Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите Седжуик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Watching Amanda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2011)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Джанел Тейлър. Заради теб

ИК „Плеяда“, София, 2010

Американска. Първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-303-7

История

  1. — Добавяне

Девета глава

„Не мога да дишам — стресна се Аманда, като се мъчеше да махне възглавницата от лицето си. — Не мога да дишам…“

В първия момент й мина мисълта, че сънува кошмар. Но веднага осъзна, че се задушава. Обхвана я паника и тя с всички сили заблъска онова, което я беше захлупило. Като че ли беше възглавница. Все по-плътно и по-плътно прилепваща към лицето й.

Замята се бясно, но усилията й бяха абсолютно безплодни.

„Не мога да дишам. Не мога да дишам. Не мога да дишам. Не! Томи!“

Личицето на нейното малко момченце изплува пред очите й и Аманда още по-яростно взе да се бори.

Но силите я напускаха. Отпадаше. Отпадна съвсем.

„Помощ! — извика отчаяно наум, а ръцете й вече не я слушаха. — Помощ!“ Нямаше смисъл.

Обзе я слабост, губеше съзнание…

И тогава също толкова внезапно възглавницата се махна от лицето й, и тя пое въздух, стенейки. Изправи се в леглото като стрела, като гълташе жадно въздух.

Но в този миг замръзна и се вкопчи в таблата на леглото.

Двама души, които почти не различаваше в тъмнината, се бяха вкопчили на пода само на крачка от нея. Преобръщаха се, ту единият надделяваше и замахваше да удари, ту другият. Видя лице с маска. Чу дълбок глас да ругае, после единият се стрелна към вратата, последван от другия.

Сърцето й биеше лудо. Аманда се втурна обезумяла към стаята на Томи. Синът й спеше кротко, като че ли нищо необичайно не се беше случило.

„Господи, благодаря ти!“ — отправи тя гореща благодарност към небесата, грабна бебето в прегръдките си и трескаво затърси с поглед в мрака с какво да се въоръжи. Ето! Сграбчи тежкото преспапие от тоалетната масичка и се сви.

Стъклената топка със снежинки в нея не беше кой знае какво оръжие, но с друго не разполагаше.

— Аманда!

Аманда стисна очи за миг, притисна още по-силно Томи с една ръка, а с другата преспапието и още повече се сви.

— Аманда, виждам те до тоалетната масичка. Добре ли си? Бебето добре ли е?

„Откъде знаеш за моето бебе? — искаше да изкрещи. — Кой, да те вземат мътните, си ти? Махай се от дома ми!“

Но от страх беше изгубила гласа си.

Чу как мъжът опипва стената, за да намери ключа за осветлението. Приготви се да хвърли стъклената топка.

В стаята светна.

Тя зяпна от изненада. Видя пред себе си човека от парка с кървяща рана на лицето си.

— Не се приближавай, иначе ще… — заплаши тя. „Иначе какво? — помисли си изплашено. — Ще метна по теб това преспапие ли?“

— Аз не съм онзи, който току-що се опита да те удуши с възглавница — каза той.

Тя беше вперила очи в него и не смееше да ги отмести, за да не би да удари нея или Томи. Както и да го гледаше, беше много по-силен от нея, много по-висок и подвижен. Но щеше да се бори докрай за себе си и Томи.

— Какво, по дяволите, правиш в моята къща? — попита тя. — Как влезе?

— Нает съм от баща ти да следя дали спазваш неговите условия, докато живееш тук — обясни сухо той. — Такава беше последната му воля — да се погрижа за имота му. Имам ключ от къщата.

Тя разшири очи.

— Какво? Имаш ключ от моя дом!

Мъжът бръкна в джоба на черното си кожено яке и й показа сребърен ключ. В този момент дрехата му се разтвори и тя забеляза, че по шията и шала му се процежда кръв.

— Остави ключа на масичката и се разкарай оттук — изсъска тя.

— Няма начин — отвърна той. — Ключът върви заедно със задълженията ми. И си мисля, че ти едва ли искаш да си отида, преди да разбера кой се промъкна през прозореца, за да те убие.

„За да те убие…“

Краката й се подкосиха и тя се свлече на колене. Притискаше Томи до себе си, а той, слава богу, кротуваше.

Мъжът направи жест — може би, за да я нападне, възползвайки се от слабостта й, или да й помогне? Но щом видя, че бебето е добре, се отдръпна към вратата на стаята.

Аманда се залепи до стената, като изведнъж осъзна, че беше само с тънка бяла нощница. Поне беше дълга, но ръцете й бяха заети, за да я прибере на гърдите и да я придърпа по-надолу.

Мъжът въздъхна дълбоко, потръпвайки, и Аманда си припомни, че е ранен. Висок и мускулест, но пък ранен и може би това беше нейният шанс да се измъкне покрай него и да избяга навън, преди да успее да я хване. Едва ли щеше да успее.

Ако лъжеше за своята самоличност, Аманда щеше да загази жестоко. В очите му се четеше гняв, а не безпокойство. А това не беше добър знак.

Той прокара ръка през тъмнокестенявата си коса.

— Оглеждах за последен път, когато забелязах как някой се промъква дебнешком през задния двор към прозореца на коридора.

„Оглеждал!“

— Как мога да съм сигурна, че не се опита точно ти да ме удушиш? — попита тя.

— Ако бях аз — отговори той, а очите му проблясваха, — щеше да си мъртва.

„Няма що, страшно ме успокои!“ — помисли си тя и се ядоса.

— За да се почувствам в сигурни ръце ли говориш така? — попита и се изправи на крака, но остана на мястото си. — И какво означава „оглеждам“? Има ли камери за наблюдение в къщата? Всяко мое движение ли наблюдаваш?

Той поклати глава.

— Има само две… — започна, но замлъкна и погледна бебето. — Не искаш ли да го оставиш в креватчето?

— Не, не искам.

— Има две камери — продължи той, без да се притеснява, — и те наблюдавам в малък екран на ръката ми, който е като ръчен часовник. Едната е в салона, така че мога да следя дали спазваш часовете за седене на дивана. Другата е разположена на вратата на бялата стая. Ако се отвори извън времето, когато идва чистачката, ще бъда предупреден от беззвучен сигнал.

— Кой си ти? — попита тя за втори път. — Каква е връзката ти с баща ми. При него ли си работил?

Мъжът поклати глава.

— Срещал съм се с него само веднъж. Дължах му услуга и той си я поиска.

— Каква услуга?

Хвърли й бегъл поглед.

— Не те засяга.

— Добре, но нямам ли право да зная кой ме шпионира? — ядоса се тя.

— Чудесно! Щом толкова настояваш, разбери следното: ще ти бъда много благодарен, ако прекараш определените дни тук с минимум произшествия. Ако не се лигавиш с изискванията към теб, ще си получиш незаслуженото богатство, а аз ще се върна към своя живот.

Аманда се вцепени.

— Незаслужено богатство ли? Какво искаш да кажеш?

— Ще се караме ли — попита той, — или ще се помъчим да открием кой се опита да те удуши с възглавница.

„Боже Господи! О, Господи! О, Господи!“ — Аманда затвори очи за миг. Ръцете й се разтрепериха и тя намести по-удобно Томи, за да се успокои.

— Добре ли си? — попита той.

— Не, не съм — озъби му се тя. Томи заплака. — Изобщо не съм.