Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (13)

8.

В групата за преодоляване на скръбта бяха посъветвали Лорън Стантън да си приготвя вкусно и изискано ястие поне два пъти в седмицата. Трябваше да излезе и да напазарува нужните продукти все едно очаква гости, да си приготви изискано ястие за един, да го сервира, използвайки най-хубавия си порцеланов сервиз и излъскани до блясък сребърни прибори, и да си сипе скъпо вино в чаша от скъп кристал.

След като в продължение на две години бе вечеряла с плодове или пък с кисело мляко с лимон, Лорън бе узряла за мисълта да опита нещо по-различно. Струваше й се безсмислено да си отваря толкова много работа само заради себе си, но ако се вярваше на по-опитните членове на групата, това беше напълно погрешен подход. „Няма по-важен човек от теб в живота ти“, не спираха да й повтарят те с искрена убеденост. „Отнасяй се със себе си като с важна особа.“

Лорън реши да приеме съветите им. И защо не, по дяволите? След смъртта на Джил бе изцяло погълната от работата си. Не правеше нищо друго, освен да работи. Хоризонтите й се стесниха, животът й стана скучен и еднообразен. И ако скоро не направеше нещо по въпроса, щеше напълно да се обезличи.

Това бе причината, поради която в един слънчев неделен следобед тя се озова на пазара за миди в Пен Коув. Джил не обичаше морските деликатеси, а мидите буквално ненавиждаше. Това вероятно се дължеше на факта, че бе отраснал в Северна Дакота. От друга страна, Лорън, която бе родена и израснала на островите, обожаваше пресните миди. От край време й се струваше, че вечерята с нещо, отгледано в тъмните и недостъпни дълбини на океана, е уникално и несравнимо с нищо преживяване. А това превръщаше днешната й експедиция в дълбоко личностно преживяване.

В групата я учеха, че самотата е полезна за нея. Убеждаваха я, че усамотението й дава възможност да повярва отново в себе си и да започне да се възприема като силна и независима личност. Настоятелно я съветваха да не канонизира Джил и да се постарае да запази реалистични и неидеализирани спомени за брака им. Предупреждаваха я, че не бива да се впуска твърде рано в нова връзка, но и не бива да чака прекалено дълго, защото това, само по себе си, крие определен риск. Понякога вдовиците, живели години наред сами, така свикват с новия си начин на живот, че започва да им се струва невъзможно да допуснат отново друг човек до себе си. А Лорън беше само на двадесет и шест и трябваше да се постарае да направи така, че да не прекара остатъка от живота си сама.

Джил беше с шестнадесет години по-възрастен от нея и тя го обожаваше. Най-голямото разочарование по време на брака им беше предизвикано от невъзможността им да имат дете. А смъртта му я извади от равновесие и я запрати в тъмните дълбини на скръбта. Постепенно Лорън успя да се отърси от мрачното отчаяние и докато се опитваше да възвърне живота си, усвои три важни житейски урока: правилното хранене и физическото натоварване са в състояние да спасят едно умиращо сърце, семейството без деца е изправено пред по-особени предизвикателства, влюбването е твърде рисковано от емоционална гледна точка.

Започвам да се оправям, рече си тя, докато вървеше към пристана на Хеглунд. От там щеше да отиде с лодка до саловете, на които жителите на островите от стотици години отглеждаха вкусните миди. Старият Оли Хеглунд продаваше реколтата си на най-изисканите ресторанти в залива Пъджит, но винаги бе готов да задели малки количества за своите приятели и съседи.

Големият кафяв пикап, паркиран непосредствено пред поклащащата се върху плаващия кей паянтова барака на Оли, изглеждаше странно неуместен и нелеп. Лорън срещна погледа на Оли и му махна с ръка. Нахлузил смачкана шапка на главата си и стиснал между зъбите си вечната си лула, той приличаше на норвежки рибар, какъвто, всъщност, е бил дядо му.

Средата на септември беше най-топлото време от годината на този остров. Слънцето жареше голите й рамене и бедра, обилно намазани с лосион против изгаряне. Денят беше прекрасен — безупречно ясен и чист като белите й шорти, и син като тънката й блузка без ръкави. На босите си крака бе нахлузила еспадрили и се чувстваше като у дома си върху полюляващия се пристан насред океана. Беше израснала сред солените езера и гористи хълмове, закриляна от любящата си майка и обожавана и глезена от местните жители. С годините се бе променила много и вече изобщо не приличаше на онова затворено и несигурно момиченце. Но само на външен вид. Вътре в душата си си оставаше все така предпазлива, стеснителна и боязлива.

