Серия
Уин Гарано (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Front, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 8 гласа)
Сканиране
ganinka (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2013)

Патриша Корнуел. Фронт

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2009

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-035-4


На Урсула Маккензи, която така успешно ме издава в Обединеното кралство.

1

Уин Гарано оставя двете кафета на масата за пикник пред училище „Джон Ф. Кенеди“. Слънчев майски следобед е и Харвард Скуеър е пълен. Уин яхва пейката. Горещо му е и се поти в черния костюм „Армани“ и лачените обувки „Прада“. Убеден е, че първоначалният собственик на дрехите е мъртъв.

Заподозря го, когато продавачката от „Хенд-Ми-Ъп“ го осведоми, че може да се сдобие с „леко износен“ костюм за деветдесет и девет долара. След това започна да вади сака, обувки, колани, вратовръзки, дори чорапи — „Хюго Бос“, „Гучи“, „Ермес“, „Ралф Лорън“. Всичко това на една и съща „известна личност, чието име не мога да ви кажа“, и Уин си помисли, че преди не чак толкова време някой от нападателите на „Пейтриътс“ е намерил смъртта си в автомобилна катастрофа. Висок метър и осемдесет, мускулест, но не като бик. С други думи, горе-долу като Уин.

Седи сам на масата за пикник и се чувства адски неловко. Студенти, преподаватели, елитът — повечето с джинси, къси панталони и раници на гръб — се събират на групички по съседните маси и водят задълбочени разговори, в които се прокрадват и коментари за тъпата лекция на окръжен прокурор Моник Ламонт, изнесена преди малко във Форума. „Без изоставени съседи“. Уин я е предупредил, че заглавието е объркващо, да не говорим за баналността на темата за такъв престижен политически окръг. Но тя не признава, че е бил прав. Той пък никак не е доволен, че му е наредила да кисне тук в почивния му ден, за да може да се разпорежда с него, да го унижава. Запиши си това. Запиши си онова. Обади се на този и този. Донеси кафе. От Старбъкс. Лате с обезмаслено мляко и захарин. Чакай я отвън на жегата, докато тя бъбри на хладно в центъра „Литор“.

Гледа я начумерено как излиза от сградата, съпровождана от двама цивилни полицаи от Масачузетската щатска полиция. Уин е следовател от отдел „Убийства“ на същата институция и в момента е прикрепен към детективската група на окръжния прокурор на Мидълсекс. С други думи, към Ламонт, която му звънна снощи у дома и без никакви предисловия му заяви, че е освободен от обичайните си задължения. „Ще обясня след лекцията си във Форума. Ще се видим в два“. И нищо повече.

Тя спира да даде интервю на местния представител на Ей Би Си, после и на човека на Ен Пи Ар. Говори с репортери от „Бостън Глоуб“, Асошиейтед Прес и с онзи харвардски студент, Кал Трад, който пише за „Кримсън“, а се мисли за репортер на „Уошингтън Пост“. Пресата обича Ламонт. Пресата обожава да я мрази. Никой не е безразличен към влиятелната прекрасна окръжна прокурорка — днес облечена в крещящ зелен костюм. „Ескада“. Тазгодишната пролетна колекция. Явно неотдавна е имало шопинг оргии — всеки път, когато Уин я вижда, тя сякаш е с нов костюм.

Тя продължава да говори с Кал, докато върви уверено през площада, покрай големите саксии с азалии, рододендрони, бял и розов кучешки дрян. Кал е русокос, синеок, хубав, винаги хладнокръвен и спокоен, винаги сигурен в себе си, никога не се обърква, не се мръщи, винаги е адски приятен. Казва нещо, докато драска в бележника си, Ламонт кима, той казва още нещо, тя продължавала кима. На Уин му се иска Кал да направи нещо тъпо, нещо, заради което ще го изритат от Харвард. А още по-добре ще е да пропадне на изпитите. Ама че надут пуяк.

