Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Спенсър-Нийл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sarah’s Child, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 145 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
asayva (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Линда Хауърд. От любов

ИК „Коломбина“, София, 2002

Американска. Първо издание

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-047-5

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Беше краят на една безкрайно дълга седмица и Сара знаеше, че трябва да се прибира, но самата мисъл да излезе на жаркото августовско слънце, я караше да остане зад бюрото, заслушана в приятното жужене на климатика. Вече бе приключила с работата си и след като обърна стола към прозореца, остана загледана навън цели петнайсет минути, без да я е грижа, че става късно. Слънцето се бе снишило и хвърляше последните си отблясъци по безбройните небостъргачи в Далас, очертани в искрящо стъкло и стомана на фона на потъмняващото небе. Излиза, че пак е изпуснала новините в шест. Беше петък следобед и шефът й — господин Греъм, си бе тръгнал преди час. Нямаше причина да не се присъедини към стълпотворението долу на улицата, но кой знае защо не й се прибираше. Бе хвърлила безкрайно много усилия, за да превърне апартамента си в уютен и удобен, но напоследък празните стаи сякаш я притискаха. Можеше да пусне музика, да си вземе видеокасета, да се зачете в някоя книга и да си представи, че е в друга страна някъде по света, но дори и тогава щеше да си е сама. Напоследък това вече не бе усамотение, а истинска самота.

Може пък да е от времето, помисли си уморено тя. Горещото влажно лято бе изтощило всички, но дълбоко в себе си знаеше, че топлината не е причината за безпокойството й. Усещаше с неумолима яснота, че времето се изплъзва покрай нея, също както лятото отново си отиваше, за да дойде новата есен. Струваше й се, че дори и в най-нетърпимата жега, усеща как зимният студ се просмуква чак до костите й. Това не бе просто отминаването на още един сезон. Младостта се изнизваше, неумолимо се изплъзваше измежду пръстите й. Годините бяха минали, а тя се бе посветила на работата си, защото нямаше на какво друго, и сега вече си даваше сметка, че всички неща, които бе желала, са я подминали. Никога не се бе стремила към богатство, нито пък към материални неща. Бе копняла за любов, за съпруг и деца, за дом, изпълнен със смях и сигурност, за всички тези неща, които като дете не бе имала. Осъзна, че вече дори не мечтаеше за тях, а това бе най-тъжното от всичко. Но и никога не бе имала шанс. Влюбена бе в единствения мъж, когото не можеше да има, а както се оказваше, изглежда бе от онези жени, които обичат един-единствен път в живота си.

Приглушеният звън на телефона я накара да смръщи учудено чело, докато посягаше към слушалката. Кой ли може да звъни в офиса по това време?

— Сара Харпър — изрече делово тя.

— Сара, обажда се Роум — представи се дълбокият мъжки глас.

Сърцето й подскочи и се качи в гърлото. Нямаше нужда да й се представя, за да разбере кой говори. Познаваше гласа му не по-зле от собствения си, а и заваленият акцент, който не се бе променил през годините, прекарани в южните щати, винаги го издаваше. Тя преглътна бучката в гърлото, изправи гръб и се престори, че обаждането е напълно делово.

— Слушам ви, господин Матюз.

Той изсумтя нетърпеливо.

— Не ме наричай така, по дяволите! В службата може, но сега… не звъня по работа.

Сара отново преглътна, но не каза нищо. Да не би да го е призовала с мислите си? Да не би затова да звънеше? Все пак от месеци насам не й бе проговарял, като изключим дежурния поздрав „добро утро“, когато идваше в офиса, за да разговаря с господин Греъм.

— Сара? — Той вече губеше търпение и надигащото се раздразнение пролича в начина, по който кресна името й.

— Да, на телефона съм — едва успя да каже тя.

— Продавам къщата — заяви рязко той. — Прибирам в кашони нещата на Даян… и на момчетата… Ще ги дам на Армията на спасението. Открих кутия, в която Даян е пазила още от ученическите си години ваши общи спомени, снимки и си помислих, че може да искаш да ги прегледаш. Ако искаш нещо, вземи го. Ако не…

Той не довърши изречението, но тя разбра. Ако не, ще ги изгори. Просто ще унищожи всички тези спомени. Сърцето й се сви, когато си представи как разглежда съдържанието на кутията и връща към живот годините, когато растяха заедно с Даян. Все още я болеше от загубата, но не можеше да го остави да изгори спомените на приятелката й. Сигурно нямаше да намери сили да разгледа съдържанието на кутията, но щеше да я задържи и след години ще извади нещата и ще си припомни, без да изпитва болка, само обзета от тъга и носталгия.

— Да — отвърна с усилие тя, гласът й бе предрезгавял от вълнение. — Да, искам ги.

— Сега тръгвам към къщата, за да приключа с опаковането. Мини, когато пожелаеш тази вечер, за да вземеш кутията.

— Ще дойда. Благодаря ти — прошепна тя, а той затвори. Тя остана на телефона, притиснала слушалката към ухото си, заслушана в сигнала свободно, който се носеше по линията.

