Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите Седжуик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Watching Amanda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2011)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Джанел Тейлър. Заради теб

ИК „Плеяда“, София, 2010

Американска. Първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-303-7

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Аманда остана без дъх, докато стигне ъгъла на Седемдесет и четвърта. Нямаше търпение да се прибере във временния си дом, да заключи вратите и да дръпне завесите.

„Работата ми е да наблюдавам…“

Господи, вече направи едно нарушение. Как успя да се обърка толкова много, след като беше в къщата само от няколко часа? Защо дойде толкова рано? Томи щеше да изтърпи още няколко минути.

Още две и напускаш…

„И къде по-точно?“ — попита се тя, обхваната от паника. Повече грешки не биваше да допуска. Не и преди да е обмислила и предвидила всичко. В това число и да си намери работа.

— Аманда!

Тя се извърна стреснато, щом чу познатия глас. Беше Пол Суинуд. Бащата на Томи.

„Ах! Нима! Не може да бъде!“

Стоеше насред улицата и я зяпаше, както предположи, че и тя го гледа, поразена от изненада.

— Наистина си ти — възкликна той. — Боже мой, Аманда!

Спусна се към нея, а тя, вцепенена от шок, си помисли само едно нещо — че е по-хубав, отколкото го помнеше, ако това изобщо беше възможно.

Висок метър и осемдесет и пет, с широки рамене, с тъмноруса копринена коса, топли кафяви очи и трапчинка на лявата буза.

— Аманда, не мога да ти опиша колко се радвам да те видя — каза той.

Долови, че внимателно наблюдава реакцията й, дали го мрази до смърт, или ще склони да разговаря с него. После се обърна към Томи, който доволно дъвчеше гумената си играчка. Притисна ръка до сърцето си и ахна:

— Моят син! О, Аманда… това нашето дете ли е?

Тя кимна, задушавайки се, напълно изгубила дар слово.

Не беше виждала Пол от деня, когато му каза, че е бременна. Гневът се надигаше у нея, преплетен с едно друго чувство… чувство, за което не искаше да си признае.

— Не бях сигурен, дали си… — започна той. — Мисълта ми е… не зная… — Поклати глава и въздъхна дълбоко. — Не знаех какво искам тогава. Ох, съвсем се обърках.

Аманда продължаваше да стои като ударена от гръм. След онзи последен ден Пол не излизаше от ума й. Помнеше лицето му, начина, по който я прегръщаше, целуваше и правеше любов с нея, помнеше как говореше за мечтите си. А в тези мечти не фигурираха деца и семейство, но все пак го познаваше само от няколко месеци.

— Колко е красив! — каза Пол, вперил възхитен поглед в Томи. — Прилича изцяло на теб. — Въздъхна дълбоко. — Много съжалявам, Аманда. Наистина много. Кой знае колко трудно ти е било приз тези месеци.

Тя също пое дълбоко дъх. Думите му съживиха гнева й и я накараха да се опомни.

— Беше истинско изпитание — изрече спокойно, — но обожавам всеки миг от това изпитание.

Двойка с бебешка количка се опитваше да се размине с тях и Аманда се отмести. Загледа се след мъжа и жената. Той буташе количката, а тя го държеше под ръка.

Нейните мечти и действителността бяха в пълен контраст. Обърна се, за да провери дали мъжът от парка не я е проследил. Наблюдаваше ли я в момента? Западният край на Сентрал Парк беше много оживен. Непрекъснато влизаха и излизаха тълпи, хора чакаха по спирките. Може би се спотайваше някъде около входа и я наблюдаваше.

„В момента не съм в къщата, но не съм и длъжна — напомни си тя. — Значи не му влиза в работата да ме шпионира.“

Двама полицаи бавно вървяха покрай парка. В този квартал на всяка крачка имаше ченгета, успокояваше се тя. Срещата с бившия любим беше най-малкият й проблем, макар че доста се учудваше как е попаднал точно на тази улица.

— Как се казва? — попита Пол, пресягайки се, без да сваля ръкавицата си към косата на Томи, която толкова много приличаше на неговата.

Тя замръзна с внезапен пристъп на уплаха от жеста на Пол. Отдръпна леко количката и той се изправи.

— Томас. Томи. Така се казваше бащата на майка ми.

— Хубаво име.

За миг застинаха на този ъгъл и Аманда остана отново поразена от лъжата на мигновението. Ако в момента направеха снимка на майката, бебето и почти едногодишното детенце, кой би предположил, че бащата за пръв път вижда сина си? Кой би предположил, че сърцето на майката в същия този момент кърви, както в деня, когато той я изостави?