Ламонт се освобождава от Кал, дава знак на цивилната си охрана да я остави и сяда срещу Уин. Очите й са скрити зад сивкави очила с отразяващи стъкла.

— Мисля, че мина добре. — Взема кафето, без да си направи труда да му благодари.

— Не всички от присъствалите мислят така. Но явно си наложила схващането си.

— Явно повечето хора, в това число и ти, не схващат размерите на проблема. — Говори с онзи прекалено неутрален тон, който използва, когато нарцисизмът й е накърнен. — Упадъкът на добрите съседски отношения потенциално е толкова опасен, колкото и глобалното затопляне. Гражданите не уважават правозащитните органи, не проявяват никакъв интерес да помагат на нас или да си помагат един на друг. Миналия уикенд бях в Ню Йорк. Разхождах се из Сентръл Парк и видях някаква изоставена раница на една пейка. Мислиш ли, че някой се е сетил да се обади на полицията? Или да се замисли, че вътре може да има бомба? Не. Всички просто си подминаваха. Явно си мислеха, че и да гръмне, не е техен проблем, стига да не пострадат, разбира се.

— Светът се е запътил към ада, Моник.

— Хората затъват в самодоволството си и трябва да направим нещо — казва тя. — Аз поставих декорите. Сега ще устроим драмата.

Всеки ден с Ламонт си е драма.

Тя върти чашката си и върти и глава да види кой я гледа.

— Как да привлечем вниманието им? Как да достигнем до преситените и безчувствени хора и да ги накараме да се загрижат за престъпността? Да се загрижат до такава степен, че да решат да заемат активна позиция? Не става с банди, дрога, кражба на автомобили, обири, взломаджии. Защо ли? Защото, честно казано, хората искат да четат за престъпност на първите страници, стига пострадалите да са други, не те самите.

— Не знаех, че хората искат престъпност.

Забелязва стройна млада жена с екстравагантна червена коса — мотае се край японския клен недалеч от тях. Облечена като Парцалената Ан, чак до дългите раирани чорапи и тромавите обувки. Виждал я е миналата седмица в центъра на Кеймбридж да се мотае пред съда — сигурно чакаше да се яви пред съдията. Най-вероятно за някакво дребно престъпление — кражба от магазин или нещо такова.

— Неразрешено убийство със сексуални подбуди — говори Ламонт. — Четвърти април шейсет и втора, Уотъртаун.

— Аха. Значи не студен, а направо замразен случай — отвръща той, без да откъсва поглед от Парцалената Ан. — Изненадан съм, че дори знаеш къде се намира Уотъртаун.

В окръг Мидълсекс, с други думи — под нейна юрисдикция. Наред с други шейсетина скромни селища, за които не би дала и пукната пара.

— Десет квадратни километра, население трийсет и пет хиляди, с много разнообразен етнически произход — продължава тя. — Идеалното престъпление, което по една случайност е било извършено в съвършения микрокосмос за моето начинание. Шерифът ще те прикрепи към главния си детектив… Нали се сещаш, онази, която кара онзи чудовищен бус. Ох, как й беше името?

— Стъмп[1].

— Да бе. Защото е къса и тлъста.

— Тя е с протеза. Кракът й е ампутиран под коляното.

— Това ченгетата сте адски безчувствени. Сигурна съм, че се познавате. От малката бакалия на ъгъла, където работи допълнително. Така че началото е добро. Не е зле да си приятел с човека, с когото ще ти се наложи да прекарваш доста време.

— Не бакалия, а скъп деликатесен магазин, не е просто допълнителна работа, а и не сме приятели.

— Май заемаш отбранителна позиция. Ще работите заедно. Да не би да не се погаждате? Защото това може да се окаже проблем.

— Няма такова нещо. Дори не съм работил с нея — отвръща Уин. — Но ти би трябвало да си. В Уотъртаун има доста престъпност, а тя е там толкова отдавна, колкото и ти.

— Защо? Говорила ли е за мен?

