Лин Ериксън
Отвъд залеза (5)

Пета глава

Денят се пукна чудно хубав. Пердетата в спалнята на Джули се издуха от утринния ветрец, прохладен, идващ от запад, откъм Ред Меса. В къщата цареше пълна тишина, само от време на време се чуваше как Койот обикаля из стаите. Ухаеше на кафе.

Това бяха любимите й мигове — спокойни и ведри. Тя имаше време да погледа как се развиделява над пасището и светът се изпълва със светлина и багри, да помисли на спокойствие, без да търпи хапливите подмятания на Брейди и да се тревожи за Ханк, който непрекъснато се наливаше с бира и караше единствения й пикап пиян; време, през което да забрави за парите, банките и ония грозни дребосъци, репортерите от клюкарските вестници на големите градове.

Наля си чаша кафе и застана на кухненския прозорец да се порадва на изгрева. През нощта някои от кравите и воловете се бяха качили на билото в далечината и сега, върху фона на розовото утринно сияние, наподобяваха тъмни гърбички по лицето на земята. Гледката й вдъхваше спокойствие. Нейният добитък, нейните овце, нейните разплодни кобили… Нейната земя.

Това спокойствие я обгръща като саван близо час, когато, не щеш ли, зазвъня телефонът.

— Дано не съм те събудил, Джули, но исках да поговоря с теб на всяка цена, преди да си излязла.

Обаждаше се Джак Мърдок, писателят.

— Здравейте, господин Мърдок! — отвърна тя със свито сърце — нови проблеми, нови главоболия…

— Сетих се, спомена ми, че до първи август трябва да върнеш заема, та просто исках да питам дали си имала време да помислиш отново върху предложението ми. Ще ми бъде ужасно неприятно, ако загубиш пари заради ипотеката. Баща ти се скъса от работа, докато построи имота.

— Още не знам. Не съм говорила с господин Фредерикс от банката.

— Е, поговори и с него, ала когато му дойде времето, да не ме забравиш! Ще запазя ранчо „Някой ден“ непокътнато, в сегашния му вид, дори ще го постегна. И ще напиша роман за него.

Щял да напише роман, моля ви се! Лесно им беше на тия богаташи от града, представяха си всичко в романтична светлина. Джули още помнеше как навремето баща й бе пуснал Джон Уейн да снима в ранчото филм. Но в ония години уестърните се радваха на огромна популярност. Сега хората предпочитаха криминалета, филми за шпиони, научна фантастика. На никого не му беше до стария Запад, камо ли до новия. Ала именно Мърдок бе подметнал на кинаджиите да снимат у тях, нищо чудно още да гледаше на ранчото през розови очила. Де да беше на нейно място, да го видим тогава!

Чу как вратата зад нея се отваря със скърцане. Беше Бен, нямаше кой друг да е. Тя сниши глас.

— Разбира се, че ще ви съобщя, щом реша окончателно, господин Мърдок.

— Ако искаш, бих могъл да се застъпя за теб пред онзи човек от банката, та да спечелим време. Знам колко много работиш и ми става жал, че трудът ти отива на вятъра. Как се казва банкерът? Защо да не му звънна?

— Няма нужда, господин Мърдок, наистина. Сама ще се оправя — отсече Джули.

— Мога да ти дам и малко пари на заем, колкото да закърпиш положението на първо време. Нещо като предварителна вноска. Дори няма да ми ги връщаш. Ще се разплатим накрая. Само ми кажи, и моят адвокат ще пусне по пощата документите.

— Благодаря, но наистина не мога да приема. Дори не съм сигурна, че изобщо ще продам ранчото.

— Ще го продадеш, и още как! Такова хубаво момиче, и да върти сам-само огромен имот като този!

— Ще ви потърся — каза твърдо тя и, извърнала очи към тавана, затвори телефона.

Не й се щеше да се обръща. Бен беше в кухнята, чула го бе как си налива кафе. Той пък бе чул телефонния разговор от край до край и вероятно се досещаше прекрасно кой се е обаждал и какво е предлагал. Джули наистина я бе срам, че се бе докарала до такова тежко финансово състояние.

