Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (38)

9.

Васко наплиска лицето си с вода и започна да го трие с пешкира. Стоеше леко разкрачен — за първи път откак се беше качил на „Елена“, корабът се люшкаше насам-натам. Дори през затворения филистрин се чуваше грохотът, с който вълните се разбиваха в борда.

Васко отвори чекмеджето на бюрото и извади учебника по география. Хвърли диагонален поглед на урока, погледна си часовника и тръгна. Бързаше така, както бързаше във Варна, когато закъсняваше за училище.

Капитанът се бе заровил в книжата си и не чу първото почукване. Второто го сепна и той бързо загаси цигарата в пепелника — беше обявил, че отново се отказва от пушенето.

— Момент! — извика той и разгони дима с ръка. — Влез!

Вратата се оказа заключена. Слава Богу, щеше да забрави пепелника. Скри го в бюрото и отключи. На прага стоеше Васко.

— А, ти ли си? Че стана ли време?

Пусна го да влезе, посочи му стола до бюрото, а той седна на своя. Погледна отново към книжата, грижи някакви трябва да имаше, защото остана така загледан две-три минути, докато усети, че Васко го чака.

— Какво имаме за днес?

— Географските пояси.

— Знаеш ли ги?

— Знам ги.

— Ама аз не искам просто „Знам ги“! Искам да ги знаеш за отличен.

— Знам ги за отличен.

Капитанът се почеса по главата и пак хвърли око към разтворените на бюрото му книжа.

— Щом ги знаеш — каза той, — върви при другаря Маринов да те изпита, че сега съм зает, а новия урок ще ти го предам в четири следобед. Извънредно… И Маринов да ми докладва устно за резултата от изпитването.

Васко излезе от капитанската каюта, но не отиде веднага при помполита. Тръгна към палубата, хем да погледа малко разбеснялото се море, хем да прочете още един път урока. Ходеше разкрачен, за по-устойчиво. Вън го побиха тръпки, вятърът идваше от север, а и пръските от разбитите вълни мокреха лицето му.

След половин час тръгна към каютата на помполита. Колкото и да го изпитваха, повече от петнайсет минути не можеше. Следния час имаше биология при доктор Чучев. От Маринов щеше да отиде направо при него, учебникът и тетрадките му бяха там, рано сутринта докторът ги бе взел, за да се подготви.

— А така, а така! — чу Васко гласа на Киро Майтапа и се обърна. — Усвояваш моряшката походка.

Васко не го разбра.

— Разкрачена! — обясни Киро и посочи разтворените като пергел крака на Васко. — Като те полюшка по-продължително, и на сушата така ще тръгнеш. Видиш ли някой да ходи разкрачен, малко като наакан, да знаеш, че е моряк. Върви ли учението?

— Върви, къде ще ходи!

— Е, няма къде! Не са се сетили да направят плаващи училища. Мърдане няма!

Васко залитна, може би случайно, и Киро го хвана под мишницата.

— Ако ти се додрайфа — посъветва го Киро, — дишай дълбоко. И най-важното — казвай си, че нищо ти няма.

Доктор Чучев се появи откъм палубата с бяло като пран чаршаф лице. Натискаше устата си с длан. Влетя в каютата и миг след това се чу познатият шум от повръщане.

Киро смигна на Васко — така е, когато пускат всякакви на парахода! А Васко си мислеше, че сигурно и докторът ще отложи часа си за следобед. На сушата такова нещо не може да ти се случи, там се учи на две смени. Никакви своеволни промени на часове не могат да стават.

А тук?! География — следобед, биология — пак следобед. А за утре сутрин по литература кога ще развива темата „Кой момент от разказа «По жицата» от Йордан Йовков вълнува най-много“?

Помполитът Маринов се усмихна, когато Васко му каза, че капитанът току-що го е изпратил да го изпита за географските пояси. Усмихна се така, че на Васко никак не му стана приятно.

— За утре — рече Маринов — ще ми напишеш поне два синонима на думичката „току-що“.

— Вместо съчинението ли?

— Плюс съчинението! И не се мъчи да доказваш, че „току-що“ означава след половин час.

— Добре — въздъхна Васко, като си мислеше, че учениците на суша са поставени при много по-човешки условия, отколкото плаващите по море.

След това започна изпитването. Васко бе доволен, по собствена преценка не изпусна нищо, нито пък ъка-ше, когато разказваше урока. Но изглежда, че сухоземните оценки се различаваха от морските, защото Маринов каза:

— Имаш късмет, че не те е изпитвал капитанът, щеше да ти опъне ушите!

Той изброи допуснатите от Васко неточности и пропуски.