Тя заобиколи кафявия камион.

— Здрасти, Оли.

— Здрасти и на теб, млада госпожо.

— Тук съм, за да направим бартер. — Протегна напред бялата пластмасова кофичка, която носеше. — Моите домати срещу твоите миди.

— Моите миди са безплатни — отвърна Оли и й намигна. Обърна се към шофьора на пикапа, който товареше касетките с миди в каросерията, и едновременно с това, зяпаше краката на Лорън. — Но само за красиви жени, които ми носят домати, което означава, че щедростта ми не се простира до теб, приятел.

Шумът от форсиран наблизо двигател заглуши отговора на шофьора. Префучалият край тях скутер оставяше пенлива диря след себе си, а водните пръски блестяха с разноцветни отблясъци на слънцето. На задната седалка на скутера се возеха две слабички дечица. Щастливите им писъци едва се чуваха сред воя на двигателя. Лорън засенчи очи с ръка и за момент се почувства напълно запленена от неподправената радост и чисто физическото удоволствие на тримата пътници на джета. Дори и от разстоянието, на което се намираше, тя усещаше вълнението, предизвикано от това очарователно пътуване сред спокойните води на океана.

Не че този маниак на джета е в състояние да забележи и оцени красотата на деня, помисли си Лорън, докато голият до кръста мъж и пищящите от удоволствие момчета кръстосваха пред входа на скалистото заливче.

— Ето още един от шибаните флотски офицери — промърмори Оли. — Извини ме за грубия език.

— Ей, точно тези момчета от флота бяха клиентите на съпруга ми — изтъкна Лорън. Приживе Джил работеше като държавен доставчик.

— Твоят Джил никога не би профучал със скутер насред мидените ми плантации.

Вярно беше. Джил никога не би го направил. Беше невероятно предпазлив човек — факт, който придаваше болезнена ирония на ненавременната му смърт.

Лорън се наведе да остави малката си кофичка в лодката в момента, в който скутерът отново профуча край тях. Чу се пронизителното изсвирване на загорелия от слънцето мъж, който продължаваше да пори вълните.

— Този поне има вкус — измърмори Оли.

Прииска й се да се засмее както преди, но Лорън побърза да потуши този импулс.

— За бога! — промърмори тя. — Що за пример дава на тези деца!

— Нима е толкова ужасно, че изразява възхищението си от една красива жена?

— Не и ако е женен и има деца.

— Аха! Значи го познаваш.

— Не, просто предполагам, че е така — отвърна Лорън и се качи в лодката. Нека някой друг да обясни на онзи мъж, че отдавна вече не живеят в каменната ера. Не можеше обаче да отрече факта, че, независимо от обхваналото я раздразнение, в душата й се промъкна неочаквано вълнение и тя почувства, че се изчервява като ученичка. Хвана веслата и крадешком потърси скутера с поглед.

Насочи лодката към плаващите платформи. Натисна веслата и почувства ледените капки, опръскали голата й кожа. Онзи идиот на скутера щеше да докара някоя пневмония на децата си.

Привърза лодката към платформата за отглеждане на миди и се обърна да вземе дебелите гумени ръкавици, оставени на носа. Мидите растяха на дълги въжета, провесени от платформата. Зае се за работа, потънала в щастливи спомени за времето, когато двете със сестра й, Керълин, беряха миди за вкусните ястия на майка им.

Береше мидите от едно потопено във водата въже, когато се обърна и забеляза, че мъжът насочва скутера към платформата.

— Какво правите? — попита го тя, засенчила очите си с ръка.

— Само гледам.

— Мисля, че объркахте посоката. — Опитваше се да не го зяпа. Голите му гърди и раменете му блестяха като полиран дъб, напръскан с фини водни капчици. Имаше ниско подстригана тъмна коса, смайващи сини очи и устни, които сякаш всеки момент щяха да се разтегнат в широка усмивка. И не носеше брачна халка.

— Никога не бъркам посоката.

