Джанел Тейлър
Заради теб (5)

Пета глава

Аманда не можа да заспи. За кой ли път! Погледна часовника на нощното шкафче.

Петък, пет часът сутринта, десети декември.

Денят за получаване на плика.

Откакто излезе от адвокатската кантора, за нищо друго не беше способна да мисли. Какво ли имаше в този плик? Какъв ли беше? Подпечатан? От обикновена хартия? Дали имаше писмо в него? Или чек? Или нещо за спомен?

— Каквото и да е — беше й казала вчера Джени, когато се разхождаха с Томи в парка, — приеми го.

Аманда се отпусна по гръб и дръпна завивката до брадичката си. „Приеми го.“

Прекара целия си живот „приемайки го“. Прие, че няма баща. Прие, че нейният син няма нито баща, нито дядо. Прие, че има сестри, от които бе напълно отчуждена.

„Когато не зависи от теб да промениш нещо — напомни си тя, — просто го приеми. Не можеш да командваш хората, а само себе си.“

И така, щом въпросът опреше до съдържанието на плика, не й хрумваше никаква идея какво я чака.

Не искаше да остане с пръст в устата само заради гордостта си или за да натрие нечий нос. Но не желаеше и да живее с парите на баща си, който всъщност не й беше никакъв баща. Уилям Седжуик и Пол Суинуд й доказаха, че само кръвна връзка не е достатъчна да направи от мъжа баща.

Любов. Внимание. Грижа. Единодушие. По този начин се изгражда едно семейство.

— Колко пари имаш в сметката си? — беше я попитала Джени вчера. — Колкото да си плащаш наема още два месеца и малко отгоре, нали? Ами след това?

— Ще си намеря работа — й бе отвърнала Аманда, тъй като не се осмели да признае пред приятелката си колко отчаяно е положението й. — Имам осеммесечен стаж на рецепцията на голям хотел. В Ню Йорк има безчет хотели. Все в някой ще ме вземат на работа, сигурна съм.

Цели два месеца се лута, докато се откри вакантно място в „Метрополитен“.

— Ами да — иронично беше отбелязала Джени, — и аз съм сигурна, че бившата ти началничка ще ти даде блестяща препоръка.

Тук Джени я хвана натясно.

Аманда седна в леглото и се облегна на възглавниците.

— Мамо — промълви тя, загледана в тъмнеещото сутрешно небе, — как да постъпя?

Майка й щеше да й каже, че Томи е най-важното нещо и че ако се нуждае от парите, които нейният баща й е завещал, да ги приеме с благодарност и да си представи, че точно когато е в безизходица, някой бди над нея.

Щеше още да й каже, че нея не са й били необходими парите на Уилям само защото е имала малко в наследство от своите родители, които да й осигурят известна сигурност, в случай че остане без работа. Тези пари се стопиха по време на боледуването й. А с нейната застраховка „Живот“ Аманда покри сметките за грижите по Томи, който се роди недоносен.

И все пак напусна работата си. Беше твърде възможно в плика да има нещо дребно, медальон например, или указания за надгробната плоча на Уилям.

„Няма нищо по-хубаво от малко сарказъм сутрин рано.“

Възможно беше в плика да има писмо. Дълго, написано на ръка писмо от нейния баща, с обяснения „защо“. Обяснения, че я е обичал, че е обичал Оливия и Айви, че съжалява задето не е бил добър баща.

„Трябва само да си намеря работа“ — успокояваше се Аманда, загледана как навън се зазорява. Каквато и да е работа, за да може да си плаща наема и сметките. А това не беше невъзможно.

„Каквото и да има в този плик, то не зависи от мен.“

„Моля, нека да бъде писмо — мислеше си тя, докато Томи се размърдваше в своето креватче. — Само толкова искам.“

* * *

— Оттук, госпожице Седжуик — поведе я секретарката на Джордж Харис.

Аманда я последва със скована походка в кабинет, на чиято врата имаше табела „Забранено за външни лица“. Беше обзаведен само с полирано бюро и един стол.

— Господин Харис ще дойде веднага — каза секретарката, излезе и затвори вратата.

Младата жена обиколи стаята, после седна с вперени във вратата очи.

Погледна часовника си. Минаваше девет сутринта. Беше кръстосвала апартамента си замаяна, притеснена, изгриза си ноктите, докато Лети не почука на вратата, за да гледа Томи. Дойде времето да тръгне, а краката й не я слушаха.

— Всичко ще се нареди — беше я уверила Лети. — Не се чуди какво ще стане, успокой се, ще се справиш. Винаги си се справяла. Повтаряй си го, точно това не забравяй.

