Андре Мороа
Страната на хилядите желания (1)

Първа глава

— Фа-рао-нът съ-нува сън — сричаше Оливие. — Сто-ри му се, че е на бре-га на Нил… Се-дем тлъ-сти кра-ви из-ля-зо-ха от ре-ка-та…

— Оливие, млъкни! — скара му се Мишел. — Уча баснята си и не разбирам какво чета, като говориш.

И за десети път подхвана „Бай Гарван на клона седи, захапал къс сирене в клюна“.

— Пу-сти-ня-та — зачете на глас Жералд — е огромна площ безплодна земя… Вулканът е пла-ни-на, която бъл-ва пламъци и стопена лава от отвор, наречен кра-тер.

— Жералд, чети наум! Уча баснята си! „…Захапал къс сирене в клюна.“

Не, тя няма да знае баснята си на другия ден в клас и госпожица Попивателна ще се вбеси. Тези две момчета са непоносими. Между другото и на нея никак не й се искаше да учи басня. Имаше желание да подрежда чекмеджетата си. Много обичаше да сгъва разни парченца плат, да се рови из стари джунджурии, програми.

— Хайде да си лягате, деца — каза гувернантката.

— Фа-рао-нът — продължи Оливие — съ-ну-ва сън. Сто-ри му се, че е на бре-га на Нил…

— Пусти-нята — повтори Жералд — е огромна площ.

— Захапал къс сирене в клюна — произнесе Мишел.

— Лягайте си и тримата — каза гувернантката и плесна с ръце. — И по-чевръсто!

— Госпожице — обади се Мишел, — не ми се спи и хич не ми се ляга.

— Децата не правят, каквото си щат — отсече гувернантката. — Хайде, лягайте си!

Мишел се съблече натъжена. Денят бе преминал скучно. Преди вечеря, вместо да скрои рокля за куклата си, трябваше да напише благодарствено писмо до една стара леля. По време на вечерята така й се искаше да разкаже една случка, която й се струваше страшно забавна, но татко, който бе поканил някакъв приятел, я смъмри и заговори за изборите. След вечеря се бе опитала да научи баснята; нейните братя й попречиха. А сега я пращаха в леглото. Възрастните май доста биха се разгневили, ако някой ги командуваше така.

„Ах — каза си момиченцето, лягайки си, — как ми се иска да узная дали съществува страна, където човек може да прави каквото си ще.“

Приятно й стана, когато сложи глава на хладната въз главница, после със страх се сети за утрешните часове. Не ще и дума, че Ивон Льофевр ще си знае баснята и няма да има нито една грешка в диктовката! Все пак беше доста досадно, че Ивон е винаги първа. Мишел се учеше добре, но беше разсеяна и най-вече тъй много й се искаше понякога да играе или да подрежда чекмеджетата си, че забравяше уроците.

Тя дълго лежа с отворени очи, може би десет минути. После й се стори, че светлата ивица под вратата на спалнята на родителите й се уголемява и се превръща в слънце.

В същото време белият чаршаф на леглото й се покри с пясък и ето че Мишел се озова съвсем сама, изправена сред огромна безплодна площ. „Я виж ти! — рече си тя. — Ами че това е пустиня!“ Огледа се. Докъдето поглед стигаше, не откри нищо друго, освен високи пясъчни планини. Все едно плаж под жарко слънце, само дето нямаше море. Пясъкът беше бял и блестящ, но премного сух, за да си направи формички, пък и нямаше кофичка и лопатка.

„Да се махам час по-скоро оттук — помисли си Мишел. — Иначе бързо-бързо ще огладнея и ожаднея. Може би ще видя по-нататък някоя табела за пътя.“

Като повървя около четвърт час, тя видя в далечината пясъчен хълм, който сякаш беше пробит на върха и димеше.

— Я гледай! — каза тя. — Вулкан!… И с отвор, наречен кратер.

