Джанел Тейлър
Заради теб (7)

Седма глава

След два часа Аманда беше разопаковала багажа си, разгледала къщата и препрочела смешните инструкции три пъти. Клара си тръгна преди няколко минути, все така неразговорлива.

Томи си играеше с една плюшена мишка в кошарката, а майка му стоеше до прозореца в салона, естествено не онзи с кактуса, и се взираше в ясния слънчев ден, мек и топъл за декември. Изпита желание да излезе и да обиколи новия си квартал. Въпреки че беше работила няколко години в Манхатън, никога не се беше разхождала. След работа тичаше към къщи, за да се грижи за майка си, а след това — за Томи. Винаги имаше да пазарува едно или друго, както и безкрайна домакинска работа.

И сега беше в нещо като ваканция. Много съмнителна ваканция. Според инструкциите беше длъжна да седи на кожения диван, никъде другаде, по един час от десет и половина сутринта и от три и половина следобед.

В момента беше десет и двайсет и пет.

Седна. И седя, и седя. Доста дълго изучава портрета на баща си с нейните сестри. Странно как една картина може да внуши усещане за истинско семейство. Уловен беше момент на близост, но този момент не бе характерен.

„Снимките подвеждат“ — помисли си тя.

Трите момичета никак не си приличаха по онова време, макар и да се забелязваше нещо сходно в израженията им — жестът на Седжуик, наследен от Уилям, у когото също се виждаше.

Портретът леко я смути, затова се загледа как бавно тиктакаха стрелките на стенния часовник. Според нарежданията не биваше да прави нищо, докато седеше, включително и да чете. Все пак й беше разрешено да говори на Томи или да му чете, така че извади от чантата си любимата му книжка и започна да му чете приказката за говорещата крава.

Оставаха десет минути до края на часа, когато Томи се разплака истерично. Нищо не би го успокоило.

Защото искаше да бъде изваден от кошарката, но на Аманда не й беше разрешено да става.

„Толкова е нелепо — мислеше си тя. — Няма да спазвам тези тъпи, тиранични правила за сметка на Томи.“

„Някой ще наблюдава постоянно…“

Аманда скочи на крака. Гушна Томи, после отиде до прозореца, за да погледне има ли човек отвън, който да я наблюдава през прозрачните пердета на еркерния прозорец. Само като си го представи и настръхна.

Надникна навън, прикрита зад дебелите завеси встрани. По тротоара минаваха хора, пощальон на колело разнасяше вестници и писма. Наблюдаваха ли я в този миг?

„Колко противно! Няма да го правя цял месец — каза си Аманда. — Няма начин.“

„А после? — обади се друг глас. — Да започна с въпроса къде ще се денеш, като напуснеш тази къща.“

Имаше нужда да подиша свеж въздух, да помисли.

Удари единадесет и половина. Поне единият час мина.

Облече Томи с яке, сложи му шапка, приготви му храна и се отправи навън.

Олекна й, когато излезе от каменната къща.

Свежият въздух лъхна приятно лицето й. Подкара количката с бебето към ъгъла, почака на светофара да светне зелено, за да пресече към западния край на Сентрал Парк.

Тъкмо наближи входа на парка и Томи се разплака, затова седна на една празна пейка до сергия за хотдог, вместо да се блъска в тълпата. Тийнейджъри със скейтбордове, майки с колички, хора с кучета, тълпа от различни възрасти и националности влизаха и излизаха. И гълъби. Цели пълчища.

— Едно нарушение — изрече дълбок мъжки глас. — Още две и оставаш на улицата.

Аманда се извърна стреснато. До нея на пейката седеше много красив мъж с черна коса и черни очи. Изглеждаше на трийсет и две-три години.

Държеше лист за писмо, който на пръв поглед приличаше съвсем на нейния с инструкциите на Уилям.

— Параграф втори, точка втора — продължи мъжът, без да я поглежда. — „Аманда Седжуик е длъжна да седи на кожения диван в салона по един час два пъти дневно — в десет и половина и в три и половина.“

Аманда настръхна и се хвана за количката на Томи.

— Кой сте вие? — попита. — Откъде знаете името ми? Как разбрахте, че съм станала по-рано?

„Някой ще те наблюдава…“

— Работата ми е да зная — отговори той и прибра писмото във вътрешния джоб на коженото си яке.

— А вие какво… — извика, но само изплаши Томи и той се разплака.

Наведе се да го успокои, като разчиташе, че и самата тя ще си възвърне самообладанието. Когато се извърна, непознатият беше изчезнал.

* * *

Подухваше леден вятър в ранния следобед и Итън уви шала по-плътно около врата си, крачейки по авеню „Колумб“. Мъчеше се да забрави бебето в количката.

И Аманда.

Защо трябваше да бъде толкова красива? Защо трябваше да се намеси и бебе? Защо самият той беше замесен в тази история?