— Ще приемеш ли да те заведа на обяд? — попита Пол, а вятърът развяваше русата му косата. — Ще се радвам много просто да поседим, да поговорим, да ми разкажеш за себе си, за Томи. За толкова много неща искам да те разпитам.

Пол вдъхваше такова доверие, изражението му беше толкова нежно, че Аманда изпита желание да го докосне, да го хване за ръка.

„Ставаш смешна! — ядоса се на себе си. — Изостави ме на секундата, когато му казах, че съм бременна. Скри се и не отговаряше на обажданията ми, оттогава ни вест, ни кост от него.“

— Какво ли не бих дал да погледам това личице само час — продължи Пол, загледан в Томи с израз на възхита. — Моля те, Аманда. Зная, че жестоко те наскърбих. Отнесох се с теб като… — Погледна встрани, преди да каже: — Отдели ми само половин час, за да се порадвам на теб и Томи. Моля те.

Беше копняла за цял час обяснения. Един час, през който няма да бъде затворничка в тази проклета къща, няма да спазва правила и да бъде наблюдавана с презрение от един непознат.

Кимна в знак на съгласие и лицето на Пол се отпусна.

* * *

След като остави количката на Томи до малката кръгла маса в един прелестен италиански ресторант, седна и се загледа за миг в Пол. Изразът му беше многообещаващ, пламенен, развълнуван. Гледаше Томи с благоговение и почуда. Всяко помръдване на бебето предизвикваше усмивка на лицето му, всяко леко покашляне — тревога.

Сервитьорът донесе веднага менюто, вода с лед, панерче с топли багети и пак забърза нанякъде.

— Благодаря ти, че се съгласи да обядваме заедно — каза Пол. — Предполагам, че сигурно ме мразиш.

— Не те мразя, Пол. Не мога да мразя бащата на детето си.

Не й се вярваше, че седи срещу бащата на своя син, за да уточнят отношенията си, че ще обядват заедно в ресторант, сякаш обяд с Пол Суинуд е най-обикновеното нещо на света.

И не го мразеше. Беше баща на детето й. А заради Томи щеше да контролира гнева и мъката, нямаше да споменава сълзите и безсънните нощи, нито бременността, раждането и отглеждането на Томи без ничия помощ. Нищо повече не искаше.

Той й подаде панерчето с багетите.

— Обичаше много чеснови хлебчета, нали?

— Да, обичам. — Взе си тя едно и отхапа от вкусната багета.

Той остави още една в чинията й и сервира една и за себе си.

— Нямаш представа колко ми олекна, когато ми каза, че не ме мразиш и че съществува възможност за ново начало.

Ново начало ли? Да не изпитва омраза е едно нещо, а ново начало според всякакви критерии е съвсем друго.

— Ти ме нарани повече, отколкото бих могла да опиша с думи — отвърна му тя. — И лиши Томи от баща. Следващия месец ще стане на година.

— Ще ме оставиш ли да ти обясня защо постъпих по този начин? — попита той. — Зная, че няма извинение, което да оправдае поведението ми, но мога ли поне да се опитам да ти обясня?

Аманда погледна Томи, прехапа устни и кимна.

Сервитьорът донесе поръчката и ги прекъсна. Аманда не бързаше да чуе разказа на Пол. Какво ли би могъл да измисли? А тя искаше ли изобщо да го изслуша?

Пол въздъхна дълбоко.

— Знаеш, че съм скъсал всички връзки с баща ми, нали?

— Да, разбира се.

Много добре си спомняше кратките му бележки за неговия баща и за техните ужасни взаимоотношения. Веднъж, когато й разказваше за баща си, се разплака. Тогава за пръв път видя мъж да плаче. Сълзите бликнаха изведнъж, той се смути, преглътна ги, но явно беше дълбоко разстроен. Всъщност историята с баща му беше причина да се привърже към него толкова бързо. Много вечери обсъждаха въпроса дали е по-добре да имаш баща, с когото си във всекидневен конфликт и никога не постигаш разбирателство, или баща, с кого не си в конфликт, тъй като той просто не присъства в живота ти. Така и не стигнаха до решение.

— Онази вечер, когато ми каза, че си бременна — започна Пол, — сестрата на моя баща, леля Лесли, ми се обади да ми съобщи, че баща ми е починал. Цигарите си бяха казали думата. Рак на белите дробове.

— О, Пол, съжалявам.

