Джаклин Брискин
Хроника на страстта (37)

10

Тя потъна в ъгъла и затвори очи. Бъд притисна ръка до бедрото й. Вчера, когато й бе казал, че не поставя условия за помощта си, бе съвършено искрен.

Приятелството имаше някакви граници, но не и любовта. Не можеше да понесе факта, че не бе могъл да й помогне в съда. Фантазиите, към които бе прибягнал — за отвличане, за пушка, насочена срещу шумните зрители в залата, — му изглеждаха по-рационални, отколкото претекстът, че тя е дете, а той — голям човек.

Чувстваше се на годините на Амели и нещастен като нея.

— Добре ли си, скъпа? — прошепна той.

Тя кимна. Продължаваше да държи ръката си върху крака и. Тя отвори очи.

— Бъд, какво мислиш за тях? За момичетата?

Той разбираше същността на въпроса. Знаеше, че е въпрос на живот и смърт за Амели да бъде единственото дете на полковника.

— Просто момичета, нагласени така, че да приличат на теб — отговори той.

— А червените им коси?

— Дебели и грозни — добави той твърдо. — Въобще нямат нищо общо с теб.

— И аз мисля така. Всички правеха сравнение. Оглеждаха ни като коне за продан.

— Амели, не мога да спра проклетата компания да представя свидетели пред съда. Но има нещо друго, което мога да направя. Мога да накарам хората тук да се държат по различен начин.

— Ти се опита — промърмори тя.

— Смяташ, че това е всичко, което исках да направя? Та те са мои приятели, искаше ми се да ги убия.

— Не трябваше да те намесвам. Ще спрем да се виждаме в Паловерде.

— Какво говориш?

— Не трябва да усложняваш нещата. Моля те, Бъд.

— Но, Господи, ти самата каза, че това е единственото място, където се чувстваш в безопасност.

— И затова и двамата знаем, че се възползвам от твоите чувства.

— Но това е лудост. Мъжът е този, който плаща на жената заради нейните чувства.

— Бъд, забрави всичко.

— А ти можеш ли да забравиш?

— Тя погледна към ръката му върху бедрото си и отчаяно поклати глава.

— Значи ще продължим.

— Не.

— Но защо?

— Защото това ще означава, че те използвам — въздъхна тя.

Той се загледа в бледото й лице и се опитваше да разбере какво означават думите й. Тя го искаше, знаеше, че й е необходим, за да може да съществува, но не искаше да го използва. „Можеше да каже, че ще се омъжи за мен, и да ме изостави, когато процесът приключи. Но не и тя. Моята Амели. Толкова глупава, почтена и толкова мила.“ Изведнъж той осъзна силата на любовта си.

Само преди няколко месеца щеше да се посмее добре, ако някой му бе казал, че той — укротителят на кравите — публично ще падне на колене пред някое момиче. А ето сега го правеше, измъквайки се от кожената седалка на тясното пространство пред Амели. Гърбът му изправен, челюстите му бяха здраво стиснати.

— Знаеш ли какво правих снощи? — попита той. — Седях на верандата откъм твоя прозорец. Чаках, чаках. При теб беше светло. Въобще не можах да заспя. Амели, никога преди не бях се замислял за душевните вълнения на другите хора. Но сега седя, гледам прозореца ти и мисля за теб. Не аз бях инициаторът. Ти дойде при мен с писмата. Ти флиртуваше с мен и искаше да бъда твой приятел. Смеехме се заедно, шегувахме се. И сега, когато се любим — ти си съвсем различна от останалите жени. Те не изпитват наслада от акта. Може би не ме обичаш, но това няма значение. („О, Господи, разбира се, че има“ — помисли си той.) Но все пак изпитваш нещо към мен, знам, че е така. Обещавам ти, че с мен ще бъдеш щастлива. Или е така, както казваше? Само ме използваш? Само това ли си правила досега? Писмата, всичко, което правим в Паловерде, смехът ни, шегите ни — с всичко това си ме използвала?

Видя как тя едва си пое дъх, после пошепна:

— Аз… не мога… Бъд, говори с мама тази вечер.

— Наистина ли?

— Кажи й, че съм ти дала дума. — Гласът й замря.

— Амели, това означава, че завинаги ще останеш да живееш тук.

— Кажи на мама, че съм ти дала дума.

— Благодаря ти. Мила, обичам те толкова много. — Той се наведе напред и допря устни до гърдите й. Усещаше ударите на сърцето й, парфюма й. Седна до нея и я прегърна.

Когато стигнаха къщата на Ван Влайът, той потропа на стъклото:

— Спрете тук.

Даде щедър бакшиш и каза:

— Предай на Артуро да обясни в компанията, че имам спешна работа и няма да мога да се върна. Можеш ли да запомниш?

— Да, сър, мистър Ван Влайът.

— Виждаш ли? — прошепна той на Амели. — Вече те вкарвам в моята бърлога. — Очакваше остроумен отговор. Застанала под дървото, тя се обърна с лице към него. Изглеждаше точно така, както и вчера — изразът й бе недвусмислен: едно дете, което толкова много е било бито, че вече не може да разбере какво става.