Мерил Сойър
Опасни лъжи (4)

3.

— Всъщност заслугата за намирането на Рената не е наша — поясни Винс Уокър. — След като сте позвънили на горещата линия на Липсващи лица, с майка ви се е свързал човек, който твърди, че разполага с информация за Рената.

— Какво точно се е случило с нея? — попита Тейлър.

— Защо никъде няма данни за нейното осиновяване? — додаде Трент.

— Не е била осиновена чрез нито една от щатските агенции — отвърна майка им. — В болницата дадох бебето на моята приемна майка. Тя трябваше да го предаде на социалната работничка, която да задвижи процедурата по осиновяването. Вместо това обаче приемната ми майка предала бебето ми на някакъв адвокат, който организирал осиновяването по частен път за свои богати клиенти.

— От което и двамата спечелили тлъсти комисионни — предположи Трент.

— Все още обаче не можем да сме сигурни, че въпросната жена е наистина твоя дъщеря — намеси се Раул.

— Има ли някакви съмнения по въпроса? — попита Тейлър, изумена от факта, че нейният загадъчен съсед изведнъж се бе оказал въвлечен в тайните на семейството й.

— Да — отговори Шейн. — Все още не сме разговаряли с жената, но баща й твърди, че са я осиновили през седмицата, в която майка ви е родила. Осиновяването било извършено по частен път, но той не си спомня името на адвоката, а всички документи били унищожени по време на някакъв пожар.

— В щатските архиви не би ли следвало да има някакви документи, касаещи случая? — попита тя.

— Не и когато става дума за частно осиновяване, извършено в Алабама преди повече от тридесет години — поясни Шейн. — Единственото условие за даване ход на подобна процедура е наличието на писмено съгласие, подписано от майката и бащата на бебето.

— А бащата дали е подписал? — попита Трент, адресирала въпроса към майка им.

— Предполагам. Не съм го виждала от тогава насам.

В гласа на майка й се прокрадваха нотки, които звучаха твърде неубедително в ушите на Тейлър. Не би ли било по-естествено майка й да продължи да поддържа връзка с бащата на детето си? Беше задавала този въпрос на майка си и преди, но тя й бе заявила, че по онова време била прекалено млада в резултат, на което допуснала ужасната грешка.

— Навърших осемнадесет години две седмици след като се отказах от бебето си. В деня, в който станах на осемнадесет, трябваше да напусна приемното семейство, в което живеех. Такива бяха законите в щата. Стигнах на стоп до Маями, смених името си и започнах целия си живот отначало. — Тейлър долови сълзите, които напираха в треперещия глас на майка й. — Никога обаче не забравих бебето си. Не минаваше и ден, без да се запитам какво ли се е случило с нея.

Трент хвърли един бърз поглед към Тейлър. За нея беше повече от очевидно, че брат й изпитва известни съмнения по въпроса.

— Как ще разберем дали тази жена е наистина твоя дъщеря?

— Разговарях с Кейлъб Басет. Това е осиновителят — поясни Ванеса. — Сигурна съм, че Рената е моя дъщеря. Осиновяването е било извършено в един съседен град.

— Най-сигурно това може да бъде доказано с ДНК тест — обади се Шейн.

— Резултатите от теста обаче ще бъдат готови след около три месеца — информира ги Винс.

— Може да се окаже, че не разполагам с толкова време — напрегнато заяви Ванеса.

— Ами опитай се да ускориш процеса — намеси се Раул. — Една малка сума пари би трябвало…

— Боя се, че системата не работи по този начин — прекъсна го Шейн. Говореше на Раул, но нито за миг не отмести поглед от Тейлър. — Затворите се пълни със стотици мъже, които разчитат на резултатите от подобни тестове, за да докажат невинността си. Техните изследвания се извършват с предимство. Приоритетно се правят и тестове, свързани с текущи криминални разследвания.

— А защо не се обърнем към някоя от лабораториите, които рекламират бързите си и качествени услуги за доказване на бащинство? — попита Трент.

— Тези лаборатории не просъществуваха дълго — отвърна Шейн. — Ефективността на подобни научни звена зависи изцяло от наличието на добро оборудване и на висококвалифицирани специалисти, които да са в състояние да интерпретират получените резултати.

— Само най-големите и модерни лаборатории могат да си позволят надеждно и съвременно оборудване — додаде Винс. — И единствено те могат да гарантират достоверността на получените резултати.

Трент поклати глава.

— В такъв случай нямаме кой знае какъв избор…

— Дойл! Ето къде си! — Бриана прекоси терасата и бързо се приближи до съпруга си.

