Джаклин Брискин
Хроника на страстта (74)

3

Чу леки стъпки зад гърба си, но не се обърна.

— Върни се при другите — каза Амели. — Ела да пием кафе.

— Тук ми е добре — отговори той. — Чуваш ли тишината?

— Поръчваме кафето от Ню Орлиънс.

— Хубаво тържество. Прекрасно. На Юта страшно й харесва.

— Кафето е силно и черно. Ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

— На Юта страшно й харесва — повтори той.

— Знам и това ме прави щастлива. 3-те В, много я харесвам. Казах ли ти, че съм много щастлива с е етърва си.

— Една прислужничка? — запита той, а гласът му прозвуча нахално и грозно. — Това ли те радва, да имаш прислужничка за етърва?

— Юта е толкова сърдечна, толкова енергична, какво те кара да мислиш, че съм такава снобка? — Амели говореше на пресекулки. — Моля те, пийни малко кафе. Имаш нужда.

— Не съм пиян — отговори той. — Учудващо е колко добре си се приспособила. Амели, която принадлежи на Париж, е щастлива тук, където няма умни хора, няма никаква култура, никаква музика, в града, където беше разпъната на кръст.

— Както виждаш, успях да сляза от кръста — отговори тя. — И научих местните обичаи.

— И си щастлива, защото можеш да миришеш портокаловите цветчета и да слушаш „Рамона“?

— Да, ако искаш да знаеш истината. Много съм щастлива с Бъд. След като сетивата ти са толкова изострени, сам можеш да усетиш, че съм щастлива с брат ти.

— Виждам диаманта сред камъните, това е, което виждам.

Тя продължи да говори нещо за кафето, но той не разбираше смисъла на думите. На лунната светлина лицето й изплуваше пред него — красиво, гордо, студено. Не можеше да понесе начина, по който тя го гледаше.

— Амели, съжалявам. Не исках да те нараня, аз… „в света няма нито истинска радост, нито любов, нито светлина, нито сигурност, нито спокойствие, нито лекарство за болката“.

— 3-те В, защо си толкова тъжен? Ще ти помогна ли, ако поговорим за това? — попита тя с нежен глас.

Бяха застанали до една карета и тя посегна да отвори вратата. Той не успя да й помогне. Енергично се вмъкна вътре. Тромаво я последва и седна срещу нея. Беше скръстила ръце върху дантелената рокля, смарагдът на венчалния й пръстен проблясваше. Ароматът на парфюма й се усещаше по-остро след танца.

— Спомняш ли си как с часове спорехме за книги и поезия? Обсъждахме литературните качества на Текъри, Суинбърн, Матю Арнолд, Джейн Остин и Хенри Джеймс.

— Това бе най-щастливото лято в моя живот — отговори той. — Какво стана с мадмоазел Кьостлер?

— Бъд й даде малка пенсия и сега живее със сестра си в Колмар. Посетихме я през зимата.

— Това бе най-щастливото лято в моя живот. Повтарям се, нали?

— А защо сега не си щастлив?

— Всички ми се присмиват. Идват да разпитват как върви работата ми. — Пое дълбоко въздух. — А те много добре знаят и ме взимат за глупак, който копае земята като плъх. Искат да ми кажат, че съм луд, ето това искат да ми кажат. Уведомяват ме, че съм провалил се глупак, посмешище. — Гласът му секна.

— Съжалявам, 3-те В. Много съжалявам. Исках да ви доставя удоволствие днес, а не да те натъжавам. — Тя се наведе към него, поставяйки малката си ръка върху неговата. Лицето й бе толкова близо до неговото, усещаше топлия й дъх, различаваше нежната извивка на гърдите й над бялата дантела. Тялото му се вцепени от желание.

— И Бъд. И той ми се присмива повече от другите — допълни той.

