Мерил Сойър
Опасни лъжи (10)

9.

Шейн наблюдаваше Тейлър, която седеше от другата страна на масата и разговаряше с Рената. Стриптийзьорката демонстрираше безупречно поведение, а Кейлъб напълно се бе отказал от престорения си британски акцент. Шейн обаче не можеше да бъде заблуден толкова лесно. Предполагаше, че тия двамката само с един поглед бяха успели да преценят истинската стойност на изисканата къща и на скъпите бижута, украсили ръцете и шията на Ванеса. След което очевидно бяха решили, че цената си струва усилията и сега се опитваха да проявят цялото очарование, на което бяха способни.

Дали Кейлъб и Рената бяха любовници? Не, Шейн определено не смяташе така. Беше ги наблюдавал много внимателно докато всички те, събрани около басейна, отпиваха от коктейлите си. И не забеляза флуидите, които обикновено си разменяха интимно обвързаните партньори.

Беше почти сигурен, че двамата не са любовници. Освен ако не бяха невероятни актьори, в което той искрено се съмняваше.

Но дали Кейлъб Басет наистина беше отгледал тази жена? Трудно беше да се прецени и Шейн не би рискувал да се обзаложи за коя да е от двете възможности.

— Рената, мисля, че трябва да се преместиш тук, в Маями — неочаквано заяви Ванеса. — Така двете с теб ще имаме възможност да се опознаем по-добре.

Трент пръв наруши последвалото мълчание.

— Сигурен съм, че Рената вече си има свой живот в Ню Орлиънс. Освен това и работата й е там.

Работата й! Я не се занасяй!

Откакто Шейн бе пристигнал в къщата, това бе първото позоваване на работата й. Кейлъб и Рената може би бяха споменали нещо по въпроса преди това, но Ванеса очевидно предпочиташе да заобикаля темата. Шейн подозираше, че това беше начинът на възрастната жена да се справя с нещата, които не й харесваха. Тя просто не говореше за тях. И се преструваше, че те не съществуват.

— Нямам намерение да се преместя да живея тук за постоянно, но бих могла да поостана и да ти погостувам — с усмивка отвърна Рената.

— Прекрасно! — Ванеса възторжено плесна с ръце.

Забавно, а? Тейлър се опита да се усмихне и да се престори на доволна от последното развитие на нещата, но Трент изобщо не си направи този труд.

— Ти също ще останеш, нали? — попита Ванеса, насочила вниманието си към Кейлъб.

— Щом малкото ми момиче иска да ти гостува, аз ще остана с нея.

Що за човек беше този Кейлъб? Добър баща или какво?

Шейн изчака да сервират десерта. Желатинов крем с манго, сервиран в кристални чаши за коняк. Категорично доказателство, че богатите принадлежат към съвършено различна порода от човешкия род.

Време беше да спомене да ДНК теста. На Тейлър щеше да й бъде неудобно да повдигне въпроса. Ето защо той трябваше да го постави вместо нея.

— Знаеш ли — Шейн се обърна към Рената — с помощта на един ДНК тест бихме могли по абсолютно безспорен начин да докажем дали наистина си дъщеря на Ванеса.

— Това не е необходимо! — извика Ванеса. — Зная, че тя е моя дъщеря. Чувствам го.

Шейн остана истински изненадан от отношението на Ванеса. Очакваше Кейлъб или Рената да се противопоставят на идеята, защото щяха да изгубят всичко при един отрицателен резултат. Изобщо не бе допускал обаче, че Ванеса ще възрази срещу опита му да установи истината по един абсолютно надежден и категоричен начин.

Иди, че ги разбери тези жени.

— Майко, идеята за теста е добра — обади се Тейлър.

— Да, само по този начин можем да разсеем всички съмнения — подкрепи я Трент.

— Този тест ще е напразно пилеене на време и средства.

Гласът на Ванеса прозвуча още по-твърдо и неотстъпчиво и Шейн започна да разбира защо си бе създала толкова много врагове през годините.

— Обсъдихме тази тема, когато пристигнахме тук днес след обяд — информира ги Кейлъб. — Стигнахме до извода, че Рената със сигурност е дъщеря на Ванеса. Възрастта съвпада. А и аз я осинових от град, отстоящ само на десет мили от града, в който Ванеса е родила детето си.

Ванеса се присегна и лекичко потупа ръката на Рената.

