взема решенията вместо теб.“

Пет минути по-късно излезе от апартамента. Ако Матю се върнеше и съжалеше, че я няма, толкова по-зле за него.

* * *

В девет часа сутринта въздухът беше влажен и топъл. Миа съблече тънката жилетка и я завърза на кръста си.

Нямаше представа къде да отиде, какво да направи.

— Здравей, Миа.

Тя се обърна и срещна студените очи на Норман Нюман.

— Надявах се да те видя — каза той. — Сама.

Стомахът й се сви от страх. Дали след последната им среща обикаляше наоколо и чакаше да я види насаме?

— О, Боже, вече е девет часът? — попита тя и театрално погледна часовника си. — Закъснявам, Норман. Може ли да поговорим някой друг път?

Той присви очи:

— Сигурен съм, че ще намериш време за едно кафе, Миа.

Тя се огледа, надявайки се да стане чудо и Матю да се появи. Но него го нямаше.

Не се виждаше и някой полицай.

— Бих искал да поговорим за това, което се случи снощи — каза Норман. — За малкото „недоразумение“ в бара. Почувствах се много неудобно.

Миа нямаше представа какво да каже. С психопат ли разговаряше? Или просто с досадния и ужасен Норман Нюман, когото познаваше от училище? Би ли я наранил?

— Миа? Моля те да ми отделиш само половин час от времето си, за да поговорим за снощи. Познаваме се от толкова време, много ли искам от теб?

Миа се насили да се усмихне. Каза си, че ако му отдели половин час, за да пият кафе, ще го поразпита къде е бил по време на убийствата. Ако поговорят на оживено място, на улицата или в някое кафене, щеше да е в безопасност.

— Добре, Норман. Нямам нищо против да пием кафе.

Лицето му грейна от радост.

— Чудесно.

— Какво ще кажеш да отидем в кафенето отсреща? — Тя посочи заведението, в което се запознаха с Матю.

— О, не! Кафето им е отвратително.

Миа усети, че пребледнява.

— На мен ми харесва — настоя. — Освен това е под носа ни.

— Знам много по-хубаво кафене — заяви Норман, без да откъсва очи от нея. — Съвсем близо е. На няколко преки от тук.

Противно на здравия разум Миа кимна и позволи на Норман Нюман да я хване за ръка и да я поведе нанякъде.

* * *

Матю се чудеше какво ли прави Миа в момента. Ходи нагоре-надолу из апартамента? Проклина го. Плаче?

„Май твърде много се надценяваш — каза си. — Може би се радва, че не си бил там, когато се е събудила. Може да съжалява за случилото се снощи“.

Но реакцията й подсказваше друго. Страстта идваше от сърцето й, от душата й. Точно там беше проблемът. Никога досега не беше срещал такова желание у една жена. Снощи бе правил най-страстния секс в живота си.

Но тази сутрин се чувстваше объркан, смутен. Когато се събуди, тя се беше свила до него, ръката й беше върху гърдите му, лицето й беше толкова красиво и нежно, излъчваше такова доверие.

Но той не издържа и излезе рано сутринта. Дявол да го вземе, снощи, докато Миа беше във ваната, й каза, че не се интересува от обвързване. Ако тя не можеше да приеме това положение, не трябваше да позволява снощи да се случи нещо помежду им.

Може пък да го приеме. Може би и тя е искала да се случи.

А той какво искаше?

Никакво обвързване.

Красивото лице на Гуен Хариман изникна в съзнанието му. Двайсет и две годишна, с красиви сини очи и руса коса, тя олицетворяваше самата невинност. Беше играла ролята на влюбена до ушите секретарка.

Но всъщност се оказа шпионка на конкурентите му, гаджето на неговия конкурент и в крайна сметка беше откраднала документи, които можеха да го доведат до фалит, ако не беше реагирал бързо и безкомпромисно.

Беше го шокирала, нещо, което смяташе, че не е възможно да му се случи след това, което бе преживял, след онази ужасна нощ с майка му и пушката.

Истинско предателство.

Беше я допуснал в живота си, след като се беше заклел, че няма да го позволи на нито една жена, и го беше изиграла.

Нямаше да допусне да се случи отново, още повече че според него Миа Андерсън играеше някаква мръсна игра заедно със сестра си. Или може би просто го използваше, за да изчисти името на Марго.

Откъде да знае, че тя няма да изчезне щом получи това, което иска?

Какво всъщност искаше тя? Искаше името на сестра й да бъде изчистено. Искаше сестра й да се върне у дома. И след като Норман Нюман бе човекът, когото подозират, тя искаше да успокои съвестта си.

„Много ти се ще да е така — помисли си. — Би направил всичко, за да оправдаеш факта, че тази сутрин избяга. Бягаш от всякакви обвързвания и ангажименти, освен професионалните.“

Матю въздъхна. Огледа се и видя двойки, които отиваха пеша на работа, държаха се за ръце, хора с куфарче в ръка или хванали каишката на кучето си.

„Това никога няма да се случи на мен — напомни си той. — Никога няма да позволя да стана като баща си.“

Единственият начин да не го допусне, беше да избягва близостта е Миа Андерсън.

Стана и се протегна, краката му се бяха схванали, два часа беше стоял на едно и също място. Беше време да се върне в апартамента на Марго и да говори с Миа.

* * *

С всяка следваща стъпка Миа се чувстваше все по-притеснена и неспокойна. За човек, който държи да говори с нея, Норман беше много мълчалив. Всъщност не бе продумал, откакто преди десет минути тръгнаха за кафенето.

Тишина. Чуваше се само тракането на токовете на обувките им по тротоара, което беше много изнервящо, още повече че навлизаха в индустриалната част на центъра. Миа се чувстваше неспокойна, защото бе доста пусто. Досега не беше идвала в тази част на града.

— Норман, нали каза, че заведението е близо?

— Ами да. — За миг той се втренчи в нея. — А, ето, стигнахме.

Миа видя, че се намират пред мотел „Сентър Сити Норт“. Неонова табела на витрината рекламираше кафене, което е отворено двайсет и четири часа.

— Известно кафене ли е? — попита тя, опитвайки се да не издаде колко е нервна.

— Тук правят най-хубавото кафе в града. Личи си само като погледнеш заведението…

Миа погледна разнебитената тухлена сграда. Щяха да влязат в заведение, в което със сигурност имаше персонал и поне двама-трима постоянни клиенти. Щеше да е в безопасност.

„Искаш да изключиш Норман Нюман от списъка със заподозрените, ето ти възможност да го направиш“ — напомни си тя.

Насили се да се усмихне, Норман Нюман също й се усмихна.

Усети ръката му на кръста си, докато влизаха в мотела, и се опита да не се дръпне.

Малкият мотел беше чист, макар и старомоден. Във фоайето имаше само една служителка, жена на средна възраст, която седеше зад бюрото на рецепцията. Четеше някакво романче и се тъпчеше с шоколадови бонбони. Когато влязоха, тя вдигна поглед.

— Кафенето е насам. — Норман поведе Миа към тесен коридор.

Тя се усмихна, надявайки се изражението й да не я издаде. В края на коридора видя табелка с надпис:

„Ресторант“.

По средата на коридора Норман внезапно спря. Миа почти се блъсна в гърба му.

— О, дявол да го вземе. Току-що се сетих, че оставих портфейла си в стаята — каза той. — Ето я, номер сто и четири.

На Миа й призля.

— Ъ-ъ, защо да не те изчакам в…

Норман извади ключа и отвори вратата, без да изчака Миа да довърши изречението си.

И преди да успее да извика, той хвана ръката й и я блъсна в стаята.

* * *

Къде, по дяволите, беше Миа?

Матю дълго ходи из апартамента на Марго, след това за втори път претърси стаите за бележка или нещо, което да му подскаже къде може да е отишла Миа. Дявол да я вземе! Не й ли обясни достатъчно ясно колко е опасно да се разхожда из центъра сама?

— Къде си, Миа? — изкрещя в празния апартамент. „Къде може да е отишла?“ — запита се.

Този неин нелеп план — да се превърне в стръв, като се прави на Марго, за да залови убиеца, — бе план на жена, която си мисли, че трябва да доказва нещо. Беше повече от опасно, пълна лудост. Дали не беше решила да подмами Норман Нюман и да го накара да се разприказва? Да си признае?

Не, не беше чак толкова луда, за да се опита да го направи сама. Нали?

„Ако се чувства изоставена, би могла“ — отговори си сам.

Бързо изскочи от апартамента.

* * *

Норман скръсти ръце и застана пред вратата.

— Аз не хапя, за Бога — каза. Погледът му изведнъж стана… замечтан, влюбен.

Миа усети, че й се повдига. Беше затворена с него в мотелската му стая, никой не знаеше къде е. В гърлото й загорча.

— Норман, аз… аз предпочитам да говорим в кафенето. Много съм жадна, а и малко гладна. Искам да си поръчам пържена филийка със сироп от клен. — Опита се гласът й да е спокоен, но знаеше, че звучи уплашена и притеснена. — Какво искаш?

— Искам… — Той премести погледа си към гърдите й, задържа го там, преди отново да го плъзне нагоре. — Искам да прекарам малко време насаме с теб. Не успях да го постигна цяла година. А сега си тук. — Изведнъж под ципа на панталона му се образува подутина.

„Успокой се, успокой се, успокой се — заповяда си тя. — Просто се успокой и мисли!“

— В кафенето сигурно няма много хора, Норман. — Тя се насили да се усмихне. — Защо не отидем там. Боже, как ми се пие чаша силно кафе.

— Тук имам кафе — заяви той и пак се втренчи в гърдите й.

Миа скръсти ръце на гърдите си, благодарна, че вчера си взе дрехи от вкъщи. Носеше широка светлосиня тениска и дънки. Ако беше облечена с дрехите на Марго, щеше да се чувства още по-неудобно.

— Имам безкофеиново и нормално кафе, обезмаслена сметана и захар. Както и малки пластмасови чашки — добави той с усмивка.

„Мисли, Миа. Мисли. Успокой се и помисли.“ Отпусна ръце, за да изглежда по-спокойна.

— Ъ-м-м, Норман, обикновено кафе със сметана и захар ще бъде чудесно. Защо не отидеш да направиш и за двамата по едно кафе, а аз ще се освежа в банята. От тази жега и влага се изпотих.

„Усмихни се, Миа — каза си. — Усмихни му се.“

Норман я погледна в очите, а тя му се усмихна приветливо. Норман отново се втренчи в гърдите й.

— Добре, Миа. Малко си се зачервила от горещината. Банята е втората врата вляво.

Миа погледна през отворената врата. Видя, че помещението е с прозорец.

„Слава Богу! — помисли си, надеждата й се върна. — О, слава Богу!“

— Само минутка-две. — Тя се обърна, за да му се усмихне.

— Кафето ти ще е готово. — Той прокара език по устните си. — Върви. Обичам да те гледам как ходиш. Въртиш си дупето много секси.

Миа се насили да се усмихне.

— Е, малко е дръзко — промърмори и още повече й загорча в устата. — Ей сега идвам.

Щом влезе в малката баня, тя затвори очи, свлече се на пода и въздъхна дълбоко. Отвори очи и потърси резето. За съжаление вратата не се заключваше.

Изтича до прозореца.

Опита се да го отвори, обаче Норман Нюман се втурна вътре и я дръпна назад.

Миа бе попаднала в капан с него в банята. Той беше застанал така, че препречваше пътя й.

— Да, Миа, тук е ужасно топло, нали? Разбирам защо искаш да отвориш прозореца, но тъй като сме на партера, се страхувам, да не би да влезе някой неканен гост. Намираме се в голям град. Това не ти е Бейуотър.

Миа преглътна.

— Всъщност мисля, че ще ни е много по-добре, ако съблека ризата си — добави той, без да откъсне поглед от нея. Очите му бяха вперени в гърдите й и тя едва не повърна.

* * *

Матю си каза, че все едно отново търси „Канди“. Изведнъж видя русокоса жена. Не беше далеч, но по улицата се движеха тълпи от хора, които излизаха от гарата или автогарата и отиваха на работа, и за миг жената изчезна от погледа му.

След малко отново мерна отблясък от руса коса. Да! Сигурно беше Миа! Вървеше до мъж, по-нисък от нея, набит, с права кестенява коса.

Исусе Христе! Това бе онази отрепка Норман Нюман!

По собствено желание ли отиваше с него? Или я е принудил по някакъв начин?

По дяволите!

— Миа! — извика, но шумът от приближаващ се влак заглуши гласа му.

Затича се, за да ги настигне, запровира се между хората, ала бяха изчезнали.

Проклятие! Къде отидоха по дяволите? Останал без дъх, Матю тичаше бързо и се оглеждаше във всички посоки. Забеляза руса жена със синя тениска да влиза в мотел „Сити Сентър Норт“.

Нюман задържа вратата, за да влезе първо тя, а после я последва.

Проклятие! Какво прави, дявол да го вземе? Защо отива там с него? Сигурно е опрял пистолет или нож в гърба й.

Когато най-после влезе в мотела, във фоайето нямаше никого, освен една служителка, която четеше романче.

— Извинете — извика Матю на служителката на рецепцията. — Жена и мъж току-що влязоха тук. Знаете ли къде отидоха?

Жената посочи с глава към коридора.

— Мисля, че в кафенето. Или в стаята на мъжа.

Стомахът на Матю се преобърна. Изтича по коридора към кафенето. Трима души седяха на бара и закусваха. Нямаше и следа от Миа и Норман.

Той бързо се върна във фоайето.

— Госпожо, в коя стая е настанен мъжът?

— Вие съпругът ли сте? — попита тя и любопитно го изгледа.

— Спешно е — каза той. — Жената може би е в опасност. Коя е стаята му?

— Сто и четири. Не чупете нищо! — извика след него.

Матю хукна по коридора и долепи ухо до вратата на стаята.

Тишина.

Той почука.

— Миа? Миа, там ли си?

Тишина.

Чу се трясък от чупене на стъкло.

„Това е то“ — каза си той и с ритник отвори вратата.

— Ей! Какво става там? — извика администраторката. — Казах ви да не чупите инвентара! Не ме принуждавайте да викам ченгетата!

В малката стая нямаше никого. Матю отвори някаква врата — беше дрешник. Опита да отвори другата, но или беше заключена, или някой я беше залостил.

— Миа! Миа, вътре ли си? — Никой не отговори. Сърцето му биеше до пръсване. Той извика: — Миа стой далеч от вратата, ще я разбия с ритник!

Вратата поддаде лесно. Миа се беше свила в ъгъла, предпазваше лицето си с ръце. Прозорецът бе широко отворен, стъклото беше счупено.

Норман беше избягал.

— Миа! Добре ли си? Нарани ли те? Докосна ли те онова копеле?

Тя понечи да отговори, но от устата й не излезе нито звук.

— Да се махаме от тук. — Матю й помогна да се изправи. Прегърна я през кръста, за да я подкрепи, и я изведе от малкото помещение.

— Обадих се на ченгетата — заяви администраторката, без да вдига поглед от книгата си. — Трябва да платите вратата.

— Включете я към сметката на мръсника, който е наел стаята — изсъска й Матю.

— Ъ-ъ — измънка тя. — Боб Смит. Ако това е истинското му име.

Матю не се изненада, че Норман се е регистрирал под фалшиво име. Явно имаше какво да крие и да отговаря за много неща.

— Да вземем такси — предложи.

— Хей! Трябва да изчакате ченгетата! — възкликна администраторката.

Но Матю вече беше настанил Миа в таксито. Тъкмо когато потеглиха, полицейската кола спря пред мотела.

Матю си отдъхна. Беше си върнал Миа. Само това имаше значение.

* * *

Щом Матю положи Миа на дивана в апартамента си, тя рухна, разплака се и закри лицето си с ръце.

Той клекна пред нея:

— Миа, вече си в безопасност. Всичко е наред.

— Много се уплаших. Никога не съм се страхувала толкова.

Стомахът му се сви от гняв. Проклето копеле! Само да пипне онзи подлец!

— Сега не може да ти причини зло. Това копеле никога няма да се доближи до теб, не и докато съм жив.

— Толкова се страхувах, че ще… — Тя се разрида и извърна глава. — Ако не беше дошъл навреме, не знам какво щеше да се случи.

Кръвта във вените на Матю закипя. „Успокой се заради нея — заповяда си. — Тя има нужда от теб — не от гнева ти.“

— Всичко свърши. Онзи никога повече няма да се доближи до теб, обещавам. Искам да отидем в полицейския участък да повдигнем обвинения срещу Нюман и да поискаме ограничителна заповед. Обвинение в отвличане ще го държи далеч от теб за дълго време.

— Не можах да му задам нито един въпрос — каза тя на пресекулки. — Затова се съгласих да пия кафе с него. Помислих си, че ще успея да го накарам да си признае, но преди да се усетя какво става, той ме дръпна в стаята си…

Тя се разплака, неспособна да разкаже онова, което се бе случило в онази задушна, смрадлива стая Норман не я докосна, освен когато я дръпна от прозореца, след като влезе в банята, но начинът, по който я гледаше — начинът, по който свали ризата си…

Миа притисна с длан устата си, скочи от дивана и хукна към банята. Коленичи на студените плочки пред тоалетната чиния и повърна.

— Миа, добре ли си? Да ти донеса ли вода?

— Благодаря ти — успя да прошепне тя.

Чу стъпките му да се отдалечават и се отпусна до тоалетната чиния.

„Изправи се, Миа. Стани и се стегни. Никой няма да го направи вместо теб. Последното, от което имаш нужда, е Матю Грей да те види в това състояние“ Облегна се на тоалетната чиния, изправи се и си пое дълбоко въздух. Отиде до мивката и се погледна в огледалото. Изглеждаше точно както се чувстваше — ужасно.

Наплиска лицето си със студена вода и се почувства поосвежена. Изстиска малко паста за зъби върху показалеца си и доколкото можа изми зъбите си. След това излезе от банята.

Матю седеше на канапето, на масичката пред него имаше чаша с вода и чиния със соленки.

— Добре ли си?

Тя кимна и седна.

— Много се уплаших, но вече съм по-добре. След малко ще се оправя. Шокът взе да отминава.

— Обещай, че повече няма да излизаш сама — настойчиво каза Матю. — Обещай ми.

— Би трябвало ти да правиш това, което съветваш другите. — Тя моментално съжали за думите си. Не искаше да каже точно това.

Той я погледна — в очите му се четеше вина.

Страхотно. Точно каквото искаше да внуши на един мъж — вина.

— Е, при мен нещата са малко по-различни. — Той й подаде чашата с вода.

— Така ли? И защо? Защото си мъж и следователно можеш да се грижиш за себе си ли?

— Точно така. Това не е шовинизъм, а самата истина.

Високомерието му нямаше граници.

— Искаш да кажеш, че Норман не може да те нападне с нож или да те простреля с пистолет и сериозно да пострадаш, така ли? — сопна се Миа.

Той само я изгледа.

По дяволите! Как може да е толкова безчувствена? Как можа да му напомни, че брат му го е сполетяла подобна съдба, независимо дали от ръката на Норман или от нечия друга.

— Ако имаш предвид Робърт — промърмори Матю, — да не забравяме, че е бил доста пиян, когато са…

Той замълча, а Миа се почувства като пълно нищожество.

— Матю, съжалявам, аз…

— Няма значение — прекъсна я той. — Да се върнем на темата, а? Всъщност защо не си починем няколко часа, а после да отидем у снаха ми за вечеря, ако все още искаш да дойдеш с мен.

Миа кимна:

— Признавам, че Норман се изкачи на челно място в списъка ми на заподозрените.

— В моя също — съгласи се Матю. — На път за дома на Лори ще се отбием в полицейския участък и ще подадем жалба срещу него. Тъкмо ще попитаме докъде са стигнали с тяхното разследване, макар да съм сигурен, че са го прекратили поради липса на улики.

— Не — отсече Миа. — Никаква, полиция. — Мислеше за сестра си, която се криеше някъде, съвсем сама уплашена до смърт. — Никаква полиция, Матю. Поне засега. Моля те.

Той я погледна в очите и кимна.

— Ще стигнем до дъното на тази история — настоя тя.

— Знам — разсеяно отвърна Матю.

„А след това всеки ще поеме по своя път“ — мислено довърши изречението му Миа. Знаеше, че и той си мисли същото.

Тринайсета глава

Здрачаваше се, когато Матю зави по магистралата; Миа седеше до него на предната седалка на беемвето му. През последните няколко часа тя почти не говореше, но той не я винеше. Беше преживяла истински кошмар с онази отрепка Норман Нюман.

Погледна я — беше се облегнала на седалката, лицето й беше обърнато към страничното стъкло. Изглеждаше не по-малко разстроена от него.

„Преживя истински кошмар и с теб“ — напомни си той. Разговорът им за предишната вечер — по-скоро за тази сутрин, не мина много добре. Миа го прекъсна още в самото начало и той нямаше намерение отново да подхваща темата.

Знаеше, че не бива да се привързва към нея, че трябва да устои на физическото привличане. Когато я видя на улицата с психопата, още преди да разбере, че е в голяма опасност, го завладяха чувства, за които не искаше да се замисли твърде сериозно точно сега.

Да не я допуска до себе си означаваше да я държи на разстояние. Биваше го в това.

Разбира се, Миа изглеждаше невероятно красива. Нея пък си я биваше в това. Носеше ефирна рокля с цвят на лавандула, сандали с ниски токчета, а косата й падаше до раменете.

„Само не забравяй Гуен Хариман — напомни си той. — И тя изглеждаше красива, мила и невинна.“

Не че очакваше Миа внезапно да се превърне в чудовище, да покаже истинската си същност и да „забие нож в гърба“. А после и в сърцето. За него нямаше значение дали човек може да й има доверие или не. Това не беше най-главното.

Главното бе да не се замесва с нея.

— Миа, знам, че си емоционално изтощена — промърмори, — затова по време на вечерята гледай да се отпуснеш. Аз ще задам на Лори няколко конкретни въпроса и ще видим какво ще излезе.

— Според мен открихме убиеца. — Миа все още гледаше през стъклото. — Норман доказа, че е опасен и неуравновесен.

— Със сигурност е такъв — съгласи се Матю, — но не можем да сме сигурни, че е убиецът. Всичко се връзва, обаче все пак трябва да изключим и другите заподозрени, преди да го обвиним.

— Няма да ти е лесно да разпитваш Лори, нали? — попита тя и се обърна към него. — Знам, че ще ти е трудно.

Матю си пое дълбоко въздух и кимна:

— Интуицията ми подсказва, че е невинна, че не е знаела за изневерите на Робърт, следователно не би й хрумнало да наема примамка. Но е една от четирите вдовици и макар да имам роднинска връзка с нея и мога да гарантирам що за човек е, това не значи, че не бива да я разследваме.

— Жалко, че малкият Роби няма да е там — промълви Миа. — Много ми се искаше да го видя.

— Той е страхотно хлапе — отвърна Матю и малко му поолекна.

Миа се усмихна и отново се загледа през стъклото. Беше й благодарен, че заговори за племенника му. Споменаването на Роби му напомни, че трябва да мисли само как да открие убиеца на брат си. Не за техните чувства. Включително и чувствата на Дори Грей.

Беше се настроил за това, което му предстоеше да направи, и се радваше, че движението не е натоварено, за да стигне у Лори колкото се може по-бързо и да приключи с разпита час по-скоро. Ако подходеше предпазливо, както и смяташе да постъпи, тя нямаше да се усети, че я разпитва.

И ако се окажеше прав, ако интуицията му не го беше подвела, с Миа щяха да се уверят, че Лори може да бъде изключена от списъка със заподозрените.

— Пристигнахме — каза й Матю, излизайки от магистралата. — Къщата се намира на тази улица.

Миа се поизправи.

— Готов ли си?

Той кимна и зави по алеята към дома на семейство Грей. Не беше идвал от рождения ден на Роби. През еркерния прозорец на фасадата на бялата колониална къща видя Лори — идваше от кухнята и носеше голям съд.

Беше съвсем обикновена жена, която приготвя вечеря за гостите си. Не приличаше на хладнокръвна убийца.

„Моля ви, нека се окаже, че съм се лъгал — помоли се той на богините, които определят съдбата на хората. — Мисля, че няма да го преживея.“

Щом слязоха от колата, Лори излезе на верандата и им помаха.

— Здравейте. Надявам се движението да не е било много натоварено.

— Нямаше почти никакво движение — отговори Матю щом с Миа се качиха на верандата. — Това е приятелката ми Миа Андерсън. Миа, снаха ми Лори Грей.

Двете жени се поздравиха, ръкуваха се и тримата влязоха в къщата.

— Моля ви, седнете и се настанете удобно — покани ги Лори. — Ще отида да отворя тази бутилка чудесно вино. Нямаше нужда да носите каквото и да било.

— За нас е удоволствие — отвърна Миа, а Лори й се усмихна, сякаш се познаваха отдавна, и предложи да си говорят на „ти“.

Матю и Миа седнаха на дивана в хола. Домакинята се върна с поднос, на който имаше три винени чаши и бутилката вино. Седна на тапицирания стол срещу тях.

— Много съжалявам за съпруга ти — промърмори Миа.

— Благодаря ти — отвърна Лори. — Понякога забравям, че вече не е сред нас, че никога няма да се върне. И без това рядко го виждах, но все пак се прибираше по някое време, затова очаквам да прекрачи прага…

„И без това рядко го виждах ли? — мислено повтори думите й Матю. — Какво означава това?“

— Робърт беше работохолик — подхвърли.

— Не е нужно да използваш евфемизми в мое присъствие — каза Лори. — Не съм дете.

