Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (17)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мужские игры, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Александра Маринина. Мъжки игри

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2005

ISBN: 954-26-0297-9

История

  1. — Добавяне

Глава 2.

Никита лежеше на дивана, извърнат към стената и със свити колене. Мъчителите му отдавна си бяха отишли, като за сбогом без злоба му бяха ударили един-два тупаника. Цялото тяло го болеше, трудно дишаше, прехапаният език още кървеше, така че в устата му имаше неприятен метален вкус.

Записаха признанието му на диктофон и видео — и си отидоха. Кои ли бяха? Защо бяха дошли? За какво им бе потрябвало неговото признание?

Първата му мисъл, разбира се, беше, че все пак са милиционери. Но след като помисли повечко, Никита стигна до извода, че не е така. Щом ченгетата по принцип могат ей така, като едното нищо да нахълтат в жилището ти и да ти изтръгнат признание, защо го направиха сега, а не преди година и половина? Защото сега това почти е загубило актуалността си. Всички отдавна са забравили за оня тип, когото той бе пречукал на Павелецката гара. Дори убийствата на разните там звезди и известни политици днес се помнят най-много два месеца. А пък когато става дума за някакво си „момче за всичко“ от мафиотска групировка, на кого може да е потрябвало то след година и половина?

Ето защо втората мисъл, която споходи Никита Мамонтов, му се стори много по-приемлива. Този, убитият, е потрябвал само на своите аверчета. Не им е харесало на аверчетата, дето в столицата на нашата родина някой е пречукал техния човек — и нищо. На тях самите естествено не им дреме за ченгетата. Фактът, че случаят е останал неразрешен, им е дори от полза. Работата на милицията е едно, а личните вътрешномафиотски работи — съвсем друго. Я дайте да го видим тоя нахалник, дето е дръзнал да закачи нашия любим приятел!

При така поставения въпрос затишието от година и половина не изглеждаше нещо невероятно. Криминалните структури си имат своя логика, различна от тази на милицията. Бързина се иска при ченгетата, началниците им чет нямат, а отстрани ги припират и прокурорите. Докато „мутрите“ си разчистват сметките по друг начин. В онзи момент, когато пратиха него, Никита Мамонтов, на Павелецката гара, между двете групировки сметките са били други, една бройка в повече в полза на външните, така че пречуканият външен човек е изравнил тази сметка. А сега, година и половина по-късно, московчани може да са надвишили бройката, така че техните „конкуренти“ ще искат да превърнат Никита в разменна монета.

Той си спомни оперативния работник от „Петровка“, който се бе занимавал с него тогава. Направо душата му извади с приказките си, всеки ден по три часа го тормозеше, мъчеше се да го накара да пропее. Как ли му беше името? Впрочем има ли значение? Та този оперативник все повтаряше на Никита: „Знам, че ти си извършил убийството. Знам — и толкоз. А ти си помисли за следното: ако намеря доказателства за вината ти, ще те осъдят, ще влезеш в затвора. За доста годинки, но все пак това е само затвор. Разбираш ли? Ако успееш да си събереш ума, преди аз да намеря доказателства, и напишеш самопризнание — присъдата ти ще бъде по-малка. Ако започнеш активно да помагаш на следствието и дадеш информация за шефовете си, присъдата ще бъде още по-малка. Обаче ако не намеря доказателства срещу тебе, ще останеш на свобода. И при тази свобода няма дълго да останеш жив.“

Тогава Никита не му повярва. Шефовете му изглеждаха силни, могъщи и вечни. Не биха го оставили на произвола на съдбата. Още повече че се бе проявил така юначно, беше се измъкнал от лапите на ченгетата. Но ето че мина година и половина и всичко се промени. Оказа се, че групировката, към която принадлежеше, не е толкова могъща и жизнеспособна. Вътрешни разпри отнемаха от силите й, а и милицията не дремеше — беше успяла да пипне някои хора и да ги измъкне от групата. Преди три месеца жалките останки от нея се вляха в друга структура, по-голяма и силна, която подчини господарите на Никита Мамонтов. Но за самия Никита не се намери място в тази нова структура. Тоест не че го уволниха без право на обезщетение, но ясно му дадоха да разбере, че няма да им домъчнее, ако той се чупи, накъдето му видят очите. Не знае бойни изкуства, не е снайперист, не е спринтьор, не е майстор на шофирането и изобщо не блести с никакви специални таланти. Предишните му господари — дребни копелета — се радваха на всеки чифт ръце, особено ако тези ръце принадлежаха на човек леко страхлив, на когото лесно се заповядва. Виж, при новите господари порядките са други. Там за всяко място подборът е едва ли не чрез конкурс и такива като Никита не са им потрябвали. Разбира се, ще го приемат, ако поиска да остане, защото е изпълнил „мокра“ поръчка и така един вид е заслужил правото да бъде член на структурата. Но на повече не може да разчита. Ролята на жалък „храненик“ — това е максимумът, който могат да му предложат.