„Повтори си го сега“ — помисли си Аманда, когато вратата се отвори и влезе господин Харис с дипломатическото куфарче в ръка.

Адвокатът поздрави сърдечно и постави куфарчето на бюрото пред Аманда. Извади връзка ключове от джоба си и го отвори, а Аманда затвори очи.

— Да не ви прилоша? — попита господин Харис.

— Не, само съм малко нервна.

Усмихна й се със съчувствие, после извади от куфарчето един най-обикновен бял пощенски плик.

— Заповядайте вашия плик — остави го той на бюрото пред нея. — Длъжна сте да го отворите до полунощ. Обясненията са предназначени лично за вас, но ако имате някакви въпроси, моля, не се колебайте да се обадите.

— Благодаря, господин Харис — погледна го тя с надежда, че ще каже още нещо, за да я насърчи. Но адвокатът затвори куфарчето, взе го и излезе.

Щом вратата се затвори, Аманда се загледа в плика пред себе си. Върху него беше напечатано с най-обикновен шрифт „Да се отвори от Аманда Седжуик на десети декември.“

Тя го взе. Беше лек като перце. В него освен лист хартия друго не би могло да има. Или чек.

Прехапа устни, обърна го, но на гърба нищо не пишеше. Искаше й се да го отвори, всичко вече да е свършило.

Накани се да пъхне палеца си и да го разкъса, но поклатя глава и прибра плика в чантичката си.

По-добре да го разпечата вкъщи. Кой знае какво имаше вътре! Чек за едно пени ли? Или за милион долари? А дали не беше писмо, в което нейният баща й обяснява защо не е пожелал да й бъде баща?

„Стига вече. Да си тръгвам — каза си. — Да се прибера, да освободя Лети и тогава да го отворя. Може би ще ми уреди живота веднъж завинаги.“

* * *

— Отвори ли го? — попита Джени.

Аманда се взираше в плика пред себе си върху кухненската маса и усукваше около пръстите си телефонния кабел. Откакто се върна вкъщи от адвокатската кантора, Джени й се обаждаше за втори път.

— Не още.

Джени извика:

— Аманда, как можеш да понасяш това напрежение? Убиваш ме!

„Ей така, понасям го“ — помисли си тя. Беше го понасяла двайсет и осем години и сега беше последната й възможност да се помири с мъжа, който й бе дал живот.

— Нали знаеш, че неведението е благословено — отговори Аманда. — Имам чувството, че след като го отворя, целият ми свят ще се промени… или пък няма, което е почти толкова мъчително. — Седна на един стол и се загледа през прозореца. — Изплашена съм, Джен. Страхувам се от онова, което е в този тъп, тънък и лек плик.

— Зная — каза Джени. — Но ти отдавна си осъзнала страховете; си, Аманда. Каквото и да има вътре, ще го понесеш. Сигурна съм.

— Благодаря ти, Джени.

— Обади ми се, веднага щом го отвориш — нареди приятелката й.

„Което може и да не се случи“ — помисли си Аманда.

„Длъжна си да отвориш плика до полунощ“ — беше я предупредил адвокатът.

Жуженето на домофона сепна Аманда. Почуди се кой ли е, тъй като Джени беше на работа, а Лети живееше в същата сграда и нямаше нужда от домофон.

— Да! — обади се.

— Аманда, Оливия е.

Оливия ли?

Натисна копчето, за да отвори входната врата, после отключи и застана на прага, очаквайки Оливия да се изкачи до петия етаж.

Сигурно ще се изненада от неугледната жилищна сграда, в която живееше Аманда, както и от този западнал квартал, далеч от бляскавите светлини и разкоша на Манхатън.

— Няма асансьор — отбеляза Оливия, когато стигна площадката пред апартамента на сестра си. — Добре че тренирам всеки ден.

Аманда се усмихна.

— Така поддържам форма. — „И за мен е добре, понеже нямам нито време, нито пари за фитнес.“ — Заповядай.

Оливия влезе, свали си шапката, ръкавиците и палтото. Аманда ги взе и ги закачи в коридора.

Гостенката се оглеждаше, очевидно изненадана, че Аманда живее толкова скромно.

— Няма да си кривя душата — каза Оливия, отмятайки един дълъг, рус кичур от лицето си. — Умирам от любопитство.

Сестра й се усмихна.

— Не съм отворила още плика.

— Не си ли любопитна? — попита Оливия.

— О, любопитна съм. Само че съм доста нервна.

Оливия кимна.

— Предполагам, че и аз ще бъда, когато дойде моят ред. Но има още една причина, за да те посетя. Видя ли случайно какво пише в този вестник?