Ала колкото повече се криеше от Бен, толкова по-обидно й ставаше. Все някога трябваше да го погледне в лицето. Стегна се, вдъхна си кураж и се обърна с изкуствена усмивка върху лицето. Той седеше на кухненската маса, изпружил дълги крака, и държеше между дланите си чашата с кафето. И неговият израз бе преднамерено безстрастен.

— Добро утро! — рече Джули. — Яйца за закуска?

— Естествено, щом ми предлагаш това.

Тя се зае да ги пържи и да препича филийки, затърси и бурканчето прасковено сладко, което майка й бе правила за миналата Коледа. Бен отпиваше от кафето, галеше едрото куче по врата, докато то се размекна от удоволствие, и наблюдаваше Джули.

Тя се чувстваше доста притеснена, задето той бе още в къщата й. Веднага й направи впечатление как косата му падаше на тъмни къдри върху ушите и челото, сякаш Бен току-що се бе събудил. Брадата му бе набола и се тъмнееше като сянка над горната устна, по брадичката и страните. И тези негови проклети очи с цвят на пушек, умни и наблюдателни, на които не убягваше нищо.

Намаза филийката със сладко и го погледна крадешком. Той още я наблюдаваше, умисленият му поглед сякаш бе прогорил дупка отзад върху карираната й риза.

— Още кафе? — попита го Джули, колкото да наруши тягостната тишина.

— Благодаря, ще си налея сам.

Ала не се помръдна, продължи да седи огромен, сякаш задръстил кухнята, и да мисли със сключени вежди.

След закуска звънна на един от колегите си в Холоман и установи, че пробите, които Кен Ламонт бе пратил предния ден от Фармингтън, още не бяха пристигнали. Свърза се моментално със заместник-шерифа и докато говореше с него, Джули долови в гласа му нетърпелива нотка. О, приказваше съвсем спокойно, с бавен овладян глас, но нали бе прекарала с него цели два дни, вече чувстваше кога е ядосан.

— Добре, Ламонт, разчитам на теб. — И после: — Не, сигурен съм, че няма място за безпокойство.

Остави слушалката и изруга тихичко. Ядният израз изчезна от лицето му чак когато усети, че младата жена го наблюдава. Каза й, че искал пак да види кобилата и й предложи, ако разполагала с малко време, да поразгледат местността наоколо. Бил убеден, че са пропуснали нещо, а на утринна светлина се виждало по-добре.

Тя си даваше сметка, че не се налага да ходи с него, пък и я чакаше работа — трябваше да изведе добитъка, да огледа заградените пасища, да нахрани и напои животните, ама знае ли човек, може пък наистина да са пропуснали нещо. Нямаше да навреди, ако отново огледаха мястото.

Зад волана седна Бен. Джули вече бе започнала да свиква, че той държи да поема нещата в свои ръце, а и не караше зле. Е, с Бен Танър поне не й се налагаше да поддържа разговор. Пътуваха през голата пустош в мълчание, което хич не ги притесняваше. От време на време тя нарушаваше тишината, колкото от учтивост. Веднъж дори заговори за времето.

— Боже, каква жега! — рече, след което съжали, че говори глупости.

— Да, наистина — отвърна възпитано той. — Сигурно е към трийсет градуса.

— Ако не и повече. По радиото казаха, че се очаквало да бъде трийсет и пет.

Господи, нямаше ли за какво друго да говори? Бен спря джипа на едно бърдо и посочи скалите, възправили се като високи зидове западно от ранчото.

— Тази планина коя е?

— Ред Меса.

— А зад нея какво има?

Присвила очи, Джули се вгледа в познатия планински масив.

— Резерват на племето навахо, после е щат Аризона.

— Има ли път или просека, които да водят през Ред Меса или да минават отстрани?

— Не, платото е непроходимо.

— Пак се озовахме в задънена улица — отбеляза той.

— Не се сетихме за хеликоптер. В смисъл че онзи, който е убил кобилата, може да е дошъл с хеликоптер — сбърчи чело тя.

Бен поклати глава.

— Край мястото не забелязах следи от хеликоптер, ако не друго, поне витлата щяха да издълбаят дупка в почвата.

— Да, сигурно щеше да забележиш, ако е имало следи — съгласи се Джули и побутна с пръст периферията на шапката си. — Направо не проумявам защо някой ще тръгне да убива кобилата.

— Все има обяснение и рано или късно аз ще го намеря — отсече той.

