Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (17)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мужские игры, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Александра Маринина. Мъжки игри

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2005

ISBN: 954-26-0297-9

История

  1. — Добавяне

Глава 16.

Настя никога не се бе страхувала от самотата. Тя не скучаеше и не тъгуваше, когато беше сама, винаги имаше за какво да размишлява. Сега обаче се почувства абсолютно объркана. Льошка го няма, а и тя едва ли би му казала в какво подозира втория си баща. Самият Леонид Петрович в качеството на съветник и утешител естествено отпада. Преди два месеца тя, без да се замисли, би отишла да сподели нещастието си с Гордеев, но сега й беше неудобно да се обърне към него. Човекът е на ново място, има си нови грижи и ново обкръжение, а тя ще му се натрапва с разни глупости, сякаш той си няма друга работа. Като си припомни миналите дни, Настя призна пред себе си, че и у Заточни се бе самопоканила на гости с надеждата да може да поговори с него за онова, което мира не й даваше. Ако той я бе приел по друг начин, тя щеше да му разкаже всичко. Имаше доверие на Иван Алексеевич почти колкото на самия Гордеев. Но Заточни не оправда надеждите й, беше студен и рязък и тя имаше чувството, че глупавите й приказки дразнят генерала, изглеждат му детински и безсмислени и изобщо със самото си посещение и молбата да я вземе на работа много го е разочаровала.

Никога досега Анастасия Каменская не се бе озовавала в ситуация, когато под думата самота трябва да се разбира нямам с кого да се посъветвам. Приятелите, такива като например Юра Коротков или Стасов, не се броят. Проблемът беше толкова сериозен, че й трябваше не приятелско съчувствие, а професионален опит и мъдрост, които идват с годините, а не от развития интелект.

До такава степен бе потънала в преживяванията си, че почти напълно бе изгубила интерес към работата си. И дори поредната проява на началническо недоверие от страна на Мелник не я засегна и разстрои. Докато Миша Доценко беше страшно възмутен.

— Помислете само, Анастасия Павловна, Мелник след нашата молба за обявяване на Лазарева за издирване е пуснал ориентировка, в която е посочил, че издирваната Анна Лазарева е особено опасна престъпничка, страда от сериозни разстройства на психиката и може да окаже съпротива при задържане. Да не е откачил? Какви разстройства на психиката?

— Самият вие казахте, че тя е психично неуравновесена личност — вяло му напомни Настя.

Анна Лазарева никак не й беше интересна. Всичко, което не беше непосредствено свързано с нейното лично нещастие, не й беше интересно.

— Да, казах — продължи да се горещи Михаил, — но не ставаше дума за разстройства, за които се говори в ориентировките.

— Откъде знаете за какви разстройства става дума? Не сте лекар, нали?

— И Мелник не е лекар. Аз поне опознах Анна, общувал съм с нея, а той дори не я е виждал. Откъде му е хрумнало, че тя би могла да окаже съпротива при задържане?

— Тя е спортистка, физически е добре развита, едра. Не може да бъде заловена с голи ръце. Това са дребни неща, Мишенка. Не забравяйте, че Мелник наистина я смята за престъпничка и от тази гледна точка всичко, което е направил, го е направил правилно и грамотно. И вие прекрасно знаете, че без подобна ориентировка никой няма да я издирва. В постановлението за издирване Олшански е определил Лазарева като свидетел, а свидетелите у нас никой не се претрепва да ги издирва. Да, ние с вас не успяхме да докажем на Мелник, че тя няма нищо общо, но това е вече наш проблем, а не негов. И после — тя наистина изчезна. Къде е отишла? Къде се намира и защо не живее в дома си и не ходи на работа? Не можем просто така да си затворим очите за това.

Настя едва изтръгваше думите от себе си, стараеше се да успокои Михаил и да оправдае действията на началника, за да не покаже до каква степен всичко това й е безразлично. Лазарева не е никаква убийца. Единственото, с което е интересна, е защо е ходила в редакцията и е търсила Валентин Баглюк. Но тъй като е съвсем сигурно, че изобщо не познава Баглюк, щом отначало е взела Коротков за журналиста, то тя едва ли е замесена в историята със статията. В историята, към която има отношение вторият баща на Настя. Сега само това има значение за нея. Само това. А всичко останало върви по дяволите!

* * *

Вечерта, малко след десет, Анна започна да се облича. Ръцете й трепереха и Паригин виждаше, че тя се вълнува и е много уплашена.

— Анюта, не се страхувай от нищо, аз ще бъда наблизо — успокояваше той момичето, но също трудно овладяваше обзелото го напрежение.

— Ти няма да можеш да бъдеш наблизо — Пьотър Михайлович каза, че отгоре всичко се вижда. И ако не съм сама, няма да даде парите.

„Той и без това няма да ги даде — помисли си Паригин. — Важното е да ги донесе, а пък аз ще съумея да ги взема.“

— Е, ние с теб не сме по-глупави от уважаемия Пьотър Михайлович, ще отидем по-рано и ще се поогледаме на място. Аз ще се кача на площадката и сам ще определя кои места се виждат и кои — не. Нали разбираш, Анечка, той разчита, че ти никога не си ходила там и не познаваш мястото. Блъфира, уверявам те. Всичко наоколо може да се види само от кула насред голо поле, а в условията на градска строителна площадка това практически е невъзможно.

Тя се поуспокои, отиде до прозореца, замислено погледна съседните блокове и улиците наоколо. Евгений разбра, че проверява думите му.

— Да, мисля, че си прав. Да тръгваме, Женя, готова съм. Само ме целуни.

Той я целуна силно и нежно и отново си помисли, че това сигурно е последната им целувка.

До Северно Бутово отидоха с кола, хванаха частно такси. През целия път седяха на задната седалка, хванати за ръце, без да разменят нито дума. На около две пресечки преди мястото освободиха колата и продължиха пеша.

— Ами ако и той е дошъл по-рано и сега ни наблюдава — разтревожи се Анна.

— Откъде ще има толкова време? Ами че той трябва да събира парите. Мислиш ли, че е лесно да се съберат четирийсет хиляди долара?

— Не знам — тихичко въздъхна тя. — За мен и хиляда са проблем, цяла седмица би трябвало да ги събирам от приятели.

— Ето виждаш ли? Като нищо може да го чакаме цял час след уреченото време, ще видиш.