— Бъд да ти се присмива? Та той иска да бъде твой…

— Защо? — прекъсна я 3-те В. — Не мога да разбера. Той има всичко, което иска — сградата на Ван Влайът, татко, пари, Паловерде. Може да прави каквото си пожелае. Може да се подиграва с миналото, да унижава мъртвите Гарсия както си иска. Негово право бе да те доведе тук и да легне гол до теб в онази стая… — Той млъкна. „Господи — помисли си, — много съм пиян.“

Тя се дръпна назад. Лицето й бе абсолютно неподвижно, очите вперени в пода на каретата.

— Ти си ни видял?

— Да, видях ви.

Тя треперливо въздъхна.

— Защо мислиш, че избягах от щастливия си дом? Защо се скитах посред нощите и дните през всичките тези години?

— Трябва да се връщам — каза тя и се изправи.

— Не. Искам да ти задам няколко въпроса, докато съм все още пиян. — Той обхвана тънката й талия и не я пусна, докато тя не седна отново. Обхвана лицето й с ръце. Сърцето му биеше лудо. Мислеше си, че трябва да се спре. И въпреки това да я пусне да си върви беше немислимо.

— Толкова много те обичах — каза той. — Ти обичаше ли ме?

— Ти беше мой приятел, единственият ми приятел в Лос Анджелис. — Напразно се опитваше да изблъска големите му силни ръце от лицето си. — 3-те В, и преди да ме видиш тук с Бъд, пак така ли ме обичаше? — Гласът й бе леден.

— Да, обичах те. Толкова те обичах, че исках да пораснеш, за да ти разкрия чувствата си.

— Пусни ме! — Беше високомерна заповед.

„О, това е нейната гордост, нейното единствено оръжие. Тя е толкова уязвима“ — мислеше си той и щението му нарастваше.

Ръцете му притиснаха още повече лицето й.

— Какво щеше да се случи, ако не Бъд, а аз бях дошъл при вас на погребението на баща ти? Ако бях останал при теб в Лос Анджелис? Да бъда с теб, да те придружавам по време на процеса, да те успокоявам в самотата и нещастието ти?

— Отвратителен си, когато си пиян.

— Отговори ми!

— Ти не дойде да говориш с мен на погребението на баща ми. Нямаше да дойдеш и на процеса. Бъд беше мъж, щедър и силен мъж. А ти беше едно сладко, нежно момче, което се преструваше, че е над всичко в Лос Анджелис, но се страхуваше от това, което градът мислеше за теб. Беше те страх от мен.

Той не чуваше. Виждаше само лицето й. Тялото му бе обзето от желание за насилие, нещо, което не му се бе случвало досега. Издаде нечленоразделен звук и целуна меките устни, заклещени между ръцете му. Тя нито се противопостави, нито реагира по някакъв начин. Остана неподвижна, като че ли така можеше да се опази.

Полуклекнал, той я притегли към себе си. Имаше нежни кости и бе толкова крехка, колкото си я бе представял, но кожата й бе още по-гладка, тялото й по-чувствено. Нападна я с дъжд от целувки по лицето, по врата. Прегръдката му стана още по-безумна и непредсказуема. Той се ужасяваше от себе си, но не можеше да се спре. Пръстите му пролазиха под дантелата.

Внезапно цялото й тяло се разтресе и тя като че ли се събуди. Започна да удря по раменете и лицето му. Прехвърли се на другата седалка и я събори под себе си. Тя плачеше, риташе, удряше го. Той обаче мислеше само за неизбежния акт, който трябваше да извърши.

Дръпна полата й нагоре. Тя се съпротивляваше, говореше нещо, което той не чуваше, удряше го с юмруци. Малка и крехка.

Той беше едър мъж, със здрави мускули от тежкия физически труд. Беше много пиян. Беше изпълнен с непреодолима сласт, която щеше да ги пренесе там, където нямаше да има разлика между тях, нямаше да има успех и провал, където умът и тялото се сливаха, където миналото бе настояще и бъдеще и той притежаваше всичко това.

Тя престана да се съпротивлява. И той заора богатствата на земята.