— Всички загадки ли разгадаваш?

— Почти всички — потвърди делово Бен и подкара нататък.

Тя седеше на седалката с пластмасова тапицерия в подскачащия по бабуните джип и, плувнала в пот, си мислеше за последното му изявление. Дали само не си придаваше важност? Или наистина бе добър в работата си? От време на време извръщаше очи към него, ала сбърчил чело, той гледаше право напред. Бе още по-красив, когато бе потънал в мисли — върху челюстта му потрепваше мускулче, бръчките около очите му ставаха по-дълбоки. Изведнъж Джули установи, че й допада, когато един мъж се е съсредоточил, сякаш нея изобщо я няма. Осъзна и че й бе много по-леко да е с Бен, когато той не й обръща внимание и тя може да го наблюдава на воля.

Защо ли си пускаше брада? Може би защото бе далеч от военните с техните строги порядки и тук се чувстваше по-спокойно? Изведнъж й се прииска да се пресегне и да пипне черните остри косъмчета по страните му. Дали ако се обръснеше, кожата му щеше да стане мека и гладка? Бързо извърна поглед надолу към дланите си. Нима наистина й бе толкова самотно, нима се бе отчаяла дотолкова, че един непознат, едва ли не първият срещнат мъж, бе в състояние да разтревожи въображението й и да запълни празнотата в живота й?

Малко по-нататък Бен отново спря. Извърна се и погледна назад, сетне посочи с палец.

— Някой ни следва.

Джули се взря изпод периферията на шапката си. Наистина, над пасището към тях се носеше валмо прах, приличен на пушек.

— Сигурно Брейди е тръгнал да ме търси.

— Не, автомобил е. На бас се хващам, че е онова твое приятелче, Гари Филипс.

— Дявол го взел! — изруга тя. — Да се домъкне с линкълна в тоя пущинак! И какво ли, интересно, си въобразява, че ще намери?

— Да го отпратя ли? — попита Бен.

— Недей — отсече Джули, — не ти е работа. Ще поговоря с Кен Ламонт. Все пак това тук е частен имот.

Бен зави на юг и пое обратно към къщата. Нарочно избра най-лошия път и се подсмихна ядно.

— Дано Филипс ни последва. Сто на сто ще счупи ос или ще спука гума и най-после ще се отървем от него.

Ала прахолякът продължи да се стеле подире им още близо километър, сетне, малко преди къщата, автомобилът свърна към окръжното шосе и се скри от погледите им.

Щом се прибраха, Джули и Бен извадиха от хладилника газирана вода и седнаха на масата.

— Както гледам, не откриваш нищо — подзе по едно време тя. — Колко време можеш да останеш тук и да чакаш!

Изведнъж я достраша от отговора му. Божичко, какво я прихващаше? Допреди два дни даваше мило и драго, само и само той да й се махне от главата. А сега ни в клин, ни в ръкав го подпитваше докога ще остане. Бен впери в нея сините си очи и я гледа толкова дълго, че чак и стана неудобно.

— Мога да остана колкото се наложи — отвърна накрая. — Да не преча нещо?

— А не — успя да изрече Джули, ала гласът и прозвуча почти като въздишка, сякаш в белите й дробове не бе останал въздух.

Отпи голяма глътка от газираната вода — идеше й земята да се отвори и да я погълне. Не биваше да го пита. Мъжът изтълкува въпроса й многозначително, в смисъл, какъвто тя не бе влагала. И сега този хубав самонадеян Бен Танър щеше да си въобрази, че е хлътнала по него и…

Входната врата внезапно се отвори и сърцето й подскочи. Джули се извъртя рязко, но беше Брейди с килната назад шапка и мургаво лице, плувнало в пот.

— Пак се случи — рече той запъхтяно. — Този път четири овце.

 

 

Бен заобиколи с джипа самотен храст и погледна крадешком Джули. Запита се какво търси насред напечената от слънцето пустош с тази сърдита млада дама и нейния работник — индианец от племето хопи, съвсем смислен и интелигентен мъж, ако не се броят плитките, които, кой знае защо, носеше.