— Така е — съгласи се Васко.

— Така е, но на капитана ще трябва да докладвам!

„Докладвайте му, че съм знаел за «отличен», а аз ще го науча“, прииска му се на Васко да каже на помполита, но един друг Васко се обади у него, един Васко, чийто глас напоследък все по-често чуваше: „Стига с този ментърджилък, Василе! И все на дребно го почваш, а накрая дебело излиза“.

— Какво се замисли? — попита го помполитът, но не дочака отговор, защото се загледа през филистрина. — Променяме курса! — възкликна той и излезе от каютата. След него — и Васко.

 

 

„Елена“ наистина променяше курса. Петнайсет минути преди помполитът Маринов да забележи това, един писклив сигнал накара корабния радист с прякор Антената да подскочи. Той сложи бързо слушалките на ушите си. Писукането продължаваше: три точки — три тирета — три точки, три точки — три тирета — три точки. Антената затрака с показалец по морза. Лицето му беше напрегнато и съсредоточено. Вдигна телефона и докладва:

— Старпом, сигнал SOS!

След миг капитанът и старпомът дойдоха при него.

— Координати?

Антената не отговори веднага, записваше някакво съобщение. После каза:

— Умиращ човек на борда на гръцки кораб. Нямат лекар. Ние сме най-близо.

— Координати? — повтори въпроса си капитанът.

Антената погледна листчето и съобщи координатите.

— Викнете веднага тук д-р Чучев! Нека поиска нужните му сведения и после — при мене! — нареди капитанът на старпома и се обърна към радиста: — Съобщете, че ще окажем помощ!

От корабната радиостанция капитанът отиде на мостика и пое сам командването:

— Десет градуса дясно руля!… Така дръж!

„Елена“ зави и следата зад нея описа полукръг, по който помполитът Маринов разбра, че курсът е сменен. Когато двамата с Васко излязоха в коридора, вече всички знаеха за произшествието на гръцкия кораб. Първата мисъл на Васко беше, че е много вероятно да откачи днес „морското училище“. Сам се усмихна на това определение. После видя д-р Чучев да излиза от корабната радиостанция. Едва се държеше на краката си. Вървеше като пиян, главата му бе издадена напред, като че ли с нея влачеше цялото си тяло.

— Какво е положението, Чучев? — попита го Маринов.

Доктор Чучев не намери сили да отговори. Само махна с ръка — мани-мани!

Едвам се дотътри до командния мостик. Облегна се на компаса и каза:

— Остра атака от апендицит с вероятност от перитонит, ако не е нещо друго.

— По-точна диагноза не съм чувал — подигра го капитанът, извърна глава към доктора и ококори очи: — Тебе за помощ викат, ти май от помощ се нуждаеш!

— Ще се оправя! — отвърна докторът и добави: — Не съм държал скалпел в ръката си от студентските години!

Тази мисъл като че ли го стресна, на лицето му се появиха напрежение и дори червенина по бузите.

— Трябва да изваря инструментите! — каза той.

— Че какво чакаш?

Капитанът вдигна бинокъла към очите си. Дяволско време! И мъгла отгоре на всичко.

— Старпом, пуснете радара!

Старпомът махна брезентовия калъф. Екранът просветна в зелено.

— Кораб дясно по носа, седем градуса, дистанция двайсет кабелта — докладва старпомът.

— Машината най-малък! Приготви лодка номер две за спускане!

— Дистанция седем кабелта — докладва старпомът й погледна тревожно към капитана: — Не бива да приближаваме много, другарю капитан.

Капитанът не му отговори. Знаеше много добре, че в това бурно море операцията е опасна, но там, на около миля умираше човек. Можеше ли да го остави, след като бе обещал помощ. Ами ако се случи нещастие с неговите хора? Може би най-добре е да се посъветва… не, не, няма време за съветване, той, единствено той отговоря за всичко, защо е необходимо да губи време или да търси успокоение на съвестта си, като раздели вината с други.

Съвсем изненадващо за всички капитанът даде заповед за пълен ход на машината. Беше решил да приближи „Елена“ възможно най-близо до гръцкия кораб, като извършва обиколни движения. Моторите зареваха и „Елена“ придоби стабилност.

— Ще се приближим на три кабелта! — съобщи капитанът на старпома. — Стоилов да поддържа радиовръзка с гърците. Ще изчакаме така, колкото може, пък дано Нептун си седне на задника.

Нептун, изглежда, нямаше намерение да си сяда на задника, но Васко го беше вече направил. Свит до кнехта, той държеше врата си изпънат, като че ли искаше да удължи обратния път на храната. Стискаше устата си колкото сили имаше. Морската болест го тресеше, че чак очите му се бяха изцъклили. Видя чичо си Антон — тичаше по палубата. Спря край Васко:

— Бягай в каютата!