— Евфемизми ли? Какво искаш да кажеш?

— Скъпи, и двамата знаем, че Робърт Грей не беше работохолик — позасмя се тя и стана. — Ще отида да видя какво става с печеното. Защо не се преместите на масата в трапезарията. След малко ще сервирам вечерята.

Миа погледна Матю, после се обърна към домакинята:

— Мога ли да ти помогна?

— В никакъв случай! Имам нужда да върша нещо.

Щом Лори изчезна в кухнята, Матю усети погледа на Миа, но нямаше сили да я погледне в очите. Невъзможно бе да е сбъркал в преценката си за Лори. Не бе възможно.

„Не е работохолик…“ Дали това означаваше, че тя е знаела за изневерите на мъжа си? Дали е наела примамка, за да се увери в това?

И дали се е вбесила, когато е видяла съпруга си с друга жена?

Не. Нямаше никаква логика. Преди Робърт са били убити още трима души. Трима мъже, които нямаха нищо общо нито с Робърт, нито с Лори.

Да му се не види! Какво тогава беше общото между тях, дяволите да го вземат?

— Много красива ваза. — Миа посочи изящната керамична вещ на полицата над камината.

Матю знаеше, че тя не го изпуска от поглед и се стреми да разведри обстановката.

— Купиха си я, докато бяха на сватбено пътешествие в Италия — обясни той.

Точно тогава осъзна, че от полицата липсва нещо — сватбената снимка на Робърт и Лори. Винаги стоеше точно в центъра. Сега я нямаше, а на нейно място беше сложена стъклена ваза с лалета.

Защо Лори е махнала сватбената снимка?

— Да отидем да седнем на масата в трапезарията — подкани го Миа.

Погледна я и долови тревогата в очите й. Кимна и я поведе към трапезарията. Седнаха на масата един срещу друг.

Лори сервира печено говеждо с гарнитура от картофи и аспержи. Докато се хранеха, говореха общи приказки — за околните градчета, местните училища, един нов универсален магазин, който бяха открили наскоро, и за Роби.

— Матю непрекъснато говори за племенника си — каза Миа. — Показа ми негова снимка. Роби е много сладък.

— Така е — съгласи се Лори. — И е толкова миличък. Съвсем наскоро навърши две годинки. Не ми създава никакви проблеми. Дано и занапред да е така. Хей, какво ще кажете да сервирам прекрасния ябълков пай, който донесе Миа? Той ми е любимият.

След минутка Лори сервира пай и кафе, но Матю вече нямаше апетит.

— Лори, наистина ли си добре? — попита. — Аз съм насреща. Не е нужно да се правиш на силна. Знаеш го, нали?

Тя въздъхна.

— Скъпи, знам, че се тревожиш за мен, ала честно казано, глезиш ме. Справям се. Плача, скърбя, но трябва да съм силна заради Роби. Той ми дава сили да продължа напред.

Матю се мразеше заради това, което щеше да каже, заради лъжите, които щеше да изрече, обаче трябваше да го стори заради Робърт.

— Надявам се, когато дойде време да се задомя, и моят брак да е щастлив и прекрасен като вашия с Робърт.

Лори вдигна вежда.

— Миа, май наистина е влюбен в теб. Никога до сега не съм чувала Матю Грей и думичка да обелва за задомяване.

Миа се изчерви, а Лори се засмя и възкликна:

— Ах, колко е хубаво да се смее човек! Не съм се смяла откакто… от онази нощ.

Матю стисна нежно ръката й.

— Говорех сериозно, мила. Истина е, че се страхувам от обвързване, но ако някога се оженя, много се надявам бракът ми да е като вашия с Робърт.

По лицето на Лори премина странно изражение, Матю не можа да го свърже с конкретна емоция.

Лори впери поглед в чинията си.

— Паят ни ще изстине. Няма нищо по-хубаво от топъл ябълков пай.

И темата за брака, добър или лош, беше приключена.

След като Матю и Миа напуснаха дома на Лори Грей, изражението му й подсказа да държи езика си зад зъбите — поне известно време.

Лори Грей без почти никаква „помощ“ от тяхна страна се беше превърнала в главната заподозряна. Тя загатна, че е знаела за изневерите на съпруга си, което означаваше, че е възможно именно тя да е наела Марго. И понеже е искала да получи недвусмислени доказателства, тя…

— Чакай малко! — извика Миа.

Матю рязко се обърна към нея.

— Какво има? — В гласа му се долавяше тревога.

— Току-що осъзнах нещо — бавно отвърна тя, обмисляйки идеята, която току-що й бе хрумнала. Как бяха пропуснали този факт?

— Матю, ако Лори Грей е наела Марго, ако, която и да е от вдовиците е наела Марго, щяха да се изненадат, да се стреснат, когато ме видяха! Особено Лори.

Матю зяпна от учудване, даде мигач, отби в дясното платно и спря на банкета.

Обърна се с лице към нея.

— Напълно си права. Щяха да те вземат за Марго. Нито една от вдовиците дори не трепна, когато те видя. Нито една.

— Освен ако и четирите не са много добри актриси — каза Миа, — но се съмнявам да е така.

— Не знам — колебливо промърмори той. — Не бива да прибързваме и да ги подценяваме. Който и да стои зад тези престъпления, е извършил безнаказано четири убийства. Той или тя е умен човек. Това го знаем със сигурност. Един умен убиец би скрил реакциите и чувствата си, за да не се издаде.

— Предполагам, че си прав — съгласи се Миа. Това ни връща в изходната точка. Пак имаме петима заподозрени.

Матю прокара ръка през косата си, въздъхна дълбоко и отново се включи в движението по магистралата.

— Матю? Доволен ли си от посещението у Лори?

Темата за брака и семейството много уплаши Матю, а когато заговориха за Роби след десерта, разговорът стана приятен и неангажиращ. Миа се питаше дали той бе сложил край на разпита, защото темата за прелюбодействието, за тайните и лъжите, му беше много неприятна, или защото не можеше да понесе факта, че снаха му е имала мотив да извърши убийство.

— Не съвсем — отвърна той. — Принуден съм да призная, че и тя е заподозряна наравно с другите, и че интуицията ми изневери. Смятах, че бракът им е стабилен. Мислех, че Лори е щастлива.

— Изневерите му сигурно са ги отдалечили един от друг, без значение колко добре се е прикривал — прекъсна го Миа. — Гузната му съвест, лъжите, които е трябвало да съчинява, лъжите, които е трябвало тя да приеме и да оправдае, за да поддържа хармонията в семейството си, да запази брака си — всичко това трябва да е оказало своето влияние.

— Да, сигурен съм — съгласи се той. По гласа му не си личеше да е развълнуван, да изпитва каквито и да било чувства. — Предполагам, че не съм искал да погледна истината в очите. Искал съм да мисля, че имат шанс, за разлика от родителите ми. С такова съвършено, красиво и здраво синче като Роби, щеше ми се да вярвам, че семейният им живот е вълшебен, приказен. Боже, какъв глупак съм бил.

Миа сложи ръка на рамото му.

— О, Матю. Съжалявам.

Той потръпна и тя дръпна ръката си, благодарна, че той не видя как бузите й пламнаха от неудобство. Продължаваше да допуска същата грешка и да си мисли, че споделянето на лични неща означава близост помежду им. Те просто работеха заедно, нищо повече. Той още в началото бе казал, че търси истината, и не би се спрял пред нищо, за да стигне до нея. Явно беше готов да разкрие душата си, за да намери отговорите. Това нямаше нищо общо с нея. И колкото по-скоро го проумееше, толкова по-малко щеше да бъде наранена.

Проблемът беше, че в това нямаше логика.

* * *

Бяха минали почти две седмици, откакто Норман Нюман изчезна в центъра на града, където човек може да остане анонимен, почти две седмици, откакто Лори Грей се оказа главната заподозряна, и почти три седмици от смъртта на Робърт Грей. А Матю не бе стигнал до никъде с разкриването на убийството на брат си.

„Дявол да го вземе!“ — помисли си той, гледайки схемата на заподозрените, която бяха направили с Миа. Норман Нюман, Лиза Ан Коул, Лори Грей, Тереза Хийли, Ашли Дейвидсън. Петима души. Пет възможни мотива. Никакви доказателства. Никаква връзка между тях.

Все трябваше да има нещо общо между четирите жертви. Но колкото и дълго и внимателно да премисляше отново и отново всички възможности, Матю можеше да намери звеното, свързващо четирима мъже, освен факта, че са били женени и са живеели на около петдесет километра един от друг. Беше сигурен, че щом намери липсващата брънка, ще открие и убиеца.

Отпи от газираната напитка и погледна Миа, която седеше на дивана във всекидневната му и четеше кратката справка за всяко убийство.

Тя протегна ръце зад главата си и се прозя, гърдите й се надигнаха и пак се отпуснаха и Матю моментално бе пленен от прекрасната гледка. Осъзна, че са минали почти две седмици, откакто правиха любов.

Правиха любов.

Странно, че нарича случилото се по този начин, вместо „правиха секс“, думите, които предпочиташе и които обикновено използваше.

През последните две седмици се държаха много любезно и учтиво един с друг. Обсъждаха случая, избягваха да говорят за личния си живот. Спяха в апартамента на Матю, той на неудобния диван, а Миа на леглото в спалнята, което беше прекалено широко за един човек.

Мисълта, че тя всяка нощ спи в неговото легло, беше почти непоносима. Всяка вечер имаше желанието да влезе в стаята и да легне до нея, да й покаже какво въздействие има върху него физически.

Емоционално обаче се бе затворил в себе си. Държеше си езика зад зъбите, вместо да говори за Робърт, за това, което е почувствал, когато е разбрал, че брат му и снаха му не са имали хубав брак. Когато не работеха, говореха общи приказки или мълчаха.

— Тази схема не води до никъде — за пореден път каза Матю с очевидно раздразнение в гласа. — Знам, че между тях има нещо общо, но не мога да го схвана, дяволите да го вземат.

— Знам — съгласи се Миа. — И аз си блъскам главата да разбера каква е връзката между жертвите, но не ми хрумва абсолютно нищо.

Матю въздъхна.

— С изключение на факта, че всички са били женени, живеели са сравнително близо един до друг и са посещавали барове в центъра, както правят милиони мъже.

Миа не отговори веднага, после подхвърли:

— Десети юли е след три дни. Ако не направим нещо, ще пропилеем възможността да заловим един хладнокръвен убиец.

— Знам — отвърна Матю. — Защо според теб си блъскам главата денонощно, за да разбера кой е той или тя?

— Според мен трябва да приведем в действие моя план — каза тя.

— Не.

— Матю, нямаме избор — решително и спокойно заяви Миа.

— Напротив, имаме избор — да не вършим глупости. Осъзнаваш ли, че може да пострадаш? Да те убият?

— А ти осъзнаваш ли, че сестра ми може никога да не се върне у дома, и че убиецът на брат ти може никога да не бъде заловен? — възпротиви му се тя, вдигнала вежди.

„Осъзнаваш ли, че този път може и да не успея да ти се притека на помощ и да те спася?“ — помисли си Матю и усети, че му се гади. Не можеше да понесе идеята, че е безпомощен срещу сила, която не може да контролира. В никакъв случай нямаше да позволи на Миа да се изложи на опасност.

— Предполагаемата цел не оправдава средствата. Отговорът ми е „не“ — решително и студено каза той.

— Мисля, че забравяш нещо. Нямам нужда от решението ти. Способна съм да задействам плана си и без помощта ти. Аз съм тази, която изглежда досущ, като примамката, която убиецът е наел.

Той я погледна, вътрешно кипеше от яд.

— Ако не изиграя ролята на Марго на десети юли вечерта в бар „Макдугалс“, ще пропилеем шанса да спипаме психопата. Няма да позволя страхът да ме спре.

— Ако страхът или здравият разум няма да те спрат, аз ще го направя.

— И как възнамеряваш да го сториш? Ще ме затвориш в килера ли?

— Все ще измисля нещо.

— Матю…

— Темата е приключена! Приключена.

— Мат…

Той й обърна гръб, просна се на канапето и затвори очи.

Усещаше безмълвното й присъствие, гнева й. Изведнъж тя хукна към вратата.

— Миа… — Той скочи на крака и я сграбчи за ръката.

Тя се дръпна.

— Отивам в апартамента на Марго да се подготвя, както вече ти казах, нямам нужда от теб, за да го направя. Чао, Матю.

— Моля те!

— Не. Отказваш да говорим за плана ми, дори за да обмислим как да го осъществим възможно най-безопасно.

Той въздъхна и наведе глава.

— Ами ако няма безопасен начин? Не мога да понеса мисълта да те изложа на опасност, без да мога да те защитя…

Усети погледа й върху себе си. Тя постави дланта си върху бузата му.

— Вече не си тринайсетгодишно момче, уплашено и безпомощно пред проблемите на родителите си. Можеш да контролираш ситуацията. Можем да я контролираме… заедно.

— Та ние все спорим. Не можем да водим разследването, без да се скараме. Как ще се справим с трети човек?

Беше я изненадал, личеше си. Тя наклони глава и го погледна.

— Ядосваш ме, когато се отдръпваш, щом между нас стане „напечено“, Матю.

— Знам само, че не ми харесва начинът, по който се развиват нещата между нас през последната седмица. Държим се като непознати, които се разминават на пръсти.

— Мислех, че точно така искаш да бъде.

Той поклати глава.

— И аз така си мислех, но хич не ми харесва.

— Да не би да ми казваш, че искаш…

— И аз не знам какво искам. Нищо не искам. Знам само какво не искам.

Миа въздъхна.

— Е, аз пък искам нещо, Матю. Искам всичко. В миналото изневерих на себе си и няма да го направя отново. Няма да се задоволя с по-малко от това, което заслужавам. Вече не.

— Не мога да ти предложа всичко, Миа. Мога да те любя, да работя с теб, дори да обсъдя с теб онзи твой шантав план. Нищо повече.

— Мислех, че не ти харесва начинът, по който се развиват нещата между нас — каза тя. — Но явно точно това целиш.

Матю не знаеше какво да отговори. Тя се отдръпна от вратата и тръгна към спалнята.

— Лягам си. Преживях достатъчно за една вечер.

— Нали няма да се измъкнеш, докато спя? — попита я той.

— Обещавам, че няма.

Той кимна.

— Съжалявам, Миа.

— Аз също — отвърна тя, преди да затвори вратата на спалнята зад себе си.

* * *

Миа с часове се въртя в леглото. Думите на Матю се въртяха в главата й отново и отново като записани на лента.

„Не мога… Няма да…“

„Хич не ми харесва начинът, по който се развиват нещата между нас…“

„Безпомощен съм да се справя със събития, които не мога да контролирам…“

Тя осъзна, че това е същината на проблема между тях. Той не можеше да понесе идеята, че не е способен да контролира това, което се случва с него. Което значеше, че е обречен на самота.

Миа въздъхна и се обърна по корем.

„Но ти не искаш да си самотна — каза си. — Готова си да оставиш щастието си в ръцете на съдбата. Готова си да се отдадеш изцяло. Ако чак толкова много го желаеш.“

Толкова силно ли желаеше Матю? Толкова силно, че да рискува да я отхвърли, да рискува да разбие сърцето й, да рискува никога да не успее да се разкрие пред нея, да говори честно с нея?

„Да, защото го обичаш“.

Миа рязко се изправи и седна в леглото.

„Влюбена съм в Матю Грей“.

Погледна часовника на нощното шкафче. Беше полунощ.

„Направи го, Миа. Просто го направи.“

Свали фланелката, прехапа долната си устна, после пак облече тениската.

„Отиди при него. Чисто гола, така както майка те е родила. Това е твоето послание към него“.

Съблече фланелката, после събу долнището на анцуга и чорапите. Гола, тя отиде до огледалото над тоалетката и погледна образа си в него.

„Аз съм просто жена, влюбена в мъж, която му се предлага“.

Бавно отиде до вратата. Спря за миг, затвори очи, след това излезе от стаята.

Прозорците бяха отворени, нощният ветрец развяваше пердетата. Миа пое дълбоко чистия въздух и остави топлия ветрец да разроши косите й. Погледна към дивана; Матю лежеше на него, бял чаршаф покриваше тялото му, стигайки малко под корема.

Миа се зачуди дали и той е гол. Матю съвсем леко помръдна и чаршафът се смъкна още по-надолу, разкривайки линийка фини черни косъмчета. Той тихо простена.

Миа изпъшка. Дали сънуваше нея?

Приближи се и коленичи до дивана. Бавно се наведе и притисна устни към неговите.

Без да отваря очи, Матю я прегърна и отвърна на целувката, после придърпа Миа върху себе си. Гърдите й се притиснаха към неговите и тя страстно го зацелува.

Усети повдигането на таза му и се опита да синхронизира движенията си с неговите. Матю изстена, наведе глава и зацелува гърдите й. Докато езикът му гъделичкаше розовото й зърно, което набъбна, Миа стенеше и се гърчеше. Той направи същото и с другото й зърно, после обсипа с жарки целувки мястото между гърдите й. Миа се повдигна на ръце, а той продължи да я целува по корема.

Докато Миа се гърчеше върху него, стенейки гърлено и тихо, чаршафът изведнъж се смъкна още по-надолу и разкри неговата мъжественост. И той беше гол като нея.

Тя го възседна, еректиралият му член дразнеше нейната женственост.

— Погледни ме, Матю — прошепна тя в ухото му.

Той отвори очи и сякаш я изпи с поглед. Изведнъж очите му се отвориха още по-широко и той рязко се изправи.

— Какво, по дяволите…

Миа усети, че бузите й пламват, и сграбчи чаршафа, за да се покрие.

— Аз…

— Господи, помислих, че сънувам. Стори ми се, че сънувам най-прекрасния сън в живота си — прошепна Матю.

— Не сънуваше — промълви тя и без да сваля поглед от него, остави чаршафа да падне в краката й и да разкрие гърдите й.

— Миа…

Тя легна върху него и притисна дланта си върху устните му.

— Просто ме люби, Матю.

— Мисля, че трябва да си отидеш в стаята — отсече той.

Сякаш я поля с кофа студена вода. Унизена, Миа го погледна, грабна чаршафа, уви го около себе си и изтича в спалнята. По лицето й се стичаха сълзи.

Четиринайсета глава

Матю се събуди от тряскането на шкафове и тракането на чинии в кухнята.

„Добре“ — помисли си. Тя все още бе тук, не беше избягала посред нощ, както се опасяваше. Толкова се страхуваше Миа да не избяга, че в продължение на три-четири часа не мигна, не откъсна поглед от вратата на спалнята, докато не се увери, че е заспала дълбоко.

Въздъхна с облекчение.

Облекчение. Странна дума. Цяла нощ се моли възбудата да го напусне, след като тя се прибра в стаята си.

Господи, колко много я бе желал. Да я отпрати бе най-трудното, което някога бе правил, но и най-малко егоистичното.

„Дано тази жертва бъде оценена“ — помисли си. Само с един тласък можеше да я има, да изживее най-невероятната нощ в живота си, после да се оттегли зад стената, която, както вече й беше казал, скоро нямаше да падне. Нямаше да е виновен, ако беше приел това, което му беше предложила снощи. Тя знаеше много добре как стоят нещата; бяха говорили на тази тема няколко часа преди това. Беше дошла при него с пълното съзнание, че трябва да направи компромис.

И беше решила да го направи.

Но в никакъв случай нямаше да й го позволи, независимо дали имаше право да вземе това решение вместо нея.

„Отново опитваш да се оправдаеш, Матю — каза си. — Не я отпрати за нейно добро; направи го заради себе си. Защото не можеш да се справиш със ситуацията. Не можеш да й устоиш. Не можеш да преодолееш чувството си към нея.“

Тази мисъл го стресна. Какви чувства изпитваше към Миа Андерсън?

Не можа да помисли сериозно по този въпрос, защото тя се появи откъм кухнята с каничка кафе в едната ръка и чиния с препечени филийки в другата. Не изглеждаше щастлива и доволна.

— Да се разберем още сега — тросна се, без да го поглежда. — Не желая да разговаряме за случилото се снощи. Искам да продължа напред. Всъщност бих искала да продължа с подготовката за десети. Ако си с мен, де.

— Миа, аз…

Тя го погледна.

— Ако имаш намерение да подхващаш темата за случилото се снощи, или ако искаш да ми кажеш, че няма да ми позволиш да осъществя плана си, по-добре говори за нещо друго!

Тресна чинията с препечени филийки на масата в трапезарията. Той безмълвно я изгледа как отива в кухнята и се връща с поднос, на който имаше чаши за кафе, сметана и захар. Тресна и него на масата, наля си кафе и седна.

— И така… — Тя взе тефтерче и химикалка от масата. — На десети юли вечерта убиецът очаква Марго да отиде в Мак…

— Миа, престани — прекъсна я той.

— Вече ти казах, че ще изиграя ролята на Марго, независимо дали ти харесва или не — хладно отвърна Миа. — Или си с мен, или не. Ако не си, нямам нищо против да отида в апартамента на Марго и да работя там, да те оставя да си блъскаш главата в търсене на доказателства и връзка между жертвите, каквито така и не открихме.

— Можеше и да си по-любезна, Миа.

— Сега не искам да говорим за това, господин „Любезност“ — повдигна вежди тя. — Както вече казах, убиецът очаква Марго да се появи в бара в десет часа вечерта. Планът ми е да бъда там в уречения час, нагласена и гримирана, както се полага за една жена — примамка…

Матю смъкна краката си на пода и се облегна на дивана:

— А после? Ще чакаш някой мръсник — поправка, мръсници, да се приближи до теб и да започне да те опипва ли?

— Ако точно това се случи, да! Проблемът е, че ще трябва да чакаме, за да видим какво ще стане.

— А междувременно някой ще бъде убит на паркинга или ще бъде проследен по улицата и довършен в някоя пресечка.

— Не, Матю! Ще направим всичко възможно това да не се случи. Твоята роля, ако се присъединиш към мен, е да чакаш на паркинга, готов да се притечеш на помощ на този, който ще бъде… ще пострада.

Матю поклати глава.

— Значи това е великият ти план.

— Имаш ли по-добър? До десети остават само няколко дни.

— Ами ако откажа да участвам в този налудничав план? Тогава кой ще помогне на прелюбодееца на паркинга?

— Ще се обърна към полицията!

— О, да, и те ще ти позволят да извършиш подобна измама. Я стига. Ще те накарат да се откажеш и ще сложат техни патрули да наблюдават заведението; няма да има „Марго“ и ти така или иначе ще пропуснеш шанса си.

Тя извърна глава.

— Тогава ще изпратя до паркинга мъжа или мъжете, които ме доближат, ще се уверя, че са се качили живи и здрави в колите си.

Той се засмя.

— Искаш да кажеш, преди или след като убиецът нападне теб?

— Престани, Матю! — сопна се тя. — Или ми помогни, или млъкни, по дяволите!

Той я погледна и се отпусна на дивана.

Тя отпи глътка от кафето.

— Между другото, ще съм ти благодарна, ако се облечеш.

Матю рядко се изчервяваше. Може би само един–два пъти в живота му нещо или някой го бе накарал да поруменее. Е, трябваше да прибави и настоящия момент към списъка. Беше забравил, че е гол. След като снощи Миа му взе чаршафа, той грабна едно одеяло от дрешника и се зави. Беше гол, както майка го е родила.

Уви одеялото около кръста си, стана и отиде в спалнята. Навсякъде миришеше на нея. Той погледна леглото, което беше идеално оправено. Никой не би казал, че изключително красиво, сексапилно същество е спало тук през нощта. Миа спеше тук от две седмици насам.

Снощи му се беше предложила.

Той въздъхна, грабна чифт дънки и бяла тениска и влезе в банята да си вземе душ. Студен душ.

След като се избърса и облече, осъзна, че трябва да се махне за малко от Миа, макар и само за час.

Трябваше да обмисли нелепия й план, да намери начин да я спре, да измисли нов план, който да не я излага на опасност — тя да е далеч от бар „Макдугалс“ на десети юли.

Телефонът звънна и Матю вдигна деривата в спалнята. Беше Лори.

Чуваше, че тя подсмърча.

— Лори, какво има? Плачеш ли?

— О, Матю! Робърт толкова много ми липсва… — Тя се разрида.

— Лори, успокой се, ще дойда след половин час, съгласна ли си?

— Добре — успя да каже през сълзи снаха му.

През последните две седмици Матю ходи два пъти у Лори уж да се увери, че е добре, и да види Роби, който се бе върнал от гостуването при баба си и дядо си. Беше мълчалива и трудно се разговаряше с нея, а когато Матю видя, че сватбената им снимка с Робърт е на мястото си, и то в нова рамка, камък му падна от сърцето. Просто бе дала да я сложат в нова рамка.

Но това не омаловажаваше факта, че явно е знаела за изневерите на Робърт.

А това засилваше вероятността именно тя да е наела примамка.

Но се сети за теорията на Миа, че Лори щеше да реагира по някакъв начин на присъствието й, ако именно тя е наела Марго. Освен ако той не се окаже прав, че снаха му е невероятно добра актриса.

И хладнокръвна убийца.

Излезе от спалнята и завари Миа да пише в бележника си.

— Работя върху плана си, Матю. По мой метод. Ще се радвам да го споделя с теб, когато съм готова. „Добре“ — помисли си той. Нека да е заета с нещо през следващите час-два, докато той отиде да види Лори. Поне ще е спокоен, че няма да избяга, щом работи върху подробностите. А той й даде достатъчно теми за размисъл.