Ръката й трепереше, докато връщаше слушалката на място. Внезапно забеляза, че вече не е седнала. Изглежда по някое време, докато са разговаряли, напрежението я бе накарало да се изправи. Наведе се бързо, за да извади чантата си от последното чекмедже на бюрото, след това го заключи, угаси лампите и на излизане заключи и стаята.

Не само ръката й трепереше. Цялото й тяло тръпнеше. Винаги ставаше така, когато говореше с Роум. Въпреки че бяха минали години, в които си бе налагала да не мисли за него, години, през които си забраняваше дори да мечтае за него, само гласът му притежаваше силата да я размекне. Беше й достатъчно трудно, че работеха в една компания. Тя дори се прехвърли в нов отдел, за да не се засичат често, но се оказа, че намеренията й не постигнаха желания резултат. Той упорито се издигаше в йерархията и сега вече бе сред вицепрезидентите на корпорацията. Като секретарка на старшия вицепрезидент й се налагаше непрекъснато да се среща с Роум. Единственото й спасение бе, че той се държеше напълно делово, а тя си налагаше да му отвръща по същия начин. А и какво друго би могла да направи, след като бе имала глупостта да се влюби в съпруга на най-добрата си приятелка?

Въпреки че многобройните нива на сенчестия паркинг бяха поне с десет градуса по-хладни от улицата, топлината я облъхна, докато крачеше бързо към колата си, нов модел нисък датсун. Колата, опасяваше се тя, бе още един пример за все по-ясно проявяващата се тенденция да събира вещи, с които да запълни самотата вкъщи. Беше се зарекла, че никога няма да допусне студенината и празнотата, които царяха в дома на родителите й, а ето че с възрастта, все повече и повече се опитваше да компенсира липсващите неща с вещи. Колата бе великолепна. С нея се придвижваше много по-бързо, отколкото й бе необходимо, а и обичаше да я кара, харесваше я, но истина бе, че нямаше нужда от нея. Предишната, която бе подменила, си бе добра и не много стара.

Вместо да тръгне направо към къщата, където Роум и Даян бяха живели, в един от скъпите квартали на Далас, Сара нарочно спря в някакъв ресторант и се забави час и половина. Ровеше разсеяно в чинията с морски деликатеси, а в същото време цялото й същество я подтикваше да бърза, за да види Роум час по-скоро. И все нещо я възпираше да пристъпи в къщата, където той бе живял с приятелката й, където двете бяха прекарали толкова весели часове и си бяха играли с бебетата. Не беше влизала две години… от, бяха минали почти две години след катастрофата.

Когато забеляза, че е вече осем, тя плати и подкара бавно и внимателно към къщата. Сърцето й отново заблъска в гърдите, а в стомаха й се надигна топка страх. Дланите й овлажняха и тя стисна здраво волана, за да е сигурна, че няма да й се изплъзне.

Как изглежда? Не се беше погледнала в огледалото. Въпреки че червилото й сигурно бе изядено, тя не си направи труда да си сложи отново. С една ръка приглади стегнатия кок, за да се убеди, че няма измъкнати кичури. Косата й, както обикновено, бе спретната и подредена, затова тя въздъхна и забрави за нея.

Тъмносиният мерцедес на Роум бе паркиран в алеята пред къщата. Тя спря зад него и слезе. Тръгна бавно по тесния тротоар към петте полегати стъпала и натисна с пръст звънеца. Забеляза, че някой все още се грижи тревата да е окосена, а живият плет — грижливо оформен. Къщата не изглеждаше празна, въпреки че вече никой не живееше в нея. Беше се превърнала в едно тъжно и самотно място.

Роум отвори само след миг и отстъпи, за да й направи място да влезе. Сара го стрелна с бърз поглед и се почувства така, сякаш някой я бе ударил в стомаха. Не очакваше да го види в строг делови костюм, но изглежда бе забравила колко силно и мускулесто е тялото му, колко невероятно мъжествен изглежда в тесни дънки. Беше обул маратонките на босо под стари дънки, а бялата тениска прилепваше към мощните гърди. Стори й се изключително красив.

Той погледна бегло спретнатия костюм, с който бе ходила на работа.

— Не си ли си ходила до вас? — попита той.

— Не. Спрях да вечерям по пътя, но все още не съм се прибирала. — Къщата й се стори задушна и топла. Той бе отворил няколко прозореца, но не бе включил климатика. Сара свали лекото ленено сако и понечи да го закачи в дрешника, както винаги, когато идваше при Даян, но се опомни и вместо това го прехвърли на парапета до стълбите. Докато вървеше след него към втория етаж, тя разкопча яката на копринената бяла поръчкова блуза и нави ръкавите до лактите.

Роум спря пред вратата на спалнята, която беше споделял с Даян и тъмните му очи помрачняха, а устните се свиха щом погледна затворената врата.