Никита изигра един достоен отказ, каза, че не е обиден и няма никакви претенции, и така с облекчение сложи край на отношенията си с криминалния свят. От малък беше слабо и страхливо момче, но докато стана на двайсет и пет години, поне поумня. Беше на деветнайсет, когато позволи да го въвлекат в криминални отношения, защото не посмя да откаже. На двайсет и четири извърши убийство — пак защото се уплаши и не посмя да каже „не“. Страхуваше се, че ще го бият. Но от същия момент мислеше само за едно — как по-хитро да се измъкне. Край, стига е лудувал! Трябва да си събере ума, да изучи някаква професия и по възможност да спи спокойно. Да, но се оказа, че не е толкова просто да се „измъкнеш“ от криминалния свят, и то след „мокро“ изпълнение. Всяка малка крачка встрани се оценяваше като симптом за предателство ту в полза на милицията, ту в полза на конкурентите. Никита, който не беше глупав, но имаше слаб характер, така и щеше да си остане вързан за мафиотите, ако самата мафия в един момент не бе започнала да се скапва и разпада. Явното пренебрежение на новите господари към него Никита оцени като подарен от съдбата късмет, който ще му позволи най-сетне да започне нормален живот, без да предизвика нито гняв, нито подозрения, нито закани. Във всеки случай той смяташе така. Сметките му обаче излязоха криви…

Излизаше, че онзи оперативен работник е бил прав. Нямаше дълго да се радва на свободата. Но как ли се казваше, а?

Никита си спомни, че тогава оперативният работник му даде телефоните си — и домашния, и служебния — и каза:

— Решиш ли да дадеш показания, веднага ми се обади. Не се притеснявай, можеш да ми звъниш по всяко време, дори нощем.

Никита бързо намери листчето с телефоните. Обичаше реда във всичко и никога нищо не губеше. Ето го — Коротков, Юрий Викторович. И телефоните. Защо пък да не се обади? Сега вече няма значение, може и да си признае за убийството, и без това тия тримата записаха признанието му. Но Коротков поне ще го посъветва какво да прави.

Никита помисли още малко, после решително вдигна телефонната слушалка и набра домашния номер на Коротков. Беше вече десет вечерта, затова реши, че е безсмислено да го търси в службата.

Недоволен женски глас му каза:

— Няма го. Да му предам нещо?

— Ще се обадя по-късно. Ще бъде ли удобно след един час?

— Обадете се — сухо каза жената и затвори телефона.

Но и след един час Коротков още го нямаше вкъщи. Никита реши да не се обажда повече днес, не е прилично да буди цялото семейство. По-добре утре сутринта. Пък и въпрос е дали този Коротков го помни. Сигурно всеки ден през ръцете му минават цяла дузина такива като Никита.

* * *

Настя Каменская едва бе успяла да съблече якето си, след като дойде на работа, и да го окачи в гардероба, когато при нея довтаса Коротков.

— Аска, я поосвежи паметта ми. Деветдесет и пета година, убийство на пристигнал пратеник на Павелецката гара. Разследвахме лицето Никита Мамонтов.

— Имаше такова нещо — кимна Настя. — Каква степен на подробности ти трябва? Всичко ми е записано на листчета, но ще трябва дълго да ги търся.

— Не е нужно, кажи каквото си спомняш.

— Защо, какво има?

— Този Мамонтов ми се обади току-що и помоли да се срещнем. Определих му единайсет и половина край метростанция „Чертановская“.

Настя с няколко думи разказа на Коротков всичко, което си спомняше от случая с убийството на Павелецката гара. Имаше прекрасна памет, която колегите й честичко използваха.

— Значи е бил от групата на Усоев — каза замислено Юра. — А групата на Усоев, доколкото знам, вече не е сред живите. Онова, което остана от нея, плавно се вля в групировката на господин Ляшенко, с прякор Ляха. Та така, очевидно нещо в днешното положение на нещата никак не харесва на момчето Никита. Любопитно.

