Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (33)

4.

Барселона! Цял ден в Барселона! Такова нещо Васко не си беше и мечтал дори.

„Наложи се да остана един ден в Барселона, Фори. Капитанът нареди. А капитанът като нареди нещо, няма отмятане. И два дена да беше казал, и два дена щях да остана. Това е «Елена», не е скапаното ти лозе, нито пък капитанът е дядо ти, дето можеш да го премяташ, както си искаш, уж да му помагаш, а да крадеш плодове и суха пара, въшкар с въшкар!“

— Писмо ще ти дам, Васко — прекъсна мислите му мустакат моряк.

— Може.

— И едно малко пакетче да отнесеш вкъщи.

— Може.

„Ще ти потърся утре леблебии, Женя. Не знам дали ги има в Барселона, но ако леблебии няма, все ще намеря какво да ти купя. Ако не те беше свило шубето, тази грижа нямаше да имам, ама както и да е. Следния път заедно ще дойдем. Сега поне вече опит имам!“

— Стягаш ли се, Василе? — този път Атанасов, командорето, се спря край него.

— Стягам се, другарю Атанасов.

— Едно пакетче, подарък за мойто момиче, би ли отнесъл?

— Може.

„Я го виж ти, командорето, колко мек можел да бъде. Пакетче за момичето! И аз ще ти купя подарък, Тинче, не зная още какъв, понятие си нямам, какво има в този град, но ще ти купя голям и скъп подарък, цял живот да си спомняш за мене. Трънки ще купиш, Василе, трънки — ако има трънки без пари. Та нали снощи баща ти плюнчеше молива, пресмяташе валутата и разправяше, че трябва да се стиска, защото кой знае колко ще го ожулят за този самолетен билет. Дано поне снимки успеем да направим. Фотоапарат ще трябва обаче да намеря отнякъде“.

— Какво си се замислил? — прекъсна мислите му готвачът.

— О, тъкмо за тебе мислех. Фотоапарат да имаш?

— Имам.

— Ще ми услужиш ли за утре, за града?

— Ще ти услужа, иска ли питане!

Така минаваха часовете до Барселона — в разговори с моряците от „Елена“ и близките от брега, разговори истински и въображаеми. С всеки изминал час очертанията на Барселона ставаха все по-ясни, докато машините намалиха оборотите и „Елена“ започна да губи бавно от инерцията си. Чу се команда за заставане на котва… Машината заработи на заден ход, колкото да спре движението на кораба, и котвената верига заподскача през шлюза.

Ето я Барселона, застанала с лице към „Елена“, подпряла гръб във възвишенията, над които се червенееха източени на дълги ивици облаци. Вятър ще има сигурно, дано само да не е буря. Толкова време буря да чакаш и баш в пристанището да се случи, да ти провали единствения ден в чужбина.

Ако не беше баща му, Васко нито щеше да вечеря, нито да спи. За първи път гълташе чудесната скара на Майката, без да усеща вкуса й. Бързаше да излезе на палубата. А когато баща му настоя да лягат, му идеше да се разплаче.

— Спи, да си бодър за утре. Иначе ще те влача като парцал по улиците.

Спи, ама идва ли сънят! Васко стисна очи — напразно. Понадигна глава от възглавницата и се опита да погледне през люка. Нищо не се виждаше освен десетките светлинни пътечки, които трепкаха по водната повърхност.

Васко се надвеси над долното легло. Баща му спеше. Смъкна се тихо на пода. Натисна внимателно дръжката и открехна вратата. Тя не изскърца като в криминален роман. На кораба смазваха редовно не само вратите, но и всичко, което беше за смазване.

След малко Васко застана на бака, облегна се на фалшборда и се зазяпа към светлините на града. Утре ще бъде там, по улиците на този непознат свят и ще скита като истински моряк. Оправи косата си с ръка — морският бриз я беше разрошил. Колко топъл е морският бриз тук!

Около „Елена“ имаше още много кораби, застанали на рейд, различни по големина. И един пътнически гигант, от който се носеше диско музика.

— Приспахме стареца и…

Гласът го стресна и Васко се извърна рязко назад. Беше чичо му Антон.

— Защо не спиш, чичо Антоне?

— Моряшки неволи — отвърна със загадъчна усмивка Антон. — Виждаш ли колко е хубаво да си боцман. Ако баща ти не беше боцман, сега той щеше да е на мое място, а аз щях да спя.

