Мерил Сойър
Опасни лъжи (30)

29.

След като пусна Оги навън, за да се облекчи, Тейлър ласкаво го потупа по гърба.

— Излизам за малко, но ще се върна бързо, за да те нахраня.

Остави Шейн да спи и тихичко се измъкна от апартамента му. Почти не бе мигнала през изминалата нощ. Не беше от хората, които се гневят силно и за дълго, но въпреки това продължаваше да е бясна. На Шейн. И на самата себе си.

Но най-вече на Пол Аштън.

Отключи задната врата на собствения си апартамент. Жилището й миришеше като отдавна немит пепелник. Беше дошла, за да си вземе дрехи и се надяваше, че те няма да вонят на дим.

Влезе в спалнята с намерението да отиде направо до гардероба, но изведнъж се спря и отвори чекмеджето, в което държеше снимките на Пол. Не си направи труда да ги погледне. Вместо това ги накъса и хвърли парченцата в тоалетната.

Мълчаливо си призна, че постъпва детински, но не можеше да отрече, че веднага се почувства малко по-добре. Негодникът бе изчезнал без следа, а тя го бе търсила години наред, като през цялото това време беше толкова уплашена и съкрушена, че едва успяваше да функционира като нормално човешко същество. Изпаднала бе в дълбока депресия, която продължи почти две години и изложи на риск както здравето, така и успешната й кариера.

А той през всичкото това време спокойно си е живуркал в Коста Рика и се е издържал с пари от продажба на наркотици, спечелени чрез уебсайта на собствената й компания!

— Не мисли за миналото — изрече на глас тя. — Измисли как да си отмъстиш.

Оказа се, че дрехите в гардероба наистина миришат на дим. Някои повече от останалите. Тъмнозеленият костюм с марката на Цана Бучмън, който възнамеряваше да облече, не беше чак толкова вмирисан.

Но все пак излъчваше слаб мирис на пушек. Малко дезодорант и парфюм би трябвало да се справят с проблема.

Влезе в дрешника и струпа на пода цяла купчина от дрехи, които възнамеряваше да занесе на химическо чистене. Непосредствено след взрива бе почистила част от дрехите си. Време беше да се погрижи и за останалите. Ако продължава с това темпо, сметката й за химическо чистене ще се изравни с националния дълг.

Тъкмо излизаше от спалнята, когато телефонът върху тоалетната масичка иззвъня. Тейлър погледна нататък и се запита кой ли се обажда толкова рано.

Дано не се е случило нещо с майка й!

Спусна се нататък и сграбчи телефонната слушалка.

— Ало?

— Добро утро, любима.

Тейлър изпусна дрехите на пода и приседна на леглото. От две години не бе чувала този глас.

Пол Аштън.

Негодникът. Наркотрафикантът.

Успокой се, мислено си напомни тя. Гледай да не го подплашиш. Остави на властите да се занимават с него. Ако успеят да го арестуват и да го тикнат в затвора, това щеше да е най-доброто отмъщение.

Не допускай да разбере, че знаеш за подвизите му в уебстраницата на компанията.

— Липсвах ли ти, Тейлър? Защото ти със сигурност ми липсваше.

— О, боже! П-пол, наистина ли си ти?

Гласът й трепереше и това изобщо не бе преструвка. Беше преизпълнена с толкова силен гняв към този мъж, че едва успяваше да произнесе думите. Надяваше се обаче той да си помисли, че става дума за дълбоко вълнение, породено от неочакваната му поява.

— Мислех те за мъртъв.

— Не, скъпа. Наистина се опитаха да ме убият, но това се оказа далеч не лесна работа.

— В плен ли те държаха през цялото това време? — невинно попита Тейлър.

— Нещо такова.

— Къде си сега? — Връзката беше много чиста, за да се обажда чак от Коста Рика.

— При теб, в Маями.

О-ох! Какво ли е намислил този негодник?

— И какво точно се случи? Едва не се поболях от притеснения по теб.

— Зная, любима. И ужасно съжалявам, но, повярвай ми, и аз преминах през същински ад. Едва днес за пръв път ми се удаде възможност да се свържа с теб.

— Защо? Какво става?

— Много е сложно, за да ти обяснявам по телефона. Трябва да се видим, за да ти разкажа всичко очи в очи.

В гласа му се долавяше такава неподправена искреност, че Тейлър едва не му повярва отново.

— Добре. Кога?

— Хайде да се срещнем в Брю Ха-Ха. Да кажем… след петнадесет минути.

— Добре.

Пол не се бе променил. Изобщо.