Настя прекара цялата сутрин в анализиране на сведения, които имаха или можеха да имат отношение към маниака-удушвач. Вече започваха един след друг да се получават актовете от съдебномедицинските експертизи на седемте трупа и от съпоставянето на заключенията на съдебните медици също можеше да се извлече някаква информация. Ето например за първия от откритите трупове беше отбелязано, че на шията на потърпевшия са били открити следи от нокти, докато при всички следващи жертви при същата сила на натиск върху шията следи от нокти са липсвали. От това можеше да се направи заключение, че във времето между първото и второто престъпление убиецът си е изрязал ноктите. Забележителна подробност! Ако можеше и маниакът да се намери чрез нея…

Имаше обаче и друга подробност. Разположението на кръвонасяданията по шиите на потърпевшите говореше, че удушвачът е бил много висок човек. Удушените бяха на ръст от метър и шейсет и два до метър и осемдесет и във всички случаи локализацията на следите от пръсти спрямо края и ъглите на долната челюст беше такава, че позволяваше да се твърди: нападащият е бил по-висок от жертвата. За съжаление локализацията и направлението на браздата от примката не бяха казали на експертите нищо интересно за престъпника. След като е притискал силно сънната артерия, той е поставял изпадналия в безсъзнание човек на пода, свалял е шала или кърпата му и го е доудушвал с примка, както бе посочено в заключението на съдебните медици: „с движение отзад напред и от горе на долу, което се потвърждава от наличието на насочена косо надолу бразда в долната част на шията“. Експертите смятаха, че ръстът на престъпника определено е бил най-малко метър и осемдесет, а най-вероятно — близо два метра. И това не беше малко. Можеха да се опитат да потърсят престъпника сред баскетболистите.

И още нещо. Може би най-важното. Човекът се прибира между единайсет и дванайсет през нощта, влиза в празния вход. И тогава го нападат. Само в приказките това може да се случи лесно и да мине гладко. Какво значи „и тогава го нападат“? Удушвачът е вървял след жертвата по пустата улица, влязъл е с нея във входа… Възможно ли е хората да са толкова безгрижни? А и експертите твърдяха, че нито един потърпевш не е бил много пиян, в което състояние всички хора са братя, а всяко море ти изглежда до коляно. Дали удушвачът е идвал срещу жертвата? Това би трябвало още повече да уплаши човека или поне да го притесни. Никой не се оставя толкова лесно да го сграбчат за шията. Трябваше да има следи от борба. А такива практически нямаше. Тоест потърпевшият изобщо не е очаквал да го нападнат, не е напрягал инстинктивно мускулите си и когато пръстите на удушвача са докосвали сънната му артерия, моментално се е предавал и е припадал. За това можеше да има три обяснения. Първото: потърпевшият е познавал убиеца и не се е страхувал от него. Направените проверки засега не бяха потвърдили тази версия. Във всеки случай до днес не бяха открити общи познати между седмината. Второто: убиецът се е появявал внезапно, не е вървял нито след жертвата, нито срещу нея, изскачал е от мрака, където търпеливо е причаквал закъснелия обитател на блока. На теория това беше възможно, но на практика… Всички входове, където са били намерени труповете, бяха добре осветени и нямаха „кьошета“, където човек да се крие дълго време и откъдето да изскочи внезапно.

Оставаше третото обяснение: потърпевшият е видял убиеца си, но не се е уплашил от него и не е очаквал той да го нападне, макар че не го е познавал. От кого може да не се уплашиш посред нощ в пуст вход? От дете. Или от жена. Много висока жена…

Телефонът иззвъня и прекъсна размислите на Настя. Вдигна слушалката и чу гласа на Коротков.

— Ася, погледни, ако обичаш, в листчетата си, трябва ми адресът на този глупак Мамонтов. Чакам го вече цял час, вкочаних се.

— Ама не дойде ли?

— Не дойде, тази гад. Ще му откъсна главичката, когато го намеря.

Настя бързо отвори касата и извади папката с материалите от 1995 година, като мислено се похвали за предвидливостта. Разбира се, за нея беше по-удобно да пази всички материали от дадена година на едно място, но поради някакво необяснимо чувство за самосъхранение тя все пак ги разделяше в две папки: в едната поставяше отчетите за различни периоди — обезличени, изпъстрени с цифри и логически заключения, но без каквито и да било имена, докато в другата държеше всички текущи и чернови материали с имената, прякорите, адресите, телефоните и останалите необходими сведения. Всяка седмица Настя вкарваше тези данни в домашния си компютър и там вече ги разпределяше по директории и файлове, оформяйки най-разнообразни сведения и таблици, но тук, в кабинета на „Петровка“ 38, информацията се пазеше в папки, и то далеч невинаги в идеален ред. Наистина Настя се ориентираше с лекота в тези листове, но външен човек никога не би намерил тук нужния му материал. Ако всички материали бяха в една папка, а преди два дни лично Господаря взе тази папка „за запознаване“, Юрка Коротков щеше да види адреса, който му трябваше, колкото и ушите си. Тогава щеше да се наложи да го търси чрез адресното бюро, а в Москва имаше несметен брой хора на име Мамонтов…

Тя продиктува на Коротков адреса и за всеки случай — телефона на Никита Мамонтов, който бе разследван през деветдесет и пета година по делото за убийството на Павелецката гара. Никита живееше много далече от „Чертановская“, в другия край на града, в Отрадное.