Свърнаха зад ъгъла и веднага видяха новостроящата се сграда. Вдясно и вляво от нея имаше вече завършени блокове, дори в единия от тях някои прозорци светеха, а в другия всички бяха тъмни, явно блокът още не беше предаден и никой не се бе нанесъл. Районът беше съвсем неблагоустроен, нямаше улични лампи и беше тъмно като в рог. Блъфира драгият Пьотър Михайлович, сплашва шантажистката, в такива условия от осмия етаж ще видиш нещо, ама друг път, може изобщо да не проверява. Разчитал е, че дамичката не знае за липсата на осветление, така че ще му повярва и няма да посмее да вземе някого със себе си.

— Върви, Анюта. — Паригин лекичко я побутна. — Качи се горе, огледай се, свикни с обстановката. Актьорите наричат това усвояване на сцената. Така ще ти бъде по-лесно да разговаряш с него. А аз ще потърся позиция, от която да ви наблюдавам. Върви, моето момиче.

Тя мълчаливо хвана ръката му, притисна я до бузата си, постоя неподвижно няколко секунди и бавно тръгна към строящата се сграда. Евгений Илич известно време гледа след нея, после, без да откъсва очи от едва различимата в мрака фигура, тръгна към съседния блок. Към онзи, в който светеха няколко прозореца. Разбира се, той би предпочел другия, в който със сигурност нямаше никого, но за съжаление бъдещата зала за конференции беше разположена от другата страна и не се виждаше от незаселения блок.

Блокът беше дълъг, с десет входа, и Паригин избра най-удобния за наблюдателен пункт. Отвори сака на рамото си, извади бинокъл, конструиран за нощно наблюдение, и го доближи до очите си. Фигурата на едрото момиче се виждаше добре, ясно. Анна бавно се изкачваше по стълбището между третия и четвъртия етаж. Поспря се на площадката, опипа стената, отиде до края на плочата, постоя още малко и отново тръгна нагоре, към следващия етаж. Евгений окачи бинокъла на врата си и извади камерата. Навремето бе платил за нея луди пари, но си струваше. Снимаше не само на тъмно, но и с голямо увеличение. Ако Пьотър Михайлович започне да си позволява насилие, това ще бъде записано и тогава няма измъкване. Едно са голите, неподкрепени с нищо думи и съвсем друго — фиксираните факти. За думите той няма да иска да плати, то е ясно, за фактите обаче ще му се наложи.

Анна стигна до широкото стълбище на залата за конференции и спря. Паригин погледна светещия циферблат на ръчния си часовник. Двайсет и три и двайсет. Още най-малко десет минути, но той беше сигурен, че Пьотър Михайлович ще закъснее. Засега можеше да остави камерата, достатъчен беше бинокълът. Сега Анна бавно, много бавно се качваше по широкото стълбище. Ето, вече е на площадката. А сега слиза, вече по-бързо. Отново нагоре — и отново надолу, прескачайки през едно стъпало. Паригин разбра, че тя се опитва да свикне с това стълбище, та в тъмното да може да се придвижва по-бързо. Умно момиче. Действа правилно. Макар че кой знае дали това ще й потрябва. Най-вероятно — не.

Когато на улицата се показа човешка фигура, Анна вече стоеше на площадката, там, където й бе казал да стои Пьотър. Стоеше неподвижно, притисната до вертикалната колона между плочите. На това място нямаше стена. Човекът с познатата на Паригин походка стигна до строящата се сграда и започна да се качва. Евгений Илич охлаби мускулите си за няколко мига, за да си починат, и намести камерата на рамото си, все още, без да я включва, а само наблюдавайки през визьора. Три етажа деляха Анна и Пьотър Михайлович, после два, един… Сега вече — двайсетина метра… Край. Пьотър е на площадката. Той стои и се оглежда. Анна излиза от укритието си и приближава към него. Паригин не чува какво си говорят, но по жестовете и позите разбира, че си разменят напрегнати реплики. Анна нервничи, попрегърбила се е, ръцете й са в джобовете. Пьотър пък, напротив — жестикулира разпалено. Не, Паригин не могат да го заблудят с подобно държане, прекалено опитен е, за да не се усети. Беше го правил. Преструвал се бе на човек, свикнал да размахва ръце, а събеседникът се бе отпускал, без да забележи опасността. А опасност имаше. Защото в един прекрасен миг от хаотичните и вече уж познати движения изведнъж се откроява едно движение, едно-единствено, при което те наръгват с нож. Или те застрелват. Или те удрят по главата.

Евгений Илич включи камерата. Време беше.

С набитото си око той веднага съзря онова движение, което трябваше да убие Анна. Но тъй като тя притежаваше бързата реакция на спортист, успя да отскочи. Пьотър се опита да я хване с едната ръка за косата, а с другата — за гърлото. Значи няма да има нито изстрели, нито нож. Планирал е падане от високо. Обяснимо, помисли си Паригин. За една строяща се многоетажна сграда е напълно обяснимо. Анна вече тичаше надолу по широкото стълбище на бъдещия амфитеатър, прескачайки по две стъпала. Пьотър изоставаше съвсем мъничко, движеше се леко и уверено, личеше си, че е идвал тук и преди.

И тогава Анна направи грешка — затича се не надолу, а незнайно защо — нагоре, към деветия етаж. Явно се обърка.

Внезапно на Паригин му хрумна, че той вероятно подценява Анна. Защо пък да се е объркала? Ами ако не е? Ако умишлено примамва Пьотър към високото и се кани да направи с него същото, което всъщност бе искал да й стори той? И от къде на къде Паригин бе решил, че Аня е нежно и безобидно същество? Нима бе забравил как едва не се сбиха с нея в онази първа вечер, когато тя изпадна в неконтролируема ярост, и как буквално под ръцете му мускулите й се наляха с нечовешка сила? Не, не бе забравил. Тя далеч не беше глупачка и вече сигурно бе разбрала, че Пьотър не иска да плаща и се кани чисто и просто да се отърве от шантажистката. И ако у нея отново бе избухнала същата онази бясна злоба, май вече беше време Паригин да изпита съчувствие към Пьотър — Анна нямаше да го пусне жив.

