Мерил Сойър
Опасни лъжи (33)

32.

На сутринта Тейлър вече имаше план. Не беше особено обещаващ, но все пак беше нещо.

Пол се размърда на леглото до нея. Не я бе докоснал с пръст през изминалата нощ. Слава тебе, господи! Стигаше й и унижението, че бе принудена да се изпишка в кофата и бе благодарна, че Пол не бе направил опит да прави секс с нея.

— Ръката ме боли — заяви тя и гласът й прозвуча по-силно от необходимото.

Искаше да го събуди. Трябваше да накара Пол да премести белезниците на лявата й ръка. С дясната ръка се справяше значително по-добре.

Той я погледна през полуспуснатите си клепачи, изсумтя и се обърна на другата страна. Тя го срита с коляно.

— За бога, остави ме да поспя малко!

— Наближава единадесет часа.

Това беше лъжа, но успя да привлече вниманието му.

Пол рязко скочи от леглото и едва след това погледна часовника си.

— Какво? Няма още осем.

— На мен ми се стори, че е по-късно. Не си нося часовника. — Съдбоносна грешка. Ако се бе сетила да го сложи на ръката си, преди да излезе, Шейн щеше вече да я е намерил.

Пол измъкна един банан от торбата с продуктите и го размаха към нея.

— Искаш ли нещо за ядене?

— Не, но, моля те, сложи белезниците на другата ми ръка, защото тази ме боли непоносимо.

— Стига си се оплаквала. След минутка ще го направя.

Той излезе навън и Тейлър го чу да навлиза в храстите, които използваше като тоалетна. Набързо изрече една молитва, молейки се планът й да успее.

Пол се извърна и извади ключа за белезниците от джоба си.

— Ще ги сваля за няколко минути, за да можеш да се обадиш на майка си.

Отключи белезниците и ги остави от другата страна на леглото. След телефонния разговор щеше да закопчее лявата й ръка за таблата на леглото. Тейлър раздвижи пръсти, опитвайки се да възстанови кръвообращението в изтръпналата си ръка.

Пол й подаде един клетъчен телефон, който миг преди това извади от пътната чанта, и заяви:

— Обади се на майка си. Кажи й никой да не влиза в уебсайта на компанията. За известно време ще спрете да приемате поръчки по интернет. Кажи й, че ако изпълни всички разпореждания, похитителите ти ще те освободят. Разбра ли? Похитители. В множествено число.

— Защо не ме пуснеш да си вървя, след като се обадя по телефона?

— Може и да го направя. — Докосна устните й с палец. — Ако се държиш като добро момиче.

Лъжеше. Ако планът й не успее, с нея е свършено. Тейлър внимателно огледа разположението на бутоните на клетъчния телефон.

— Хайде. Обади се на Ванеса. Кажи й точно онова, което те инструктирах, но не споменавай името ми.

— Ами ако тя ме попита кои са похитителите ми?

— Кажи й, че не знаеш имената им.

Тейлър избра номера. Майка й отговори на второто позвъняване с едно тихо и неуверено ало.

— Аз съм.

— Слава богу! Толкова се притесних. Добре ли си?

Тейлър долови слабо кънтене, което означаваше, че майка й е включила говорителя на телефонния апарат. А това, на свой ред, означаваше, че в стаята при нея има и други хора. Тейлър се молеше Шейн да е наблизо. Боеше се, че другите може и да не схванат същността на измисления от нея план.

— Да. Добре съм.

— Хайде, давай. Говори по-бързо — прошепна Пол.

— Хората, които ме държат, ще ме освободят само ако изпълните точно инструкциите, които ще ви кажа сега.

Докато говореше Тейлър натисна цифрите 2 и 7 върху клавиатурата на малкия телефон.

Пол като че ли не забеляза нищо. Обърна се с гръб към нея и се наведе над охладителя. Тя натисна 5, 3 и 9.

— Някой се намесва в разговора — рече майка й.

Тейлър продължи да говори.

— Майко, трябва веднага да отидеш в Ту дъ Макс и да направиш необходимото никой да не влиза в уебстраницата на компанията. За известно време ще се наложи да забравите за поръчките по интернет. Разбра ли?

Пол извади бутилка минерална вода. Надигна я към устните си и отметна глава назад. Тейлър отново натисна същите цифри в същата последователност.

— По линията се чува някакво пиукане — рече майка й.

— Не зная кои са похитителите ми, но трябва да знаете, че изобщо не си поплюват.

Пол се усмихна, очевидно доволен от чутото. Обърна се с гръб и започна да рови в торбата с продуктите.

Тейлър отново натисна същите цифри.

Този път майка й не каза нищо. Тейлър бе готова да се обзаложи, че някой от присъстващите в стаята — вероятно Шейн — я бе инструктирал да не коментира повече звуците, които чува в слушалката.