Държеше „Ню Йорк днес“, жълт всекидневник, пълен с клюки за богати нюйоркчани. Прелисти го, сгъна го на две и го подаде на Аманда.

„Носи се мълвата, че дъщерите на Уилям Седжуик, един от най-богатите бизнесмени в Ню Йорк и голям филантроп, са били поканени да присъстват на отварянето на неговото завещание само за да чуят загадъчни сведения относно тяхното наследство. Всяка една от тях ще получи по един плик на определена дата, като съдържанието на тези пликове не е известно на абсолютно никого. Колко вълнуващо! Днес Аманда Седжуик, на двайсет и осем, която живее в Куинс, трябва да получи своя плик. Да се надяваме, че нашият информатор ще успее да надникне вътре. Умираме от любопитство!“

Преди Аманда да се съвземе от смайването, звънецът зазвъня отново. Но този път Аманда предчувстваше точно кой идва.

И не сгреши.

Айви.

Като видя Оливия, Айви се разсмя.

— Добре де, предполагам, че всички горим от любопитство да разберем какво има в този плик.

Оливия се усмихна.

— Майка ми не ме остави на мира. Сигурно сто пъти попита разбрала ли съм вече нещо.

Айви се разсмя и свали ръкавиците си.

— Моята също… въпреки че едва ли ви интересува. Ах! — посочи тя вестника. — И аз прочетох този боклук. Партньорите в „Харис, Пинкер и Суифт“ сигурно са вбесени и се мъчат да открият кой от техните стотици служители, от адвокатите до чиновниците, е шпионинът на „Ню Йорк днес“. Знаменитите им клиенти никак няма да са благодарни, че поверителните им дела са публикувани в жълт всекидневник.

Оливия кимна.

— Обадих се на един от отговорните редактори и го помолих да престанат да пускат слухове за мен и моето семейство. Смятам, че това повече няма да се повтори.

— Чудесно — одобри Айви. — И колко нелепо и необмислено внушават, че не наследяваме нищо.

След като сестрите й се настаниха в дневната пред поднос с чай и кифлички с канела, които Лети беше купила сутринта, Аманда взе плика от кухненската маса.

Донесе го в дневната и седна на един фотьойл срещу тях.

— Ще се пръсна от притеснение — каза тя. — Предчувствам, че след като го отворя, връщане назад няма. Но от какво по-точно, дори не зная.

— Разбирам какво имаш предвид — съгласи се Оливия. — Избягвам да се замислям за нашия баща. Аз пък предчувствам, че съдържанието на тези пликове ще ни накара да се замислим.

— Струва ми се, че няма да е зле — добави Айви и взе своя чай. Парата се виеше над чашата. — Съгласна ли си?

Аманда се усмихна и сви рамене.

— Радвам се, че сте тук във всеки случай. Струва ми се, че сама нямаше да се осмеля да го разпечатам. А кой по-добре от вас двете би ме разбрал?

Оливия и Айви закимаха.

— Добре — реши се най-после Аманда. — Отварям го.

Разряза плика и извади само един лист, на който като че ли беше изреден списък с изисквания. Тя обърна листа. Списъкът продължаваше и на другата страна. Надзърна в плика дали не е пропуснала нещо. Не, друго нямаше.

— Какво пише? — попита Оливия.

— Ще го прочета на глас — отвърна Аманда и се изкашля. — „Аманда Седжуик, моята средна дъщеря, наследява дома ми, който се намира до Сентрал Парк, на Западна седемдесет и четвърта улица, ако изпълни всички условия, изредени в списъка.“

Оливия ахна.

— Къщата струва милиони!

— Майка ми ще полудее — обади се Айви. — Доколкото зная, Уилям притежава само три имота — тази къща, вилата в Мейн и малка хижа в Ню Джърси. Споменатата тук сграда е най-скъпа. Оливия е права — струва куп пари.

Аманда погледна сестрите си. Те не изглеждаха разстроени от новината, а по-скоро… любопитни.

— Продължавай по-нататък — подкани я Оливия.

— Както беше уведомена от моя адвокат Джордж Харис — продължи тя, — Аманда се задължава да следва абсолютно точно инструкциите, в противен случай наследството й ще бъде анулирано и отнето.

— Каквито и да са тези инструкции, кой ще разбере спазваш ли ги или не? — попита Айви.

Аманда продължи да чете:

— „Някой ще наблюдава постоянно Аманда, за да бъде сигурно, че ще изпълни всички условия в завещанието.“

Стресната, тя пусна писмото, сякаш беше умряла мишка. Листът политна и се приземи върху килима.