— Сега направо при него ли отиваш? — попита тя.

— Ами, как пък не съм хукнал! — ядосано избъбри Коротков. — И без това си изгубих цял час. Нарочно му бях определил за среща „Чертановская“ — в този район имам да свърша две работи. Едната между другото е във връзка с твоя душегубец. Като свърша тук всичко, което съм запланувал, може да прескоча и до Никита, ако още ме държат краката. Край, приятелко, тръгвам.

* * *

Това беше класическа клопка, от онези, които са поставяни стотици пъти и в които са се хващали стотици хора. Нещо повече — тя беше описана в десетки криминални романи и показана в десетки филми. Но хората продължаваха да се хващат в нея.

Майор Коротков беше опитен оперативен работник. Ето защо отначало дълго звъни на вратата на Никита, после внимателно я побутна. Когато се убеди, че не е заключено, не влезе, притвори вратата и звънна в съседния апартамент. Отвори му млада жена с едро бебе на около годинка в ръцете. Юра й показа отвореното си удостоверение.

— Вратата на вашия съсед не е заключена — каза той, — а никой не излезе, след като звъних. Ще ми позволите ли да се обадя в милицията?

— Ами нали самият вие сте милицията! — разсмя се младата майка.

— Един милиционер не е милиционер — като понижи интимно глас, каза Коротков.

— Как така?

— Ами така. И на нас, както на всички останали, ни трябват свидетели. Защото вляза ли сега в жилището на Никита, може да се окаже, че там са влизали крадци. И по никакъв начин не ще мога да докажа, че и аз не съм задигнал нещо, като съм се възползвал от случая.

— Ами тогава аз да вляза с вас — с готовност предложи съседката на Никита. — И ако стане нужда, ще мога да потвърдя, че вие нищо не сте откраднали. Искате ли?

Коротков не искаше. Защо беше нужно да въвлича тази симпатична млада майчица в дело за убийство? А че става дума именно за убийство, а не за обир на жилище — той вече не се съмняваше. Юрий Коротков беше опитен криминалист.

* * *

Валентин Баглюк винаги тежко понасяше махмурлука. По принцип не пиеше често, а само когато беше в добра, приятелска компания, но пък тогава се натряскваше до безпаметство и пълна загуба на ориентацията. Всеки път след такава прекрасна вечер настъпваше утрото. Ужасното, отвратително утро. Толкова тежко, та Валя Баглюк имаше чувството, че е последното утро в неговия толкова кратък живот.

Баглюк работеше в популярен московски вестник, известен с пристрастието си към скандални разобличения и пикантни факти. Когато се събуди тази сутрин, той си помисли, че никога вече няма да напише дори един материал за своя вестник поради простата причина, че днешната сутрин ще бъде последната в живота му. Ех, по дяволите, защо, защо снощи се натряска така? Та нали всеки път се повтаря едно и също: той прекрасно знае как ще се чувства на другия ден и въпреки това пие, а колкото повече пие, толкова по-мъглява му изглежда перспективата за сутрешните му махмурлийски страдания. Утрото — ехе, колко време има до него! — а веселието и душевният подем са тук сега, в този момент.

С една дума Валентин беше зле. Идеше му да се гръмне. Почти плачеше от гаденето и от собственото си безсилие. Защото със сигурност знаеше едно: не бива да пие нищо за разкарване на махмурлука. Започнеш ли да правиш това сутрин, значи си абсолютен алкохолик. Макар по разкази на приятели да знаеше, че стотина грама моментално ще му върнат човешкото състояние, Баглюк мъжествено търпеше и надмогваше себе си.

С усилие се завлече до банята, вмъкна се под душа и направи водата по-студеничка. След десетина минути му поолекна. Някога, още при съветската власт, в аптеките се продаваха чудесните таблетки „аерон“. Сега отдавна вече не ги произвеждаха, но Баглюк още в онези стари времена се бе изхитрил да си купи голям запас от аерон, защото при правилно съхранение срокът на годност на таблетките беше чак до деветдесет и осма година. Една таблетка аерон, съчетана с таблетка новоцефалгин, даваше доста добър ефект при главоболие и гадене след препиване.