Точно това не биваше да се допуска. Ако Пьотър не беше донесъл парите, смъртта му нямаше да реши проблемите на Паригин. Ами ако ги беше донесъл? Тогава щеше да се налови да претърсват трупа, което също не обещаваше приятни мигове. Е, все пак донесъл ли бе парите или не? В първите минути на разговора на площадката на залата за конференции той бе разкопчал якето си и бе извадил нещо от вътрешния джоб, бе го показал на Анна, после отново го бе скрил. Напълно бе възможно да са били парите, та нали първите думи на изнудвача в такава ситуация винаги са: „Донесохте ли парите? Покажете ги.“ Пьотър е показал пачката долара прибрал ги е и е започнал да иска гаранции. И това беше нормално, никой не дава пари без гаранции. Паригин можеше да смята, че все пак той има у себе си някаква сума, макар и не цялата, но все е нещо. Освен ако не е била фалшива пачка.

Двете фигури се показаха между единайсетия и дванайсетия етаж. Пьотър настигна Анна. Те стояха, вкопчени един в друг, на малка площадка и отдалеч изглеждаше, сякаш влюбена двойка се е сляла в прегръдка. Това продължи само три-четири секунди, но за Паригин те бяха сякаш вечност. Фигурите отскочиха една от друга и по-високата отново се втурна нагоре. Когато стигна до дванайсетия етаж, Анна не продължи, а изтича към средата на широката площадка на междуетажната плоча. Сега между нея и преследвача й имаше малко повече от два метра. Пьотър стоеше срещу нея и преценяваше от коя страна ще е по-удобно да приближи и да избута Анна до края на площадката. Камерата леко бръмчеше до ухото на Паригин, а той не откъсваше очи от двете фигури, безшумно движещи се в мрака. Пьотър Михайлович започна бавно, предпазливо, едва забележимо да пристъпва към жертвата си, Анна също тъй бавно отстъпваше, като запазваше удобна за себе си безопасна дистанция, твърде голяма, за да я достигне мъжът с ръце, но напълно достатъчна, за да вижда всяко негово движение. Паригин не се съмняваше, че бившата баскетболистка има остър поглед.

Анна отстъпваше ли, отстъпваше и Евгений Илич с ужас видя на няколко десетки сантиметра от тила й хоризонтално закрепена греда. Гредата беше на височина, предвидена за хора с нормален ръст, но Аня непременно щеше да я закачи с главата си, ако не се наведеше. Момичето неотвратимо приближаваше към проклетата греда и Паригин беше готов да закрещи с цяло гърло, за да я предупреди, но същевременно се възпираше: защо е нужно? Всичко върви така, както трябва да върви. Пьотър иска да убие шантажистката, без да знае, че така дава повод за още по-сериозен шантаж. Ако успее да се справи с Анна, ще трябва да плаща. А ако момичето надвие, ще трябва да се задоволят със сумата, която е донесъл Пьотър, а това е по-лошият вариант.

Паригин искрено желаеше Анна да остане жива. Но същевременно още повече му се искаше да намери пари за Лолита. А в създалата се ситуация осъществяването на едното желание изключваше осъществяването на другото. И той трябваше да избира.

До гредата останаха само няколко сантиметра. Паригин замря, напрягайки очите си. Ето, Анна направи още една крачка назад, съвсем мъничка крачка… Тя се движеше бавно и внимателно, затова не удари тила си, а само закачи гредата с глава, но това беше достатъчно, за да отклони вниманието й и да се обърне към взелата се незнайно откъде преграда. Пьотър не изтърва момента, направи мигновен скок напред — и ето че двамата се търкаляха по бетонната плоча. Краят на площадката беше съвсем близо до тях и може би съвсем скоро всичко щеше да свърши…

Но не, гъвкавата и силна Анна успя да се изтръгне и да скочи на крака. Тя вече не бягаше от мъжа, а се опитваше да го нападне. Сега почти не приличаше на играеща спортистка, повече напомняше огромна разярена котка, която доверчиво се е приближила до нечия ласкаво протегната ръка, но след като е получила болезнен удар, се готви да издере очите и да забие нокти в лицето или шията на врага. Едно лъжливо движение, второ — и ето че тя успя да сграбчи Пьотър за косата отзад, а с другата ръка да притисне врата му в смъртна хватка. Вероятно Пьотър Михайлович беше доста тежък, около осемдесет килограма, но Паригин добре си спомняше каква нечовешка сила се пробужда у Анна, когато е разярена. Пьотър се съпротивляваше с всички сили, но въпреки това Анна Постепенно го изтикваше все по-близо до края. Евгений Илич виждаше, че той се опитва да забие нокти в кожата на Анините ръце, и мислено се усмихна. Какви ти нокти у мъжете, само името им е нокти. А дори той да ги имаше, Аня сега почти не изпитваше болка — Паригин го знаеше от опит. Емоциите се сменяха в душата на Паригин с калейдоскопна бързина. Трябват му пари. Но толкова му е жал за Аня! Тя май взема връх, сега ще блъсне Пьотър от дванайсетия етаж. Ами парите? Не, Пьотър май успява да отстои позициите си, те отново се придвижват към центъра на площадката. Нима силите на Аня свършват? Може би предизвиканият от ярост прилив на сили не трае дълго? Ако е така, още малко и Пьотър ще я надвие. Тогава пари със сигурност ще има. Но вече няма да я има Аня…

Внезапно Евгений чу шум от коли, който го накара да се напрегне. Общо взето, по тази улица минаваха коли, макар и рядко. Откак Паригин се намираше тук, десетина бяха минали. Но тези коли нямаха никакво намерение да подминават. Те спираха. И ако се съди по звуците, бяха най-малко три.

По-нататък събитията се развиха стремително и Паригин не само че не можеше да ги контролира, но дори не успяваше да ги осъзнава. Той не можеше да вижда нито самите коли, нито какво става около тях, защото не можеше да отмести камерата от двете фигури на дванайсетия етаж на недостроената сграда. Всеки момент можеше да се случи най-важното, заради което той, Евгений Илич, стоеше тук, в този тъмен вход на незаселения блок, така че за преценка на ситуацията трябваше да разчита само на слуха си. Затропаха врати, чуха се мъжки гласове.

— Къде е тя?

— Трябва да е горе. С нея има някакъв мъж.

— Какво правят там?

— Ами аз откъде да знам? Тук е страшна тъмница… Видях само как тя отиде на строежа, а после там се качи още един — това е. Не са излизали оттогава.

— Да не се чукат?

— Всичко е възможно. Но определено не пият водка. Никакви гласове не се чуват.

— А сигурен ли си, че е тя?

— Да, сигурен съм, сигурен съм! Ръст близо два метра — то се вижда от километър, с цяла глава е по-висока от нормалните хора. И лицето й е като на снимката — дълъг нос, прическата същата…

— Ами ти как видя лицето й в тъмното?