— Нищо ми няма!

Сети се за указанията на Киро и започна да диша дълбоко. Видя, че горе вдигаха брезента на неговата лодка. Пристигнаха моряци и той се поизправи. Не искаше да се излага.

— Е, юнга — рече единият, — още ли искаш да ставаш моряк?

Останалите се засмяха. Васко не отговори. За първи път през живота си не му се лъжеше, очевидно морската болест бе разбъркала всичко в главата му.

— Защото Панчо Владигеров вече не ще. Освен че повръща, и плаче.

Васко нямаше как да плаче, иначе би заплакал. Усети отново, че стомахът му се вдигна нагоре, сякаш искаше да изскочи навън. Напрегна си волята и започна да диша дълбоко. Когато вдигна отново глава, мъглата се беше поразсеяла. Чак сега видя, че на палубата е кажи-речи целият команден състав.

— На два кабелта сме — каза капитанът.

— Не се ли страхувате, че може да се сблъскаме, другарю капитан? — каза Атанасов. — Вълнението…

— Не се страхувам, Атанасов — прекъсна го троснато капитанът. — Ако такова вълнение можеше да ни сблъска! Ще се научиш, ако не аз, практиката ще те научи!

Слави Фотев излезе на палубата, заозърта се, видя Васко и отиде право при него:

— Защо си тук, търсих те в каютата?

— Нищо ми няма! — отвърна Васко.

Слави Фотев щеше да помъкне сина си към каютата, ако не бе се разнесъл гласът на капитана:

— Шестима доброволци за гръцкия кораб има ли?

Моряците инстинктивно погледнаха към развълнуваното море, сетне — към гръцкия кораб, на който един моряк очакваше помощ. Триста-четиристотин метра имаше дотам, не е кой знае колко, но нямаше да е лесно.

Двама се обадиха. После още трима. Васко гледаше съм баща си. Боцман, пфуй! Той и за моряк не става.

„Аз, другарю капитан, аз Васил Славов Фотев искам да участвам…“, поиска му се на Васко да се обади и да засрами баща си.

— Аз — каза Слави Фотев, без да разбере как го каза. Може би бе прочел нещо в очите на сина си, но във всеки случай забеляза, че те блеснаха, когато се обади. Пое спасителния пояс, нахлузи го през главата си и взе да го връзва. С едно око погледна към Васко. Преградата, която ги разделяше от деня, в който Васко разбра, че не е боцман, я нямаше.

— Ще разрешите ли, другарю капитан? — попита третият помощник-капитан Атанасов.

— Да разреша какво?

— Да поема командването на лодката.

Капитанът се поколеба.

— Добре — каза той. — Теорията я знаеш, в практиката да видя как си.

Командата изчезна по трапа към лодъчната палуба. След малко се чу скърцане като от сто несмазани врати. Лодката с екипажа бавно се спусна към развълнуваното море и спря увиснала над вълните. Слави Фотев погледна към кипящата под него бездна, после нагоре към палубата, откъдето го гледаше Васко. Опита се да му се усмихне. Машините на „Елена“ запуфкаха отново едва-едва и разгневеното море взе да лашка кораба насам-натам.

Атанасов запали мотора на лодката и даде знак. Лодката стремглаво се заби във вълните и точно тогава се случи неочакваното. Моторът загасна, една вълна поде лодката и я понесе към корпуса на „Елена“, като отхвърли напред Атанасов и го заби с нос в седалката. Слави Фотев видя кръв до себе си. Лодката, временно успокоена, щеше да стане лесна плячка на следващата вълна. До края на живота си Слави Фотев щеше много пъти да се връща към този момент, да се мъчи да си спомни как и какво си е помислил, но никога нямаше да се сети, защото време за мислене нямаше.

— Отблъсквай с куките! — изкрещя той, като скочи от мястото си и хвана здраво румпела.

Два дълги пръта се опряха в корпуса на „Елена“. Усилието бе неимоверно. Неподозираните човешки възможности като че ли се проявяват само в борбата на живот и смърт. Железните моряшки мускули надвиха силата на вълната и предотвратиха катастрофата. Останалите от екипажа бяха вече грабнали греблата.

— Уп-уп, уп-уп! — започна да надвиква Слави Фотев рева на бурята и да отмерва такта за гребане. — Уп-уп, уп-уп!

Вятърът брулеше безмилостно лицата и пълнеше очите със солени морски пръски. Само късметът спаси лодката от следващата вълна.