— Добре — отговори. — През това време ще отида при Лори. Обади се преди малко. Плаче. Робърт й липсва.

Изражението й се посмекчи и тя кимна:

— Върви, ще бъда тук, когато се върнеш.

— Обещаваш ли, че няма да излизаш?

За момент го погледна, после пак сведе поглед към бележника си.

— Обещавам.

— Добре. Ще се върна след около час и половина. Тогава ще ми разкажеш подробно за плана си. Ще измислим нещо за вечерта на девети.

Миа кимна и отпи от кафето си, а Матю излезе, убеден, че този път ще я завари вкъщи.

* * *

Половин час по-късно Матю спря колата на алеята пред дома на Лори. Тя седеше на люлката на верандата, а Роби спеше в прегръдките й. Докато вървеше към верандата, той забеляза, че Лори бърше с ръка сълзите си.

Дали играеше ролята на скърбяща вдовица, защото той се бе появил с „примамката“, която беше наела да съблазни съпруга й? Защото е разбрала, че той знае за нея, за това, което е направила? Или просто беше все същата прекрасна снаха, която скърби за съпруга, когото бе обичала и загубила? Престъпление ли е да знаеш, че съпругът ти ти изневерява? Честно ли е да превръща жертвата в обвиняем?

„Дявол да го вземе — помисли си Матю. — Каква е истината, по дяволите? Защо всичко е с главата надолу? Какво бе станало със способността му да разбира човешката природа, да се доверява на интуицията си?“

Миа Андерсън, ето какво се бе случило.

— Благодаря ти, че дойде, Мат. — Лори го целуна по бузата. — Бях толкова тъжна, а ти си единственият роднина на Робърт.

Матю стисна ръката й, целуна Роби по главичката и седна до нея.

— Така е — промърмори.

— Мисля си, че се държа, че съм добре… — Зелените й очи плувнаха в сълзи. — Внезапно не издържам и се разплаквам.

— Не е нужно да си силна, Лори — прегърна я Матю. — Загуби съпруга си. Нужно ти е време, скърби, че да ти олекне.

— Трябва да съм силна заради Роби. Не искам да плача пред него.

Матю протегна ръце, Лори му подаде детето. Той притисна племенника си до гърдите си и вдъхна аромата му.

С Лори мълчаха известно време, загледани в колите, които минаваха по улицата, в клоните на дърветата, полюшвани от лекия ветрец.

— Новото ти гадже е много красиво — каза Лори.

— Миа не ми е гадже.

Лори вдигна вежди:

— Забелязах как се гледате и ми направи впечатление, че си споделил някои доста лични неща с нея. Не знам да си го правил с друга жена.

Беше споделил прекалено лични неща с Миа.

— Стори ми се позната, но не се сещам откъде — добави Лори.

Матю се сепна. Дали опипваше почвата? Или просто бе виждала Марго или Миа в квартала?

— Е, ще изплюеш ли камъчето? — попита Лори и погали Роби по косицата.

— Няма нищо за казване — отвърна Матю. — Тя ми е приятелка. Това е всичко. Дори да исках нещо повече, нямаше да се получи. Тя желае всичко — любов и така нататък. Аз не си падам по обвързването.

Лори поклати глава:

— Не е лесно да си сам. Никак не е лесно.

„Затова ли търпеше съпруг, който ти изневеряваше? Но в един момент ти е писнало и си го убила, така ли?“

Матю затвори очи, за да пропъди предателските мисли.

— Не всеки брак е като на родителите ти — продължи Лори. — Бракът може да бъде най-прекрасното нещо на света. Дори да има проблеми.

Матю се облегна назад.

— Вие с Робърт имахте ли проблеми?

— Разбира се. Всички двойки имат проблеми, независимо дали са женени или не. Това е смисълът на брака — преодоляването на тези проблеми.

— Не смяташ ли, че някои са непреодолими? — попита Матю. „Като например да ти изневеряват всяка събота вечер?“ — добави мислено той.

Лори колебливо промълви:

— Не и ако поне единият от двамата партньори има желание да предприеме нещо. Понякога единият се бори да запази връзката и в крайна сметка другият се променя.

„Точно това правеше ти през последните пет години — помисли си Матю. — Бореше се да спасиш брака си. Чакаше Робърт да се промени. Ти не си убийца. Ти си просто една жена, влюбена в мъж, който й е изневерявал, жена, която, водена от разума или от нещо друго, е била готова да понесе много неща в името на тази любов. Но дали си се отказала? Дали си получила снимките, на които Марго и Робърт се целуват в «Чимлис», а после си го убила на паркинга? Дали си убила още трима мъже?“

По дяволите! Защо Лори би убила трима мъже, а чак след това съпруга си? Нямаше никаква логика. Защо, която и да е от вдовиците би убила други мъже?

Лори въздъхна.

— Доста време мина, откакто се разделихте с Гуен.

Стомахът му се сви.

— Тя няма нищо общо.

— Прав си, скъпи. Нищо общо няма. Точно заради това е крайно време да я забравиш. Да забравиш предателството. Да забравиш, че баща ти е изневерявал на майка ти, както и онази ужасна нощ. Всички ужасни нощи в живота си. Не си като баща си. И не всички жени са като Гуен.

— Мислех, че ме повика, за да говорим за теб — отбеляза Матю.

— Миа ми допадна. Забелязах, че много те харесва.

— Няма значение. Ние сме само приятели.

— Да, бе! Само приятели. Но се гледате така, сякаш сте влюбени един в друг.

Матю поклати глава:

— Как е любимият ми племенник, между другото?

— Как ловко сменяш темата само — засмя се Лори.

— Ще ти кажа как е — би се зарадвал да си има едно малко братовчедче.

— Лор…

Тя го потупа по ръката.

— Аз нямам братя и сестри, Мат. Всичко зависи от теб. Не е ли така?

Роби се размърда и майка му го взе на ръце.

— Някой е кисел и уморен — изгука му. — Ще го сложа да спи.

Матю бе спасен от двегодишно дете. Той стана, прегърна Лори и целуна Роби по челцето.

— Обади ми се, ако имаш нужда да поговориш с някого. По което и да е време!

— Добре. Ти също, Матю.

Лори и Роби се прибраха, а Матю се качи в колата си. Но вместо да излезе на магистралата, нещо го накара да завие надясно по Мейн Стрийт. Шестнайсетина километра го деляха от Еджвил, града, в който бе израснал.

Шофираше разсеяно, познатите местности започнаха да се открояват, чак когато излезе от Оук Ридж. „Добре дошли в Еджвил, население 22 ООО души“ — пишеше на табелката в началото на града.

Матю зави по Хил Роуд и мина покрай старата, боядисана в светложълто къща, където бе израснал. Нещо го накара да спре и да я погледне, наистина да я разгледа. Дворът, верандата, входната врата.

Цветът бе същият, както когато той живееше в нея; беше изненадан, че новите собственици не са я пребоядисали. Баща му бе починал в тази къща от сърдечен удар и макар че с Робърт бяха наследници, Матю се бе отказал от своя дял от парите след продажбата. Не искаше да има нищо общо с тази къща. Неговият дял бе вложен във фонд в полза на бъдещите му наследници. Както изглежда, Роби щеше да е единственият му наследник.

Докато я гледаше през стъклото, си помисли, че това е само някаква къща, място, където някога с живял, нищо повече. Никакви призраци, никакви спомени.

Продължи по улицата и зави по пътя към гробището, където бяха погребани родителите му.

Можеше да поговори с тях. Но щом наближи, осъзна, че няма да има сили да застане пред гроба на майка си и да си внушава, че бракът й е причина той да се закълне никога да не се жени и никога да няма деца.

Никога да не дари Роби с братовчеди. А на баща си нямаше какво да каже.

Горчивина и тъга се бореха в душата му. Той излезе на магистралата. Беше готов да се изправи пред Миа.

Напълно безразличен към нея.

* * *

— Според мен тази вечер трябва да се отбием в „Макдугалс“, за да добием представа за разположението вътре и паркинга. — Миа потропа с химикалката по тефтерчето.

Щом Матю се прибра от посещението си при Лори преди десет минути и каза на Миа, че няма нищо ново, що се отнася до подозренията им към Лори, тя не спря да говори за блестящия си план. Този неин план хич не му харесваше.

Но беше прав за душевното си състояние. Мислеше за толкова много неща — безкрайния списък от въпроси, на които нямаше отговор, разговора с Лори — или по-скоро монолога на Лори за любовния му живот, за къщата, в която бе израснал, за родителите си, че в съзнанието му нямаше място за Миа, нито пък за случилото се предишната вечер.

От изражението на Миа личеше, че мисли само за едно — и то не бе нито той, нито случилото се предишната вечер, а за вечерта на десети. Добре. И той искаше точно това.

— Какво ще стане, ако по някаква случайност убиецът е на бара тази вечер и ни види? — ядосано попита Матю. — Планът ти ще отиде на кино.

— Остави ме да довърша изречението си, без да ме прекъсваш! — сопна се Миа.

— Добре, довърши си мисълта.

Всъщност се надяваше да не го направи. Надяваше се да скъса тези листа, които държеше, да ги хвърли в боклука заедно е налудничавите си схеми и да остави всичко на него.

Проблемът е, че Миа беше много упорита. А й още по-големият проблем бе, че самият той нямаше план за действие.

— Тази вечер ще отидем там дегизирани — каза Миа. — Ще направим оглед на заведението.

Матю повдигна вежди.

— Да направим оглед на заведението ли? Откога стана толкова веща, че използваш професионален език?

— Откакто ми се наложи да стана частен детектив-аматьор — върна му го тя.

Матю въздъхна, облегна се на дивана и качи единия си крак на масичката.

— Сега мога ли да продължа? — В гласа й се усещаше нетърпение и раздразнение.

— Заповядай.

Тя го погледна, после отново се съсредоточи върху тефтера си.

— На десети юли вечерта в събота ще отидеш в „Макдугалс“ сам — с нова дегизировка — в случай, че убиецът те разпознае от вечерта в „Чимлис“ или дегизировката ти тази вечер. Аз ще дойда няколко минути по-късно.

— И какво ще направиш? Ще чакаш изневеряваш на съпругата си кучи син да те олигави цялата ли?

Прелюбодеец, мамещ съпругата си куми син, който може да не е, но може и да е мишената на убиеца?

— Да, точно така — сдържано отвърна Миа.

Матю изпъшка:

— Наистина ли ще го направиш?

Тя кимна и размаха химикалката:

— Знаеш ли, току-що ми хрумна нещо. Може би убиецът нима мишена. Може би тон или тя чака някои случаен мъж да се лепне за примамката и решава без причина, че именно той ще умре.

— Но защо? — Матю кръстоса ръце зад тила си.

Тя прехапа долната си устна.

— Да. Защо? Точно това не мога да проумея и аз.

— Какво знаем за предишните жертви? Единственото, което знаем със сигурност, е, че всички са били женени.

— Но двама от тях дори не са носили халките си, когато са се насочили към Марго — отбеляза Миа.

— От теб знам, че Робърт не е носел халката си, когато е бил с Марго в „Чимлис“. А Лиза Ан Коул каза, че съпругът и никога не е носел халката си, не я е носел, когато е излязъл от къщи онази вечер, защото са се скарали точно заради това. Каза, че я е държал в портфейла си.

Матю се позамисли и отбеляза:

— Робърт винаги носеше халката си, освен когато излизаше да се позабавлява. Ако не е бил случайна жертва, възможно е убиецът да го е видял с халка на пръста някъде другаде.

— Ами съпругът на Лиза Ан Коул? — попита Миа.

— Ако никога не е носел халката си…?

— Може убиецът да е виждал жертвите някъде другаде? Знаел е, че са женени мъже, които мамят съпругите си?

Миа наклони глава и се замисли.

— Но да е познавал всичките? И откъде? Двама от тях живеят на около петдесет километра един от друг.

Въпроси, въпроси, въпроси. Само с това разполагаха.

— Откъде убиецът е знаел месеци по-рано, че жертвите ще отидат точно в този нощен клуб, точно тази вечер, за да наеме Марго и да й нареди къде и кога да отиде? — Матю поклати глава. — Отново стигаме до заключението, че по всяка вероятност са случайни мъже. Как може това да се планира предварително?

Миа впери поглед в него.

— Сега разбираш, че единственият начин да отговорим на тези въпроси, е да се представя за Марго, нали?

Проклятие! Беше права. В този случай нищо не се връзваше.

— Разбирам. Обаче не ми харесва.

— И на мен не ми харесва — призна тя. — Но си заслужава да го направя. Заради нас двамата, заради брат ти и сестра ми. И заради този, който ще бъде убит на десети юли. Ако планът ни се провали, ще разкажем на полицията всичко, което знаем и подозираме, дори с риска да замесим Марго в това престъпление. Съгласен ли си?

Матю си пое дълбоко дъх.

— Добре тогава. Ще се появиш няколко минути след мен, с касетофон в чантата, ще седнеш сама на масата…

Миа го погледна и той забеляза, че е доволна. Беше се предал.

— Добре — съгласи се тя. — А ти ще седиш сам на друга маса и ще оглеждаш внимателно всички клиенти, за да видиш чие внимание съм привлякла.

— Със сигурност знаем, че убиецът очаква там да има съпруг — прелюбодеец, който ще се лепне за Марго. Все още не мога да разбера защо…

Той замълча и се облегна назад, умът му работеше трескаво.

— Матю? Какво има?

— Току-що ми се изясни моята роля в плана си. — Той мислено си повтори финалните подробности.

— За какво говориш? — попита Миа.

— Аз ще изиграя ролята на съпруга — прелюбодеец. Миа зяпна от учудване.

— Моля?

Матю се приведе и подпря лакти на коленете си.

— Ще отида в бара преди теб и ще нося халка. Преди да се насоча към теб, ще я сваля от пръста си, съвсем явно, но не чак толкова, че да изглежда така, сякаш искам да ме видят как го правя, и ще я сложа в джоба си, както по всяка вероятност е направил Робърт.

Миа пребледня.

— Това е лудост. Рискуваш да те убият!

— Но самата ти можеш да се изложиш на такъв риск, така ли?

— Според моя план аз не съм мишена на убиеца! — извика Миа. — Марго не е мъртва!

— Подозираме, че тази събота вечер някой ще умре — освен ако не направим нещо, за да го предпазим. Ако изиграя ролята на изневеряващ съпруг и се превърна в мишена, ще спася някой нещастник от това да бъде нападнат на паркинга, без дори да подозира, че е на път да се срещне със създателя си.

— Не.

— Фактът, че сам се излагам на опасност, ми позволява да се защитя — отбеляза той. — Още щом изляза от бара и тръгна към колата си, ще бъда готов.

— Как ще се подготвиш за куршум в гърба?

— Ще нося бронежилетка. Ще се защитя.

Тя поклати глава.

— Може ли да се върнем към моя план, ако обичаш?

— Добре. — Той пак се облегна назад. — Твоят план не може да се осъществи без моето участие и обратното.

— Според моя план ти няма да си изложен на опасността да те убият! — извика Миа. — Сега ме чуй и забрави за желанието си да се правиш на мишена. Изключено е!

— Казвай. Слушам те.

Миа присви очи:

— Наистина ли?

Матю кимна. Слушаше я. Но същевременно обмисляше собствения си план.

— Добре — започна тя. — Аз също ще наблюдавам внимателно посетителите на бара — най-вече да хвана някой мъж в мига, в който сваля халката си. Не съм сигурна, че ще имаме късмет да засечем точно този жест, но може пък щастието да ни се усмихне.

Матю изсумтя.

— Смятам, че прелюбодейците са достатъчно умни и съобразителни и си свалят халките, преди да влязат в някое заведение, но съм бил свидетел как Робърт сваля халката си насред ресторант или спортно състезание, ако зърне привлекателна жена.

Миа поклати глава.

— Невероятно.

— И отвратително.

— „Мишената“ ще се приближи, ще седне на моята маса и аз ще пофлиртувам. После, ако мъжът ме помоли да си тръгна с него, ще се съглася.

Матю вдигна вежди:

— Моля?

— Така веднага ще хванем убиеца — обясни Миа.

— Ще видиш, че се готвя да си тръгна заедно с мишената, ще излезеш преди нас и ще се скриеш зад някоя кола. Ще излезем веднага след теб. Ще си измисля извинение да се върна в заведението, да си взема шала или да отида до тоалетната например. Убиецът ще потърси прелюбодееца. Ако го открие, ще го спипаме и ще го обезвредим.

— Ще обезвредим човек с пистолет или нож — иронично подхвърли Матю.

— Ще направим нещо да го подплашим — поправи го Миа. — Нещо, което ще позволи на прелюбодееца да избяга невредим, а убиецът да се издаде.

— Склонен съм да приема, но само ако носиш мобилен телефон и се обадиш на 911 щом убиецът започне да действа. Близо до бар „Макдугалс“ има полицейско управление.

— Няма проблем, ще се обадя. Щом убиецът направи нещо подозрително.

Матю въздъхна:

— А сега чуй и моята версия. Аз ще съм мишената. Ще махна халката и ще започна да те свалям. Аз ще съм този, който ще си тръгне с теб. После ти веднага ще се върнеш в бара уж да си вземеш шала и ще се забавиш, докато те чакам на паркинга. Ще се справя с убиеца — ще го чакам и ще съм готов за него — сам, без твоя помощ.

— Матю…

Той поклати глава.

— Виж какво, ти държиш на своя план и на ролята си в него; аз пък държа на моя и на ролята ми в него. Аз поемам риска! Това е положението.

Миа го погледна:

— Щом се върна в бара, ще се обадя на полицията и ще им кажа, че на паркинга става нещо.

— Добре. Ще успеят да дойдат навреме, за да арестуват психаря.

Миа хапеше долната си устна.

— Но какво ще стане, ако не дойдат навреме, за да те спасят?

— Ще внимавам. Ще взема всички възможни предпазни мерки.

— Не можеш да го направиш! Няма как да бъдеш подготвен за срещата с хладнокръвен убиец, който е погубил четирима души. Извършил е четири убийства, без да го заловят.

— Приемаш ли компромиса или не? — сопна се Матю.

— О, изведнъж стана цар на компромисите — озъби се тя. — Не бих казала, след случилото се снощи.

— Нали нямаше да говорим за снощи? — напомни й той.

— Добре. Да не говорим за това. Нека не говорим за нищо. — Изражението й беше каменно. — Довечера ще купим необходимото за маскировката. Ще се преоблечем тук, ще отидем в „Макдугалс“ към седем и половина, когато започне да се пълни с хора. Съгласен ли си?

„Много обича да командва“ — помисли си той, но промърмори:

— Идеално.

— Разбрахме се. Дотогава искам да остана сама.

— Избери си спалнята или хола — процеди през зъби Матю.

— Ще отида в спалнята. — Тя взе бележките си и затръшна вратата след себе си.

Матю си помисли, че откакто се познаваха, все някой тръшка вратата след себе си.

Точно така трябваше да бъде.

Петнайсета глава

— Трябват ни две перуки — обясни Матю на продавачката в „Уиг Аут“, магазин, който досега не бе забелязал, макар че се намираше на две преки от апартамента му.

— Канени сме на маскен бал тази вечер — добави Миа. — Искаме да изглеждаме напълно променени, но не прекалено ексцентрични. Просто не желаем да ни познаят — обясни и се запита дали в нея се крие и трети „човек“. Досега е била или грозната Джейн или Марго.

— Какво ще кажете за вас да изберем руса перука, господине — предложи продавачката, — а за вас, госпожице… — Тя наклони глава, огледа внимателно лицето на Миа и формата на главата й. — Може би рижи къдрици?

Рижи къдрици. Точно каквато бе косата на майка й. Когато Миа беше малка, много обичаше да гледа как майка й реши тъмночервената си къдрава коса, как кичурите се навиват на масури, когато изсъхнат. С Марго пискаха от удоволствие и подръпваха гъстите къдрици. Майка им се смееше, беше толкова щастлива. Близначките приличаха на баща си — с хубави кестеняви коси и светлокафяви очи. Миа винаги бе мечтала да има прекрасната червеникава коса на майка си.

Тази вечер мечтата й щеше да се сбъдне.

— Съгласна съм — каза на продавачката.

Матю гледаше перуката така, сякаш е умряла мишка.

— Малко ми е странно и неудобно — призна той — да пробвам перука. Да нося перука.

Миа се усмихна:

— Ще я носиш само няколко часа.

Жената ги поведе към дъното на магазина, където имаше два кожени стола пред две огледала.

Сложи перуката най-напред на Матю.

— С тези сини очи можете да минете за естествен блондин. — В гласа й се прокрадна закачлива нотка.

— Тъмните ми вежди ме издават — отвърна Матю. Намръщи се, като се видя с новата си чуплива тъмноруса коса.

Миа се изкиска. Но щом продавачката й сложи червената перука, усмивката й помръкна и тя се натъжи.

— Леле-е-е — възкликна Матю, зяпнал в отражението й в огледалото. — Изглеждаш страхотно като червенокоса.

Миа се втренчи в огледалото и за първи път в живота си това, което видя, й хареса. Тъмночервеното беше по-скоро кестеняво, косата беше гъста и хубава, почти като нейната. Миа никога не бе къдрила косата си, освен когато като тийнейджърка я беше подстригала късо — до тогава не предполагаше, че косата й е чуплива.

— Тенът ви, светлокафявите очи — червеното много ви отива, скъпа — каза продавачката.

— Благодаря. Ще я взема.

— Да, и аз ще взема това нещо — добави Матю, свали перуката и прокара ръка през косата си.

По изражението му личеше, че е нещастен. Продавачката взе перуката и раменете му се отпуснаха, сякаш камък му падна от плещите. Миа не можа да се сдържи и се усмихна.

Погледна се за последен път като червенокоса, свали перуката и я подаде на продавачката, която отиде в предната част на магазина, за да таксува покупките им.

— Така, купихме си перуките — каза Матю. — Какво друго ни трябва за дегизировката?

Миа се замисли за момент.

— Какво ще кажеш за очила без диоптър?

— Страхотна идея. Ще си купим и евтини златни халки, за да изглеждаме като семейна двойка, когато тази вечер отидем в „Макдугалс“

— Защо? — попита тя. — Искам да кажа, знам защо трябва да си с халка, но защо е необходимо да се преструваме на семейна двойка?

— Ако убиецът е там, ще ме види отново и в събота вечер как се опитвам да свалям „примамката“.

Тя кимна:

— А, разбирам. Добре си се сетил, фалшиви халки.

В гърлото й сякаш заседна буца. Целият й брак бе една пародия. А сега щеше да си сложи фалшива халка и да отиде на бар с новия си фалшив външен вид. Фалшиво, фалшиво, фалшиво.

Погледна се в огледалото и въобще не се почувства фалшива. Почувства се добре.

— Странно — промърмори. — Толкова съм свикнала да не изглеждам като самата себе си, че щом сложих перука, която напълно променя външността ми, се почувствах съвсем естествена.

— Не те разбирам. Да не изглеждаш като самата себе си ли?

Тя се изчерви.

— О, имах предвид… — Сведе поглед. — Няма значение.

— Напротив, има. — Матю повдигна брадичката й. — Кажи ми.

Как й се искаше да хване ръката му и да я притисне към бузата си, да се хвърли в обятията му и да усети силното му тяло. Да се почувства защитена. Но той отдръпна ръка и бръкна за портфейла си.

— Съпругът ми… бившият ми съпруг — поправи се тя — предпочиташе да съм блондинка като сестра си. Затова се боядисах.

Матю кимна.

— А-а. Значи си говорила сериозно, когато каза, че си променила външния си вид, за да угодиш на бившия си съпруг. Спомням си, че ми го каза, когато си вземаше вана.

— Разговаряхме през вратата, както правехме с Марго едно време… — Очите й се напълниха със сълзи, които не можеше да спре.

— Миа, всичко е наред. Тя ще се върне. В събота ще заловим убиеца и тя ще си дойде вкъщи. Всичко ще се нареди.

— Дано — подсмърчайки, каза тя.

Наистина ли щеше да се нареди? Дали някога нещо щеше отново да е наред? Страхуваше се до смърт от това, което ги очакваше в събота вечер, въпреки че пред Матю се правеше на смела. Страхуваше се да не би Норман Нюман да убие и двамата. Страхуваше се да не би Матю да открие, че Лори Грей е убийцата. Беше я страх да се облече като Марго в събота вечер и да се появи като жената, на която след развода, се бе заклела никога да не прилича. Дълбоко в душата си се опасяваше, че Матю Грей ще хареса тази жена.

И то много.

* * *

— Къде ще търсим фалшиви халки? — попита Матю, докато вървяха по Бридж Авеню. Миа носеше перуките в пазарска чанта. Отбиха се в магазин „Вижън Тудей“, откъдето купиха очила без диоптри с рогови рамки за Матю.

— От автоматите за дрънкулки пред супермаркетите — предположи Миа. — Нямам представа.

— Продават ли се подобни неща в автоматите?

Тя сви рамене:

— Продаваха се, когато бях малка. Но май бяха от захар — добави усмихната. — Много обичах тези пръстенчета. Можеше да ги носиш цял ден и да си близваш, когато ти се прияде сладко.

Той се усмихна.

— На няколко пресечки оттук има супермаркет, пред който има автомат. Да проверим. Може да си харесаш пръстенче от захар.

Вървяха смълчани, Матю се питаше какво ли си мисли тя в момента. Предполагаше, че и на нея ще й е странно да сложи венчална халка.

Спряха пред няколко автомата с различни захарни изделия и дребни играчки.

