Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (35)

6.

Два дни след като Женя предаде своите „Показания протест“, директорът свика учителския съвет и със съжаление заяви, че няма да прочете пълния текст, за да не припадне някой от смях. Обеща обаче да държи показанията протест в кабинета си на разположение на тези, които обичат хумора. Ето и пасажите, които директорът прочете:

Ако изведете всички ученици на двора, другарю директор, строите ги, накарате ги да си сложат ръка на сърцето и ги помолите да кажат честно кой от тях не би предпочел да пътува по море, вместо да кисне по шест часа на ден в клас, ще видите, че само момичетата и двама-трима зубрачи ще останат на суша. Тогава как си обяснявате, че от цялото наше училище, от училищата в цяла Варна, от училищата в цялата страна само Васко успя да осъществи това, за което мечтаят всички? Ето как, другарю директор: Васко се отличава с предприемчивост, смелост и мъжество. Той не е от тези, които само приказват и нищо не вършат. Такива хора като него са необходими, защото, знаем и от Дванайсетия конгрес на Партията, важни са не думите, а делата.

Учителката по биология, млада жена с чувство за хумор, се изправи и изръкопляска. Всички се разсмяха, започнаха да приказват помежду си, та директорът, след като се насмя и той, почука по масата. После предаде в резюме следващите пет-шест страници, в които се описваше подробно как се е стигнало до „отпътуването“ на Васко. Женя поемаше цялата вина върху себе си. „Ако не бях аз, завършваше тази част от показанията протест, Васил Славов Фотев щеше да си е на училище и вие сега нямаше да си губите времето с моите показания“. Накрая директорът прочете следната извадка от най-съществената част от показанията, в която Женя протестираше срещу определението „бягство от родината“.

Държавното знаме на Народна република България определя принадлежността на даден кораб към флота на Народна република България, другарю директор. Това не съм го измислил аз, а хора, по-умни от мене, и са го включили като член десети от „Устав за службата по корабите от морския флот на Народна република България“. Над „Елена“ се вее държавното знаме на НРБ, което аз видях с очите си в деня на Васковото отплаване. А съгласно член дванайсети от цитирания по-горе устав: „Под държавното знаме на НРБ плават само (подчертаването мое — Е. П.) български кораби съгласно Кодекса на търговското мореплаване“. Следователно, другарю директор, Васко и в момента се намира на територията на НРБ, защото всеки български кораб е късче от нашата родина, плаващо късче (това съм го чел във вестник „Фар“, но не помня в кой брой), което разнася нейната хиляда и триста годишна слава по целия свят. Във връзка с гореизложеното аз настоятелно моля:

1. Да се поправи намаленото поведение на Васил Славов Фотев от „добър четири“, на „примерно шест“, като, ако е необходимо, съм готов да преотстъпя двете единици от моето поведение.

2. Да се оформят бележките на Васил Славов Фотев за първия срок с оглед средният му успех да е „отличен пет и седемдесет и пет“.

На това място избухна такъв смях, че ако някой слушаше отвън, щеше да помисли, че учителите са се събрали да си разправят вицове. Директорът, когото учениците смятаха за суров и намръщен, извади носна кърпичка, за да изтрие сълзите си.

— Момент колеги, момент — рече през смях той. — Ето и последните три-четири реда:

Моля Ви най-учтиво, другарю директор, при вземане на решението да имате предвид думите на Карл Маркс: „Всеки честен човек носи родината в сърцето си и затова никога не може да избяга от нея, както и от съдбата си“.

Смехът започна още с обявяването на цитата и изригна като вулкан накрая, когато всички разбраха, че се касае за един скалъпен от Евгени цитат. Единствено учителката по физкултура, която, общо взето, бе скарана с хумора, стоеше като препарирана и се чудеше какво толкова смешно има, но реши да не се обажда. Нейната работа беше да гледа кой за колко секунди пробягва шейсетте метра, и ако може, да го накара да бяга по-бързо.

След като се успокои, съветът прие единодушно предложението Васко да бъде изключен от училището. Разбира се, дебати имаше. Микренска се опита да намали наказанието с преместване от класа, но директорът обясни, че за такава постъпка изключване от училище е най-малкото, което може да се поиска. В края на краищата важното беше да предпазят останалите ученици от подобни изключително глупави простъпки. Физкултурничката предложи предпазването да обхване всички, които имат условия да повторят грешката на провинилия се ученик от седми „б клас“, тоест Васил Славов Фотев да бъде изключен от училищата по цялото Българско Черноморие. Избухна отново смях. Физкултурничката и този път не разбра какво толкова смешно има, но реши да не прави демонстрация и гласува за предложението на директора. След това се постави въпросът за наказанието, което следваше да получи Евгени Панчев за това, че е подтикнал приятеля си към бягство и го е прикривал съзнателно. Учителите се изказаха много ласкаво за Женя, смяха се отново на чудесно написаните показания протест, някой дори говори за подчертани журналистически качества. Намалиха му поведението само с две единици, тъй като взеха предвид отличния му успех. След съвета Микренска помоли директора лично да се обади на бащата на Женя и да омекоти евентуалните последствия. Като добра учителка и класна тя познаваше добре условията, при които живееше и работеше всеки ученик от класа й.