Мили боже! Говореше с южняшки акцент. Лорън обожаваше южняшкия акцент.

Той сръга момченцето, което седеше зад него и лицето му стана сериозно.

— Бонд — рече той. — Джеймс Бонд.

Момченцата, две слабички, треперещи от студ хлапета с широки шорти, се изхилиха, очевидно оценили по достойнство шегата му. Бяха на около шест или осем години — идеалната публика за разигралата се клоунада.

— А ти как се казваш? — попита по-малкото дете.

Непознатият плъзна шокиращо преценяващия си поглед по тялото й.

— Предполагам, че името й е Барби от Малибу.

За част от секундата Лорън изпита неописуемо сладко, макар и забранено вълнение. Веднага обаче побърза да го изкорени още в зародиш и да повика на помощ здравия си разум.

— В момента съм заета — обясни тя. — Така че, ако ме извините…

— Какво правиш? — попита отново малкият. Косата му стърчеше на всички посоки, а едно от зъбчетата му липсваше. Прекалено голямата оранжева спасителна жилетка му придаваше вид на гигантска дунапренена гъба, над която се кипреше личице, осеяно с лунички и осветено от любознателни искрящи очички.

— Бера миди.

Хлапетата се спогледаха с разширени от изненада очи.

— Момчета, я покажете на приятната млада дама какви големи мускули имате! — подкани ги мъжът.

Те мигновено се подчиниха и гордо свиха юмруци. Лорън прехапа долната си устна, за да не се разсмее.

— Уха! — възкликна тя. — Два пъти уха!

Момченцата се изхилиха с неподражаемата радост, присъща само на малките деца, и този път Лорън не можа да не отвърне с усмивка.

— Покажи й твоите мускули, Джош — обади се по-голямото хлапе.

— Хайде Джош, покажи й, покажи й — веднага се обади и по-малкото.

Наричаха го Джош, а не татко.

— Джош има гигантски мускули — обясни малкият.

— Огромни са — съгласи се и братчето му.

Тя се ухили.

— Вярвам ви. А пък аз бера ето от тези миди. — Лорън издърпа едно въже, покрито с блестящи черни миди.

— Уха! — възкликна малкият.

— Яко! — съгласи се по-големият.

— Смятам да ги сготвя за вечеря — продължи тя.

— Ууф! — Този път реакцията им беше едновременна. — И ще накараш децата си да ги ядат?

— Аз нямам деца. Но вие можете да си хапнете от тях, ако искате.

Децата се притиснаха към мъжа и потрепериха от отвращение.

— Ей, приятелчета — скастри ги той. — Не е учтиво да отговаряте по този начин на поканата на дамата.

Хлапетата мигновено се изправиха и изрекоха в един глас:

— Не, благодарим, госпожо.

Мъжът, когото наричаха Джош, я погледна, усмихна се широко и едновременно с децата изрече:

— С удоволствие.

Лорън едва не изпусна кофичката. Канеше се да каже: „Вие не сте поканен“, но вместо тава изрече:

— Аз съм Лорън Стантън.

— Джош Ламонт, мадам. А тези двамата хулигани тук са Дани и Андрю.

Мадам? Мъжът определено беше от флота. Което автоматично означаваше, че не е неин тип. Тук, на островите, бе срещнала предостатъчно мъже от флота. Приятелките й от гимназията излизаха с тях, а няколко дори се омъжиха за моряци. За съжаление, поне доколкото й бе известно, нито една от тези връзки не се бе оказала успешна. Мъжете от флота приличаха на захарен памук — деликатес, твърде вкусен и сладък в началото, който свършваше прекалено бързо и по никакъв начин не засищаше глада.

— Джош си уреди среща — рече Дани на Андрю. Двете хлапета се ухилиха заговорнически.

— Тихо — скастри ги той. — Още не съм свършил. Къде и кога? — попита бързо, насочил отново вниманието си към Лорън.

Тя сведе очи към блестящите черни миди в кофичката. Посещението й тук и предстоящата вечеря бяха замислени като форма на терапия. Трябваше да се научи да се глези и да си угажда, защото, според колегите й от групата, това беше важна стъпка в процеса на преодоляване на скръбта. И тогава си спомни, че последният й опит да си приготви елегантна и изискана вечеря беше завършил безславно — изпила бе бутилка вино и бе заспала със скъпата си официална рокля.