— Обикновено говорим за сирена.

Ламонт си поглежда часовника.

— Да се заемем с фактите. Джейни Бролън.

— Никога не съм чувал за нея.

— Англичанка. Сляпа. Решила да живее една година в Щатите и избрала Уотъртаун, най-вероятно заради „Пъркинс“ — може би най-известния колеж за слепи в света. Хелън Келър е учила там.

— „Пъркинс“ не се е намирал в Уотъртаун по времето на Хелън Келър. А в Бостън.

— И каква е причината да знаеш подобни тривиалности?

— Защото съм тривиален. А ти явно си планирала тази драма от доста време. Защо ми казваш всичко това в последния момент?

— Случаят е много деликатен и към него трябва да се подходи крайно дискретно. Представи си да си сляп и да усетиш, че имаш неканен гост. Налице е ужас и нещо много по-важно. Мисля, че ще откриеш, че тя може и да е първата жертва на Бостънския удушвач.

— Началото на април шейсет и втора ли каза? — Уин се намръщва. — Първото приписано му убийство е два месеца по-късно, през юни.

— Това не означава, че не е убивал и преди. Може просто случаите да не са били свързани с него.

— И как смяташ да докажем, че убийството на Джейни Бролън — или останалите тринайсет, приписвани на Удушвача — е било извършено от него, щом така и не знаем кой е бил в действителност?

— Разполагаме с ДНК на Албърт Десалво.

— Никой не е доказал, че именно той е бил Удушвачът. И което е още по-важно, разполагаме ли за сравнение с ДНК от случая с Джейни Бролън?

— Точно това трябва да установиш.

По държането й личи, че ДНК няма и че тя много добре го знае. А и как би могло да има сега, близо четиридесет и пет години по-късно? По онова време никой не е чувал за ДНК експертиза. На хората дори през ум не им е минавало, че някой ден ще има подобно чудо. Така че забрави да докажеш или да опровергаеш каквото и да било.

— Никога не е късно за правосъдие — надуто говори Ламонт (ламонтира, както го нарича той). — Време е да обединим хората и полицията в борбата срещу престъпността. Да си върнем добросъседските отношения, при това не само тук, а по целия свят. — Явно повтаря цитати от досадната си лекция. — Ще създадем модел, който ще бъде изучаван навсякъде.

Парцалената Ан праща есемеси от мобилния си. Откачена работа. Харвард Скуеър е пълен с откачалки. Вчера беше видял някакъв тип да лиже тротоара пред централната сграда.

— Естествено, на пресата няма да се казва нищо, преди случаят да се разреши. А когато това стане, новината, разбира се, излиза от мен. Уф, ужасно горещо е за май — оплаква се тя, докато става. — Утре точно в десет в Уотъртаун, в кабинета на шерифа.

Тръгва си, като го оставя прилежно да изхвърли недокоснатото й кафе в кошчето за боклук.

След час, докато Уин довършва третия си доклад, айфонът му започва да бръмчи като някакво гигантско насекомо. Той го взема, избърсва лицето си с кърпа и си слага безжичната слушалка.

— Съжалявам. Оправяй се — казва му Стъмп в отговор на гласовото му съобщение.

— После ще поговорим. — Няма намерение да обсъжда въпроса насред спа центъра на хотел „Чарлз“, който не може да си позволи, но му е разрешено да ползва в замяна на охранителния си опит и връзки.

Взема бърз душ и намъква същия костюм, но без обувките — вместо тях нахлузва мотористки обуща. Взема шлема, подплатеното яке и ръкавиците. Моторът му е пред хотела — червен „Дукати Монстър“, паркиран на запазеното място до тротоара и пазен от ограничителни конуси. Пъха сака си в багажника и го заключва. Приближава се Кал Трад и отбелязва:

— Мислех си, че човек като теб би предпочел супербайк.

— Така ли? Откъде ти хрумна? — отвръща Уин, преди да се усети.

