Мерил Сойър
Опасни лъжи (5)

4.

Нереципрочен отзвук.

Интересна концепция, за която се заговори непосредствено след терористичните атаки, разрушили Световния търговски център и нанесли сериозни поражения върху Пентагона. Веднага след нападението онези идиоти от медиите се заеха да интервюират военните, които пуснаха термина в обръщение.

Нереципрочният отзвук бе термин, отнасящ се до ходове и операции, които след време биха могли да се обърнат срещу теб самия, причинявайки сериозни загуби и негативни последствия.

Непредвидими негативни последствия.

По време на съветската окупация в Афганистан през годините на Студената война, когато ограничаването разпространението на комунизма беше основен приоритет на страната, структурите на ЦРУ участваха в обучението на афганските войници. По-късно същите тези добре обучени афганци използваха всички усвоени знания и натрупания опит, за да нанесат своите добре премерени удари по различни американски цели.

Нереципрочен отзвук. Ужасна работа.

— Това е като да захапеш ръката, която те храни. — Той се изсмя, а след това внесе известни корекции. — Не, по-скоро е като да отсечеш ръката, която те храни. Това е то нереципрочният отзвук. Действие, по-сериозно и опасно от първоначалните актове, станали причина за възникването му. По-жестоко и деструктивно. Проява на жестокост, който се засилва с времето и кълни, подхранвана от омразата.

Без да прекъсва размишленията си, той погледна през прозореца към облаците пара, които се виеха над мокрия тротоар, вдиша аромата на глинеста пръст.

Друг интересен аспект на нереципрочния отзвук беше неговата непредвидимост. Ударите обикновено биваха напълно неочаквани. В пълно противоречие със старата поговорка, според която каквото посееш, това ще пожънеш.

— Нито едно добро дело не остава ненаказано.

В конкретния случай точно това бе смисълът на нереципрочния отзвук. Не можеше да не е доволен от себе си. Защото семейство Максуел бяха изправени пред жесток нереципрочен отзвук. Напълно неочакван и непредвидим.

Спомени и сенки от миналото се връщаха, за да ги преследват. Не. Точната дума беше измъчват.

Бяха се изправили срещу него и в крайна сметка щяха да си платят. Със смърт. Жалко, че никой от тях не беше достатъчно прозорлив, за да си даде сметка за концепцията за нереципрочния отзвук. Невероятно сполучлива концепция.

Точна и прецизна.

Смъртоносна.

Прекрасна.

— Най-накрая започвам да се забавлявам.

 

 

Шейн стоеше редом с Бриана и Тейлър пред вратата на креолската къща в покрайнините на Френския квартал в Ню Орлиънс и чакаше Кейлъб Басет да отговори на позвъняването им. Сградата на времето сигурно е била боядисана в топъл червен цвят, който обаче бе избелял и помътнял до неузнаваемост. Цялата мазилка беше напукана и боята почти навсякъде се лющеше. От обърнатия контейнер за смет от другата страна на улицата се носеше противната миризма на гниещо зеле, която напомни на Шейн за други градове в държави от Третия свят, които бе посещавал през годините.

Натисна звънеца отново и забеляза, че Тейлър го измерва с поглед. Не беше промълвила нито дума по време на полета от Маями, предоставила на Бриана възможността да поддържа разговора. Шейн прие предизвикателството и не направи никакъв опит да я заговори.

Знаеше, че времето е на негова страна. Всъщност, то беше единственият му съюзник.

— Защо не си е у дома, след като ни каза да дойдем? — попита Тейлър.

След като се настаниха в хотел Уиндзор Корт, Шейн се обади по телефона на Кейлъб Басет — баща на жената, която можеше да се окаже дъщеря на Ванеса. Басет ги информира, че Рената отсъства, но той самият не би имал нищо против да разговаря с тях.

Но къде се беше дянал, по дяволите?

Вратата неочаквано се отвори. Пред тях застана мъж с черна коса, леко посребрена по слепоочията, който се усмихваше с обаятелната сърдечност на евангелистки пастор, проповядващ от телевизионния екран. Беше облечен с някаква кафява дреха — по всяка вероятност би могла да мине за домашен халат — и черни кадифени обувки с марката Хъш Пъпис.

— Шейн Донован — Шейн протегна ръка. — А това са Бриана Максуел и Тейлър Максуел.