— У дома — отвърна тя. — В седем часа. — Посочи с ръка към къщичките и бунгалата на хълма от другата страна на заливчето. — Къщата ми се вижда от тук. Зелената с редицата слънчогледи, изрисувани на фасадата.

Очите му останаха приковани върху нея, когато се обърна към момчетата:

— Ето това е среща, морячета.

 

 

В седем без пет Лорън застана пред стереоуредбата, опитвайки се да подбере музиката за вечерта. Целта й не беше да създава задушевна или интимна атмосфера. Искаше просто да е сигурна, че може да разчита на музикалния фон да запълни неловките паузи, които със сигурност щяха да възникнат по време на разговора им. Веднага се отказа от „Дикси Чикс“^[1] — това беше любимата група на Джил. След това отхвърли и Дейв Матюс и в крайна сметка се спря на един албум, който й бе изпратила сестра й. Повечето от песните в него бяха неутрални и необвързващи. От типа музика, които пускаха в асансьорите на административните учреждения.

Входният звънец иззвъня точно в седем и тя подскочи. Точен до секундата.

Тръгна към вратата, за да му отвори, като тропаше силно с високите си обувки по застлания с плочки под. Поспря пред един шкаф в антрето, на който стоеше снимка на Джил, и прошепна:

— Нямам и най-малка представа какво точно правя, но ти, все пак, ми пожелай късмет.

Протегна ръка към бравата на вратата и точно в този момент от уредбата се разнесе нежна балада на Лав Райът. Уф! Тяхната музика изобщо не бе неутрална, а силно провокативна и изпълнена с внушения. Дано той да не забележи.

Лорън отвори вратата.

— Хубава песен — рече той и се усмихна.

Лорън имаше чувството, че се е озовала в някакъв сън. Той стоеше пред нея като въплъщение на клишетата за идеалния мъж — елегантно облечен, с бутилка вино в едната ръка и букет в другата. Единствено миниванът му с цвят на тъмен патладжан, паркиран на алеята пред къщата й, малко се разминаваше с образа на идеалния мъж от клишетата. Мъжете от флота, особено неженените мъже от флота, обикновено караха мотори „Харли Дейвидсън“ или мощни спортни коли. Но не и миниванове. Нали така?

— Уха! — възкликна той, приковал поглед върху Лорън. — Изглеждаш страхотно.

„И аз си помислих същото за теб…“

— Благодаря — рече тя. — Заповядай.

Присъствието му изпълни изцяло нейната малка и безукорно чиста и подредена къща. И това не се дължеше единствено на ръста му — висок беше около метър и осемдесет и имаше телосложението на древногръцки бог, слязъл от Олимп — а по-скоро на неукротимата енергия, която сякаш струеше от него.

— Трябва да ти призная нещо — заяви той.

О-ох! Съпруга, приятелка, сексуална ориентация? Възможностите бяха безкрайно много.

— Да?

— Винаги губя ума си в присъствието на жена с къса червена коса.

Изтърканата и не особено оригинална реплика би трябвало да я подразни. Но Лорън, кой знае защо, почувства необяснимо, абсурдно предвид обстоятелствата, вълнение. Сведе глава, за да прикрие червенината, обагрила лицето й, и пое цветята и виното. Беше розе от Прованс.

— Харесва ли ти виното? — попита той.

— Изключително добър избор. Много подхожда на мидите. Което означава, че притежаваш изтънчен вкус по отношение на вината.

— Бих искал да е така, но не ме бива да лъжа. Всъщност, направих справка в интернет.

— Е, благодаря ти отново. Изчакай за момент да натопя цветята във вода.

Той обходи с поглед стаята и забеляза многобройните вази с цветя, които покриваха всяка свободна повърхност.

— Чувствам се като човек, донесъл краставици на краставичар.

— Обичам цветята — провикна се от кухнята Лорън, докато пълнеше една ваза с вода. — Тези, които виждаш в стаята, са от собствената ми градина.

Върна се в стаята и постави вазата на средата на масата. Завари го застанал пред плъзгащите се стъклени врати, загледан към океана.

— Значи си жена с много таланти — отбеляза. — Береш и готвиш миди, отгледаш цветя…

— И домати — додаде Лорън. — Отглеждам най-вкусните домати на остров Уидбей.

