Волфганг Холбайн
Кралицата на бунтовниците (12)

12

Залата беше много голяма — стените от разядено от ръжда желязо бяха скрити под тежки тапети от коприна и други скъпи материи. Тук-там бяха закачени картини, мебелите биха подхождали по-скоро за музей или за някой от големите замъци в Европа, отколкото за най-високата кула в Шаитаан. Всъщност мебелите наистина идваха от замъци, а картините бяха заграбени от най-ценните колекции на тази планета.

Даниел беше обзавел тази стая по свой собствен вкус. Не му се бе налагало да се съобразява с никакви разходи — все пак съкровищата на цяла една планета, както и огромна прислуга бяха на негово разположение. Стаята приличаше на две или три дузини други зали, които се намираха в различни сгради и на различни места в този свят и всъщност той би трябвало да се чувства удобно тук.

Но в действителност беше тъкмо обратното. Даниел не се чувстваше удобио. Той се чувстваше направо неудобно и за това имаше основателна причина.

Беше грешка от негова страна да изиска мегабоец, за да обезвреди капитан Леърд — а така, както се бяха развили събитията, направо излишно. Кайл се беше превърнал в проблем, и то още преди обаждането от жилището на Анджелика. Даниел беше наясно, че господството му над тази планета беше застрашено. Господарите от Морон бяха великодушни, докато техните поданици работеха в техен интерес — но думата „прошка“ липсваше в техния речник.

Той неспокойно стана и започна да обикаля из стаята. Мислите му бяха объркани. Беше допуснал грешка. Сега не биваше да прави втора и с това да изкопае собствения си гроб. Както повечето губернатори Даниел имаше малък опит в общуването с мегабойци. През последните часове той с болезнена яснота беше започнал да разбира, че е подценил така безобидния на вид мъж. Кайл беше нещо повече от човешка бойна машина. Той притежаваше ум като бръснач, а освен това беше в състояние да изпълни не само задачата си — мегабоецът беше видял неща, които Даниел би предпочел да запази в тайна.

Тихо бръмчене прекъсна мислите му и го накара рязко да спре. Той се обърна, за момент почти объркано погледна към заключената врата и после тихо каза:

— Да?

Вратата се плъзна безшумно и една мравка влезе в стаята. За миг пред погледа на Даниел се появи частица от друг, много по-непривлекателен свят от този, който сам си бе създал: зад вратата се простираше тесен, слабо осветен коридор, чиито стени искряха в тъмночервено от ръждясало желязо. Шаитаан представляваше огромна конструкция, може би една от най-големите, издигани някога на тази планета, но не беше строен за вечни времена. Не беше и нужно.

— Да? — повтори Даниел, след като мравката не отговори, а само се спря на две крачки от него и настойчиво го заоглежда със студените си, безизразни очи.

— Глайтерът се придвижва насам, господарю — каза съществото. Гласът му беше добре модулиран и мек. По нищо не приличаше на неприятното съскане и щракане, което обикновено издаваха слугите морони. Наистина, това не беше неговият глас, а звукът от миниатюрен модулатор, вграден в гърлото му.

— Много добре — отговори Даниел. — Имате указания за действие.

Съществото кимна. Но не помръдна от мястото си.

— Има ли още нещо? — недоволно попита Даниел.

Мравката се поколеба. Ако не знаеше, че изобщо не е способна на такива чувства, в този миг Даниел би се заклел, че й е неприятно да говори.

— Мегабоецът, господарю — каза тя. — Има… проблем.

— Така ли? — попита Даниел. — Какъв проблем? Капитан Леърд идва, така да се каже, по собствено желание при нас. С това неговата задача е изпълнена. Можете да го изпратите да си върви.

— Не е така — отвърна мравката. — Ние не сме сигурни дали все още можем.

— Какво означава това?

— Той стреля по един от нашите бойци, господарю!

— Той е… — Даниел объркано млъкна. — Защо?

— Не знаем. Боецът тъкмо беше заловил капитан Леърд, когато той го застреля и по този начин й даде възможност да избяга.

