Лин Ериксън
Отвъд залеза (8)

Осма глава

Бен метна в огъня няколко сухи съчки смрика. Драсна клечка кибрит и я поднесе към подпалките, сетне раздуха разгорелия се пламък. Съчките засъскаха и запукаха.

Той приседна на хълбоци върху пръстения двор пред къщата, която им бяха предоставили, и се огледа. На долната каменна тераса различи в мрака главата на жена, която кърмеше край огъня пеленаче. Някъде наблизо мъжете разговаряха на чужд гърлен език, децата тичаха на воля по площадките, смееха се и играеха на нещо като гоненица. Вечерта бе огласяна от приглушен говор и ухаеше на дим и печена царевица, на древен камък и на човешки тела дъхтящи на пръст, не знаещи що е парфюм или дезодорант. Бен се сепна — какви бяха тези мисли, дето му минаваха през главата! Нима Брейди бе втълпил и на него своите небивалици за анасазите?

Пълната месечина озаряваше от край до край долината и когато погледна към нея от високото, Бен видя, че над земята се стелеше мъгла, забулила потока и дърветата покрай него и пропълзяла като призрачни пръсти в полите на планината. Мъгла ли? Каква мъгла при нулева влажност и такава незапомнена суша! Сигурно бе димът от горски пожари съчетан със сериозна инверсия.

Погледна към Джули, която седеше кротко и вперила очи в разгарящите се пламъци на огъня, галеше Койот, като хипнотизирана, сякаш на светлинни години от Бен.

— Няма ли да хапнеш още? — попита я.

— Не, вече не съм гладна — отвърна тя вяло, без да откъсва поглед от жаравата.

Толкова ли не се тревожеше за Ханк, който сигурно бе пиян в ранчото? И за Брейди, който седеше по-встрани с кръстосани нозе и се бе отдал на непроницаемите си мисли. Бен можеше да разбере Брейди, който категорично не искаше да се вслуша в гласа на логиката, но Джули — за нейното странно поведение нямаше оправдание. Нима той бе единственият измежду тях, който все още бе нормален?

Стана припряно и закрачи из двора. Пъхна ръце в джобовете си и прокара с върха на ботуша си черта в спечената пръст. Имаше някакво обяснение и Бен щеше да го намери. Тия хора не бяха никакви анасази — чак го напушваше смях, като се сетеше за тях. Може би бяха хипита, индианци, ала въпреки това хипита, които се бяха върнали към корените си и за нищо на света не биха признали истината пред бледоликите. А Джули си въобразяваше, че те някак си бяха прескочили през епохите, оцелели бяха в тази затънтена долина цели седем столетия и никой не ги бе открил досега. Анасази ли? Как ли пък не!

В нощта екна гласът на жена, която пееше приспивна песен на детето си. Може би единствен Бен отказваше просто от инат да приеме версията на Тайоша. Но нали това му бе работата! Нямаше да допусне умът му да се напряга така само защото шепа индианци си бяха наумили да живеят като своите предци. Този хубостник Тайоша сигурно си умираше от смях. Бен реши, щом се съмне, да прави, да струва, ала да открие отговорите на някои въпроси. До пладне щеше да установи кой бе убил животните, кои бяха индианците и откъде се бяха взели.

Бен и Джули легнаха да спят в каменната къща, върху гъсто сплетени сламени рогозки, които им даде същата жена, донесла и храната. Брейди предпочете да спи навън, край огъня. Под звездите на своите прадеди, помисли присмехулно Бен. Жилището бе с три стаи, ниско и широко, почти празно. Тук-там се мяркаха по някоя кошница или делва с вода, но явно от известно време не беше обитавано. Дали човекът, живял в къщата, се бе споминал? Дали броят на жителите в селището намаляваше? Може би отегчени, младежите се бяха върнали в цивилизования свят. Бен пак се сети за момчето на Брейди. Представи си как Ханк живее тук без олелията на града, без бирата и пикапа, без впитите джинси. Младите в долината поне бяха пощадени от ширещата се напоследък поквара.

Бен лежеше на рогозката в помещението до стаята на Джули и, скръстил ръце под главата си, мислеше. Отново и отново си припомняше, че Брейди трудно намира език с тия индианци, неговите анасази. Направо не проумяваше как така те не го разбираха. Нещо не се връзваше.

