Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите Седжуик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Watching Amanda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2011)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Джанел Тейлър. Заради теб

ИК „Плеяда“, София, 2010

Американска. Първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-303-7

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

На следващия ден Аманда готвеше вечеря за себе си и Томи, настанен в неговото високо столче, когато се почука на вратата. Тя подскочи и едва не изпусна тавичката с пилето върху линолеума на пода.

Пъхна пилето във фурната, махна престилката си и се приближи на пръсти до вратата. Заслуша се за миг, после погледна през шпионката. Навън нямаше никого. Но това не означаваше, че не се крие някъде отстрани.

Погледна веригата и специалните заключалки. Нямаше начин да се влезе през вратата. В пространството между веригите, заключалките и решетките на аварийния прозорец тя беше в безопасност.

Надникна през прозореца на гостната. Един мъж стоеше в сенките в двора насреща. Като че ли гледаше нагоре… към прозореца на Аманда. Към Аманда. Извърна се към сина си, толкова щастлив в неговото столче. Това не беше живот, постоянно да бъде на тръни. Къщата й предлагаше възможност за ново начало и заради Томи щеше да го приеме.

* * *

Нямаше да й отнеме много време да събере вещите си. На Аманда й се искаше да се бави много, много дълго, тъй като се чувстваше безкрайно неподготвена да се мести в къщата на баща си. Но не й оставаше нищо друго, освен незабавно да отиде там. В писмото беше посочена дата и тя реши да спазва правилата, освен ако в даден момент не станеха неприемливи.

Джени и Лети й помагаха. Аманда прецени, че без работа няма да има възможност да задържи апартамента, затова в един и същи ден щеше да освободи жилището и да се премести. Лети опаковаше книгите от малката библиотека на Аманда, както и албумите. Разгърна първия албум на Томи с поне сто снимки от първата седмица на неговия живот.

— Кой е този готин тип? — попита Лети, показвайки й снимка „Полароид“, пъхната между страниците на албума.

Пол Суинуд. Бащата на Томи.

Да подреди снимката в албума, й се струваше нередно, а, от друга страна, Томи един ден щеше да попита кой е бил баща му. Друга фотография на Пол нямаше.

— Бащата на Томи — отговори Джени вместо Аманда, когато стана ясно, че тя се притесни.

Лети прибра снимката в албума.

— Ах! Дано не съм те разстроила, мила. Не зная много за личния ти живот, но съм сигурна, че мъж в този апартамент не е влизал.

— Няма нищо, Лети — каза Аманда. — Споменът за Пол много отдавна вече не ме натъжава. — Как й се искаше да беше така и колко жестоко се самозалъгваше! — Изпари се в секундата, когато му казах, че съм бременна.

„И отнесе сърцето ми, надеждата, вярата…“ Томи имаше лъскавата, гъста, руса коса на баща си, но иначе приличаше на Аманда и слава богу.

— Съжалявам, миличка — промълви Лети.

— Имам си Томи и само това е от значение. — Лети стисна ръката й. — Мисълта, че си само през една врата, ме успокояваше и това ще ми липсва — продължи Аманда. — Държа се с мен чудесно, като истинска приятелка. Не мога да си представя как бих се справила с Томи без теб. Не зная как да ти благодаря!

— Радвам се, че бяхме заедно, а пък сега ще ти идвам на гости във фамозната къща на баща ти до Сентрал Парк.

Аманда се усмихна.

— Надявам се да идваш, Лети. Особено след като странните инструкции на баща ми ще ме ограничават.

Джени уви последната стъклена чаша с вестник, подреди я в кашона, затвори го и написа върху капака адреса.

— На път си да промениш живота си, при това към много по-добро. Страшно се гордея, че склони да изпълниш изискванията в завещанието.

„Ще се въздържа от възгордяване поне месец“ — помисли си Аманда и стомахът й се сви.

* * *

В сияйната, ранна съботна сутрин Аманда застана на Западна седемдесет и четвърта улица, с една ръка буташе количката на Томи, в другата държеше претъпкана торба. Шофьорът на таксито остави двата й куфара на тротоара, усмихна се и потегли, а тя впери поглед в изумително красивата къща, облицована с червеникавокафяв камък, която щеше да бъде нейният дом.

Ако не оплеска тъпите правила на Уилям.

Къщата се намираше между други, също толкова красиви сгради, улицата беше обградена от двете страни с дървета, а Сентрал Парк се виждаше буквално на един хвърлей.

— Колко е различно от стария ни дом — каза тя на Томи, приклекнала до него. Беше го опаковала в спален чувал и със синя вълнена шапка на главата с емблемата на „Янките“, подарък от мъжа на Лети. Закръглените му бузки бяха порозовели от щипещия декемврийски студ. — Не е ли чудно хубава, Том? И ти ще си имаш стая, истинска детска стая.