Васко гледаше унесен, струваше му се, че ще полудее, стискаше, без сам да съзнава, палците си до болка и си повтаряше наум: „Татенце, татенце, татенце“. Никога не бе викал така на баща си.

Гребците напрягаха мишци, докато мотористът напразно се опитваше да запали мотора. Слави Фотев продължаваше да се надвиква с бурята, като извръщаше тревожно глава назад. Вторият опит за запалване излезе също несполучлив. Но третият успя, перката набра обороти, зад лодката се образува бяла пенеста ивица и чак сега Васко усети, че не е сам, че около него има и други, които си отдъхнаха заедно с екипажа на лодката. След напрежението морската болест се обади отново, Васко наведе глава през планшира и заповръща.

— Дръж се! — подпря с длан челото му Антон.

— Нищо ми няма — каза Васко между две повръщания.

Мъглата, оредяла временно, взе да се сгъстява и от гръцкия кораб се виждаше само сигналната светлина на прожектора. Васко погледна наоколо си. Палубата се беше опразнила. Кога се бяха измъкнали всички, така и не бе разбрал. И никой нито една дума не каза за баща му. Неблагодарници!

— Хайде, прибирай се! — каза Антон.

— Тук ми е хубаво.

— Хубаво ти е, ама не мога да те оставя сам.

„Видя ли го татко, а? Той май оправи цялата работа, ако че не е боцман!“, помисли си Васко, но не го каза, нали беше решил много-много да не приказва.

— Хайде! — подкани го Антон и двамата тръгнаха.

— Щеше да стане беля — каза Васко.

— Щеше.

— Ама се размина.

Антон не отговори.

 

 

Междувременно екипажът на лодката изживяваше трудни минути. Пред лодката като огромна черна стена се извисяваше корпусът на гръцкия кораб. Приближиха откъм подветрената му страна.

— Задържай! — викна Атанасов.

Макар с разкървавен нос и сцепена вежда, той бе заел командното си място.

Мотористът даде заден ход.

През борда гръцките моряци бяха спуснали наредени един до друг плетени балони и ги местеха насам-натам, като се опитваха да налучкат къде точно вълната ще блъсне лодката в борда на кораба. Няколко здрави ръце се протегнаха и хванаха въжетата. Последваха ги други. Доктор Чучев пръв тръгна по щормтрапа. Поеха го през борда. Един по един се изкачиха и останалите моряци. Беше се получило нареждане от капитан Батулев да изчакат преминаването на бурята. Нямаше защо да се рискува отново. Една вълна пое опразнената лодка, втората я напълни и въжетата се скъсаха.

 

 

Капитанът на „Елена“ Илия Батулев изтри потта от челото си — току-що от гръцкия кораб се бе получило съобщение за успешното пристигане на доктор Чучев и всички останали. Тръгна си, но видя, че и Васко е тук.

— Всичко е наред! — успокои го капитанът.

— Кога ще се върнат? — попита Васко.

— Само не искай сега да се връщат! — сложи ръка капитанът на Васковото рамо, огледа останалите и каза: — Ама Фотев, а? Захлупи ги всичките!

Васко усети как сърцето му затупка по-силно.

— Всичките! — повтори капитанът и излезе.

След огромното напрежение се чувстваше уморен, страшно уморен и му се искаше да спи, но нямаше как.

Навън бурята като че ли се усили. Небето потъмня, мъглата се вдигна, но рукна дъжд.

— Мръсен ден! — каза Антон.

Но Васковите очи светеха радостно. Какъв ден само!

Тази нощ Васко спа при чичо си Антон. Не че го беше страх от бурята, нищо подобно, просто морската болест бе преминала така неочаквано, както бе дошла, и на Васко не му се спеше, разговаряше му се. Беше възбуден.

— Ти момиче имаш ли си? — попита Антон.

Васко трепна, защото, като чу въпроса, и в съзнанието му изплува Тинчето.

— В какъв смисъл?

— Ти знаеш в какъв.

— Имам — каза Васко и веднага съжали за казаното. Нали уж щеше да си пресмята думите и да не лъже!

— Знам, че имаш. Августина!

Васко ококори очи. Антон се засмя:

— Видях плаката — каза той, отвори страничното чекмедже на бюрото и извади куп пощенски картички.

— След два дни, живот и здраве, сме в Генуа. Пусни й една картичка, която искаш, тук има от цял свят. Ето тази е от Гваделупа. Пиши й, че си в Гваделупа. Това прави впечатление.

Васко мълчеше и гледаше купа пъстроцветни картички, от хубави по-хубави. Чудеше се накъде биеше чичо му Антон. Сега разбираше, че не току-така го беше поканил при себе си.