Точно сега хич не му е до приказки с това глезено копеленце, но е хванат неподготвен — и през ум не му е минавало, че Кал ще знае нещо за мотори, още по-малко за „Дукати 1098 със Супербайк“.

— Винаги ми се е искало да имам мотор — казва Кал. — „Дукати“, „Мото Гуци“, „Геци Брайън“. Но започнеш ли уроци по пиано, когато си на пет, по-добре да забравиш и за скейтборд.

На Уин му е писнало от това напомняне. От малки Моцартовци, изнасящи концерти на петгодишна възраст.

— Е, кога ще покараме заедно? — продължава Кал.

— Какво толкова им е на думите не или никога? Не излизам просто да покарам и мразя да се набивам на очи. И съм ти го казвал… колко, към петдесет пъти?

Кал бърка в джоба на сиво-кафявия си панталон, вади сгънато листче и му го подава.

— Телефонът ми. Същият като оня, който сигурно си изхвърлил последния път, когато ти го дадох. Може пък да се обадиш, да ми дадеш шанс. Точно както каза Моник на лекцията си. Ченгетата и обществото трябва да работят заедно. Много лоши неща стават около нас.

Уин му казва едно „чао“ и потегля към деликатесния магазин „Питинели“ — друго място, което не може да си позволи. Беше му нужен кураж да влезе тук преди два месеца и да види дали не може да се споразумее със Стъмп, за която бе чувал, но никога не я бе виждал. Не са приятели, може дори да не се погаждат, но уговорката е изгодна и за двамата. Тя му прави отстъпки, защото той е щатски полицай и по една случайност работи в Кеймбридж, където се намира магазинът й. И пак по някаква случайност местните ченгета вече не глобяват камионите на „Питинели“, когато се задържат на зоните за паркиране повече от десет минути.

Отваря вратата и едва не се блъска в Парцалената Ан, която тъкмо излиза и хвърля в кошчето празна кутия „Фреска“. Чудачката се прави, че не го вижда, точно както и пред училището. Всъщност май го беше третирала като невидим и миналата седмица, когато се мотаеше пред съда и той беше минал на сантиметри от нея, дори й се бе извинил. Отблизо мирише на бебешка пудра. Може би заради целия този грим по нея.

— Какво става? — казва той и й препречва пътя. — Май все се натъкваме един на друг.

Тя се промъква покрай него, излиза забързано на оживения тротоар, пресича улицата. Изчезва.

Стъмп подрежда зехтин по долните рафтове, въздухът е наситен с ароматите на вносни сирена, прошуто, салами. Някакво колежанче седи зад тезгяха, погълнато от някаква книга с меки корици, но иначе магазинът е празен.

— Каква е тая Парцалената? — пита Уин.

Клекналата между рафтовете Стъмп вдига очи и му подава бутилка с формата на манерка и с коркова тапа.

— „Франтойо Гациело“. Нефилтриран, леко зеленикав, с привкус на авокадо. Ще ти хареса.

— Току-що беше в магазина ти. А малко преди това се мотаеше около мен и Ламонт при училище „Кенеди“. Виждах я също и пред съда. Доста съвпадения, не мислиш ли? — Разучава бутилката зехтин, забелязва цената. — Май ме следи.

— И аз бих решила същото, ако съм някакъв жалък смахнат тип, който я смята за парцалена кукла — отвръща Стъмп. — Може да е от някой приют. Редовно минава, но никога не купува нищо, освен „Фреска“.

— Явно пие бързо. Освен ако не я е зарязала. Изхвърли кутията, докато излизаше.

— Типично за нея. Оглежда, изпива си фреската и си тръгва. Изглежда безобидна.

— Може, но от нея почват да ме побиват тръпки. Как се казва? От кой приют е? Май няма да е зле да я проучим по-подробно.

— Не знам нищо, освен че не е наред. — Отговорът се съпровожда с въртене на пръст до слепоочието.