Накрая реши, че утрото е по-мъдро от вечерта и че на сутринта ще поразучи и ще намери отговорите на всички тия въпроси. Реши и той да играе играта на Тайоша, да каже на Брейди да поиска от жреца неколцина водачи и да тръгне с тях към дъното на долината. Бе повече от сигурен, че там имаше път, вероятно и селище. И че все някои знаеше за съществуването на това племе.

Отдавна бе минало полунощ, когато Бен усети каква неземна тишина бе настанала. Селището бе потънало в спокоен сън. Не се чуваше дори лай на куче, мяукане на котка. Той се сети, че всъщност не бе виждал тук котки. Едва тогава долови тих звук — дишането на жена, която спи.

Представи си Джули, когато бяха тръгнали да си лягат. Беше се сгушила в спалната роба и гледаше сънено и унесено. Макар и тя да се възпротиви, Бен я придружи до стаята, за да се увери, че всичко е наред, а Джули си легна и заспа моментално.

Той седна върху рогозката и прокара ръка през косата си. Явно тази нощ нямаше да заспи. Стана и отиде в голямата стая, водеща към двора. Огънят бе угаснал, Брейди спеше кротко. Койот също бе излязъл навън, вдигна уморено глава, погледна Бен, изръмжа и пак потъна в сън.

Джули! Дали се чувстваше добре? Може би и тя като него не можеше да заспи на това странно място. Нямаше да навреди, ако той провереше.

Запристъпва тихо като котка към стаята й. Дълбоко в себе си знаеше, че всъщност не отива само да провери как е. Просто искаше да я погледа, да види как гърдите й се надигат и отпускат лекичко насън, да се увери, че косата й се бе разпиляла като злато точно както във въображението му. Искаше да научи нейните тайни.

Застана край нея, притаил дъх. Сърцето му биеше лудешки. В хладното каменно помещение бе тъмно, ала на ярката лунна светлина Бен я видя как бе легнала на една страна и бе пъхнала длан под главата си, а робата се бе смъкнала от раменете й.

Той различи заобленото й женствено рамо, източеното бяло вратле. Кръвта в жилите му се разбушува така, че чак ушите му забучаха. Докато стоеше и я гледаше като омагьосан, си спомни как тя бе притискала тяло до неговото, как се бе отпуснала в ръцете му и за миг почти му се бе отдала.

Бен дишаше учестено. Знаеше, че не бива да стои повече тук и да се колебае — щеше да полудее. Но Джули не го искаше, беше му го показала съвсем недвусмислено. Каква жестока ирония на съдбата — да желае жената, която не му обръща и капчица внимание. Беше изпаднал в доста смешно положение и ако не бе толкова развълнуван, сигурно щеше да прихне.

Излезе тихо от стаята, та да не направи нещо, за което после и двамата да съжаляват. Легна пак върху рогозката и стисна зъби от отчаяние. Защо точно Джули? Защо всичко това му се случваше точно сега? Беше толкова независима, ала под напереността й се криеха нежност и уязвимост, които го привличаха неудържимо. В живота й имаше някаква тайна, до която той все не можеше да се добере, някаква незараснала рана, болезнена и кървяща.

Чак призори Бен най-сетне се унесе в неспокоен сън, изпадна в едно полубудно, полусънено състояние. Щом слънцето огря далечния хребет на планината, изведнъж му хрумна нещо — запита се дали животът в самота наистина го задоволяваше чак толкова много…

Тайоша явно бе доволен, че ще се отърве от Бен и Брейди. Предостави им водачи за похода през долината, както и храна и кожени мехове с вода.

Но Джули предпочете да остане в селището.

— Не ми е приятно да те оставям сама — рече й свъсен Бен, докато си събираше багажа.

— Мога да се грижа за себе си — заяви му тя.

Брейди извърна очи.

— Тия индианци, Бен, са най-кротките хора, които някога съм срещала. Признай им поне това.

Наистина изглеждаха безобидни. Волю-неволю той кимна.

— Излизам в нещо като отпуска — допълни усмихната Джули. — Всъщност ще си правя моето разследване тук, на място. Мога да се науча и да плета кошници.

— Добре, щом толкова искаш — склони накрая Бен. — Обаче кучето ще остане при теб. И да не си мръднала оттук! — нареди й строго и загледа как тя му козирува шеговито.

— Много те моля, не ходи никъде сама. Ще се видим довечера, най-късно утре сутрин.

