Мерил Сойър
Опасни лъжи (7)

6.

Пронизителният звън на телефона, поставен върху нощното шкафче, изтръгна Дойл от прегръдката на неспокойния му сън. Паричните му проблеми бяха станали причина за поредния кошмар. Сънуваше, че е останал без пукнат грош и Бриана го е зарязала на часа.

Светещият циферблат на часовника показваше малко след два часа сутринта. Дойл се присегна към телефона като се питаше защо ли Бриана е още будна по това време на нощта.

— Дойл, аз съм… Трент.

Дойл рязко седна в леглото и отметна завивките настрана.

— Майка ти! Нещо се е случило с нея, така ли?

— Не. Тя е добре — около Трент беше изключително шумно и Дойл едва успяваше да долови думите на племенника си. — Става дума за мен. Имам неприятности.

Неприятности? Трент? Не може да бъде! Но, чакай малко! Племенникът му се бе променил много през изминалата година. Полази го ледена тръпка и ръцете на Дойл, скрити под копринената му пижама, настръхнаха.

— Какви неприятности?

— Арестуваха ме. Заедно с Раул.

Така му се пада на нахалното кубинско копеле! Това беше първата мисъл, преминала през главата му, но Дойл веднага преосмисли реакцията си. В момента се налагаше да забрави за презрението, което изпитваше към Раул. Двамата с Трент се нуждаеха от помощта му. А той би могъл да обърне този инцидент в своя полза.

— Арестуваха те? За какво?

— За притежание.

— Ааа! — Дойл едва потисна усмивката си. Ако сега успееше да си изиграе картите както трябва, би могъл да се надява, че ще успее да неутрализира Раул и дори да се отърве от него завинаги. Умът му трескаво работеше и той попита, за да спечели време: — Наркотици?

— Метадрин — потвърди Трент. — Би ли дошъл до полицейското управление? Доведи и адвокат. И не казвай нито дума на майка.

 

 

Едва на зазоряване Дойл успя да се свърже с Алан Фрийдмън. Тъй като никога досега не бе ползвал услугите на адвокат по криминални дела, той трябваше да събуди Ридли Пъдж, техният семеен адвокат, и да го помоли да му препоръча някой. Фрийдмън се ползваше с изключителна репутация и Дойл, след като чу размера на хонорара му, искрено се помоли човекът да е толкова добър, колкото се говореше.

Алан Фрийдмън, ниско и жилаво човече с оплешивяваща червеникава коса и очила с половинки стъкла, очакваше Дойл във фоайето на полицейския участък в Маями Бийч. Застанал бе точно пред някакво пано, на което бяха изрисувани всевъзможни риби. Дойл се запита с колко ли други като него се бе срещал на същото това място. Вероятно бяха толкова много, че той просто бе престанал да ги брои.

— Аз съм Дойл Максуел — протегна ръка. Фрийдмън я пое и я стисна силно. Дойл му подаде чека с исканата сума, а адвокатът го прибра в джоба си без дори да го погледне.

— Споменахте, че племенникът ви е задържан за притежание на наркотици? — попита той.

Преддверието на сградата, изградено във формата на атриум, се издигаше на височината на четирите етажа и бе оградено с метален парапет, боядисан в тюркоазно зелено. Гласът на адвоката отекна силно в празното помещение.

— Какъв точно е наркотикът?

— Има ли значение?

— Можете да сте сигурен в това. Видът и количеството на намерения наркотик са много важни.

— Метадрин.

— Значи племенникът ви е гей.

Не задаваше въпрос. Просто констатираше факта. Дойл кимна утвърдително.

— Това е наркотикът, предпочитан от повечето хомосексуалисти. Употребата му върви ръка за ръка с рисковия секс.