— Според мен тези пръстенчета едва ли ще заблудят убиеца — тихо се засмя Миа, след като разгледа големите разноцветни пръстени.

— А, това били захарните пръстенчета, които могат да се ядат! Да си вземем две-три. Ще останат да ни напомнят за другия…

Ама че идиот! Пълен идиот!

Погледна Миа. Тя се взираше право пред себе си, лицето й беше напрегнато.

— Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш — прекъсна го тя. В гласа й не се долавяха никакви емоции. — Да опитаме в някоя голяма дрогерия. В някои има щандове за евтини бижута.

Отказаха се от захарните пръстени и влязоха в дрогерия „Рейдс“ Между рафта със слънчевите очила и щанда с фотоапаратите имаше и витрина с евтини бижута: гривни, огърлици, пръстени, обеци.

— Тези са като истински. — Миа докосна чифт „диамантени“ обеци с щифтче.

Матю си представяше, че единствено истински диаманти, най-скъпите скъпоценни камъни биха подхождали на Миа. Изведнъж мисълта, че тя ще сложи евтин пръстен, който ще загрози съвършените й пръсти, му се стори противна.

Още по-нередно бе да носи истинска халка. Опита се да не мисли за фалшиви и истински бижута. Щяха да купят два евтини пръстена като част от маскировката, нищо повече.

— Тези не изглеждат зле. — Той взе две халки, имитация на злато. — И струват само десет долара и деветдесет и девет цента всяка. Кой би си помислил, че вещ, символизираща брака, би могла да е толкова евтина?

— Загубих почти всичко при развода — промълви Миа, взе по-малката халка и я завъртя в ръката си.

— Получих къщата, но бившият ми съпруг не харесваше мебелите ми и държеше или да ги изхвърля, или да ги продам, и когато се оженихме, обзаведохме къщата с негови вещи. След като се изнесе, къщата остана празна.

— Било е като да започнеш на чисто, така ли?

— Предполагам. — Тя прехапа устни. — Къщата ми харесва, но в нея никога не съм се чувствала като у дома си. Може би защото доста дълго живях там с бившия си съпруг.

— Винаги съм живял сам — промълви Матю. — Дори не си представям какво е да деля дома си с друг човек.

Тя се замисли, сетне прошепна:

— Може да е много хубаво, когато си влюбен.

— Предполагам. — Той сложи халката на пръста си.

Не знам какво е да си влюбен.

Миа го изгледа:

— Никога ли не си се влюбвал?

Той поклати глава.

— Малко ме стяга — заяви и свали халката, благодарен, че успя да я измъкне от пръста си, и избра по-голяма от витрината.

— Никога ли? — настоя Миа.

— Никога.

Тя повдигна вежди и надяна халката на пръста си.

— На мен пък ми е голяма.

Той й подаде друга и сложи по-голяма халка.

— Веднъж си помислих, че съм се влюбил.

— Какво се случи?

— Оказа се лъжа.

Усети погледа й върху себе си и се обърна уж да остави халката и да вземе друга.

— Какво облекчение, че нито една не ми става.

— Защото никога не си искал на пръста ти да има халка ли?

Той кимна.

— Бях толкова увлечен. А тя ме изигра. Нямах представа, че работи срещу мен, докато не я залових на местопрестъплението — снимаше поверителни документи, които щяха да ме доведат до фалит, ако попаднеха в ръцете на конкурентите ми.

Миа изглеждаше поразена.

— Работела е за твоите конкуренти ли?

— Спеше с конкурентите ми.

— О, Матю, съжалявам много.

— Вече няма значение.

— Обичаше ли я? Искам да кажа, преди да я разобличиш?

— Така си мислех — искрено отвърна той, вперил поглед във витринката. Беше се загледал в една диамантена гривна, която много приличаше на онази, която бе подарил на Гуен по случай първия месец от запознанството им. Преди да срещне Гуен, не бе имал сериозна връзка, гледаше да не се среща с една жена повече от три пъти. Ако го направеше, тя неминуемо повдигаше въпроса за връзката им. В такива случаи му се щеше да каже: „Каква връзка? Та това е едва третата ни среща. Тепърва ни предстои да се опознаем.“ Но ако беше спал с жената (често се стигаше до секс още при първата среща), Матю не можеше да каже: „Каква връзка?“, затова признаваше на гаджетата си за своя проблем с обвързването. Понякога партньорката се сопваше: „Трябваше да ми го кажеш, преди да правим секс, кретен такъв!“, и лисваше чаша вино в лицето му и тръгваше от ресторанта, но в повечето случаи оценяваше искреността му и че й дава възможност да реши дали една мимолетна връзка я устройва. Една — две нямаха нищо против подобна връзка. Една обаче не го понесе.

Матю разби сърцето й.

Точно тогава реши никога да не спи с гадже след първата среща и никога да не излиза с една и съща жена два пъти. Но после осъзна, че това решение означава изобщо да не прави секс. После се поправи — никакъв секс при първа среща, без да е казал предварително на жената, че не се интересува от сериозни връзки. В резултат получи няколко плесника, но някои жени приеха условието му.

После се запозна с Гуен Хариман. Беше дошла на интервю за работа и го остави без дъх. Знаеше, че е опасно да наема секретарка, която го привлича физически, но тя беше много квалифицирана и той се чувстваше толкова добре в нейната компания, че пренебрегна здравия разум и я приветства с добре дошла в „Матю Грей Ентърпрайзис“. През първия й работен ден я заведе на обяд и се изненада от лекотата, с която разговаряха, колко много общи неща имаше помежду им, колко си приличаха възгледите им за света и за живота. Не можеше да откъсне очи от нея, не можеше да я изтръгне от мислите си.

Дори не му беше хрумвало, че тя го беше проучила много добре, преди да се яви на интервюто. Беше отишла в „Матю Грей Ентърпрайзис“, знаейки много добре кой е той, какво го ядосва, какво му допада, как да спечели доверието му.

Наистина спечели доверието му. За пръв път в живота си Матю бе повярвал, че любовта между мъж и жена наистина съществува, че бракът и семейството могат да бъдат нещо красиво и прекрасно, че обещанията и брачните клетви могат да бъдат спазени. Веднъж обаче се прибра от командировка неочаквано рано с намерението да изненада Гуен с диамантен годежен пръстен, който беше прибрал в сейфа, преди да замине за Лос Анджелис.

Но когато отвори вратата на кабинета си, завари жената, на която смяташе да предложи брак, да седи зад бюрото му и да снима строго поверителни документи. Шокираното й изражение, страхът, който видя в очите й, я издадоха; беше пределно ясно, че лъже, когато твърдеше, че прави снимките, за да има и резервни копия.

После поразпита тук-там и научи коя всъщност е Гуен Хариман.

— Матю?

Той примигна и осъзна, че се взира в голям пръстен с изкуствени диаманти на витринката.

— Извинявай. Каза ли нещо?

Тя леко се усмихна.

— Беше много далеч, нали?

— Мястото не беше хубаво.

— Какво ще кажеш да се махаме? — предложи тя.

— Намерих халка, която ми става. Пробвай тази. Изглежда по-широка от другите.

Матю взе халката и я сложи на пръста на лявата си ръка. Пасна му идеално.

— Успяхме.

Миа се усмихна, красивото й лице грейна. „Гуен непрекъснато се усмихваше по този начин“ — тъжно си помисли той.

— Това чудо ми спира кръвообращението! — оплака се и свали халката.

— Нали току-що каза, че…

— Пасва ми идеално.

Тя озадачено свъси вежди и възкликна:

— А, не си го казал в буквалния смисъл.

Той тръгна към касиерката.

— Така го чувствам.

Миа го погледна — даваше си сметка, че изражението й отново е неразгадаемо. Не искаше Матю да разбере какво си мисли в момента.

* * *

„Макдугалс“ беше съвсем обикновен бар, един от многото локали на Бридж Авеню.

Но по всяка вероятност в него след три дни щеше да бъде извършено убийство, ако се окажеха прави.

Миа седна на бара и поръча соди и пилешки крилца и за двамата, а Матю отиде при джубокса уж да пусне музика, но всъщност целта му бе да огледа заведението. Опита се да запомни разположението на джубокса, малкия дансинг до него, масите около дансинга и дългия Г-образен бар. Вратата се намираше вляво. Не видя заден вход.

Паркингът беше от лявата страна на заведението.

В седем и половина в сряда вечер нощният клуб беше претъпкан. Жени и мъже се тълпяха на бара, група младежи играеха дартс близо до джубокса, две млади жени танцуваха под звуците на песен на Шаная Туейн.

Барът беше достатъчно малък, за да може Матю да държи под око всички клиенти, но в същото време достатъчно голям, за да се смеси с посетителите и да не бие на очи.

Не му беше ясно как ще остане незабелязан с тази маскировка. Изглеждаше смешен като блондин, никога не би си избрал очила с рогови рамки, а мустаците, които си беше залепил, изобщо не изглеждаха истински. Миа охка и ахка колко естествен изглеждал, преди да тръгнат от апартамента му, но той се чувстваше като идиот. Нямаше търпение да свали тази дегизировка и да си вземе душ. Изтръпваше при мисълта, че в събота вечер пак ще се маскира.

Миа обаче изглеждаше зашеметяващо. Рижите къдрици я правеха хем сексапилна, хем невинна, и макар очилата с черни рамки да скриваха красивите й като на сърна очи, все пак допълваха изкусителното й излъчване. Приличаше на преподавателка по история на изкуствата или на филмова продуцентка.

Изобщо не приличаше на жената, която бе опознал през последните няколко седмици. Ако я срещнеше на улицата в този вид, нямаше да я познае.

Не можеше да си обясни как е променила външния си вид заради съпруга си и е живяла така толкова дълго време. Той беше дегизиран едва от половин час и вече не издържаше, не си намираше място от неудобство.

Миа беше променила прическата си, стила си, дрехите си, всичко, което засягаше външния й вид. Правеше го от години.

Той поклати глава, отвратен от това, което правеха хората, за да угодят на другите, да запазят брака си. „Ако даден човек не ти харесва, ако не си щастлив, защо не го зарежеш?“ — помисли си.

Защо майка му не си бе тръгнала? Беше му обяснила неведнъж поради какви причини не го е сторила.

„Не разбираш, Матю. Обичам го. Обичам теб и брат ти. Когато пораснеш, ще разбереш. Любовта е много сложно нещо.“

А не би трябвало да е така. Матю така и не разбра майка си.

Една жена пъхна монета от един долар в прореза на джубокса и след секунди „Макдугалс“ се изпълни с музика. Беше песента, на която брат му и Лори танцуваха на сватбата си: „Вятър под крилете ми“ Какъв майтап. Каква лъжа.

Бракът беше само измама. Целият този фалш по време на сватбената церемония, разходите, позирането, преструвките. И всичко това само за да се изричат клетви, които единият, често и двамата младоженци, нямат никакво намерение да спазят.

— Една жена до края на дните ми? — често отговаряше Робърт Грей, когато Матю го укоряваше за това, че флиртува с други жени. — Представяш ли си да спиш само с една жена, докато пукнеш от старост? Не, благодаря много, мой човек.

— Защо тогава се жени човек? — искаше да разбере Матю. — Защо да си избираш само една жена, след като искаш да си с много? Защо се жениш, след като не си готов да се обвържеш с един човек?

— Защото обичаш онази, за която се жениш — беше обяснил Робърт. — Искаш да споделиш живота си с нея, да преодолявате заедно ежедневните проблеми, да се будите сутрин, да заспивате вечер, да прекарвате уикендите заедно, да пазарувате, нормалните, ежедневни неща от живота. Искаш да споделиш живота си е най-добрия си приятел. Всъщност съпругата е точно това — най-добрият ти приятел. След време дори сексът не е чак толкова важен.

Матю схвана идеята за най-добрия приятел. Схвана и идеята, че желаеш физически въпросния най-добър приятел. Но искаше и двете. И понеже му беше пределно ясно, че човек не може да има и двете, никога нямаше да се ожени. Беше съвсем просто.

— Какво става, когато сексът си отиде? — беше попитал той брат си. — Как е възможно да си най-добър приятел на жена, която мамиш?

— Нищо не разбираш, Мат — отвърна Робърт, клатейки глава.

Матю не искаше да разбира. Никога.

Гръмна някакво рокендрол парче и върна Матю в настоящето. Той се огледа за последен път и отиде на бара при Миа.

— Не виждам нито един от нашите заподозрени — прошепна тя, подавайки му содата.

Той кимна:

— Доволен съм, че един човек от списъка ни със заподозрени не е тук.

Миа стисна ръката му, изражението й бе спокойно. Ясно, че знаеше за кого говори Матю — за снаха си.

Той преглътна, осъзнавайки, че спокойно могат да минат за семейна двойка, която е излязла да хапне пилешки крилца в известен локал.

Семейна двойка.

Обля го студена пот.

„Да, в момента съм женен мъж, който е извел жена си на заведение след работа, а тази събота ще бъда такъв, какъвто се страхувам да не стана — ще изляза сам, без жена си, за да се задявам с непознати жени. Ще изневерявам“ — помисли си.

Догади му се и малко се изненада, че дори предварително режисираната „изневяра“ го отвращаваше.

— Обожавам тази песен! — възкликна Миа, заслушана в изпълнението на Елтън Джон. — Хайде да танцуваме.

— Сигурно се шегуваш! — Той я погледна така, сякаш се е побъркала. — Искаш да танцуваме?

— Защо не? — Погледът й помръкна.

Веднага съжали, че й се сопна и побърза да добави:

— Мислех, че не ти е до танци, имайки предвид за какво сме тук.

— О, добре — равнодушно отвърна тя и си взе фъстък от купичката на бара.

— Ако искаш, ще танцуваме — каза Матю.

— Не ми прави каквито и да било услуги — озъби се Миа.

— Първият ни семеен скандал — подхвърли той и отпи от содата си.

— Все едно не съм го казала!

„Говори сериозно. Наистина й се танцува. Пълна е с изненади“ — помисли си Матю и учудено поклати глава.

Стана и протегна ръка към нея.

— Може ли този танц?

Тя го погледна в лицето и си отдъхна, когато видя, че не се шегува. Усмихна се леко и сложи ръката си върху неговата.

— Разбира се.

Отидоха на дансинга, той сложи ръката си на кръста й, а тя го прегърна през врата и затанцуваха в ритъма на бавната мелодия.

— Не съм танцувал от сума време — призна Матю.

— Мисля, че за последен път стъпих на дансинга преди пет години.

„Преди четири години“ — мислено се поправи той. Танцува с Гуен. Точно преди да се издаде, че е корпоративна шпионка и работи за гаджето си. Точно преди самият той да я разконспирира, ако трябваше да е съвсем точен.

Затвори очи, за да се отърси от спомените, и без да иска, придърпа Миа към себе си. Бузите им се прилепиха една до друга, той вдъхна аромата й. Съвсем лек дъх на рози, сапун, на зелена ябълка.

— Не съм танцувала, откакто се разведох — обясни Миа. — Много е приятно.

Да, беше твърде приятно.

Изведнъж Матю усети всеки сантиметър от гъвкавото й нежно тяло. Усети, че мъжествеността му се възбужда и напира в панталона му, но устоя на изкушението да я притисне към стената и да я зацелува.

Тя вдигна поглед към него и очите й се разшириха, когато видя похотта в погледа му. Това го довърши. Машинално се наведе и я зацелува — отначало нежно, а след това по-страстно.

Тя го погледна и заядливо прошепна:

— Да не започваме нещо, което не можем да довършим.

— Грешката е моя. Съжалявам.

Отстъпи назад и се запита как може нещо, което го прави толкова щастлив, да бъде грешка. Изгаряше от желание да я притисне по-близо до себе си дори само за да усети допира на страната й до своята. Най-после песента свърши.

— Пилешките крилца сигурно са готови — каза Миа, когато се върнаха на бара.

И наистина крилцата бяха готови, което беше чудесно извинение да не разговарят през следващите петнайсет минута.

— Съжалявам за случилото се на дансинга — промърмори Матю.

— Няма нищо — решително отвърна тя. — Вече го забравих.

Мина му през ума, че е доста студена с него. Прекалено резервирана. Което значеше, че не е забравила и няма да забрави.

„Смени темата, приятел. Не говори повече за това. Съсредоточи се.“

— Не изглеждаш особено нервна, че се намираш в „Макдугалс“, Миа — отбеляза. — Очаквах да си малко уплашена, притеснена.

— Тази вечер няма от какво да се страхувам — обясни тя. — Виж, събота вечер е нещо друго. Знам, че ще е по-различно. Но огледах внимателно заведението, вече познавам разположението.

— И ти не си си губила времето тази вечер — отбеляза той.

— Искам да бъда подготвена. Това, което ме тревожи, е паркингът. Щеше ми се откъм Бридж Авеню да нямаше ограда. Няма директен достъп до улицата, не може да я наблюдаваме през оградата.

— Така е. И аз го забелязах. Оградата изолира паркинга.

Миа потръпна, той сложи ръка на рамото й:

— Добре ли си?

Тя кимна:

— Добре съм. И съм готова за събота вечер.

Погледите им се срещнаха.

— Значи си сигурна. Убедена си, че искаш да го направиш.

— Напълно. Никога през живота си не съм била по-сигурна в нещо. Искам да върна сестра си у дома. Искам убиецът на брат ти да си получи заслуженото.

Той допи содата си. „А после какво?“ — запита се. Какво ще стане, след като сестра й се прибере, а убиецът на Робърт гние в затвора? Ще я види ли отново? Какви ще бъдат обстоятелствата? Ако не работеха по случая, ако го нямаше разследването, което ги събра, защо да се виждат повече? Щяха да останат приятели или любовници или нещо по средата.

Предполагаше, че са станали приятели. И бяха станали любовници. Тревожеше го това „по средата“ и последствията от него.

* * *

Миа погледна в тефтерчето си датата, оградена с червено.

Десети юли.

Когато и ред и две седмици за първи път с Матю обсъдиха плана, дори и когато онзи ден говориха за него, десети юли изглеждаше много далеч.

Но ето, че дойде. Събота, десети юли. Утрото беше ясно, слънчево и топло, като всеки друг ден. Но денят не беше обикновен. Днес Миа или щеше да изчисти името на сестра си, или смъртта на четиримата мъже, с които сестра й, за нещастие, имаше нещо общо, щеше да остане неразкрита завинаги. Ако „Марго“ не се появеше в бара, каквито бяха инструкциите, убиецът можеше да насочи яростта си срещу самата нея — ако изобщо някога се върне.

Миа потръпна, въпреки че беше изключила климатика в спалнята на Матю и беше отворила прозорците, за да влезе чист въздух. По ръцете й полазиха тръпки.

Запита се какво ли си мисли Матю в момента.

През последните три дни многократно повтаряха плана за тази вечер, а когато и двамата вече не можеха да държат очите си отворени, Миа се прибираше в спалнята. Дали мисли за нея, дали я желае, тя нямаше никаква представа. Знаеше само, че я държеше на една ръка разстояние от себе си. Ако го питаше нещо лично, макар и съвсем незначително, Матю избягваше отговора, после сменяше темата. Щом заговореше за Лори Грей, той отговаряше сковано, безразлично.

Спомняше си танца в „Макдугалс“, начина, по който я целуна така неочаквано, но в същото време съвсем очаквано. Целувката беше в реда на нещата, почувства я като нещо съвсем нормално, но не желаеше отново да се подложи на подобно изтезание. В никакъв случай нямаше да се поддаде на целувката, да се отпусне в обятията му, да си позволи да се надява, след като той щеше да я предаде и нямаше да оправдае надеждите и очакванията й. Затова този път тя беше спряла. Спря и двамата.

Зачуди се какво ли щеше да се случи, ако не беше го сторила. Щяха ли да отидат в неговия апартамент и да продължат това, което бяха започнали на дансинга? Щяха ли да си вземат вана с шампоан заедно, за да отмият маскировката си и да се любят?

Може би щяха да стигнат донякъде, но Миа беше сигурна, сърцето й го подсказваше, че той щеше да сложи край на страстта им. На онова, което имаше помежду им. Не можеше да се справи със случващото между тях. А то беше сериозно.

Когато тазвечерната им мисия приключи, тя щеше да отиде в апартамента на Марго сама. На сутринта щеше да се върне в Бейуотър, да боядиса косата си в кестеняво, да отиде на курса по йога, да пресади цветята си, да зяпа през прозореца и до края на живота си да се пита къде ли е Матю, какво ли прави.

Матю щеше да си живее в центъра на града, щеше да се върне към бизнеса си, да посещава племенника си, щеше да е сам до края на живота си. По време на развода на Миа и през ум не й бе минало, че някога отново ще се влюби, че ще пожелае отново да се омъжи, да сподели дома си, живота си, тялото си с мъж. Не смяташе, че някога ще посмее да поиска всичко, което заслужава, и не възнамеряваше да се обвързва с когото и да било. След това срещна Матю.

Все още усещаше прегръдката му, докато танцуваха. Усещаше устните му върху своите, дъха му по врата си.

„О, Матю, защо така? Между нас започва нещо наистина прекрасно“.

Началото на нещо, което няма бъдеще.

Коленете й се разтрепериха и се наложи да седне на ръба на леглото, за да не се строполи на пода. „Обичам го. Обичам Матю Грей.“

Обичаше го, но не можеше да го има.

Но преди няколко дни само за няколко часа той бе неин съпруг. Е, само за клиентите на бар „Макдугалс“, ала все пак… Носеха халки, танцуваха, ядоха пилешки крилца и пиха сода. Бяха обикновена семейна двойка, излязла да се позабавлява час-два.

Харесваше й да усеща халката на пръста си. Това я завари неподготвена. Смяташе, че евтиният пръстен ще й напомни проваления брак с Дейвид Андерсън. Но не стана така. Матю й бе купил фалшива халка, а тя я бе сложила, за да се престори на омъжена за него.

Ролята на негова съпруга, макар и за малко, й беше приятна. Позволи й да преодолее спомените си, да помечтае да е омъжена за Матю, да си представи какво ще е наистина да бъде негова съпруга.

Погледна пръста си и погали мястото, където беше халката.

„Ти си пълна глупачка! — изкрещя мислено тя. Фалшивата златна халка е символ, че и връзката ви е фалшива, че тя не означава нищо, и никога няма да означава. Осъзнай истината, Миа!“

„Захарните пръстени може да ни останат за спомен, нещо, което да напомня за другия чрез… Този пръстен спира кръвообращението ти…“ — бе казал Матю.

Как по-ясно да й обясни, че за тях няма бъдеще? Че няма никакво намерение да променя решението, мнението или пък живота си. Когато се приберат в събота вечер…

Поправка: когато се прибере в апартамента си, а тя в този на Марго, той ще седне на канапето, ще гледа някой филм по телевизията, после ще заспи, ще се събуди в неделя сутринта, ще отиде да бяга в парка, сякаш тя никога не се е появявала в живота му.

— Добро утро, център! — извика водещият на сутрешното предаване по радиото, на което тя бе нагласила алармата на часовника. — Днес е събота, десети юли, а вие слушате Зетмен в осем часа на тази гореща сутрин…

Десети юли.

Мъжът, когото обичаше, тази вечер щеше да рискува живота си. Мисълта, че може да го загуби завинаги, че и без това никога не го е притежавала, беше непоносима.

Миа изключи радиото, просна се на леглото и с ръце обви с тялото си.

Очите й се напълниха със сълзи, а тя не ги спря. Закри устата си с длан, за да заглуши риданията. Последното, от което имаше нужда, беше Матю да чуе, че плаче.

„Стегни се, момиче — заповяда си тя. — Тази вечер трябва да си силна. Трябва да се подготвиш психически.“

Погледна рижата перука върху тоалетката. Лицата на майка й и на сестра й изплуваха в съзнанието й. Беше загубила майка си, а с Марго отдавна се бяха отчуждили. Но тя щеше да сложи край на това. След тази вечер, когато щеше да е безопасно Марго да си дойде у дома, нещата между сестрите Даниелс щяха да се променят. Щяха да се сближат, независимо дали на Марго това й харесва или не. Вместо безучастно да приема отношенията им такива, каквито са, каквито не би трябвало да бъдат, Миа щеше да се погрижи да се променят.

Де да можеше да стори същото и с Матю…

Шестнайсета глава

В осем и половина вечерта Миа стоеше разтреперана пред дрешника на сестра си. Сваляше от рафтовете тоалет след тоалет, но не можеше да избере какво да облече, не можеше дори да мисли трезво. Много късите минирокли и поли на Марго, прилепнали по тялото кожени панталони, блузки с доста дълбоки деколтета, и те плътно прилепнали, бяха много подходящи за ролята, която трябваше да изиграе тази вечер. Но мисълта да облече някоя от тези дрехи и да се покаже пред хората, да се превърне в жената, която се бе заклела никога да не бъде заради когото и да било…

„Но сега го правиш заради Марго — напомни си тя. — Правиш го, за да спасиш сестра си. За да спасиш един човешки живот. Убиецът на Робърт Грей трябва да си получи заслуженото“.

Пое си дълбоко въздух, затвори очи и взе първата дреха, която й попадна. Червена жарсена блуза с гол гръб, прилепнала и доста изрязана, в комплект с минипола. Избра и чифт червени сандали, с достатъчно ниски токчета, за да може да тича бързо, ако се наложи, и все пак елегантни, за да са подходящи за една жена — примамка, след това отвори чекмеджето с бельо и взе сутиен без презрамки. Марго имаше най-малко петнайсет сутиена без презрамки.