Колкото до Джули Хейдън, тя го бе изненадала много. Той изобщо не бе очаквал да е толкова хубава и тъничка, с добре оформено тяло. Имаше прелестни сребристосини очи с тъмни мигли, които те пронизваха и веднага преценяваха колко струваш. Брадичката й бе волева, харесваше му и походката й — изправена и горда. Кожата й бе бяла като мляко, Бен го знаеше, понеже бе видял нежната й бледа мишница, недокосната от слънцето и прорязана от сини вени.

Спомни си, че Кен Ламонт му бе споменал нещо за развод. Значи някога е била омъжена. Кога ли и за колко време? Дума да няма, не можеше да я пита в очите. С друга жена сигурно нямаше да се посвени, но не и с Джули. От сто километра личеше колко наплашена е от мъжете, с изключение на Брейди и Ханк, които, както вече се бе убедил, тя смяташе едва ли не за безполови същества. Всъщност се държеше с тях, сякаш й бяха деца.

Дали имаше деца? Може би. И сега те бяха при бившия й съпруг, макар че той не виждаше причина Джули да ги зареже.

Погледна я още веднъж. Беше се барикадирала в ранчото, сякаш се бе скрила от света. Напомняше му кошута, тъничка и грациозна, с големи тъжни очи, която вечно е нащрек и е готова да хукне презглава и при най-малкото движение или звук. Какво ли й се бе случило, та се отнасяше толкова подозрително към мъжете.

Въпреки това й се възхищаваше. Понякога сякаш срутваше стените около себе си, отпускаше се и за миг Бен я зърваше такава, каквато бе. Беше оправна и независима. Беше се нагърбила с тежката задача да върти ранчото, да го съхрани, макар че майка й явно не проявяваше никакъв интерес към него. Освен това имаше и финансови проблеми, за които му бе споменала. Мнозина фермери закъсваха за пари, но нейните затруднения обаче бяха доста сериозни. Как ли щеше да се измъкне от тях, ако изобщо се измъкнеше. Ами ако продадеше ранчото на онзи писател? Какво щеше да прави после?

Всъщност защо ли тази Джули Хейдън не му излизаше от главата?

Джипът подскочи о един камък и тя се вкопчи в дръжката върху светлинното табло.

— Извинявай — рече Бен. — Припрян съм, бързам да идем на мястото. Далеч ли е оттук?

— На четири-пет километра — обади се Брейди от задната седалка.

Бен присви очи и се взря напред, в трепкащата от жегата мараня обвила спечената от слънцето земя. Червеникавите скали се възправяха като зид и наподобяваха декор за уестърн. Бяха изсечени сякаш с длето, изглеждаха бутафорни прекалено ярки на цвят, с изпъкващи светлосенки, и се издигаха направо от по-бледата, равна като тепсия долина. Той си помисли, че Лори ще хареса Джули, с която си приличаха много. Джули бе упорита, безкрайно независима и въпреки това съвсем по женски уязвима. Изтъкана от противоречия. Същинско кълбо от взаимно изключващи се подтици събрани в прелестна форма.

Докато караше през неравностите и бабуните, докато едвам си поемаше дъх от прахоляка и се ядосваше, че е толкова потен, та дрехите му са залепнали за тапицерията на седалката от изкуствена материя, осъзна, че мисли непрекъснато за тази жена. Колкото и да му бе неприятно, трябваше да си признае, че на два-три пъти му идеше да я притегли в обятията си, да я обсипе с целувки, да усети до себе си женствените извивки на тялото й.

Същото желание изпита и одеве, когато Брейди нахълта в кухнята и ги прекъсна. Питаше се какъв ли бе вкусът на устните й, какво ли удоволствие щеше да е да целуне пълничката й извита долна устна.

Ала за какво му беше всичко това точно сега, когато се бе поокопитил, след като го бяха спрели от полети, когато си бе стъпил на краката, беше се хванал на нова работа и трябваше да бъде на Лори и майка, и баща? За какво му бе да си усложнява живота?

Нима се чувстваше самотен без жена?

Беше дошъл тук по работа, а не да се влюбва. Това бе последното, което му трябваше. Пък и доколкото можеше да съди, на Джули също не й беше до любов.

Четирите мръснобели мъртви овце изникнаха пред тях като в мираж. Бен спря и скочи от джипа, забравил за всичко друго, толкова бе развълнуван.