— Засякох я, когато слизаше от една кола, точно пред магазина, там е много светло. С нея между другото имаше и мъж.

— А на строежа отиде сама, така ли?

— Сама, да. Той, изглежда, я чака някъде наблизо. Сигурно е съучастник, а?

— Сигурно. Ще го намерим, ако чака, няма къде да избяга. Е какво, момчета, готово ли е?

В същия миг светъл лъч проряза черната, недостроена сграда. Пристигналите мъже бяха включили мощен прожектор. Лъчът се луташе по откритите етажи, докато накрая изтръгна от мрака двете вкопчени в смъртна прегръдка фигури. Паригин моментално скри камерата и бинокъла в чантата си. Сърцето му блъскаше като лудо, не разбираше какво става. Как се озова тук милицията? Защо? Кой я е извикал? Защо някой от тези хора позна Анна? За каква снимка става дума?

— Лазарева! — разнесе се усилен от микрофон глас. — Анна Лазарева! Незабавно слезте долу!

В ярката светлина на прожектора Евгений виждаше двете фигури, слели се в една на самия край на площадката.

— Слизайте, Лазарева! Районът е отцепен, няма начин да се измъкнете оттук!

Фигурите на площадката на дванайсетия етаж леко помръднаха и още повече се приближиха до ръба.

— Оправи прожектора — чу се глас досами входа, където бе застанал Евгений Илич, — върху тях пада сянка, не се вижда добре.

Лъчът на прожектора се премести, премести се съвсем лекичко, но това се оказа достатъчно, за да наруши крехкото равновесие, което позволяваше на Анна и Пьотър да балансират на ръба на пропастта. Паригин не можа да види кой от тях направи последното движение. Той наблюдаваше как двамата падат от високото и в тези кратки мигове на техния последен полет престана да усеща себе си, престана да мисли и да съществува. Едва когато телата тупнаха на земята и животът отлетя от тях, той се съвзе.

В същата секунда някъде горе тропна врата, чуха се стъпки и гласове — женски и детски.

— Лиля, гледай в краката си, да не се спънеш. Дай тук торбичката, по-добре носи чантата ми. И предай на татко си, че ако не си поприказва по мъжки с онзи идиот асансьорния техник, аз ще наема бандити да му откъснат краката.

— На кого — на татко или на асансьорния техник?

— На асансьорния техник. А покрай него — и на електротехниците. Защо на стълбището няма електричество? Сега остава само и да си потрошим краката тук. Ще има да лежим безпомощни, докато някой ни намери.

— Лельо Ира, а скоро ли ще се местите?

— Мисля, че след около два месеца. Нали видя още колко работа има да се свърши в апартамента? А ако вместо да работи, бригадата половината ден мъкне дъските на гръб до седмия етаж, защото техникът е изключил асансьора и се е запилял кой знае къде, може да минат и цели четири месеца, докато се нанесем. Лиля, да не ти тежи? Дай ми твоята чанта, аз ще я нося.

— Няма проблеми, лельо Ира, никак не ми тежи. Само малко ме е страх.

— От тъмното ли те е страх? Не бой се, освен нас — двете добросъвестни глупачки, — няма никого.

— Ами плъхове?

— Какви плъхове, слънчице! — звънливо и мелодично се разсмя жената. — Плъхове се появяват само там, където има храна. А тук няма изобщо нищо, само три семейства са се нанесли.

Жената и момиченцето се умълчаха, сега Паригин чуваше само техните внимателни стъпки и дишането им. И двете дишаха пресекливо, явно носеха нещо тежко.

Оставаха му броени секунди, за да вземе решение. Аня загина. Пьотър — също. Дори у него да има пари, не е възможно да ги вземе — наоколо е пълно с милиция. Нещо повече — някакво стръвно ченге е видяло Аня заедно с него, взело го е за съучастник (което всъщност е вярно) и сега търсят и него. Така че първата му задача е да се измъкне оттук. След като реши този проблем, ще може да помисли и за парите за Лола. Но първо да се измъкне.

Той направи няколко нарочно шумни крачки нагоре по стълбите и запали фенерчето.

— Момичета, да ви посветя ли? Да не би да паднете в тая тъмница.

— Кой е? — уплашено попита жената.

— Аз съм. Сега ще се кача и ще ме видите.

Без да угася фенерчето, той бързо се заизкачва по стълбите докато ги пресрещна — жената с мелодичния глас и едро, пълно момиченце на около десет години. В двете си ръце жената носеше големи хартиени чували с боклук, а момиченцето притискаше до гърдите си обемиста чанта с много джобове.

— Я дайте тия чували на мен, пречат ви да гледате в краката си, а вие вземете от мен фенерчето. — Евгений ловко подхвана чувалите. — Господи, как сте мъкнали тази тежест?

— Трудно — весело отвърна жената. — Виждаш ли, Лиля, какъв късмет извадихме, а ти се страхуваше! Дай ми чантата, дръж се по-здраво за перилата и гледай в краката си.

Те заслизаха надолу — отпред жената на име Ира с фенерчето в ръце, готова всеки момент да подхване момиченцето, ако то се препъне, и на опашката — Паригин с чувалите, пълни догоре със строителни отпадъци. Светлината от фенерчето в ръцете на Ира му беше напълно достатъчна, за да не се препъне.

— Закъснели сте нещо — забеляза той уж между другото, — районът тук е пуст, има проблеми с транспорта. Или живеете наблизо?

— Не — безгрижно отговори Ира, — живеем далече, в Черьомушки. Забавихме се заради асансьорния техник. Вие сигурно живеете на по-долен етаж? Така че когато асансьорът не работи, за вас това не е кой знае какъв проблем. А ние сме на седмия. И щом тоя кретен изключи асансьора и си тръгне, веднага започват проблемите ни с работниците. Ето днес например ни докараха дъските, от които работниците ще правят рафтове за книги и някои мебели. Дъските са дълги три метра и половина, дебели са три сантиметра и широки — шейсет. Вие можете ли да си представите колко тежи една такава дъска? Безумно много. Дъските са всичко на всичко двайсет и четири. И работниците са ги изкачвали по двама една дъска — от долу до седмия етаж. Аз пристигнах към седем часа, за да проконтролирам доставката, и гледам — дъските стоварени на улицата, единият работник ги пази, а другият се лута да търси асансьорния техник. Когато в осем и половина така и не намерихме тоя кретен, работниците казаха, че ще трябва да качат дъските на ръце, защото не можем да ги оставим навън до сутринта — ще ги откраднат. Но работниците са само двама, те носят, а нали някой трябва да стои долу при дъските, за да не ги задигнат! Така че ние с Лиля стояхме като кучета пазачи. После се качихме в апартамента, нахранихме момчетата, след това още някое време разтребвахме… Уф, слава богу, стълбите свършиха. Ще бъдете ли така любезен, ще ни помогнете ли да довлечем чувалите до общото бунище? Близо е, след два входа.