— Кейлъб Басет — поклони се леко на двете жени, пое ръката на Шейн и я стисна силно. — Заповядайте. Приготвил съм чай.

Чай! Каква брилянтна идея!

Шейн пусна Бриана и Тейлър пред себе си. Вече изпитваше ужас от предстоящия разговор. От пръв поглед бе разпознал негодника в лицето на техния домакин и бе осъзнал, че той просто не се побира в общоприетите представи и очаквания.

Хората като Кейлъб трудно се поддаваха на преценка. Шейн веднага забеляза, че Басет притежава определено качество, което много хора биха определили като чар. Естествен и неподправен. И той със сигурност знаеше как да се възползва от него. Нещо типично за повечето мошеници. И изнудвачи.

Последваха Кейлъб — той пожела да го наричат така — по тесен коридор, дървеният под, на който беше толкова излъскан, че Шейн почти различаваше отражението си върху него. Всекидневната — Кейлъб я наричаше салон — се оказа окъпана от слънце стая, която гледаше към идеално поддържана градина в задния двор.

Стаята беше обзаведена с характерните за този град мебели, които, поне доколкото Шейн бе в състояние да прецени, вероятно бяха автентични антики от миналия век. Префърцунени френски мебели с дамаска от брокат, които изглеждаха толкова крехки и неустойчиви, че Шейн се запита дали няма да се счупят под тежестта му.

Настани се внимателно на самия край на един шезлонг точно срещу Кейлъб и близо до Тейлър, която си бе избрала един френски стол с паянтови дървени крака. Бриана седна точно до Кейлъб и веднага изрази възхищението си от красивия дом.

— Вие вероятно сте очаквали нещо не толкова… изтънчено? — предположи Кейлъб.

— Ами, не бяхме сигурни…

— Това е от съображения за сигурност, мила моя — Кейлъб се наведе към Бриана. — Кварталът е известен с високата си престъпност. А ако съди по външния вид на къщата, човек би предположил, че вътре няма нищо ценно, нали така?

Точно така.

Бриана се засмя. Тейлър също успя да изобрази нещо като усмивка на лицето си. Опитвайки се да разгледа останалата част от стаята, без да привлича вниманието на техния домакин, Шейн продължи да гледа право към Кейлъб, който веднага се зае да им сервира обещания чай.

Никакви семейни снимки. Нищо, което по някакъв начин да свидетелства за личността на хората, обитаващи този дом.

Обстановката напомняше на Шейн за филмов декор, а във въздуха се носеше някакъв едва доловим, необичаен аромат. Не беше марихуана. Шейн бе прекарал твърде много години в Колумбия, за да не може да разпознае миризмата й.

Заслуша се в Кейлъб, който им рекламираше кифличките, вафличките и пастичките, подредени на масата пред тях. Върху пъстър поднос бяха сервирани сандвичи хапки. Кората на хляба, естествено, беше отстранена. Шейн веднага си припомни следобедните приеми в чуждестранните посолства, на които бе присъствал докато работеше в Специалните сили. Човек трябваше да погълне цяла камара от тези хапки, за да почувства, че е изял половин истински сандвич.

Истинските мъже не ядяха сандвичи с краставици.

Заслушан в гласа на Кейлъб, Шейн долови дълбокия му южняшки акцент. Човекът вероятно беше от Арканзас. Алабама. Или пък Тенеси.

Не беше голям експерт в областта на лингвистиката, но през живота си бе посетил достатъчно опасни места, за да се научи да се вслушва в нюансите на интонацията, които биха могли да го ориентират за произхода на човека срещу него.

В някои части на света, в Близкия изток и Южна Америка например, най-незначителната промяна в произношението издаваше принадлежността на говорещия към друго племе и автоматично го превръщаше във враг. Грешките и неспособността да отгатнеш истинската самоличност и принадлежността на човека пред тебе можеха да ти костват живота.

Процесите на глобализация бяха обхванали почти целия свят, но при все това дори и в днешното общество съществуваха обособени национални групи, отцепили се щатове, племена, а в Америка — банди.

— Искаш ли мляко в чая, Шейн? — попита го Кейлъб.

Шейн поклати глава и отказа с ръка и бучката захар, която Кейлъб държеше със сребърна щипка. Кейлъб протегна ръка към един от сандвичите с краставица.

— Ще си взема само една кифличка.

— Очаквах Ванеса — неочаквано заяви Кейлъб. Шейн изненадано го погледна.

