Волфганг Холбайн
Кралицата на бунтовниците (10)

10

Болка. Агония. Страх. Никога досега Кайл не беше изпитвал гакива мъки. Спомените му бяха изтрити, изчезнали, изгорени на черна шлака, както и тялото му.

Вече не знаеше кой е. Какъв е. Къде е. Съзнанието на Кайл се бе превърнало в миниагюрна, светеща бяла точка в Нищото, едно ослепително слънце от болка и неописуемо страдание, в което имаше място само за страх и агония — и желанието да умре.

Но той не умря. Тялото му беше ранено по-тежко от всеки друг път. Беше изгорено, запратено с невъобразима сила срещу скалите, прободено от нажежени до червено отломки, залято с горящ бензин и кипяща лава, но все още живо.

Той в най-истинския смисъл на думата опозна ада, премина през пламъците на Хадес, но някъде в тялото му, превърнато в една единствена пулсираща капка плазма, все още имаше живот.

Клетките се промениха. Изгорената тъкан започна да се възпроизвежда, нерви и мускули, които бяха изчезнали, започнаха да се възстановяват с фантастична бързина, костите започнаха да се образуват отново.

Дори създателите на Кайл вероятно биха се учудили, ако можеха да видят колко съвършено работеше изкуствено създаденият регенерационен механизъм на тялото му.

Изминаха часове, които се сториха безкрайни за Кайл. Падна нощта, а с нея и един ужасен студ, който причини нови, непоносими болки на осакатеното му тяло. Ако можеше, Кайл би крещял и би се самоубил, ако беше в състояние да го направи.

 

 

Черити инстинктивно се наведе, когато следващата експлозия разкъса нощта. Едно ослепителнобяло огнено кълбо за части от секундата превърна пустинята в гротескна черно-бяла картина от строги сенки и линии, а след миг над хълма отекна оглушителният тътен на детонацията. На мястото на яркото нажежено кълбо сега се появи трепкащата светлина на пламъците. На жълто-червения хоризонт като сенки профучаваха летящите дискове, като кошмарни чудовища, идващи от Нищото, бълваха огнените си мълнии и отново изчезваха, безшумни като призраци и десетократно по-смъртоносни.

Черити внимателно залегна, завъртя се и изпълзя на четири крака при останалите, които бяха потърсили прикритие в една цепнатина между скалите. Мястото беше прекалено тясно за петима, но това беше единственото скривалище, което им позволяваше да останат незабелязани и от въздуха. Черити не се съмняваше, че летящите убийци над тях са снабдени не само с оръжие, но и с всички възможни наблюдателни и локационни прибори.

Едва след като достигна до сигурното прикритие на скалите, тя се осмели да се изправи и отново да поеме дъх. Въздухът в гърлото й беше горещ. Бяха отдалечени на почти две мили от подземното скривалище на бунтовниците и въпреки това усещаха горещината от експлозиите толкова силно, сякаш стояха в непосредствена близост.

Кент я гледаше втренчено. Не каза нищо, но Черити видя отчаяната надежда в очите му. Тя също замълча и леко поклати глава. Кент рязко се обърна. Там, отсреща, всички вече бяха мъртви. Възможно беше някои от приятелите на Кент да бяха останали живи след нападението на мегабоеца, но едва ли някой би могъл да оцелее под градушката от лазерен огън и бомби, с които търтеите на Даниел обсипваха базата от повече от двайсет минути.

Пак бяха имали късмет, помисли си Черити. Бяха на по-малко от две мили от замаскирания вход на подземното съоръжение, когато първите летящи дискове се появиха на хоризонта; и вероятно дължаха живота си единствено на факта, че търтеите се управляваха от роботи. През първите пет минути търтеите бомбардираха тайната база на бунтовниците по всички правила на изкуството. Едва след това се разпръснаха, за да претърсят околността. Ако търтеите бяха започнали с бомбардировка на цялата местност, с тях щеше да е свършено.