 

 

Шейн се подпря с рамо на отворената врата на гримьорната на Рената. Не обърна никакво внимание на огромния охранител, който не го изпускаше от погледа си. Човекът не беше особено дружелюбен. Всеки ден виждаше толкова много голи женски задници, че би могъл да обяви достойно съревнование на всеки гинеколог в този град. Въпреки това нямаше никакво желание да допуска други мъже наоколо, нито да им позволи да изплакнат око, или пък да си опитат късмета с ръцете.

Тейлър бе настояла да се срещне лично със стриптийзьорката. Помолила бе Шейн и Бриана да я придружат, но да я оставят тя да води целия разговор. Рената седеше пред очукана, слабо осветена тоалетна масичка. Облечена бе с тънка и прозрачна роба и изобщо не си бе направила труда да я закопчее.

Пищните й гърди преливаха през разтворената дреха, но Шейн смяташе, че това беше съвсем съзнателна провокация от нейна страна. Жената беше стриптийзьорка и голотата беше нейната втора природа.

— Значи вече се запознахте с Кейлъб? — възкликна Рената. — Той е страхотен, нали?

Кейлъб! Не татко, баща ми или дори папа. Интересно, помисли си Шейн.

— Интересен човек — съгласи се Тейлър.

Рената избухна в смях, който изпълни цялата стая.

— Да, старият Кейлъб просто няма цена. Предполагам, че ви е изиграл цялата сценка с добре възпитания английски джентълмен, а?

— Беше ни приятно да пием чай заедно с него.

— О, сигурна съм това. Сигурно ви е организирал цяло парти.

Рената събра с ръка дългата си черна коса и я забоде на върха на главата си с червена шнола. Намаза цялото си лице с тоалетно мляко и се зае да сваля тежкия сценичен грим.

— И кое ви накара да дойдете тук и да разговаряте с мен?

Тейлър хвърли един бърз поглед към Шейн.

— Става дума за вашето твърдение, че сте дъщеря на Ванеса Максуел.

— Моето твърдение? — Рената се завъртя с лице към тях. В тъмните й очи проблеснаха гневни пламъчета и Шейн си помисли, че само човек, отказал се доброволно от живота, би се осмелил да се изправи срещу тази жена. — Никога не съм казвала, че съм нейна дъщеря.

— На горещата линия на Липсващи лица се е обадил човек, който е изказал това твърдение — обади се Бриана, но Тейлър й хвърли предупредителен поглед, принуждаващ я да замълчи.

— Изобщо не ми пука кой се е обадил и защо.

— Майка ми е разговаряла с баща ви и той…

— Кейлъб — верен на себе си, естествено — е настоял, че аз съм нейна дъщеря, така ли?

— Да, но вие очевидно сте на друго мнение — продължи Тейлър. — Така ли да ви разбирам?

— Както искате, така ме разбирайте. Как, по дяволите, бих могла да зная коя е истинската ми майка?

— Какво ви е разказвал баща ви за истинската ви майка? — попита Шейн въпреки сърдития поглед, с който го възнагради Тейлър.

— Била съм осиновена — Рената се обърна отново към огледалото и продължи да сваля грима си. — И той нито за момент не ми позволи да го забравя. Твърдеше, че съм съсипала живота му. Все повтаряше, че ако не съм била аз, той щял да се запише във флота и да обиколи света.

В стаята се възцари кратко мълчание. Някъде зад тях долетяха отчетливите удари на барабана, а подсвиркванията на мъжката публика им дадоха да разберат, че някоя друга стриптийзьорка в момента бавно съблича дрехите си на сцената.

Най-накрая Тейлър попита:

— Знаете ли нещо за истинската си майка?

Рената спря да почиства грима, който преди това сигурно бе положила с четка за боядисване, и черните, сурови очи срещнаха погледа на Тейлър в огледалото.

— Тя ме зарязала, а след това избягала. Кейлъб и Мери Джо ме осиновили.

— Защо? — попита Тейлър. — Не са ли могли да имат собствени деца?

— Не. Мери Джо забременяла, когато била на петнадесет. Някакъв селски касапин извършил аборта и едва не я убил.