Е, така е, помисли си Васко, дето има една приказка — кой за каквото е учил!

— Много ли е далече Барселона? — попита.

— Деветнайсет градуса и половина дължина и четирийсет и един градуса и двайсет и шест стотни ширина — това й е географският адрес.

Антон запали цигара. Морският бриз отнесе дима във Васковия нос. Васко го разгони с ръка и се премести.

— Зад тези сгради се намира площад „Пуерта де ла Паз“ — каза Антон. — Там е паметникът на Колумб.

— Христофор — обади се Васко, беше се сетил за Фори.

— Да, Христофор Колумб. Наблизо е улица „Маркес дел Дуеро“. Като тръгнете по нея, ще стигнете площад „Еспаня“. Там е арената на биковете „Лас Аренас“. Ще я видиш.

Всички тези имена, непознати и тайнствени, звучаха в ушите на Васко като някаква приказна, неосъществима мечта.

— Хубав град, личи си — каза Васко с престорено равнодушие.

— Хубав е.

— По-хубав ли е от Варна?

— Барселона ли? Страшен град е, ще видиш.

— Ти ще дойдеш ли с нас?

— Няма.

— Пак ли вахта?

— От две години тук винаги съм вахта. Другите да слизат. Аз съм се заклел кракът ми в Барселона да не стъпи.

Васко го погледна изненадан. Така въодушевено говореше допреди малко за Барселона — и сега изведнъж…

Антон долови, че е заинтригувал Васко, и му стана приятно. Изсмука от фаса колкото можа, и го захвърли в морето.

— Бих един, щях замалко да му светя маслото — рече той, извади кутията цигари, но я прибра, без да пали нова.

— В Барселона?

— Да, близо до новата катедрала, непременно да я видиш. Цялата работа тръгна от един бар. Не бях пил, не си мисли, че съм бил пиян, тъкмо бях седнал. Онзи каза нещо против България. И той моряк. Варна скучна му се видяла, улиците мръсни му се сторили, представяш ли си какъв гад, на Варна улиците мръсни! Ще им видиш техните, да те е гнус да се изплюеш. И мене ми причерня. Фрас един, фрас още един…

Зяпнал чичо си Антон в устата, Васко стискаше юмруци, сякаш се готвеше да му помага.

— На кайма го направих. Две хиляди долара обезщетение ме накараха в полицията да му платя, но си струваше парите, честна дума, аз го бих барем за шест хиляди.

— Малко му е било! — каза Васко.

— Той си знае — рече Антон. — Хайде сега да спиш, че утре това тебе те чака! — и той посочи с ръка към потъналия в електрическа светлина град.

На другата сутрин една моторница ги откара на кей „Сан Белтран“. Васко стъпи на испанска земя, тъй както великият Колумб бе стъпил на американска — най-напред с единия, после с другия крак. Вълнуваше се, не е да не се вълнуваше. Пое дълбоко въздух и почувства, че тук въздухът не само е по-топъл, но и по-друго мирише. Огледа се. Ето го накрай света. Никой, никой преди него от целия му клас, не — от цялото училище, не е бил тук. Той пръв!

— Ей, Слави, давай на автобуса! — викна Киро.

— Ами, ами! — отказа Слави Фотев.

— Аз плащам, бе, нека види детето…

— Ще види, ще види — продължи да отбива атаката Слави, — то от автобус нищо не се види.

Автобусът погълна пътниците, а Слави Фотев и Васко тръгнаха към града.

— Скъпо ли струва автобусът, тате?

— Скъпо, ама не е там работата. Един град не го ли кръстосаш пеш, все едно че не си бил в него.

— Колко скъпо?

— Колко ли? — поколеба се Слави, мъчеше се да си спомни, знаеше, макар че самият той не беше ползвал услугите на барселонския градски транспорт. — И пет, а и десет химикалки може да се купят с тези пари. Зависи от химикалките.

Излязоха на площад „Пуерта де ла Паз“. Потокът от автомобили стъписа Васко — толкова много автомобили никога не беше виждал през живота си, три редици от едната, три редици от другата страна. Движеха се бавно, като на парад. Васко хвана инстинктивно баща си за ръка. Така се чувстваше по-сигурен. И тогава чак видя паметника на Колумб, макар че първото, което трябваше да види, беше именно паметникът. Издигаше се величествено на такава височина, че сигурно от горе се виждаше Америка.