Миа беше много нервна през целия ден — и това, че се облече като Марго, нещо, което се бе заклела никога да не прави, когато се разведе, беше най-малкият й проблем. Излагаше се на голяма опасност, излагаше Матю на сигурна опасност и нямаше никаква гаранция, че ще заловят убиеца или че ще спасят някого.

Хвърли дрехите на леглото, седна на пода и пъхна глава между коленете си.

„Дишай дълбоко, момиче — каза си тя. — Няма да си сама. Матю ще бъде с теб.“

Поне за няколко часа.

— Миа? Приготвяш ли се?

Тя се изчерви, въпреки че Матю не можеше да я види през затворената врата на спалнята.

— Да, ще бъда готова след около четирийсет и пет минути — отвърна му тя.

— Май не си сложих перуката правилно. Не изглежда както преди три дни, когато ти ми я сложи.

Миа не се сдържа и се засмя.

— Ще ти я оправя…

Чу, че стъпките му се отдалечават, и леко поклати глава. „Виждаш ли, Матю, имаш нужда от мен. Дори перуката не можеш да си сложиш сам.“

Очите й отново се напълниха със сълзи, но тя примигна, за да ги пропъди. Време беше да се облече, да се гримира и да върне сестра си у дома. Нямаше време за сълзи.

Стана и отиде до тоалетката на Марго, пълна с парфюми и козметика. Седна на малката тапицирана пейчица, вдигна косата си с шнола и разгледа лицето си в овалното огледало. „Е, не бих могла да изиграя ролята на примамка без никакъв грим“ — помисли си. Как би се гримирала една жена — примамка? Като порнозвезда? Като жената — вамп?

Миа познаваше само два начина на гримиране — ежедневен и официален. Дори вечерният й грим търпеше критика от съпруга й: „Червилото ти е малко бледичко, не смяташ ли? Опитай сексапилно червено. Сложила ли си си спирала на миглите? Та те едва се забелязват“.

Миа много се съмняваше, че Матю Грей знае какво е спирала за мигли.

Тази вечер трябваше да бъде примамка, на която плащат, за да съблазнява мъже, и да ги кара да изневеряват. Това означаваше, че се нуждае от сексапилен грим, но не твърде натрапчив, за да не прави прекалено силно впечатление.

Обикновено започваше с пласт овлажняващ слънцезащитен крем, след това си слагаше малко пудра на местата, където лицето и лъщи, малко сенки, спирала на миглите, гланц за устни и сресваше косата си. За вечерния грим добавяше кафява очна линия и заменяше гланца за устни с червило:

Тази вечер обаче трябваше да изглежда секси и същевременно невинна. Секси, за да привлече мъжете, невинна, за да ги заблуди.

— Надявам се да нямаш нищо против, че използвам козметиката ти, Марго — прошепна тя.

Започна с овлажняващ крем, после покри лицето си с фон дьо тен, продукт, който използваше за пръв път. Напудри лицето си и си сложи малко розов руж. Кожата й изглеждаше безукорна. Чак се изненада, че лицето й не изглежда твърде напудрено. Въпреки това не можеше да си представи да прави това всеки ден. След розовия руж си сложи блестящи сенки на очите и по-тъмни в краищата, така, както й показаха на един щанд за козметика. Сложи по-дебела очна линия от обикновено и доста повече спирала на миглите. Най-накрая подбра идеалното за случая червило и си го сложи, след това го попи със салфетка, после се дръпна леко назад, за да огледа новата си външност.

Очите й се напълниха със сълзи, които заплашваха да унищожат труда й. Изглеждаше точно както бившият й съпруг искаше да изглежда, досущ като Марго, когато излиза вечер. Беше си обещала никога, ама никога да не изглежда по този начин.

Примигна и си сложи малко пудра под очите, за да скрие следите от сълзите. Махна шнолата от косата си и включи машата на Марго.

Двайсет минути по-късно русите й къдрици се спускаха по раменете й. Наведе се напред и разтърси косата си, после я отметна назад, за да изглежда така, сякаш е била разрошена от вятъра.

Беше време да се облича. Застана пред голямото огледало в дрешника и съблече фланелката и дънките. Сложи си неудобния сутиен без презрамки, затрудни се малко, докато схване как да облече блузата, без да я разпори. Сложи и миниполичката, обу сандалите, стисна клепачи, после отвори очи.

„Е, определено изглеждам като жена-примамка — помисли си. — Изглеждам като повечето жени, които видях през последните няколко седмици да се забавляват в центъра в събота вечер.“

Пое си дълбоко дъх, после пак и пак, и пак.

— Миа? — извика Матю. — Девет и петнайсет е. Готова ли си вече?

— Ей сега идвам.

Грабна малка червена чантичка, сложи в нея необходимите й вещи и отвори вратата на спалнята. Матю стоеше прав и четеше вестник „Сентър Сити Нюз“. Вдигна поглед, остана поразен от това, което видя, и се строполи на дивана, сякаш краката не го държат.

Точно такава реакция очакваше и тя. Доплака й се.

— Леле-е-е — прошепна той. — Леле, изглеждаш изумително.

Мъжът, когото обичаше, я беше зяпнал така, сякаш е порнозвезда, готова за бурен секс с него.

— Приличам на евтина примамка, това е — сопна му се тя.

— Не, не е вярно. Приличаш на красива жена, която се е приготвила да излезе в събота вечер. Изглеждаш направо великолепно. — Стана и тръгна към нея.

— Завърти се. Искам да те огледам отвсякъде.

Със свито сърце Миа примигна, за да отпъди сълзите. Той хвана ръката й и я вдигна високо, а тя бавно се завъртя, точно както беше свикнала да прави за Дейвид Андерсън.

Закри устата си с ръка и изтича към банята. Отново се свлече на студения под и повърна.

* * *

— Миа? Добре ли си?

Тишина.

Той леко почука на вратата на банята.

— Миа?

— Добре съм — дрезгаво отвърна тя.

След няколко минути излезе от банята и по нищо не личеше, че току-що й е станало лошо. Изглеждаше толкова красива, сияеща, невероятно секси, както и когато изтича към банята. Изражението й бе строго и сериозно. Седна на дивана и се загледа през прозореца.

— Можем да се откажем от този глупав план — промърмори той. — Виждам, че умираш от страх.

— Не се страхувам. Добре съм си.

— Току-що повърна.

Миа мълчеше.

Той седна до нея.

— Да зарежем всичко. Ще отидем в полицията и ще им разкажем всичко, което знаем, а те ще поемат нещата.

— А кой ще изиграе ролята на Марго Даниелс? — попита тя. — Кой друг прилича толкова много на нея?

— Никой няма да се прави на Марго. Отказваме се от този вариант. Толкова е просто.

— Отказваме се от плана и убиецът остава на свобода — настоя Миа. — Полицията няма да има шанса да го спипа, както ние тази вечер.

— Явно ти идва в повече. Прилоша ти, а още не сме тръгнали.

— Може да ми е прилошало от нещо друго — отвърна тя толкова тихо, че Матю не беше сигурен дали я е чул правилно.

— Какво искаш да кажеш? — попита я.

— Може да е от начина, по който изглеждам. Може би е от реакцията ти, когато ме видя в този вид.

Е, сега вече беше напълно объркан.

— Но ти изглеждаш великолепно.

— Изглеждам също като сестра си — прошепна Миа. — Приличам на жената, която бившият ми съпруг желаеше.

— Имаш предвид тази, която не му е била достатъчна ли? Жената, която никога не е могла да му угоди, каквото и да е правила ли?

— Беше удар под кръста — прошепна Миа.

— Не, не беше! Това е самата истина. Онова, което е желаел бившият ти съпруг, няма нищо общо с начина, по който изглеждаш. Дължи се на него самия, на собствената му несигурност. Сегашният ти външен вид е част от теб, както и начинът, по който изглеждаш всеки ден. Това е само „разновидност“ на самата теб.

Тя сведе поглед.

— Но очите ти едва не изскочиха от орбитите си, когато ме видя, не отричай.

— Очите ми изскочиха още първия път, когато те видях — по анцуг и развлечена фланелка. Беше вързала косата си на опашка, по лицето ти нямаше и следа от грим. Пак си си същата. Щом не се чувстваш добре, няма причина да се обличаш и гримираш по този начин.

Тя го погледна и прехапа долната си устна.

— Да тръгваме — подкани го. — Вече съм готова.

— Наистина не е нужно да го правим…

— Напротив, нужно е.

Матю я погледна, но тя не отвърна на погледа му. Няколко минути седяха, без да си кажат и думичка.

— Добре, да вървим — малко по-уверено каза Миа.

— По-готова няма да стана.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Просто съм нервна. Но съм готова. Искам да го направя. Да тръгваме.

— Ами косата ми? — Той посочи изкривената перука.

Миа се усмихна.

— Ела тук. Чакай да ти я наглася.

Камък му падна от сърцето. Страхуваше се, че никога вече няма да я види да се усмихва. Също както се опасяваше, че никога няма да има възможността да даде да се разбере на онова копеле бившия й съпруг. Какво беше сторил с нея мръсникът?!

Не осъзнаваше ли тя, че е съвършена такава, каквато си е? Няма значение как изглежда, дали е гримирана и нагласена като филмова звезда, или е напълно естествена като слънцето, тя си е Миа. Неговата Миа.

Тази мисъл го стресна. Нямаше идея откъде му хрумна. Тя не беше „неговата“ Миа. Нищо в нея не беше негово. А след тази вечер нямаше да бъде част от живота му. Нямаше да имат повод да работят заедно, връзката им трябваше да бъде основана на нещо друго.

Но друга причина нямаше.

Беше се обърнала леко към него, вдигнала ръце, за да оправи перуката. Той усещаше уханието на зелена ябълка, парфюма с дъх на мускус, който си бе пръснала на шията. Понеже беше вдигнала ръце, гърдите й опъваха прилепналата червена материя на изрязаната й блуза.

Господи, колко много я желаеше. Искаше да я има тук и сега, да съблече дрехите й, да изтрие с език грима от лицето й, да я люби, докато и двамата плувнат в пот и се наситят един на друг.

— Готов си — усмихна му се тя. — Мисля, че русата коса ти отива.

Матю направи гримаса, Миа се засмя. Беше доволен, че го върна в реалността, вместо да лети в облаците. Трябваше да мисли за довечера, не за тялото й.

— Готова ли си? — попита я. — Сигурна ли си, че си готова?

— По-готова не мога да бъда.

— Няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

— За теб се тревожа, не за себе си — прошепна тя.

— Ще се оправя.

Тя си пое дълбоко въздух.

— И така, ти ще тръгнеш пръв, след няколко минути ще те последвам.

Той кимна:

— Добре. Всичко ще е наред.

„Моля те, Господи, нека това, което казвам, да е истина — помисли си. — Нека всичко мине така, както сме го планирали“.

— Да не забравиш това — прошепна Миа, взе очилата с рогови рамки и му ги подаде.

Той си ги сложи и погледите им се срещнаха. Сърцето му подскочи, той направи крачка назад, стреснат.

— Матю? Какво има?

Беше загубил и ума и дума. Изведнъж страшно му се прииска да й каже как се чувства, какво му е на душата. Но каква полза? Не можеше да й предложи онова, което иска тя.

— Аз… — понечи да обясни, но дори не знаеше какво да каже. Затова я придърпа към себе си и я целуна.

Тя го избута и го отдалечи от себе си.

— Какви ги вършиш, по дяволите?

— Целувка за сбогом.

— Да, целувка за сбогом. Точно така.

— Миа, ако можех да…

— Спести си думите. Знам. Ако можеше, но не можеш и не искаш. Не искам да ме желаеш. Особено след като явно тази издокарана версия на моя милост толкова те впечатли.

— Ти ме впечатли още когато те видях за пръв път без капка грим.

Миа вдигна вежди:

— О, така ли? Внезапно се срутваш на дивана и онемяваш. Изведнъж губиш дар слово, а до вчера човек не можеше да ти затвори устата.

Как да я накара да разбере? Щяха да се впуснат в много опасна мисия, и ако бе загубил и ума и дума, не беше, защото тя си бе сложила червило и беше показала краката си, а защото сърцето му се бе свило при мисълта да я остави сама през следващите няколко минути, при мисълта, че тя се излага на опасност, че може никога повече да не я види.

Не му се говореше за тези неща.

— Виж какво, Матю, когато приключи мисията, всеки от нас тръгва по своя път. Да си свършим работата тази вечер. Съгласен ли си?

— Миа…

— Тръгвай. Десет без двайсет е — прекъсна го тя и му обърна гръб.

Нямаше значение какво му е на душата, абсолютно никакво значение. През последните няколко седмици и двамата си казаха доста неща, случиха се много неща.

Беше я загубил още преди да има шанса да я спечели.

* * *

В десет без десет Матю отвори вратата на бар „Макдугалс“ Посрещнаха го песен на Бон Джоуви, гръмогласен смях и разговори. Заведението беше пълно с хора. Нямаше нито едно свободно място, няколко души се бяха сврели между високите табуретки на бара, размахваха банкноти, за да привлекат вниманието на заетия барман. Дансингът беше претъпкан, а повечето маси около него бяха заети. „Убиецът на брат ми е в това заведение“ — помисли си Матю и се огледа. Опипа фалшивата халка, чудейки се дали убиецът го наблюдава, дали е забелязал, че мъж с халка е влязъл в нощен клуб сам в събота вечер. Нямаше представа дали убиецът е бил тук в сряда вечерта. Ако е бил в заведението, той или тя се е дегизирал не по-зле от него и Миа. „Нямам търпение да те стисна за гърлото“ — гневно си помисли той.

Отиде на бара и си поръча сода.

— Здрасти! — изчурулика жената до него. Дребната луничава брюнетка с деколтирана блузка пъхна китката си под носа му. — Този парфюм харесва ли ви?

О, Господи! Матю се наведе и помириса китката й.

— Много е хубав — отвърна, а тя го възнагради с широка усмивка. — О, видях един познат. Беше ми приятно да се запознаем.

Тя сви рамене и продължи да разбърква питието си, впери поглед в дансинга.

Матю отиде до джубокса и погледна входната врата. Беше десет часът и Миа трябваше да се появи всеки момент. Вратата се отвори и в бара влязоха няколко мъже и жени, последвани от Миа.

Дъхът му спря, като я видя. Русата й коса блестеше на приглушената светлина в заведението. Червеното червило, толкова секси, беше същият цвят като блузката и миниполата. А сандалите! Полазиха го тръпки. Изумителните крака на Миа изглеждаха безкрайно дълги. Беше най-красивата жена, която някога бе виждал. Но не беше по-красива от първия път, когато я видя.

Забеляза, че хората се обръщат след нея, когато тя си проправи път към една маса само на няколко сантиметра от мястото, където се намираше той.

Миа седна и прегледа менюто с напитките.

— Искате ли да потанцуваме? — попита една жена, застанала до него. — Тази песен много ми харесва.

Матю погледна привлекателната висока блондинка.

— С удоволствие, но съм с два леви крака. Пък и чакам някого. Благодаря ви все пак.

— Е, все още я няма — отвърна му блондинката. Божичко! Много е нападателна и нахална.

— Ще дойде всеки момент и ако ме види, че танцувам с друга жена, ще си имам големи неприятности.

Блондинката забели очи и се обърна към друг мъж, а след пет секунди вече беше на дансинга.

Матю поклати глава и огледа заведението. От мястото, където се намираше, виждаше целия бар. Ясно си представи лицата на Норман Нюман, Лиза Ан Коул, Тереза Хийли, Ашли Дейвидсън и, разбира се, на Дори Грей, и внимателно огледа бара, за да види дали някой от тях не е тук. Освен ако и те не се бяха дегизирали, никой от тях не беше в заведението. „Може убиецът да закъснява“ — помисли си. Погледна Миа. Изражението й не показваше никакви емоции. „Браво на теб — мислено я похвали той. — Ако си нервна или притеснена, а знам, че е така, въобще не ти личи.“

Забеляза, че двама млади мъже я зяпат и си шушукат. Вероятно се обзалагаха кой ще извади късмет с невероятната блондинка.

Оказа се прав. Единият се приближи до нея, но след четири секунди се върна при приятеля си. Другият мъж се засмя, пооправи ризата си, прокара ръка през косата си и се запъти към Миа. Матю поклати глава. Миа каза нещо на мъжа, изражението й бе все така безразлично. След минутка той се върна при приятеля си. И двамата се намръщиха. Със сигурност ги беше разкарала, понеже не носеха халки.

„Къде си, копеле такова? Излез, покажи се, където и да си. Готов съм да се срещна с теб. Напълно готов да ти натрия хубавичко носа.“

Погледът му шареше из бара и забеляза, че друг мъж зяпа Миа. Златен пръстен блестеше на пръста на лявата му ръка. Видя, че той си пое дъх и прокара ръка през косата си, преди да тръгне към Миа.

„По-добре да го спра — каза си. — Иначе може да стане мишена на убиеца“.

Но някой препречи пътя му.

— Искате ли да потанцуваме?

По дяволите. Отново онази дребна брюнетка. Беше вдигнала поглед към него, луничките й сякаш танцуваха.

— Ъ-ъ, съжалявам, но тъкмо се канех да…

Усмивката й помръкна.

— Да, знам. Виждате свой познат, нали?

„Разкарай ми се от пътя“ — щеше му се да й изкрещи. Мъжът с халката се приближаваше до Миа, а Матю трябваше да го изпревари и да стигне пръв до масата й.

— Всъщност да — отвърна той на брюнетката. — Съжалявам. Наистина с удоволствие бих танцувал с вас, но нека да е след малко, а?

Лицето й грейна.

— Само да не се отметнете, ще ви накарам да изпълните обещанието си.

Той се усмихна, след това бързо си проби път до масата на Миа. Но високият мъж вече го беше изпреварил.

По дяволите!

— Подарък ми е, но предполагам, че ще намерите подобни дрехи в „Мейси“ или „Блумингдейл“ — обясняваше Миа.

— Благодаря — отвърна мъжът. — Съпругата ми много ще хареса този тоалет. А мен хич ме няма, когато трябва да й купувам дрехи, така че много ви благодаря. Не искам да проваля първата годишнина от сватбата ни, като й подаря нещо, което няма да й хареса.

Миа се усмихна и мъжът си тръгна. Матю въздъхна с облекчение.

— Бихте ли танцували с мен?

„Само не отново брюнетката“ — помоли се Матю. Обърна се — пред него стоеше привлекателна червенокоса жена.

— Обожавам тази песен. — Тя предизвикателно поклащаше ханша си.

— Разбира се — отвърна Матю, но тъкмо се канех да…

Червенокосата погледна Миа зад гърба му, после и него.

— А-а, разбирам. Вие губите.

Изпъчи гърди и се обърна към друг мъж.

„Едва ли“ — помисли си Матю. Божичко, колко беше щастлив и доволен, че след тази вечер вече нямаше да влиза в подобно заведение. Вече едва издържаше музиката и предизвикателните погледи и жестове, които му се струваха по-фалшиви и от перуката, изкуствените мустаци и халката.

„Защо халката не спира тези жени?“ — чудеше се той. Щеше му се да има смелостта да попита следващата жена, която го покани на танц. Не криеше ръката си в джоба, напротив, нарочно държеше чашата с лявата си ръка, за да се вижда халката, когато отпиваше.

И въпреки това жените му се лепяха. Защо, по дяволите?

Отново се огледа, този път търсеше една от вдовиците. Беше сигурен, че няма да открие Лори Грей тук. Кого очакваше да види? Лиза Ан Коул, издокарана в панталон с леопардова щампа? Тереза Хийли с убийствен блясък в студените си очи? Или Ашли Дейвидсън, разстроена и ридаеща?

Мисълта за Ашли Дейвидсън го подсети за майка му. Летиша Грей също беше разстроена. Тя също плачеше. Беше взела пушка, беше я насочила към неверния си съпруг и беше сложила пръст на спусъка. Матю съвсем ясно виждаше как пушката трепери в ръката й, как сълзите се стичат по набръчканото й лице, отчаянието в очите й.

Запита се дали убиецът не прилича на майка му, дали не е жена, която е загубила всичко и е прекрачила всякакви граници.

Не. Майка му не уби никого. Тя не натисна спусъка. И Матю никога кимаше да повярва, че е била способна да го стори, ако не беше дошла полицията.

Понякога се чудеше дали и баща му знаеше това, дали е бил наясно, че съпругата му не е способна да нарани, когото и да било. Той не се беше опитал да я държи далеч от Робърт и Матю след „инцидента“. Веднъж Матю попита брат си защо баща им не повдигна обвинение или не поиска съдебно решение, с което се забранява на майка им да припарва до дома им, или да се вижда с момчетата. Според Робърт баща им знаеше, че майка им е твърде слаба да нарани някого, камо ли собствените си деца, които никога не й бяха създавали каквито и да било главоболия. Твърде слаба. Матю отвърна, че майка им е всичко друго, но не и слаба, но Робърт му напомни, че тя не бе напуснала баща им през всичките тези години на изневери и тормоз. Не го напусна и след последния инцидент.

„Какво според теб е слаб човек, малки братко?“ — бе попитал Робърт.

„Норман Нюман за мен е слаб човек — помисли си Матю. — Човек, който тормози жените, когато му отказват. Човек, който отвлича жени в хотелски стаи. Човек, който не разбира, че не, означава не. Това се нарича слаб човек.“

А примерът за „силен човек“ седеше само на няколко сантиметра от Матю. Миа изглеждаше толкова красива, толкова смела. Сърцето му се сви, единственото му желание беше да отиде при нея, да я изведе от бара, далеч от всичко, далеч от опасността, от грозотата, която я обкръжаваше.

„Съсредоточи се, човече — заповяда си той. — Съсредоточи се! В заведението има убиец, а ти си се размечтал за любов?!“

Нарече се с какви ли не обидни думи, след това огледа заведението, за да види дали някой не наблюдава Миа. Много хора я оглеждаха, и мъже и жени. Жените с леко раздразнение, мъжете с похотливи погледи.

Боже…

Един човек гледаше Миа с изпепеляваща омраза. Беше Норман Нюман.

Седемнайсета глава

Миа изстиска лимон в содата, която сервитьорката й донесе. Стомахът й се сви още щом прекрачи прага на „Макдугалс“ и продължи да се бунтува, когато тя седна на масата. Имаше чувството, че бие на очи с тези дрехи, че всички я гледат. Усети погледите на хората, когато влезе в бара, и отиде до масата. Мъжете я гледаха с необуздана похот. Догади й се. Бе готова да се обзаложи на каквото и да било, че нито един от тях нямаше желание да разговаря с нея, да разбере какво мисли за кризата в Средния изток или с какво се занимава. Интересуваха се от бройката, от това да покажат на приятелите си, че са „забили“ красива жена. Интересуваха се от секс. Само за една нощ. Може и за няколко нощи. Начинът, по който я гледаха, това, което искаха от нея, я отвращаваше.

„Съсредоточи се, Миа. Не забравяй защо си тук. Предполага се, че трябва да приличаш на лека жена. Предполага се, че мъжете гледат на теб само като такава. Точно това ще ви заведе до убиеца.“

Убиецът.

Убиецът беше някъде тук в заведението. Наблюдаваше я. Подготвяше се да нападне жертва номер пет.

Гърлото й се сви от страх, изведнъж усети, че се задушава. „Успокой се, Миа. Успокой се. Всичко ще мине добре. Матю е тук. Убиецът ще бъде заловен. Нито ти, нито Матю ще пострадате. Повярвай в това.“

Затвори очи и си пожела Матю да отиде при нея и всичко да приключи колкото се може по-скоро; след миг размисли и си пожела той да си тръгне, за да не се излага на опасност. Няколко пъти погледна към него и беше шокирана, както и преди три дни, като го видя дегизиран. Въпреки русата перука, мустаците и очилата с рогови рамки той си беше същият Матю. Нейният Матю. Мъжът, когото обичаше. Би го познала, би познала тези тъмносини очи навсякъде.

Дегизировката не го загрозяваше. Всеки път, когато го погледнеше, той разговаряше с различна жена. Имайки предвид защо бяха тук, Миа не се и съмняваше, че жените са го заговорили първи, но въпреки това не й беше приятно, като го гледаше с други жени.

„Свиквай с това — каза си. — Той не е твой.“ Поправка: нямаше да й се наложи да свиква, защото след тази вечер никога вече нямаше да види Матю Грей. Сърцето й се сви от мъка, очите й засмъдяха от прииждащите сълзи. Какво й ставаше, по дяволите? Подготвяше се за много опасна операция, а плачеше за мъж, когото не можеше да има. Мъж, който не я искаше.

Всъщност искаше я, но само сексуално.

Секс. Това определено бе най-важното в „Макдугалс“ тази вечер. Мъже и жени танцуваха и се гърчеха на дансинга, сякаш правеха секс, без да се събличат; жени с оскъдно облекло поклащаха гърдите си, сякаш приканваха мъжете да ги видят. Хората около нея се смееха, разговаряха и пиеха. Предполагаше, че сигурно се забавляват, но тя наблюдаваше всеки човек поотделно и беше на съвсем различно мнение. Видя мъж да пъха пръстите си в питието на жена, да взема кубче лед и да го пъха в пазвата й. Жената се изсмя и се престори, че го блъска. Що за удоволствие някой да ти пъха лед в пазвата. Ама че удоволствие да си с мъж, толкова инфантилен и незрял, че да го направи? В „Макдугалс“ нямаше тийнейджъри; в баровете се допускаха само пълнолетни, а повечето посетители изглеждаха трийсет — четирийсетгодишни.

„Май съдиш хората твърде строго — помисли си тя. — Пак се правиш на госпожица Благочестива и Морална.“ Бившият й съпруг й го натякваше винаги.

