Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (20)

12.

Майката на Васко подреди куфара. Направи списък на всичко, което се намираше в него, и го залепи от вътрешната страна на капака.

— После ще си прибереш нещата по списъка! — каза тя. — Да не ги разгубиш.

— Няма.

Иво се въртеше около брат си. Страдаше от предстоящото му заминаване. Красимир го разочарова — очакваше, че ще може да си играе с него веднага щом майка му го донесе от болницата, а то — дори не му даваха с пръст да го пипне, като че ли ще го счупи. Защо им трябваше на тези лекари да го вадят от корема на майка му, преди още да е готов напълно?!

— Защо не ме вземеш и мене? — попита Иво.

— Защото ти оставаш глава на семейството.

— Добре! — съгласи се веднага той.

Въпреки протестите на Васко майка му постави в куфара учебниците. Впрочем Васко не се опъва много, само толкова, колкото да не излезе, че взима учебниците с удоволствие. Щеше да бъде подозрително.

— И се сещай за майка си! Да не ме оставиш без писмо, че да хукна да те търся.

— Няма! — обеща Васко и въздъхна. Всичко намисли до последна подробност, само това с писмата как да стане, и през ум не му минаваше.

Майка му прие въздишката съвсем другояче:

— Знам, че не си много по писането, но все ще намериш малко време за майка си.

Васко закопча куфара. Тежеше, но какво да се прави.

— И да се пазиш! — заръча майка му. — Жалко, че няма как да оставя Красимир, щеше ми се да те изпратя.

— И на мене ми се щеше, ама…

Дойде време за раздялата. Майка му го целуна:

— Мъж стана!

— Ако видиш хубав ластик за прашка, купи ми! — поръча Иво.

— Ще ти купя — обеща Васко. — Чао! — махна с ръка и тръгна.

— И да пишеш! — заръча му още един път майка му.

Следваше най-деликатният момент — Женя. Нямаше го долу пред блока, където се уговориха да се чакат. Васко натисна звънеца. Женя се показа от балкона. Не изглеждаше весел. Стоеше там горе, гледаше приятеля си и като че не знаеше защо е дошъл.

— Хайде де! — махна му Васко.

Нещо подозрително имаше в държането на Женя. Ако техните са го усетили и баща му е вдигнал ръка, може пак да е изтропал всичко. Но съмненията му се разсеяха, когато Женя каза, че слиза.

Женя излезе от асансьора с куфар и китара в ръка.

— Това пък за какво ти е?

— За през свободното време — отвърна Женя.

— Малко ни е другото, ами и китара! — Васко помисли да го върне, но се отказа. Нямаше време за губене. Колкото по-бързо стигнат до пристанището, толкова по-добре.

— Пред вашите мина ли всичко нормално?

— Ъхъ — отвърна Женя с половин уста.

Продължиха пътя си мълчаливо.

— Случило ли се е нещо? — попита Васко.

— Нищо.

И отново замълчаха. Васко все хвърляше по едно око към Женя — че имаше нещо, имаше!

— Какво ти е, че мълчиш?

— Защо да мълча? Ти нищо не си ме питал.

С всяка стъпка Женя ставаше все по-неспокоен и по-колеблив. Остави китарата и куфара на тротоара и клекна да си върже обувката. Обувката му обаче беше вързана и Женя изпадна в още по-неловко положение.

— Как ще влезем? — попита.

— Лесно няма да е.

Пристанището беше вече съвсем близо. Крачка, две и пред тях се откри Варненският залив със застаналите на рейд кораби.

Женя остави отново куфара си на тротоара. Погледна виновно към Васко.

— Какво, бе? — почти изкрещя Васко.

Поетът композитор на протестни песни поиска да каже нещо, но брадичката му затрепери и той заплака. На Васко всичко му стана ясно като бял ден.

— Нали идеята е твоя?!

Женя вдигна вежди, нямаше намерение да спори чия бе идеята.

— И сега какво искаш? Да се върнеш вкъщи и вашите да припаднат от учудване!

— Нищо не съм им казвал.

— Защо?

— Почувствах, че няма да ми повярват.

Гневът на Васко се смени с чувство на състрадание. Жал му бе за приятеля.

— Нищо не става от тебе, Женя — каза тъжно.

— Знам! — призна Женя.

Чу се корабна сирена и Васко инстинктивно погледна часовника си. Имаше още доста време.

— Ти ще тръгнеш ли? — попита с тревога в гласа Женя.

— А как? Аз вече съм тръгнал.

Но не му се разделяше още.

— Ела да пием по една кола! — предложи той. Женя се съгласи.

В сладкарницата Васко извади от куфара си листа и пликове за писма. Докато пиеше колата, написа три писма. Запечата ги, сложи адреса и ги подаде на Женя.

— И да не им объркаш реда! — заръча.

— Няма.