— Разбира се, разбира се — на драго сърце се съгласи Паригин.

— А вие вече нанесохте ли се или като нас още ремонтирате? — попита Ира, докато отваряше външната врата и я държеше, за да мине Евгений.

Той не успя да отговори, защото от паркираната наблизо милиционерска кола към тях се втурна младо момче.

— Един момент, граждани. Ще трябва да поспрете за малко.

— Защо, какво има? — съвършено спокойно попита Ира.

От тона й Паригин разбра, че тя не се страхува от милицията нито в конкретния случай, нито изобщо. Това е добре, значи няма да дразни ченгетата със своята нервозност.

— Вашите документи, ако обичате — учтиво поиска милиционерът, като освети с фенерче лицата им.

— Аз нямам документи — весело съобщи Ира. — Не ги нося със себе си, но можете да се обадите там, където живея, ще ви кажат всички данни по телефона.

— Детето ваше ли е?

— Почти.

— Какво значи почти? — напрегна се ченгето.

— Леля Ира е роднина на леля Таня, а леля Таня е омъжена за моя татко — съобщи момиченцето Лиля.

Милиционерът я изгледа изумено, но веднага превключи към Паригин:

— Този мъж с вас ли е?

Ира не отговори веднага, но Паригин пое инициативата. Като подхвана по-удобно тежките чували с боклук, той леко разпери свитите си ръце и откри достъп до ципа на якето си.

— Ръцете ми са заети, извадете документите ми, ако обичате, те са във вътрешния джоб — каза той колкото може по-топло и доброжелателно.

Евгений спокойно би могъл да сложи чувалите на земята и сам да извади паспорта си, но умишлено не го направи. Сиреч нямам какво да крия, моля, господа, ако искате, целия ме обискирайте. Той знаеше, че в джобовете му няма нито един съмнителен предмет, а документите му са в идеален ред. Нека момчето действа, може да забрави да задава въпроси. А най-важното беше, че зад обемистите чували не се виждаше сакът, окачен през рамото му. Ако освободеше ръцете си от тези чудесни чували, сакът веднага щеше да се набие в очи и младото чевръсто момче като нищо можеше да поиска да провери съдържанието му. Паригин позна гласа му и своеобразната му дикция — беше момчето, което говореше, че видяло Лазарева да слиза от кола заедно с някакъв мъж. Оставаше да се надява, че не е видяло лицето на този мъж, нормално беше погледът му да се е спрял на Анна и добре да я е запомнил. А мъжа просто да е зафиксирал като факт.

Милиционерчето помисли малко, после решително протегна ръка към ципа на якето на Евгений Илич, разкопча го и бръкна в джоба. През това време Паригин се огледа наоколо. Около мястото, където буквално преди няколко минути бяха паднали двете тела, сновяха хора, осветяваха, отдалече се чу сирената на „Бърза помощ“. „Колко бързо се променя всичко в живота! — помисли си Паригин. — Само преди няколко часа правих любов с Аня, преди час разговарях с нея, преди десет минути наблюдавах как тя се движи, бяга и мислех как да запазя живота й, като при това получа и парите. Само преди десет минути се опитвах да съчетая Аниния живот с тези проклети пари за Лолита и ми се струваше, че задачата може да се окаже изпълнима, ако имам късмет. Минаха само десет минути оттогава… И ето че сега стоя пред милиционер, който проверява документите ми, защото търси именно мен, и си мисля единствено как да се изпаря оттук. А Аня вече я няма И пари за Лола няма. Но пари аз може би все някак ще намеря, а Анюта не мога да я върна. Колко странно се подрежда животът понякога…“

— Моля да се качите в колата и да почакате! — строго заяви момчето, след като внимателно проучи и затвори паспорта на Паригин.

Евгений Илич очакваше Ира да започне да се възмущава и да моли да я пуснат, защото вече е късно и детето трябва да си ляга. Но за своя изненада — беше сбъркал. Ира мълчаливо и все така усмихната хвана момиченцето за ръка и послушно отиде при колата, без дори да се извърне към човека, който току-що й бе помогнал да слезе по тъмното стълбище и бе мъкнал нейните чували с боклук. Паригин я последва.

— Какво има в чувалите? — попита момчето.

— Боклук. Строителни отпадъци. Апартаментът се ремонтира — избъбри през рамо Евгений.

— Оставете чувалите, дайте ги тук, а вие се качете в колата.

Паригин с видимо облекчение подаде тежките чували на милиционера, като същевременно с лакът премести сака по-назад зад гърба си, за да не бие на очи. Нека провери съдържанието им, по принцип това е правилно — когато е извършено престъпление, милицията не бива да изпуска никого от отцепената територия без проверка и обиск.

Под мрачния поглед на още един милиционер, който седеше зад волана, тримата се настаниха на задната седалка на жигулата. Първото момче подаде на някого чувалите, после се наведе към тях с бележник в ръка.

— Кажете си името, адреса и телефона, а също името и адреса на детето — обърна се той към Ира.

— Ирина Павловна Милованова. Ще ви кажа адреса и телефона, но имайте предвид, че не съм регистрирана като жителка на Москва.

— При кого живеете?

— При роднини. Обадете им се, те ще потвърдят.

— И детето ли не е регистрирано?

— Не, Лиля е коренячка московчанка. Аз живея в апартамента на баща й и съпругата му.

— Какво правехте тук в този късен час?

— Нали ви казах, ще се местим в този блок, купихме тук апартамент и сега го ремонтираме. Наложи се да закъснеем, защото асансьорният техник изключи асансьора, а ни докараха дъските, които бяхме поръчали, и работниците ги качиха на ръце. Ако мислите, че това се прави лесно и бързо, можете да проверите колко време отнема.

Паригин остана поразен, че тя продължаваше да говори весело и дори май се шегуваше, във всеки случай отговаряте на въпросите без ни най-малко раздразнение и доста подробно.

— Ще трябва да поседите тук и да почакате, докато проверим самоличността ви.

— Разбира се — отговори тя и отново се усмихна.