Наблюдаваше как жената на съседната маса опипва бедрата на гаджето си, докато мъжът не издържа, грабна ръката й, сложи я върху набъбналата си мъжественост и започна да я движи нагоре — надолу. Жената опита да дръпне ръката си, но онзи не й позволи. Гледаше я право в очите и не спираше да движи ръката й. Миа видя паника в очите на жената, после покорство. Тя започна да целува мъжа по шията и сама да движи ръката си. Той пъхна ръката си под блузата й и заопипва гърдите й. Миа се огледа и се зачуди дали някой друг ги наблюдава.

„Не си пъхай носа в чужди работи, госпожице Морал — казваше й Дейвид. — Престани да се възмущаваш от делата на другите, а самата ти започни да правиш нещо“ След това я привличаше близо до себе си и се притискаше плътно до нея, пъхайки езика си в устата й. Унизена, Миа избягваше от мястото, където се намираха, на купон, в барчето на някой ресторант, докато изчакваха да се освободи някоя маса, или в парка. След като изтърпя доста подобни унижения, тя отказа да ходи на светски събития с Дейвид. В началото той се ядоса, но след това беше доволен, че излиза сам. След известно време, когато започна да се прибира с червило по яката на ризата си, с опаковки от презервативи, й стана ясно защо.

Тогава му каза, че иска развод.

„Престани да мислиш за Дейвид Андерсън — заповяда си. — Мисли само за настоящия момент — за това да приключи успешно операцията и убиецът да бъде заловен.“

„Добре, Матю. Десет и двайсет е. Време е да дойдеш при мен, за да не го стори някой друг. Време е тази кошмарна вечер да приключи.“

Запита се къде ли е той и се огледа. Първо го видя до джубокса, след това го мерна да идва към нея, но привлекателна червенокоса жена го пресрещна. Последния път, когато го погледна, стоеше сравнително близо до нея, но сега го нямаше никъде.

Може да е отишъл на бара да си поръча още едно питие и да огледа входа на заведението. Беше сигурна, че е точно така.

Протегна шия, за да се огледа за висок мъж, но този, който видя, не беше Матю.

Към нея идваше друг мъж, когото познаваше.

Норман Нюман!

* * *

— Миа! — извика Норман. — Толкова си невнимателна. Позволи ми аз да почистя. Винаги нося кърпички.

Тя погледна содата, която беше разляла по цялата маса. Щом зърна Норман, сърцето й заби до пръсване, тя скочи от стола и събори питието си.

Норман бръкна в джоба си и Миа усети, че пребледнява, пред очите й заиграха черни, след това бели точици.

„Не губи съзнание, по дяволите! — нареди си. — Не припадай точно сега, не позволявай Норман Нюман да те спасява!“

Той извади от джоба си пакетче носни кърпички и тя си отдъхна. Лицето й възвърна цвета си.

„Дишай, Миа. Просто си поеми дъх. Това е пакет носни кърпички «Клинекс», не пистолет.“

Докато Норман забърсваше масата, Миа отчаяно търсеше с поглед Матю, но не го виждаше никъде. „Къде си, дявол да те вземе?“

О, Боже Господи! Дали Норман не е разпознал Матю и не го е убил?

„Не — каза си тя. — Не е възможно. Не си въобразявай разни невъзможни неща. Матю е неузнаваем. Но защо го нямаше в «Макдугалс»? Защо не е близо до нея, да слуша и да наблюдава? Къде е?“

Норман хвърли мокрите салфетки под масата и седна. Тя нямаше намерение да коментира обноските и поведението му.

— Надявах се пак да те срещна — каза той и оправи вратовръзката си.

Изведнъж широката вратовръзка в тъмносиньо и кремаво й заприлича на уред за душене.

Запита се дали не е избрал това оръжие за тази вечер, дали това е намислил да стори с жертвата си.

О, Боже! Норман Нюман е хладнокръвен убиец. Ужасният, досаден човечец, който преподаваше в гимназията в Бейуотър, който водеше класовете по физика и химия, както и кръжока по химия, бе хладнокръвен убиец.

Как е успял да изглежда нормален през всичките тези месеци? Норман беше учител за пример и директорът на училището често го хвалеше. „Учениците го харесват — казваше директорът. — Той е търпелив с тях. Прекрасен преподавател е.“

Беше се уверила в това със собствените си очи, защото на заместник — директора му бе хрумнала идея за усъвършенстване на учителите. Всеки преподавател трябваше да присъства в часа на свой колега, на Миа се бе паднал Норман Нюман. Присъства на два урока по химия в седми и осми клас и видя как той преподава сложната материя по интересен начин. Учениците дори се смяха на шегите му; стана й ясно, че наистина го харесват, макар и да го смятаха, според думите на Ейми Фарли, за глупак.

Но той не беше глупак, а коварен убиец.

Норман премести стола си по-близо до нея.

— Миа? Толкова си мълчалива! Признавам, че изглеждаш прекрасно тази вечер. Възхитителна си.

Тя преглътна. Да се съгласи ли с него? Да му каже ли, че се е нагласила специално за задачата, за която я е наел?

Не — на пликовете, които пристигаха за Марго, нямаше обратен адрес, нито пък име. Норман определено искаше да остане анонимен и ако му разкриеше, че знае, че именно той я е наел, можеше цялата операция тази вечер да отиде по дяволите.

Трябваше да бъде естествена, да се държи, както винаги се е държала с него, както се отнесе с него и при последната им среща.

— Искам да знаеш, че подадох оплакване срещу теб в полицията — излъга тя. — Получих ограничителна заповед. Не бива да се доближаваш до мен.

Той погледна гърдите й.

— Искам само да ти се извиня за отвратителното си поведение преди няколко седмици. Наистина съжалявам.

Ръцете на Миа се разтрепериха и тя ги сви в скута си.

— Тази заповед означава, че не можеш да ме доближаваш на повече от десет — петнайсет метра, Норман.

Той я погледна в очите, по изражението му личеше, че е оскърбен.

— Извинението ми нищо ли не означава за теб?

Миа сви рамене и си каза, че той е страхотен актьор, щом успява да прикрие психозата си така добре, да се справя с професионалните си задължения, да говори с колегите си в учителската стая. Никога не би предположила, че е психически неуравновесен. Би го помислила за досаден, истинска напаст, глупак. Оказа се обаче, че е сгрешила.

Не разбираше защо през последните шест месеца всеки понеделник я канеше на среща, след като е знаел, че е примамка под прикритие. След като четири пъти я бе наемал, за да провери верността на други мъже. След като бе убил тези мъже.

О, Боже! Тя ли е виновна за смъртта на четиримата? Дали ги е убил, защото са се опитали да я свалят, а той я е искал за себе си?

Не! Не! Нямаше никаква логика. Именно Норман ги бе подтикнал да излязат с нея! Но защо? Какво го е накарало да постъпи така? Норман бе ерген и ако не се лъжеше, родителите му са били щастливо женени в продължение на трийсет и пет години. Баща му беше починал от рак преди две години. Миа и повечето колеги от училището присъстваха на погребението; много хора произнесоха слова и казаха само хубави неща за покойника, нито един не пропусна да спомене какъв предан и всеотдаен съпруг и баща е бил. Майка му не престана да ридае, а когато отидоха в дома им, беше неутешима.

Тогава какво го е накарало да търси женени мъже, да им устройва клопки чрез жена — примамка, а после да ги убива, след като не издържат изпита му?

Какво общо има тя с всичко това?

Факт: той смяташе, че тя припечелва като жена — примамка, за да добави някой и друг долар към учителската си заплата. Факт: той си „падаше“ по нея. Тогава защо ще я наема? За да провери дали женените мъже спазват брачните клетви ли? С каква цел? Защо?

Върна се пак там, откъдето започна. Ако я смята за примамка, защо ще се вбесява толкова, че я е видял в бар с други мъже? Би трябвало да е наясно, че за нея това е само работа, нищо повече.

„Защо се опитваш да го разбереш? — запита се. — Та той е психично болен! Какво повече ти трябва да знаеш за начина му на мислене?“

Норман наклони глава и втренчи поглед в нея.

— Няма ли да приемеш извинението ми?

Стомахът й се сви от ужас и паника. Какво да му отвърне? Как да реагира в тази ситуация?

Защо не се беше подготвила за срещата с Норман Нюман?

„Защото не искаше да повярваш, че е убиецът — осъзна тя и се засрами от себе си. — Точно както Матю не искаше да повярва, че е Лори Грей. Разликата е там, че Лори е роднина на Матю, майка на любимия му племенник, специален човек за него. Ти не искаше Норман да се окаже убиец, защото би се почувствала много виновна“.

Наистина се чувстваше виновна. С разума си осъзнаваше какво имаше предвид Матю, когато каза, че никой не е отговорен и виновен за действията и постъпките на другите. Но ако не беше тя, Норман нямаше да наеме Марго. Нямаше да убие Робърт Грей. Нямаше да се подготвя да убие и Матю Грей.

В гърлото й се надигна ридание и тя опита да го потисне.

„Къде си, Матю? Къде си?“

Норман нетърпеливо се оглеждаше. „За да се увери, че Матю не е възкръснал и не идва да си отмъсти ли? — помисли си тя, обезумяла от ужас. — Престани! — заповяда си. — Стига вече! Матю е добре. Той е дегизиран и няма начин Норман да го е разпознал.“

— Къде е сервитьорката? — ядоса се Норман. — Обслужването тук е ужасно! Сервитьорката трябваше да ти донесе друго питие още щом си го разля, и то безплатно.

Миа въздъхна с облекчение. Той се оглеждаше за сервитьорката — не за Матю.

— Всичко е наред, Норман. Няма значение.

— Напротив, има. Искам да ти донесат ново питие, и то веднага — отвърна й той. Докато продължаваше да се оглежда, Миа се осмели да погледне наляво, а после надясно, с надеждата да зърне Матю. Но от него нямаше и следа. Норман се обърна и се оказаха лице в лице. — А, ето я там. Сигурен съм, че ей — сега ще дойде. — Миа само кимна.

— Не разбрах защо толкова се уплаши от мен, след като исках само да изпием по чаша кафе — промърмори Норман. — Никога не бих те наранил, Миа. Обичам те.

Боже! Боже! Боже! Сърцето й биеше до пръсване. Беше сигурна, че Норман го чува. Тя е виновна. Норман е убил четирима души, защото е влюбен в нея.

— Но се появи онзи „индивид“ и ни провали целия ден — продължи той. Отново се огледа. — Къде, по дяволите, се дяна сервитьорката? Седя тук от пет минути, а нито ми е сервирано нещо за пиене, нито твоето питие е сменено!

„Дишай дълбоко, Миа. Отпусни се. Намираш се на обществено място. Ако извади оръжие, двеста души ще ти се притекат на помощ. Боже Господи, моля те! Не позволявай някой да пострада“.

— Излизаш ли с онзи мъж? — продължи Норман, вперил поглед в нея. — С юначагата, който нахлува в мотелските стаи на хората и унищожава общественото имущество?

— Ние сме… само приятели — измънка Миа.

Той приглади вратовръзката си, без да я изпуска от поглед:

— Не ти вярвам.

Самата тя не знаеше отговора на този въпрос. Трябваше ли да го поуспокои, да го накара да повярва, че го харесва, така както постъпи в мотела?

„Чакай малко. Предизвикай го. Ядосай го. Ако хукне да търси Матю, ще повикаш полицията, те ще дойдат и ще го отведат. Вече никога няма да наранява, когото и да било.“

Ще хукне да търси Матю…

Отново я обзе страх, но се опита да се пребори с него. „Подготвили сте се за това — напомни си. — Всичко е планирано до последния детайл. Довери се на Матю“.

Погледна Норман, постара се изражението й да бъде леко агресивно. Усмихна се студено:

— Всъщност си прав. Излъгах те. Наистина излизам с него.

Той изглеждаше така, сякаш му се щеше да я заплюе.

— Така си и мислех. Личеше си от собственическия начин, по който се отнасяше с теб онзи ден. Как само нахлу в хотелската ми стая! Надявам се да са го накарали да плати щетите.

— О, убедена съм. Наистина се държи доста собственически. Никак не му е приятно, че се срещам с други мъже.

Лицето на Норман се оживи.

— Срещаш се и с други мъже ли?

Не беше сигурна дали не сгреши, но той изглеждаше доволен. Може би смяташе, че има шанс.

— Да, разбира се, че излизаш с други. Виждал съм те с различни мъже. — Той впери поглед в гърдите й.

Миа се възползва от случая, за да се огледа отново, надявайки се да зърне Матю.

Ето го! Стоеше на по-малко от метър от нейната маса, скрит зад доста едър мъж. Той засече погледа й и кимна, сякаш да й каже, че я наблюдава, и всичко е наред. Че тя прави точно това, което трябва.

Сякаш камък й падна от плещите и раменете й се отпуснаха.

„Разбира се, че излизаш с други. Виждал съм те с различни мъже…“

Не го разбираше. Той беше наясно, че въпросните мъже са същите, които е набелязал за свои жертви. Мъжете, които я беше наел да съблазни. Играеше ли си с нея? Или наистина си бе втълпил някакви измамни илюзии — или както там е психиатричният термин?

— Миа, изглеждаш уморена — обади се той. — Сигурна ли си, че си добре?

— Много съм добре — отвърна грубо тя. — Снощи си легнах много късно.

Лицето му помръкна.

— Била си с мръсника от онзи ден ли?

Миа се усмихна.

— Не, бях с друг. Запознах се с него преди няколко дни. Много ми харесва.

— О! — измънка Норман и се нацупи.

— Даже си мисля, че той е мъжът на живота ми! — възкликна Миа. — Отношенията ни са прекрасни.

Погледна Матю; той толкова бързо вдигна палец, за да я окуражи, че тя не беше сигурна дали го е направил.

— Прекрасни, значи — повтори Норман.

— Не-ве-ро-ят-ни! — потвърди тя с предизвикателна усмивка. — Ако разбираш какво искам да кажа.

Норман се закашля.

— Защо се срещаш с други мъже, а с мен не искаш? — попита и прокара пръсти през правата си кестенява коса. — Какво не ми е наред?

— Всичко ти е наред. Много си… мил. Но не си мой тип.

Той присви кръглите си очички.

— Не съм твой тип ли? — повтори. — А какъв е твоят тип?

— Ъ-м-м… като онзи мъж! — Тя посочи Матю, който се приближаваше към масата, сякаш току-що бе влязъл в заведението. Отпиваше от висока чаша, в която имаше течност, напомняща водка или джин, но всъщност беше сода.

— Извинете. — Матю посочи празния стол срещу Миа. — Свободно ли е?

Норман го погледна, в кръглите му очи се четеше досада.

— Да, заповядайте.

— Благодаря — отвърна Матю и седна, без да откъсва поглед от Миа.

— Какво си въобразявате? — гневно попита Норман, вперил поглед в новодошлия.

— Моля? — попита Матю, ни лук ял, ни лук мирисал. — Току-що казахте, че мястото е свободно.

Норман запелтечи:

— Помислих, че искате да вземете стола…

— Защо да сядам на друга маса, след като най-красивата жена в заведението е тук, на тази маса? — Матю огледа Миа от главата до петите.

Тя се изчерви и се засмя. Норман погледна първо нея, после и Матю.

— Оставете ни сами. Водим личен разговор.

— О! — възкликна Матю. — Съжалявам. Но няма друго свободно място. Продължавайте, говорете си. Аз няма да слушам.

От ушите на Норман сякаш излизаше пара. Гледаше Матю с изражение, което Миа не бе виждала досега — нещо повече от омраза.

„Не се страхувай — каза си тя. — В безопасност си. Матю също е в безопасност. Норман ще бъде арестуван много скоро. Просто направи това, което трябва. Следван примера на Матю“.

— Водим личен разговор — повтори Норман. — Имате ли нещо против?

Матю се усмихна глуповато и заговори на „ти“:

— Да, имам. Съжалявам, приятел. Защо не се разкараш?

Норман се изчерви като домат. Погледна Матю, после насочи вниманието си към Миа:

— Вярваш ли на този мръсник?

— О, Норман, не бъди такъв — подигравателно подхвърли Матю. — Защо не попитаме дамата с кого предпочита да седи и да си приказва?

Норман погледна Миа.

— Е, Миа?

— Приемам извинението ти. Мисля, че няма за какво повече да си говорим.

— Май ме пъдиш — изсъска Норман, на врата му изпъкна вена.

— Май е точно така, мой човек — напевно каза Матю. — Дамата направи своя избор. — Скръсти ръце на гърдите си и се засмя.

Норман забеляза златната халка на пръста на Матю и зяпна, после запелтечи.

— Той е женен, за Бога! Нищо ли не е свято за теб, Миа? Ако не зачиташ светостта на брака, то какъв пример даваш на учениците си?

— О, моля те! — Миа завъртя очи.

Норман изглеждаше така, сякаш му е зашлевила плесница.

— Аз съм отвратен. Ужасен и погнусен.

Миа се изкиска:

— Хайде, де, Норман, не бъди толкова ограничен и старомоден!

— Да, Норман — обади се Матю. — Не бъди толкова старомоден и ограничен.

Норман зяпна Матю, омразата и яростта помрачаваха кръглите му сини очи. После погледна с презрение Миа и стана.

— Все пак реши да си тръгнеш, а, приятелче? — попита Матю. — Надявах се да поостанеш.

Норман пъхна стола си под масата толкова рязко и силно, че хората около тях се обърнаха да ги погледнат.

— Не ми харесваш — просъска. — Въобще не ми харесваш.

— Още сега ли да се разплача, или като се прибера у дома? — отвърна с въпрос Матю. Изпи питието си и направи знак на сервитьорката да му донесе друго.

Норман го заряза и се обърна към Миа.

— Непрекъснато ме разочароваш, Миа.

— Норман! — сопна се тя. — Защо си толкова сериозен?

Той поклати глава:

— Наистина ми е жал за теб. Но още по-мъчно ми е за учениците ти. Със сигурност ще говоря с директора Аштън за поведението ти.

— Тичай при директора, скаут — подигра му се Матю, прегръщайки Миа. — Ще ми се да опозная по-добре тази прекрасна дама.

Норман изгледа Матю, обърна се и се отдалечи.

* * *

— Къде отива? — прошепна Миа. — Ами ако си тръгне? Няма да можем да докажем нищо!

— Съмнявам се, че си е тръгнал. Сигурно е отишъл на бара да се поуспокои.

Миа видя Норман да се връща на бара и да застава между две жени. Каза нещо на блондинката и посочи високия стол между нея и приятелката й. Блондинката го погледна, завъртя очи и махна чантичката си от високия стол. Той й хвърли злобен поглед, взе стола, занесе го на бара и седна така, че да наблюдава Миа и Матю.

Миа въздъхна.

— Добре ли си? — прошепна Матю.

Тя кимна, после промърмори:

— Къде се изгуби преди малко? Толкова се уплаших, че те е убил. Изгубих те от поглед, после видях него и се паникьосах.

Матю оправи очилата си.

— Мернах го още щом се появи, разхождаше се из бара, аз го следях. Исках да го наблюдавам, без да ме вижда, затова се изтеглих зад него.

— Много се уплаших — повтори тя, гласът й трепереше.

— Съжалявам. Добре съм. Нищо няма да ми се случи. Това важи и за двамата. Ще го пипнем, ясно? След малко полицаите ще го отведат и всичко ще свърши.

— Прав си. Знам, че си прав.

Сложи лявата си ръка върху нейната. Халката му беше толкова лъскава, че проблесна на приглушената светлина в нощния клуб.

— Трябва да му устроим капан. Да го ядосаме здравата. Да го накараме да изпусне нервите си.

— О, мисля, че вече го стори.

— И ти не се справи никак зле — похвали я той с усмивка. — Виж, Нюман отново се размърда. Сигурно иска да се настани така, че да чува какво си говорим.

Той протегна ръка и я погали по бузата, след това премести стола си още по-близо и я целуна по устата. Миа затвори очи и отвърна на целувката, позволявайки си за миг да забрави, че Матю играе роля. Устните му бяха топли и меки, ухаеше толкова хубаво, на мъж и на сапун. Щом престана да я целува, тя бавно отвори очи и се вгледа в неговите.

Тъмносините му очи горяха от желание. Миа се доближи по-близо до него и нежно притисна устните си към неговите. Докосна бузата му, обгърна с длани брадичката му и го целуна съвсем искрено, с цялата си любов.

Не играеше роля. Запита се дали той го усети.

„Божичко, Миа, не би трябвало да изглеждаш като влюбена жена!“ — смъмри се тя. Норман можеше да „приеме“ любовта й към другия и да омекне. Трябваше да се държи така, сякаш се интересува само от това да си прекара добре, да се „отдаде“ и да задоволи женения си любовник.

Отдръпна се и се засмя.

— М-м-м — изчурулика. — Казвала ли съм ти, че се целуваш страхотно?

Матю хвана ръцете й и ги погали върху масата, шепнейки й в ухото с похотливо изражение. Всъщност й казваше: „Ще го пипнем, Миа. Ще го пипнем“, но Норман не знаеше това.

До тях се приближи сервитьорка, за да вземе поръчката на Матю, и в момента, в който тя се отдалечи, той пак влезе в ролята си. Впери поглед в Миа. Шепнеше й в ухото. Галеше ръката й. Червената й рокля и сексапилният й грим му помагаха много. Почти не му личеше, че играе роля. Но Миа не видя любов в очите му, а само похот.

„Защото те желае, а не те обича — напомни си тя. — Не му се налага да се преструва. Просто си играй своята роля, Миа. Направи това, което трябва.“

Така и стори. Хилеше се глуповато, отмяташе косата си, примигваше и шепнеше на Матю, макар да се отвращаваше от поведението си.

„Как го прави Марго? — запита се. — Как го понася?“

— Мисля, че пийнах малко повечко — изфъфли Матю. Беше сигурна, че го прави заради Норман.

— Много си красива. — Той погали рамото й. — А косата ти мирише на полски цветя. Опа, исках да кажа „диви цветя“. Май наистина пих повечко тази вечер, кукличке.

— Няма нищо, скъпи — изчурулика тя. — Аз ще ти бъда шофьор.

— М-м-м, много би ми харесало ти да ме возиш, скъпа.

Миа малко се изненада от явния сексуален намек в думите му. „Добре, де, преиграва мъничко — напомни си тя. — Не приемай буквално думите му. Всичко е шоу заради Норман. Не го забравяй“.

Погледна Норман и за миг погледите им се срещнаха. На челото му пулсираше вена. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се пръсне.

— Мисля, че е доста ядосан и разгорещен — прошепна на Матю.

Матю се облегна назад, хвана ръката й и я целуна, после прошепна:

— Хубаво. Аз съм напълно готов за шоуто.

Стомахът на Миа се сви.

— Миличка — високо каза Матю, — знам един страхотен хотел наблизо. Много романтичен. Можем да идем в нощния клуб.

Тя му се усмихна и го погали под брадичката.

— Може би, скъпи. Може би.

Той се подпря на ръба на масата, сякаш бе толкова пиян, че не можеше да се държи на краката си.

— Събота вечер е. Ще потанцуваме, ще пием… искам да кажа, ще пийнем малко шампанско и ще видим какво друго ще ни предложи нощта…

— Добре — засмя се тя. — Да вървим.

— Чакай малко — прошепна Матю, за да чуе само тя. — Току-що ми хрумна, че не бива да тръгваме заедно. Може да размисли и да реши да не ни последва. Мен иска да нарани, не теб. Ако знае, че и двамата сме навън, може да не ме последва.

— Прав си. Скъпи — каза тя високо, за да чуе и Норман, — включи климатика в колата. Ще отскоча до тоалетната.

— Както кажеш, миличка — отвърна Матю. — Но няма да те пусна без целувчица.

Тя го погледна в очите, надявайки се, че говори сериозно, че иска последна целувка, преди да се разделят. Заради представлението и завинаги. Но видя само похот.

„Защо очакваш нещо повече? — запита се. — Остави го да си тръгне.“

Де да беше толкова лесно!

Изправи се и се насили да се усмихне.

— До скоро, сладур — каза и се отправи към дамската тоалетна. С периферното си зрение забеляза, че Норман я наблюдава. Погледът му сякаш пробиваше дупка в гърба й.

Като стигна до вратата на тоалетната, се осмели да го погледне. Той наблюдаваше Матю, който хвърли няколко банкноти на масата и стана. Норман се изправи и заразмахва десетдоларова банкнота:

— Момче! Искам да си платя!

Но барманът наливаше бира в две халби и не му обърна внимание. Норман почервеня от яд.

„Сега! — каза си Миа. — Измъкни се през вратата, докато чака да плати!“

Промъкна се зад голяма група хора, които си тръгваха, и се оказа сред тях. Норман все още беше на бара, размахваше банкнотата си и крещеше на бармана да му даде сметката.

Миа се измъкна през вратата и въздъхна с облекчение. Видя Матю да върви много бавно към колата си. Тя се скри зад някаква камионетка, паркирана между входната врата на бара и мястото, където Матю беше оставил колата си.

Придърпа чантичката пред себе си, извади мобилния телефон и го стисна здраво. Добре. Всичко ще бъде наред. „Щом Норман излезе от заведението и тръгне към Матю, ще се обадя в полицията. Полицейското управление е само на няколко преки оттук. Ще дойдат за нула време. Моля те, Господи, нека всичко мине добре — помоли се отново тя. — Моля те!“

* * *

Матю се облегна на колата си и вдъхна топлия летен въздух. Дишаше, издишваше. Дишаше, издишваше. Дишаше, издишваше. Беше по-спокоен, отколкото очакваше. Всъщност беше напълно спокоен.

