Ейми Плъм
Обречени на безсмъртие (24)

24.

Към девет излязохме от нас и се качихме в автомобила, който ни чакаше отпред. Свих се на задната седалка с две момичета, които познавах от училище, а Джорджия седна отпред и целуна по устните красавеца зад волана, когото виждах за пръв път.

Знаех, че това е поздравът на Джорджия към момчетата, които харесва, затова реших да я разпитам по-късно. Тя ни запозна.

— Лорънс — британец, Маги — ирландка, Ида — шведка, а това е сестра ми Кейт, която има отчаяна нужда да прекара една свежа вечер. Ако се прибере отегчена, вие отговаряте. — Пусна радиото, а Лорънс подкара към реката.

Барът се оказа в малко подозрителен квартал в източната част на Париж, район, в който живееха артисти, манекенки и музиканти, които все още не се бяха добрали до върха. През последните години наоколо бяха отворени няколко модерни бара, а тротоарите бяха пълни с хора в ултрамодерни тоалети, които зъзнеха на студа, докато пушеха навън.

Спряхме пред една сграда в уличка, която вибрираше в такт с ритъма на музиката вътре. Входът беше запречен от огромен бияч само по дънки и бял потник, изпънат върху впечатляващите мускули на гърдите му. Лорънс изкрещя нещо, за да надвика музиката, и мъжът ни отвори.

Вътре беше просторно като в бална зала, но само два и четирийсет високо. В единия край се виждаше пултът на диджея, а на отсрещната стена имаше дълъг бар, от който струеше флуоресцентна светлина. Помещението беше от груб камък, с множество колони, които поддържаха тавана. Белите прожектори, инсталирани в ъглите, придаваха на неравните стени зловещ вид.

— Пиене! — извика Джорджия и се отправихме към бара.

Лорънс ме попита какво ще пия с изискан британски акцент и взе и за двамата по една кола.

— Нали съм шофьор — намигна ми той и се усмихна. Чукнахме се и се облегнахме на бара.

— Значи вие с Джорджия… — започнах аз и го оставих да довърши.

— Не — отвърна той, ухили се широко и на бузите му намигнаха трапчинки. — Харесвам момчета.

— Ясно — отвърнах, отново лапнах сламката и се обърнах, за да огледам наоколо.

Не можех да се начудя на невероятното умение на Джорджия да открива най-новите и готини заведения. Красиви хора танцуваха на дансинга, докато другите се бяха отделили в ъглите, отпуснали кльощавите си рамене, разсеяно замислени. Забелязах известна млада актриса, седнала наблизо, заобиколена от обожатели, които се преструваха, че не я зяпат, а певец от модерна британска банда бе полуизлегнат на възглавниците в едно сепаре.

Сестра ми беше близо до мен. Тъкмо се разцелува с момче, което приличаше на манекен, когато мярнах грубоват тип да влиза бавно, но самоуверено и да се отправя към нас. Хората го потупваха по гърба, докато си проправяше път сред клиентите.

Когато приближи, Джорджия остави чашата си на бара и вдигна високо ръце, когато той я прегърна през кръста.

— Джорджия, сексапилната ми южняшка красавица — рече той и я пусна. Усмихнах се. Фактът, че никога не бе живяла в южните щати, нямаше абсолютно никакво значение. Сестра ми обаче бе използвала десетките ваканции, прекарани в родния щат на мама, за да усъвършенства акцент, за който Скарлет О’Хара би продала фустите си, без дори да се замисля. Когато беше в настроение, тя използваше провлачения говор, не пропускаше да каже името си, за да подчертае, че е от по-екзотично място, не просто от Бруклин. Чужденците, поне онези, които говореха английски достатъчно добре, за да различат акцентите, винаги се връзваха.

Мъжът се наведе и я целуна по устните, фактът, че тази целувка беше по-дълга от останалите, които тя раздаваше наляво и надясно, ме накара да заподозра, че човекът е специален.

Тя го стисна за ръката и го поведе към мен. Най-сетне имах възможност да го огледам, без някой да ми пречи, и веднага забелязах, че е от мъжете, по които си пада Джорджия. Беше поне метър и деветдесет и пет, нещо средно между сърфист и футболист — изсветляла от слънцето коса, загар, достатъчно як, за да срази всички защитници на терена. Кафявите му очи изглеждаха светли и приличаха на замръзнал карамел. Начинът, по който прегръщаше Джорджия, издаваше, че двамата са заедно.

— Най-сетне се запознаваме! Кейт, малката сестричка на Джорджия. Чувал съм за теб. Джорджия, не си ми казала, че е толкова красива.

— Защо да ти казвам подобно нещо? — провлачи тя и се обърна към мен: — Кейт, това е Люсиен. Той е собственик на бара.

— Приятно ми е — отвърнах аз.

Той стисна рамото на Джорджия и се наведе, за да прошепне нещо на ухото й. След това се изправи и даде знак на бармана, като посочи групата ни.

— Сладката Джорджия Браун^[1] — подсвирна застаналият до мен Лорънс. — Безплатни напитки цяла вечер. Сестра ти е истинска вълшебница.