Пол се обърна към нея.

— Предупреди я да не се обажда в полицията.

— Майко, ако се обадиш в полицията, ще ме убият.

— Обичам те. — Гласът на майка й прозвуча като едва доловим шепот.

— И аз те обичам — отвърна Тейлър. — Кажи на Шейн, че го обичам.

Пол рязко изтръгна телефона от ръката й и сложи край на разговора.

 

 

Кажи на Шейн, че го обичам.

Беше произнесла последното изречение с почти умолителен глас и Шейн почувства огромна буца да се надига в гърлото му. Никога преди не я бе чувал да влага толкова силни емоции в думите си. Цялото му тяло като че ли изтръпна от болезнения копнеж, изпълнил душата му.

Господи, колко много я обичаше…

Никога не му бе хрумвало, че е способен на такава любов. Тя извираше от някакво тайно и съкровено кътче в душата му, за чието съществуването не бе подозирал дори.

Дойл прекъсна мислите му.

— Какво означаваше всичкото онова пищене по време на разговора? Защо накара Ванеса да престане да го споменава?

— Мисля, че Тейлър се опитваше да ни даде някакъв знак.

— На мен ми се стори, че става дума за преплитане на линии — обади се Кейлъб.

— Случи се три пъти, а Тейлър нито веднъж не отговори на забележката на Ванеса в тази връзка. Тя очевидно не искаше Аштън да разбере за това.

— Но тя говори за похитители. Мислиш ли, че Пол не е сам? — попита Ванеса.

— Съмнявам се. Той се опитва да ни заблуди.

Шейн усилено размишляваше върху странните сигнали по време на разговора, а Оги го гледаше право в очите и се държеше така, сякаш бе разпознал гласа на Тейлър.

— Веднага тръгвам за службата и ще се погрижа никой да не влиза в сайта на компанията. — Дойл се запъти към вратата. — Ще измисля някаква история за опасност от вируси.

Дойл си тръгна и в този момент на Шейн му хрумна нещо.

— На бутоните на мобилните телефони са изписани букви. Може би Тейлър се опитваше да ни съобщи нещо, разчленявайки го буква по буква.

— Но това бяха само някакви пиукания — отвърна Ванеса. — Как да разберем кои точно бутони е натискала?

И тогава го осени прозрението. Програмата по канал Дискавъри.

— Всяка цифра от клавиатурата на мобилните телефони звучи по различен начин. Нужен ни е електронен усилвател, който веднага ще даде отговор на въпроса ти. Двамата с Тейлър видяхме как става това в едно предаване по телевизията. А тя е достатъчно умна и го е запомнила.

Грабна малкия касетофон, който бяха използвали, за да запишат разговора.

— Звукозаписните студиа разполагат с такива усилватели.

Затича се към колата си и заедно с Оги отпрашиха към Маями. Обади се по клетъчния телефон, за да разбере кое е най-близкото студио. Срещу сериозно възнаграждение собствениците му се съгласиха да позволят на Шейн да използва техния усилвател.

Кажи на Шейн, че го обичам.

— И аз те обичам, скъпа. Не се бой. Скоро ще те намеря.

 

 

Шейн гледаше цифрите, които бе получил след използването на електронния усилвател. Тейлър бе натиснала 2, 7, 5, 3, 9. Беше го направила три пъти, като всеки път набираше същите цифри в абсолютно същата последователност.

Цифрите по всяка вероятност не означаваха номера на адрес. В Маями нямаше улици с такива големи номера, но Шейн все пак ще накара Винс да провери. За всеки случай.

Буквите, изписани върху бутоните за тези цифри бяха: abc, pqrs, jkl, def и wxyz.

Шейн реши, че по всяка вероятност става дума за наименование на някакво място. Изведнъж разпозна една от думите. Буквите от последните три цифри образуваха думичката кий^[1].

Значи Тейлър изобщо не беше в Маями. Намираше се на място, името на което съдържаше думичката кий. На някой остров.

Но кой точно?

Оставаха само още две букви. Но от тях не можеше да се образува цяла дума.

Инициали?

Това трябва да е.

Ако само познаваше този район малко по-добре! Спомни си за доклада на частния детектив и бързо се върна при колата си. Аштън на няколко пъти бе ходил до места, обозначени с общото име кий, за да продава наркотици, но в доклада не се уточняваха имената им.

Извади една карта от жабката на колата и я разгледа внимателно. Забеляза дяволски много места, които съдържаха в името си думата кий. Преброи тридесет и четири по-големи острова и безброй малки точици, отбелязани върху картата.

Изведнъж погледът му бе привлечен от един от тях. Биг Пайн Кий^[2].