Наистина никак не му се щеше да я оставя в селището. Не бе чак толкова сигурен, че индианците са безобидни. Ала докато се спускаше по стълбата, си каза, че тук Джули бе изложена на опасности, каквито съществуваха навсякъде другаде, дори в големи градове като Денвър, Чикаго и Ню Йорк. А и в края на краищата наистина бе голяма жена.

Бен, Брейди и двамата им водачи поеха по отъпканата пътека край потока. Двамата индианци разговаряха с Брейди, но не обръщаха никакво внимание на Бен. Той чак се възмути.

Слънцето вече напичаше безмилостно, ето защо Бен свали ризата и си я върза на кръста. По врата му се стичаше пот коланът на джинсите му вече бе мокър.

Не след дълго стигнаха няколко напоявани терасирани ниви, засети на полукръгове, та да се съхранява безценната влага. Той спря и взе да разглежда сложната напоителна система, дигите, язовете и каналите. Забеляза, че в основата на всеки стрък царевица бе издълбана дупка, запълнена с камъчета, та водата да не се изпарява. Имаше и тикви и жените, които въпреки ранния час вече бяха излезли на полето, ги прекопаваха. Ала всичко имаше посърнал вид и бе потънало в прах, а в напоителните канали и диги нямаше и капчица вода. Проклета суша!

Бен се сети за статията в едно списание, посветена на технически съвършената напоителна система, разработена от анасазите и помогнала им да оцелеят в такъв безводен климат. Тези приятелчета явно също я бяха чели. По-нататък съгледа пуйки, както и кучета, но в селището нямаше нито един кон, крава или овца. Нямаше дори кокошки. Спомни си, че анасазите бяха изчезнали като племе много преди да дойдат испанците, пренесли от Стария континент тези домашни животни. Божичко, каква беше тази налудничава игра, която му разиграваха! А ако не бе игра, всичко бе невероятно странно. Той изгаряше от нетърпение да стигне другия край на долината, където да намери липсващата плочка от картинната мозайка.

След известно време свикна, че тук няма телеграфни стълбове, пътища и къщи. Реши, че индианците нарочно са предпочели да живеят без удобствата на съвременната цивилизация. Ала освен клисурата, през която бяха минали с Джули и Брейди, сигурно имаше още един път, който извеждаше от долината.

Сутринта Бен бе смаян и от още нещо — сети се, че от два дена не бе виждал реактивен самолет. През тази част на щата Ню Мексико минаваше въздушният коридор за Лос Анжелис и в небето би трябвало непрекъснато да профучават самолети. Той погледна нагоре, присви очи и огледа от край до край белия небосклон — по него нямаше нищо, ни облаче, ни птица, ни самолет. Само слънцето, по-голямо от всякога, и леката мъглица. Реши да погледа още малко — до половин час на десет хиляди метра все щеше да мине някой свръхзвуков самолет.

Но после забрави за самолетите, понеже се натъкнаха на още един молитвен стълб.

— Човек очаква да види върху него някой череп — прошепна Бен на Брейди.

— Има по-мощни начини да общуваш с боговете — отвърна най-сериозно той и Бен си замълча.

Чак след два часа се сети, че не бе видял да мине реактивен самолет. Реши, че просто ги бе пропуснал.

Този ден извървяха общо цели двайсет и пет километра. Западната част на долината не се различаваше особено от източната, в която посока бе ранчото на Джули. По склоновете на хълмовете растяха хилави смрики, червените усукани скали се извисяваха като стена чак до върха на платото. И пак бе кански пек. Животът тук бе поддържан единствено от бълбукащия поток.

Бен огледа с бинокъла земята педя по педя в очакване да открие някаква следа от съвременната цивилизация, преди да стигнат път, селище или представителство на Дирекцията за връзки с индианците. Просто бе изключено да не намерят изхвърлена кутийка от бира или кока-кола.

Но не видя нищо. Дори филтър от цигара, избелял от слънцето, или парченце лъскав станиол.

Спираха рядко, колкото да напълнят с вода меховете или да хапнат от сушеното еленско, което индианците носеха със себе си. Бен се запита колко ли дълга бе долината — двайсет или трийсет километра. Слънцето вече клонеше към залез, а той не забелязваше и следа от пролом в скалите, от пътя, който бе очаквал да намерят и които да води към външния свят. Към света на духовете, както се изрази Тайоша, помисли пренебрежително Бен.

— Питай ги колко остава — обърна се той към Брейди и почука по часовника си, който все така не вървеше.

— Казват, че малко — поясни Брейди, след като се върна при него.