— Ето тук — каза рязко той. — В гардероба. Ще съм в стаята на момчета, да събера техните неща. Не бързай, разглеждай спокойно.

Сара го изчака да влезе в съседната спалня и едва тогава отвори бавно вратата. Влезе в стаята на Даян, запали лампата и за момент остана неподвижна, за да се огледа. Всичко бе непокътнато след деня на катастрофата. Книгата, която приятелката й бе чела си лежеше до нощното шкафче. Нощницата й бе подхвърлена в долния край на леглото. След смъртта на Даян, Роум не бе прекарал нито една нощ тук.

Сара извади кутията от гардероба и седна на пода, за да прегледа съдържанието. Очите й се замъглиха от бликналите сълзи, още щом вдигна първата снимка, на която бяха двете. Господи, щом толкова я болеше от загубата на приятелката й, какво ли му бе на Роум? Той бе загубил жена си и двете си деца.

Те бяха най-добри приятелки от години, още от училище. Даян бе истинско динамо, засмяна и бъбрива, неотлъчно до тихата Сара. Сините й очи искряха, медно кестенявите й къдри подскачаха неуморимо и тя успяваше да зарази всички с жаждата за живот, която превръщаше всеки ден от живота й в радостен празник. А само какви планове имаше! Нямаше никакво намерение да се жени. Искаше да стане известна модна дизайнерка и да пътува по целия свят. А Сара, напротив, си мечтаеше единствено за истинско семейство, в което има много любов. Кой знае как животът размени плановете им. Даян се влюби във висок, тъмноок, млад и многообещаващ чиновник, който работеше в компанията, където Сара си бе намерила работа. В онзи момент Сара бе разбрала, че мечтата й никога няма да се сбъдне. Даян реши, че няма нищо против да изостави бляскавата кариера на моден дизайнер, след като щеше да има до себе си Роум Матюз, след като роди двете сладки очарователни момчета и можеше да се радва на обичта и на тримата. Сара тихо се посвети на работата и тя се превърна в единствената й утеха.

Беше се опитала да не обича Роум, но откри, че не е толкова лесно да овладееш чувствата си. Ако не се беше влюбила в него преди той да се запознае с Даян, може би щеше да успее да попречи на чувствата си да станат сериозни, но тя му бе отдала сърцето си още от първия миг. Още щом го срещна разбра, дълбоко в себе си, че той няма да й бъде просто колега. Сигурно е заради очите му, мислеше си тя, тези тъмни дълбоки очи, в които припламваше скрита сила. Роумън Колдуел Матюз бе мъж с тежест. У него имаше стремеж, амбиция, съчетани с бляскава интелигентност, които го изтласкаха над редовите мениджъри със силата на метеор. А той съвсем не бе хубав. Лицето му бе като изсечено, дори грубо, скулите — прекалено изразени, острият му нос, изглежда някога бе чупен, а брадичката и линията на челюстта, бяха като издялани от гранит. Това бе мъж, който с едно пресягане овладяваше живота и го оформяше както пожелае. Някога се държеше приятелски с нея, но Сара знаеше, че е прекалено безлична и тиха, за да заинтригува един толкова властен мъж.

И въпреки това, през лятото, когато покани Даян на пикника, организиран от компанията, не бе очаквала, че само един поглед към жизнената красота на приятелката й, ще му е достатъчен, за да я пожелае завинаги. Но ето че неочакваното се бе случило и пет месеца по-късно Даян и Роум се ожениха. Три месеца след първата им годишнина се роди Джъстин, а две години по-късно — Шейн. Две сладки малки момченца, взели чертите на майка си и решителността на баща си. Сара много ги обичаше, защото бяха децата на Роум.

Останаха близки с Даян, също както и преди, но сега вече Сара се стараеше да не отнема от времето, което Роум прекарваше със семейството си. Той пътуваше често и Сара ограничи посещенията си в дните, когато той не си беше у дома. Не можеше да определи причината, но усещаше, че Роум не одобрява близкото й приятелство с Даян, въпреки че, доколкото знаеше, той никога не бе споменал и дума. Може би просто не я харесваше, въпреки че не бе направила нищо, за да го заслужи. Опитваше се да стои настрана от него, а на Даян никога не призна какво изпитва. Нямаше и смисъл, защото това само би разстроило Даян и развалило приятелството им.

Сара ходеше на срещи, и преди, и сега, но доста рядко. Смяташе, че няма да е справедливо да задълбочи връзката си с някой мъж, без да може да отвърне на любовта му. На всички, които шеговито я подпитваха кога ще се ожени, отговаряше по един и същи начин, че обича работата си прекалено много, за да пере мръсни чорапи. Отговорът й, макар и банален, винаги бе изричан весело и постигаше целта си, да защити скътаните в сърцето й чувства, които я правеха уязвима. Но същият този отговор бе една лъжа. Никога не се бе стремила да гради кариера, но сега не й оставаше нищо друго, затова отдаваше най-доброто от себе си. Умело представената шарада бе успяла да заблуди всички, освен нея.