Ванеса? А не госпожа Максуел?

— Тя трябваше да се заеме с разрешаването на важен и нетърпящ отлагане проблем. Затова изпрати нас.

Шейн знаеше, че Ванеса бе разговаряла с този човек по телефона. И очевидно не му бе споменала за влошеното си здраве. Още по-очевидно бе, че пред тях стои човек, който обичаше да се държи прекалено свойски и непрекъснато интимничеше със събеседниците си.

Веднага бе започнал да се обръща към всички тях на първо име — като че ли бяха отдавнашни приятели. Приятели на Басет? Ама че ужасна и депресираща мисъл!

— Тук сме, за да се уверим, че вашето осиновено дете е дъщеря на майка ми…

— О, но тя е нейна дъщеря! Наистина! — Кейлъб прекъсна Тейлър по средата на изречението. — Двамата с нея разговаряхме за това по телефона. Майка ти се съгласи, че едва ли може да се говори за най-обикновено съвпадение. В края на краищата, аз осинових Рената в едно толкова малко градче като Титусвил и то непосредствено след като Ванеса бе родила в друго градче, отдалечено само на двадесетина мили разстояние.

— Ти си я осиновил сам? — попита Тейлър. — Не бяхте ли двама! Не си ли бил женен по онова време?

Дяволски добър въпрос. Тейлър веднага бе забелязала несъответствието в последното му изявление.

— Разбира се, че бях — Кейлъб като че ли изобщо не се смути от въпроса. — Само че Мери Джо си отиде от този свят толкова отдавна, че аз вече почти забравих за нея. Отглеждам Рената като единствен родител от петгодишната й възраст. Вече почти тридесет години в семейството сме само аз и тя.

— Не се ли ожени повторно? — Въпросът дойде от Бриана. — Мъж с твоя вкус и изтънченост?

Шейн едва не се задави с кифличката, която предъвкваше, и бързо отпи глътка чай. Кейлъб обаче се хвана и дари Бриана с широката си усмивка. Пък и кой би могъл да го вини? Жената срещу него беше убийствено красива и, за разлика от Тейлър, която рядко се засмиваше, при нея усмивката просто не слизаше от лицето й.

— Бях твърде зает с отглеждането на Рената. Налагаше се да работя непрекъснато и нямах време за романтични увлечения.

Да, да. Точно така!

— Разполагаш ли с някакво доказателство, че осиновеното от теб дете е дъщеря на Ванеса Максуел? — попита Шейн.

— Доказателство? — повтори Кейлъб. Изглеждаше силно изненадан от въпроса. — Вече обясних, че предишният ни дом беше унищожен по време на пожар. Всичко, което притежавахме, се превърна в пепел и дим. Не можах да спася дори сватбения албум и семейните снимки.

Да бе, точно така!Тази история ставаше все по-добра и по-добра!

Въпреки това Шейн не можеше да не признае, че Кейлъб се държи доста убедително. И изглеждаше напълно искрен. Залогът обаче беше твърде висок и Шейн съзнаваше, че, с подходящата мотивация, всеки човек би могъл да изнесе едно такова, достойно за Оскар, представление.

— През коя година се случи това?

Кейлъб се забави само секунда преди да отговори.

— През хиляда деветстотин осемдесет и седма.

— В Титусвил ли стана?

— Не. Не. По онова време живеехме в Бригс Кросинг.

— Това в Алабама ли е?

— Не. В Арканзас. Близо до Литъл Рок.

Шейн кимна. Помисли си, че едва ли ще бъде толкова трудно да се установи истинността на версията за пожара. Което по никакъв начин обаче нямаше да докаже какво биха показали семейните фотографии, ако все още съществуваха. Шейн бръкна във вътрешния джоб на спортното си сако и извади малък бележник и химикал.

— Виж, ще се наложи да проверим някои факти преди…

— Ванеса не спомена нищо подобно.

— Майка ми понякога действа твърде импулсивно и прибързано — заяви Тейлър с хладния си и овладян глас, който толкова често използваше в общуването си с Шейн. — Това е причината, поради която сме тук.

— Целта на посещението ни е да установим някои факти — додаде Бриана, опитвайки се да разсее напрежението.

— Налага се да потвърдим или отхвърлим претенциите ти — обади се и Шейн. Искаше му се да разполагаха с достатъчно време за ДНК тест.