Продължиха да крачат към огромното кървавочервено слънце, кацнало върху хребета на планината. Сетне, както забеляза Бен, поеха по на север, понеже слънцето му се падаше отляво. Упорито напредваха и той беше сигурен, че докато вървяха в подножието на платото, описваха дъга, полукръг. След малко отново тръгнаха на изток — слънцето пак грееше в гърба му. Отляво и отдясно се възправяха отвесните урви, по които нямаше и пукнатинка.

Съзнанието му се разкъсваше между фактите и логиката. Бен бе извървял долината от единия до другия край, спор нямаше. Ала не бе намерил път, който да извежда от нея.

Капнал от умората и жегата, седна на един камък и се взря недоумяващо в умните очи на Брейди.

— Е, кемо сабе, сега доволен ли си? — попита го той и махна на другите да спрат.

Както никога досега Бен не знаеше какво да отвърне.

— Още не мога да кажа — рече накрая и подсвирна през зъби, — но все има някакво обяснение.

— Обяснението е пред очите ти — отсече Брейди.

— Невъзможно е — поклати глава Бен. — Племето не може да е живяло столетия наред в тази долина, откъснато от целия свят.

— Защо да не може? — учуди се Брейди, сетне се обърна и го остави да умува върху камъка.

На връщане се наложи да направят бивак, в който да пренощуват. Водачите им не искаха да пътуват нощем, когато според тях душите на грешниците се лутали из планината. Ала на Бен му бе все едно какви аргументи му изтъкват, бе прекалено уморен, за да продължи.

Брейди и другите двама мъже накладоха огън. Вечерята бе простичка и питателна — еленско месо, царевични питки и заек, който индианците убиха със стрела, изстреляна от лък. Бен реши, че сигурно ги използват заради него, а в наскалните жилища разполагат с пистолети и ловни пушки.

Водачите им внимаваха да не го докосват и дори да не се приближават до него. Не го и поглеждаха, наложи се Брейди да му подава храната и водата. Наистина се държаха странно, но Бен нямаше нищо против да му разиграват своето театро. Явно им доставяше удоволствие.

Отново забеляза необичайната мъгла, която, щом се мръкна, започна да се стеле в падините и да се вие на масури около чепатите мескитови дървета. Наподобяваше изкуствените страховити пушеци от долнопробните филми на ужасите, обаче според него се дължеше на някакво особено съчетание между температурна разлика, дим и атмосферно налягане. Щом се махнеше от долината, щеше да провери къде е имало горски пожари. В Управлението на горите щяха да знаят.

— Ей, Брейди — подвикна той, докато гледаше как един от мъжете дере заека, — помоли го да ми даде ножа си.

Бе сигурен, че е от стомана, ала за негова изненада се оказа, че дръжката бе костена, а острието — от обсидиан. Инак бе остър като бръснач и индианецът с лекота отряза главата на заека.

— Питай ги и за Тайоша — допълни след малко. — Разбери дали жрецът се престрашава да ходи до света на духовете.

На Брейди му отне доста време, докато ги убеди да му разкажат за Тайоша. Мъжете явно се страхуваха от него, накрая обаче проговориха. Брейди се извърна към Бен, а от огъня в тъмните му очи блещукаха червени пламъчета.

— Доколкото разбрах — поясни той, — Тайоша единствен ходи в света на духовете, и то само защото магията му е достатъчно силна, за да го предпази.

— Виж ти! — пошегува се Бен, но този път с половин уста. — Ами главите на животните? Какво казаха за тях?

— Стига да съм разбрал правилно — продължи Брейди, — Тайоша излиза във външния свят само когато има суша. Наистина се връща с главите… — Той погледна многозначително Бен. — Като жертвоприношение за Жителите на облаците и Бащата Слънце. И тогава пада дъжд… — Брейди сви рамене. — Тия момчета наистина се прекланят пред Тайоша. Твърдят, че са оцелели единствено благодарение на огромната му власт.

— Питай ги дали преди няколко години е имало суша. Кога каза Джули, май осемдесет и трета? Питай дали тогава Тайоша се е върнал с глави на животни.

— Не съм много сигурен, че 1983 им говори нещо — рече сухо Брейди.

— Тогава им кажи осемдесет луни или нещо от този род.

Брейди заобяснява, индианците отвръщаха.

— Да — потвърди накрая. — Имало е суша. Били са мънички, ала помнят. Тайоша донесъл глави на магически животни и заваляло.

— Покажи им моето джобно ножче — подкани след малко Бен, след което го извади и му го подаде.