Мишел се приближи и видя, че горещата лава беше очертала някакъв надпис по склона на вулкана. Тя разчете буква по буква:

— Кил? — учуди се Мишел. — Дали километри или килограми? Не се знае… Ако можех поне да срещна някой полицай…

Винаги й заръчваха да се обърне към полицай, ако случайно се изгуби. Едва-що бе произнесла тия думи, Мишел чу шум и видя, че към нея се запътва странен човек. Той вървеше, протегнал напред ръце с обърнати нагоре длани.

На главата си имаше много висока шапка, която като че ли беше от камък, и час по час се обръщаше така, че се виждаше само в профил. Когато се приближи малко повече до него, Мишел го чу да мърмори: „Три бели кокошки, три черни кокошки. Ах, този сън! Ах, този сън!“.

— Господине — извика му тя.

— Наричайте ме Фараоне — поправи я строго старият господин.

— Фараоне — каза тя, — загубих се.

— На пет минути оттук има спирка за камили — вдигна той рамене. — Седем тлъсти камили, седем мършави камили… Сам ще ви заведа дотам, ако успеете да ми разтълкувате един сън.

— Какъв сън? — попита Мишел примирено и седна в подножието на вулкана.

— Ето какъв: най-напред видях парадните стълби от розов гранит на своя дворец…

— Гранит ли? Това пък какво е?

— Камък — отвърна Фараонът с досада. — Само че не ми задавайте въпроси, нали вие ще обяснявате… На стълбата видях три бели кокошки, после три черни кокошки. Скачайки от стъпало на стъпало, те стигнаха до горе и влязоха в двореца… Това бе сънят ми. Какво ли означава?

Доста озадачена, Мишел помисли малко. Според нея, сънят не означаваше абсолютно нищо, но тя не смееше да го каже, защото се боеше да не разсърди Фараона. Мъчеше се да измисли нещо, което да му достави удоволствие.

— Това означава, струва ми се, че най-напред ще имате три бели дечица, а след това три черни.

— А така ли? Благодаря — зарадва се Фараонът, сякаш се отърси от голяма грижа.

Заобиколиха една пясъчна планина и свиха по пътеката вляво. По пътя той я попита:

— Сънуваме ли в този миг?

— О, не зная. Ако знаех, щях да съм будна и тогава нямаше да сънувам.

— А, така ли? Благодаря.

Скоро Мишел зърна дълга редица коленичили една зад друга камили.

— Колко стари и мръсни камили! — възкликна момиченцето. — А къде са водачите?

— Водач ли? Ами че вие самата.

— А ако не бях дошла?

— Тогава нямаше да има нужда от водач. Вземете първата от редицата, камилите са много ревниви, и когато я яхнете, обърнете надолу дясното й ухо в знак, че сте я наели. Кажете: „Във Вълшебната градина!“.

— Предпочитам да се върна у дома.

— Не, не, най-искрено ви съветвам да отидете… — каза Фараонът. — Това е дивна страна, където всеки прави каквото си ще.

— Каквото си ще? — повтори Мишел. — Може ли да си играя по цял ден? Да изям няколко захаросани кестена едно след друго? Да си легна в полунощ?

— Да, бъдете спокойна, всичко, каквото поискате.

Той добави полугласно с известна тъга:

— И там никой не сънува!

— Ще се опитам да отида — заяви Мишел.

Тя се качи на първата камила, наведе се напред, обърна надолу дясното й ухо, което съвсем не беше лесно, защото ухото бе ръждясало. После извика: „Във Вълшебната градина!“ и камилата, надигайки се с мъка, потегли в лек тръс. Тъкмо като тръгваха, Мишел чу, че Фараонът си мърмори: „Четири зелени тигъра, четири сини тигъра“ и много се уплаши, да не би да трябва и това да тълкува. Но камилата закрачи по-бързо и тя загуби от поглед Фараона. А и нямаше време да мисли, защото едва-едва се крепеше на седлото. Вървейки, камилата силно се клатеше и момиченцето се издигаше и спускаше на гърба й, както лодката танцува върху морските вълни. Прекосяваха безрадостна местност и белият пясък блестеше, докъдето поглед стига.