 

 

В хола у Женя тегнеше тежката атмосфера на намаленото с две единици поведение. Бащата диригент със синове калпазани, каквото определение сам той сложи на децата си при току-що приключилия семеен скандал, седна на пианото, а майката извади флейтата. Идеше й да я счупи в главата на своя съпруг, но твърде много обичаше флейтата си, за да го направи. А и знаеше, че в този дом музиката е единственото средство, чрез което можеше да се стигне до някаква хармония. Бащата кимна и къщата се изпълни със Соната за пиано и флейта от Моцарт. Но, изглежда, не звучеше така, както е звучала по-рано, защото майката на Женя поглеждаше ту нотите, ту мъжа си, докато главата на семейство Панчеви отпусна безпомощно ръце и каза отчаяно:

— Всичко отиде по дяволите! Ще се преместя в Шумен.

— Какво?

— Там поне няма море.

— По-добре в Швейцария. Там въобще няма — отвърна жена му троснато.

Женя, който стоеше изгонен в антрето, залепи ухо на вратата. Разгарянето на конфликта можеше да тикне развоя на събитията в желаната от него посока или пък съвсем да оплеска работите.

— Единият хванал морето, другият — и той натам гледа… А какъв квартет бяхме!

Гласът му беше тих и носталгичен и това се хареса на Женя. Изглежда, че и Панчева разбра благоприятността на момента:

— Пусни детето да върви на рождения ден! — чу Женя гласа на майка си и стисна палци.

— Послушах те, не го бих. На рожден ден обаче кракът му няма да стъпи — отвърна бащата със същия убит и равен тон.

— Инат си! И нямаш никакъв педагогически подход. Ти ги отблъскваш от къщи. И двамата.

— Значи аз! — повиши тон бащата и Женя се намръщи. — Тогава ще се махна аз, дано те се приберат.

Женя чу как избумтя капакът на пианото, и съвсем неочаквано, както беше навел глава и надал ухо, вратата се отвори със сила, каквато можеше да й предаде само една диригентска ръка. Композиторът на песни на протеста политна назад и се просна на венецианската мозайка. Майка му изпищя неистово, а баща му се хвърли и го притисна към себе си:

— Ударих ли те, моето момче?

Женя усети как топла струйка се стича по лицето му и разбра, че си е извоювал отиването на рожден ден с кръв.

Вън валеше дъжд. Женя вдигна яката на палтото си, но не разтвори чадъра. С опъната отгоре черна сатенена калъфка чадърът приличаше на бастун и прибавяше нещо към самочувствието на Женя, който усещаше, че днес е неговият ден. Никой не знаеше за решението на учителския съвет — сигурно щяха да го обявят на другия ден или пък в съботата, както се обявяват обикновено важни правителствени решения, та да могат хората да ги изчетат през почивните дни и да ги обмислят. Това, че директорът се обади лично вкъщи, и то веднага след съвета, учуди цялото семейство, но най-учуден беше Женя, защото очакваше към двете единици намалено поведение баща му да прибави най-малко няколко от своите шамари. Изпитваше признателност към майка си, която, щом чу вестта, каза:

— Жоро, и без…

Това означаваше без бой и бой наистина нямаше, но Женя не знаеше, че не само майка му бе причина за това. Директорът наговори толкова хубави работи за Женя, за чувството му към „писменото слово“, за доброто му възпитание и обноски, че в първия момент Георги Панчев помисли, че има грешка, че не намаляват поведението на сина му с две единици, а го повишават от „примерно шест“ в поведение над световно равнище — осем!

Женя крачеше гордо по улицата с чадър в дясната ръка и лейкопласт върху лявата вежда и се радваше на, общо взето, безболезненото отърваване от допълнително наказание вкъщи. Можеше да вземе и автобус, но за две спирки му се стори излишно да дупчи билет, а да те хванат без билет, когато поведението ти е добро, не идеше. С примерно поведение можеш да си позволиш подобна волност.

Завари рождения ден у Тинчето в разгара си. Първото неприятно усещане бе, когато видя масата — като че ли скакалци бяха минали през нея й му бяха оставили по бедност един скапан сандвич. Изяде го — оказа се не лош. Саламът явно бе купен в град Толбухин, защото нямаше очаквания дунапренов вкус.

Второто неприятно усещане се дължеше на Фори. Облякъл се бе в бежов костюм с едва забележимо райе, светлосиня риза и оранжева връзка. Шарено, но ефектно. А Женя в бързината бе тръгнал със старите дънки, чийто цип не стигаше догоре и все се разтваряше. Фори се въртеше важно около стереомагнетофона, разглеждаше го и кършеше леко рамене за по-шик.

— От Корекома ли е? — попита той.

— От Япония, татко го донесе — отвърна Тинчето.