— Не ми остава още много време на този свят. И искам да го използвам, за да опозная дъщеря си по-добре.

— Сигурно ще бъде забавно — отвърна Рената.

Забавно и още как! Дума да няма! Шейн бе готов да се обзаложи, че цялата забава се въртеше около парите на Ванеса. И тяхното присвояване.

 

 

Тейлър трябваше да признае, че ревнува.

Майка й беше изцяло обсебена от Рената. За нея като че ли нямаше значение, че тя е вулгарна стриптийзьорка с недодялани маниери и поведение. Ванеса очевидно искрено вярваше, че Рената е нейната отдавна изгубена дъщеря.

И я боготвореше.

Щеше да прекара малкото й оставащо време в компанията на Рената, пренебрегвайки напълно дъщерята, която я бе обичала през целия си живот.

Невероятно!

Тейлър се излегна на дивана и се опита да се съсредоточи върху късните новини, но мислите й все се връщаха към майка й, която през цялата вечер непрекъснато докосваше Рената, прегръщаше я, притискаше я към себе си.

През цялата вечер Тейлър едва се въздържаше да не скочи и да се махне от стаята, но гордостта и желязната воля, които толкова й помагаха в бизнеса, й помогнаха и този път, и тя остана на мястото си. Седеше там и отчаяно се опитваше да разбере как ли се чувства една жена, отказала се от собственото си дете.

През всичките тези години майка й бе живяла в постоянна тревога за изгубеното си дете. И сега, естествено, се опитваше да навакса изгубеното време. Всяка майка би реагирала по този начин.

— Не го приемай лично! — изрече на глас Тейлър.

Думите обаче не можеха да тушират острата болка в гърдите й, не можаха да заглушат копнежа да върне времето назад и да спечели отново цялата любов на майка си.

Стресна я силно почукване на вратата. Тя рязко се изправи. Престъпността не беше проблем в Саут Бийч, но човек никога не знае. Надникна през шпионката и видя Шейн да стои пред вратата й заедно с Оги. Тейлър така и не бе успяла да разговаря с Шейн, тъй като той си тръгна от дома на майка й преди нея.

Отвори вратата и топлият въздух нахлу в приятно охладения апартамент. От един съседен клуб долиташе весела и игрива музика. Макар че Тейлър вече се приготвяше да си ляга, Саут Бийч тъкмо се събуждаше за живот.

— Видях, че у вас свети. Извеждам Оги на разходка. Искаш ли да дойдеш с нас?

Тейлър се наведе и погали лъскавата черна глава на Оги.

— Да. Трябва да поговорим.

Изминаха краткото разстояние до Оушън авеню, разсъждавайки върху причините, подтикнали Рената и Кейлъб да пристигнат в града, без да уведомят когото и да било за промяната в плановете си.

— Предполагам са се досетили, че ще се опитаме да се отървем от тях — рече Тейлър. — Искали са да са сигурни, че ще успеят да се срещнат с майка ми.

— Може би имаш право — съгласи се Шейн. — Но това вече е без значение. Те са тук и възнамеряват да останат. А ние трябва да решим как ще им се противопоставим.

— Ако само можехме да убедим майка да се съгласи с този ДНК тест! Не бих се чувствала толкова зле, ако знаех със сигурност, че Рената наистина е изчезналото й дете.

— Мислих по въпроса. Можеш ли да влезеш в дома на майка си, когато те не са там?

— Естествено. Израснала съм в тази къща. И разполагам със собствен ключ. Ще се наложи само да измисля някаква правдоподобна история за пред Пабло и Мария — кубинското семейство, което работи за майка ми.

— Добре, от теб искам да влезеш в къщата и да намериш четката за коса на Рената. Вземи няколко косъма. По възможност с фоликули. Вземи и няколко косъма на майка ти, които да използваме като база за сравнение.

Спряха за малко, за да дадат възможност на Оги да подуши един малък пудел, който вървеше до възрастната си стопанка. Тейлър знаеше, че Шейн полага огромни усилия и искрено се опитва да помогне на Оги да се адаптира по-лесно към живота на обикновен домашен любимец.

— Защо държиш да има фоликули? — попита тя.

— Те се изследват по-лесно. Различните козметични препарати, използвани за боядисване или изрусяване, силно увреждат косъма. Дори и увреден, косъмът може да бъде използван за извършване на ДНК тест, но процесът става значително по-труден.