— Гледаш ли я онази гемия?

— Зелената, с червените ръбове?

— Е, то друга няма. Това е „Санта Мария“, с нея е пътувал Колумб.

Чел беше, в училище учеха за Колумб, но да видиш „Санта Мария“ с очите си, бе съвсем друго. Защото, колкото и да четеш, колкото и да учиш, каквито и книги да разтваряш, никъде няма да намериш написано черно на бяло, че близо до „Санта Мария“ има една сграда, която напомня радио „Варна“. А и да го намериш написано, няма да повярваш.

— Може ли? — подаде Васко фотоапарата на баща си. — Ама да се вижда и онази сграда.

Така направиха първата снимка, първото нагледно доказателство, че наистина е бил в Барселона.

Пресякоха площада. Колумб остана зад гърба им с протегната към морето ръка. Васко притисна бузата си в ръката на баща си — как по друг начин да покаже колко е щастлив!

— А Фори продава праскови — каза, като се обърна да види още един път паметника на Христофор Колумб.

— Кой Фори?

— Един съученик.

— Хубаво прави!

Васко си премълча, но му стана неприятно. Какво му е хубавото — слага по три праскови и хайде левчето в джоба. Да дойде на „Елена“, да постърже със скрябка ръждата, да побоядисва с валяк корпуса и да бели я лук, я картофи, я пък нещо друго, което е за белене, че да види как си изкарват хората хляба.

Васко забави крачка — минаваха край извадени пред сладкарница маси.

— Кока-кола — каза той, като гледаше как сервитьорът разнася пълните чаши с бучка лед и резенче лимон, закрепено на ръба на чашата.

— И у нас я има — отвърна Слави Фотев и се опита да отмине.

— Жаден съм.

— Е, хайде! — въздъхна бащата.

Още не бяха седнали, и сервитьорът застана пред тях.

— Buenos dias, secores. Que desean? — поклони се любезно той.

— No hable tan de prisa! — каза Слави Фотев единственото изречение, което знаеше на испански и което означаваше „Не говорете така бързо!“.

— Si, senor — опули очи сервитьорът и бавно повтори въпроса си: — Que desean?

Сега вече Слави Фотев разбра, че го питат какво ще обичат.

— Кока-кола — поръча той.

— Dos Coca-Cola — поклони се отново сервитьорът.

— Уна, бе, уна! — викна след него бащата. Само това липсваше, две коли да му донесат, че пари на вятъра да хвърли!

— Какво каза? — заинтересува се Васко.

— Като пиявици са! — отвърна ядосано Слави Фотев и запали цигара. — Само гледат да те изсмучат.

Сервитьорът постави чашата с искряща кока-кола пред Васко и захлупи сметката под пепелника. Васко огледа околните маси, за да види как се пие това чудо, а Слави Фотев издърпа листчето, погледна тревожно цифрата и се намуси.

— За какво е лимончето? — попити Васко.

— За да вдига цената, за какво! — отвърна Слави. — Пусни го там да плава, нали виждаш, и лед са сложили, и сламка. Не са се сетили и по едни кастанети да набутат в сметката.

Васко смукна през сламката, без да откъсва поглед от шумния булевард с многобройни коли и пъстра тълпа, която вървеше, говореше на висок глас и ръкомахаше.

— Студена ли е поне? — попита Слави Фотев и едва-едва преглътна засъхналата си слюнка.

— Ъхъ — отвърна Васко, дръпна кока-кола през сламката, срещна жадния поглед на баща си и му подаде чашата: — Не ми се пие повече.

Слави Фотев изпразни чашата на един дъх, лапна лимончето, както си беше с кората, изсипа остатъка от леда в устата си и го засмука като бонбон. После извади стопезетова банкнота, потърка я с пръсти, да не би да са се слепили две, и я подаде на сервитьора. Прибра си до грош мизерното ресто и стана.

— Непрекъснато им заскъпва животът, докъде ще стигнат, не знам — въздъхна Слави Фотев.

Петнайсет минути по-късно стигнаха площад „Каталуня“ с двата огромни фонтана и статуите на Клара и Осле.

— И те ли са били пътешественици? — посочи с глава към статуите Васко.

Слави Фотев нямаше никаква представа, какви са тези статуи, самият той ги виждаше за първи път, но биваше ли да се излага пред сина си?