Роум бе изключително предан на Даян и момчетата. Катастрофата на магистралата преди почти две години едва не го пречупи. Но успя да убие смеха му, бойкия пламък в очите му. Даян откарвала момчетата на училище, когато някакъв пиян се лутал с колата си сред сутрешното движение, излязъл от платното си и ги ударил челно. Ако не бил загинал на място, Сара бе сигурна, че Роум щеше да го удуши с голи ръце, толкова бе обезумял от мъка, когато разбра. Джъстин загинал на място, а Шейн починал два дена по-късно. Две седмици след катастрофата, Даян също бе издъхнала, без да дойде в съзнание и без да разбере, че синовете й вече ги няма. През тези две седмици Сара прекарваше възможно най-много време до леглото на приятелката си, държеше безжизнената й ръка и се опитваше да й вдъхне воля за живот, въпреки че не можеше да се отърси от страха, че другата жена няма да иска да се събуди от предсмъртния си сън. Роум винаги бе от другата страна на леглото и не изпускаше ръката, на която жена му винаги носеше венчалния пръстен. Лицето му бе посивяло и изопнато, а той се бе затворил в себе си. Даян бе единствената му надежда, единствения му останал слънчев лъч, а последните проблясъци бяха трепнали и угаснали и той остана сам в мрака.

Сара прегледа внимателно всички снимки, запечатали двете с Даян в различни моменти от детството и юношеството им, смесени със снимки на момчетата като бебета, по времето, когато са прохождали и като немирни малчугани. На някои от снимките Роум лудуваше с тях, миеше колата, косеше тревата и вършеше още какви ли не неща, които всички бащи и съпрузи познават. Сара се загледа в една от снимките му, легнал по гръб в тревата, само в къси дънкови панталони, стиснал висящия Джъстин над главата си. Силните му загорели ръце държаха здраво едва проходилото момченце и бе очевидно, че детето се чувства напълно сигурно в ръцете на баща си. Малкият се заливаше от смях. На тревата до тях, Шейн се опитваше да се изправи на неуверените си бебешки крачета, едната дебела ръчичка стиснала космите на гърдите на Роум, докато се опитва да се изправи.

— Видя ли нещо, което искаш да запазиш?

Въпросът я стресна, тя скочи и изпусна снимката в кутията. Тогава разбра, че той е задал въпроса просто така и дори не е забелязал, че се е загледала в неговата снимка с омая и копнеж, но помрачнелите й зелени очи бяха широко отворени и бдителни, докато се изправяше на крака и приглаждаше полата си.

— Да. Ще взема кутията. Тук има много снимки на Даян и момчетата… ако ти нямаш…

— Вземи ги — тросна се той и влезе в стаята. Спря в средата и се огледа, сякаш бе попаднал тук за пръв път, но очите му бяха пусти, а устата му бе свита така, сякаш никога нямаше да се усмихне отново. Той все пак се усмихваше, помисли си Сара, по един определен начин, просто любезно извиване на устните, а не израз на добро настроение. Тази усмивка, разбира се, никога не докосваше очите му и там, на мястото на вечно тлеещите весели искрици, сега пламтяха тъмни огньове.

Той натъпка ръце в джобовете си, сякаш, за да се сдържи да не ги свие в юмруци. Раменете му бяха напрегнати, изпънати, сякаш за да понесат напора на спомените, които нахлуха щом прекрачи стаята. Беше спал в това легло с Даян, беше я любил тук, беше се боричкал с момчетата в ранните съботни сутрини, когато те притичваха, за да го събудят. Сара бързо се приведе, за да вдигне кутията и извърна поглед от него, за не наблюдава повече болезнената му мъка.

Болката и мъката бяха също толкова силни и у нея. Обичаше го толкова силно, че й се искаше Даян отново да е до него, за да се появи познатата усмивка на устните му. Той винаги щеше да е на Даян, защото смъртта й не бе прекъснала любовта му към нея. Роум още тъгуваше по нея, все още бе жива болката от смъртта на момчетата.

— Приключих със стаята им — каза отнесено той. — Всичко е опаковано. Аз… аз… — Внезапно гласът му се прекърши и сърцето на Сара се сви мъчително. Той си пое накъсано дъх, а гърдите му се повдигнаха от усилието да се овладее.

Внезапно лицето му се изкриви от ярост, когато се завъртя рязко й стовари юмрук върху тоалетката. Шишенцата парфюм и гримовете, все още пръснати отгоре подскочиха и издрънчаха.

— По дяволите, каква нелепост! — Изруга грубо и се подпря на тоалетката, притиснат от тягостната мъка и гнева. Не познаваше поражението преди семейството му да бъде отнето. Смъртта бе нещо окончателно, тя бе завинаги, бе нанесла ударите си без предупреждение, съсипвайки напълно живота, който си бе изградил.

— От една страна, да загубя момчетата бе по-лошо от загубата на Даян — каза приглушено той. — Бяха толкова млади, животът все още не им беше дал шанс. И представа нямаха от спортните мачове в гимназията, дори не бяха целунали приятелките си. Никога не се бяха любили, няма и да видят раждането на собствените си деца. Просто никога няма да имат този шанс.