Тейлър беше натиснала цифри, съдържащи буквите b и p. Ето това беше.

Щеше да претърси всеки сантиметър от този остров. Оги със сигурност щеше да му помогне. В този момент му хрумна още нещо.

Взе клетъчния си телефон и позвъни на Рик Мастърс. Частният детектив бе следил Пол по време на обиколките му из островите. Може би познаваше явките му на Биг Пайн Кий.

Шейн остана истински изненадан, че намира Мастърс в офиса му. Напоследък толкова не му вървеше, че изобщо нямаше да се учуди, ако в отговор на позвъняването му детективът му бе отговорил, че се намира в командировка в Тибет. Шейн веднага му обясни по какъв въпрос го търси.

— Знаете ли, този бизнес не е от лесните и всичко струва пари. Аз…

— Веднага ще ви дам номера на кредитната си карта.

Шейн я извади от портфейла си и бързо продиктува цифрите. Изобщо не си направи труда да пита за каква сума става въпрос. Ако Тейлър загубеше живота си, всичките пари на света нямаше да му я върнат обратно.

— Да, на няколко пъти проследих вашия човек до Биг Пайн Кий.

Гласът на детектива извика в главата на Шейн типичния образ на бял южняк от Флорида, с провиснало над колана на панталона му бирено коремче и дълбоко вкоренена в душата му омраза към кубинците.

— Биг Пайн е известен с развития си риболов. Много рибари има там. Както и хора, които се гмуркат за удоволствие. На острова е пълно с канали…

— Къде точно ходеше Аштън?

— Ще стигна и до там.

Шейн го чу как опъна от цигарата си.

— Там има една полуразрушена дървена колиба, построена от рибарите през тридесетте години. След това на острова са били построени други, далеч по-удобни и луксозни рибарски хижи. С климатици и с хладилници, в които да си изстудяват бирата.

— Зная за какво става въпрос.

— Предполагам, че господин Аштън си е харесал онази съборетина, само защото е много закътана и скрита от хорските погледи. Голям зор видях докато го проследя до там, тъй като никой друг не посещава тази част от острова.

 

 

Тейлър изпрати с поглед Пол, който пак тръгна нанякъде. Едната половина от лицето й още я болеше от шамара, който бе получила. Знаеше, че поема голям риск, произнасяйки последните думи, но държеше да ги каже.

Ако умреше, искаше Шейн да знае колко много го обича.

Не остана изненадана, че Пол ревнува достатъчно, за да я удари.

Копелето си мисли, че е дар божи за всички жени.

Имаше време, когато и тя вярваше в това. Но то бе безвъзвратно отминало.

За разлика от Пол, Шейн беше мъж, на когото всяка жена би могла да разчита. Мъжествен, но и изненадващо нежен и чувствителен.

Защо не му бе казала колко много означава той за нея?

Защото твърде късно бе осъзнала дълбочината на чувствата си. Когато човек е изправен пред лицето на смъртта, той преосмисля живота си и осъзнава истински стойностните неща в него.

Може би с това се обясняваше огромната промяна, настъпила у майка й в последно време. Тази толкова елитарна и високомерна жена прие в дома си селяндура Кейлъб Басет и призна за своя дъщеря една вулгарна стриптийзьорка. Когато смъртта чука на вратата, човек престава да се съобразява с условностите и изискванията на обществото. Онова, което е притежавал в миналото, хората, които е познавал, вече нямат значение.

Защото най-важното в живота е да обичаш и да бъдеш обичан.

Тейлър не можеше да си представи, че би могла да продължи живота си без Шейн.

Дълго време бе вярвала, че обича Пол, но сега, връщайки се назад в миналото, си даваше сметка, че връзката им, повърхностна и лишена от дълбочина и взаимност, бе подхранвана единствено от задоволителния секс и времето, прекарано в забавления.

Шейн се бе появил в един особено мъчителен период от живота й, в който кризите следваха една след друга. И през цялото това време се държа прекрасно.

Подкрепяше я безрезервно.

Помагаше й.

— Човек на действието, който никога не говори празни приказки — тихичко промълви тя.

Мислите й се насочиха към майка й и Трент. Към чичо Дойл и Бриана. Помисли си, че може никога да не ги види отново. Че може да й бъде отнета възможността да им каже колко много означават те за нея.

Изпита мъчителна болка при мисълта за онова, което щеше да изгуби, и трябваше да мобилизира цялата си воля, за да сподави надигналия се в гърлото й вик на отчаяние. Гърдите й се разкъсваха от непоносима болка, сълзите, които отказваше да пролее, пареха очите й.

— Престани да се измъчваш по този начин. Мисли позитивно! — произнесе на глас тя.