— Защо, какво се е случило тук? — колкото можа по-равнодушно попита Паригин шофьора. — Защо е цялата дандания?

— Една жена и един мъж са загинали, паднали са от високо — лаконично отвърна шофьорът. — И изобщо не отправяйте въпросите си към мен.

Той явно не беше разговорлив, но Паригин искаше на всяка цена да научи какво се е случило и защо някой е познал Аня по някаква снимка. Да не би да са я издирвали? Но защо? За какво?

— Добре, добре, ще питаме другите — благодушно отвърна той. — А какво викаха тука колегите ви през мегафона? Викаха някаква Лазарева ли беше, Ларионова ли, казваха й да слезе, заплашваха, че районът бил отцепен…

— Ами точно тя загина. Маниакална убийца, напълно откачена, удушила е десет души, избягала от следствието, за това я издирвахме.

— Ама наистина ли десет души… — смаяно изохка Ира.

— Ъхъ — потвърди шофьорът. — Тоя й беше единайсетият.

— Кой тоя? — не разбра тя.

— Ами с когото паднаха от високото. Тя го душеше, съвсем за малко не успяхме да я заловим. Ако бяхме дошли три минути по-рано, щеше да оцелее човекът.

Паригин едва се сдържаше да не му кресне. Как му се обърна езикът да нарече Аня откачена маниачка? Била удушила десет души! Тоя бил единайсетият. Глупости, идиотщини! „Спокойно, Женя, спокойно — каза си строго той, — не се възмущавай, откъде може това шофьорче да знае истината, не му се сърди. Ти си мълчи и си седи кротичко. Ти няма откъде да знаеш истината. Нали не познаваш жената, която е загинала, след като е паднала от… От кой етаж всъщност падна? От дванайсетия ли? Не, Женечка, не от дванайсетия, ти и понятие си нямаш от кой етаж е паднала, не си го видял, нали така? И милиционерчето не ти е казвало. То ти каза: «Една жена и един мъж са загинали, паднали са от високо.» А ти не си фантазирай, че да не си докараш някоя неприятност.“

Внезапно се съживи и запука радиостанцията:

— Кола осем две седем, кола осем две седем, отговорете на Трети.

— Осем две седем, слушам те, Трети.

— Докарайте мъжа, жената и детето тук. Как ме разбра?

— Разбрах те, Трети. Да докарам в базата мъжа, жената и детето, намиращи се в кола номер осем две седем.

Шофьорът няколко пъти рязко натисна клаксона, колата нетърпеливо забуча и почти веднага дотича предишното ченге.

— Какво има?

— Базата нареди да закараме — шофьорът неопределено завъртя глава, сочейки задната седалка — тези хора. Качвай се, тръгваме.

— Къде ще ни карате? — осведоми се Ира все така миролюбиво.

И Паригин отново се учуди на спокойствието й, както и че момиченцето на име Лиля не изразяваше ни най-малък страх или тревога, сякаш всеки ден се прибираше след полунощ и през ден му се случваха инциденти като днешния.

— В районното — кратко отвърна момчето и се качи отпред.

* * *

Настя Каменская имаше богат опит в борбата с душевния и мъката, друг е въпросът, че тя обикновено беше твърде ленива и не искаше да предприема активни действия, за да се освободи от това отвратително състояние, с надеждата, че „само ще мине, ако не го разчоплям излишно“. Този път обаче това състояние не й минаваше, нещо повече — болестта явно прогресираше и макар да започна да усеща, че свиква с нея и вече се готви да живее така до края на дните си, Настя не можеше да не забележи, че всъщност нещата все повече се влошават. Безразличието към работата прерасна в апатия, при която не само не й се помръдваше (всъщност това си беше абсолютно нормално за Настя, известна с прословутия си мързел), но вече и не й се и говореше, а после не й се мислеше, което беше съвсем необичайно. Всички опити да удържа гласа си спокоен и с кротка интонация при телефонните разговори с мъжа й и майка й завършваха така: щом затвореше телефона, тя отиваше в банята да маже с йод следите от собствените си нокти, които по време на тези разговори забиваше ту в дланите, ту по-нагоре в ръцете, ту в краката си.

Тази вечер, когато се прибра от работа, тя се погледна в огледалото и се ужаси. От стъклените дълбини я гледаше ужасяваща старица, живяла на този свят сто двайсет и четири години и напълно изгубила интерес към живота и способността да изпитва удоволствие от каквото и да било. Една безразлична старица, която доизживява с усилие и зле прикрито раздразнение от всичко, дошло й до гуша, своите дълги и скучни дни. „Това не съм аз! — смаяно прошепна Настя. — Какъв кошмар! Не може да бъде това да съм аз.“ Толкова се разстрои, че се втурна в хола, където нямаше нито едно огледало, рухна на дивана, замижа и захлупи лицето си с длани, после замря, без да помръдва. Но след петнайсет минути отвори очи, стана и високо изрече:

— Трябва да се направи нещо.

Звукът на собствения й глас й се стори отвратителен, а произнесените на глас думи — глупави и безсмислени. Настя се намръщи от досада, съблече пуловера и фланелката си и останала само по дънки, заснова от прозореца към вратата и обратно, за да не замръзне. В гарсониерата беше студено, особено когато влажният мразовит въздух нахълтваше през пролуките на балконската врата, които те с Льошка пак не бяха сколасали да запушат. Вече коя ли година поред и двамата проклинаха и самите себе си, и тези пусти пролуки, но постоянно ту забравяха, ту нямаха време, ту ги домързяваше да ги запушат.

След няколко минути интензивно ходене тя се стопли, въпреки че беше полугола. Сега можеше да свали и дънките. Още няколко минути бързо движение в студената стая само по плитки бикини — и Настя рискува да се върне в банята при огледалото. Ами ето, началото е поставено, кожата й, макар и да не порозовя, поне изгуби онзи чудовищен бледо сиво-жълт оттенък, какъвто имат хора, които дълго не са излизали на чист въздух.

Тя се наведе над мивката, изстиска на дланта си малко тоалетно мляко и внимателно изми лицето си с ледена вода. Пръстите я заболяха от студа, но за сметка на това по страните й изби някакво подобие на руменина. Добре, сега косата. Отвори шкафчето и бързо огледа кутийките с боя. Как да се боядиса? Рижа? Я стига, толкова пъти се е правила рижа, че беше й омръзнало. Платиненоруса? И това й беше омръзнало, естествената й коса е пепеляворуса, докога ще гледа тази липса на цвят! Брюнетка? Да, така ще е най-добре. Една брюнетка трябва да бъде енергична, активна, страстна и може би този облик ще я изведе от състоянието на вялост и апатия.