Приклекна край първото мъртво животно, отпъди мухите и го огледа внимателно. Най-обикновена овца, полегнала на една страна. Нямаше нищо интересно, само дето й липсваше главата, отсечена точно зад ушите сякаш с остър-преостър хирургически скалпел. И то наскоро, преди броени часове. Вероятно тази сутрин.

Той огледа и другите три мъртви животни, още една овца и два овена. Всички бяха обезглавени със сигурна, не трепнала ръка. За всеки случай провери района с гайгеровия брояч, после извади бележник и драсна няколко реда — време, място, особености. Снима от различни ъгли мъртвите животни. Взе проби и ги сложи във флакончета, които прибра в черното куфарче. Методично и точно събра всички веществени доказателства, дори неща, които на пръв поглед нямаха нищо общо с убитите овце. Съвсем бе забравил за двамата души с него, докато не забеляза, че Брейди обикаля в кръг, вперил очи в земята.

— Намери ли нещо? — провикна се Бен.

— Май да…

Бен отиде при него и видя в бозавата пръст почти неразличима вдлъбнатинка.

— Следа от стъпка — рече, задъхан от вълнение.

— Там има още една — поясни Брейди.

— Странно — отбеляза Бен, следвайки бледите отпечатъци. — Наистина са от стъпки, но…

— От мокасини са — вметна Брейди.

— Значи е индианец? — попита Бен.

— Всеки и бял човек, може да носи мокасини — сви рамене другият мъж и добави спокойно: — Обаче наоколо наистина е пълно с индианци, които няма да откажат прясно месо. Проблемът е, че който е заклал животните, е взел само главите, а месото е оставил. Лично аз не познавам индианец, който да е толкова загубен.

— Тук си прав — съгласи се Бен.

— Нещо не се връзва — намеси се и Джули.

— Можеш ли по отпечатъците да откриеш човека, Брейди? — попита Бен.

— Май си попрекалил с филмите с Джон Уейн, кемо сабе — промърмори Брейди.

Бен видя как Джули едвам се сдържа да не прихне, ала бе доста озадачен от огорчението на Брейди и потърка вече брадясалото си лице. Наистина не проумяваше от какво толкова бяха недоволни индианците. Държавата правеше какво ли не, за да им осигури образование, никои от тях да не гладува и да не остане без земя, дори, стига да поискаха им предоставяше нови-новенички автомобили. Е, Лори все му натякваше, че се отнасял към тях пренебрежително. Според нейната теория индианците били покорени едва преди стотина години и щяло да мине още много, много време, докато се приспособели към обществото на белите.

— Мен ако питаш — все повтаряше дъщеря му, — щях да им върна цялата земя. До последната педя.

Колкото и да му бе неприятно, той трябваше да признае, че Лори бе права, макар и това да бе неосъществимо.

— Намерих само три следи от стъпки — обади се Брейди, — но тук почвата е много камениста. Съжалявам.

В гласа му обаче не прозвуча съжаление.

— Дявол го взел! — изруга Бен. — Обаче пак е нещо. Марсианците не оставят следи от мокасини.

Върна се при джипа, отпи голяма глътка вода от манерката, която носеха със себе си, и умислен, се огледа, мъчейки се да направи връзката и да обобщи откъслечната информация. Но не стигна до никакъв извод.

— Добре — рече накрая. — Ще обикаляме в кръг около овцете. Ще огледаме мястото сантиметър по сантиметър, може да открием още следи. Не е изключено някой да е дошъл с автомобил, да го е спрял по-встрани и да е стигнал дотук пеша.

Тримата представляваха доста смешна гледка, докато вървяха бавно един до друг и вперили очи в земята, описваха все по-широки кръгове.

— Ето, кемо сабе! — прошепна едва чуто Брейди и спря. В рохкавата почва се виждаше още една вдлъбнатина, ясна следа от мокасина.

— Вижте! — възкликна и Джули и им посочи нещо. Точно пред нея имаше тъмна капка, около която се бяха струпали мравки.

— Кръв — рече Бен.

Слънцето ги напичаше безмилостно, докато те описваха бавно все по-широки кръгове. Бен отбелязваше с жълта флуоресцентна лента всички следи, които откриваха. Водеха към подножието на Ред Меса, ала на около стотина метра от платото изчезваха в един сипей.