Вече беше излязъл от банята, беше извадил заветните лекарства и се готвеше да ги глътне с вода, когато окаченият на стената в кухнята телефон иззвъня. Баглюк реши да не вдига. Нямаше сили да говори. Звъненето не спираше, а не можеше лесно да изключи телефона. За да го направи, трябваше да вземе отвертка, да клекне и до безкрай да отвинтва болтове и да издърпва клеми. В сегашното му състояние на Валентин и през ум не му мина да се захване с толкова сложни процедури. Нещо повече — апаратът беше стар, регулаторът на силата на звъна отдавна беше повреден, така че нямаше никаква възможност поне да намали звука. Освен ако отидеше до спалнята, за да донесе възглавница… Ама какво щеше да прави с тази възглавница? Та нали телефонът беше на стената, а не на хоризонтална плоскост. Не, по-добре беше да вдигне, защото от тези сърцераздирателни звуци всеки момент щеше да получи гърчове. О, господи, защо пи толкова снощи?

— Ало? — с глас на умиращ изломоти в слушалката Баглюк — надяваше се нахалният абонат да го възприеме като тежко болен и да се почувства неудобно.

— Валентин Николаевич? — чу той абсолютно непознат глас.

— На телефона — каза Баглюк, като си представи себе си като Маргарита Готие във финалната сцена.

— Интересува ли ви материал за убийство?

— Зависи за какво.

— Убийството е извършено вчера. А убитият е осведомител на „Петровка“. Спомнете си, в доста вестници напоследък се появиха публикации как милицията вербува хора, използва ги, а после ги захвърля, понеже не са й нужни повече. Осведомителят вече не интересува никого, нещо повече — престават да пазят дори тайната на името му. И ето ви резултата. Неизвестно защо вашият вестник, толкова популярен и обичан от московчани, нито веднъж не е засягал тази тема. Каква е причината, не ви ли е интересна?

Баглюк започна бързо да се съживява. Изглежда, още не е стигнал до финала на пиесата, когато Маргарита умира от туберкулоза. Действието се измества назад, към средата.

— Интересна ни е, но не сме имали материал. Не е имало много случаи като този, за който говорите, и всеки път други вестникари са ни изпреварвали. А когато материалът не е ексклузивен, интересът към него не е същият.

— Тогава това определено ще ви заинтересува — каза непознатият събеседник. — Защото вие сте първият, който научава, че убитият вчера Никита Мамонтов е бил осведомител и е поддържал постоянна връзка със служител от отдела за борба с тежките насилствени престъпления.

— Но на мен ми трябват доказателства — предпазливо каза Баглюк. — Сигурно знаете, че нашият вестник и без това беше въвлечен в няколко съдебни процеса заради публикации, изградени върху непроверени данни.

— Естествено — спокойно отговори непознатият. — Ще ви представя доказателства. Ще си уговорим ли среща или искате да си помислите?

— Искам да разбера какъв е вашият интерес. Защо предлагате материала именно на нашия вестник и именно на мен? И какво искате в замяна?

— Ще ви обясня. Вашият вестник е единственият от ежедневните издания, който може да пусне материал с такава степен на сложност. Разбира се, в „Съвършено секретно“ или „Криминална хроника“ има професионалисти, които по-добре от вас ще разнищят материала и ще го поднесат по-ефектно, но те излизат веднъж месечно. А изстиналото ястие губи цялата си привлекателност. Сега относно моя личен интерес. Аз работя в правоохранителните органи и не ми е безразлична съдбата на агентурно-оперативната дейност. За съжаление, при днешното положение на нещата тази съдба е незавидна. И аз искам да направя всичко, за да прекъсна съществуващата тенденция, като организирам кампания в средствата за масова информация. Кампанията може би ще накара нашите ръководители най-сетне да се замислят, че системата за разкриване на престъпления и издирване на престъпниците се разпада пред очите ни.

Това изказване убеди Баглюк. Във всеки случай вече беше срещал хора, които се опитваха да се борят за идеята си чрез скандали в пресата. Вярно, че тези идеи винаги бяха политически, а не тясно професионални… Обаче материалчето щеше да стане супер! Да си оближеш пръстите.

* * *

Юра Коротков отиваше на работа много рано. Обстановката у тях беше непоносима и той обикновено гледаше да стане, да закуси и да излезе, преди да се събуди жена му, за да не захване поредния скандал, който би развалил настроението му за целия ден. И днес той дойде по-рано и още в осем без четвърт седеше в общия им с Коля Селуянов кабинет и преписваше на чисто информацията, която бе успял да събере предния ден. Когато събираше информация, той я записваше на най-различни хвърчащи листчета, на цигарени кутии, на обвивки от шоколади и всякакви подобни „хартиени носители“.

В осем и десет звънна вътрешният телефон.

— Юрий Викторович — чу той гласа на Мелник, — елате при мен.