— Единият само. От екипажа на Колумб е, ама му забравих името! — каза авторитетно Слави Фотев. — Другата е свързана с Испанската гражданска война.

Дори и тези оскъдни и измислени сведения задоволиха напълно Васко.

— Колко много знаеш! — възкликна той.

— Е — отвърна скромно Слави Фотев, — като кръстосваш света насам-натам, щеш не щеш, научаваш туй-онуй.

— Така е — съгласи се Васко. — Хубав ли им е сладоледът?

Слави Фотев веднага разбра, че Васко е видял сладоледчията. Как няма да не го види — и афиши разлепили по хладилния шкаф с рисунки на различните видове сладолед. Добре поне, че и цените им са написани, та човек да си избере от най-евтиния.

— Искаш ли?

Разбира се, че иска. Васко не посмя да го изрече на глас, но цялото му лице говореше колко много иска.

Слави Фотев посочи с пръст снимката на лимоновия сладолед.

— Y solo un helado? — попита продавачът.

Като чу „соло“, Слави Фотев разбра, че го питат дали иска само един сладолед. Поколеба се, пък се реши:

— Dos, dos — и вдигна за по-сигурно два пръста. Тръгнаха доволни през площада, ближейки сладоледа на клечка.

— Като замразена лимонада е — каза Васко. — Ама е разхладителен.

— Е, да!

Минаха пасажа „Грасия“, свиха по улица „Рива де Рейра“ и се озоваха на площада пред църквата „Света Анна“. Нищо особено не откри Васко в тази църква, какво я бяха наобиколили чужденците, един Бог знае. Че варненската „Света Богородица“ е къде-къде по-хубава! Първо на първо, далеч по-нова е. А чужденците се скупчили около тази кой знае откога останала църква и само си хабят филмите.

Щракащите фотоапарати накараха Васко да погледне разочарован към голата пръчка от сладоледа, която стискаше в ръката си.

— Ще трябва да ми купиш нов — каза Васко.

— Гърлото ли искаш да те заболи?!

— Искам да ме снимаш с испански сладолед — важно е.

Слави Фотев си спомни как едно време бе мечтал да се снима, като слиза от лека кола, и да изпрати снимката на едно фукне от казармата, дето му беше пратило отворена картичка от Алжир.

— Добре де, ще ти купя. Човек не живее сто години я!

Тази мисъл внесе успокоение в душата на Слави Фотев. Човек наистина не живее сто години, а и да ги доживее, живот ли ще е? Животът е сега, когато си млад и здрав. А той какво е видял от живота. Вярно, искаше цветен телевизор, „Филипс“ при това, радиокасетофон и хладилник колкото цял гардероб, с хладилна камера, която събира две агнета, но сладолед в чужбина яде за първи път преди малко. И още един ще изяде, дявол да го вземе!

Бяха свили по тясна уличка с вековни каменни сгради, от които се издаваха напред железни фенери. Слънцето, клонящо вече към пладне, проникваше между покривите и застилаше старинната настилка със светла пътека, която опираше от двете страни в сенките на яки зидове. И всичко това беше обвито с тайнствеността на миналото.

— Хубаво е — каза Слави Фотев повече на себе си, отколкото на Васко.

— Хубаво е — съгласи се Васко.

— И друг път съм бил тук, но толкова хубаво не е било.

— От кой ли век е всичко това?

— Не си наблъсквай главата с много цифри и впечатления! — намери изход от неудобния въпрос Слави Фотев. — Ще ти се обърка всичко.

Въпреки този съвет обаче на Слави Фотев му се дощя да види колкото се може повече от този град и най-вече парка, дето всички разправяха колко хубав бил. Само че името му не можеше да си спомни. А и не знаеше как се стига до него.

Нямаше как, Слави Фотев купи карта, от най-евтините, разбира се, но я купи. От нея научи как се казваше паркът — Монтуич. Разбра и как се стига до него, и за първи път в живота си се вози на въжена линия.

За Васко всичко беше като в приказка. Той забрави и Женя, и Фори, и Тинчето дори. Забрави и умората — краката си не усещаше, но очите му поглъщаха жадно цялото великолепие, което се разкри от хълма. Барселона се разстилаше пред него като стълпотворение от покриви и къщи, които слизаха бавно към морето.