— И какво още правиш? — попита той все още с гръб към нея.

Лорън забрави да отговори на въпроса му. Улови се, че се взира в стегнатия му задник. В следващия момент я заля толкова мощна вълна на сладострастно желание, че едва не я събори със силата си.

Джош се обърна и я погледна. Лорън се надяваше да не е успял да разчете изражението на лицето й.

— Да не би отглеждаш и твои собствени миди?

— Не, с това се занимава моят приятел Оли Хеглунд. Семейството му от поколения отглежда миди. — Усмихна се, опитвайки се да удави страстта в мисли за възрастния господин Хеглунд.

— Е, какво предлагаш да направим, за да се поопознаем? Да играем на „Двадесет въпроса“ или да ти дам възможност да ми разкажеш набързо най-важните неща за себе си.

— Не съм играла на „Двадесет въпроса“ от не помня колко години.

— Добре тогава. Къде си родена?

— Тук, на остров Уидбей. А ти?

— Атланта, Джорджия. Обичаш ли карнавалите и коя е любимата ти люлка?

— Въртележката — веднага отвърна Лорън, леко изненадана от себе си, защото никога преди не се бе замисляла за това. — А твоята, разбира се, е влакчето на ужасите.

Погледна я с изненада.

— Как отгатна?

Лорън не можа да сдържи смеха си.

— Няма какво толкова да отгатвам. Видях те как управляваш онзи скутер. И кога точно напусна Атланта?

— Постъпих във военноморската академия. Освен че отглеждате миди и цветя, как се забавлявате по тези места?

Непрекъснато отклоняваше разговора от себе си. Което си беше странно. Повечето мъже умираха да говорят за себе си.

— Обичам да спортувам. През лятото плувам и греба, а през зимата карам ски. Ами ти?

— Като по-млад тренирах бокс. — На лицето му цъфна изпълнена с гордост усмивка. — Веднъж дори победих „Бомбардировача от Венеция“.

— „Бомбардировача от Венеция“!

— Скот Бърнс. Не мога да повярвам, че не си чувала за него. Но от години вече не се боксирам. Винаги обаче съм искал да се науча да плувам. Със скутера е забавно, но е твърде шумничко.

„Бих могла да те науча да плуваш.“ Едва не го изрече на глас. Но се възпря. Не желаеше да се обвързва.

— Моряк, който не знае да плува? — възкликна тя. — Ето нещо, което може сериозно да притесни честния данъкоплатец.

Възнагради я с поглед, който я прониза чак до върховете на пръстите на краката й.

— Аз се уча бързо.

— Нов въпрос — продължи Лорън. — Какво си правил след завършването на военноморската академия?

— Постъпих в Пенсакола, където продължих обучението си на летец. Мисията ми тук отново е свързана с обучението ми на летец. Освен това изпълнявам задълженията на офицер по приема във военноморската академия — помагам на местните деца да попълват документите си за кандидатстване в академията. Дойдох тук, за да се науча да пилотирам „Праулър“.

Страхотно. Пилот, базиран на самолетоносач. Най-рисковата професия във флота.

— Отивам да отворя виното — рече Лорън и избяга в тясната кухничка.

Той я последва, обхождайки с поглед снежнобелите стени и шкафовете, в които бе изложена колекцията й от синьо-бял холандски порцелан. Лорън го видя да протяга пръст към приготвения десерт — шоколадов крем, разсипан в бели порцеланови чашки.

— Не си го и помисляй — възкликна тя и лекичко го отблъсна.

Той се разсмя и хвана ръката й.

— Мислех си за нещо съвършено различно, мадам.

Тя едва не отстъпи, доловила неочаквано сластните нотки, прокраднали се в гласа му.

— Взех рецептата за този десерт от една книга със заглавие „Шоколадов секс“.

— Звучи страхотно, но изобщо не може да се сравнява с истинския секс.

— Но ти дори не си го опитал.

— Не е и нужно. Има неща, в които всеки човек е абсолютно сигурен.

Страстният му глас я обгръщаше като коприна. А усмивката му сякаш стигаше чак до сърцето й. Лорън рязко издърпа ръката си.