— По дяволите! — изруга Бен и ритна някакъв камък.

— Оттук нататък са само скали — отбеляза Брейди. — Няма как да разберем накъде е тръгнал.

— Е, все пак установихме нещо — намеси се Джули. — Че е човек.

— Установихме само, че някой е минал неотдавна оттук — възрази рязко Бен. — Може да няма никаква връзка между следите от стъпки и мъртвите овце.

Върнаха се при джипа. Бен си наплиска главата с хладка вода и отпи няколко големи глътки от скъпоценната течност.

— Не е зле да си сложиш шапка — каза му Джули.

— Сигурно — съгласи се той, ала мислите му бяха далеч оттук, претегляше наум различните възможности. — Има ли наблизо индианско селище? — попита накрая. — Или град?

Джули поклати угрижено глава.

— Натам земята е държавна, после, както вече ти казах, е резерватът на навахите, но до него има към стотина километра. Никой няма да тръгне толкова надалеч пеша, камо ли да мъкне четири овнешки глави.

— Сигурноима път на север или на юг…

— Наистина е далеч. Окръжно шосе №5 на юг и черен път на трийсетина километра северно оттук, които води към Фармингтън.

Отчаян, Бен се облегна на джина. Бе ядосан и капнал от умора. Нещо не пасваше. Липсваше плочка от картинната мозайка, ала той щеше да я намери. Рано или късно щеше да я открие, да я сложи на мястото й и да получи цялостната!

— Да тръгваме — каза накрая. — Нямаме повече работа тук.

Докато пътуваха през пасището, сенките на Ред Меса се простирай към тях, издълбани сякаш с длето и покриваха четирите мъртви овце и странните следи от мокасини. Бен погледна в огледалото за обратно виждане и неволно се запита: „Какво ли още крият тези сгъстяващи се сенки?“.

 

 

След като вечеряха, Бен седеше смръщен и отпиваше мълком от кафето. Не му беше приятно, че се бе вкиснал пред Джули, но бе хранил големи надежди да разбули веднъж завинаги загадката, тегнеща от десетилетия над пустинята. Не обичаше провалите, още повече че все пак се бе натъкнал на следа. Бе сигурен в това.

— Намерих шапката на тате, ако случайно я искаш рече Джули.

— А… Ще ми свърши работа. — Помъчи се да не мисли за мъртвите овце и за следите от стъпки.

— Извинявай, нещо не съм в настроение.

Тя седна до него на дивана, ала някак плахо, чак в другия край сякаш готова да скочи и да побегне и при най-малкото му движение. Защо се пазеше толкова от него? Дали не бе направил нещо, дали не й бе дал повод да е така притеснена? Ако не се смятаха хаотичните му мисли не бе сторил нищо. А Джули не можеше да чете мислите му.

— Май днес трябваше да поогледаме по-добре и да идем до подножието на платото — усмихна се тя предпазливо и се прокашля. — Сигурно жегата не ти понася. Не си свикнал.

— Какво да се прави, нали съм си градско чедо! — отвърна той с кисела физиономия.

— Утре можем да се върнем и да огледаме — предложи Джули плахо.

— Нямаш ли си друга работа, та си тръгнала да търсиш зелени човечета? — попита Бен.

Тя вдигна рамене, погледна надолу към чашата с кафе, която държеше, и прокара по нея тъничко пръстче.

— В този пек — не. Не ми остава нищо друго, освен да чакам.

— Дъжд ли?

— Да, дъжд.

Беше права. Той не биваше да се предава толкова лесно. Щеше да изпрати новите проби в Холоман и утре да се върне на мястото. Онзи човек, загадъчният човек, убил овцете и изчезнал с главите им, почти без да оставя следи върху каменистата пръст, все беше отишъл някъде. Бен се държеше хлапашки. Лори би казала, че постъпва като последния мухльо и щеше да е права.

— Извинявай, че не съм в настроение, нещо се умислих — рече той.

— На всички ни се случва — отвърна Джули.

Бе свела глава над кафето, лъскавата й тъмноруса коса бе паднала напред и бе затулила лицето й, виждаше се само бялото й вратле. Изведнъж на Бен ужасно му се прииска да прокара пръст по това тъничко вратле.

— Ще ида да измия чиниите — изправи се тя.