Тейлър отклони поглед за част от секундата и Шейн сякаш прочете мислите й. Случилото се с Мери Джо обясняваше защо един млад и здрав мъж като Кейлъб би пожелал да си осинови дете.

Рената затвори едното си око и постави отгоре му парче памук, потопено в някаква течност. Сега ги гледаше само с едното си око, но изражението й си оставаше все така сурово и непреклонно. Шейн разбираше, че Рената Ролинс познаваше света толкова добре, колкото и самият той.

Ако не и по-добре.

Докато наблюдаваше изпълнението й на сцената, той бе решил, че тя е поредната стриптийзьорка, в тялото на която има повече силикон, отколкото мозъчни клетки.

Сега обаче си даваше сметка, че се е заблудил. Не по отношение на силикона — тези огромни бомби със сигурност не бяха природна даденост. Което обаче по никакъв начин не означаваше, че Рената не е умна.

Всъщност, Шейн беше готов да се обзаложи, че тя беше не толкова интелигентна, колкото коварна и пресметлива. Жена, научила се да се осланя на инстинктите си.

— Животът ми може би щеше да потръгне по-добре — продължи Рената — но Мери Джо се спомина и остави Кейлъб да се грижи сам за мен.

— Кейлъб зле ли се държеше с теб?

— Кейлъб? Да се е държал зле? — Рената остави на масата памучето и отлепи едната си изкуствена мигла. — Не, не бих казала. Но виж, баба Алма със сигурност беше най-злата кучка, раждала се някога на този свят.

В стаята отново се възцари тишина, но на сцената стриптийзът очевидно бе достигнал до кулминационния си момент и мъжете от публиката ревяха с пълно гърло и тропаха толкова силно, че подът под краката на Шейн потреперваше. Охранителят се бе примъкнал по-близо до вратата. Шейн изобщо не се съмняваше, че той бе подслушал целия разговор.

— Знаете ли дали съществуват някакви документи — без значение къде се намират, които да могат да докажат по безспорен начин кои са истинските ви родители? — попита Тейлър, която едва прикриваше безсилието и раздразнението си.

Рената покри с памук другото си око.

— Не.

— Вижте, майка ми е много болна. Преди много години се отказала от бебето си в град, съседен на онзи, в който се е извършило осиновяването ви. Та затова майка се пита дали вие може да сте…

— Ами да се пита, колкото си иска — Рената отлепи и другата изкуствена мигла и я хвърли на масата. — Не зная дали съм нейна дъщеря. И не искам да зная. Имам си своя собствен живот. Защо ми е да мисля за някаква богата кучка, която се сеща да потърси детето си едва когато онази, костеливата с косата на рамо, застава на прага й?

— Грешите — рече Тейлър. — Майка започна да издирва детето си веднага след смъртта на баща ми. По онова време изобщо не беше болна.

— Много важно! Значи не е искала мъжът й да научи, че благоверната му не е Госпожа Съвършенство. Затова го изчакала да умре. И защо трябва да се интересувам дали тази двулична кучка някога ще намери детето си?

— Знаеш ли, в думите на Рената имаше известна истина — рече Тейлър и погледна Шейн. — Майка не е искала баща ми — а също и хората от обкръжението й — да осъзнаят, че не е съвършена. Винаги е била силно зависима от мнението на околните.

Бяха се върнали в Уиндзор Корт и сега седяха заедно на едно канапе в безлюдното фоайе на хотела. Бриана се бе качила в стаята си, за да се обади на съпруга си. В два часа сутринта? Шейн си помисли, че онзи старчок сигурно я държи много изкъсо.

— Да-а. Струва ми се, че майка ти ще остане потресена след срещата с Рената.

Тейлър го изгледа и в очите й той прочете болка, каквато жена на нейната възраст не би трябвало да изпитва.

— Не бих искала майка ми да установява каквито и да било взаимоотношения с Рената. Нали я чу как говори? Тази сурова и безжалостна стриптийзьорка е изпълнена с омраза към жената, която я е оставила за осиновяване.