— Съзнавам, че полагаш големи усилия да ми дадеш да разбера, че сърцето ти не е свободно — заяви той, — но държа да отбележа, че никога не съм се плашил от предизвикателствата. — Протегна ръка и взе тирбушона от нея.

Лорън му го даде, без да протестира, защото не бе готова да си признае, че така и не се бе научила да отваря бутилки, тъй като тази чест неотменно се падаше на Джил. Както и ред други задължения — почистването на улуците от окапали листа, баланса на чековите им книжки, смяната на гумите на колата и попълването на данъчните декларации. След като той умря, Лорън се зае с всяка една от тези дейности с мрачна решителност и постоянство, и не се отказа докато не ги овладя напълно. Макар че все още не се справяше особено успешно с отварянето на бутилки вино.

Корковата тапа изхвърча с отчетливо изпукване. Лорън напълни две чаши и му подаде едната.

— Наздраве.

— Наздраве. А имаш ли си домашен любимец?

— О, още ли играем на „Двадесет въпроса“?

— Мисля, че бяхме стигнали едва до петия или шестия. Е, имаш ли домашен любимец?

Лорън погледна тъжно към подвижната преграда на задната врата и към двете метални купички, поставени върху гумена подложка.

— Имах котарак на име Рейнджър. Един ден пристигна сам, а след това пак сам си тръгна. Не съм го виждала от известно време. Облепих целия квартал с обяви, че го издирвам и, за всеки случай, сменям храната и водата в купичките му всеки ден. — Погледна го над ръба на чашата си. — Обзалагам се, че ти си падаш по кучета. И по-специално по големите кучета.

Той се ухили.

Този човек буквално прахосваше възможностите си във флота. От него щеше да излезе превъзходен модел, рекламиращ спортни стоки или пък спортни коли.

— Е? — настойчиво попита Лорън.

— А пък аз се надявах да се окажа загадъчният нов мъж в живота ти. Толкова съм предсказуем.

— Казвай — настоя тя, престорила се, че не е чула първата част от изявлението му.

— Имам три ретрийвъра. Кърли, Лари и…

— Остави ме да позная. Моли.

— Е, този път не позна. Казва се Скарлет. Майка ми твърди, че съм бил отгледан от тях.

— И какво е усещането? Като да си отгледан от вълци?

— От дружелюбни вълци. Възприемах ги като мои братя и сестри. Аз съм единствено дете. А ти?

— Имам една прекрасна сестра, която завърши образованието си в Джорджтаун и остана във Вашингтон, където работи като лобист. Двете израснахме в този дом заедно с майка ни. Тя почина преди пет години и ни остави къщата. На мен и на Джил.

— Сестра ти се казва Джил?

Пръстите на Лорън се стегнаха болезнено около столчето на чашата. Не бе имала намерение да го споменава тази вечер. Много скоро след смъртта му бе установила, че разговорите около нея замираха всеки път, когато споменеше, че е останала вдовица на двадесет и три годишна възраст.

— Джил е покойният ми съпруг — обясни тя. — Почина преди две години.

— Съжалявам. Обзалагам се, че щеше да си станала безумно богата, ако бе получавала по паричка всеки път, когато някой ти се извиняваше по този повод. — В усмивката му прозираше искрена доброта, благодарение на която неудобният момент бързо отмина. — И как я караш?

— Вече съм по-добре. Следвам съветите, които получавам в терапевтичната група, която посещавам, и се опитвам да преодолявам всеки нов ден. — Взе ножа и се зае да кълца магданоз за соса. — В началото живеех минута за минута. Мъчително преодолявах всеки нов миг, така че сега определено мога да твърдя, че съм постигнала значителен напредък. Тази вечеря бе замислена като част от терапията ми, но ти провали великия замисъл.

— Е, много ти благодаря.

Тя се разсмя, забелязала престорено нараненото му изражение.

— Беше ми поставена задача да си приготвя елегантна и вкусна вечеря. И да я изям сама.

— Значи наистина съсипвам вечерта ти.

Лорън го погледна право в очите и почувства как вътрешностите й омекват и се разтапят. Той беше интересен, забавен, интелигентен и с добро сърце. Освен това в момента стоеше толкова близо до нея, че можеше да го докосне, ако пожелае.

— Да — прошепна тя, когато той бавно сведе глава и устните му докоснаха нейните. — Точно така. Съсипваш вечерта ми.