Все още очакваше от нея да захвърли всичко и да хукне за срещата с него. Спомни си колко време бе прекарвала в тревоги по него и по измислената му кариера. Опитвала се бе дори да омаловажава собствените си успехи, за да не се чувства той непълноценен и пренебрегнат.

А в крайна сметка се оказа, че е била пълна глупачка. Пол беше красавец и чаровник, но иначе беше човек без съдържание. Самовлюбен глупак с огромни претенции без покритие. Веднага се сети за Кейлъб. Още един такъв глупак — без морал и дълбочина.

За разлика от Шейн Донован, който беше пълна противоположност на тези двамата.

— Да видим сега какво ще ми каже Пол, за да оправдае продължителното си отсъствие — изрече на глас Тейлър.

Облечена беше с шорти и тениска. Реши да отиде така, а след това да се върне и да се приготви за работа. Среса косата си, но реши да не слага никакъв грим.

Кой го беше грижа какво ще си помисли Пол за нея?

Нямаше намерение да губи и минутка от времето си, за да се опитва да изглежда красива заради него. Отвори едно чекмедже и измъкна чифт слънчеви очила. Дори и в този ранен час на деня слънцето в Маями бе ослепително.

Брю Ха-Ха се намираше само на няколко минути път от дома й. Реши да не се връща в апартамента на Шейн за дамската си чанта. Знаеше, че ако е буден, той ще иска да знае накъде е тръгнала и веднага ще заяви, че трябва да я придружи.

Срещата й с Пол обаче беше съвсем лична. За нея бе важно да чуе какво има да й каже в свое оправдание.

И държеше да е сама.

На излизане от двора налетя право на Трент. Беше й достатъчен само един поглед, за да разбере, че брат й е плакал.

Раул.

Сега пък какво бе направило онова влечуго?

— Трябва да поговорим — рече й той, а гласът му потреперваше от едва контролирани емоции.

— Какво се е случило?

Трент я изгледа за момент, а след това заяви:

— Раул смята да се ожени за Фелън.

— Компаньонката, която нае, за да го държи далеч от дрогата?

— Оказа се, че е дъщеря на Рупърт Джеймс.

— Медийният магнат, който живее в Бока Ратън?

— Точно той. Фелън си е изгубила ума по Раул. Снощи той си тръгна заедно с нея.

— Всичко това се случи ужасно бързо, не смяташ ли?

Трент сви рамене.

— И аз поканих Раул да се премести при мен само няколко дни след като се запознахме.

Тейлър знаеше, че от нея се очаква да каже нещо в подкрепа на Трент. Да изрази съчувствието и съжалението си за случилото се. Думите обаче не идваха. Вярваше, че случилото се е за добро и знаеше, че Трент, който очевидно силно страдаше в момента, с времето ще надмогне болката и, в крайна сметка, ще намери своята половинка.

Защото Раул определено не беше този човек.

— Предполагам, че Раул е бисексуален, нали?

— Да. Знаех го от самото начало, но си мислех, че ме обича достатъчно, за да остане с мен. Така отчаяно исках да намеря човек, с когото да прекарам остатъка от живота си… Човек, който да ми позволи да бъда такъв, какъвто съм. И смятах, че съм го намерил в лицето на Раул.

И аз смятах, че съм намерила мъжа, с когото да прекарам остатъка от живота си, но се оказа, че и двамата сме сбъркали. Пол Аштън се оказа по-голям мръсник и от Раул.

Струваше й се невероятно, че един толкова умен и интелигентен човек като брат й е могъл да се подведе по лъжливата същност на мъж като Раул. Веднага обаче си напомни, че самата тя се бе измамила по същия начин. Двамата с Трент бяха брат и сестра и очевидно си приличаха повече отколкото смяташе. Особено пък напоследък.

— Преди да ме напусне Раул си призна, че той е накарал кубинката от отдела по пласмент да сплаши Рената с всичките онези приказки за магии, уроки и заклинания. Освен това се срещнал с леля Софи и успял да я убеди, че Бриана й спретнала магия, за да провали брака й с Дойл.

— И защо го е направил?

— Искал да създаде неприятности на чичо Дойл, който отказваше да му позволи да работи в компанията.

— Не мога да повярвам, че е способен на толкова детинско и незряло поведение! А защо е искал да сплаши Рената?

— Раул никога не е крил, че парите означават много за него. Смяташе, че Рената ще наследи моя дял от наследството и това сериозно го притесняваше.

— Достатъчно, за да посегне на живота й?

Трент дълбоко си пое дъх и бавно издиша.