— Той беше само на петдесет и две години — продължи Пол, мачкайки кърпата за хранене върху коленете си. Поклати глава и я отметна назад. Очите му се насълзиха и Аманда видя как се мъчи да не се разплаче. — Когато ми каза, че си бременна, не можех да мисля за друго освен за баща си, който дори на смъртното си легло не ми е простил, че не съм синът, достоен за него. И всичко само защото отказах да следвам право като него, като неговия баща и като бащата на неговия баща. Никога не ми прости, че наруших семейната традиция и станах първият работник Суинуд.

— Така и не успях да го разбера, особено като се има пред вид твоят успех. Създал си своя строителна компания!

— Строителството в представите на баща ми не е професия за образован човек. Какъв сноб! Смята ме за позорно леке, което притеснява майка си с мръсното си работническо облекло.

Аманда поклати глава.

— Защо хората са толкова нетолерантни към личните качества и способности?

— Цял живот съм живял с ужасното чувство, че представлявам едно разочарование за баща си, Аманда. От шест или седемгодишна възраст никога не бях достатъчно добър за него. И когато ми каза, че си бременна, отговорността, която се очаква от мен в подобен случай, ме смути. Ами ако и за собственото си дете се превърна в разочарование? Ако и за него не бъда достатъчно добър или какъвто се очаква от мен да бъда?

За миг тя се зачуди дали и нейният баща не се е чувствал по същия начин. Но подобни чувства не прилягаха на властен и самоуверен човек като Уилям Седжуик. А и у Пол някак си не изглеждаха на място. Беше се показал любящ, изпълнен със самочувствие и жизненост.

— И сега не съм съвсем наясно какво означава едно истинско семейство — продължи Пол. — Ох, виж ме само какви ги дрънкам, като някой ревльо: „Колко съм злочест, тате не ме обича.“ Това не е извинение, че избягах от теб и нашето дете.

Аманда не знаеше какво да отговори. Тогава той сложи ръката си върху нейната. Тя я отдръпна.

— Прощавай — каза той. — Исках само…

„Да те докосна — довърши наум мисълта му, тъй като усети същото внезапно желание. — Не бъди глупава! Не бъди глупава! Не бъди глупава! Този мъж изостави теб и вашето дете.“

— Зная, че извинението ми не струва, но новината за смъртта на баща ми ме беше зашеметила, когато ми каза. И аз избягах, но не постъпих почтено. Не очаквам да ми простиш и все пак държа да знаеш, че страшно съжалявам. Ако има нещо, което мога да направя за теб, ще го направя веднага. Тази година моята фирма беше на добра печалба и успях да поспестя пари. Веднага ще ти напиша чек — засуети се той, изваждайки портфейла си.

— Пол, нямам нужда от твоите пари. Много съжалявам за баща ти.

„Разбирам как се чувстваш.“

— Не е лесно да се отглежда дете с чиновническа заплата — поклати глава той.

Чиновническа заплата! В момента й се стори като че ли не е било. Работеше на щанд за дамско облекло в голям магазин, когато Пол дойде да избира подарък за баба си, и така се запознаха.

— Не се тревожи, Пол — каза тя. — Представи си, че се намираме отново в изходна позиция.

Той я погледна с такава надежда, че тя съжали за думите си. Прозвучаха съвсем различно от онова, което искаше да каже. Щеше да мине много дълго време, преди да си помисли дали да прости на Пол Суинуд за начина, по който се отнесе с нея.

Все пак беше баща на детето й и заради Томи щеше да направи опит за ново начало, за да не расте детето без баща.

Сервираха обеда и докато се хранеха, почти не разговаряха. Беше мъчително да бъде с него, да стои съвсем близо до мъжа, който разби сърцето й. Едно време типични негови жестове я очароваха, като например трапчинката, която се появяваше на страната му, когато се усмихваше, или как прибираше назад лъскавата си коса. Но сега тези жестове само я натъжаваха. И я караха да се чувства още по-самотна, а някога беше жена, която беше готова веднага да се довери и веднага да обикне.

— Трябва да се прибирам — каза тя. — Благодаря за обеда.

— Сега в Манхатън ли живееш? — попита Пол.

Аманда кимна.

— Дай да караме по-кротко с въпросите. Нещо против? Всичко наведнъж не става.

Не беше готова за откровени разговори. Това, че вече знаеше името на нейния… техния… син, й се стори прекалено много. Въпреки че случайни срещи по улиците на Манхатън не бяха нещо необикновено, беше крайно подозрителна към неочакваната му поява точно когато съдбата й се промени. Знаеше ли за нейното наследство и не се ли домогваше до него?

— Да, имаш право, разбирам те — рече той. — Да ти дам ли моя телефонен номер? Аз също живея в Манхатън недалеч оттук. Ще ми се обадиш ли, когато решиш, че имаш желание да се срещнеш с мен отново? Копнея да бъда с Томи, да имам възможността да му бъда баща.