Тейлър забеляза изражението на Винс Уокър. Зяпнал от изненада, той просто не можеше да откъсне очи от Бриана. Сякаш искаше да я изпие с поглед. Не че подобно нещо се случваше за пръв път. Повечето мъже реагираха точно по този начин на присъствието на Бриана. Тя беше една от най-впечатляващите жени, които Тейлър бе виждала някога.

Блестящата й руса коса бе резултат на умело подбрана и качествена боя, но всичко останало по тялото й беше напълно естествено — нещо твърде нетипично за Саут Бийч, където корекцията на бюста беше напълно естествена процедура. И почти задължителна. Като слънчевите очила.

Бриана, вярна на себе си, беше облечена с прилепнала по тялото й рокля. Тя като че ли не притежаваше друг вид дрехи. Роклята, която носеше тази вечер, беше във флуоресциращ зелен цвят и почти не се различаваше от тоалета на Тейлър.

Единствената разлика бе, че след семейната вечеря Тейлър възнамеряваше да се срещне с Лиза в Беш. Докато Бриана щеше просто да се прибере у дома с далеч по-възрастния си съпруг. Тейлър никога нямаше да разбере какво точно свързва тези двамата, но Бриана беше съвършена актриса и се държеше като жена, изгубила ума си по Дойл.

— Какво става тук? — попита Бриана. — Защо всички сте толкова сериозни?

— Може да се окаже, че вече знаем къде се намира дъщерята, която майка дала за осиновяване още като бебе — я информира Тейлър.

С периферното си зрение през цялото време наблюдаваше Шейн. Видя го как хвърли на Бриана един бърз, преценяващ поглед, след което отново насочи цялото си внимание към нея самата.

Този човек беше намислил нещо. Тейлър беше напълно сигурна в това.

— Наистина ли? — Безгрижният глас на Бриана прозвуча малко по-сериозно. — И как точно я открихте?

Винс й съобщи подробностите, като не пропусна да спомене и опасенията си, свързани с истинската самоличност на въпросната жена. Тейлър извърна глава и улови Шейн да я наблюдава изпитателно. Вместо да се смути и отмести поглед от нея, той се усмихна, принуждавайки я да открие за миг зъбите си в жалко подобие на усмивка.

— А вие кои сте? — попита Бриана. Въпросът й бе адресиран към Винс, но очевидно се отнасяше и до Шейн.

— Частни детективи, които извършват специализирани услуги в сферата на информационната сигурност — отвърна Винс. — Бяхме наети, за да инспектираме компютърната мрежа на Ту дъ Макс.

— И кое наложи да се откажем от услугите на охранителната фирма, която използваме от толкова време насам? — продължи да разпитва Бриана.

Добър въпрос, помисли си Тейлър.

В това отношение винаги можеше да се разчита на Бриана. Тя винаги обръщаше внимание на всички важни подробности и отчиташе и най-дребните несъответствия и отклонения. Повечето хора, подлъгани от пищната й хубост, често я подценяваха и не я възприемаха на сериозно. Тейлър обаче бе установила, че Бриана е една от най-интелигентните жени, които познава.

Тейлър я харесваше, но не можеше да се избави от чувството, че по този начин проявява неуважение към леля си Софи. Истината бе, че тя никога не бе обичала особено своята студена и безкрайно егоцентрична леля. Въпреки това не можеше да не й съчувства заради унижението, на което беше подложена.

Никой не бе очаквал, че сериозният и праволинеен Дойл Максуел ще се разведе със съпругата си, а само година по-късно ще се обвърже със сексапилна блондинка, която бе достатъчно млада, за да му е дъщеря.

На времето всички в един глас повтаряха, че Бриана се е омъжила за него заради парите му. Тейлър беше склонна да се съгласи с близките си. Въпреки това не можеше да не признае, че Бриана е изключително симпатична и дружелюбна и се държи далеч по-любезно и сърдечно от леля й Софи.

Единственият проблем произтичаше от отношението на високомерните приятели на Ванеса, които отказваха да включат Бриана в светския си кръжец. Майката на Тейлър, изключително зависима от мнението на приятелите си, се срещаше с Бриана само на семейните сбирки, на която тя присъстваше заедно с Дойл, и съзнателно я държеше далеч от компанията на надутите си приятелчета.

Тейлър на няколко пъти бе разговаряла с майка си по този въпрос, но Ванеса неизменно отхвърляше предложенията на дъщеря си и отказваше да поддържа каквито и да било взаимоотношения с Бриана. Що се отнася до самата Тейлър, тя се стараеше да обядва с младата съпруга на чичо си поне веднъж седмично.