— Чувствам се странно само при мисълта, че възнамерявам да се промъкна в къщата на майка ми като крадец и да направя всичко това зад гърба й, но… — Погледна Шейн право в очите. Не беше съвсем сигурна по кой начин да облече тревогите си с думи. — Има нещо в онези двамата, което ме притеснява. Инстинктивно усещам, че нещо не е наред. И просто не мога да повярвам, че жена като Рената може да ми бъде сестра.

— Тъй като никъде не съществуват каквито и да било документи в подкрепа на твърденията им, остава ни да се осланяме единствено на резултатите от ДНК теста.

Навлязоха в парка Лумус и седнаха на една пейка. Оги веднага се намести в краката на Шейн. Дългият и тесен парк, който се простираше по протежение на плажната ивица, през деня беше претъпкан с почитателите на слънчевите лъчи, облечени в оскъдни дрешки и изложили на показ великолепно загорелите си тела. По това време на нощта обаче паркът беше съвършено безлюден, изоставен от дневните си обитатели, които, с падането на мрака, обикновено се преместваха в някой от луксозните клубове на Саут Бийч.

— Какво мислиш за наблюдателните пунктове на спасителите? — попита Шейн.

— Изглеждат доста странно, нали? Ураганът Андрю унищожи старите наблюдателни съоръжения. И някакъв политик решил, че новите трябва да изглеждат като произведения на изкуството. Точно пред себе си виждаш наблюдателен пост под формата на космически кораб. Негов автор е Кени Шарф. Дойл притежава няколко негови творби.

Тейлър бе силно изненадана от факта, че двамата с Шейн седяха един до друг в парка и обсъждаха необичайните по своя замисъл и изпълнение наблюдателни пунктове на спасителите по плажа. Преди пътуването им до Ню Орлйънс тя бе изпитвала необяснимо напрежение в негово присъствие, но благодарение на съвместната им работа, отношенията им станаха значително по-приятелски и непринудени.

За разлика от общуването със собствения й брат, което с всеки изминал ден ставаше все по-насилено и неискрено.

Напоследък Трент се държеше като непознат. Би могъл да стовари цялата вина върху Раул, но беше достатъчно интелигентна, а и честна, за да си даде сметка, че всеки човек би трябвало да носи отговорност за собствените си постъпки. Трент бе прекарал по-голямата част от живота си, опитвайки се да прикрие факта, че е гей и Тейлър започваше да си мисли, че, всъщност, никога не го бе познавала напълно.

— Разбрах, че си падаш по компютърните игри — подхвърли Шейн.

— Да, така е. Не зная защо, но винаги съм проявявала интерес към всевъзможни любопитни факти и дребни детайли, свързани с нас и заобикалящия ни свят. Всички те се намират на сигурно място в компютъра ми. Ако успеем да продадем Ту дъ Макс, смятам да основа собствена компания, която да се занимава с разработването на такива игри.

Леко се усмихна докато говореше.

— Ето днес, например, попаднах на много интересен факт. Знаеш ли, че полът на новоизлюпените костенурчета зависи от температурата на пясъка, в който е било заровено яйцето?

— Направо ми спря дъхът от изумление.

— О, я стига! — Тя леко го плесна по ръката. — На мен ми се стори интересно.

— Колко малко им трябва на някои хора, за да са щастливи!

— Добре де, ти към какво проявяваш интерес?

— Към теб например.

Извърна се и я погледна право в очите. Някаква едва доловима и плашеща тръпка пробяга по тялото й. Не беше привлечена от Шейн, нали?

Не, разбира се, че не! Стори й се, че измина цяла минута преди да успее да заговори отново.

— Дай да не се отклоняваме от въпросите, които обсъждахме — гласът й прозвуча малко по-остро от обичайното. — Вашата фирма успя ли да постигне някакъв напредък с разследването на пробива в компютърната сигурност на Ту дъ Макс?

— Винс е работил по въпроса докато ние бяхме в Ню Орлиънс. Аз самият днес също извърших някои проверки. Ще ми се да можех да ти кажа, че сме разрешили проблема. Но, за жалост, все още не сме постигнали никакъв напредък. Сменихме всички кодове и пароли, но проблемът си остана.

Тейлър поклати глава, ядосана на самата себе си за проявеното нехайство.

— Трябваше и сами да се досетим, че се налага периодично да променяме всички пароли. Така, както правят повечето компании.