Шейн разбираше гледната й точка. Рената вероятно щеше да се отнесе с ненужна грубост към Ванеса Максуел. Защо да превръщат една толкова болна жена в прицелна точка на омразата й?

— Ако — и това е едно огромно ако — Рената наистина е била осиновена. Готова съм да се обзаложа, че всичко това е едно голямо представление. Същото като онова, което по-рано вечерта изнесе на сцената.

— Ами парите на майка ти? — попита Шейн, преди да е имал възможност да помисли. — Те са още една причина да се надяваме, че Рената не е отдавна изчезналата й дъщеря. Защото, ако се докаже, че е тя, то майка ти сигурно ще й завещае доста голяма част от наследството, нали така?

— Предполагам.

Обидата, която помрачи сините й очи и предизвикателно стиснатите устни, му въздейства по странно възбуждащ начин и тръпката на силно сексуално желание разтърси цялото му тяло.

— Но не за парите се безпокоя в момента. Повече ме притеснява душевното състояние на майка ми. Да знае, че всеки момент може да умре, е едно. Но това тук е съвършено различно нещо.

Шейн й повярва. Може и да беше доста сурова в някои отношения, но не беше лъжкиня. Ясните очи и откритото й лице разкриваха голяма част от мислите и душевните й терзания.

Виж Трент и любовникът му, Раул, бяха съвсем друга история. Както и добрият чичко Дойл. Само човек с отрицателен коефициент на интелигентност не би се досетил, че Дойл Максуел има финансови затруднения.

Шейн не бе разполагал с достатъчно време, за да извърши задълбочен анализ на състоянието на Ту дъ Макс, но дори и краткият предварителен доклад му беше достатъчен, за да разбере, че Ванеса Максуел е изключително богата. Трент и Тейлър получаваха скромни заплати и разполагаха с малки попечителски фондове на тяхно име. И двамата щяха да спечелят много след смъртта на Ванеса. Особено пък ако Ту дъ Макс бъде закупена от някоя от големите компании за производство на козметика, които проявяваха интерес към тяхното производство.

От онова, което бе видял, Шейн можеше да заключи, че Ванеса се разкъсва от чувство на вина заради бебето, което бе оставила за осиновяване. Ако тя решеше, че Рената е нейната дъщеря, името на стриптийзьорката със сигурност щеше да бъде включено в завещанието й.

Кой знае какво би могло да се случи? Ако Ванеса и Рената се срещнат, Рената току-виж успяла да я измами и да отмъкне голям дял от семейното наследство.

Да, цялата тази история можеше да се окаже изключително интересна.

— И какво бих могла да кажа на майка? — стресна го Тейлър. — Сега вече е твърде късно, за да й се обаждам, но утре сутринта ще трябва да й звънна и да я информирам за случилото се.

Шейн долови умолителните нотки, прокраднали се в гласа й. Видя молбата в очите й. Притисната от обстоятелствата, тя се видя принудена да се обърне за помощ към него. Първоначално бе смятал, че единствено Оги би могъл да стопи ледовете помежду им, но ето че получи неочакван подарък от съдбата, който промени всичко.

За пръв път в живота му късметът като че ли се оказа на негова страна. Той съвсем съзнателно се бе заел да издири Тейлър. Не бе очаквал да намери свободен апартамент в нейната жилищна сграда, но отново му провървя.

Да, късметът беше на негова страна.

И през ум не му минаваше, че може да му бъде възложен случай, касаещ семейството й. Но и това се случи. Да, късметът очевидно беше на негова страна.

— Какво би могла да кажеш на майка си? Ами истината. Кажи й, че не сме постигнали никакъв напредък. И не разполагаме с никакви конкретни доказателства, които да ни помогнат да прецени дали Рената наистина е нейна дъщеря.

— А ти какво мислиш?