Тя изми главата си, после нанесе боята върху косата си, намаза лицето си с козметична маска с интензивно действие и седна в кухнята с цигара в ръка. Когато допуши цигарата, нервно скочи. А, не, няма какво да седиш, щом решението е взето, трябва да го изпълняваш, а не да чакаш да дойде някои добър чичко и да свърши всичко вместо теб. Няма да дойде и няма да го свърши, защото твоите проблеми са си твои проблеми, а твоята болка си е твоя болка — на никого друг, и никой няма да получи главоболие, задето ти страдаш и трябва да ти се помогне. И никой няма да ти помогне. Защото никому не си нужна…

Стоп! Ти какво, да не откачи? Кой ти разреши да разсъждаваш така? Ето на, вече чак се просълзи от самосъжаление, бедната тя, никому не е нужна. Една захвърлена, скъсана парцалена кукла. Хайде, хайде, самонавивай се, говори си колко си нещастна и как никой не се интересува от теб. Край, стига. Обича те Льошка, ти си му нужна, а той е нужен на теб, просто сега го няма наблизо, но не защото е безразличен към болката ти, а защото замина да печели пари. Пак за теб между другото! Обича те майка ти и колкото и да те тормози с приказките си за правилния начин на живот, ти прекрасно знаеш, че тя ще ти даде всичко и всичко ще направи, дори в ущърб на себе си и на Леонид Петрович, само и само ти да си щастлива. И ако майка ти все още е младолика, елегантна и привлекателна, работи много, включително и в чужбина, и води светски начин на живот, това изобщо не означава, че не те обича и не се притеснява за теб. Татко… Не, прескачаме го, не мисли за него, него го няма, няма го, няма го! Затова пък ги има брат ти Саня, неговата чудесна съпруга Дашенка и тяхното синче, което е вече на годинка и половина. Ето, те съвсем определено те обичат и ще те обичат каквото и да се случи. Между другото — за Саня. Нали и той работи в банка, и то голяма банка. Защо не си поприказваш с него за Програмата? Ами ако знае нещо, защото именно тяхната банка е сред спонсорите на Програмата, също както структурите на Денисов? И защо не се сети веднага за брат си? Ама че и аз съм една глупачка! Вероятно това е неизкоренимият страх на всички детективи — да не би да въвлечеш някой близък в мръсотията.

Настя дори не бе забелязала как бе започнала да си говори сама шепнешком и се сепна едва когато откри, че не само си говори, но и почиства печката. Боса, по мънички дантелени бикини, с мокра коса, покрита с черна крем-боя и забодена високо над тила, и със сивкавозелена маска на лицето, Настя Каменская, която ожесточено търкаше керамичната повърхност на печката и при това си мърмореше нещо под носа този момент представляваше — най-меко казано — страховита гледка, но беше прекалено погълната от собствените си преживявания, за да може да се погледне отстрани. Ако можеше, сигурно дълго и от сърце щеше да се смее.

Когато минаха двайсетте минути, определени от инструкцията, тя застана под душа, изми боята от косата си и маската от лицето си. Избърса се, като с всички сили разтърка тялото си с пешкир, и включи сешоара. Тежката и гъста дълга коса съхна дълго, но Настя отново потъна в своите тъжни мисли и не забеляза колко време е минало. И за да бъдем напълно справедливи, трябва да отбележим, че сешоарът беше хубав и мощен.

Сега от огледалото я гледаше белокожа брюнетка. Вярно, тази брюнетка беше някак недоправена, защото жените, които имат естествено черна коса, нямат съвършено безцветни вежди и мигли като Настя. Създаваше се усещането, че е сложила перука. Но това беше поправимо.

Настя внимателно разреса косата си с четката и я събра в гладка прическа с тежък възел на тила. Извади големия комплект за гримиране и се зае с лицето си. Първо фон-дьо-тен, после пудра — налагаше се, истинските брюнетки не са такива сиво-бледолики, кожата им трябва да бъде ако не мургава, поне с наситен телесен цвят. Хрумна й мисълта, че да си прави толкова сложен грим в единайсет вечерта е най-малкото глупаво, ще може да приключи с него чак в дванайсет, след което ще трябва веднага да измие всичко и да си легне. Но въпреки това ще го направи. Ако трябва, няма да спи, ще седи в кухнята или ще се мотае из жилището цяла нощ, за да запази до сутринта и укрепи в себе си вътрешното усещане, което трябва да се появи у нея заедно с новия облик. Ами ако не се появи? Не, трябва да се появи, трябва, тя ще работи върху външността си, докато не почувства, че вялата, апатична, скапана и смазана от преживяванията си Анастасия Каменская вече я няма.

Ето че най-сетне нужният ефект е постигнат, кожата й сякаш свети отвътре. Нежен овал на лицето, под високите скули — леки сенки. Сега контурът на устните. По-мек ли да го направи или, напротив — по-открояващ се? Май трябва да е по-мек, нали не се прави на жена-вамп. Веждите — по-тъмни подчертани. Очите… Най-важното в това гримиране са очите. Щом правим устните по-меки и сочни, при очите най-важното е да не се прекали, инак ще стане вулгарно. Твърдо очертаните устни се съчетават добре със силно гримирани очи, но когато устните са меки и леко пухкави, към очите е нужен по-особен подход. Те трябва да бъдат много ярки и големи, но същевременно сякаш негримирани. Такава работа отнема маса време. Как да направиш ярки едни очи, които всъщност са бледосиви? Разбира се, можеш да си сложиш контактни лещи и очите ти ще станат кафяви или дори черни, но тези цветни лещи трудно пропускат кислорода и от тях много скоро те заболява главата. И после, нали реши, че не прави жена-вамп! А брюнетка със светли очи дори си е много добре… Ефектно е.

Когато около полунощ приключи с очите, Настя се чувстваше вече много по-добре. В един момент тя дотолкова не можеше да познае лицето си в огледалото, та имаше чувството, че гримира друга жена. Е, това беше, работата беше свършена, тя почти се превърна в друг човек. Почти — защото само лицето не е достатъчно, трябва и дрехите да са съответни, а после и мимиката, движенията, гласът, маниерите. Човекът е цял комплекс от различни съставки и лицето е само една от тях.