— Е, откога знаеш, че Ламонт ще ме праща в Уотъртаун?

— Да видим. — Тя си поглежда часовника. — Остави гласовото си съобщение преди час и половина, нали? Чакай да пресметна. Знам от час и половина.

— Така си и знаех. Никой нищо не ти казва, така че тя да се погрижи да не се погаждаме от самото начало.

— Точно в момента не ми е до някое ново вятърничаво хоби. Теб праща в Уотъртаун на някаква тайна мисия, така че недей да ми плачеш.

Той прикляка до нея.

— Да си чувала за случая Джейни Бролън?

— Не може да израснеш в Уотъртаун и да не си чувал за този случай отпреди половин век. Твоята окръжна прокурорка е обиграно политическо студенокръвно.

— Тя е и твоя прокурорка, освен ако полицейското управление на Уотъртаун не се е отделило от Мидълсекс.

— Виж какво, това не е мой проблем — казва тя. — Изобщо не ми пука какви ги е замислила с шерифа. Няма да участвам.

— Щом се е случило в Уотъртаун и щом няма давност за убийства, от техническа гледна точка проблемът е твой, ако случаят се поднови. А доколкото разбирам, май е станало точно това.

— От техническа гледна точка убийствата в Масачузетс, като се изключи Бостън, са в юрисдикцията на щатската полиция. Все ни напомняте, че щом се появите на сцената, поемате разследването в свои ръце, дори да си нямате ни най-малка представа за каквото и да било. Съжалявам, но се оправяй сам.

— Хайде, Стъмп. Недей така.

— Тази сутрин имахме още един банков обир. — Казва го, без да престава да подрежда бутилките. — Четвъртият затри седмици. Наред с взлом в козметични салони, кражби на коли, обири на къщи, кражби на пари и всякакви други гадости. Нямат край. Малко съм заета за случаи, станали преди да се родя.

— Грабителят един и същ ли е?

— Един и същ. Показва бележка на касиерката, изпразва касата, сигналът минава по СПЕРАМБОП.

Спешната радиомрежа на Бостънската полиция. Чрез нея ченгетата поддържат връзка помежду си и си помагат.

— Което ще рече, че всяко ченге на планетата цъфва с надути сирени и запалени светлини. Целият център заприличва на коледна елха. И нашият единосъщен Бони и Клайд знае точно къде сме и може да се спотайва, докато не си тръгнем — казва тя.

В магазина влиза клиент.

— Колко? — Уин има предвид бутилката зехтин, която е все още в ръцете му.

Още клиенти. Часът е почти пет и хората си тръгват от работа. Скоро тук ще стане тъпканица. Стъмп определено не е ченге заради парите и той така и не е успял да проумее защо не е напуснала управлението и не си живее живота.

— За сметка на магазина. — Тя става, отива до друг рафт, избира бутилка вино и му я дава. — Току-що пристигна. Кажи ми какво мислиш.

Пино ноар от Улф Хил, реколта 2002.

— Разбира се — казва той. — Благодаря. Но каква е причината за тази неочаквана щедрост?

— Изразявам съболезнованията си. Сигурно е убийствено да работиш за нея.

— Докато ме съжаляваш, нещо против да взема и малко швейцарско сирене, чедър, асиаго, печено телешко, пуйка, салата с див ориз и багети? И сол кашер, две кила ще ми дойдат идеално.

— Господи. Какво ще правиш с всичко това? Да не си решил да организираш купон за половин Бостън?

Стои толкова непринудено, че Уин почти забравя, че е с протеза.

— Ела. Жал ми е за теб, така че ще те почерпя едно — казва тя. — И ми позволи да ти дам един съвет, като ченге на ченге.

Събират празните кашони и ги отнасят в склада в дъното. Тя отваря големия хладилник и вади две диетични безалкохолни.

— Най-важното е да се съсредоточиш върху мотива.

— На убиеца ли? — пита Уин, докато сядат на сгъваемата маса до касите и кашоните с вино, зехтин, горчици и шоколади.