Черити потърси манерката на колана си. Гърлото й гореше от сухата горещина, която изгаряше дъха й. Но тя устоя на изкушението да пие. Никой от тях не би могъл да предвиди колко време ще трябва да останат в това скривалище или кога пак ще намерят вода.

— Май очистихме онзи тип твърде късно — неочаквано каза Кент.

Скудър и Лидия изобщо не реагираха. Кент с пламтящи очи погледна джуджето, докато на Черити й трябваше известно време, за да схване какво има предвид.

— Мегабоеца ли?

Гърк кимна.

— Сигурно е съобщил къде се намира скривалището на бунтовниците.

— Не вярвам — каза Скудър.

— Защо? — Гласът на Кент звучеше остро, почти враждебно, но хопи-индианецът ни най-малко не се впечатли.

— Защото тогава щяха да нападнат много по-рано — невъзмутимо каза той. Той кимна към пъкъла, в който търтеите бяха превърнали скривалището на бунтовниците. — Ако питате мен, те винаги са знаели къде се намира скривалището.

— Що за глупост! — запротиви се Кент. Почти крещеше.

Скудър се канеше да отвърне нещо, но Черити му хвърли бърз, заклинателен поглед и почти незабележимо поклати глава. Скудър я разбра и замълча.

При това всички знаеха — включително и Кент, — че Скудър има пълно право. Вероятно на тази планета не ставаше нищо, за което нашествениците да не знаят. Но досега бунтовниците на Кент не бяха представлявали заплаха, просто защото не бяха истински бунтовници, а по принцип само големи деца, които си играят на война, но не се осмеляват наистина да предприемат нещо. За това се грижеше правилото на стоте, помисли Черити с горчивина. Може би това, което ставаше в момента, беше отговор на убийството на Анджелика.

Сякаш отгатнал мислите й, Кент се обърна към Лидия и впери поглед в нея.

— Ти… ти си виновна за това — каза той. — Нямаше да се случи, ако ти не…

— Стига — сряза го Черити. Кент понечи да възрази, но тя го погледна така гневно, че той онемя. — Наистина няма никакво значение защо го правят — убедено каза тя. — Ако сега започнем взаимно да се обвиняваме, Даниел вече е спечелил.

— Та той така или иначе вече спечели! — процеди през зъби Кент. — По дяволите, как мислиш, колко още ще живеем? Накъде си тръгнала? — Той посочи горящата равнина, засили се и блъсна главата си в скалата. Но дори не изкриви лице от болка. — Как мислиш, колко далеч ще стигнем, пеша и без вода? Не можем да се върнем в града, а през пустинята са двеста мили до най-близкото селище! Като изключим факта, че утре сутринта тук ще гъмжи от ездачи.

Черити го изгледа изплашено и също толкова изпитателно. По лицето на Кент се изписа триумфираща, злорада усмивка.

— Той е прав — каза Лидия. Това бяха първите думи, които произнасяше от часове насам. Черити не беше допускала, че Лидия изобщо забеляза какво става около нея. — Те пристигат винаги, когато търтеите нападнат нещо.

— Още една причина да изчезваме оттук — каза Гърк.

— И как? — Скудър ядосано посочи прелитащите сенки по небето. Огънят постепенно отслабваше, но от време на време някой от малките кръгли глайтери се спускаше над горящите руини или над пустинята и изпращаше кратки лазерни залпове. — Те стрелят по всичко, което се движи!

— Та те са само четири! — троснато каза Гърк. — Бихме могли да ги свалим!

— Та пет минути след това да се появят петстотин, а? — каза Скудър. — Ти си луд, джудже!

— Да не би да имаш по-добра идея, върлино? — ядосано отвърна Гърк.

— Престанете да се карате — кратко заповяда Черити.

Не можеха да останат тук и просто да чакат. Не можеха и да се махнат. Даже и ако противно на всякаква логика успееха да се измъкнат от търтеите — нямаше къде да избягат.