„Не си длъжен“ — натякна си той. Уилям беше поискал услуга от него. Нищо не му пречеше да откаже и още не беше късно да се разкара от тази забъркана работа, да се прибере вкъщи и да види какви поправки вълнуваха Ник Мороу.

„Ти имаш нужда от поправка“ — промърмори на себе си.

Разбираше защо Уилям Седжуик го беше помолил за тази особена услуга. Уилям вече веднъж го беше сглобил наново и сега беше влязъл още веднъж в ролята на добрия самарянин, като връщаше Итън у дома при жена и бебе.

Но защо тази жена и това бебе? И защо, за бога, Итън? Защо Уилям е пожелал един отчаян и съсипан отшелник да се навърта около красивата му дъщеря и мъничкия му внук?

„Мамка му!“ — изруга той и ускори крачка. Вървеше бързо без посока.

„Без посока.“

Някога подобна фраза за Итън беше пълна глупост. Едно време всяка секунда от неговия ден беше разпределена и всяка стъпка — целенасочена. Нямаше нито време за шляене, нито беше в негов интерес. Или пък да се отдаде на размисъл. Нямаше време за друго освен за бизнес.

Итън Блек, бивша корпоративна акула, един от най-безогледните бизнесмени в Ню Йорк, нямаше да стане мултимилионер, ако си беше губил времето.

Пред очите му беше бебето на Аманда с дебелото синьо якенце и нахлупена шапчица. Стисна очи, за да прогони образа.

Томас Седжуик, на единадесет месеца.

Седжуик. Аманда беше дала на детенцето си своето име. Сигурно за да изкопчи пари. В досието, което му връчиха адвокатите на Уилям, пишеше, че бащата на Томас Седжуик е извън цялата ситуация.

Извън цялата ситуация. Итън се питаше какъв ли баща щеше да бъде на своето дете. Много добре му беше известно. Щеше да се появява с най-груби ругатни. Рядко щеше да вижда детето си или да чува гукането му. Щяха да го показват само за да спазят приличието, когато на Итън му изнасяше. Както беше с Катрин.

Друг образ се изправи пред очите на Итън. Този път на жена, красива жена с дълги, меки, руси коси и умни сини очи, с фигура на зайче от „Плейбой“ и солидно образование в девически колеж.

През седмицата преди да умре, Катрин беше обявила публично бременността си. „Господин и госпожа Итън Блек очакват своето първо дете…“

След смъртта на Катрин, щом зърнеше детенце и особено в прегръдките на майка му, се задушаваше. Все се питаше дали косата на детето му щеше да бъде права и черна като неговата, или като на жена му… на покойната му жена… чуплива и руса. Неговите тъмнокафяви очи ли щеше да наследи или нейните сини.

Мислеше си за своята неспособност да предпази любимите си същества и за битката й до последен дъх да запази семейството им.

Битката й до последен дъх. Итън никога нямаше да разбере как е изживяла Катрин последните си секунди и може би трябваше да бъде благодарен за това. Според медицинския доклад и данните от местопрестъплението Катрин е била застреляна от далечно разстояние, вероятно от снайперист. Не е знаела, че към нея лети куршум. Умряла е много бързо, ако не мигновено.

Бебешките терлички, които плетяла, били намерени в краката й. Светложълти, тъй като не знаеха дали бебето, което носеше, ще бъде момченце или момиченце. Беше рано да се установи, пък и Катрин не искаше да знае.

Може би и в този случай така беше най-добре.

Катрин беше бременна в третия месец, когато умря.

Нейната смърт и смъртта на нероденото детенце бяха по негова вина.

— Ти не си виновен! — беше му казал Уилям Седжуик. И полицаите казаха същото. Психиатърът потвърди. Но мнението на родителите на Катрин беше различно. Настояха да погребат Катрин до другите покойници от семейството в Пенсилвания, където беше израснала и където живееха роднините й. Итън не се възпротиви.

Достатъчно беше, че нейният живот и животът на нероденото й дете бяха отнети тук. Катрин нямаше да намери вечния покой в този град.

Той вдъхна жадно ледения въздух. Около него вървяха тълпи, стотици се изнизваха забързани, но той можеше да се усамоти в своята хижа в Мейн и беше много благодарен за това. Така стояха нещата с Ню Йорк. От осемте милиона души никой нямаше да забележи сълзите в очите на възрастен мъж.

Или убиец, който застрелва посред бял ден бременна жена, плетяща бебешки терлички.

Итън нямаше представа какво щеше да прави, ако Аманда беше влязла в парка. На никаква цена кракът му нямаше да стъпи там. А мисълта как постепенно се изгубва в тълпата, без да може да я наблюдава, щеше да го съсипе.

„Паркът е абсолютно безопасен — каза си той, — освен ако не става въпрос за съпругата на Итън Блек.“

Не биваше повече да се тревожи; от три години насам той не беше Итън Блек. Но се тревожеше.