— Нека ти помогна — стана и той.

— Няма нужда, и сама ще се оправя — отказа категорично Джули.

Внезапно нещо в него се пречупи.

— Все правиш така! — възкликна Бен, без дори да усеща укора в гласа си.

Тя се извърна рязко.

— Как?

— Отказваш другите да ти помагат. Не, не другите, а аз.

Нямаше представа защо избухна. Знаеше само, че е вбесен и че през слабините го прерязва, знаеше и че двете неща са свързани по някакъв начин. Въпреки острите му думи, Джули отиде при мивката, без изобщо да му обръща внимание. Той си каза, че явно не разбира от жени.

— Не ме ли чу? — попита я и тръгна към кухнята.

— Защо изобщо го правиш на въпрос? Няколко чинии са, ще ги…

Бен обаче не я остави да се доизкаже. Сякаш се взриви отвътре и без да се съобразява с последиците, още по-малко с чувствата й, я хвана грубо за раменете, извърна я към себе си и долепи устни до нейните.

Тя остана в обятията му, прекалено стъписана, за да се помръдне. Докато той я целуваше неудържимо, устните й омекнаха и Бен изведнъж осъзна, че Джули не се дърпа, ето защо я прегърна през гърба и я притисна до себе си, та тя да усети колко е възбуден. Почувства как дъхът му се слива нейния и замаян, долови сладкото като мед ухание на кожата й. Тръпката в слабините му се превърна в упорита болка.

Но страстта угасна точно толкова внезапно, както бе и припламнала. Джули се дръпна, отдалечи се и изненадата и стъписването върху лицето й отстъпиха място на отбранителна гневна гримаса. Той имаше чувството, че му е ударила плесница.

— А сега си върви — отсече тя и, без да се помръдва, го загледа хладно с ръце върху хълбоците.

Би трябвало да се почувства неловко, да изпита поне капчица угризение. Бен обаче отново усети как го обхваща гняв. Нямаше никакво намерение да й се извинява. Джули непрекъснато го отпращаше, отказваше помощта му половината време дори не му говореше. Сама си бе изпросила да я целуне, да й покаже силата си.

— Моля те, върви си — повтори тя.

Той сви рамене и без дори да съзнава, че се подсмихва, прекоси застланата със стар линолеум кухня и отвори рязко входната врата. Сетне я затръшна и тя, както винаги, изскърца.

Нощният въздух бе прохладен, Бен го усещаше като милувка върху разгорещеното си лице. Небето бе обсипано със звезди, пълната сребриста месечина грееше досущ като валчесто лице, което го наблюдаваше отгоре и се присмиваше на неговата слабост. Той направи няколко крачки по посока на бараката, сетне спря, извърна се и погледна ниската кирпичена къща. Прозорецът в спалнята на Джули светеше.

Успокои се и гневът му бе изместен от внезапно смразяващо прозрение — тя сигурно го мислеше за безочлив нахален мъжкар. И си беше права. Още от самото начало беше доловил, че се плаши от мъжете, и сега само бе подсилил този страх.

Но какво ли щеше да стане, ако не го бе спряла? Бен се стегна и се помъчи да си втълпи, че му е все едно. Че не се беше случило нищо. Така дори бе по-добре, за кой дявол да си усложнява живота? И на Джули не й беше до любов. Почти не се познаваха.

Пак тръгна към бараката. Какво ли си мислеше сега тя? Наистина бе изтъкана от противоречия, в един момент бе мила и сърдечна, в следващия — уплашена и рязка.

Сети се за Каръл. Тя бе по-непринудена и пряма. Разбираха се идеално, освен за едно — за неговото летене. Каръл непрекъснато живееше с ужаса, че той ще се разбие с някой от опитните образци на свръхзвукови самолети, последна дума на техниката, които изпробваше. По ирония на съдбата тя бе починала първа. Бен си помисли за Лори, какво послушно момиче е порасла. Бе добра и красива и от това му ставаше драго на душата. Ала имаше мигове, когато спомените не му бяха достатъчни, когато му бе самотно и той копнееше за женска милувка.

Пак се сети за Джули. Сигурно и на нея понякога й ставаше самотно в тази пустош.

Домъчня му за нея. Потърка четинестата си брада, отвори вратата на бараката и тихо влезе вътре.