— На Ламонт.

— Явно си работила по много случаи с нея, но тя се държи така, сякаш никога не сте се засичали — казва той.

— Не се и съмнявам. Едва ли ти е разказала за нощта, когато така се отрязахме, че трябваше да спи на дивана ми.

— Да бе. Тя дори не говори с ченгета, какво остава да пие с тях.

— Имам предвид навремето — казва Стъмп, която е поне с пет години по-голяма от Уин. — В доброто старо време, преди извънземният да овладее тялото й, тя беше чуден прокурор, редовно се появяваше на местопрестъплението и се мотаеше с нас. Една нощ след случай на убийство и самоубийство двете се оказахме в „Стако“, започнахме с вино и стигнахме дотам, че зарязахме колите си и отидохме пеша до нас. Както ти казах, пренощува при мен. На следващия ден ни гонеше такъв махмурлук, че и двете се обадихме в работата, че сме болни.

— Явно говориш за някой друг. — Уин не може да си представи картинката и стомахът му се свива. — Сигурна ли си, че не е била някоя нейна помощничка и с годините не си ги объркала?

Стъмп се разсмива.

— Да не искаш да кажеш, че имам Алцхаймер? За съжаление, тази Ламонт, която познаваш, никога не се появява на местопрестъпление, освен ако наоколо няма телевизионни екипи, почти не стъпва в съдебната зала, няма нищо общо с полицаите, освен че им дава заповеди, и вече не се интересува от престъпността, а единствено от властта. Онази Ламонт може и да си беше наперена, но пък защо не? Право в Харвард, красива, адски умна. Но свястна.

— Тя и „свястна“? Несъвместими понятия. — Уин не разбира защо изведнъж се е ядосал толкова и се държи като пазещ територията си звяр и преди да успее да си затвори устата, изтърсва: — Сякаш имаш лек синдром на Уолтър Мити. Може би си имала много различни самоличности през живота си, защото според Ламонт жената, с която пия безалкохолно в момента, е къса и тлъста.

Единственото късо у Стъмп е тъмната й коса. И определено не е тлъста. Всъщност, ако се загледаш по-внимателно, ще видиш, че доста си я бива и че има страхотно тяло. Никак не изглежда зле. Е, може и да е малко мъжкарана.

— Ще съм благодарна, ако престанеш да ми зяпаш циците — казва тя. — Нищо лично. Казвам го на всички мъже, с които се озовавам тук насаме.

— Не си мисли, че те свалям — отвръща той. — Нищо лично. Казвам го на всички жени, когато съм насаме с тях. И на мъже, ако се надигне нужда, образно казано.

— Нямах представа, че си толкова наперен. Образно казано. Арогантен, дума да няма. Но си те бива. — Вглежда се внимателно в него. Отпива от питието си.

Зелени очи със златни пръски. Хубави зъби. Чувствени устни. Е, малко позавехнали.

— И още едно правило — казва тя. — Имам два крака.

— По дяволите. Изобщо не съм споменавал крака ти.

— Точно това искам да кажа. Нямам крак. А два. И видях, че проверяваш.

— Ако не искаш да привличаш внимание към протезата си, тогава защо Стъмп? И като стана въпрос за това, защо изобщо търпиш някой да те нарича така?

— Май не ти е минавало през ума, че Стъмп може да е отпреди онази злополука с мотора.

Уин премълчава.

— Щом си падаш по моторите, нека те светна нещо — казва тя. — Гледай да не допускаш някой селянин с пикап да те натика в мантинелата.

Уин внезапно се сеща за безалкохолното си. Отпива глътка.

— И още един съвет. — Тя мята празната кутия в кошчето за боклук, което е на пет-шест метра от масата. — Бъди по-сдържан с литературните алюзии. Преподавах английска литература, преди да реша да стана ченге. Уолтър Мити не е имал много различни самоличности, а е бил мечтател.