Но без неговото креватче. Щеше да й бъде странно да живее без своите мебели. Когато вчера Аманда взе ключовете от Джордж Харис, адвокатът й обясни, че къщата е напълно обзаведена, включително и с детска стая, така че на Аманда и Томи ще им бъдат необходими само дрехите. Таксите за поддръжка на къщата били платени от кантората, както и за прислугата — чистачка и общ работник. Дори хладилникът и шкафовете били заредени с храна поне за седмица.

Аманда прибра на склад своите мебели, които никак не бяха много. Само веднъж да успееше да си поеме дъх, да помисли, да си направи план, ще започне да търси апартамент за себе си и Томи. Не вярваше, че къщата ще се превърне в неин дом. Сигурно имаше някаква уловка, скрита зад тъпите правила в писмото. Трябваше навреме да осигури нов апартамент, за да има право на избор.

— Знаеш, че мразя да натяквам — беше й казала Джени вчера, — но как си го представяш на практика? Как ще докажеш, че имаш доходи, за да плащаш наема?

„Уместен въпрос“ — отбеляза си Аманда.

— Скъпа, приеми — не престана да настоява добрата й приятелка. — Прави, каквото трябва да правиш. А това означава да живееш под контрол само месец. Чудо голямо! След като стане твоя, ще я продадеш, ще си купиш по-скромно жилище и останалите пари ще вложиш за бъдещето на Томи.

Джени беше права и Аманда го знаеше. Има време за гордост и време за реализъм.

Точно в момента беше време за реализъм.

— Хайде, Томи, влизаме — прошепна тя, набирайки кураж.

Имаше три входа. Единият беше великолепен, с красива черна врата, до която водеха шест изящни стъпала; другата врата, две стъпала по-долу, беше червена, с орнаменти от ковано желязо. Имало и трети вход откъм градината отзад, за който я осведоми адвокатът. Аманда избра червената врата. Взе Томи на ръце, бутна портата и вкара количката с крак зад оградата. Трябваше да се върне за куфарите и с малко късмет дано да бяха още отвън.

Ключът, който получи от господин Харис, се превъртя плавно. Отвори вратата и прекрачи прага. Въздъхна дълбоко, затвори и пристъпи в обширно фоайе, чиито стени бяха в убито червено и украсени с прелестни акварели и литографии в ненатрапващи се размери.

— Подранила си.

Аманда подскочи. Жена на около петдесет, с проста сива рокля и престилка, стоеше срещу нея. Държеше гъба за почистване и кофа с препарати.

— Изплаши ме — отвърна й Аманда със стаен дъх.

— Подранила си — повтори жената. — Аз съм Клара Мот, икономката на господин Седжуик.

— Да, разбира се! — усмихна се Аманда. — Клара! Ето ме мен — Аманда Седжуик.

Спомняше си много добре Клара от летните ваканции във вилата в Мейн. Много години бяха минали, откакто я видя за последен път, и тя беше поостаряла, но най-драматичната промяна беше в поведението й.

— Помниш ме, нали? — попита Аманда.

Не получи отговор.

— Дъщерята на Уилям Седжуик — поясни Аманда, смутена от студенината на Клара.

— Знам коя си — заяви жената и кафявите й очи се спряха само за миг върху нея. — Бях задържана да продължа да чистя къщата два пъти седмично — сряда и събота.

Аманда почака да чуе още нещо от Клара, като например нещо за смъртта на баща й, но икономката не каза нищо.

— Сряда и събота — повтори Аманда, кимайки. — Това е моят син Томи — добави.

— Имам много работа — заяви Клара, хвърляйки поглед на бебето. Остави кофата на пода. — Не бих желала да използвам препарати с остра миризма, когато бебето е в стаята.

„Слушам, шефе — рече си Аманда. — Свободно!“

Може би Клара тъгуваше за господаря си, при когото беше работила много дълго. Или се тревожеше, че е останала без работа след смъртта на Уилям.

— Много си внимателна — постара се да бъде учтива Аманда. Знаеше старата поговорка, че блага дума и железни врати отваря, затова се надяваше нейната учтивост да предразположи Клара.

— Ето там е стълбището за горния етаж — посочи икономката към дъното на фоайето, по-голямо от дневната в бившия апартамент на Аманда. — Ще внеса куфарите.

— Благодаря.

Клара излезе и след минута се върна с двата куфара. За петдесетгодишна жена беше наистина яка. Остави куфарите до стълбището, после веднага се хвана на работа, като взе да бърше праха от старинна, красива масичка с много статуетки върху нея.