Всъщност почти нямаше, помисли си Черити.

Погледът й потърси размазаната, сянка на Шаитаан. Титаничното здание беше прекалено далеч, за да се вижда и през нощта, но от време на време металните кули се озаряваха от светлината на пожара, появяваха се като призрачни сенки и отново изчезваха. Черити се опита да прецени разстоянието до там. Не успя. Можеше да са пет мили, но също така можеше и да са петдесет. Нямаше представа колко голяма беше тази чудовищна постройка в действителност.

— Знам какво си мислиш — внезапно каза Гърк. Черити вдигна поглед и едва сега осъзна факта, че не само джуджето, а и другите трима я наблюдават. — Невъзможно е.

— Не е — каза Лидия. — Има само четири или пет мили до края на оната на смъртта. Ако стигнем до там, можем да повикаме глайтер.

— Ах да — иронично каза Гърк. — А после?

— В Шаитаан почти няма стражи — отвърна Лидия. — Това е свещено място. Никой не би се осмелил да го оскверни.

— И после? — попита Гърк. — Дали ние петимата да не щурмуваме Шаитан и да провъзгласим собствена република?

— Глупости — рязко отвърна Черити. — Нямам намерение да ходя там. — Ръката й потърси украшението на врата й. — Но може би бихме могли да пленим един глайтер. Тези търтеи са бързи. Преди да забележат какво правим, ще бъдем на сто мили оттук.

— Или превърнати в атоми — добави Гърк. — Ние…

— Можеш ли да управляваш такова нещо или не? — прекъсна го Черити.

Гърк се поколеба. Преди няколко часа, помисли си Черити, той вероятно би казал не. Но след инцидента в жилището на Анджелика всички те знаеха, че той разбира от техниката на нашествениците значително повече, отколкото бе готов да признае. След няколко секунди той противно на волята си кимна.

— Трябва ни дете — неочаквано каза Лидия.

— Дете ли? — изненадано повтори Черити.

— Задачата на жриците е да водят деца в храма — припомни Лидия. — И това е единственият повод, по който можем да влезем в Шаитаан.

— Откъде, по дяволите, сега да намерим дете? — попита Черити. — Може би трябва да го откраднем?

— Би било идеално да е пеленаче — отвърна Лидия. — Но понякога те вземат и по-големи деца. Не често, но се случва.

Черити примигна неразбиращо — и после изведнъж се усмихна, когато проследи погледа на Лидия.

— О, не! — каза Гърк. — Не и този път.

Усмивката на Черити стана още по-широка и изведнъж Скудър също се ухили, а Гърк повтори още по-енергично:

— Не и този път!

 

 

По някое време, късно през нощта, мегабоецът отвори очи и се надигна. Болка, безпределна болка. Почти го бяха унищожили. Но той живееше. Очите му все още функционираха, ръцете, краката. Той усети как силите постепенно се възвръщаха в осакатеното му тяло. Имаше някаква задача, това си спомняше добре. Трябваше да намери и залови Черити Леърд. Нищо друго нямаше значение. Той направи една крачка, после още една. Болката в него отшумя. Щеше да я намери — дори ако това му костваше живота, но все още нямаше право да умира.

Кайл видя къде се намира. В пустинята, мрака и чернотата около него, но въпреки това трябваше да има следи, той щеше да ги открие. Черити Леърд трябваше да вярва, че той е мъртъв. Може би щеше да действа непредпазливо и лекомислено. Тогава той щеше да нападне неочаквано.

 

 

— Това е абсолютна глупост! — пресипнало каза Гърк. — Няма да се хванат и за десет секунди!

— Не е необходимо да се хванат — каза Черити. — Напълно достатъчно е да приземят глайтера. Всичко останало ще уредим с това. — Ръката й се отпусна върху оръжието и тя се усмихна възможно най-самоуверено. В плана й имаше дупки, колкото в рибарска мрежа. Гърк имаше пълно право — това беше безумие. Но нямаха никакъв друг избор.