Сара притисна кутията към гърдите си.

— Джъстин се бе целувал с приятелката си — отвърна с несигурен гласец тя и на устните й се прокрадна едва доловима усмивка, успяла да пробие болката. — Казваше се Дженифър. В класа били две момичета Дженифър, но той ми каза напълно убедено, че неговата била „хубавата“. Целунал я право в устата и я помолил да се ожени за него, но тя се уплашила и избягала. Тогава ми обясни, че „сиурну“ още не била готова за брак, но той щял да я държи под око. Това са думите му дословно — добави тя и се засмя. Бе показала толкова точно как говореше Джъстин, как размазваше думите и се надуваше по типичния за седемгодишните момчета начин, че устните на Роум потрепнаха. Той я погледна и съвсем неочаквано в тъмно кафявите му, почти черни очи затанцуваха златисти искри. Той сякаш се задави, но в следващия миг се разсмя сърдечно и дълбоко, отметнал глава назад.

— Господи, какво оперено дребно петленце беше той — смееше се мъжът. — Горката Дженифър нямаше никакъв шанс да му устои.

Нито пък горката Сара. Джъстин бе наследил целия завладяващ чар на баща си.

Сърцето й прескочи, когато чу смеха му, първият му искрен смях от две години насам. След катастрофата не бе споменавал нито момчетата, нито Даян. Беше съхранил всичките си спомени заедно с болката, сякаш трябваше да ги пази, за да успее да продължи живота, поне физическото си съществуване.

Тя се отмести, все още притиснала кутията към себе си.

— Тези снимки… ако някога ти се прииска да имаш някоя от тях, веднага ще ти ги върна.

— Благодаря. — Той сви широките си рамене, сякаш се опитваше да намали напрежението в тях. — По-трудно ми е, отколкото си мислех. Все още е… май все още не успявам да се справя.

Сара наведе глава, защото нито знаеше какво да му отговори, нито смееше да го погледне, без да се разплаче. Всичко й се струваше толкова мъчително, че вече започваше да се съмнява дали ще успее да преживее тази травма, но същевременно разбираше, че не бива да прави каквото й да е, за да усложнява нещата за него. Ако той се разплачеше, тя вероятно щеше да умре в същия този момент. Част от мъчителната болка, която бе изпитала след катастрофата, бе заради Роум, защото добре разбираше страданието му. А дори не бе имала възможност да го прегърне по време на траурната церемония, когато той стоеше стегнат и изправен, пребледнял и вглъбен в себе си, а разяждащата болка го бе отчуждила от всички присъстващи. Той бе преживял всичко сам, неспособен да сподели своята тягост.

Когато Сара вдигна поглед, Роум бе седнал на леглото, споделяно някога с Даян, стиснал в силните си ръце копринената й нощница. Привел глава, той прокарваше нежната тъкан през пръстите си отново и отново.

— Роум… — Тя замълча, защото нямаше представа какво да му каже. И какво ли наистина би могла да каже?

— Все още се будя нощем и посягам към нея — каза рязко той. — Беше с тази нощница през последната ни нощ заедно, последния път, когато я любих. Не мога да свикна, че я няма. Тази куха болка не иска да си отиде, независимо с колко жени съм бил.

Сара възкликна, дълбоките й зелени очи станаха огромни от изненада и тя сведе поглед, щом той я погледна, неспособен да скрие надигналата се горчилка.

— Шокирана ли си, Сара? Шокирана си, че съм спал с други жени? Цели осем години бях верен на Даян, дори не съм целувал друга, въпреки че понякога, докато пътувах, лежах буден по цяла нощ и желанието ми бе толкова силно, че усещах болката с всяка клетка от тялото си. Но не можех да приема друга, трябваше да съм с нея. Затова изчаквах да се прибера, тогава по цяла една нощ не заспивахме.

Сара усети как гърлото й се стегна и се отдръпна от него, прорязана от яростна болка. Не искаше да чува тези думи. Беше се опитвала да не си го представя в леглото с Даян, да не завижда на приятелката си, да не позволи на ревността да съсипе приятелството между двете. Докато другата жена бе жива, нямаше никакъв проблем, но в този момент думите на Роум я прорязаха безпощадно, натрапвайки нежелани болезнени образи. Извърна лице от него, сякаш се опитваше да се скрие от думите му. Леглото проскърца, когато той стана и съвсем неочаквано усети как пръстите му сграбчиха ръцете й и я тласнаха рязко към него. Беше пребледнял и кипеше от гняв, а на челото му трепкаше някакъв мускул.

— Какво има, света Сара? Така дълбоко ли си се приютила зад стените на този твой въображаем манастир, че не можеш дори да понесеш да чуеш, че нормалните хора се наслаждават на грешното удоволствие, което им дарява сексът?