— И тук ги има — рече Фори. — Ще си купя такъв, а стария ще косна! — и той извади с два пръста от малкото си джобче петдоларова банкнота. — Защо, мислиш, помагам на дядо през лятото? Като кажа „Едно кило — левче, три кила — два долара“ и чужденците вадят валутата.

— Ама вече не важи — рече Женя. — Само ако си чужденец, може да купуваш.

— Не важи за абдалите — отвърна Фори: — Една стая като дадем на западняци, и готово. Отиват, купуват, Фори прибира. То мозък трябва.

Женя усети, че все още стиска под мишницата си подаръка за Тинчето.

— Честито — подаде й той огъната в смачкана хартия книга.

— Благодаря ти, няма ли да хапнеш нещо? — пое тя подаръка и го постави на бюфета.

— Няма какво — рече Женя.

Вярно, че нямаше. Тинчето излезе веднага с няколко празни чинии навън, а Фори наду магнетофона докрай и покани първата съученичка, която му попадна, на танц. Всички ги последваха. Само Женя остана сам, с наведена глава край празната маса. Чувстваше се отхвърлен, пренебрегнат и му стана страшно мъчно, че Васко не е тук. Който не е бил дебело дете, никога няма да разбере точно как се чувстваше Женя в този момент. Единствено пълните чинии, които Тинчето донесе, внесоха някаква светлина в мрачното му настроение.

— Ама Васко, а? Страшен е! Честно казано, и аз не вярвах. Имаш ли вести от него? — попита Тинчето.

— Васко е изключен — отвърна Женя.

— Каквооо?

— Изключен е!

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Чувате ли? — спря Тинчето магнетофона. — Васко са го изключили!

Настъпи тишина, никой не знаеше вярно ли е това, което казваше Тинчето, и как да реагира.

— Кой ти каза?

— Женя.

— Ти пък откъде знаеш? — попита Фори.

— От татко. Директорът се обади. На мене поведението — шат с две единици!

— Сега разбирам защо си с лепенка на веждата! — ухили се Фори.

Никой не обърна внимание на заядливата му забележка. Всички се струпаха около Женя и Женя отново изпита удоволствието да е център на внимание.

— Искали са да го изключат от всички училища. Класната го е спасила.

Фори се почувства изоставен. Тинчето, вместо да се ядоса, че той танцува с друга, седнала да разговоря с Женя. Значи хич не й пука за него.

Взе огънатата книга, която Женя подари на Тинчето, и я разгъна. „На Тинчето за спомен от рождения й ден. Женя“. Отгърна следващата страница и опули очи. Там имаше друг надпис: „На Евгени по случай новата 1982 година от леля Веска и вуйчо Марко“.

— Ееее! — провикна се Фори.

Часът на възмездието бе настъпил бързо и неочаквано. Новината за изключването на Васко и намаляването на поведението на Женя бяха забравена мигновено. Книгата тръгна от ръка на ръка. Женя стоеше засрамен настрана, а Фори, предоволен, изчака Тинчето да се приближи, пусна отново магнетофона и извика:

— Дами канят!

Тинчето тръгна към него и сърцето на Фори трепна радостно. Тя обаче го отмина и покани Женя.

— Извинявай за книгата! — каза виновно той. — Откакто обаче свих онези пари за лодката…

— Голяма работа! — прекъсна го Тинчето. — И аз съм го правила.

— Обикновено преглеждам книгата и ако има писано, откъсвам страницата, но днес вкъщи беше много притеснено — оправда се Женя. — Ще ти я сменя, имам още две такива.

— Няма смисъл, аз я имам — успокои го Тинчето. — Вярно ли е, че Васко ми изпраща много здраве?

— Да пукна, ако лъжа! — излъга Женя.

Тинчето отметна назад косите си и затанцува още по-грациозно. Напоследък все по-рядко и по-рядко мислеше за артиста Васил Михайлов и все по-често и по-често се заглеждаше във влюбените двойки по улицата. Завиждаше им. Изглеждаха толкова щастливи и безгрижни. В такива моменти й се искаше до нея също да върви някой.

А Женя се чудеше кога най-сетне ще свърши този луд рок. Не че не обичаше да танцува, но съзнаваше, че е тромав в сравнение с Тинчето. Страхуваше се да не й стане смешен. Никак не искаше да я разочарова в каквото и да било. В последно време се хващаше, че мисли за нея и му се иска да е край нея. Дори когато бързаше за училище, разбираше, че бърза, за да я види. Най-страшното бе, че когато седна уж да пише нова песен на протеста, го изби на любовна лирика. Почувства се страшно виновен пред Васко. Никак не беше красиво — Васко по море, а Женя… Тогава реши за наказание три дни да не яде нищо сладко. Днес беше вторият. Когато Тинчето му предложи курабии, отказа. Тортата обаче се оказа домашна, с два пръста шоколадов крем и от орехово тесто. Женя гледаше линийката пред себе си и му се плачеше.

— Мислиш ли, че изключването му е окончателно? — попита го Тинчето.

— Нищо окончателно няма — отвърна философски Женя и си изяде тортата. Вместо да не яде сладко, реши да напише една песен в защита на Васко. Песен протест срещу изключването му.