— Не се обвинявай. Една фирма за производство на козметика не би трябвало да се сблъсква с подобни проблеми.

— Някаква идея кой може да стои зад всичко това?

Шейн се поколеба за миг преди да й отговори.

— Не сме сигурни, но Винс смята, че майка ти може да си е създала някои… врагове през годините.

Колкото и силно да обичаше майка си, Тейлър не можеше да не признае, че Ванеса на моменти беше абсолютно безмилостна и жестока.

— Сигурна съм, че леля Софи, бившата съпруга на Дойл, заема едно от челните места в списъка с враговете й. Тя с най-огромно удоволствие би натикала в калта майка и Дойл.

— Тя е една от възможностите, върху които работим — съгласи се Шейн. — Другият възможен заподозрян е Раул. Знаеше ли, че майка ти се е опитала да го подкупи, за да го принуди да се махне от живота на Трент?

— О, кажи ми, че не го е направила!

Всъщност, Тейлър не беше чак толкова изненадана. Майка й се държеше така, сякаш приемаше абсолютно нормално хомосексуалната ориентация на Трент, но все пак се бе опитала да скрие този факт от повечето си приятели.

— Не смятам, че Раул би се опитал да съсипе бизнеса ни. Сигурна съм, че се надява да получи пари от продажбата, с които да основе своя собствена компания.

— Така е, но човек никога не знае какво точно става в главата на другия — отвърна Шейн. — Раул е прекарал известно време в психиатрична клиника. Може да се окаже изключително нестабилен психически. В момента го проверяваме.

— Наистина ли? Изненадана съм. Раул изглежда изключително егоцентричен и погълнат от себе си, но не и неуравновесен.

— Понякога е трудно да вникнеш в истинската същност на хората. Мислиш си, че познаваш някого добре, а в един момент осъзнаваш, че той е съвършено различен и напълно непознат за тебе човек.

В гласа на Шейн се прокраднаха странни нотки. Тейлър се запита дали не се опитваше да й каже нещо. Може би това беше неговият начин да намекне дискретно за внезапната промяна, настъпила в начина на живот на Трент.

— Потърсихте ли в архивите имената на хората, които са били уволнени от компанията? — попита тя, целейки да отклони разговора в друга посока. — Не че се е случвало твърде често, но в момента се сещам за един човек, който работеше в счетоводния отдел. Баща ми го уволни малко преди смъртта си. Името му е Джим Уилсън. След това ни се обадиха от няколко компании за препоръки, но ние отказахме да му дадем такива.

— Ще проуча въпроса — Шейн се изправи и Оги веднага го последва. — Мисля, че е време да се прибираме. За тези от нас, които не са почитатели на клубния живот, май е време за лягане.

Мълчаливо поеха обратно по Оушън. Клубовете и кафенетата се пръскаха по шевовете от многобройните посетители. Музиката гърмеше в топлия летен въздух и придаваше на целия район определено сексуално излъчване. Саут Бийч беше квартал на младите, дръзките и оскъдно облечени нощни птици.

Тейлър не можеше да не забележи начина, по който жените оглеждаха Шейн. Той не беше красавец в класическия смисъл на думата, но тя трябваше да признае, че беше привлекателен по един типично мъжки начин. Изсеченото му, ъгловато лице се осветяваше от две проницателни сини очи, които сякаш приковаваха събеседника му под силата на открития му поглед.

Тейлър мислено се наруга. Защо изобщо се беше замислила за Шейн? Защо не мислеше за Пол Аштън, любовта на живота й! Някакво тихо гласче зашепна предупредително в главата й: Спомените избледняват.

В главата й постепенно изплува размитият образ на Пол. После отново избледня. Веднага щом се прибереше у дома, Тейлър щеше отново да разгледа всичките му снимки.

— Разследването ни включва още един човек. — Гласът на Шейн прекъсна размишленията й. — Лиза Абът.

— Лиза никога не би се опитала да саботира Макс — гневно викна Тейлър.

— Сигурна ли си? Тя притежава образованието и знанията, необходими за проникването в една сложна и сравнително добре защитена компютърна система. Може да е научила всички пароли за достъп още по време на брака си с Трент.

— Не би могла да го е направила, защото беше извън страната. Върна се едва тази седмица.

Шейн се спря и погледна надолу към Тейлър.

— Нищо подобно. Лиза се е върнала в Маями преди повече от месец.