Защото беше готов. Готов да даде на Норман да се разбере.

Убиецът на брат му.

Убиецът на още трима мъже, а може би и на други жертви.

Психопатът, който се опита да нарани Миа. Нямаше търпение да пипне мръсника. Не се съмняваше, че Норман ще го проследи. Ако халката не беше достатъчна примамка, това, че с Миа му се подиграха, със сигурност го бе вбесило до краен предел.

Хрумна му, че не беше облечен като човек, който се кани да извърши убийство. Носеше жълто — кафяв костюм, който не му стоеше добре, широка вратовръзка на тъмносини и кремави ивици. „Може пък Норман да обича да е нагласен, когато убива“ — помисли си.

Одеве едва се беше сдържал да не забие юмрука си в отпуснатия корем на Норман и да го повали на земята.

Едва се бе сдържал да не се изповръща върху костюма му. Познаваше Миа доста добре и по изражението й му беше станало ясно, че е попрекалил. Не й беше приятно да я ухажва, когато е облечена като Марго. Трябваше да уважи това нейно чувство, но искаше и да я накара да разбере, че без значение как изглежда, как е облечена, тя си е Миа. Не е Марго.

Не е жената-мечта, която бившият й съпруг желаеше.

Просто си е Миа. В бара бе показал доста страст и желание към нея, но го направи заради Норман. Надяваше се Миа да го е разбрала. Колкото повече ревнуваше Норман, толкова повече щеше да се вбеси.

Матю искаше да е напълно сигурен, че Норман е толкова ядосан, че да извърши убийство. Защото тази вечер бе единственият му шанс да спипа копелето.

„Миа, той е женен, за Бога… Нищо ли не е свято за теб?“ Думите на Нюман ехтяха в съзнанието му. Запита се какво е мотивирало ненормалника да убива женени мъже, които се опитваха да съблазнят жената — примамка, наета от самия него. Откакто видя Нюман в заведението, все се питаше какъв ли е мотивът му да убива. Не проумяваше защо тайно наема Миа за примамка, а после убива мъжете, които е съблазнила.

Защо мишените са женени мъже? Ако мотивът му е това, че Миа е примамка, жена, която желае, но не може да има, защо не убива всички мъже, които се опитват да я свалят? Защо само женени мъже? Защо, защо, защо, защо?

Може би фактът, че жертвите са женени мъже, донякъде го оневиняваше, според собствения му болен мозък. „Те извършват прелюбодеяние, значи са лоши.“ Така ли разсъждаваше Нюман?

„Така разсъждаваш ти — осъзна Матю и стомахът му се сви на топка. — Ти си този, който смята, че прелюбодейците са сред най-долните човешки същества.“ А не е ли така?

— Хората допускат грешка, Матю — все повтаряше брат му. — Понякога избират неподходящия човек, когато се женят. Разлюбват се. Понякога от това страдат невинни хора. Да, „грешно“ е, както и да се откажеш от това, което искаш.

Да се лишиш от това, което наистина желаеш. Може би това бе единственото смислено нещо, казано от брат му. Но на света съществуваше добро и зло. И да се откажеш от злото беше нещо добро. Точно това правеше Матю. Във вените му течеше кръвта на прелюбодеец; баща му бе доказателство за това, а брат му го бе потвърдил с действията си. Отказа се от възможността да има съпруга, да създаде семейство, за да не ги нарани. И постъпи правилно.

Единственият дефект на тези разсъждения бе, че той не можеше да си представи да изневери.

„Щом не би изневерил на Миа, защо трябва да се лишиш от удоволствието тя да присъства в живота ти? Давай по-полека, виж какво ще почувстваш.“ Вече се чувстваше неудобно, а само си мислеше за тези неща.

Господи, беше толкова объркан. Беше объркан и разстроен от чувствата си към Миа, от разследването. Прокара ръка през косата си и погледна нощното небе.

„Луната!“

Изведнъж Матю разбра защо Норман е наемал Марго веднъж в месеца: заради новолунието, което прикриваше престъпленията му. Липсата на лунна светлина му осигуряваше възможност да се скрие на тъмно местенце на паркинг, който може да е осветен само от улични лампи. Но тази вечер, само три седмици след последното убийство, луната светеше ярко.

Защо Норман не е изчакал до другата седмица, когато настъпва новолуние? Защо рискува да го видят?

Той поклати глава. Отново въпрос след въпрос след въпрос, без отговор.

Освен самоличността на убиеца. Ръцете го засърбяха. Идваше му да удуши Норман…

Чу, че вратата на „Макдугалс“ се отваря, но се насили да не поглежда натам. Искаше да изглежда така, сякаш въобще не го интересува кой влиза и излиза от заведението. Искаше Норман да си помисли, че може незабелязано да се доближи до него. Но беше застанал така, че с периферното си зрение забеляза, че някой тръгва към паркинга.

Дяволите да го вземат! Човекът, който беше излязъл от „Макдугалс“, не беше Норман, а наперената брюнетка, която два пъти го кани на танц. По дяволите! Жената, на която беше обещал по-късно да танцува с нея, или беше червенокосата?

Извърна глава, за да не види лицето му. Последното, което искаше, беше Норман да го види, че говори с друга жена. Можеше да се вбеси заради това, че мами Миа, и да убие и него, и брюнетката.

Осмели се да погледне с крайчеца на окото си.

На паркинга нямаше никого. Въздъхна с облекчение. Брюнетката или се бе върнала в бара, или беше тръгнала в другата посока, към изхода на Бридж Авеню.

Тик-так. Тик-так. Къде, за Бога, се беше дянал този кретен?

Вратата отново се отвори, излезе една двойка и зави към улицата.

Къде е Норман? Дали не се е отказал да убие Матю и да е решил да прекара известно време насаме с Миа? Милостиви Боже! Сърцето му се сви — дали не я е хванал в капан в мъжката тоалетна?

„Не си втълпявай глупости — каза си. — Нюман не би пропуснал възможността да те преследва. Теб иска мъртъв, не Миа.“ Ако иска Миа мъртва, щеше вече да се е опитал да я убие поне четири пъти. Нюман искаше да види него два метра под земята. Матю го бе видял в очите му. Въпреки това искаше да провери, да се убеди, че Миа е в безопасност.

Заведението нямаше витрина. Не че Матю би рискувал да изтича вътре да провери дали Миа е добре. Ако се срещнеха с Норман по пътя, планът щеше да отиде на кино.

Просто трябваше да изчака онзи да се появи.

„Излез, безгръбначно животно такова. Чакам те.“

Осемнайсета глава

Миа погледна часовника си. Сърцето й биеше до пръсване. Минаха пет минути, откакто Матю излезе от заведението, а тя се мушна между камионетката и спортната кола, но Норман все още го нямаше.

Какво чака още? Не се ли притеснява, че ще изпусне възможността да убие женения мъж, който не издържа изпита с примамката? Стискаше мобилния телефон, в чантата имаше касетофонче. Пое дълбоко горещия задушен нощен въздух, клекна, бавно се придвижи към предната част на камионетката. Надникна към входа на „Макдугалс“. Наоколо нямаше жива душа. Погледна и в другата посока, към най-отдалечения край на тъмния паркинг, за да види Матю. Зърна къдравата му руса перука и въздъхна с облекчение.

Отново се сви до камионетката. Краката я боляха от неудобната поза, но или трябваше да клечи, или да ожули коленете си на горещия грапав асфалт.

Отново си погледна часовника. Беше минала само минута от последния път. Не разбираше защо Норман не последва Матю. Все още ли чакаше да плати сметката? Дяволите до го вземат! Къде е този психопат? Не можеше постоянно да наднича иззад колата дали идва Норман; беше твърде рисковано. Ако той я забележи… За сметка на това чуваше как вратата на бара се отваря и затваря и можеше бързо да надникне и да види дали е Норман. После щеше да се обади на полицията.

Дишаше дълбоко. Всичко щеше да е наред. Засега само една двойка, хваната за ръце, излезе от „Макдугалс“, последвана от дребна брюнетка, издокарана с модни еспадрили. Не ги чу да идват към нея и предположи, че двойката и жената са тръгнали в противоположната посока.

Вратата се отвори. Сигурно е той! Сърцето на Миа биеше като лудо. Промъкна се зад колата и протегна врат да види дали е Норман.

Но не беше той, а мъж и жена, хванати за ръце, които завиха надясно към Бридж Авеню.

— Ла-ла-ла, йе-йе-йе… — Пияни млади жени пееха, колкото им глас държи. Врявата идваше откъм Бридж Авеню. — Йе-е… йе-е, бейби…

„Моля ви, престанете! — мислено ги помоли Миа. — Моля ви! Трябва да чувам, когато вратата се отваря!“

Гърлото й се сви от страх и ужас, но пак надзърна иззад колата. Изведнъж пред очите й притъмня.

Някой я сграбчи за гърлото и силно стисна. Мобилният телефон падна от ръката й.

Пред очите й заиграха снежинки, след това всичко побеля, накрая стана черно.

„Бори се! — каза си тя. — Не се предавай!“

С всички сили заби лакът в нападателя си; ръцете, които я стискаха за гърлото, се отпуснаха за миг, колкото тя да си поеме глътка въздух.

„Иска да убие мен — помисли си тя. — Мен. Матю! — мислено изкрещя тя. — Помогни ми!“

Нямаше глас. Не можеше да си поеме въздух.

„Измъкни ръката си и го удари в лицето или някъде другаде! Спаси се, за да спасиш и Матю, когато убиецът го нападне. Последва теб — ще последва и него“.

Заби лакът в корема на нападателя. Ръцете около шията й се отпуснаха. Тя бързо се обърна, готова да ритне Норман в лицето.

— Йе-е, йе-е, бейби, ла-а, ла-а, ла-а… — пееше жената отвъд оградата.

Но не Норман Нюман се бе вторачил в нея с кръвожаден блясък в очите.

Беше жена.

Жена, която Миа виждаше за пръв път в живота си.

Не, чакай малко. Еспадрилите! Беше жената, която излезе от „Макдугалс“ преди пет минути.

Непознатата извади пистолет и го насочи към нея.

Миа се вцепени.

— Какво правиш тук, защо се криеш, курва такава! — изсъска жената.

— Какво… какво? — едва успя да продума Миа.

Онази присви очи и се усмихна презрително, пистолетът се приближаваше все повече и повече към челото на Миа.

— Каква е тази проклета врява? — Непознатата вдигна глава, сякаш се опитваше да определи откъде идва пеенето.

— Йе-е, бейби…

Жената заплю Миа.

— Планираше да се прибереш с русия мъж, докато не ви наблюдавах, а, Марго? Ти си мръсна курва.

На Миа й се догади, сърцето й сякаш щеше да изскочи. Все пак се взря в ангелското лице на жената пред себе си. Беше висока едва метър и шейсет, с лунички по носа и бузите, красиви зелени очи като на котка и гъста лъскава кестенява коса. Беше дребна, но силна, добре сложена, като гимнастичка или човек, който тренира бодибилдинг. Миа бе поне с десет сантиметра по-висока, ала онази беше много по-силна.

— Не той исках да те сваля! Провали всичко, глупава кучка такава! — Брюнетката сложи пръст на спусъка и притисна дулото към слепоочието на жертвата си.

За момент на Миа й причерня, зави й се свят.

— Но днес имаш късмет, Марго — продължи жената, — защото и този ще свърши работа. Каква свиня само, опитва се да те сваля, а е женен. Видях халката му! Мръсник такъв!

— Да — прошепна Миа, надявайки се да я умилостиви. — Мръсник е.

Жената я зашлеви с опакото на дланта си.

— Въпреки това щеше да правиш секс с него, мръсна курва такава! Не ти плащам да спиш с тези мъже, само да ги изпробваш.

От силната плесница на Миа отново й се зави свят.

— Не — изпъшка тя. — Не. Нямаше да спя с него, кълна се. Накарах го да излезе от заведението, за да можеш да си свършиш работата. Защо мислиш, че се скрих тук?

— Какви ги говориш? — Жената присви очи.

— Знам какво вършиш — отговори Миа. — Целта ти е тези мъже никога вече да не изневерят на съпругите си. Затова ми изпращаш снимките.

Жената я зяпна, изражението й се смекчи.

— Те заслужаваха да умрат. Всички до един. Никой не ги спираше да прелюбодействат. Аз трябваше да го сторя. Именно мръсните курви като теб с дълги бедра, оскъдно облекло и секси грим ги отнемаха от съпругите им. Засрами се, гадна кучка такава!

— Обличам се така само когато съм на работа — прошепна Миа. — Когато ме наемаш. Когато поискаш да проверя верността на някой женен мъж. Една жена не отнема мъж от съпругата му. Той решава да изневери. Точно затова ги убиваш, нали? Защото самите те решават да прелюбодействат.

— Точно така. Те самите вземат това решение. Аз решавам да ги убия.

Камък падна от сърцето на Миа, когато чу признанието.

— Онзи блондин много ми се натискаше, беше направо отвратително — каза, преструвайки се на отвратена. — Затова го изведох навън, а после му казах, че съм си забравила нещо в заведението. Но всъщност се скрих тук, чаках да се появиш и да свършиш работата си.

— Точно това и правя — просъска жената. — Правя това, което трябва. Трябваше да убия и четиримата.

— Знам, че е така. Последният мъж, Робърт Грей, онзи от „Чимлис“, също ми се натискаше.

„Признай! — помоли се Миа. — Признай, за да се запише на касетофона.“

— Цели шест месеца наблюдавах как тази свиня сваля различни жени всяка събота вечер. Каква свиня само! Гад такъв! Беше женен, но какво му пукаше? Не спираше да изневерява на съпругата си!

— Знам — тихо каза Миа. — Разбирам те.

Очите на жената потъмняха от гняв.

— Прелюбодейците никога не прокопсват — изсъска.

— Така е. Благодарение на теб.

Пистолетът все още беше долепен до слепоочието й.

Жената бе вперила поглед в нея, но продължаваше да говори:

— Всички те изневеряваха на съпругите си, уикенд след уикенд. Наблюдавах ги непрекъснато. Виждах как махат халките си — ако въобще си правеха труда да ги носят, и свалят някоя долна курва като теб. — Бръкна в чантичката, закачена на колана й, и извади ролка тиксо.

Сърцето на Миа заби до пръсване. Опита се да изкрещи, но от устата и не излезе нито звук. Жените отвъд оградата пееха толкова силно, че дори да успееше да извика, никои нямаше да я чуе.

„Обичам те, Матю — призна му мислено. — Толкова много те обичам…“

Жената залепи устата й с тиксото и промърмори гневно:

— Хич не им пукаше, че някой може да ги види как се целуват с непознати жени. Всеки уикенд се появяваха в любимите си барове по едно и също време като по часовник, напиваха се и сваляха непознати. Копелета! — Тя отново заплю Миа.

Пред очите на Миа притъмня, появиха се бели светлинки, последвани от ярки звездички. Усети, че жената духа в лицето й и я удря леко по бузата:

— Не ми припадай, долна проститутка такава! Ти си мръсница! Отвратителна си! Ти си виновна, че изневеряваха на жените си. Мислех, че мога да ти имам доверие. Мислех, че си свястно момиче, което не излиза с женени мъже. Но и ти си като другите. Щеше да си тръгнеш с русокосия мъж и да правиш секс с него. Няма да стане, защото ще умреш.

* * *

„Млъкнете! — мислено извика Матю. — Не чувам дали вратата се отваря!“

Няколко млади жени на Бридж Авеню пееха някаква поп — песен колкото им глас държи. Дявол да го вземе! Щеше му се да прескочи оградата и да им каже да млъкнат.

„Успокой се, човече. Все някога или ще спрат да пеят, или ще си тръгнат.“ Но те сякаш чакаха на опашка да влязат в някой от по-посещаваните нощни клубове. „Млъкнете, де! — отново извика мислено той. — Млъкнете, дяволите да ви вземат!“

— Мръсник такъв!

Матю се обърна и видя, че Норман Нюман идва към него с ръце зад гърба.

„Започва се — помисли си той. — Започва се.“

— Къде е Миа? — попита Норман. — Искам да говоря с нея!

Камък падна от сърцето на Матю, като разбра, че Миа е в безопасност.

— Отиде до тоалетната — отвърна и посочи към бар „Макдугалс“.

— Ти не я заслужаваш!

— О, аз пък мисля точно обратното. — Матю повдигна вежди, за да го вбеси още повече. — Съпруга не би направила това, което според мен ще направи Миа, и то доста добре.

На слепоочието на Норман изпъкна вена, лицето му се зачерви като домат.

— Не говори така за нея! Тя е ангел.

— Щом казваш. Аз не я познавам. Знам само, че изглежда адски добре.

— Отвратителен си! Гади ми се от теб. Ти си женен. Какво мисли жена ти за това, че й изневеряваш?

— Какво ми пука? — сви рамене Матю. — След като тайничко правя невероятен секс с други жени…

Онзи замахна срещу него, но Матю се отмести и избегна несръчния удар.

„Значи не държи оръжие — каза си. — Но може да е скрил пистолет в колана или чорапа си. Бъди внимателен.“

— Защо го направи? — попита и погледна Нюман право в очите. Погледна в очите човека, който бе убил брат му.

— Какво да съм направил? — озъби се Норман.

— Защо уби онези мъже? Защо?

— Какво говориш? Какви мъже?

— Ето го! — чу се мъжки глас откъм „Макдугалс“.

— Джон, намерих го!

— О, не! — изскимтя Норман. Затропа с крака. — Ще ме върнат обратно, а още не сме се разбрали с Миа!

Матю погледна Норман и се запита какво става.

— Кои са тези хора?

Норман продължаваше да тропа с крака, помаха с ръка на мъжете.

— Те са ми приятели — отвърна той. — Единствено тях ги е грижа за мен.

— Йе-е, йе-е! Бейби, бейби. Ла-а, ла-а, ла-а! Йе-е.

Да му се не види! Тези пияни жени ще спрат ли да пеят?

Мъжете, целите в бяло, се доближиха.

— Роджър, цяла нощ обикаляхме центъра да те търсим. Знаеш какви са правилата. Ако продължаваш да бягаш, ще се наложи да вземем съответните мерки.

— Какво…? — Матю погледна мъжете, Норман и пак мъжете. Кой, по дяволите, е Роджър?

— Роджър, познаваш ли този човек? — попита един от мъжете.

— Не — отвърна Норман. — Този се опитва да свали жената, която харесвам.

Матю се наведе да прочете надписа, избродиран на ризите на мъжете: Болница „Гардънс“.

Болница „Гардънс“ ли? Та това е…

— Защо му викате Роджър? — попита Матю. — Той се казва Норман Нюман.

— Само навън съм Норман Нюман! Вътре съм Роджър Ший. Като стадиона „Ший“. О-о-о, знам тази песен! Йе-е, бейби! Ла-а, ла-а, ла-а! — Норман запя с жените, които още си тананикаха зад оградата.

На Матю му се зави свят. Вътре ли?

— Норман Нюман? — повтори мъжът. — Това ли е истинското ти име, Роджър?

Норман размърда устните си, наведе глава и кимна.

— На документите му пишеше „Роджър Ший“ — обясни един от мъжете.

— Болница „Гардънс“ е за психично болни хора, нали? Норман ваш пациент ли е?

Мъжът кимна.

— Вече пет пъти бяга, но да, той е пациент при нас. Сам постъпи преди три седмици.

Пет пъти? Преди три седмици? Робърт бе убит преди три седмици.

— Възможно ли е да разбера дали е бил в болницата в конкретна вечер? — попита Матю.

— Разбира се, ако докажете, че сте му близък роднина. Можете да се отбиете в канцеларията и да потърсите Боби или Мери, зависи дали се интересувате от вечер през седмицата или през уикенда.

— Беше събота — машинално отвърна Матю. — Събота вечер, деветнайсети юни.

Мъжът, който успокояваше Норман, погледна Матю, сякаш се опитваше да реши дали е безопасно да му даде тази информация.

— О, мога още сега да ви кажа, че не беше на себе си от шест часа вечерта до два часа сутринта на деветнайсети юни, събота. Същата вечер постъпи при нас. Помня, защото беше първата ми вечер на тази работа, и отговарях за неговото отделение. Седях с него цели осем часа. Плачеше като малко дете.

— Не е вярно! — изскимтя Норман. — Не плаках!

— Няма нищо срамно да плаче човек — каза мъжът и сръга колегата си.

— Той е гаден подлец — изсъска Норман и посочи Матю. — Женен е, а изневерява на съпругата си с жената, в която съм влюбен.

Матю леко поклати глава.

— Ще си получи заслуженото, Роджър — успокои го единият санитар. — Винаги си получават заслуженото. Хайде, юначага. Да те върнем в стаята ти. Ще трябва да говорим с доктор Фийлд какви мерки да вземем, за да не бягаш повече. Трябва да те предпазваме от самия теб, Роджър. Това са правилата. Обяснихме ти ги, когато постъпи при нас. Пиеш силни лекарства. Не можеш да избягаш просто ей така.

— Съжалявам — измънка Норман. — Но как ще убедя Миа да се омъжи за мен?

— Хей, Норман, мислех, че живееш с майка си — обади се Матю. — Или си измислил тази история, защото ти е било неудобно да кажеш истината на директора на училището, а? Че си приет в болница „Гардънс“?

— Не исках Миа да разбере! — Норман отново затропа с крака. — Ако бях признал на директора Аштън, Миа щеше да разбере. Затова му казах, че трябва да се грижа за майка си, понеже е получила удар. Даде ми две седмици отпуск по болест.

— Майка ти не е получила удар, така ли? — попита Матю.

Норман се разплака.

— Напротив, получи! Но съм наел жена, която се грижи за нея. Давам й част от заплатата си!

— Да вървим, Родж — подкани го мъжът. Пъхна визитната си картичка в ръцете на Матю. Той я погледна. На нея пишеше: „Болница «Гардънс». Джон Дъманд, старши санитар.“

Мъжете отведоха Норман, който отново запя с жените, докато се отдалечаваше.

Исусе Христе! Матю поклати глава.

Изведнъж го полазиха тръпки.

Щом Норман не е убиецът, кой е тогава? И къде, по дяволите, е Миа?

Деветнайсета глава

— Ще умреш, мръсна курва такава! — не спираше да съска жената. Повали Миа и я възседна. — Ти преспа със съпруга ми. Спа със съпрузите на много жени. Ще страдаш заради поведението си, мръсница такава!

Притисна още по-силно пистолета към слепоочието й. На Миа й притъмня.

— Знаеш ли какво, долна мръснице? Ще те убия с голи ръце. Искам да усещам как животът си отива от поквареното ти тяло. — С едната ръка стисна здраво врата на Миа, а с другата прибра пистолета в чантичката на кръста си. — Ще те удуша, гадино!

Миа хвана ръката на жената и се опита да я избута, но онази беше много силна. Вкопчи се във врата на Миа и започна да я души.

„Много те обичам, Матю… Обичам те, Марго. Опитах се. Наистина направих каквото можах…“

— Умри, мръсна курво! — изръмжа жената. — Умри!

Ръцете стискаха все по-силно, на Миа й прималя. Изведнъж жената отпусна хватката. Миа жадно си пое въздух, машинално опипа гърлото си и го разтри. С мъка си поемаше въздух, кашляше и се задушаваше.

— По дяволите! — извика жената, когато някой я задърпа назад.

Матю!

Миа се изправи на крака. Матю и жената се боричкаха на земята.

— Матю, тя има пистолет! — изкрещя Миа.

Видя мобилния си телефон под камионетката мушна се отдолу и го грабна, набра 911 и задъхвайки се, съобщи какво се случва.

— Тя е мръсна курва! — изкрещя жената. — А ти си долен прелюбодеец!

— О, Боже мой, та това си ти! — възкликна Матю.

— Ти ме покани на танц!

— Но ти виждаше само курвата! — Жената се опита да го ритне, но той отстъпи встрани и избегна удара.

— Ти уби брат ми — прошепна Матю. Понечи да извие ръката й, но онази беше доста силна и не се даваше лесно.

— Убих много прелюбодейци — процеди.

Чу се воят на сирените. Полицейските коли идваха по Бридж Авеню и завиха към паркинга. Жените най-сетна престанаха да пеят.

— Брат ми се казваше Робърт Грей. Уби го на паркинга пред бар „Чимлис“.

Очите на жената блеснаха.

— А, да, преди три седмици. Предаде се много лесно. Муш, муш с ножа и се свлече на земята като безгръбначно влечуго, каквото си беше.

Матю побесня от гняв, който му даде нови сили. Изби пистолета от ръката й и я прикова към паважа.

— Прелюбодейците никога не прокопсват — изкрещя тя.

— А на убийците престъпленията никога не им се разминават безнаказано!

— Провали шанса ми да убия Бенджамин Словел! — изкрещя жената, докато полицаите тичаха към тях.

— Него исках да спипам, не теб! Наблюдавах го в „Макдугалс“ всяка събота вечер. След твоя брат — мръсник. Месеци наред. Идваше тук точно в девет вечерта, сваляше халката си и правеше секс с различни жени на задната седалка на колата си.

— Защо ти трябваше да наемаш примамка? Защо сама не се справяше с тях? Защо нае Марго?

— Защото мръсницата прилича досущ на жената, която ми отне съпруга. Той посещаваше подобни барове, сваляше уличници, водеше ги в мотели. Чукаше ги. Наблюдавах го. А след това го убих. Застрелях го в топките.