После му хрумна още нещо и свали и ръчния си часовник. Загледа съсредоточено как двамата дребнички индианци поеха вещите от Брейди и ги докосваха, сякаш бяха амулети, които не биваше да пипат. Страхопочитанието и уплахата им бяха толкова неподправени, че Бен бе изумен. Може би наистина бяха оцеляло през столетията племе анасази. След малко обаче той отхвърли тази мисъл като пълна глупост.

Месечината отдавна бе изгряла над платото, осветявайки причудливите скални образувания, а Бен продължаваше да разпитва с посредничеството на Брейди двамата мъже, които разказваха на гърления си диалект за своя живот в долината, как племето им е тук от десет хиляди луни, как отдавна, много отдавна главорезите, тоест, както поясни Брейди, навахите, ги прогонили и те се укрили в планината. Разправиха и за света на злото отвъд платото, за земята на духовете, където душата бивала изсмуквана от хората и те полудявали.

— Тук са много прави — отбеляза иронично Брейди.

— Питай ги знаят ли предания за мъже в лъскави доспехи, яхнали коне — усмихна се Бен, — нали се сещаш, за испанските конквистадори.

След като поприказва с мъжете, Брейди погледна Бен.

— Не разбират за какво им говоря. Нямат думи за тези неща.

— Как така да нямат! — изпуфтя Бен. — Испанците са покорили областта преди цели четири века.

— Знам, знам, кемо сабе.

Накрая бивакът утихна и Брейди и другите се унесоха край огъня. Обаче Бен вече втора нощ не можеше да заспи. Сложи тихо още дърва в огъня, седна, кръстоса крака и облегна брадичка върху ръцете си. Днес не бе видял никакви пътища, никакви следи от цивилизация, не бе забелязал дори парченце стъкло, пластмаса, хартия или тел. Нищо от съвременното общество. Дори обвивки от бонбони или някакви други боклуци. Нещо не се връзваше. Той бе свикнал да борави с доказателства, а не с тяхната липса.

Взря се в пламъците и му се прииска час по-скоро да се върне в наскалните жилища, да разправи на Джули какво бе чул и видял. Тя щеше да се успокои, щом разбереше, че всъщност Тайоша бе убил домашните й животни. Бен се подсмихна. Сигурно двамата щяха доста да се посмеят на небивалиците за зелените човечета и летящите чинии. Момчетата в Холоман също щяха да се позабавляват. Бен Танър бе разрешил тегнещата от десетилетия загадка.

Джули.

Дали сега спеше в прохладната сумрачна стая с Койот до нея? Или може би и тя бе будна и се чудеше къде ли е Бен. Той си каза, че утре може и да я попита: „Хей, Джули, снощи сън не ме ловеше, понеже си мислех за теб… А ти?“. Точно така, щеше да я попита, веднъж да приемеше тази история с анасазите… Което нямаше да стане никога.

Легна и се уви в спалната роба. Малко преди да се унесе, се сети, че пълният месец пак бе огрял всичко наоколо. Ама как така! Същата луна бе гряла и предната вечер, и по-предната. Същата луна му се бе присмивала и преди няколко дни в ранчото на Джули. Бе невъзможно цяла седмица месечината да е пълна.

Но той само се прозина, обърна се на другата страна и реши, че вероятно греши.

 

 

По пладне на другия ден стигнаха подножието на наскалните жилища. Бен бързаше да се приберат, защото се тревожеше за Джули, питаше се дали и тя не се безпокои за него, ето защо вървеше неуморно все напред и отказваше да почине дори когато му предлагаха храна.

Джули я нямаше в селището.

— Не се притеснявай — взе да го успокоява Брейди, докато той сновеше разтревожен из малката каменна къща, и го докосна по ръката. — Долу на потока е, пере си дрехите.

— Ти откъде знаеш? — сопна се Бен.

— Видях я, докато се качвахме по стълбите — усмихна се Брейди. — Щях да ти кажа и по-рано, бледолики, обаче не подозирах, че за теб е толкова важно.

Тя наистина бе коленичила при потока и бе проснала върху камъните джинсите и ризата си да съхнат. Бе облечена в мека бежова дреха от щавена еленова кожа, русата й коса бе намотана на плитки около ушите. Изглеждаше направо… Бен се помъчи да намери точната дума — да, направо прелестна, досущ индианска принцеса със златна коса. Докато се приближаваше тихо зад нея, той забеляза, че както и на другите жени, които перяха дрехите с пяна от юка, и нейното рамо бе голо и проблясваше на слънцето.