Беше почистила идеално. Подът от черни и бели мраморни плочи блестеше, а над него висеше поразителен полилей със стотици малки лампички, по които не се забелязваше и прашинка.

Имаше още три затворени врати. Аманда се огледа, за да се увери, че нищо не заплашва Томи, и го сложи на персийската пътека, която се спускаше по стълбите. Той веднага започна да пълзи и да гука. Тя извади от торбата говорещо мече и го сложи в ръчичките му, после разгъна писмото с инструкции от господин Харис.

В действителност от баща й.

„Къщата е на четири етажа. На първия, само няколко стъпала от нивото на улицата, има баня, две спални за гости, пералня, малък склад и вход към вътрешния двор. На основния жилищен етаж се намират кухнята, трапезарията, салонът и гардеробна с тоалетни принадлежности за гостите. На следващия етаж са спалнята с баня на господаря и още две спални с баня. На най-горния етаж се намират помещенията за прислугата, но те не се използват.

Аманда ще спи в червената спалня, а Томи — в синята детска стая до нейната. На Аманда се забранява да влиза в спалнята на господаря — бялата стая. Забранява й се да използва гардеробната на приземния етаж, дори само за да се огледа в огледалото. Забранява й се да отваря прозореца до кактуса в салона. Забранява й се да отваря шкафа над фурната…“

„Защо, по дяволите, не бива да отварям някакъв си кухненски шкаф?“ — каза си тя. Тези правила й се струваха глупави.

Аманда почувства, че я гледат. Извърна се, но Клара лъскаше усилено краката на масичката.

„Ти ли си тайният агент?“ — зачуди се тя. Не, как би могла да разбере дали Аманда спазва изискванията, ако идва само два пъти седмично.

Гушна Томи и тръгна по стълбите към горния етаж. Стигна задъхана последното стъпало.

Ахна, обгръщайки с поглед разкошно подредения салон. Върху скъпия паркет беше постлан персийски килим в бледосини и златисти тонове. Огромен кожен диван доминираше в единия край на гостната, а срещу него от двете страни на камината имаше два старинни светлосини стола, върху които бяха сложени възглавнички, за да бъдат удобни. А до дивана, в пълна дисхармония с обстановката, беше поставена детска кошарка, пълна с плюшени играчки. В еркера пред прозореца имаше малък роял. Живописни платна красяха стените, а в ъглите се виждаха различни скулптури. Имаше само едно растение в еркера — грамаден кактус до прозореца, до който Аманда не биваше да припарва.

„Най-обикновен прозорец“ — помисли си тя, поглеждайки разкошните кадифени завеси.

А над камината висеше портрет на Уилям, Аманда и нейните сестри.

Тя притисна Томи още по-силно и вдъхна чистата, свежа миризма на неговата коса.

— Погледни, миличък, ето там е мама като момиче. Само на шестнадесет години. А това са лелите ти Оливия и Айви. А пък този мъж е твоят дядо.

Най-неочаквано очите й се насълзиха.

„Но ти няма да го познаваш. Аз също не го познавах.“

Портретът очевидно беше поръчан от Уилям да бъде нарисуван по снимка. Аманда си спомни онзи ден, наистина забележителен, защото Уилям го прекара с дъщерите си. Момичетата тъкмо сядаха да обядват, когато той дойде, отбеляза колко е хубаво времето и помоли Клара да ги снима. Оливия, която имаше претенциите на фотограф, ги подреди под едно люляково дърво и едва тогава даде знак на Клара да снима.

Нямаше допир. Нямаше прегръдки. Нито една от тях не се усмихваше, също и Уилям.

Погледна още веднъж картината, тръгна по бледожълтия коридор към задната част на къщата и се озова в слънчева кухня с бар плот за хранене, около който бяха подредени високи столчета, а на една кукичка висяха няколко лигавничета. В съседство с кухнята се намираше малка официална трапезария. Стените тъмнееха в червено, а във вградени шкафове се виждаха изящни порцеланови и кристални сервизи. На масата от полирано дърво имаше разкошен свещник. Аманда не знаеше дали ще й се услади храната тук, но трапезарията беше много красива.

Още по-нататък по коридора попадна в библиотека с рафтове от земята до високия четири метра таван. Книгите обхващаха всички възможни теми. Даже имаше четири реда книги за отглеждане на бебета и деца, както и още една кошарка до много удобен на пръв поглед фотьойл.

Томи кротуваше в прегръдките й и Аманда предприе обиколка и на следващия етаж. В коридора след стълбите се виждаха четири врати. Тя предположи, че бялата е за спалнята на господаря, в която й беше забранено да влиза. Сребърен ключ с орнаменти, висеше завързан с панделка за дръжката на вратата.