Струйката въздух разроши тъмната коса, паднала напред върху челото му.

— Не вярвам, но не мога да го твърдя с абсолютна сигурност. До снощи и през ум не ми бе минавало, че той ще ме напусне заради жена.

Тейлър погледна часовника си. Петнадесетте минути, отпуснати й от Пол, бяха изминали.

— Трент, бих искала да си поговоря още с теб, но се налага да отскоча за няколко минути до Брю Ха-Ха, за да се видя с Пол.

— С Пол? Шегуваш ли се?

— Не, за съжаление.

— Значи се е върнал? И къде е бил през цялото това време?

— Не зная. Обеща да ми обясни всичко като се видим.

— Как е възможно един човек да изчезне вдън земя, а след това изведнъж да се появи и да се държи така, сякаш нищо не се е случило? В цялата тази история има нещо гнило.

— Ще намеря отговор на този въпрос, след като разговарям с него. — Не й се искаше да губи излишно време, за да обяснява на Трент каква глупачка е била по отношение на Пол Аштън.

— Надявам се Пол да има дяволски добро извинение за случилото се. Защото ти премина през ада заради него.

Тейлър му подаде ключа от апартамента си.

— Изчакай ме, моля те. Искам да ти разкажа всичко за Пол.

После бързешком се отдалечи, разяждана от чувство на вина. Трябваше да остане и да даде възможност на Трент да излее душата си пред нея. Не можеше обаче да си позволи да пропусне срещата с Пол, защото цялото й същество копнееше за разплата.

Намали крачка, изпълнена с колебания. Даваше си сметка, че в момента нищо не е в състояние да намали болката на брат й. Абсолютно нищо.

Времето щеше да излекува наранената му душа, щеше да му позволи да погледне на случилото се с по-трезв и рационален поглед. И в края на краищата щеше да разбере, че напускайки го, Раул просто му бе направил услуга. Голяма услуга.

Пол я чакаше пред Брю Ха-Ха. Русата му коса бе вързана на конска опашка с дължината на пура.

Беше загорял.

И пращящ от здраве.

А на лицето му грееше мегаватова усмивка.

Изглеждаше точно така, както си го спомняше от миналото.

Носеше потник под широка синя памучна риза с навити ръкави. На едната му ръка бе татуиран огромен паяк. Ето това беше нещо ново. И отвратително.

Тейлър успя да се усмихне, твърдо решена да прикрие гнева, който клокочеше в гърдите й и заплашваше да избухне като детонирана граната.

Докосна лицето му с върховете на пръстите си.

— Бях изгубила надежда, че ще те видя отново.

Странна усмивка, напълно непозната за Тейлър, заигра по устните му.

— Но аз се върнах.

Тейлър почувства някакъв твърд предмет да се притиска към ребрата й. Погледна надолу и видя блестящата хромирана цев на пистолет. Опита се трескаво да прецени шансовете си.

Зад тях няколко човека пиеха кафето си под сянката на огромното смокиново дърво в Брю Ха-Ха. Пол стоеше с гръб към тях, а свободната му риза напълно скриваше пистолета от погледа им. Само един писък и тези хора щяха да й се притекат на помощ.

Един писък и щеше да е мъртва.

— Колата ми е паркирана по-надолу по улицата — информира я той. Говореше толкова нехайно, все едно че двамата просто обсъждаха времето. — Мърдай.

 

 

Шейн се събуди от студения нос на Оги, който се притискаше към ръката му. Претърколи се в леглото и видя, че Тейлър вече е станала.

— Тя изведе ли те навън, момче? — попита Шейн и погледна Оги.

Разбира се, че го е извела. Тейлър обожаваше кучетата и беше силно привързана към Оги. По всяка вероятност беше в банята. Или пък правеше кафе в кухнята.

Дали днес щеше да е в по-добро настроение?

Вероятно не.

Беше дълбоко наранена от лъжите му. И нямаше лесно да му прости мълчанието по отношение на познанството му с Пол.

Облекчи се в тоалетната, а след това тръгна по коридора към другата баня. Тя се намираше непосредствено до спалнята, която Шейн бе превърнал в кабинет. Тейлър не беше там.

Нямаше я и в кухнята.

Добре, очевидно все още беше бясна и бе решила да се върне в апартамента си. Изведнъж нещо прещрака в главата му.

Спомни си, че видя часовника с монтирания чип за проследяване да си седи на нощното шкафче от нейната страна на леглото.

— О, мамка му!

Без да губи време за бельо, Шейн навлече чифт дънки и грабна някаква тениска. Прокара пръсти през разрошената си коса и бързо излезе от апартамента си. Оги го следваше по петите.