— Първото ще пуснеш вдругиден, рано сутринта.

— Добре. Искаш ли още една кока-кола?

— Да не са те пращали пак ток да плащаш?

— Мои са!

— Две ко̀ли! — викна Васко.

Донесоха им ги. Васко вдигна чаша за прощаване. Колкото повече време минаваше, толкова повече му се стягаше сърцето. Чукнаха чаши.

— Сърдиш ли се? — попита Женя.

— Твоя си работа!

— Ще съчиня една песен за тебе и за морето! — обеща Женя. Гризеше го съвестта, че изоставя приятеля си.

Васко изпразни на един дъх колата. Очите му се напълниха със сълзи.

— Мъчно ли ти е? — попита Женя.

— Много е газирана — отвърна Васко и стана.

Асфалтовият път ги отведе направо на морската гара.

Спряха край вълнолома. „Елена“ стоеше прикована към кея така, както Васко я бе видял следобед, когато бе изпратил баща си. Жалко, че този път той се случи дежурен — най-добре щеше да е, ако се вмъкнеше преди него, ама на!

— Закълни се сега! — каза Васко.

— Заклевам се.

— Никому ни думичка.

— Ни думичка!

— Добре! Въпреки че много не ти вярвам.

— Ще те чакам тук! — каза Женя.

— За какво ще ме чакаш?

— Да си ходим заедно. Ако те спипат де…

— Няма да ме спипат! Да кажа ли нещо на брат ти?

— Ако те пита какво да ми купи, виж там, едно пежо като твоето. И леблебии, цариградски.

— Ти за леблебиите не бери грижа, аз ще ти донеса.

Откъм „Елена“ се чуха прекъснати сигнали със звънец.

— Време е! — каза Васко, но не тръгна.

— А в училище?

— В училище ли? Добре, че се сети. Щом оставаш…

Васко се замисли. Разбира се, че пробивът можеше да дойде от училище, това беше слабата точка на целия план, но щом Женя остава, той би могъл…

— Ще кажа, че си болен. Нали е важно три дни да минат, пък после…

— Ще кажеш, че е умряла баба ми и съм заминал. За село. И няма да чакаш класната да те пита пред целия клас. Ще отидеш при нея преди часа.

— Само дано не се засмея.

— Ще си мислиш за баща си и няма да се засмееш.

— Добре.

— Чао, Женя!

— Чао, Васко!

Женя не си тръгна. Скри се зад колоната при ресторанта и зае удобна за наблюдение позиция. Васко вървеше към „Елена“ и окото му не мигаше — така поне си мислеше Женя и се чудеше на храбростта му, възхищаваше му се. Дали Васко вижда, че горе, на подвижната стълба, дето й викат трап, стои човек и пази? И то онзи, приятелят на баща му, с когото все скарани се връщали. Да, ето, Васко се скри зад крана, видял е и той опасността. И чак сега Женя забеляза, че в ръката си Васко стиска китарата му. Понечи да се затича, но се уплаши да не го издаде. И да викне, не идеше.

Слава Богу, Васко изви глава и погледите им се срещнаха. Женя му махна с ръка, искаше да му подскаже за китарата, но Васко не му обърна внимание. Тръгна към „Елена“. Онзи, приятелят на баща му, беше слязъл на кея и се прегръщаше с приятелката си. Женя видя как Васко се шмугна зад гърба им, изтича нагоре и потъна в кораба. Сега трябваше да почака, докато го изхвърлят — Женя никак не се съмняваше, че точно така ще стане. Но мина половин час, мина един, а Васко продължаваше да е на кораба. Може пък да са го хванали и да чакат милицията да го прибере.

Мисълта за милицията го накара да се сети за баща си. Добре, че имаше тази вечер концерт, майка му, и тя свиреше, така че щеше да отърве кожата.

Неоновите лампи на паркинга примигаха и светнаха, оркестърът в ресторанта засвири, а Васко продължаваше да е на кораба. На Женя му стана студено и взе да се мести ту на единия, ту на другия крак. Край него минаваха забързани двойки и шумни компании, които потъваха в топлото на ресторанта. Само той мръзнеше като смахнат. Не, не беше само той. И една двойка имаше точно срещу ресторанта. Подпираше каменния зид, здраво го подпираше, да не падне. Дали пък да не си тръгва? Ще почака още малко, сам не му се връщаше, а и Васко кой знае колко интересни неща щеше да му разкаже!

Откъм „Елена“ се чуха нови сигнали със звънец. Чак сега Женя видя, че към кърмата бе подходил влекач. Отдадоха въжетата от кнехтовете. Корабът се отдели бавно от кея и се насочи в открито море.

Женя продължаваше да стои скрит до ресторанта. Не можеше да повярва на очите си. „Елена“ се отдалечаваше все повече от брега, а там, на нея, беше неговият приятел Васко.