Но какво да облече? За този стил най-подходяща е дългата черна рокля с високи цепки до бедрата, която Льоша й подари по-миналата година. Всъщност тя я беше обличала само два-три пъти, защото й подхождаха обувки с високи токове, а за Настя това беше същинско мъчение. Трябваше да намери нещо по-простичко. Ето например впитите черни панталонки, които майка й й донесе някъде от Южна Америка. Тях пък Настя никога не бе обувала. Че къде да ги носи? На работа? Първо, те бяха прекалено предизвикателни, повече подхождаха на някоя проститутка, отколкото на държавна служителка. Второ, бяха неудобни. Вярно, изглеждаха страхотно — дума да няма, но беше невъзможно да се седи с тях. Дърпа, реже, притиска, впива се… Но ако не седиш и не мислиш за напречните гънки, които се образуват при ходене, стават, дори много добре.

Настя обу панталонките и уплашено изохка. Да, миналата година, когато й ги донесе майка й, те и дърпаха, и притискаха, и се впиваха. А сега между колана и талията можеше свободно да се напъха дебела книга. Излиза, че последните дни не са минали безнаказано. Бръчките около очите й са се увеличили, а няколко килограма са се стопили. Какво пък, толкова по-добре, във всеки случай тесните черни панталони са получили шанс да излязат от недрата на гардероба и да подишат чист въздух.

Сега фланелка. Или блузка? А може би пуловер? Между другото едва започва февруари, не е лято, каква ти фланелка? Но пуловерът май е грубичка дреха за такова нежно изискано лице, каквото тя си направи. Тесни панталонки и свободен пуловер подхождат на лице, което е свежо, измито, с разпуснати коси. Настя си спомни, че има плътна трикотажна блуза с дълги ръкави, но с открити рамене. Да, с нея вероятно няма да замръзне. Само че къде да я търси?

Не намери блузата в гардероба и трябваше да се качи на табуретка, за да потърси в надстройката, където стояха куфарите и големите пътни сакове. Естествено, по закона на Мърфи, мечтаната блуза с дългите ръкави се намери едва в най-долния куфар. Но Настя все пак я откри. За което мислено си каза браво.

„Каква глупост — мислеше си тя, докато навличаше блузата и я пъхаше в панталоните, — половин нощ търся из всички сакове и куфари някаква идиотска блуза, и то само за да походя с нея десет минути из къщи. Съвсем си откачила, Каменская, нямаш си друга работа, затова се занимаваш с идиотщини.“

— Разбира се, нямам си абсолютно никаква работа — отговори си на глас. — Аз съм безделница, която живее без грижи и тревоги, всичко ми е наред, всичко е просто прекрасно и тъй като разполагам с неограничено време, мога да си позволя да се позабавлявам пред огледалото и да потърся имиджа си за светски изяви или за предстоящ курорт. И изобщо…

Не успя да си разкаже какво й предстои изобщо, защото иззвъня телефонът. Настя хвърли смаян поглед към часовника, след което вдигна слушалката и чу познатото тенорче на следователя Олшански:

— Каменская, ти пак ме набърка в някакви истории. Намерили са твоята Лазарева.

— Е, слава богу! Вие пък от какво сте недоволен? — предпазливо попита тя, защото не разбираше защо е трябвало да й съобщят това в дванайсет и половина през нощта, и то с такъв ядосан тон.

— От всичко съм недоволен. Първо, Лазарева е загинала.

— Как така е загинала?!

— Ами просто е загинала. Паднала е от високо и е загинала.

— Не са успели да я арестуват?

— Опитали се. Но сега ще ти кажа и най-неприятното. Опитали са се да я арестуват в момента, когато на дванайсетия етаж на недостроена сграда е душела някакъв мъж. Докато накрая са паднали заедно. И двамата са загинали. Така че ти май си прибързала със заключението си, че тя няма нищо общо със седемте трупа. Сега друго. Наши момчета от районния участък са идентифицирали Лазарева, когато е отивала към строежа, придружена от мъж. Но не онзи, когото се е опитвала да удуши, а друг. Затова за задържането й са отцепили голяма територия, защото са смятали, че мъжът може да е неин съучастник, който я подсигурява. И са открили някакъв мъж и жена с дете. Закарали са ги в участъка и молят за нашето решение: да ги задържат ли или да ги пуснат. Името Евгений Илич Паригин говори ли ти нещо? Да ти се е мяркал в делото за седмината удушени?

— Не, не съм срещала това име.

— Ами Ирина Павловна Милованова?

— Милованова ли?! А детето как се казва? Лиля? На десетина години?

— Именно! — учудено проточи Олшански. — Познати имена, така ли? Фигурирали са в делото?

— Не, какво говорите, Константин Михайлович, аз познавам Ира Милованова. Тя е роднина на мои приятели. А Лиля е тяхната дъщеря. Къде се е случило всичко това?

— В Северно Бутово.

— Точно така. Те си купиха там апартамент и сега го ремонтират. Ира ходи там всеки ден и почти винаги взема със себе си Лиля, знам го, те са ми казвали.

— Накратко, твоята позната седи сега в участъка и чака да проверят самоличността й и да се убедят, че няма нищо общо с всичко това. Така че ако се интересуваш, иди там, защото ще я държат чак до сутринта, ако не и повече. А за Паригин сигурна ли си? Сигурна ли си, че не се е мяркал в делото?

— Определено, Константин Михайлович. Сигурна съм.

— Добре, утре сутринта ела при мен, да видим какво ще правим с вашата Лазарева.

Настя затвори телефона и се втурна към антрето да си обуе маратонките. Колко хубаво, че така и не се накани да откара колата на Льошка в Жуковски, за да я прибере в гаража! Ето че й потрябва. Вече си закопчаваше якето, когато се сети, че трябва да се обади на Стасов. Ами ако той не знае къде са Ира и детето и вече е полудял от тревога? Набра бързо номера.

— Ало? — почти веднага се чу напрегнатият глас на Владислав.

— Аз съм, Владик. Да не би да спиш?

— В колата съм, отивам нататък. След десетина минути ще бъда в участъка. И на тебе ли се обадиха?

— Разбира се.

— Защо? Проверявали са Ирка?

— Не, нищо подобно. Обади ми се следователят. По моя молба той беше обявил за издирване един човек, та при задържането му са прибрали и твоите момичета. Просто са се случили наблизо. И аз тръгвам нататък.

— Добре, Настюха, ще се видим. Дочуване.

Настя изхвърча от гарсониерата, стискайки в едната ръка чантата, в другата — ключовете от колата. В този момент напълно беше забравила как изглежда.