— Много от поръчките, които получаваме, се извършват чрез интернет. Един от служителите ни — младо момче, току-що завършило колеж — забелязало нещо нередно. Документите за финансовото състояние на компанията, информацията за поръчките, които изпълняваме, и много други важни за развитието ни въпроси могат да се окажат застрашени от нерегламентираното проникване на някой хакер в базата данни на компанията — обяви Ванеса.

И кога точно възникнаха тези опасения? — запита се Тейлър.

Вчера бе прекарала целия ден в компанията и никой не й бе споменал и думичка по този въпрос. Изведнъж й хрумна нещо и тя погледна към Трент. Той задълбочено разглеждаше излъскания мрамор под краката си.

Брат й бе информиран за извършената смяна в охранителните компании, но не бе споменал нито дума пред нея. Защо?

Раул.

В цялата тази история несъмнено участваше и Раул Кеткарт. Дали не беше свързан по някакъв начин и с откриването на онази Рената? — запита се Тейлър. Мислите й скачаха от един въпрос на друг, но тя си наложи да се съсредоточи върху проблема с компютърната сигурност.

Предпазливо погледна към чичо си. Дойл, присвил очи, изпитателно се взираше във Ванеса. Тейлър разбираше, че и той, също като нея, се чувства излъган и предаден. При нормални обстоятелства те и двамата щяха да бъдат информирани за възникналия проблем и мнението им щеше да бъде взето предвид, преди да се пристъпи към смяна на охранителната компания.

Само че добрите стари времена, когато Трент и Тейлър ръководеха съвместно компанията, а чичо им Дойл се занимаваше с финансовите въпроси докато Ванеса споделяше творческите си виждания при кратките ежеседмични посещения в офиса им, вече бяха отминали.

Откакто Раул се премести да живее при Трент, брат й започна да променя стереотипа си на работа. Той промени схващанията си по отношение ръководството на компанията и напоследък непрекъснато се намесваше в пряката работа на Тейлър и Дойл, изземвайки част от отговорностите им. В същото време Ванеса, макар и с разклатено здраве, вместо да си седи у дома, прекарваше все повече време в компанията и взимаше все по-дейно участие в управлението на бизнеса.

— Формулите обаче все още са надеждно защитени, нали? — заинтересува се Бриана.

— Разбира се — увери ги Трент. — Всички формули се пазят в сейф в тази къща. Информацията, свързана с тях, изобщо не е въвеждана в компютрите.

— Въпреки това на служебните ви компютри има качена достатъчно ценна информация и смятам, че всички вие имате основания за тревога — обади се Шейн. Думите му прозвучаха сериозно и авторитетно.

Тейлър отново се обърка. Може би той все пак разбираше от компютри. Защо тогава тя изпитваше такава неприязън и безпокойство в негово присъствие?

— Мисля, че се отклонихме от основния въпрос — намеси се Ванеса. — Днес след обяд наехме Винс и Шейн, за да се погрижат за нашата компютърна сигурност.

— Въпросът е толкова важен и неотложен, че се наложи да изтегля Шейн от един друг случай, по който работеше — вметна Винс.

— А след като получих информацията от горещата линия на Изчезнали лица, аз реших да възложа разследването на тях двамата, защото те, и без друго, поемат всички въпроси, свързани със сигурността и охраната на компанията.

— Вашата фирма има ли някакъв опит с подобни разследвания? — попита Тейлър. Съзнаваше, че въпросът й прозвуча твърде рязко, но просто не можеше да се въздържи. Животът й сякаш бавно се изплъзваше от контрола й, а тя не можеше да стори нищо, за да промени това.

— Няма — призна Винс. — Информационната сигурност е наш основен приоритет, но тя често е свързана с други проблеми, които налагат съответните мерки за решаването им.

— Когато установим нерегламентиран достъп до даден компютър или система, ние задължително преглеждаме всички записи от охранителните камери, за да установим самоличността на хората, намирали се в сградата по това време. Освен това непременно проучваме и най-малката следа, оставена от хакера по време на проникването — обясни Шейн. — В много случаи сме принудени да установим продължително наблюдение върху заподозрените лица и да прибегнем до всякакви други методи и похвати, използвани във всяко едно разследване.

— Не би трябвало да се затрудним особено с установяване истинността на твърденията на Рената Ролинс. В края на краищата тук не става дума за някакви свръх сложни космически технологии, нали така? — Опитът на Винс да се пошегува не се оказа особено сполучлив.

— До този момент не сте успели нито да потвърдите, нито да отхвърлите претенциите й — изтъкна Бриана. — Така че очевидно проверката няма да се окаже чак толкова проста работа.

— Необходимо е единствено да се направи ДНК тест — намеси се Шейн.