 

 

Тейлър се взираше в снимката на Пол Аштън. Съвсем ясно си спомняше деня, в който я бе направила. Струваше й се, че се бе случило едва вчера, макар че от тогава бяха изминали почти три години.

В онзи ден той влезе в спалнята, която тя използваше като кабинет в дома си, и я попита:

— Какво правиш?

Беше събота сутрин и се очакваше Тейлър да се възползва от свободния ден, за да си почине, но тя вече бе забравила обещанието, дадено пред Пол. Още със ставането от сън се бе захванала да отговори на съобщенията, получили се по електронната й поща, след което бе разпечатала една статия, изпратена й от неин колега в Англия.

Пол влезе в стаята и застана зад нея, постави ръце върху раменете й и започна да я масажира.

— Добре, миличка, кажи ми има ли нещо по-важно от плажа в събота сутрин?

— Няма, разбира се.

Беше му обещала да не съсредоточава целия си живот около работата, но понякога й беше трудно да спази това обещание. Компютърната игра, върху която работеше, и семейният бизнес с козметични продукти като че ли поглъщаха цялото й време.

Пол обаче имаше право. Не беше честно. И тя като всеки друг имаше нужда от личен живот, от свободно време, през което да се забавлява.

Да се забавлява с Пол, който винаги успяваше да я откъсне от работата и да я потопи в един свят на безгрижие и неподправена радост. Да я хване за ръка и да я изведе на утринна разходка по плажа, да прекарат няколко часа заедно, да наблюдават хората, да станат свидетели на бавното пробуждане на Саут Бийч след поредната безсънна нощ в луксозните клубове.

— Получила си някаква информация по въпроса с Пърлейн, така ли? — попита Пол, който надничаше през рамото й към монитора на компютъра.

— Да. Получи се от Ейтън, от Лондон, където от години използват този гел. Малко прилича на колагена — продължи да обяснява тя. — Изглажда фините бръчици по лицето и устните и им придава великолепие и блясък.

— Ти и така си си достатъчно красива — той целуна извивката на шията й.

— Благодаря ти, но с възрастта кожата на жените започва да се отпуска и да се сбръчква. Няколко инжекции с Пърлейн могат да забавят този процес. Още повече, че новият препарат не показва алергичните реакции, които съпътстват използването на колагена.

— И на какво се дължи това? — попита Пол, макар че не изглеждаше особено заинтригуван.

— Пърлейн е биосинтетична форма на хиалиновата киселина, която е естествен продукт, съдържащ се в човешкото тяло. Ето защо при него се наблюдават по-малко алергични реакции, отколкото…

— Ей! Отказвам се! Ще излизаме ли или смяташ да прекараш този прекрасен ден пред компютъра си?

— Прав си. Хайде да се измитаме оттук.

Изключи компютъра и се изправи. Пол я взе в прегръдките си и я целуна.

— Цял живот чакам да срещна жена като теб. И не искам да пилея скъпоценното ни време заедно край някакъв си компютър. Ясно?

— Ясно — отвърна тя, замислена за живота си, преди да се запознае с Пол в Беш, един от най-луксозните нощни клубове в Саут Бийч. По онова време бе изцяло посветена на работата си и само от време на време излизаше с приятели. Пол обаче бе променил това и бе внесъл съвършено нов смисъл в живота й.

Научил я беше да живее.

Да се наслаждава на безгрижните разходки по плажа, на посещенията в арт галериите, кафенетата и клубовете, на общуването с хората. На живота в Саут Бийч.

В онази съботна сутрин Пол я изведе от кабинета й с думите:

— Имам план. Предлагам да отидем до Брю Ха-Ха, да си вземем кафе, а след това, вместо към плажа, да поемем към галериите. Предлагам да пообиколим и да разгледаме новите експозиции. Какво ще кажеш?

— Страхотна идея — отвърна тя. Знаеше, че Пол бе предложил тази обиколка, само защото знаеше, че тя обожава изкуството.

Прекарала бе последните няколко седмици потънала в работа. Повечето галерии сигурно бяха сменили експозициите си през това време и сега в залите им бяха изложени произведенията на нови, вълнуващи творци. Изпита дълбока благодарност към Пол, който винаги успяваше да я измъкне от задушаващия свят на бизнеса, в който прекарваше повечето си дни.

Беше се почувствала истински жива едва след като Пол се появи в живота й.