Той изръмжа думите, а Сара застина под натиска на ръцете му, слисана от изригналия от него гняв. Сякаш в просъница осъзна, че ядът му не е насочен към нея, а към съдбата, изтръгнала от живота жена му, а след това запокитила го с празни ръце. Знаеше, че е така, но въпреки всичко Роум беше страшен с избухливия си характер.

Разтърси я, сякаш я осъждаше заради това, че е изпълнена с живот, а Даян вече я нямаше.

— Все още не мога да прекарам нощта с друга жена — изръмжа белязания от болка глас. — Не говоря за секс. Правих секс с жена само два месеца след смъртта на Даян и на следващата сутрин се мразех… по дяволите, още когато свърших! Имах чувството, че съм й изневерил и се почувствах толкова виновен, че се прибрах в хотела и повърнах. Дори не изпитах кой знае какво удоволствие, но на следващата вечер го направих отново, за да изпитам това чувство на вина втори път. Исках да страдам, да си платя заради това, че съм жив, а нея вече я няма. След този случай имаше много жени, да, всеки път, когато… ми се искаше да правя секс, винаги се намираше някоя, готова да легне с мен. Имам нужда от секса и не се лишавам от него, но не мога да спя с тях. Когато приключим, трябва да си тръгна. В съзнанието си съм все още съпруг на Даян и не мога да прекарам нощта с друга, освен с нея.

На Сара й се стори, че се задушава, че времето е спряло безмълвно, докато ръцете й са стегнати в неумолимите му длани, докато усеща горещия му дъх, който пареше бузата й, а сгърченото от гняв лице бе толкова близо до нейното. Тя се изтръгна от пръстите му, а ръцете й се свиха в юмруци. Нямаше сили да слуша за близостта му с друга жена, с която и де е от многото. Погледна Роум с диво отчаяние, но той не забеляза изражението й. Мъжът се отпусна на колене със стон и зарови лице в ръцете си, а раменете му се разтърсиха.

Въздухът в стаята не достигаше и тя се опита да поеме още и още, а в гърдите й се надигна бездиханно напрежение, породено от усилието да поеме нова глътка. Сетивата й се замъглиха, сякаш в този миг щеше да изгуби съзнание, но се овладя. Кой знае как, тя осъзна, че е коленичила на пода до него и го е обгърнала с ръце така, както бе копняла да стори неведнъж. В същия миг силните му длани я обгърнаха с плашеща сила, която всеки миг можеше да счупи ребрата й. Мъжът зарови лице на меките й гърди и заплака, тялото му разтърсвано от раздиращи хлипове. Сара го задържа в прегръдката си, приглаждаше косата му, докато той се наплаче. Имаше право да го стори, след като толкова дълго бе таил болката и не бе позволил на никого да сподели мъката му. Нейното лице също беше мокро, но тя не забелязваше горещите сълзи, които размазваха погледа й. Той бе най-важното нещо в света, докато го люлееше нежно, безмълвно, оставила единствено съзнанието за присъствието й да го заслони от горчивата самота, превърнала сърцето му в зимна пустош.

Постепенно риданията му престанаха и той се притисна към нея, а ръцете му се плъзнаха по гърба й. Тя усети дълбоките му глътки въздух и повдигането на гърдите, а след това топлината на дъха му на гърдите си. Зърната й се стегнаха мигновено, в безсрамно внезапно желание, макар да бяха скрити зад копринената риза и дантеления сутиен, а тя вплете пръсти в косата му, подтикът по-силен от нея.

Той вдигна глава, очите му още мокри, зениците му превзели с черното си було кафявите очи. Остана вгледан в нея, а след това вдигна ръка и нежно избърса с пръст мокрите следи от лицето й.

— Сара — прошепна той като въздишка и докосна устните й със своите.

Тя притихна, застина в мига, в който лекият допир на устните му сбъдна мечтите й. Плъзна ръце по раменете му, а ноктите й се забиха в твърдите мускули, които подчертаваха силата му. Целувката му бе просто един израз на благодарност, но тя усети как кръвта се отдръпна от главата й, под влиянието на завладялото я удоволствие. Притисна се в него, мекото й тяло долепено до неговото от рамената до бедрата, докато двамата стояха коленичили на пода. В същия миг той я задържа, а ръката му се плъзна по женствените извивки, за да я прилепи към него.

Отдръпна се и пак я погледна, изражението му по-остро, с искрящата мисъл за нещо ново. Опитните му ръце бяха уловили безпогрешно трепета й. Очите му се стрелнаха към леко открехнатите пълни устни и инстинктът го тласна да наклони глава отново, за до опита преживяната сладост. Този път в докосването я нямаше лекокрилата нежност, целувката бе завладяваща и жарко настойчива. Тя изхлипа и той вмъкна език в устата й, по мъжки властен, покоряващ с интимност, която вля удоволствие у нея и тя тихо проплака. Ръцете му я притиснаха, тялото му контролираше всеки неин трепет, докато я полагаше на пода.