— Ти май нещо беше сърдит на баща си, а?

Аха, ето каква била работата! Васко понечи да отрече, все едно, вече не му се сърдеше, но преглътна думите си и това му достави удоволствие. Виж как можел да мълчи, вместо да лъже.

— Слушай — ръгна го в ребрата Антон, — моряк, който не лъже, не е моряк. Само че за разлика от другите морякът лъже, без да иска, и без корист. Ей на, и аз те излъгах и сега да ме биеш по главата, пак не мога да ти кажа защо.

— Какво ме излъга?

— За онази история, в Барселона.

— Дето са те глобили две хиляди долара?

— Никакви две хиляди долара не съм плащал. Всичко на всичко двайсет ми взеха за нарушаване на нощната тишина. Ама онзи ме намери лошо с юмрук в корема и аз изквичах, сякаш ме колят!

— Онзи, дето говорил против България ли?

— Нищо не е говорил! Повърнах на панталона му и той — прас! Оттогава капка алкохол не слагам в устата си. А оная патриотична история си я съчиних, защото, как да ти кажа, ако чуя някой да говори срещу България, все едно, ще го смеля.

— И аз, като излъгах Фори, нямах намерение да го лъжа, защото, ако татко ме беше взел, щях да тръгна.

— Ти ще станеш моряк, бе, истински моряк! Ей ти картички, колкото искаш вземи и утре цял ден пиши. Да четат и се пукат от яд. А сега… — Антон свали ризата и навлече пижамата. — Страшно ми се слизаше в Барселона, ама нали замествах баща ти. А на следващия ден ме беше страх да не ме видиш. То за всяка лъжа се плаща.

— Така е — съгласи се Васко и се мушна под одеялото. За първи път откак бе на път, се завиваше с одеяло.

На сутринта бурята бе стихнала и дъжд не валеше, въпреки че по небето се носеха големи и тежки оловни облаци. Васко се събуди около осем, вечерта заспа късно, но спа дълбоко и когато отвори очи, не разбра къде се намира. После изведнъж се сети за събитията от предишния ден и на душата му стана леко и радостно. Какъв баща имаше само, онази праскова, Фори, не можеше и да мечтае за такъв. Горкият Женя, и той не беше случил с баща, а заслужаваше един Слави Фотев.

Васко скочи, взе картичките, които си бе избрал, и отиде в каютата на баща си. Щеше да пише до всички, първо на майка си, после на Женя, на Тинчето… Е, може би един ден ще пише първо на Тинчето, а после на останалите, но това зависеше само от нея и от никой друг. Той я призна за свое момиче съвсем официално пред чичо си Антон, сега имаше думата тя.

„Мила мамо, Иво, Красимире…“ Вратата се отвори и на прага застана капитанът.

— Празнуваме ли?

Тонът му беше суров.

— Какво да празнуваме? — изправи се Васко.

— И аз това питам! На физкултура не си се явил, сега на математика трябва да си.

Дявол да го вземе, и през ум не беше му минало за училище. Какво училище след тази буря! Когато миналата година падна големият сняг, два дни не учиха, после една седмица откачиха за грипа, а тука, дето, като те разклати, започваш да повръщаш червата си, един час не ти признават. Наистина законите на морето са малко бамбашка. Ей, какво знаете вие, приятели мили, от седми „б“? Това, вашето, училище ли е! Да дойдете тука, да видите какво значи да ти се изметне мозъкът от учене. Ама хич нищо не признават, никакви извинения не минават, не се съобразяват даже с факта, че си изключен и следователно никакъв ученик не си!

Когато свърши часът по български, Васко видя земя. След около час „Елена“ навлезе в тихо заливче, брегът беше пуст и каменист, никакви признаци на живот нямаше. Застанаха на котва. Два часа по-късно в заливчето влезе гръцкият кораб и вдигна в знак на уважение българското знаме. Сърцето на Васко се изпълни с гордост. Очакваше с нетърпение да види баща си. Отново му стана леко и весело. Такъв е моряшкият живот, едно непрекъснато сменяне на неволи с радости, на радости с неволи… Много литературно взе да го даваш, Василе, рече си той, успокой топката и не позволявай на брадичката ти да трепери предателски!

Но каквото и да си говореше, за да потисне вълнението си, очите му се напълниха със сълзи, когато гръцката лодка докара българския екипаж и гръцкият капитан прегърна капитана на „Елена“. Сетне дълго се ръкува с д-р Чучев, стисна ръката на всеки един от моряците, а когато стигна до Слави Фотев, от очите на Васко рукнаха сълзи и той побягна към каютата. Не искаше да го видят, че плаче.