Шейн се размърда и едва устоя на желанието да се премести по-близо до Тейлър. Тя бе престанала да се отнася с него като с нисша форма на живот, но той не беше глупак. Съзнаваше, че е твърде рано да предприема каквото и да било. Тя леко присви очи в очакване на отговора му.

— Дали Рената е изчезналото бебе? Не зная. Не съм в състояние нито да подкрепя, нито да отхвърля подобно твърдение.

— Стига, моля ти се! Сигурно имаш някакво мнение по въпроса.

Шестото му чувство му подсказваше, че Басет и дъщеря му са опитни и безскрупулни мошеници, но не можеше да е сигурен в това.

— Да, имам мнение. Според мен Рената е изключително умна. Кейлъб не може да не й е казал колко е богата майка ти. И, въпреки това, тя се държи така, сякаш не дава пет пари за това. Твърди, че обича живота си като стриптийзьорка в долнопробен клуб. Е, не й вярвам.

— Значи смяташ, че е мошеничка?

— Мошеничка? Не съвсем. Да е твърдяла някога, че тя е изчезналото бебе? Не е. Кейлъб го твърди. И единствено ДНК тестът може да даде ясен и категоричен отговор на този въпрос.

— Предвид здравословното състояние на майка ми, може да се окаже, че нямаме време за такъв тест. Сигурен ли си, че не бихме могли да предложим малко пари на някоя от лабораториите, за да извършат теста за по-кратък период от време?

Заинтригуваният поглед на Тейлър му даде да разбере, че тя наистина държи да чуе мнението му по въпроса. Време е да действаш, Донован!

— Както ти казах и в Маями, тези лаборатории работят по определени списъци, в които случаите са подредени според тяхната важност и степен на спешност. Бари Чек — един от адвокатите на О Джей Симпсън — оглавява един специален проект на Юридическия колеж Кардозо в Ню Йорк. Той и колегите му използват ДНК тестове, за да доказват невинността на вече осъдени затворници.

— Наистина ли? Нима затворниците могат да си позволят да му плащат?

Шейн се усмихна.

— Той работи безплатно за затворниците, които не могат да си платят. Виж, от другите, богатите, смъква по няколко кожи.

— Чувала съм за случаи, в които обвиняемите са били в състояние да докажат невинността си благодарение на ДНК тест.

— Та един адвокат с ранга на Чек знае съвсем точно кое място заемат неговите клиенти в списъците на лабораториите. Ще трябва да платим огромна сума, ако дори се опитаме да го заобиколим по някакъв начин.

— Прав си — с въздишка се съгласи Тейлър. — Някои от тези хора са в затвора от години. Няма да е честно да ги караме да чакат и ден по-дълго. Особено ако са невинни.

Нежното потрепване на миглите и леко раздалечените й устни го изпълваха с желание да я прегърне и да я привлече към себе си, но той отново се въздържа. И продължи разговора.

— Някой ден в недалечното бъдеще всяко полицейско управление ще разполага със собствена лаборатория за провеждане на подобни тестове.

— Наистина ли?

— Да. Съществуват дори и преносими лаборатории с размерите на лаптоп, които могат да се използват при всякакви условия. В момента се намират в период на изпитания.

— Откъде знаещ всичко това?

Шейн се опита да се усмихне и да обърне всичко на майтап.

— Ако отговоря на въпроса ти, ще трябва след това да те застрелям. Това е класифицирана информация.

— Служил си в армията. И така си се сдобил с кучето си.

— Ти наистина си изключително умно момиче. Ето че и сама се досети.

— И с какво точно се занимаваше?

— По малко от това, по малко от онова… Най-различни неща.

Едва доловима усмивка се появи на устните й.

— Звучи вълнуващо.

— Предполагам, че си от хората, които лесно се вълнуват.

— О, престани! Дръж се сериозно.

В гласа й се прокраднаха почти интимни нотки, които го изумиха. За момент Шейн се изкуши да й разкаже цялата истина. Но не посмя. Защото знаеше, че истината е нож с две остриета.