Васко отново стисна ръката на баща си. Искаше да го усеща до себе си. Тръгнаха бавно към „Паласио Насионал дел Арте“. Спряха да се полюбуват на Каскадата от водоскоци, която се спускаше от двореца на долу. Ето, пак щеше да забрави да се снима! Добре, че навсякъде имаше чужденци с фотоапарати, които щракаха непрекъснато.

— Да не изтървем обяда? — попита Васко, червата му вече стържеха.

— Ще го изтървем, разбира се! — отвърна щедро Слави Фотев. — Не сме дошли чак в Испания, за да се храним на „Елена“. Майката ще ме прощава този път.

Ресторантът, в който седнаха, беше на открито, с пъстроцветен чадър над всяка маса.

— Dos paellas — поръча Слави Фотев, като се мъчеше произношението му да бъде колкото се може по-далеч от българското. — Un vino tinto y una limonada.

— Perfecto, senor!

Васко гледаше възхитен баща си и преливаше от гордост. Така добре говореше испански и онзи, сервитьорът, го разбираше и му се кланяше при всяка дума.

— Не знаех, че им владееш езика.

— Е — отвърна неопределено Слави Фотев, докато се чудеше какво точно искаше да каже сервитьорът с това „perfecto“. Може би го предупреждаваше, че заведението е перфектно, в смисъл на екстра категория. Хубаво щеше да я загази, ако е така.

Сервитьорът постави пред тях тава ориз със скариди, миди, два рака и печени червени чушки. Това е значи прочутата им паеля, помисли си Слави Фотев.

— Испански специалитет — каза той на Васко, като му подаде лъжицата да си сипе.

— Кой знае колко струва!

— Е!

— Билетът за самолета скъп ли е?

— Ще ми го удържат от заплатата, не е страшно.

Слави Фотев вкуси от ориза. Не е за изхвърляне, ама баш не е и както го разправя Киро. Майтапил се е пак. Виж, виното си е екстра, тъмночервено, почти черно, като бича кръв, но като вдигнеш чашата към слънцето, става рубинено. „Ун вино тинто!“ Добре, че му дойде на езика. Киро Майтапа, колкото пъти спираха в Испания, все му викаше: „Абе, главо стипцава, какво ги стискаш тези пезети. Вземи, че пий «ун вино тинто»“.

— Я да ми направиш и на мене една снимка — рече Слави на сина си, взе вилицата в едната ръка, вдигна чашата с виното в другата и погледна към обектива.

Часовете се изнизаха като минути. Главата на Васко не пращеше от исторически дати и факти, баща му му ги спести, но бъкаше с впечатления от старинни замъци и църкви, от модерни булеварди, водоскоци, въртележки и какво ли не. Когато тръгнаха бавно към пристанището, още бе светло, но малките магазинчета, отрупани с всевъзможни сувенири, светеха. Темпераментните продавачи и продавачки се мъчеха да привлекат вниманието на минувачите, хвалейки на висок глас стоката си, а една испанка, с очи като маслини, потракваше с кастанети пред магазинчето си.

Васко спря пред афиш за корида.

— Искаш ли?

— За какво ми е?

— Ще ти отпечатат името.

— Моето?

Влязоха в магазинчето. Слави Фотев написа името и продавачката го набра с едри тлъсти черни букви, със същите, с които бяха написани и имената на известните бикоборци Пако Камино и Пако Алкалдо. Над имената бе изрисувана арена с тореадор, развял червен плащ пред устремения към него бик. А надписът най-отгоре обещаваше една изключителна корида на плац „Монументал“, в която шест силни бика трябваше да бъдат прободени или да прободат въпросните трима бикоборци.

Васко сви щастливо плаката.

— Фори ще се пукне от яд — каза той. — Как се сети?

— Все се канех да ти донеса един, всички си купиха, ама аз… Хайде!

Но Васко не тръгна. Гледаше към плаката с танцьорка, която танцува фламенго.

— Какво, да не искаш и танцьорка да се изкараш?

— Аз не, но имам една съученичка, Тинчето.

Бащата го погледна закачливо, поклати глава и му намигна.

— Фори ще се спука ли от яд?

— Сто на сто!

— Е, тогава добре!

— Само че нека пише Августина, тя се казва така, ние й викаме Тинчето.

— Каквото искаш, това ще пише, цената е една и съща!

После купиха леблебии за Женя, пожарна команда с батерия за Иво, една разкошна испанска пола за майка му.

Когато се качиха по трапа, палубните лампи на „Елена“ вече светеха.