— И няма никакво съмнение? — поиска да се увери Даниел. — Не е ли възможно да се заблуждавате?

— Автоматичната камера на глайтера е заснела цялата сцена — отвърна мравката. — Можете да я видите, ако желаете.

— Няма нужда — полугласно отвърна Даниел. Думите на мравката го бяха навели на една мисъл — хрумване, което и на самия него се струваше толкова безумно, че беше почти гениално. Може би, помисли той, сега Кайл неволно му бе посочил начин да излезе от неприятното положение, без да загуби позиции. — Къде е той сега?

— И ние не знаем — отвърна боецът морони. — Глайтерът беше повреден, когато един от бунтовниците стреля. Но със сигурност ще се приземи.

— Възможно ли е изобщо подобно нещо? — попита Даниел. — Искам да кажа, не знам много за мегабойците… но винаги съм мислил, че са абсолютно лоялни.

Мравката се поколеба за момент.

— Той беше ранен — каза тя накрая. — Много тежко. Невероятно е, но все пак е възможно конструкцията му да е била повредена. Той идва от този свят.

Точно това искаше да чуе Даниел. Трябваше да положи усилие, за да прикрие доволната си усмивка.

— Значи, ако този невероятен вариант се е реализирал — заяви той, — тогава си имаме работа с един мегабоец, взел страната на капитан Леърд.

— Вероятността е по-малка от… — започна мравката, но веднага бе прекъсната от Даниел.

— Допустима ли е?

— Да, господарю — отвърна боецът морони след известно колебание.

Даниел въздъхна. Изглеждаше много угрижен. Но вътрешно ликуваше.

— Какво е стандартното решение в такива случаи?

— Неговото елиминиране, господарю — отвърна мравката. — Но бих искал да обърна внимание на факта, че…

— Тогава действайте според заповедите — отново го прекъсна Даниел. — Нямам особено желание да се сражавам с армия от един човек. Убийте Кайл.

Шаитаан вече се бе превърнал в чудовище, което изпълваше прозорците от край до край. През последните секунди глайтерът намали скоростта си, приближи до зданието, но все още летеше доста бързо. Там ни очаква смърт, неволно помисли Черити. Летящият диск беше стартирал автоматично, след като беше нападнат — а това означаваше, че вътре щяха да ти посрещнат цяла армия тежковъоръжени огромни мравки…

В този момент, сякаш прочел мислите й, Скудър пристъпи до нея и се усмихна окуражително.

— Страхуваш ли се? — попита той, намигвайки.

— Не — отвърна Черити. — Притеснявам се само за бедните момчета, които ни очакват. Нали знаеш колко много обичам животните. По дяволите, разбира се, че се страхувам. — Тя нервно погледна през прозореца. На една от спиралните кули се отвори врата.

— Май вашата малка революция свърши, преди да започне истински? — попита Гърк.

Черити му хвърли сърдит поглед, на който джуджето реагира с усмивка, като същевременно вдигна една от трофейните лазерни пушки.

Поне не бяха напълно беззащитни, помисли си Черити. Двете мъртви мравки се бяха оказали подвижен арсенал — с изключение на Скудър, който продължаваше да носи лазера на Барт, сега всеки от тях беше въоръжен с по един от тези малки лазери. Не бяха конструирани за хора и се изискваше известна сръчност, за да се прицелиш — но щурмовите отряди на Даниел имаше да се чудят, ако си мислеха, че си имат работа с шепа зле въоръжени набедени бунтовници.

Приближиха още повече. За момент Черити различи фигурите на бойци с крайници на насекоми, строени в полукръг. После дискът леко се наклони, направи бързо завъртане и кацна с глух удар.

— Добре — каза Скудър. — Разпределете се.

Никой не отговори. Бяха нервни и се страхуваха както никога досега.

Двигателите на глайтера замлъкнаха. Чу се мощен тътен и почти в същата секунда двеге плъзгащи врати започнаха да се отварят. Ръцете на Черити се изпотиха от напрежение, когато стоманените половини на вратата се разтвориха. Тя вдигна оръжието с две ръце и се прицели в очакване нещо да се случи.