— Аз нямам никакви претенции — заяви Кейлъб.

— Но точно ти си се обадил в Липсващи лица — напомни му Шейн.

— Сметнах, че Рената заслужава да се срещне с истинската си майка.

— Сигурно все съществува нещо, което да предложим на госпожа Максуел като доказателство за твърденията ти — предположи Шейн.

— Поговорете с Рената — предложи им Кейлъб и махна с ръка по посока на градината.

— Тя тук ли е? Мисля, че каза, че…

— По това време на деня? Не. Отиде на пазар. Но живее в онази пристройка отзад.

В другия край на малката градина имаше още една къща. Дори и от разстоянието, на което се намираше, Шейн можеше да прецени, че, за разлика от тази къща, която се виждаше откъм улицата, постройката отзад е била внимателно и педантично реставрирана.

— Кога я очакваш да се върне? — попита Тейлър.

— Обикновено се прибира между четири и пет часа.

Бриана погледна своя ролекс.

— Което означава, че трябва да си дойде всеки момент. Вече е почти пет.

Кейлъб се усмихна на Бриана и Шейн отбеляза интереса, проблеснал в погледа му.

— Говоря за пет часа сутринта. Нали разбирате, малко преди зазоряване.

— Но тя не би могла да пазарува през цялата нощ, нали така? — възкликна Тейлър.

— Да пазарува? Разбира се, че не. След като обиколи магазините, Рената отива направо в клуба. Излиза на сцената в единадесет и приключва в два часа сутринта. — Кейлъб кръстоса крака и се загледа във върховете на своите Хъш Пъпис. — Ако искате, можете да отидете да я видите как танцува в Пус’н Буутс.

 

 

Рената погледна светещия циферблат на часовника си. Наближаваше седем часа. От колко време беше заключена тук вътре? Задряма отново и изгуби представа за времето.

— Онзи ужасен мъж — как му беше името? — не я бе изоставил тук, нали?

Не, не беше. Не това беше целта на негодника. От деня, в който на дванадесетгодишна възраст си купи първия сутиен в Уолмарт, Рената осъзна, че мъжете искат едно-единствено нещо.

Секс.

В мига, в който си даде сметка за това и го прие, животът й стана много по-лесен и прост. През повечето време.

Противният Кейлъб имаше склонността да усложнява нещата. Но само ако тя му позволи. Виж, този тук беше друга история. Не че и преди не бе правила извратен секс, но винаги бе полагала усилия да не се забърква в опасни ситуации.

До днес.

— Ей! Ей! — Започна да блъска по вратата и се разкрещя с пълно гърло.

Никакъв резултат. Беше заключена в някаква дървена колиба, разположена навътре в блатистата част на реката. Като се изключат алигаторите, наоколо нямаше жива душа.

Само алигатори. И комари. Беше се отказала да се бори с тях. Те проникваха през пролуките между дървените летви, от които бе изградена бараката, макар че някой безуспешно се бе опитал да ги запуши със специална хартия за ловене на мухи.

Не беше изгубила своя mojo, нали? Една от танцьорките в клуба беше казала на Рената, че mojo е добър дух, който витае във въздуха. Човек не може да го види, нито пък да го почувства, но той е там — предпазва го от бедите и му носи късмет.

Къде беше нейният mojo сега, когато имаше нужда от него?

Тежки стъпки отекнаха по дървения под. Секунда по-късно вратата се открехна едва-едва и в шкафа проникна тънък лъч светлина, която идваше от фенера, окачен в единствената стая на бараката. Рената почувства притока на свеж въздух, усети влажната, остра миризма на блатистата река, която обгърна влажното й тяло.

— Готова ли си вече да ми се подчиняваш? — попита груб глас.

Майната ти! Да пукнеш дано! Рената мълчаливо преглътна клетвите, напиращи в гърлото й.

— Да. Ще направя всичко, което пожелаеш.

Вратата рязко се отвори и с все сила се блъсна в стената. Рената почувства противната миризма на изпотено мъжко тяло.

Една месеста ръка я сграбчи за дългата коса, а след това я издърпа от шкафа. Помъкна я по неравния дървен под. Една треска болезнено се заби в задника й и я поряза като нож.

— Ох! О-ох! Престани!

Нямаше да може да танцува тази вечер с изподрания си задник. Звярът обаче не й обърна никакво внимание. Продължи да я дърпа за косата сякаш единственото му намерение беше да я скалпира.