Сетивата й тръпнеха, всичко се случваше точно така, както бе мечтала в откраднати минути и тя забрави къде са, забрави всичко, освен мъжа, надвесен над нея, горещите му устни с вкуса на страстта. Впитите в него пръсти разкриваха пламенния й ответ, тялото й с жар се изви към неговото, устремено към опияняващата му тежест.

Времето и мястото загубиха смисъл в спиралния водовъртеж на неочаквано неовладяното физическо привличане между двамата. Усещаше ръцете му по тялото си, те ту докосваха гърдите й, ту се спускаха под полата и проследяваха бедрата, ту проправяха нежна ласка между тях, предизвиквайки безмълвен вик. Дори не се сети да протестира. Остави го да прави с нея каквото пожелае, забравила за всичко, отдадена на удоволствието, предизвикано от опитните му ръце. Той познаваше жените и уменията му я подлудиха. Отдаваше му стройното си тяло, без да се замисля за друго, освен за сладостта и жаркия плам, подклаждан от ръцете му, от целувките и ласките.

Той се изправи, увличайки я след себе си с лекота, подчертана от мускулестите ръце. С две бързи крачки я положи на леглото и се спусна над нея с приглушен стон. Разтвори краката й с бедра и се намести с движение, естествено като поемането на живителен дъх.

Сара се притискаше, замаяна от разбуденото в нея желание, устните й меки и парещи под неговите. Обичаше го толкова отдавна, че в този момент всичките й мечти долитаха на падащи звезди. Копнееше да му позволи да прави каквото пожелае с нея, а тя добре разбираше желанията му и усещаше притиснатата му мъжественост. Дрехите между тях бяха прекалено много, нетърпими като бариера, разделяща тръпнещите тела.

Внезапно раят се стопи. Той замря над нея, а след това се отпусна настрани и седна на ръба на леглото, за да зарови глава в дланите си.

— Проклета да си — рече пресипнало той, гласът му наситен с отвращение. — Уж си й приятелка, а се търкаляш с нейния съпруг, в нейното легло.

Замаяна Сара също се изправи, приглади дрехите си и отметна косата от очите си. Тя улови обвинителните нотки в гласа му, но знаеше, че не може да му се разсърди, защото разбираше обзелото го чувство за вина, емоционалната уязвимост след преживените бурни чувства.

— Аз бях най-добрата й приятелка — каза с неуверен глас тя.

— По нищо не личи.

Сара стана от леглото, въпреки че краката й трепереха.

— И двамата сме разстроени — обърна се тя към наведената глава с треперещ глас. — И двамата се поувлякохме. Обичах Даян като сестра и тя ми липсва.

Заотстъпва назад, защото не можеше повече да остане, сякаш бе изпитала всички възможни чувства в една-единствена вечер, а езикът й имаше своя воля, която тя не успяваше да подчини и сам избираше думите.

— Не се чувствай виновен за станалото, в него нямаше нищо сексуално. Просто и двамата бяхме разстроени…

Той скочи от леглото с разкривено от гняв лице.

— Нямало нищо сексуално, друг път! Аз бях между краката ти! След още една минута щяхме да правим секс! Как ли щеше да го наречеш тогава? Сигурно, че сме се „утешавали“ един друг, а? Боже мой, няма да познаеш секса дори и ако те ухапе по крака! Ти си като истински айсберг и представа нямаш от мъже и желанията им!

Сара се извърна пребледняла, зелените й очи разширени от удивление. Плътните й устни трепереха.

— Не заслужавам това — прошепна тя и се втурна към вратата, спусна се по стълбите преди той да осъзнае, че си тръгва. С вик скочи след нея.

— Сара — изкрещя вбесен той. Озова се на вратата, когато тя бе вече запалила мощната стартова кола и включваше на задна, и с оглушително пищене на гумите изскочи от алеята. Той остана на входа, загледан след червените светлини, докато се скриха зад ъгъла, а след това затръшна вратата, без да спира да ругае през следващите минути. Забеляза, че си е забравила сакото и го вдигна. По дяволите! Как можа да й каже всичко това? Тя бе права, наистина не го заслужаваше. Беше се нахвърлил върху нея заради обзелото го чувство на вина, не просто заради случилото се тази вечер, а защото години наред я наблюдаваше и гореше от желание да я вкара в леглото си, въпреки че бе най-добрата приятелка на Даян.

Роум се загледа в лененото сако и стисна устни. Нима Сара не разбираше какво предизвикателство е за мъжете? Тя бе толкова хладна, бледа, резервирана, толкова вглъбена в себе си. Беше се посветила на кариерата си и даваше ясно да се разбере, че няма нужда от мъж, освен за неангажиращо приятно прекарване. От години се носеха слухове, че била любовница на председателя на борда, но Даян смяташе, че това не може да е истина, а той се бе доверявал на преценките й. Жена му смяташе, че по всяка вероятност Сара е преживяла неприятното разпадане на някоя връзка и, сама подчертаваше, че Сара е сложна личност и таи много в себе си.