— Но защо Стъмп, щом не е заради крака ти? Стана ми любопитно.

— А защо Уотъртаун? Това би трябвало да ти е любопитно.

— Явно защото убийството е било извършено в Уотъртаун — отвръща той. — Може би защото Ламонт те познава, дори да се държи така, сякаш никога не сте се виждали. Или поне те е познавала. Преди да станеш къса и тлъста.

— Не може да понесе, че съм я видяла пияна и зная много за нея от случилото се онази нощ. Забрави. Не е избрала Уотъртаун заради случая. А случая заради Уотъртаун.

— Избрала е случая, защото не е просто някакво старо неразрешено убийство — отвръща Уин. — За съжаление, медиите ще си паднат по него. Сляпа жена идва от Англия и я изнасилват и убиват…

— Ясно е, че Ламонт ще издои случая до последната капка. Но нещата не опират само до това. Тя си има и други цели.

— Винаги си е имала.

— Става въпрос и за Фронт — казва Стъмп.

Мрежа на приятели, ресурси и полицаи.

— През последния месец още пет управления се включиха в коалицията ни — продължава тя. — Стигнахме до шейсет, имаме достъп до К-9, полицейските спецчасти, антитерористите, следователи на местопрестъплението, а отскоро и до хеликоптер. Все още правим кирпич без слама, но сме на път да станем все по-независими и по-независими от щатската полиция.

— Което според мен е страхотно.

— Да бе. Щатската полиция мрази Фронт. Ламонт не може да понася Фронт. И ето ти съвпадение — централата му се намира в Уотъртаун. Затова те насъсква срещу нас и се мъчи да ни изкара малоумници като ченгетата от Кийстоун. Трябва ни някакъв външен супергерой, който да дойде да ни спаси задниците, за да може после Ламонт да разправя на всеки колко важна е щатската полиция и как трябва да получава още и още подкрепа и финансиране. А най-сладкият бонус е, че отново може да се захване с мен и да ме изкара пълен боклук, защото никога няма да ми прости, че знам разни неща.

— Какви неща?

— За нея.

Ясно е, че Стъмп няма намерение да се впуска в подробности.

— Не разбирам как ще изглеждаш боклук, след като решим някакъв стар случай.

— Ние ли? Забрави. Пак ти казвам, оправяй се.

— И се чудиш защо щатската полиция не харесва… По дяволите, няма значение.

Стъмп се навежда напред и го поглежда в очите.

— Предупреждавам те, а ти не слушаш. Тя ще направи всичко възможно да изкара Фронт по-черни от дявола, независимо дали случаят се разреши, или не. Използва те по начини, за които дори не подозираш. Насажда те така, както не можеш да си представиш. Но започни с това — ами ако един ден Фронт стане голяма сила? Тогава какво? Може пък вие да престанете да дуете мускули.

— Ние сме обвързани със закона, също като вас — отвръща Уин. — Не става въпрос за дуене на мускули, а и аз съм последният, който ще каже, че системата е честна.

— Честна ли? Какво ще кажеш за най-лошия случай на конфликт на интереси в Щатите? Вие имате пълен контрол върху разследването на всички случаи с убийство. Вашите лаборатории обработват всички улики. Дори проклетите съдебни лекари в моргата са от щатската полиция. А после окръжният прокурор, чиято щатска полиция работи върху всичко това, повдига обвинението. Благодарение на теб и на такива като теб Ламонт докладва на главния прокурор, който пък докладва на губернатора. Което означава, че губернаторът на практика контролира всички разследвания на убийства в Масачузетс. Не искам да имам нищо общо с това. То води само към едно — към катастрофа.

— Май шерифът ти не мисли така.

— Няма значение какво мисли шерифът. Той е длъжен да прави, каквото му казва тя. И няма да опере пешкира, а просто ще го прехвърли надолу по стълбицата. Повярвай ми — казва Стъмп. — Спасявай се, докато е време.

Бележки

[1] Пън. — Б.пр.