Отговорът на Гърк беше трудно разбираем изпод огромната сламена шапка, която му бяха нахлупили, за да прикрият поне на пръв поглед грамадния му череп. Джуджето вероятнр щеше да се разяри още повече, ако можеше само да ПРЕДПОЛОЖИ колко смешно изглеждаше в облеклото, което Черити и Нет бяха измайсторили от дрехите на Анджелика. Дори Черити трябваше с усилие да потене смеха си. Можеше само да се надява, че Лидия е права и че на борда на глайтера, който щеше да ги вземе, действително няма хора. Един боец-насекомо, вероятно, би се заблудил от облеклото. Обаче човек — не.

— Добре — каза тя. — Скрийте се.

Нет, Кент и Скудър безмълвно изчезнаха между скалите, докато Лидия застана до Гърк и гохвана за ръката. Сега носеше облекло като на Черити — пъстро избродирана, блестяща дреха в червено, черно и златисто, която скриваше фигурата й до глезените. Лицето й беше скрито под остра качулка, а ръцете й бяха облечени в дълги до лактите ръкавици от фина златиста тъкан. Беше една от двете церемониални одежди, които бяха взели от гардероба на Анджелика, какго и двете дъги колкото лакът пръчки, от жълт метал, част от облеклото на жриците на Шаит.

Черити не се чувстваше добре в тези дрехи. По свой начин и тя, както и Гърк, се чувстваше смешна. Но вече имаше чувството, че разбира защо дрехите и униформите, с които нашествениците обличаха спомагателните отряди от хора, изглеждаха така, сякаш бяха извадени от евтин научнофантастичен филм от шейсетте години: защото наистина бяха такива. Черен лак и роби от злато — примитивно, но ефектно. Лейтенант Стоун се бе оказал добър съветник.

Почти против волята си, тя хвана другата ръка на Гърк. Сега той вече напълно приличаше на дете, водено от две жени. С другата ръка тя потърси тежкото украшение на врата си, поколеба се още секунда — и решително натисна камъка. Усети как изкуственият рубин леко поддаде и изщрака. Някъде там, отсреща, в странната сграда сега щеше да светне една лампа.

Времето сякаш спря. Лидия й бе казала, че няма да трае много дълго — малката флота от глайтери стоеше винаги в готовност да реагира на повикването на някоя от жриците на Шаит, а за летящите дискове петте мили през зоната на смъртта бяха само един скок. Но времето беше относително, а през следващите две минути на Черити й хрумнаха поне двеста причини планът им да не може да се реализира. Но сега вече нямаше място за отстъпление.

— Идват — неочаквано каза Гърк.

Черити вдигна поглед, но й трябваха няколко секунди, за да открие малката мигаща точка, отделила се от една от спираловидните кули, кояго сега се движеше към тях. Сърцето й заби по-бързо.

— Това е последният ни шанс — промърмори Гърк. — Все още можем да изчезнем. Ако сме разумни, то…

— Затваряй си устата — прекъсна го Черити.

— Уф — изпъшка Гърк, но послушно замълча.

Глайтерът се приближаваше с бясна бързина. Както почти всички превозни средства на нашествениците той приличаше на диск, но беше по-голям от повечето глайтери, а през основата му преминаваше златист, лъскав назъбен гребен, от двете страни на който се намираха два илюминатора от матирано стъкло. На пръв поглед изглеждаше като череп на стоманен дракон.

Глайтерът забави скоростта си и сякаш се приготви за кацане, но после зависна и полетя ниско над скалите, като описа широк кръг. Черити уплашено потръпна.

— Какво прави? — прошепна тя.

— Не зная — също така тихо отвърна Лидия. — Обикновено кацат веднага.

— Търси си позиция, удобна за стрелба — изсъска Гърк. — Казах ви още в началото, че това е лудост!