— Ще бъда наблюдавана ли? — повтори. — Постоянно!

Сестрите й се спогледаха.

— Прозвуча наистина странно — отбеляза Оливия.

— Да, наистина — съгласи се Айви. — Не ми харесва. Особено на мен като на ченге никак не ми харесва.

— Продължавай — подкани я Оливия. — Може би по-нататък е споменато кой ще изпълнява ролята на куче пазач.

Аманда пое дълбоко дъх, вдигна листа от земята и продължи да чете на глас:

— „На Аманда се разрешават две грешки. При третата наследството й ще бъде анулирано и отнето.“

— Грешки! — повтори Айви. — Какво, по дяволите…

— „Задължава се да се премести да живее в къщата следващата събота — четеше Аманда. — Разрешава й се да използва червената спалня за себе си и синята — за сина си. Забранява й се да влиза в бялата стая, освен ако не се омъжи.“

— Но това е лудост! — възмути се Оливия. — И каква е тази глупост за бялата стая?

Аманда въздъхна дълбоко.

— На мен цялото писание не ми харесва. Слушайте какво има още: „Аманда трябва да живее в тази къща най-малко един месец. Всеки ден през този месец се задължава да седи на кафявия кожен диван в големия салон по един час два пъти дневно“.

Другите две жени се спогледаха.

— Била съм там само два пъти — каза Оливия, — но съм седяла на този диван. Точно срещу камината е, над която има портрет на нас трите заедно с него в Мейн.

— Спомням си, когато се снимахме за този портрет! — възкликна Айви. — През онова лято тъкмо станах на петнадесет. Точно тогава бях в пубертета и бях най-задръстена.

Аманда и Оливия се разсмяха.

— Винаги съм се учудвала защо държи този портрет в своята къща, при това в стая, която най-много се обитава — каза Оливия. — За какво му е бил портрет на дъщерите, от които изобщо не се интересуваше?

— Нима някой знае нещо за Уилям Седжуик? — отвърна Аманда, поклащайки глава.

Прегледа писмото по-нататък, но освен нелепи изисквания какво да не пипа и къде да не гледа, друго нямаше. Накрая имаше нотариална заверка, както и адресът на адвоката на Уилям. Остави документа, облегна се и взе чашата си с чай. Погледна към сестрите си, които бъбреха за ексцентричните прищевки на своя баща, като че ли това беше нещо най-обикновено — три сестри да пият чай и да разговарят.

Помежду им се установи близост. Ако не друго, това безумно послание и условията в завещанието ги сближиха. И в случая Аманда беше благодарна.

Изведнъж се чу плач от спалнята и Оливия и Айви се стреснаха.

— Дано не сме го събудили ние — притесни се Айви.

— Не — успокои я Аманда с усмивка. — Време му е да се буди.

Отиде веднага да вземе Томи, за да го запознае с неговите лели, преди да са си тръгнали с някое учтиво извинение.

— О! — възкликна Оливия и изразът й се разнежи, щом видя бебето. — Колко е красив!

— Просто е съвършен — загука Айви и го погали с пръст по бузката.

— Е, трябва да тръгвам — заяви Оливия и взе палтото си от закачалката. — Имам фатални срокове, пък и издателят ме праща другата седмица в Париж да отразявам модно ревю. Няма да бъда тук почти месец.

„А през този месец мен ще ме подложат на всекидневни изпитания в онази къща“ — помисли си Аманда, изненадана от нейното безразличие. Е, това беше сближаването.

— Аз също имам намерение да замина за няколко седмици — усмихна се Айви. — С Деклан ще отидем при родителите му в Ирландия. Ще се запозная с неговите приятели и роднини, които няма да имат възможност да дойдат на сватбата. Много се вълнувам! — Но лицето й леко се помрачи. — Само ми се искаше баща ни да го беше харесал… одобрил — сподели тя. — По-рано поне се надявахме да променим мнението му, а сега…

— По-важно е как ти се чувстваш — обърна се към нея Аманда.

— Точно така — добави Оливия, слагайки си черна плетена шапка. — И запомни следното. Никой не беше достатъчно добър за Уилям. Даже собствените му дъщери.

— Доста грубо, но е самата истина — съгласи се Айви и облече палтото си.

Аманда кимна.

— Може би тези писма ще хвърлят известна светлина върху мистериозния Уилям Седжуик, бащата, когото почти не познавахме.

Сестрите й кимнаха. Нямаше какво друго да се каже по въпроса.