— Но това изисква време — Ванеса разпери ръце. — За жалост аз не разполагам с излишно време. Настоявам да се срещнете с Рената — Тя погледна Шейн. — Ако съществува, макар и минимална възможност тя да е моя дъщеря, искам да се срещна с нея. Бих отишла при нея лично, но…

За всички присъстващи беше ясно, че Ванеса е твърде болна, за да пътува. През няколко дни трябваше да й се правят кръвни изследвания, а лекарствата, които взимаше, бяха толкова много, че Тейлър отдавна се бе отказала да ги брои.

— Иди с него, Тейлър — продължи майка й. — Трент и Дойл трябва да останат тук и да се опитат, с помощта на Винс, да разрешат проблема с компютърната сигурност на компанията. От вас двамата искам веднага да ме информирате дали предчувствията ми ще се потвърдят и Рената наистина ще се окаже моя дъщеря.

Дойл позволи на Бриана да го дръпне настрана докато всички останали се запътиха към огромната трапезария, в която Ванеса обикновено организираше благотворителните си приеми.

— Ти не ми вярваш — Бриана намусено издаде напред долната си устна и го погледна с огромните си, разширени от обидата очи.

— Разбира се, че ти вярвам — излъга Дойл.

Бриана беше изявила желание да замине с Тейлър и Шейн за Ню Орлиънс, за да им помогне в разследването, но Дойл бе настоял, че има нужда от нея в компанията. Изтъкна, че би искал съпругата му да прегледа цялата информация, качена на компютъра в дома им, и да се опита да я съпостави с данните, които се съхраняваха в компютрите на компанията.

— Просто имам нужда от помощта ти тук. Това е всичко.

Сексапилната му половинка продължи да се цупи.

— Проверката на файловете ще отнеме само няколко часа. Можем да го направим още тази вечер. А след това ще съм свободна да тръгна с Тейлър.

Дойл не знаеше какво да й отговори. Очевидно нямаше да успее да избяга от истината. Беше му нужен само един поглед, за да си направи съответните изводи за Шейн. Беше сигурен, че този тип е истински расов жребец. Не някой сладникав красавец като Раул, а стопроцентов мъжкар със силно тяло и грубо изсечени черти, които неудържимо привличаха повечето жени.

Дойл не беше живял напразно почти шестдесет години на този свят. Богатият му опит го бе научил, че не е препоръчително двама свръхсексуални екземпляри от противоположните полове да остават насаме за продължен период от време.

Преди известно време той самият беше зажаднял за секс мъж, женен за предана католичка, която вярваше, че сексуалното удоволствие — освен в случаите, в които ставаше дума за продължение на рода е смъртен грях. По същото това време Бриана беше просто една тъмнокоса танцьорка в Литъл Хавана.

А останалото, както се казва, е история.

— Не че не ти вярвам, Бриана. Просто не желая да бъдеш въвлечена в цялата тази история.

— А ако Тейлър заминаваше сама? — предизвикателно попита съпругата му. — Тогава щеше ли да ме пуснеш с нея?

— Ами… предполагам — призна той. — Но случаят не е такъв. Шейн…

— Е самоходен тестостерон и ти му нямаш доверие. На мен също. Затова не желаеш дори да се приближавам до него.

Беше подпряла ръце на кръста си и стоеше в позата, в която преди време бе посрещнала предложението му да стане блондинка. Тогава се бе наложило да я убеждава известно време, но пък резултатът се оказа просто сензационен. Русокосата Бриана спечели такава зашеметяваща популярност, че Дойл са видя принуден да се ожени за нея, за да не я изгуби.

— Не се безпокой. Шейн си е изгубил ума по Тейлър и изобщо не ме забелязва.

Дойл не можеше да не признае, че племенницата му е истинска красавица. Беше руса като Бриана, но не притежаваше нейната знойна хубост и пламенен темперамент. Тъкмо обратното. Тейлър беше хладна, овладяна и дистанцирана. Дойл й вярваше безусловно. Тейлър бе прекарала юношеските си години в католическо училище — още една подробност, която я отличаваше от съпругата му. Бриана, потомка на кубинка и бял нехранимайко, беше твърде сексапилна и темпераментна, за да заслужи доверието му.

— Вярвам ти — повтори Дойл, опитвайки се отчаяно да измисли някакъв аргумент в своя полза. — Само че…

Бриана застана плътно до него и го обгърна с жаркия поглед на зелените си очи. Целуна го лекичко по устните, езикът й за миг докосна неговия и той пламна, разтърсен от мигновено обхваналата го възбуда.