Спомни си първия път, когато бе пожелал Сара — на собствената му сватба. Нямаше търпение двамата с Даян да тръгват, но забеляза Сара, застанала самотна, както често се случваше, светлорусата й коса събрана в кок, любезна маска изписана по бледото лице. Никога ли не й е топло, никога ли не си смачква дрехите, зачудил се бе той. Никога ли не изпитва нервност? Тогава си представи как би изглеждала, ако я отведе в леглото си, как светлите коси ще се пръснат и оплетат в миговете на дива страст, как устните й ще поаленеят и подпухнат от целувките, как дребни капчици ще обсипят гъвкавото й тяло. В онзи момент усети напрежение в слабините, прииждаща възбуда и трябваше да се извърне, за да скрие състоянието си. Колко силно я мразеше, защото и на сватбата си с Даян бе изпитвал желание към Сара.

Отминалите години не промениха нищо. Тя си остана резервирана и хладна към него и никога не оставаше, ако той се прибереше, докато бе на гости на Даян. Роум обичаше жена си и й бе верен, тя го задоволяваше напълно в леглото, но в едно ъгълче на ума му оставаше желанието към Сара. Само ако му беше дала повод, дали тогава щеше да остане верен на Даян? Искаше му се да вярва, че нещата ще останат непроменени, но не бе сигурен след всичко, което се случи първия път, когато целуна Сара! Беше готов да я обладае в онзи миг, там, на пода, но изпита загриженост към меката й кожа и я вдигна на леглото, моментът разби захласа и след малко той се спря. Тя не бе нито хладна, нито резервирана в прегръдките му, а пламенна, чувствена и бе разтворила крака без колебание. Лицето й поруменя, няколко тънки кичура се измъкнаха от стегнатия кок и приканващо се завиха покрай слепоочията й.

Ето така я желаеше, когато образът за спретнатата хладна дама се пропукаше. Веднъж се върна по-рано от командировка и я завари в басейна с Даян и момчетата. Тя се смееше и лудуваше като дете, дългата й коса свободно пусната, разстлана във водата около нея като самодивски облак. Той също си сложи бански, за да отиде при тях, но щом се появи, смехът на Сара пресекна. Тя даде някакво невинно обяснение, извини се на Даян, изскочи от водата и се избърса бързо, преди да нахлузи някакви раздърпани къси панталони, които подчертаваха прекрасните й дълги крака. Щом я видя в бледожълтия бански, възбудата му стана толкова очевидна, че се наложи веднага да се гмурне, а когато отново се показа, тя вече се отдалечаваше с бърза крачка.

Един мъж не би могъл и да мечтае за по-добра жена от Даян, нито пък за по-влюбена. Но колкото и да я бе обичал, колкото и да му се късаше сърцето заради нея, той все пак желаеше Сара. Изобщо не ставаше въпрос за любов, нямаше място за дълбоки чувства. Привличането, което изпитваше към нея, бе чисто физическо. Беше се нахвърлил върху нея, защото всеки път, когато усетеше близостта й, сексът се превръщаше в издайнически сигнал много повече, отколкото с всички онези жени, с тяхното безименно, безлико присъствие. За него те представляваха просто тела, не бяха личности. Но той познаваше Сара и не можеше да я изтрие като личност от съзнанието си. Именно с нея искаше да прави секс, искаше да я наблюдава, докато обезумява под него, искаше да я чуе как вика името му по време на разтърсващите страстни тръпки. Същата тази Сара, която бе най-добрата приятелка на Даян.

 

 

Часове по-късно, Сара се бе свила притихнала и изтръпнала в леглото си, сълзите й най-сетне бяха пресъхнали, но въпреки това не можеше да заспи. Чувстваше се като пребита, струваше й се, че вътрешностите й са разкъсани от силната болка. Когато телефонът звънна, тя се изкуши да пренебрегне звука, защото който и да бе в този час, нямаше желание за разговори. Но за да звъни в два сутринта, сигурно ставаше въпрос за нещо спешно, затова най-сетне протегна ръка към слушалката. Щом чу собствения си глас да казва „ало“, тя се сви, тъй като звучеше пресипнало, заради изплаканите сълзи.

— Сара, не исках…

— Не желая да разговарям с теб — прекъсна го тя, щом звукът на плътния му глас разкъса крехкия контрол, с който владееше чувствата си и сълзите й рукнаха отново. Не успя да скрие тихите ридания в гласа си, въпреки положените усилия. — Може и да не знам много за мъжете, но ти не знаеш нищо за мен! Не желая никога повече да разговарям с теб, разбра ли?

— Господи, ти плачеш. — Той простена тихо и плътният мъжки глас я изпълни отново с болка и копнеж.

— Казах, че не желая да разговарям с теб!

Изглежда той предугади намерението й.

— Не затваряй! — извика той, обладан от внезапен гняв, но тя вече го бе сторила, след което зарови лице във възглавницата и плака, докато очите й пресъхнаха и започнаха да парят.

— Не знаеш нищичко за мен — каза тя на глас в тъмното.