— Пожелавам ти късмет с преместването в дома на баща ни — усмихна се Айви на Аманда. — Не ми харесва тази история със следенето и може би е само хитрина, за да спазваш условията.

— И на мен така ми се струва — съгласи се Оливия.

— Мисълта ми е, че не може някой да те шпионира по всяко време в къщата.

— Вярно, така е — съгласи се Аманда, като се поуспокои малко за тази част от условията. — Както и да е, не съм сигурна, че ще се справя с тези ексцентрични изисквания. Не зная дори дали искам каменната къща на нашия баща. Нито веднъж не съм била в неговия дом. Не зная дали ще ми бъде удобно да живея там, след като него го няма. Във всички случаи ми се струва безсмислено.

— Може би се опитва да промени предубеждението — предположи Айви.

— От гроба — допълни Оливия.

Аманда сви рамене.

— Както и да е, трябва да обмисля цялата ситуация.

— Ако решиш да изпълниш изискванията, на твое място бих държала този списък винаги под ръка… Нали не искаш да забравиш в коя стая ти е разрешено да влизаш и в коя — не? — посъветва я Оливия.

— Представете си, че е инсталирана някаква система за наблюдение или скрити камери — завъртя очи Айви.

Аманда се усмихна. И после, след няколко комплимента за Томи сестрите й се сбогуваха и си отидоха.

След като ги изпрати, отиде до прозореца и се загледа навън. Един мъж беше застанал с ръце в джобовете под навеса на насрещния блок. Не го виждаше ясно заради спускащия се здрач, но като че ли се взираше нагоре към нейния прозорец.

Аманда ахна и се отдръпна. Наистина ли я следяха? Вече!

Хвърли още един поглед крадешком. Видя как Айви се качи в своята полицейска кола, паркирана точно пред входа на блока, а Оливия на задната седалка в черната лимузина, която я очакваше.

Мъжът на другия тротоар още стоеше там.

Аманда погледна по-внимателно, но лицето му беше скрито в сянката. Беше висок и добре сложен, но не можа да определи възрастта му. Носеше шапка и цветът на косата му не се виждаше.

„Защо си внушавам — каза си тя. — Няма да стана параноичка заради това безумно писмо.“

* * *

„Виж ти, виж ти“ — зачуди се Итън, наблюдавайки шикозното котенце и ченгето да излизат от неугледния блок на Аманда. Приказваха си като стари дружки, като близки сестри.

Опита се да схване дали е само поза. Дали сестрите Седжуик не са изпълнени с негодуване заради отношението на баща им към тях? Бяха ли чакали скъпият татко да ритне камбаната, за да сложат ръце на неговите милиони?

Или може би скърбяха за смъртта на бащата, когото изобщо не познаваха? Мъж, който беше прекарал с тях толкова седмици, колкото можеха да се преброят на пръстите на едната ръка.

Итън се беше поровил в интернет. Отнесе се с известно подозрение към всичко, което намери там за Уилям Седжуик и неговото семейство. Първо, то не беше много. Второ, бяха главно клюки, с които пълнят жълтите вестници. Очевидно Уилям е предпочитал да си сменя гаджетата на няколко месеца пред какъвто и да е вид обвързване, включително и с децата си.

Итън не успя да свърже този образ с човека, когото срещна през една нощ преди три години, човек, чието отношение към живота, хората, семейството му беше спасило живота.

Погледна към прозореца на Аманда точно когато се дръпна пердето. Тя застана там в меката светлина на лампата. Лицето й не се виждаше; беше прекалено далеч, а и се смрачаваше, но видът й отново го порази.

„Няма дълго да живееш тук — помисли си той, като се запъти към своята кола, паркирана през няколко улици. — Много скоро ще замениш тази дупка с разкошната къща.“

Беше изненадан, че живее толкова бедно. Не че кварталът беше лош или опасен. Беше нормален, но не беше Манхатън. Нямаше и оживление или поне малко по-бохемска атмосфера, каквато си беше представял.

Като че ли знаеше какво да очаква от Аманда Седжуик. За нея нямаше почти никаква информация. Намери куп ненужни сведения за редакторката и за ченгето заради работата им, но Аманда Седжуик се споменаваше само във връзка с наследството.

„Не зная нищо за теб и не желая да зная — мислеше си той, хвърляйки поглед към тънкия силует на прозореца. — Искам само да допуснеш грешка в онази къща, за да се разкарам в най-скоро време от този кошмарен град, от спомените, от образите. Да се махна по дяволите от истината.“

Видя как Аманда се отдръпна рязко от прозореца. Сигурно беше забелязала, че стои тук и я наблюдава.

„Това е само началото, сладурче.“