Молеше се Шейн да си спомни програмата по канал Дискавъри и да декодира съобщението, което му бе изпратила. Не знаеше какво още би могла да направи. На излизане от бараката Пол бе взел със себе си клетъчните телефони и пистолетите.

Дори и да успееше да го обезвреди по някакъв начин, Тейлър пак нямаше да успее да се измъкне, защото продължаваше да е закопчана с белезници за леглото. Може би ще успее да го убеди, че трябва отново да премести белезниците на другата й ръка и да се възползва от момента, за да го нападне.

— Изчакай ден-два — рече си тя. — Ако дотогава никой не ти се притече на помощ, ще трябва да се опиташ да го елиминираш сама.

Пол бе заминал някъде, защото имаше нужда от електричество. Трябваше да включи лаптопа си, за да провери колко от хората му бяха влизали в уебсайта на компанията. Времето на Тейлър на този свят щеше да изтече в мига, в който всички те успеят да се свържат помежду си чрез уебстраницата на Макс.

Беше сигурна, че Пол изобщо няма да са поколебае да я убие.

 

 

Шейн, който следваше точно указанията, дадени му от неприятния детектив, шофираше бързо по магистралата, която на места минаваше само на около два метра от брега на океана. Караше и си мислеше, че не би искал да се намира на този път по време на ураган.

Слънцето беше залязло още преди два часа и сега светът около него тънеше в мрак. След като разгада съобщението, изпратено му от Тейлър, Шейн, придружен от Оги, незабавно напусна Маями. Преди това обаче сложи пистолета си в багажника на колата. Остави съобщение за Винс на клетъчния му телефон, но не си направи труда да се свърже с останалите.

— Единствено Винс би могъл да ми помогне — рече на глас той и погледна Оги.

В един момент си бе помислил, че може би трябва да се обади в полицията, но се отказа, защото знаеше, че Аштън ще убие Тейлър в мига, в който забележи полицейско присъствие на острова.

— Така че ще трябва да разчитам единствено на себе си.

И на глока в багажника на колата. Макар че до този момент бе използвал олекотения пистолет само по време на учебни стрелби.

По време на службата си в армията Шейн неведнъж бе изпадал в затруднено положение, но никога досега не бе убивал човек. Беше ранил няколко неприятеля при една престрелка в Гуидад дел Есте — убежището на терористите в Южна Америка.

— Този път обаче може да е по-различно. Нали, Оги?

Оги го погледна с разбиране и Шейн се опита да си спомни кога за последно бе хранил кучето.

— При първа възможност ще ти се реванширам, момче. Само да освободим Тейлър и ще те почерпя един Биг Мак.

Шейн отби от път номер 33 и навлезе на територията на Биг Пайн Кий. Островът просто пулсираше от живот. Мастърс се оказа прав. Това място беше истински рай за рибарите и гмуркачите.

Мина край един мотел — Барнакъл Бед енд Брекфаст, който предлагаше легло и закуска. Надписът на вратата му рекламираше луксозните условия на самия бряг на океана.

Мастърс му бе споменал, че мотелът е построен под формата на звезда, но в тъмнината Шейн успя да различи само неестествените чупки на фасадата му. След малко мина край още един такъв мотел, който, ако се съдеше по вида му, трябва да е бил проектиран от Хензел и Гретел.

Увеличи скоростта като непрекъснато се оглеждаше за черния страничен път, който щеше да го отведе до порутената рибарска колиба.

— Ами ако тя не е там? — високо попита той, адресирал и този път въпроса си към Оги. — Ако не съм разгадал правилно посланието й?

Кучето го погледна с безкрайно тъжните си очи и Шейн едва не пропусна отбивката. Пое по черния път, който, точно както му беше казал Мастърс, продължаваше около миля, превръщайки се постепенно в обрасъл с бурени дълбок коловоз. Пътят го отведе до някакъв гъсталак, състоящ се от растения, твърде ниски, за да са дървета, и прекалено високи, за да минат за обикновени храсти.

Беше тъмно като в подземното царство. Единствената светлина идваше от фаровете на колата му. Ако указанията на Мастърс бяха правилни, вече беше съвсем близо. Налагаше се да спре, ако не искаше фаровете на колата да предупредят Аштън за приближаването му и да провалят плановете му.

Шейн паркира колата, остави клетъчния телефон на таблото и отвори прозорците. Макар че вече беше нощ, навън беше горещо и влажно като в пералня. Оги щеше да се свари, ако го остави да стои в колата със затворени прозорци.

— Не мърдай от мястото си! — заповяда Шейн и строго погледна кучето.

Слезе от колата, отвори багажника и извади пистолета от кобура. Защо не се бе сетил да вземе фенерче? Окъпан в пот, бавно пое по пътеката, като се спъваше в непрогледния мрак.

След малко пътят леко зави и той видя слаба светлина точно пред себе си.