Изведнъж Пус’н Буутс й се стори далечен спомен, останал завинаги в миналото й.

Мъжът пусна косата й, сграбчи я за ръцете, принуди я да коленичи и притисна лицето й към изтъркания плат на дънките, прикриващи слабините му. Беше напълно възбуден. Огромната му ерекция би била напълно подходяща за курвите в каджунските^[1] бардаци по заблатения бряг на реката, но не и за нея.

Рената считаше себе си за жена от висока класа. Напълно основателно при това.

Мъжът продължи да притиска главата й с двете си ръце и дробовете й се изпълниха с отвратителната миризма на нечистото му тяло. От кръста нагоре беше гол. Гъстите къдрави косъмчета по гърдите му блестяха от пот.

Рената широко отвори уста и захапа члена му. Платът на дънките му беше протъркан, но все пак му осигуряваше достатъчна защита и той само простена от удоволствие. Рената се наведе отново и този път го ухапа по-силно.

— Мамка ти! — Мъжът отскочи назад. — Сега ще си платиш, кучко!

— Не ме наранявай — проплака тя.

Огромният мъж се излегна странично върху един сламен тюфлек. Дори и от разстоянието, на което се намираше, Рената долови противната миризма на плесен и пот.

— Съблечи се — през зъби процеди той, стиснал с две ръце болезнено пулсиращия си член.

Тя се изправи неуверено. Краката й бяха изтръпнали от дългото стоене в шкафа. Олюлявайки се нестабилно, Рената бавно се завъртя и прокара ръце по бедрата си. Мястото, на което треската се бе забила в задника й, пулсираше като болен зъб, но тя не се осмели да я извади.

— Хайде, позабавлявай се, пич. Не бихме искали оная ти работа да спадне, нали?

Измъкна презглава ефирната си блузка. Хладният въздух погали голите й гърди и тя въздъхна. Надяваше се той да възприеме звука като страстно стенание.

Какво ли би му доставило удоволствие? — отчаяно се питаше тя.

Започна бавно да разкопчава полата си и откри пъпа си, който се бе превърнал в нейна запазена марка. Малки диаманти образуваха кръг около друг, по-голям диамант, поставен точно на пъпа й.

Замахна с ръка, опитвайки се да прикрие острата болка, причинена от треската в задника й, и само с едно отработено движение, успя да захвърли полата си настрана.

— О, да, маце! Покажи ми още нещо, защото в противен случай ще накълцам пухкавото ти котенце на ивици.

Рената изобщо не се съмняваше, че грубиянът срещу нея говори напълно сериозно. След още няколко плавни и примамливи завъртания, тя захвърли и високите обувки, които бяха направили мехури по краката й. Щеше ли да успее да привлече вниманието му?

Остана само по сутиен, ушит така, че да приляга идеално на стегнатите й и щръкнали право нагоре гърди, и по гащички с прашка, които не прикриваха почти нищо. Полюлявайки съблазнителното си тяло, прекоси дървената, наподобяваща ковчег стая, завъртя се и тръгна обратно. Над главата й, подобно на черно проклятие, се виеше тъмен облак комари.

Мъжът ненадейно протегна крак в полутъмната стая. Рената се препъна, политна напред и падна по очи в скута му. И веднага почувства хладното острие на ножа му.

Само с едно премерено движение той пъхна ножа между гърдите й и разряза закопчалката на сутиена й. Циците й се изтърколиха напред и го блъснаха в лицето. Рената почувства ужасяващия размер на еректиралия му член, който се забиваше в корема й.

Мъжът засмука едното й зърно, пъхна огромната си ръка между краката й и веднага намери отвора, водещ към центъра на женската й същност. Погали го нежно в такт с движението на устните си и Рената за миг си помисли, че нейният majo може да се е завърнал.

— О, да — промърмори тя като жена, изпитваща неописуема наслада от ласките му.

Само миг по-късно той я обърна по гръб и с едно рязко движение на ножа, разряза прашката на гащичките й. После проникна в нея като булдозер. Нещо в нея сякаш се скъса и тя изпищя, макар да си бе обещала, че няма да издаде нито звук.

Безброй светлини сякаш избухнаха зад здраво стиснатите й клепачи. Може би Кейлъб ще се окаже прав, реши Рената.

Крайно време беше да сложи край на тези изпълнения.