Имаше още червена врата, синя и бледожълта. Бледожълтата водеше в голяма светла баня с приготвени меки хавлии и разноцветни сапуни, наредени до умивалника. През червената врата се влизаше в спалнята на Аманда. Стените бяха в по-убито червено, отколкото вратата и пространството в нея бе заето главно от легло от тъмно дърво с балдахин. Тоалетната масичка беше старинна, с огромно овално огледало и комплект сребърни гребени и четки за коса, а непосредствено до него беше гардеробната, доста голяма при това.

На пода имаше великолепен кръгъл килим. Аманда сложи Томи в средата и детето задъвка щастливо гумената играчка, която тя му подаде.

За миг застина, загледана в сина си. Тази сутрин се събуди без кихавици, кашлица или хрема и страните му бяха прасковени, а не трескаво червени.

„Дотук добре“ — помисли си Аманда и приседна в края на леглото, което през следващия месец щеше да бъде нейно.

С въздишка се отпусна на мекия матрак. Мечешко леговище. Ужасно удобно.

Малка снимка в позлатена рамка на нощното шкафче привлече погледа й. Взе я и ахна от изненада.

Беше снимка на майка й.

Притисна я до гърдите си, после се загледа в красивото лице на майка си. На снимката беше много млада, на двайсет и една-две. На Аманда й стана чудно винаги ли е стояла тук тази фотография, на това шкафче, в тази стая.

Не, това беше невъзможно. Уилям и майката на Аманда са били заедно преди двайсет и девет години за много кратко време. След нея той е имал връзки с много други жени. Даже не й се мислеше колко. Сигурно беше запазил снимката и беше поръчал на някого, най-вероятно на Клара, да я остави в стаята, която щеше да заеме Аманда, както и да извърши всичките нелепи цветни указания, да набави бебешките принадлежности.

Томи се разхленчи. Спеше му се.

— Време е да видим твоята стая, сладурче — каза му тя.

Погледна още веднъж снимката на майка си, върна я на мястото й и се отправи към следващата врата.

Онемя. Детската стая изглеждаше точно такава, за каквато си беше мечтала. Никога не беше имала пари за красиви вещи, които галят окото и възбуждат въображението, като например миниатюрни играещи маймунки, висящи от стените на дълги опашки, жълти етажерки със стари колички и влакчета. До едната стена бяха строени десетки плюшени животинчета, големи и малки, всичките нови, чисти и прелестни.

Тонът на стените беше син, а името на Томи беше изписано с големи букви над креватчето му. Имаше още маса за преобличане, малък гардероб и шкаф.

За човек, който не пожела да види своя внук, беше стигнал до крайност, за да обзаведе за Томи стаята мечта. Но от това се почувства още по-объркана и внезапно я обзе мрачно предчувствие. Какво бе замислил Уилям?

Аманда смени памперса на Томи, облече му пижамка и застана в очакване да се разхленчи от непознатото място. Но нищо подобно не се случи. Детето затвори очички, сложи ръчичка на страната си и моментално заспа.

Аманда се загледа в сина си, така блажено заспал в новото си креватче, и за пръв път се почувства спокойна. Може би се тревожеше напразно.

Не знаеше оттук нататък какво да прави. Можеше да си извади дрехите от куфарите, да обиколи стаите… или да покани Клара на чай и да я поразпита за баща си.

Излезе на пръсти от детската стая, като остави вратата открехната. Тръгна към долния етаж, изненадана от тишината. Да не би Клара да си беше тръгнала?

Не, бършеше прах от пианото.

— Клара, ще си направя чай. Мога ли да те отвлека за кратка почивка?

— На работа съм, госпожице Седжуик — отговори тя, наблягайки на „госпожица“. — Не почивам, докато не свърша със задълженията си.

— О, да — съгласи се Аманда. — Откога работиш при баща ми?

Забеляза как жената видимо настръхна при думите „баща ми“.

— Не обичам да се разтакавам — отговори икономката. — Ако седна да си приказвам, преди да се усетя, ще мине час.

Аманда кимна. Безупречната Клара щеше да бъде костелив орех. Пък и жената едва ли знаеше кой знае какво за Уилям. Не беше от онези икономки, които живееха постоянно в къщата, и никога не е била, освен през летните ваканции в Мейн, когато баща й предимно отсъстваше.

„Да бъде както искаш, Клара — помисли си тя. — Засега. Но в края на краищата ще те накарам да омекнеш.“

Аманда огледа непривичната обстановка. Томи спеше, нямаше с какво да се захване, а Клара чистеше. Не беше свикнала да разполага със свободно време. А как щеше да мине цял месец?