Коротков учудено погледна часовника си и тръгна към началника. Владимир Борисович го посрещна с ледено мълчание. Само хвърли на дългата маса за съвещания някакъв вестник и застана до прозореца, като обърна гръб на Коротков. Юра взе вестника, с недоумение прегледа заглавията и съзря онова, което бе отбелязано с отровнозелен маркер: Трупове на бунището. Материалът беше с приличен обем, заемаше цялата долна половина на втора страница. И започваше доста ефектно:

 

 

— Той ми каза: „Знам, че ти си го убил. Може би няма да успея да го докажа, но съм абсолютно сигурен…“

Красив израз, нали? Пред вас е разшифровката на диктофонен запис на признание за убийство, извършено през деветдесет и пета година. Младежът на име Никита (засега няма да назоваваме фамилното му име) веднага попаднал в полезрението на криминалната милиция, бил задържан и в продължение на месец интензивно го разпитвали. Нещо повече — сега ние с вас знаем, че служителите на милицията са били убедени, че убиецът е Никита. Знаели го с абсолютна сигурност. Знаели го и… пуснали Никита на свобода.

„Но как така?“ — ще попитате вие. Защо са го пуснали, щом са били сигурни, че е виновен? Нима Никита е бил голям мафиот и е успял да ги купи всичките? Не. Бил е обикновен младеж, свързан с криминална групировка, но далеч не най-мощната. Може би е имал влиятелни родители, които са успели да организират натиск в стила на добре известните традиции на „телефонното право“? И отговорът ми пак ще бъде „не“. Майката на Никита е лекарка в детска поликлиника, а баща той няма от много години. Каква е работата тогава? Защо този младеж е на свобода?

Отговорът е прост. Никита е бил завербуван. Милиционерите са се престорили, че не могат да намерят доказателства за вината му, скрили са тези доказателства от следствието и са пуснали убиеца. А в замяна са получили информатор, който ги е държал в течение на дейността на групировката, към която той е принадлежал. Виждате ли колко е просто?

Никита добросъвестно работел за милицията, трудел се много. Постепенно групировката на някой си Усоев (а Никита бил тъкмо неин член) започнала да се разпада. Някои членове твърде „навреме“ били арестувани на местопрестъплението за най-различни дреболии. В редиците на престъпниците започнали спорове и мятане от един лидер към друг, групировката отслабвала буквално с дни и преди няколко месеца я взел под контрола си друг авторитет, по-стабилен и могъщ. В новото „семейство“ не се намерило място за Никита. И именно затова милицията изгубила всякакъв интерес към него. Щом не можеш да даваш информация — прав ти път, не ни се мотай в краката.

Добре би било, ако черната неблагодарност на милиционерите се изчерпвала с това. Обаче не. Те дори не се погрижили фактът за сътрудничеството на Никита с милицията да не бъде огласен. Естествено слуховете стигнали до заинтересовани уши. В престъпната среда измените не се прощават — това, драги господа, не ви е семеен живот. Никита се разтревожил, когато почувствал, че около него обстановката се нажежава. Втурнал се да търси помощ. При кого, мислите? Че при кого друг да изтича за защита и съвет, ако не при оперативния работник, за когото работел и на когото давал информация? Ние разполагаме със запис и на този разговор, който ще ви изясни едно-друго.

— Ало, може ли Юрий Викторович?

— На телефона.

— Казвам се Мамонтов. Никита Мамонтов. Помните ли ме?

Неуверено:

— Не, не си спомням.

— Убийството на Павелецката гара. Е, как може, Юрий Викторович… И телефоните си ми оставихте, за да ви се обадя, ако има нещо.

— Аха, спомних си. И какво искате?

— Трябва да се срещнем.

— Защо?

— Много е важно. Моля ви… Не искам да говоря по телефона. Много е важно.

— Добре, тогава в единайсет и половина на „Чертановская“. Ще можете ли? Изходът от последния вагон, в тунела, до павилиона на лотарията. Знаете ли къде е това?

— Да. Благодаря ви…

Както виждате, драги читателю, някой си служител от криминалната милиция — Юрий Викторович — далеч не е горял от желание да се срещне със своя вече ненужен агент. Нещо повече — той доста успешно се е преструвал, че изобщо не си спомня за Никита Мамонтов и не знае кой е той. Никита, усещайки дишащата във врата му опасност, не просто моли за среща, той умолява, едва ли не плаче, а неговият милиционерски шеф процежда думите през зъби и милостиво се съгласява.

