Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (6)

6.

Цяла седмица тримата притежатели на лодката работиха по ремонта й… Точно толкова бе необходимо и за да заздравеят раните, причинени от пубертета. Олющената ръка на Фори хвана здрава кора и той я обели, защото го сърбеше. От сцепената вежда на Васко не остана и помен, а моравосиният хълбок на Женя избледня, стана зелено-жълтеникав и постепенно възвърна нормалния си цвят.

Неизличим за Васко остана само срамът от историята с ореха. Имаше нещо много, много долно в тази постъпка. Как можа да тръгне по акъла на Фори? Че и цигара запали!

Угризенията, или по-точно — ревността, се събуждаха у Васко винаги когато се връщаше към спомена за преживяното. Тогава му се искаше да унизи Фори пред Тинчето. Да го вкара например гол в банята й, да пусне душа върху главата му и да го заключи вътре, а той и Тинчето да седнат на ореха и да си умират от смях. Знаеше обаче, че Тинчето няма да се съгласи на подобно нещо — долната постъпка си е долна независимо кой е вътре в банята и кой — горе на ореха.

Васко ходи няколко пъти към вилата с надеждата, че ще срещне Тинчето. Искаше му се да й покаже, че няма нищо общо с разни простаци, които се катерят по орехи. Водеше с Тинчето мислено дълги разговори. Толкова остроумен и находчив бе, че винаги й се харесваше. Стигаше до вилата въодушевен, с добро настроение и решен, ако тя не го зърне отнякъде, той да я потърси. Куражът му обаче се изпаряваше пред градинската порта.

Само веднъж се престраши, влезе и я повика. Тинчето го попита какво иска, и той бъкел не можа да обели. Каза само „Ами аз, ами аз…“ и толкова. Тръгна си засрамен, идваше му в земята да потъне. Два дни се изчервяваше при мисълта за случилото се. Когато отиде следния път, имаше намислен изход от всяко положение. Ако Тинчето го видеше, щеше да й каже, че отива у Фори. Ако не го видеше, щеше да я повика и да й поиска „Нещастна фамилия“ от Васил Друмев — заглавието взе от списъка на задължителната за през лятото литература.

Както става в живота, не се случи нито едното, нито другото. Тъкмо сви по пътечката към вилата, и видя от горния край да пристига Фори. Мръсникът му с мръсник, влачеше голяма и тежка дървена стълба. И Фори го видя — възможност за отстъпление нямаше. Спряха точно под ореха. Някой бе махнал счупения клон и върху оголеното стъбло Васко забеляза два отпечатъка. Нямаше нужда да е детектив, за да разбере, че на Фори това влачене на стълбата не му е за първи път.

— Къде си тръгнал? — попита го Васко.

Погледите им се срещнаха — Васковият, пълен с презрение и ревност, Форевият, като на наакано хлапе.

— Ами — посочи с глава към стълбата Фори — на дядо един я поискал, та… А ти?

— При тебе идвах, да те взема.

— К’во ще ме вземаш?

— Нали при лодката трябва да ходим.

— Ще ходим — отвърна Фори. — Има време.

Васко хвана стълбата да му помогне, но Фори не знаеше накъде да тръгне.

— Да си починем, а? — предложи той, друго не можа да намисли.

Положиха стълбата и седнаха под ореха. Мълчаха и ту се поглеждаха един друг, ту хвърляха по едно око към вилата на Тинчето.

— Баща й е скулптор — обади се ненадейно Фори и издаде мислите си.

— Знам — отвърна лаконично Васко.

И отново замълчаха. Далеч, встрани от тях, се стелеше морето — синьо и тихо. Нос Галата се врязваше остро навътре и на най-издадената му част се белееше фарът. Зад него на брега на заливчето беше лодката. Женя сигурно вече ги чакаше.

Васко се изправи. Фори — и той. Не му се ставаше, не знаеше какво да я прави тази стълба, но нямаше как.

— Далеч ли е този? — посочи с очи Васко стълбата.

— Кой?

— На дядо ти познатият.

Фори се замисли. Мисли, мисли, пък отсече:

— Абе за какво му е притрябвала баш сега стълба.

Поеха по обратния път. Стълбата се тътреше зад гърбовете им. Колкото повече приближаваха лозето, толкова по се възстановяваше разклатеното душевно равновесие на Фори. Може пък Васко нищо да не е разбрал.

— Ако се задържи така времето, ще й изкараме парите! — опита се Фори да подхване разговор за лодката. Заплеснал се бе и не видя, че дядо му го дебне иззад оградата. Докопа го за ухото и го изви.

— Къде я мъкнеш постоянно тази стълба, а!?

Фори изстина. Погледна Васко с бялото на очите си.

— Виж го к’ъв е! Пълно куку! — опита се Фори да спаси малко-малко от престижа си. — Хем той ме прати, хем…

Васко мълчеше. В края на устата му имаше лека усмивчица, която още повече подсили смущението на Фори. Добре, че от лозето излязоха две деца, софиянчета, квартиранти във вилата. Едното, голямо колкото тях, се казваше Любчо, другото, две-три години по-малко — Марчо. Любчо подаде на Фори два лева.

— Предварителната продажба на билети започна — оживи се Фори и прибра парите. — За два курса предплащат.

— Само нашите да не разберат — обади се смутено Любчо.

— Ясно! — отвърна Фори. — А пари за рейса имате ли?

За рейса братята софиянци не бяха помислили и Любчо изпрати Марчо да поиска пари.

— Кажи им, че са за сладолед! — поръча той на малкия.

— И крадете, и лъжете! — укори го Фори.

— То едното върви с другото! — каза многозначително Васко.