„Вероятно той има право“ — помисли си Черити. Но това прозрение май беше малко позакъсняло.

Дискът започна бавно да се спуска надолу. Черити забеляза неясно движение зад непрозрачните стъкла и почти веднага видя двете къси дула, завършващи с матово примигващи кристали, разположени вляво и вдясно на диска. Глайтерът беше снабден с опасни оръжия.

Дискът се спускаше надолу с направо непоносима мудност. Плоската му основа докосна земята. Вдигна се вихрушка. Черити инстинктивно хвана качулката си. Гърк отскубна ръката си и също нервно задържа сламената си шапка. Дете с лице на столетник едва ли би могло да убеди и един морон.

Когато вихрушката се уталожи, глайтерът се бе приземил. Една тясна врата се отвори с бръмчене и отвътре се появи гротескното лице на мравка. Не се канеше да излиза навън.

— Хайде — прошепна Лидия. — Няма да правим нищо. Просто елате с мен.

— Безумие — прошепна Гърк. — Това е…

Черити стисна още по-силно пръстите на джуджето и останалата част от думите на Гърк премина в стон.

Мравката отстъпи малко встрани, за да ги пусне да влязат, но Черити имаше чувството, че почти физически усеща недоверието в блестящите й фасетъчни очи. Беше просто невъзможно всичко да мине гладко.

И, разбира се, не мина гладко.

Създанието безропотно пропусна Лидия, но когато Гърк поиска да влезе в глайтера, то вдигна две от четирите си ръце и направи отсечен, повелителен жест. Третата ръка остана свободно на мястото сидокато четвъртата сякаш случайно се насочи към дръжката на едно от четирите лъчеви оръжия, пъхнати в колана му. Отекна свистящ звук.

— Какво иска той? — попита Черити.

Лидия отвърна със звук, подобен на издадения от мравката, преди да се обърне към Черити.

— Той пита кой е този — каза тя. — Струва ми се, че иска да види лицето му.

— От това се страхувах — въздъхна Черити. — Кажи му, че имам особени пълномощия.

Лидия я погледна изненадано, но послушно се обърна към мравката и отново издаде онези неразбираеми свистящи звуци. Черити реши, че трябва да я разпита откъде знае езика на нашествениците.

— Иска да го види — каза Лидия.

— Разбира се. Един момент, моля. — Черити пусна ръката на Гърк, бръкна под робата си и извади от кобура малкия автоматичен пистолет. Не направи грешката да изважда оръжието изпод дрехата, защото знаеше, че четириръките са дяволски бързи.

— Почакай — неочаквано каза Лидия. — Ти…

Черити натисна спусъка. От дяснага страна на златистата роба се появиха дузина миниатюрни дупчици с овъглени краища и в същия момент от бронята на гърдите на четириръкия се разхвърчаха искри. Създанието изскърца от уплаха и болка, политна назад и се блъсна в стената. Гърк с пронизителен писък отскочи настрани и се наведе, когато някои от куршумите рикошираха в стената.

Черити невъзмутимо извади оръжието изпод робата и се наведе над насекомото.

— Внимавай! — изкрещя Лидия. — Има още един!

На вратата се появи един черен силует и в същия миг отекна пронизителен, невероятно натрапчив писък. Тя инстинктивно се хвърли настрани и се опита да вдигне пистолета, но този път закъсня.

Четириръкият не се опита да стреля по нея. Вероятно знаеше, че сам би се погубил, ако стреля с енергийно оръжие в това малко помещение. Вместо това той се хвърли върху нея с цялата си тежест.

Черити имаше чувството, че е била ударена с парен чук. Четириръкият бечие с две глави по-висок от нея и при това толкова сух, че изглеждаше направо комично — но в крайниците му се криеше ужаснага сила на насекомо. Ръката й беше избита настрани, Автоматичният пистолет изхвърча и с дрънчене се удари в стената, а после ръцете на боеца мравка се сключиха с невъобразима сила около тялото й, за да я смачкат.