Мила картинка, нали? Само че сега, драги господа, тя престава да изглежда мила. Защото Никита е намерен мъртъв. В собственото си жилище. Същият този ден. На някого никак не е харесало, че той иска да се срещне със служител на милицията. А може това да не е харесало на самия Юрий Викторович? Вероятно неслучайно той пръв се е озовал при трупа на бившия агент. На агента, който сега е станал ненужен, но е знаел твърде много…

 

 

С това фактологическата част на статията завършваше и по-нататък следваха публицистични размисли на тема колко е лоша милицията, как тя не пази своите агенти, които рискуват живота си, като помагат за разкриването на престъпленията. В текста имаше безброй намеци, че от отстраняването на вече ненужните агенти е заинтересована и самата правоохранителна система, а не само престъпният свят. Коротков отново намери в текста мястото, където беше цитиран телефонният му разговор с Мамонтов. Да, всичко беше точно, всяка дума. Нима той му се е обадил по нечия заповед от телефон с вграден магнетофон?

— Чакам вашето обяснение.

Гласът на Мелник беше студен и скърцащ като стар ръждив нож.

— Нямам обяснение.

— Никакво? Нямате какво да ми кажете, така ли?

— Не разбирам как е изтекла информацията. Но мога да ви кажа това, което знам.

— Не разбирате значи? — Мелник повиши тон: — Разкриват агентурата ви, Юрий Викторович, вашата агентура, не нечия друга, а вие не знаете как е станало? Позволете да попитам кой друг, освен вас може да е знаел името на агента ви?

— Грешите. — Юра се стараеше да говори спокойно, но това почти не му се удаваше. — Никита Мамонтов никога не е поддържал връзка с мен. Той никога не ми е бил агент.

— Юрий Викторович, вие самият прекрасно разбирате, че това е голословно твърдение. Мога да проверя всички ваши документи относно агентурата и ако не намеря там нищо относно Мамонтов, това в никакъв случай не означава, че той не ви е сътрудничил. Ние с вас не сме от вчера на този свят и прекрасно знаем колко агенти, които не са оформени по съответния ред, има оперативният състав. Хайде да прегледаме последователно текста на статията. Работили ли сте с Мамонтов през деветдесет и пета година?

— Тъй вярно.

— Наистина ли сте били сигурен в неговата виновност?

— Да.

— Защо не намерихте доказателства?

— В случая всичко опираше до свидетелските показания. Хората на Усоев добре бяха обработили свидетелите, така че ние нищо не можахме да направим. От гледна точка на криминалистиката убийството беше извършено грамотно. Представете си: по перона се движи плътна навалица от хора, слезли от влака, а насреща й тича друга тълпа, защото на съседния коловоз до същия перон току-що е пристигнала крайградската мотриса. В такива условия е невъзможно да се открият следи, годни за идентификация. Обвинението можеше да се изгради единствено върху свидетелски показания.

— Така, ясно. И вие пуснахте Мамонтов, така ли?

— Не аз, а следователят. Какво общо имам аз?

— Общото е, че не сте успели да намерите начин да докажете вината му. Наистина ли сте казвали на Мамонтов, че сте сигурен в неговата виновност, или това е журналистически блъф, основан на факта, че самият Мамонтов сега вече не може да го опровергае?

— Да, другарю полковник, казвал съм това на Никита. Той беше доста умно момче, но слабохарактерно. Трудно беше да го объркам, когато даваше показания, и да го хвана в лъжа, повярвайте ми — почти месец се опитвах да го направя. Оставаше ми надеждата да го прекърша с нашата увереност. За съжаление тази надежда не се оправда, Мамонтов не се поддаде.

— Какво стана после? Преди да го пуснете ли го завербувахте или след това?

— Владимир Борисович, не съм вербувал Мамонтов. Давам ви честната си дума.

— Така ли? И защо? Нали сам ми казахте, че е бил умен, но слабохарактерен. Такива хора обикновено се измъчват от принадлежността си към криминалните структури и с удоволствие се съгласяват да ни сътрудничат. Защо вие сте изпуснали такава възможност?

Юра не беше очаквал подобен обрат. Защо не се бе опитал да направи Никита Мамонтов свой агент? Ами защото Мамонтов изобщо не ставаше за тази работа. На Юра тогава дори през ум не му бе минало да се опита да обработи момчето. Страхлив, непонасящ болка, той би изпял всичко на първия срещнат, който би му посегнал. Какъв агент можеше да бъде? Никакъв, това направо е смешно!

— Психологическата характеристика на Мамонтов не подхождаше за вербуване — отговори Юра.

— Да допуснем — кимна Мелник. — И какво стана по-нататък?

— Не знам — сви рамене Коротков. — Делото бе прекратено във връзка с неустановяване на лицето, подлежащо на привличане под отговорност. Пуснахме Мамонтов. Повече не съм го виждал.

— Тогава как да си обясним факта, че преди три дни той ви е потърсил по телефона?