След разходка, която се стори на Мишел доста дълга — проточи се може би два-три часа — всред пясъка се появиха няколко дървета. После тя видя тъмно петно в далечината и камилата спря край някаква гора. Мишел слезе и забеляза табелка, закована на един бор. Прочете:

Когато се приближи до дървото, тя забеляза, че в кората му е изрязано малко гише като тия на гарите или театралните каси. Потропа по стъклото; никой не отговори. Потропа по-силно и чу:

— Га-га! Ей сега, ей сега.

Гишето се отвори и тя видя стар гарван с очила на клюна и черно вълнено таке на главата. Облечен беше в мъничък черен фрак.

— Вие ли сте господин Смутензасрамен? — попита Мишел.

— Га-га, така ми се струва — отвърна той.

Мишел бе страшно изкушена да му каже: „Повярвайте, ако гласът ви е хубав тъй както видът ви…“, но се уплаши, да не би да го засегне и затова просто каза:

— Господин Гарване, не разбирам какво става с мен. Бях при родителите си, в леглото си, и внезапно се озовах в пустинята… И тогава срещнах един стар господин от камък, който ми каза, че бил Фараон и ме посъветва да отида във Вълшебната градина… И тогава се качих на една камила… И тогава дойдох тук и вече не знам какво трябва да правя… Ще ме пуснете ли да вляза?

Гарванът нагласи очилата върху клюна си, изгледа внимателно Мишел и й каза:

— Но… вие фея ли сте?

— Аз ли? Не, господин Гарване.

— Много неприятно — каза Смутензасрамен. — Само феите могат да влизат във Вълшебната гора. Искате ли да станете фея?

— Разбира се — отвърна Мишел, — но мога ли?

— Га-га, така ми се струва — отвърна Гарванът, като енергично размърда криле. — Така ми се струва… Но трябва да се явите на един малък изпит при мен.

— Как! — учуди се Мишел. — Трябва да се явя на изпит, за да стана фея?

— Га-га, така ми се струва. Трябва да отговорите на трите въпроса, които ще ви задам… Ако отговорите ви ми харесат, ще ви впиша в книгата на феите; ако не ми харесат, ще яхнете пак камилата си и ще ви подканя да се върнете в пустинята… Готова ли сте?

Мишел много се разтревожи. Опита се да си припомни всичко, което знае, но мислите й се изплъзваха и се гонеха в главата й. „Ех, да ще да ме попита за Фараона или за пустинята, ще бъде чудесно, но ако ми зададе въпрос от историята на Франция…“ И тя започна да преповтаря мислено: „Галите били езичници… Те обожавали огъня, слънцето и гръмотевицата“.

Смутензасрамен бе отворил една малка книжка. Свали очилата си, избърса ги, изтрака три пъти, за да си проясни гласа и изрече:

— Аритметика: колко прави осем по шест?

— Петдесет и четири — отвърна Мишел.

— Сигурна ли сте?

— Почти… — промълви детето. — Така ли е?

— Га-га, така ми се струва.

— Как — изненада се Мишел, — така ви се струва? Извинете… не знаете ли със сигурност?

— Госпожице — отвърна Гарванът с достойнство, — вие изглежда забравяте, че аз съм тук, за да задавам въпроси, а не за да отговарям.

После измърмори на себе си:

„Впрочем във Вълшебната страна

осем по шест

е колкото щеш!“

След малко той попита:

— Правопис: как ще напишете думата кокошарник?

— О, това ли? Много лесно! — зарадва се Мишел. — Ку-ку-шар-ниг.

Тя беше много горда, че се сети, че се пише „г“, а се чува „к“.

— Така ли е?