Но поне в първите секунди всичко остана спокойно. Или бойците насекоми отвън бяха решили да предоставят инициативата на нападателите, или просто бяха объркани и не знаеха какво да правят, помисли Черити. Може би глайтерът просто беше изпратил автоматичен алармен сигнал, без да информира персонала в Шаитаан за подробностите.

— Впрочем — неочаквано каза Кент, — съжалявам за онова, което казах вчера. Исках само да знаете, ако…

— Затваряй си устата — грубо го сряза Скудър. — Не сме тук да държим прощални речи. Искаме да оцелеем.

— Няма да оцелеете — каза Лидия.

— Чудесно — изръмжа Черити. — Наистина се нуждаем от подобно насърчение. Имаш ли и други такива… — Тя замлъкна по средата на думата си, когато погледна към Лидия.

Младата жена беше свалила церемониалните одежди, както и Черити, а също като нея и Нет държеше във всяка от ръцете си по един от малките сребристи лазери. Но имаше една съществена разлика:

Дулото на единия лазер беше насочено право към Скудър. А другото към Черити.

— Какво… означава това? — изненадано попита Черити. — Да не си се побъркала?

— Не — отвърна Лидия. Лицето й беше сурово, а гласът й трепереше. — Хвърлете оръжията.

— Ти сигурно си откачила! — изкрещя Кент. — Та това е…

Лидия стреля по нето.

Стана толкова бързо, че никой от останалите не успя дори да извика. Оръжието в ръката на Лидия помръдна едва забележимо надясно, изстреля тънка като игла мълния и веднага се насочи отново към Скудър. Кент залитна назад, блъсна се в стената и се строполи на пода.

— Има ли още някой, който да се съмнява дали говоря сериозно? — студено попита Лидия.

Никой не отговори. С ъгълчетата на очите си Черити забеляза как Скудър се напрегна, но за нейно облекчение той в същия миг проумя, че нападението би било самоубийство.

— Правете каквото ви каза — спокойно каза Черити. Тя бавно свали оръжието, клекна и остави лазера на пода, с плавни, умишлено подчертани движения, за да не предизвика необмислени реакции у Лидия. Останалите също оставиха оръжията си.

— Добре — каза Лидия. — А сега застанете до стената. Един до друг и с вдигнати ръце.

— Значи и ти също си от тях — с горчивина каза Черити. — Моите поздравления, Лидия. Ни го за миг не се усъмних в теб. Да не би да сте разработили нов вид маскировка?

— Аз не съм от тези… животни! — разпалено отвърна Лидия. Почти изкрещя последната дума.

Черити не беше изненадана. Би почувствала, ако младата жена не беше човек, все едно колко съвършена би била маскировката.

— Защо го правиш тогава? — попита тя.

— Това не те засяга — отвърна Лидия. — И вече няма никакво значение.

— За мен има — каза Черити. — Какво ти предложиха в замяна? Безсмъртие? Власт?

За миг каменната маска на лицето на младата жена изчезна и Черити я видя такава, как ваш беше в действителност: безпомощна, почти загубила разсъдъка си от страх. Тя съвсем бавно свали ръцете си.

Оръжието на Лидия потрепна нагоре.

— Не прави глупости — каза гя. — Трябва да ви заведа живи, но Даниел със сигурност не би се разсърдил, ако сте мъртви вместо избягали.

Черити отново застина на мястото си. Лидия беше в такова състояние, че поведението й беше абсолютно непредсказуемо.

— Значи работиш за Даниел — каза Нет. — Напълно обяснимо. Той откъде знаеше къде сме?

— Изобщо не знаеше — отвърна Лидия и посочи към Кент. — Всъщност аз трябваше само да открия скривалището на този глупак. Беше чиста случайност, че се появихте на пътя ми.

— Дано не съжаляваш за това — гневно каза Нет.