— Не знам.

— Записът на телефонния ви разговор с него отговаря ли на действителността?

— Отговаря.

— Можете ли някак да обясните това?

— Не, другарю полковник, не мога. Мога само да предположа, че Никита се е обадил от апарат с вграден микрофон.

— Много дълбоко умозаключение. — Мелник помълча, загледан някъде встрани, после вдигна към Юра светлите си, пронизващи очи: — Какво ви каза Мамонтов?

— Това, което е написано във вестника, Владимир Борисович. Разговорът е цитиран точно.

— Не ме правете на идиот! — избухна началникът. — Питам ви какво ви каза Мамонтов при личната ви среща? Какво му се е случило? Защо ви е потърсил?

— Не се срещнахме с него.

— Защо?

— Не знам. Срещата беше определена за единайсет и половина при изхода от метростанция „Чертановская“. Мамонтов не дойде.

— Тия ги разправяйте другиму. А на мен ще имате добрината да ми разкажете как се срещнахте и какво ви каза той.

— Владимир Борисович, давам ви честната си дума — не съм се срещал с Мамонтов.

— А какво сте правили при неговото жилище в момента на убийството?

Пфу, дявол да го вземе, с досада си помисли Коротков, какъв беше този мой късмет! Сега ще ми търси отговорност и за най-малката грешка. Но трябва да призная, че новият шеф безспорно има опит в развързването на езици. Как само постави въпроса: какво сте правили при неговото жилище в момента на убийството? Трябва да отговарям изключително внимателно, инак ще се заяде: ами откъде знаете кога е бил моментът на убийството?

— Отидох в дома на Мамонтов да видя какво му се е случило и защо не дойде на срещата.

— Защо такава загриженост?

— Защото разбирах, че той не ми се е обадил просто така. Вероятно му се бе случило нещо сериозно, щом се бе сетил за мен. Щеше да бъде непрофесионално да не обърна внимание на това. Научих адреса на Мамонтов, приключих с работите си в района на Чертаново и чак след това отидох в Отрадное. Дълго звъних на вратата на Мамонтов, после установих, че тя не е заключена.

— И, разбира се, влязохте — с нескрита злост продължи Мелник. — Там са останали ваши следи и сега до края на живота си няма да докажете, че те са се появили известно време след убийството, а не по време на извършването на престъплението.

— Не е вярно — твърдо отговори Коротков. — Не съм влизал в жилището. И там не може да има мои следи.

Мелник бързо вдигна към него очи, а погледът му моментално стана по-топъл:

— Наистина ли? Не сте влезли там?

— Не съм влизал. Владимир Борисович, та вие самият казахте, че не сме от вчера. Тази клопка е толкова стара, че просто е срамота да се хване човек в нея.

— Е, слава богу!

Мелник така неприкрито се зарадва, че Коротков, въпреки кипящата у него ярост, не можа да възпре усмивката си.

— Добре, Юрий Викторович, засега отхвърляме подозренията в извършване на убийството на Никита Мамонтов. Но остава разкриването на агента. Хайде да свалим картите. Мамонтов е бил ваш агент — в това аз не се съмнявам и не се опитвайте да ме лъжете. И тъй като е бил именно ваш агент, вината и отговорността за неговото разшифроване лежат изцяло и напълно върху вас. Това е голяма неприятност за отдела и е повод за служебно разследване. Трябва да изясним по какъв начин информацията за вашата връзка с Мамонтов е попаднала при убийците, а после и при журналиста… При този, как беше… — Мелник взе вестника и бързо потърси с поглед подписа под статията. — При Баглюк. Намирате се в крайно тежка ситуация, майор Коротков, и аз не мога да си представя как ще се измъкнете от нея. Съвсем наскоро нашият министър още веднъж ни обърна внимание колко недопустима е небрежността при работата със секретни сведения, специално подчерта, че това води до разшифроване на спец-апарата. Ако сте допуснали дори и най-малка небрежност, ще бъдете наказан, и то много строго. Вървете.

Юра автоматично се обърна, излезе от кабинета и тръгна по дългия коридор. Нищо не разбираше. Всичко, което му бе казал Мелник, беше по принцип правилно и достатъчно логично. Освен едно: Никита Мамонтов никога не бе работил като негов агент. Може би някой друг е завербувал Никита? Например от отдела за борба с организираната престъпност, тъй като момчето принадлежеше към макар и хилава, но все пак групировка. Най-важното обаче далеч не беше това. Най-важното беше началото на тази проклета статия. Защо Мелник нищо не каза за това? Не го бе забелязал ли?

„Ах, как се накисна, Коротков!“ — каза си Юра, докато отключваше вратата на кабинета си.