— Знам — признах аз, докато наблюдавах как Люсиен целува ръка на сестра ми, преди да обърне внимание на силно притеснения си управител. Докато се отдалечаваше, той се обърна, усмихна ми се и ми намигна.

Група размъкнати момчета влязоха в заведението и тръгнаха към нас. Лорънс се наведе към мен и зашепна:

— Внимание, внимание! Тези момчета са най-готината банда в града.

— Значи са приятели на Джорджия — въздъхнах аз.

Той се усмихна, когато приближиха. Единият веднага се лепна за Джорджия и без да каже и дума, я заведе на дансинга. Тя се наведе и изкрещя нещо в ухото му, след това ми се усмихна, а един от приятелите му се приближи и стисна ръката ми.

— Алекс — изрева момчето и перна дългата коса, провиснала над очите му.

Танцувахме до Джорджия и приятеля й следващите две песни. Ясните сини очи на Алекс и сваляческата му усмивка накараха сърцето ми да се разтупти отново. Усмихваше ми се доволно и аз разбрах, че няма нищо против да ми „кавалерства“. Беше готин. Беше човек. Защо тогава не можех да се отпусна и да се забавлявам?

Накрая се наведох към Алекс и му казах, че отивам да си взема нещо за пиене. Той ме погледна със съжаление и ми изпрати въздушна целувка, докато аз се отдалечавах. Казах си, че съм пълна тъпачка, но знаех, че не мога да направя нищо друго. Не и тази вечер. Не и в близко бъдеще. Не и докато образът на Венсан не ме оставяше на мира.

Когато се върнах на бара, открих, че Лорънс си е тръгнал, но щом ме видя, барманът веднага ми сервира нова кола. Взех я и седнах на огромна кожена възглавница, подпряна на стената.

Облегнах се на стената и присвих очи, за да наблюдавам как се поклащат танцуващите, а след това затворих очи. Оставих ритъмът да завладее хипнотично мислите ми. След няколко секунди чух нисък, сексапилен глас:

— Уморена ли си?

Отворих очи и видях, че Люсиен е седнал на възглавница до мен. Усмихнах му се. Този път не ми се стори чак толкова груб, но от него се излъчваше някаква студенина. Да отвориш един от най-модните барове в града със сигурност оказваше влияние върху егото на човек, реших аз.

— Не съм, просто не ми се танцува.

— Сестрата на Джорджия има ли си гадже?

Браво, пич, направо на въпроса.

— О, не — отвърнах аз. — В момента нямам.

— Това — рече той и потри доволно ръце — ще зарадва приятелите ми.

— Само че аз не съм… не съм в играта.

— Нали нямаш нищо против да се запознаеш с нови хора? — вдигна той вежда.

— Всъщност…

Люсиен очевидно нямаше никакво желание да чуе отговора ми, затова стана, отнесе празната ми чаша на бара и се върна с пълна.

— Двете с Джорджия трябва да дойдете на едно парти, което съм запланувал за след две седмици. Всички известни хора ще дойдат. — Приклекна и ми подаде чашата. — И ти трябва да дойдеш!

Докосна ме игриво по рамото и неволно рязко се отдръпнах. От начина, но който той се напрегна, докато се изправяше, разбрах, че е забелязал. „Какво ти става?“ — изсъсках на себе си, изненадана от реакцията си. Той само се опитваше да се държи приятелски, а аз сигурно бях изгубила всичките си умения да общувам. Преди да успея да кажа и дума или да замажа по някакъв начин положението, той се обърна и тръгна другаде, където щяха да му обърнат повече внимание. Отпих от колата и погледнах телефона си. Още нямаше полунощ.

Станах, проправих си път през танцуващите, за да отида при Джорджия. Тя ми се усмихна загрижено и аз поклатих глава.

— Извинявай, Джорджия. Не съм за тук. Тръгвам си — опитах се да надвикам музиката и посочих към входа, в случай че тя не ме е чула.

Сестра ми кимна.

— Нали няма проблем да се прибереш сама?

— Ще си взема такси.

Тя ме прегърна, след това каза нещо на момчето, с което танцуваше. Той се усмихна, стисна ме за ръка и ме поведе към вратата. Докато се обличах, той извади мобилен телефон и ми поръча такси, излезе с мен на улицата и изчака, докато автомобилът спря до тротоара.

— Благодаря — провикнах се след него аз. Той ми помаха и се върна вътре.

Докато отварях вратата, огледах уличката и забелязах, че Люсиен е навън и говори по мобилния си телефон. Когато погледите ни се срещнаха, вдигнах ръка, за да му помахам за довиждане, а той ми отправи самоуверена усмивка и също махна.

Слабо, червенокосо момче беше застанало до него и се обърна, за да види на кого маха Люсиен, но бързо извърна глава.

Поех си рязко дъх и продължих да гледам назад, докато таксито се отдалечаваше. Една секунда ми беше достатъчна, за да позная момчето, на чието лице беше изписана толкова горчивина. Беше Шарл.