Двамата претичаха през двора. Шейн сви ръка в юмрук и силно почука по входната врата на апартамента й. Няколко секунди по-късно Трент им отвори. Шейн веднага забеляза червените му, подпухнали очи.

— Къде е Тейлър?

— Всеки момент трябва да се върне. Отиде да се види с Пол Аштън.

Думите на Трент му подействаха като силен юмрук в корема. Шейн изведнъж сякаш остана без дъх. Трябваха му няколко секунди преди да успее да възкликне отново:

— О, мамка му!

 

 

Дойл застана пред кабинета на Тейлър. Тя все още не бе дошла на работа. Странно, помисли си той. Тейлър обикновено идваше първа в офиса. Особено пък в ден като днешния, за който бяха насрочили среща с един от най-важните дистрибутори на продукцията им.

Трент също го нямаше. Цялата шибана компания започваше да се разпада пред очите му. Семейството като че ли вече не се интересуваше от собствения си бизнес. Всички щяха да си отдъхнат, след като продадат компанията. И колкото по-скоро, толкова по-добре, горчиво си помисли той.

Видя секретарката си, която тичаше по коридора към него.

— Госпожа Максуел ви търси по телефона. Настоява, че въпросът е спешен и не търпи отлагане.

Дойл бързо се върна в кабинета си и грабна слушалката.

— Ванеса, какво се е случило?

— Тейлър ми позвъни току-що — през сълзи отвърна Ванеса. — Била е отвлечена.

— Отвлечена?

Дойл се отпусна на стола си. Изведнъж се почувства напълно изцеден. Стар. Нямаше собствени деца. За него Тейлър беше дъщерята, която никога не бе имал. И как можа точно на нея да се случи такова нещо?

— Т-там ли си о-още? — Ванеса вече плачеше на глас.

— Да, тук съм.

Дойл се загледа в снимките, които брат му бе закачил на стената. На една от тях бе снимана Тейлър в деня, в който се дипломира в Йейл. Дойл си спомни гордостта, която бе изпитал тогава. Гордееше се с Тейлър не по-малко от родителите й.

Ако не и повече.

— Кой е отвлякъл Тейлър? И какво искат?

— Т-тя не ми каза. Или просто не можеше да го направи. Каза, че ще се обади отново.

— Добре. Запази спокойствие. Очевидно става дума за пари. Ще трябва да направим всичко възможно да съберем…

— Да се обадя ли в полицията? Тейлър ме предупреди да не го правя, но…

— Веднага ще потърся Шейн Донован. Двамата с него ще дойдем при теб. Не предприемай нищо, преди да сме го обсъдили. Разбра ли?

— Да, но Кейлъб смята, че би трябвало да се обадим в полицията…

— Пет пари не давам какво смята Кейлъб! Искам да ме чуеш добре. Ще трябва внимателно да обсъдим създалото се положение и да изработим план за действие, ако искаш отново да видиш дъщеря си.

С все сила затръшна слушалката. Беше толкова изпотен, че ручейчета пот се стичаха по слепоочията към веждите му. Избърса челото си с ръкав и викна на секретарката си да му намери незабавно номера на клетъчния телефон на Шейн.

Докато я чакаше, позвъни на Бриана.

— Лоши новини, скъпа. Някой е отвлякъл Тейлър.

— Знаех си — проплака Бриана. — Предчувствах, че я грози опасност.

Секретарката му подаде телефонния номер на Шейн.

— Ще се срещнем при Ванеса. Искам веднага да тръгнеш нататък — рече Дойл на Бриана.

Избра телефонния номер на Донован, който му отговори на второто позвъняване.

— Защо си оставил Тейлър сама? — веднага попита той.

— Откъде знаеш, че е сама? — изстреля в отговор Шейн.

— Защото някой е успял да я отвлече. Току-що се е обадила на майка си.

— Похитителят е Пол Аштън. В момента с Трент сме в Брю Ха-Ха. Посетителите в кафенето са я видели да се качва в колата му.

— Аштън? Мислех, че е мъртъв.

— Не е. Това е дълга история. Аз…

— Тръгвам към дома на Ванеса. Ела там възможно най-бързо. Вземи и Трент.

— Ще доведа и Винс.

— Добра идея.

— Какво иска Аштън? — попита Шейн.

— Кой знае? Според Ванеса Тейлър не й казала името на похитителя си. Но споменала, че ще се обади отново с повече информация.

— Можеш да си абсолютно сигурен, че става дума за Аштън. Повярвай ми, зная какво говоря.