— Тогава въпросът е решен, скъпи. Заминавам заедно с Тейлър.

Бриана се спусна към трапезарията и обяви на висок глас постигнатото споразумение.

— Успяхме да направим по-сполучлив разчет на времето си, Тейлър. Тази вечер ще прегледаме файловете в компютъра, а утре тръгвам с теб.

Дойл не бе виждал Тейлър толкова щастлива от деня, в който изчезна онзи безполезен фотограф. Доволната физиономия на племенницата му беше достатъчна, за да го накара да се усмихне. Почти.

 

 

— Колко пъти още ще ми повтаряш едни и същи глупости?

— Докато най-после запомниш всичко.

— Майната ти!

— Не мисля, че е много уместно да ми говориш по този начин.

Рената се излетна по гръб на дивана и провеси крака през страничната облегалка. Погледна презглава към Кейлъб Басет, който предъвкваше парче пица с пеперони — любимата му храна — и претикваше хапките с бира Абита.

— В девет трябва да танцувам — информира го тя. Стомахът й се свиваше от глад. — Докато не свърша не мога да хапна нито хапка.

— Само един залък — Той се изправи и застана над главата й. — Колкото да залъжеш глада си.

Рената се завъртя, седна и краката й глухо тупнаха върху дървения под на апартамента й във Френския квартал.

— Не мога да си позволя дори и един залък и ти го знаеш.

Грабна парчето пица от ръката му и го запрати към камината.

Кейлъб тръгна обратно към стола си. Отпуснатата му и нехайна походка обаче изобщо не можеше да я заблуди. Беше бесен. Той се наведе над картонената кутия, взе си друго парче пица, отхапа шумно голяма хапка и отново се настани на мястото си.

Празният стомах на Рената шумно изрази протеста си — звук, който Кейлъб не можеше да не чуе. Рената беше гладна през цялото време. Или поне така й се струваше. Най-после бе започнала да печели прилично, но въпреки това постоянно гладуваше.

Не можеше да си позволи да се храни нормално. Не и ако искаше да запази работата си в Пус’н Буутс — нощния клуб, в който танцуваше.

Ако хапнеше сега, макар и само няколко залъка, стомахът й щеше да се издуе и тялото й нямаше да изглежда съвършено. Можеше да се нахрани едва след като слезе от сцената. Но дори и тогава трябваше да се ограничава. В противен случай на следващия ден щеше да й се наложи да бърка в гърлото си, за да повърне излишната храна.

Кейлъб облиза устни, знаеше, че това я вбесява, дояде парчето пица и заговори отново.

— Това може да се окаже последната ти седмица в Пус.

Рената мразеше начина, по който той говореше за клуба. Използваното от него наименование звучеше просто отвратително. Тя обаче предпочете да си замълчи. С годините бе усвоила някой и друг урок.

Знаеше, че този мъж си умираше да я дразни.

Само че тя вече не се хващаше толкова лесно на въдицата му.

— Зная какво трябва да направя — Рената се изправи, тръгна към другия край на стаята, упражнявайки сценичната си походка. — Зная как да се справя с Мей Ела…

— Не! Не! Сега тя се казва Ванеса. Забрави, че някога се е казвала Мей Ела Джунс. Единственото, което трябва да знаеш, е, че си нейната отдавна изгубена дъщеря.

Понякога мразеше Кейлъб с цялото си сърце и душа. А и той често изпитваше подобни чувства към нея. Трябваше обаче да признае, че двамата бяха страхотен екип.

Животът беше ужасно гаден.

Рената изведнъж се забърза, грабна дамската си чанта и тръгна към вратата.

— Къде отиваш?

— Да посетя Мари.

— Това е абсолютна глупост и ти го знаеш. Би трябвало…

Рената затръшна вратата след себе си и така и не чу последните му думи. Знаеше, че Кейлъб я смята за луда заради суеверието й, но просто не можеше да се промени. Твърдо вярваше, че поклонението на гроба на Мари Лаво, легендарната вуду кралица, носи добър късмет.

Върху надгробния камък бяха гравирани три кръста. Горяха и свещи, оставени от хора, които вярват в черната магия. Рената бе абсолютно убедена, че съдбата й се бе променила в деня, в който за пръв път попадна на гроба на Мари в гробището Св. Луи в Ню Орлиънс.

Тогава погали с пръсти трите кръста и запали свещ. И о, чудо на чудесата! Ужасният й късмет изведнъж се обърна. Предложиха й работата в Пус’н Буутс и тя започна да печели наистина добре.

— Щом искаш, смятай ме за суеверна глупачка — промърмори на себе си тя. — Аз обаче зная, че късметът ми ще се обърне отново.