— Гага, така ми се струва.

— Би било все пак по-добре, ако знаехте със сигурност.

— Това с нищо не би изменило резултата от изпита — заяви строго Смутензасрамен. — А сега, ще благоволите ли да ми кажете наизуст една басня?

— Да, разбира се — отвърна Мишел с готовност. — Зная „Гарван и лисица“.

— Не обичам тази басня — отвърна сухо Смутензасрамен.

— Зная също „Щурец и мравка“.

— Кажете я.

Мишел я беше учила доста отдавна. Тя започна:

„Щурчо лятос от зори

пя, свири.

Без провизии той остана

зимна хала, щом захвана.

Цяло лято що прави,

ти гадинко мързелива?

Пееше, тогава моля,

потанцувай пък сега!“

— Струва ми се, че я обърках малко към края — смънка тя.

— Не забелязах — каза Гарванът. — Аз обичам тази басня.

— И аз я обичам, защото е къса.

— И имате добър вкус — забеляза Смутензасрамен. — Също като мен… Ще ви впиша в книгата на феите. Име, фамилно име, качества?

— Какво значи това? — смути се Мишел.

— Това значи как се казвате.

— А защо не го кажете така?

— Та нали го казвам! Как ви е името?

— Казвам се Мишел.

— Каква възраст?

— Седем години.

— Имате ли братя и сестри?

— Двама братя и една сестра.

— На кое място сте по успех в класа? Случва ли се някога да сте първа?

— Никога! — отвърна Мишел.

— В такъв случай — заключи Гарванът, като че ли напълно успокоен, — ще ви впиша в книгата на момиченцата-феи.

Той взе едно картонче, закрепи очилата на клюна си и започна да пише с явно усилие. После подаде картончето на Мишел. Смутензасрамен имаше много красив почерк, изписваше буквите просто като печатни и тя можа да прочете без никакво затруднение:

— А сега — каза Смутензасрамен на Мишел — трябва да си вземете роклята, крилете и пръчицата.

— Ще имам криле и вълшебна пръчица? — възхити се Мишел.

— Разбира се… Поздравявам ви — добави той, като подаде краче на Мишел.

— Защо?

— Защото сте избрана за фея… Това е голяма чест.

— Но нали вие ме избрахте? — изненада се Мишел.

— Точно затова — каза Гарванът. — Поздравявам ви, задето бяхте избрана от мен. Това е най-голямата чест.

— Тогава защо и вие самият не се изберете?

— Защото предпочитам да съм си гарван! — заяви Смутензасрамен.

Той изхвръкна из прозорчето, скокна на земята, свали очилата, пъхна ги под крилото и кимна на Мишел да го последва. Те повървяха известно време безмълвно сред дърветата, после стигнаха до огромен дъб, на който пишеше:

Г-н Смутензасрамен натисна бутонче, скрито в кората на дъба и една врата се отвори.

— О! — възкликна Мишел. — Какъв чуден асансьор! Колко би се радвал брат ми Оливие! Той обожава асансьорите.

— А вие? — попита я Смутензасрамен.

— Аз ли? Аз обичам гарваните — отвърна Мишел, която беше започнала да го опознава.

Черният гарван се изчерви от удоволствие и погали краката на Мишел с крилото си.

— Вие сте славна феичка — каза й той. — А сега, чуйте: ще влезете в асансьора, ще затворите грижливо вратата и ще натиснете бутона: „ШЕВ“. Щом асансьорът спре, ще излезете…

— И ще върна асансьора — каза Мишел.

— Ако искате — забеляза Гарванът. — Вие сте фея, правите каквото си искате… Вдясно ще видите врата и на нея надпис: „Госпожица Небесна“. Ще почукате… Госпожица Небесна е гардеробиерката на феите.

— Мила ли е? — попита Мишел.

— Гардеробиерка е — отвърна Смутензасрамен. И той бутна Мишел в асансьора.