Тя кимна и прие визитната му картичка.

— Ще ти се обадя.

Толкова топло й се усмихна, че и тя отвърна на усмивката му.

После стана и бързо тръгна, бутайки количката с бебето, като се страхуваше да не би да се обърне да го погледне.

* * *

Щом се прибра в къщата и се почувства на сигурно място, Аманда се втурна към телефона, за да се обади на Джордж Харис.

— Съжалявам, госпожице Седжуик, но господин Харис има среща.

— Моля ви, предайте му, че е спешно — настояваше тя.

— Един момент — каза жената с тон, издаващ досада.

Аманда стисна очи и седна на един стол в салона.

„Моля те, обади се!“ — повтаряше тя наум, стиснала телефонната слушалка.

— Аманда, всичко наред ли е? — попита адвокатът. Слава богу!

— Не, нищо не е наред — отговори тя. — Няма да застрашавам живота на моя син, господин Харис. Мъжът, на когото навярно е наредено да ме следи, се занимава главно с това да ме плаши. Днес отивах в парка на разходка и той ме заговори. Бях с Томи. Не искам…

— Аманда, успокой се — прекъсна я господин Харис. — Поеми дълбоко дъх.

„Ти се успокой, ако някакъв тип зяпа прозорците ти и те преследва.“

— Струва ми се, че не мога да понеса — продължи Аманда с разтреперан глас — някой постоянно да ме наблюдава, да следи всяка моя стъпка!

— Зависи изцяло от теб, Аманда — отвърна адвокатът. — Но ако не следваш изискванията в завещанието на баща си, няма да получиш своето наследство.

— Знаете ли кой е този човек? — попита Аманда. — Онзи, който ме следи.

— Съжалявам, Аманда, но не ми е разрешено да съобщавам тази информация. А сега трябва да се върна на заседанието.

„Какво си въобразявам и аз. Та той пет пари не дава за мен“ — помисли си Аманда ядосано и затвори телефона.

Томи се разплака, тъй като му се доспа.

— О, Томи! — Отиде в детската стая и го гушна. — Няма нищо, миличкия ми. Мама е тук. Мама се мъчи да направи живота ти по-хубав.

Залюля го в прегръдките си, докато се успокои и затвори очички. След като заспа, го сложи в креватчето и погали нежната му бузка.

„Ето, имаме покрив над главите си — нареждаше тя сама на себе си. — Много хубав подслон, без да плащаме наем. Ако издържа само един месец, ще мога да живея спокойно до края на живота си. С Томи ще си имаме дом. Дори ще мога да се запиша в колеж за медицински сестри или да следвам медицина.“

Трябваше само да се стегне и да издържи двайсет и девет дни. Ако не се отклонява от правилата, повече няма да има неочаквани срещи с тайния наблюдател.

„Какво се глезиш, просто прави, каквото се изисква от теб — каза си тя и се отправи към дивана в салона за следобедния един час. — След това всичко ще се нареди.“

* * *

До вечерта Аманда игра с Томи, като постоянно се заглеждаше в него, за да търси прилика с Пол. Не откри нито една сходна черта в лицето му, нито в израза, освен косата.

Беше ли готова да даде втори шанс на Пол? А искаше ли? Не биваше да лишава детето си от баща, особено след като този баща се появи, изпълнен с желание да сподели живота им.

Щеше да започне оттук и ще види какво ще се получи.

Тъкмо се приготви да си легне, и се обади Джени. Никога не се беше радвала толкова много да чуе гласа на приятелката си. Разказа й за мъжа в парка и макар че и на Джени случката се стори странна, предположи, че човекът навярно е работил в отдела по охрана в компанията на Уилям Седжуик, и е бил нает за тази глупава задача. Сигурно и на него му харесва не повече, отколкото на Аманда.

Почувства се много по-добре и най-после се отпусна, за да размисли за срещата си с Пол. Унасяше се, когато долови някакъв шум.

Сепна се и се заслуша. Сигурно Томи се обръщаше насън и удряше пречките на креватчето. Пълна тишина.

Трябваше да свикне с къщата, помисли си тя. Със звуците й, с миризмите й. Апартаментът й беше прекалено шумен. Когато затопляше, радиаторът пукаше. Хладилникът жужеше. Градският шум нахлуваше през прозорците дори когато бяха затворени.

Прозорците сигурно бяха много скъпи и дебели, тъй като почти нищо не се чуваше, освен тиктакането на стенния часовник.

Ритмичното тиктакане я успокои и тя най-после заспа.