На вратата отекнаха стъпки: тракането на нокти на насекоми, но и човешки стъпки. Половин дузина тежковъоръжени мравки нахлуха в глайтера и заеха позиция от двете страни на Лидия. Повече от двайсет лъчеви оръжия се насочиха едновременно към Черити, Скудър, Нет и Абн Ел Гърк.

Джуджето се изсмя.

— Да не би тези тъпоглавци да са решили да избият всички ни? — иронично попита той.

— Едва ли — отекна един глас от вратата.

Черити вдигна поглед и макар да знаеше кого ще види, уплашено потрепера.

Даниел Стоун й даде възможност да го огледа съвсем внимателно.

Почти не се бе променил — въпреки всичко лицето му беше все същото — Лице на пораснало боязливо момче. Вместо тъмносинята униформа на космическите сили, с която Черити го бе видяла последния път, сега той носеше роба от черен материал, който изглеждаше някак жив.

— Но ти, естествено, си напълно прав — продължи той към Гърк след известно време. — Би било доста глупаво да ви убием, след като ми костваше толкова много усилия да ви получа живи. — С властен жест той се обърна към мравките. — Приберете оръжията! Нашите гости едва ли ще бъдат толкова глупави да се отбраняват е голи ръце.

Черити едва се владееше. Това, което изпитваше към Стоун, беше безпределна омраза. И все пак знаеше, че той не е единственият виновен. С него се бе случило нещо през онези три години, с които я бе изпреварил при събуждането.

— Май не сте много разговорливи? — попита Стоун. Той въздъхна. — Но това ще се промени. И ще имаме достатъчно време за разговори. В продължение на секунди той напразно очакваше отговор, после се обърна и замислено изгледа Скудър. — С вас също, приятелю. И вече имам предвид няколко теми, по които бихме могли да поговорим.

— Ах? — възкликна Скудър. — Какви?

— Лоялност — предложи Даниел. — Или наказание за нарушен договор.

— Какво става с детето ми? — Намеси се Лидия. Даниел се обърна към нея и я погледна, повдигнал вежди, сякаш не разбираше смисъла на въпроса й. — Аз ги доведох — продължи тя. Гласът й трепереше. — Направих, каквото поискахте. Сега ми върнете детето.

— Детето ти? — Черити изненадано вдигна поглед. И изведнъж разбра. Тя отправи гневен поглед към Стоун. — Отвлекли сте детето й, за да я изнудвате?

— Не сме го отвлекли — поправи я Даниел. — Беше избрано. Вашата приятелка имаше глупостта да го вземе и да се опита да избяга с него. Не успя да стигне много далеч. Но смелостта й ми хареса. И тъй като бездруго имахме проблеми с бунтовниците…

— Трябваше да го направя, Черити — каза Лидия. Тя напълно изгуби самообладание. Започна да хлипа. — Те ме хванаха, когато напусках града. Той… той каза, че ще ми подари живота и ще ми върне сина, ако му помогна да открие скривалището на бунтовниците.

— И ти се хвана на тази въдица? — гневно попита Скудър. — По дяволите, та той отдавна знае къде е! Още когато ликвидирахме Фаергал, трябва да си разбрала какво става в действителност. Той само си е играл с теб!

— Вие сте несправедлив, Скудър — каза Даниел. Странно, но Черити имаше чувството, че говори искрено. — Имаме няколко души за свръзка, това е истина. Но бунтовниците са недоверчиви. Няма да разкрият скривалището си пред външен човек. — Той махна с ръка в знак, че смята тази тема за приключена и се обърна към един от бойците насекоми. — Отведи я при детето й — каза той. — А после я върнете в града. — Той се усмихна на Черити. — Виждате, че държа на думата си. Дори и пред враговете си.

— Впечатляващо — отвърна Черити. — Може би наистина съм се излъгала във вас.

Даниел се усмихна, но после отново стана сериозен.

— Стига вече — твърдо каза той. — Трябва да уредя още някои дреболии, после ще имам достатъчно време да разговарям с вас.

— За вида на екзекуцията ми? — осведоми се Черити.

Усмивката на Стоун замръзна.

— Отведете я! — заповяда той.