— Значи си отмъщавала на съпруга си отново и отново, като си убивала онези мъже, така ли? — намеси се Миа. — И използваше Марго.

— Така-а-а, кукличката била умна! — озъби се жената.

— Какво става тук? — извика полицай, стиснал пистолет. Партньорът му и още двама техни колеги заобиколиха тримата.

— Записах на касетофон пълните й признания — извика Миа. — Преди три седмици тази жена уби Робърт Грей на паркинга на бар „Чимлис“. Убила е още трима мъже. Тази вечер щеше да убие още един, но й попречихме.

— Прелюбодейците никога не прокопсват — отново изкрещя брюнетката. — Те заслужаваха да умрат! Ти също заслужаваш да умреш — извика на Матю. — Той е женен! Вижте халката на ръката му. А сваляше тази курва!

Полицаят й сложи белезниците и й прочете правата.

— Всички да отиваме в управлението — каза един от полицаите и поведе жената към патрулката. — Вие двамата се качете в другата кола.

Краката на Миа се подкосиха и Матю я подхвана.

— Свърши се! — каза й. — Всичко приключи.

„Да — помисли си тя, в очите й пареха сълзи. — Наистина всичко свърши.“

* * *

— Би трябвало да ви арестуваме за прикриване на изключително важни улики за разкриването на тези убийства, както и че сте провели собствено разследване — озъби се детектив Озгууд на Матю и Миа.

Вече два часа бяха в полицейското управление, разказваха своята версия по случая, дадоха касетката с признанието. Жената си призна абсолютно всичко, до най-малката подробност на всеки, готов да я изслуша. Казваше се Джини Лумис и живееше в Бейуотър.

— Извадили сте дяволски късмет, че всичко мина благополучно — продължи детективът. — И двамата можехте да загинете.

— Трябваше да опитаме — каза Матю. — Знаехме, че разполагаме само с тази вечер, само с тази възможност да заловим хладнокръвен убиец.

— Трябваше да дойдете при нас.

— Сега сме тук. Искаме да сме сигурни, че тази психопатка ще бъде затворена до края на живота си.

— По всяка вероятност ще свърши в болница „Гардънс“, след като приключи процесът срещу нея. Ако въобще я признаят за достатъчно „вменяема“, за да бъде съдена. Тя напълно откачи.

— Е, може с Норман Нюман да са в съседни стаи в болницата — подхвърли Миа.

Матю я изгледа. Страхуваше се как е преживяла случилото се. Потвърди това, което Матю разказа на полицаите, добави някои подробности, но през повечето време си мълчеше. Матю й разказа за Норман Нюман, докато пътуваха към полицейското управление. Тя беше шокирана, когато научи истината.

— Постъпил е в болница „Гардънс“ по собствено желание под чуждо име, с фалшива самоличност — обясни детективът. — Засега е обвинен в отвличането на Миа и след около половин час ще бъде арестуван в болницата.

Миа кимна, свела поглед в ожулената дървена маса.

— Двамата сте свободни — добави полицаят. — Ние поемаме случая.

Матю понечи да помогне на Миа да се изправи, но тя се дръпна:

— Добре съм! Искам да съблека тези дрехи и да взема гореща вана.

Когато излязоха от полицейското управление, лек ветрец раздвижваше топлия, задушен въздух.

— Е — промърмори Матю. — Успяхме.

Тя кимна.

— Сигурно си изтощена — добави той. — Аз съм капнал от умора.

— Трябва да поспим — безизразно каза Миа. — Няма нужда да ме изпращаш до апартамента на Марго. След като и убийцата, и Норман са зад решетките, се чувствам в безопасност.

— Ще те изпратя — настоя той. Не искаше да я пусне да си ходи, но не желаеше да я притиска.

Тази вечер бе преживяла доста.

— Ще ми се да повървя сама. Да осмисля всичко, което се случи току-що. Или да го забравя.

„Да забрави. Разбира се, че искаше да забрави“ — осъзна Матю.

— Сбогом, Матю — каза тя и го погледна в очите.

Толкова много имаше да й каже. Но беше изтощен и когато понечи да проговори, от гърлото му не излезе нито звук. Де да можеше да я прегърне и да я притисне в обятията си, след това да я заведе в дома си, да се сгуши до нея в леглото и да се събуди отпочинал.

Но какво ще прави, когато се събуди? Не можеше да й даде това, което тя искаше.

— Сбогом — промълви.

Стори му се, че видя сълзи в очите й, но тя се обърна и се отдалечи.

Изчезна от живота му.

* * *

— Последните новини по Канал Шест — по-рано тази вечер полицията арестува на местопрестъплението жена, която медиите нарекоха „Убийцата от нощните барове“. Джини Лумис е обвинена в убийството на най-малко четирима мъже…

Миа седеше на дивана в огромния празен апартамент на Марго и се взираше в екрана на телевизора.

— Братът на една от жертвите — продължи говорителката — заедно със своята партньорка, чиято връзка със случая все още е неизвестна, са устроили капан, в който е паднала предполагаемата убийца. Полицаите са благодарни на „добрите самаряни“ за помощта при разкриването на убийствата…

Наистина всичко приключи. И въпреки че това караше Миа да се чувства много добре, тя не можа да спре сълзите си.

„Сбогом…“

Остави я да си тръгне, просто ей така.

Тя знаеше, че никога вече няма да го види.

* * *

— Миа! Миа, събуди се!

Някой леко раздруса раменете й. Миа се сепна и отвори очи:

— Какво по… Марго!

Скочи и се хвърли в прегръдките на сестра си. Отстъпи крачка назад и я погледна в очите, после пак я прегърна.

— О, Марго! Поболях се от тревога за теб!

— Прости ми. Надявам се, че разбираш колко много съжалявам.

— Ще направя чай. Ти седни тук и не мърдай. — Миа съзря сълзи в очите на сестра си.

— Добре.

Марго се подчини, а Миа я огледа. Сестра й беше бледа, отслабнала, имаше сенки под очите. Носеше тесни избелели дънки, черно потниче и гуменки. Беше вързала косата си на конска опашка и нямаше грим. Поне веднъж Марго Даниелс много приличаше на Миа Андерсън.

Миа отиде в кухнята и сложи чайника на печката. Сестра й се беше върнала. Жива и здрава.

— Дай да ти помогна — извика Марго от хола. — Мисля, че направи достатъчно за мен. Гледах новините по телевизията.

Миа се надяваше Марго да гледа новините редовно, за да се информира за убийството на Робърт Грей. Заспивайки на дивана на Марго, тя се молеше сестра й да гледа телевизия тази вечер и да чуе, че убийцата е заловена. И че вече е безопасно да се прибере у дома.

Върна се в хола с каничката за чай, която бе подарила на Марго за новия апартамент.

Марго я хвана за ръката:

— Не исках да те замесвам. — Очите й отново се насълзиха. — Не знам какво точно си направила и как си го направила, но ти благодаря.

— Помогнаха ми — промърмори Миа. — И то много.

— Онзи мъж — братът на…

— Робърт Грей — решително каза Миа.

Марго само кимна.

— Значи, вече знаеш всичко.

— Не всичко. — Миа наля чай от лайка в две чаши.

— Не знам защо. Защо си станала примамка? И защо, за Бога, си предпочитала тази работа пред мъж като Джъстин Грейвс?

На лицето на Марго се появи първо изненада, а после тъга. Тя стана и отиде до огромните прозорци.

— Работя като примамка от доста време. От около пет години.

Миа беше шокирана.

— От пет години?

— Трудно свързвах двата края като вътрешен дизайнер, когато се преместих да живея тук — обясни сестра й. — Първата ми клиентка беше много мила дама с доста ограничени финансови възможности — затова нае мен. Съпругът й искал развод и когато се изнесъл от дома им, взел всичките мебели. Въпреки че опитала какво ли не, той отказвал да й плаща издръжка.

— Не е честно — отбеляза Миа и сложи бучки захар в чашите.

— Трябваше да видиш тази жена. По лицето й се стичаха сълзи, когато ми разказваше за любовните му похождения и как най-сетне събрала смелост да му се опълчи. Но нямаше доказателства за изневерите му, за да подаде молба за развод.

— Затова е наела жена — примамка.

Марго кимна:

— Отишла при частен детектив, който я свързал с жена, която работи под прикритие.

— Тогава си решила и ти да станеш примамка, така ли?

— Привлече ме идеята да осигурявам на жените доказателствата за изневерите на съпрузите им.

Поднесена по този начин, работата изглеждаше почтена, дори благородна.

— Но това, което ти си е налагало да вършиш, за да се сдобиеш с тези доказателства…

Марго сведе поглед, после погледна Миа.

— Така е. Но в началото се чувствах всесилна. Бях на двайсет и четири, нямах абсолютно никакви грижи, поне така си мислех.

Миа сложи ръката си върху рамото на сестра си:

— Не си искала да имаш грижи.

Марго кимна:

— Живея сама от осемнайсетгодишна, откакто загинаха мама и татко. Бях почти без средства. Сменях гаджетата, които пет пари не даваха за мен, а работата като примамка изисква да не се впечатляваш толкова, да станеш безчувствена.

— Значи точно от това си имала нужда, така ли?

Марго кимна.

— За цял живот.

— О, Марго. Ще ми се да се беше обърнала към мен.

— Ти си имаше свои проблеми.

Това беше самата истина.

— Реши да се омъжиш за човек, напълно неподходящ за теб, аз бях безсилна да те спра. Успокоявах се с мисълта, че някой ден ще прогледнеш, ще видиш истината и всичко ще бъде наред. Винаги съм знаела, че ще се справиш. Но не бях толкова сигурна, че аз ще успея.

Миа се сети за шифъра на металната каса на Марго, датата на развода й с Дейвид Андерсън.

— Толкова ненавиждах този човек — добави сестра й. — Подъл мръсник!

— Знам… вече — леко се усмихна Миа. — Трябваше да порасна.

— Аз също.

Миа отпи от чая си и се облегна на дивана:

— Кога работата като примамка загуби обаянието си, кога спря да се чувстваш всемогъща?

— След около две години — отвърна Марго и също се облегна назад. — Изненадана съм, че ми отне толкова време.

— Какво стана?

— Започна се със съвсем дребни неща. Например, дадох доказателствата и снимките на една клиентка, а тя ги скъса пред очите ми. Каза, че това не бил нейният съпруг, че е сгрешила, като ме е наела. Поиска негативите и ме заплаши, че ако не и ги дам, и не забравя, че съм виждала и нея, и съпруга й, ще ме убие.

Чашата на Марго потрепери в ръката й и тя я сложи на масичката.

— Не умря ли от страх?

Марго кимна:

— Предполагам, че тази работа винаги е криела опасности, но чак тогава разбрах до каква степен. Изведнъж осъзнах, че женените мъже ме опипват на обществени места, свалят ме. Че ме смятат за предмет. Работата ми се състоеше в това да бъда обект на мъжките желания.

— Работата ти е била да предоставяш на жените доказателства за изневерите на съпрузите им. — Миа се изненада, че оправдава поведението на сестра си. — Намеренията ти са били благородни.

Марго я погледна и прехапа устни, после продължи:

— Но след време вече не я възприемах по този начин. Работата беше толкова мръсна и долна, че след няколко години и аз се почувствах омърсена. Имах чувството, че съм само сексуален обект, фантазия, нищо повече.

— А Джъстин? Изглежда невероятен човек и те обича.

Очите на Марго се насълзиха и тя остави чашата си на масата.

— Когато се смяташ за нищожество, за кръгла нула, е трудно да повярваш, че някой може да те обикне.

Сега Миа се просълзи.

— Наистина ли имаш такова мнение за себе си? Мислиш се за нищожество?

Марго замълча за момент, после кимна и избухна в плач. Покри лицето си с ръце, тялото й се тресеше от риданията.

Миа прегърна сестра си и я залюля:

— Миличка, ти си много ценна. Ти си най-важното нещо на света.

— За кого? — успя да промълви Марго.

— За мен като начало. По-важното е ти да имаш високо мнение за себе си. Толкова много неща ти предстоят. Толкова си интелигентна, мила и забавна. Страхотен човек си. И си един от най-талантливите вътрешни дизайнери, които познавам.

— Та ти не си виждала работата ми — подсмърчайки, каза Марго, а Миа разбра, че сестра й се чувства малко по-силна.

— Напротив, виждала съм я. У Джъстин.

— Как попаднахте на Джъстин?

Миа си пое дълбоко въздух.

— Съжалявам, но за да ти помогнем и да стигнем до дъното на убийството на Робърт Грей, с Матю трябваше да се поровим из нещата ти. Намерихме писмо от Джъстин.

Марго отново се разплака.

Миа хвана ръката й и я погали:

— Той те обича. Все още те обича.

— Не го заслужавам — толкова тихо промълви Марго, че Миа не беше сигурна дали е чула правилно.

— Заслужаваш го. Заслужаваш всичко и всеки, когото пожелаеш. Той определено смята така.

Марго взе чая си, отпи и с длани обгърна чашата.

— Мислиш ли, че ще говори с мен, ако отида да го видя?

Миа се усмихна:

— Сигурна съм.

— Готова съм да променя живота си, Миа. Но не знам откъде да започна.

— Ще ти помогна. Аз знам откъде.

— Откъде? — попита Марго. В светлокафявите й очи блещукаха сълзи.

— От нас, скъпа. И двете ще променим живота си и ще го направим заедно. Ще започнем, като станем сестри. Истински сестри. Ще си помагаме взаимно.

— Не се нуждаеш от помощ. Всичко ти е наред, успяла си, обичаш работата си, притежаваш прекрасна къща.

— Ненавиждам живота си — призна Миа. — Нищо не ми е наред. Погледни ме само — дори не приличам на себе си. Промених външния си вид, за да угодя на един мъж, за Бога! А и не се чувствам никак добре в онази къща! Обичам да преподавам — всъщност обожавам да преподавам. Но мразя Бейуотър.

— На мен големият град ми харесва. Винаги съм го харесвала. Обичам блясъка, културните развлечения, освен това има много работа за един вътрешен дизайнер, ако си направя малко реклама.

— Значи трябва да останеш тук. Мисля, че първият ти клиент трябва да си самата ти и този неприветлив апартамент.

Марго се огледа:

— Открай време не ми харесва. Толкова е неуютен. Предполагам, че нарочно съм го поддържала в това състояние, за да не се чувствам като у дома си. Да не харесвам и начина си на живот. Разбираш ли какво имам предвид?

— О, Марго! Разбирам те отлично.

* * *

Докато закусваха бъркани яйца и бекон и пиеха силно кафе, Миа разказа подробно за разследването и връзката й с Матю.

— И той просто се сбогува с теб и си тръгна? — облещи се Марго.

Миа се просълзи:

— Да. Тръгна си.

— Тогава го потърси ти! — възкликна сестра й. — Потърси мъжа, когото обичаш. Аз също ще отида при мъжа, в когото съм влюбена.

— Но мъжът, когото обичаш, отвръща на чувствата ти.

— Струва ми се, че Матю те обича. — Марго отпи от кафето си.

— Дори и да е така, няма значение. Не иска да се влюбва в мен. — Миа ровичкаше в чинията си, беше загубила апетит.

— Днес искам да те заведа на едно място — заяви Марго и очите й заблестяха. — Всъщност на две места.

— Къде?

— Довери ми се.

* * *

Матю седеше на люлката на верандата в дома на Лори, а Роби спеше в прегръдките му. Бе обяснил на Лори, че убийцата на Робърт е заловена — някаква луда жена, която нападала мъже на паркингите на нощни клубове. Робърт сигурно е отишъл да поиграе на дартс, тръгнал е към колата си, за да се прибере у дома, и е бил нападнат съвсем случайно. Тъй като по новините не бяха съобщили подробности по случая, Матю не се притесняваше, че снаха му ще разбере за историята с примамката, или точно как с Миа са организирали операцията. Лори се разрида заради безсмислената смърт на съпруга си, а той я прегърна и я остави да си поплаче на рамото му. Най-после тя прошепна, че поне й остава утехата, че злодейката е заловена. И Роби ще знае, че убийцата на баща му ще бъде наказана.

Попита Матю дали може да наглежда Роби, а тя да си полегне, за да си почине. През последния час той притискаше скъпия си племенник към гърдите си. С удоволствие би стоял така цяла нощ.

„Можеш да дариш Роби с братовчед, точно това би могъл да направиш…“

Спомни си думите на Лори и лицето на Миа се появи пред очите му. Запита се къде ли е тя сега, какво ли прави.

Роби се размърда в ръцете му.

— Спипахме я — прошепна той на детето. — Тя е зад решетките, където ще остане много дълго време. Никога вече няма да нарани, когото и да било. Правосъдието ще отмъсти за смъртта на татко ти.

Роби отвори прекрасните си сини очички и сграбчи Матю за носа. Той остави племенника си да го щипе по лицето, да го дърпа за ушите. Вдишваше сладкото ухание на бебешка пудра.

На живот.

Роби го дръпна за ухото и се засмя.

„Ще ти кажа какво можеш да направиш — можеш да дариш Роби с братовчед…“

Матю затвори очи, после погледна ясното синьо небе и се замисли за бебета — братовчеди на Роби… — и за жената на име Миа.

* * *

— Добре, отвори очи! — каза Марго и завъртя стола, на който седеше сестра й. Миа се подчини и зяпна отражението си в огледалото на „Модни прически“, фризьорския салон, посещаван от Марго. Остана с отворена уста.

— Изглежда също като перуката!

— Казах ти, че Мария е магьосница — усмихна се Марго.

Наистина беше така. Марго донесе червената перука на Миа и помоли Мария да подстриже и боядиса косата на сестра й така, че да прилича на перуката. И сега Миа имаше абсолютно същата прическа. Подстригана до брадичката, по олекотена, правата й коса падаше на едри къдрици. А цветът беше същият като косата на майка им. Цветът, за който Миа винаги бе мечтала.

В огледалото видя себе си. Жената, която винаги е искала да бъде. Жената, която всъщност беше.

— Толкова много приличаш на нея, скъпа — промълви Марго със сълзи в очите.

Миа се усмихна, скочи от стола и прегърна сестра си:

— Вече не си приличаме като близначки!

— Но сме близначки. В душите си.

Миа се усмихна.

— Хайде — подкани я Марго. — Имам още една изненада за теб.

— Каква?

Марго я хвана за ръката и я заведе до колата си.

— Намира се на около четирийсет минути път с кола. Сложи колана и се наслади на разходката, скъпа сестричке.

Настаниха се в спортната кола на Марго. Тя пусна радиото и запя с него. Миа се усмихна. Сестра й изглеждаше щастлива — със сигурност щеше да се справи. И двете щяха да се справят.

Но щом извърна глава, за да погледне през стъклото, лицето на Матю изплува пред очите й. Сърцето й биеше до пръсване, тя примигна, за да прогони напиращите сълзи. Запита се какво ли прави той, за какво мисли.

Дали мисли за нея.

По всяка вероятност не.

Затвори очи и се опита да заличи образа му от съзнанието си, но онези тъмносини очи, гъстата кестенява коса, лицето, раменете, гърдите…

Обичаше го. Толкова много го обичаше, че сърцето я болеше. И вместо да направи всичко възможно да освободи ума си от него, тя му се отдаде и почти го усети. Усети докосването му, нежните му чувствени устни, прегръдките му…

Изведнъж се почувства по-добре, сякаш камък падна от сърцето й.

— Хей, сънливке, отвори очи — подвикна Марго.

Миа се стресна. Наистина ли беше заспала? Погледна си часовника — беше минал почти час, откакто излязоха от фризьорския салон. Погледна през стъклото. Марго беше спряла колата малко преди да влязат в някакъв град.

На голяма табела с бели букви бе написано: „Добре дошли в Пийч Хевън.“ Миа се усмихна.

— Искаш да видиш старата ни къща ли?

— Да. По-важното е, че според мен ти много искаш да я видиш.

Миа беше объркана. Погледна сестра си, но Марго само се усмихна загадъчно и потегли по Бел Лейн. Спря пред светлосинята къща — белите кепенци и бялата веранда блестяха под лъчите на следобедното слънце.

— О, Марго, виж. На моравата е забита табела „Продадено“. Къщата бе обявена за продан и явно някой я е купил.

— Да, ти.

— Моля? — Миа впери поглед в сестра си.

— Купих я на твое име — обясни Марго. — И да, ще ми върнеш парите!

— Но откъде разбра, как…

— Преди месец видях, че се продава, и веднага задействах нещата. Исках да те изненадам.

— Наистина ме изненада. О, Марго. Мечтата ми е да живея тук, в тази къща!

— Знам. Хайде да разгледаме новия ти дом.

— Много те обичам, Марго! — Миа хвана ръката на сестра си и силно я стисна.

— И аз те обичам.

Двайсета глава

Две седмици по-късно

Миа залепи с тиксо последните кашони и написа отгоре им: „Чинии. Чупливо“. Избърса потта от челото си и изпъна гръб. Събирането на багажа се беше оказало тежка работа.

Но си заслужаваше усилията заради мястото, където се местеше. В Пийч Хевън.

През последните две седмици Марго й помогна да си опакова покъщнината. Близначките разговаряха за какво ли не и работата вървеше бързо. Миа имаше чувството, че едва сега опознава сестра си.

Марго правеше ремонт и на собствения си апартамент, промените бяха невероятни. На мястото на кожените мебели в студено бежово сега имаше дивани и кресла, тапицирани с червено кадифе. Килимите бяха в ярки цветове, а на стените висяха акварелите, които Марго винаги бе харесвала. Спалнята й бе боядисана в ярко розово, а една екстравагантна боа обвиваше тоалетката. Марго си поръча нови визитни картички и ги раздаваше при всеки удобен случай. Вече имаше двама клиенти.

Най-важно го бе, че се осъзна. Пое по верния път и беше щастлива.

Миа се усмихна заради сестра си. И двете поеха по правия път. Миа си намери работа като преподавателка по английски в гимназията в Пийч Хевън и предупреди в Бейуотър, че напуска. Директорът съжали, че тя напуска училището му, но при така стеклите се обстоятелства разбираше много добре защо Миа иска да се махне от градчето. Полицията го предупреди за ареста на Норман Нюман. Норман вече нямаше да избяга, нямаше да преподава никога вече. Нямаше да тормози никого.

Миа чу мяукане и се озърна. Уличното коте, което хранеше от две седмици, се беше промъкнало в кухнята и лочеше млякото, останало от закуската.

— Сладурче, млякото не е полезно за коремчето ти! — Тя го вдигна и го погали. — Пийни си малко водичка. Какво ще кажеш да ти отворя една консерва с риба тон? Искаш ли, Сладурче?

— Май си се сдобила с домашен любимец.

Миа се обърна. Матю Грей стоеше на прага. Делеше ги само мрежестата врата.

— Името Сладурче много му отива.

Миа не можеше да реагира, само го гледаше.

— Мога ли да вляза? — попита той.

Тя кимна, притисна котето към гърдите си за подкрепа.

— Защо ми се струва, че това не е перуката. — Матю погледна прическата й. — Истинската ти коса е, нали?

— Да.

— Изглежда страхотно. — Той се пресегна и докосна — копринените й къдрици. — О, Миа!

Тя го гледаше в очите, примряла от страх, да не би да е дошъл да й каже, че мисли за нея, че му липсва, но, разбира се, не може да бъде с нея. Не може да се обвърже.

Не бе готова да чуе подобно нещо. Знаеше го, но не би понесла да го чуе отново.

— Марго се върна — промълви. — Посред нощ. Вече е добре.

Той кимна:

— Хубаво!

— С Джъстин отново са заедно — добави тя. — Не бързат със сериозните ангажименти, но и двамата са много влюбени един в друг. Миналия уикенд вечеряхме тримата заедно.

Никога не бе усещала липсата на Матю толкова силно както онази вечер. Седнаха на маса за четирима и празният стол бодеше очите й, столът, на който трябваше да седи нейният мъж. Нейният Матю.

— Миа…

— Недей, Матю — простена тя. — Моля те! Вече знам, ясно?

— Знаеш, че те обичам, и искам да прекарам остатъка от дните си с теб ли? Да ти показвам непрекъснато колко много те обичам?

Тя зяпна от изненада.

— Ако със Сладурчето ме приемете, де!

Миа беше загубила и ума и дума. Опита се да каже нещо, но от гърлото й не излезе нито звук.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— О, Матю — въздъхна тя и изтича към него. Той я притисна в обятията си.

— Мяу, мяу-у-у.

Матю тихо се засмя.

— По-добре пусни Сладурчето, преди да сме го смазали от толкова много любов.

— Няма такова нещо като прекалено много любов — отвърна Миа. — Не и от теб.

— Нито пък от теб.

Той я прегърна и я погледна в очите:

— Мислех си, че като се оженим, бихме могли да направим едно братовчедче на Роби.

Миа само кимна, изгубила дар слово. Едва след няколко секунди прошепна:

— Толкова много те обичам, Матю!

— И аз те обичам, Миа. Съжалявам, че ми отне толкова време да разбера какъв глупак съм бил. Най-големият враг на самия себе си.

Тя се притисна до него.

— Най-важното е, че ще бъдем заедно.

— Очевидно няма да живеем тук — отбеляза той. — Местиш се някъде. Мога ли да знам къде?

— Марго ми купи къщата на родителите ни в Пийч Хевън. Градът и къщата на моите мечти. Мислиш ли, че ще си щастлив там?

— Сигурен съм, че ще бъда много щастлив… ще бъдем много щастливи през следващите шейсетина години.

Миа засия. Отиваше си у дома заедно с голямата си любов.