Издаде го Койот, който както клечеше до нея, се завтече към Бен, завъртя опашка и загъна тяло. Джули се извърна рязко, сетне успокоена, се усмихна.

— А, върнал си се!

— Ъхъ.

— Е, намери ли го този твой път? — попита тя, приклекнала с набрана чак до бедрата кожена дреха.

— Не. Долината явно е затворена отвсякъде. Както виждам, превърнала си се в туземка — подсмихна се той.

— А, дрехата ли имаш предвид? — поизчерви се Джули. — Открих я в къщата, когато се събудих.

— Значи намери общ език? — кимна Бен към жените на хвърлей от тях и я стрелна със сините си очи.

— Не сме си разменили и думица — поклати тя глава. — Държат се, сякаш ме няма. — Усмихна се тъжно и също го погледна с дълбоките си сини очи. — Беше ми малко самотно.

Изведнъж като топла лава го заля желанието да я прегърне и утеши, да я притисне в обятията си и да разпусне косите й, та те да се разпилеят върху ръцете му. Ужасно му се прииска да я закриля — никога вече през живота си тази жена не биваше да се чувства самотна. Желаеше я и физически, идеше му да я обладае направо там, върху песъчливия бряг на потока, под препичащото лимоненожълто слънце. Желанието му бе мощно и съвсем първично, сякаш и той бе един от Древните, който се бе свел над нея.

Коленичила до водата и хванала ризата си, Джули продължаваше да го гледа с прозрачните си леденосини очи. Знаеше прекрасно какво изпитва Бен. Не можеха да откъснат очи един от друг. Дъхът му сякаш спря в гърдите му, кръвта му бумтеше в ушите като обезумяла. Тя знаеше всичко, всяка тайна на душата му. А той се мъчеше да се овладее и дълбоко в себе си се срамуваше от своята слабост. Нещо в някакво потайно кътче на съзнанието му подсказваше да си го избие от главата, че се държи като някакъв влюбчив гимназист и че не бива да започва връзка с Джули, пък и с която да е жена. Имаше си всичко в живота — работа, дъщеря, нежните спомени за Каръл. Въздъхна бавно и се помъчи да прогони желанието.

— Както личи — подзе Бен, опитвайки се да овладее гласа си, — тези хора наистина са от изчезнало племе. Не знам дали са анасази, ала всичко около тях е доста странно.

Джули като че също се мъчеше да се овладее.

— Знам — каза тя.

— Оказахме се прави, наистина Тайоша е убил животните ти.

— Досещах се. Но не му се сърдя. Не го е направил, за да ми навреди лично на мен.

— Разбира се — съгласи се Бен и се замисли. — Обаче ако скоро не завали, не е изключено да убие още от добитъка ти.

Джули кимна, сякаш безсилна да се отърси от вълнението, обзело преди малко и двамата. Той коленичи до нея и се взря в тъничката бълбукаща струйка на потока.

— Странно — подзе тя, — ала в тази долина имам чувството, че всичко извън нея е нереално. Не помня почти нищо, дори телефонния си номер и лицето на Кен Ламонт.

— Колкото до мен, помня Лори, но виж, Каръл, жена ми… — отвърна Бен и потопи пръсти във водата. — И аз понякога не си спомням лицето й. Или го помня смътно. Доста ни се събра напоследък.

— Обичал си много жена си, нали? — попита най-неочаквано Джули.

Той се вторачи във водата.

— Да. Беше много добра. И досега понякога ми е трудно да повярвам, че вече я няма. Видя нещо и току си кажа: „Трябва на всяка цена да го споделя с Каръл!“.

Джули си замълча и започна да изстисква дрехите. Накрая ги сгъна до себе си и се изправи. Бен я погледна.

— Това място е много особено, нали? — попита едва чуто тя.

— Не мога да отрека.

— Знаеш ли? Имам чувството… Само не ми се смей, чу ли! Та имам усещането, че тук съм по-близо до себе си. Такава, каквато съм. Струва ми се, че съм била толкова погълната от ранчото, парите и всички други глупости, че съм загубила връзка със себе си. О, Бен, нали и ти вече знаеш, че това място е вълшебно?

Той не й отговори. Само извърна очи натам, накъдето гледаше и Джули — към древното наскално селище, чиито остри геометрични очертания бяха омекотени от необичайната мъглица, забулила всичко наоколо…