Джанел Тейлър
Заради теб (4)

Четвърта глава

Поне десет пъти Аманда взима телефона и го оставя, колебаейки се дали да се обади на сестрите си, за да си изкажат взаимно съболезнования за смъртта на баща им.

„Това е тъпо!“ — повтаряше си тя всеки път, щом оставяше телефона. Как стигнаха дотук?

Най-накрая реши да изчака до отварянето на завещанието, когато ще може лично да поговори с Оливия и Айви. Пък и така би било по-сърдечно, отколкото по телефона, намери си оправдание тя.

— Ей, няма какво да умуваш — успокои я Джени, когато Аманда се появи с черен костюм, преметнат през ръката. — То си е така. — Гушна Томи. — Здрасти, сладкиш! Познай кой ще те гледа, докато мама я няма? Точно така! Леля Джени.

Аманда изпрати въздушна целувка на Джени и изчезна в спалнята с костюма, който тя й даде за случая. С гардероб, пълен с „парцалите на мама“, нямаше голям избор.

Изпробва как ще й стои шарфът с леопардова окраска, но прецени, че е много претенциозен за нейния вкус, пък и крещящ за такъв повод. Сложи диамантените обици на майка си и обу единствения чифт елегантни черни обувки с висок ток, с които разполагаше.

— Идеално ще се представиш — уверяваше я Джени. — Само не забравяй, че каквото и да стане, си имаш Томи. Ясно? Като си мислиш за него, ще се съсредоточиш върху същественото.

Аманда се усмихна, стисна ръката на приятелката си, целуна Томи по челцето за последен път, преди да облече черното си палто и да излезе.

Тръгна към метрото, като се стараеше да не се замисля прекалено много, а на спирката си купи вестник, за да се разсейва. Когато влакът се зададе с трясък, се поколеба дали да не се обърне и да не се втурне по стълбите навън към дома си, но после вратата на вагона се отвори пред нея и тя не без усилие на волята се качи.

Разсеяно прелисти вестника. Прочете своя хороскоп, според който днес я очакват хубави новини, после прочете хороскопа и на Томи. В него също се обещаваха новини, но странни.

„Защо чета тези глупости? — възмути се, сгъна вестника и се загледа в тъмнината през прозореца. — Просто дишай и помни съвета на Джени: каквото и да стане, ти си имаш Томи.“

След четирийсет минути Аманда застана пред небостъргача, където се намираше кантората на „Харис, Пинкер и Суифт“.

„Свършено е — помисли си тя, — и то в много отношения.“

Насочи се към асансьора, почака да дойде, после влезе и натисна копчето за деветнадесетия етаж, без да усети вълнение, докато вратата не се отвори и не излезе. В края на покрития с мокет коридор се виждаше двойна стъклена врата и грамадна златиста табела с името на фирмата.

Натисна богато украсената, проблясваща дръжка, влезе и изведнъж се почувства замаяна. Като че ли пристъпи граница, отвъд която след днешния ден животът й повече нямаше да бъде същият.

— Минете оттук — посочи секретарката вратата вляво от бюрото й.

В секундата, когато пристъпи в голямата зала, Аманда долови напрежението.

Оливия Седжуик седеше до дългата излъскана, дървена маса с изправен гръб, сякаш беше глътнала бастун, и се взираше в дебел кожен бележник. Беше с изискан черен костюм, а на меднорусата й коса, свита в елегантен кок, беше прикрепена къса черна воалетка. Майката на Оливия, висока и кльощава, около шейсетте, с маниери на царствена особа, седеше до дъщеря си и непрекъснато поглеждаше ту своя часовник, ту стенния. Изглеждаше разочарована, че влиза само Аманда.

Айви Седжуик се беше настанила срещу Оливия. С късата си кестенява коса с щръкнал бретон и топли, изразителни зелени очи, тя винаги изглеждаше сърдечна, което внуши на Аманда измамно доверие към най-малката сестра Седжуик. Айви беше тиха вода, точно както и Оливия. От едната й страна също седеше майка й и също беше висока, кльощава и с царствена осанка.

Уилям Седжуик несъмнено беше харесвал високи, кльощави жени с царствена осанка, тъй като и майката на Аманда отговаряше на това описание.

Какво ли не би дала Аманда и нейната майка да бъде до нея в тази зала.

От другата страна на Айви седеше хубав мъж на около трийсет години и държеше или по-скоро стискаше ръката й върху масата. Аманда никога не го беше виждала.

Ах! На безименния пръст на лявата й ръка блестеше пръстен с диамант. Мъжът сигурно й беше годеник.

„Дори не зная, че се е сгодила — помисли си тъжно Аманда. — Все едно сме непознати.“

Аманда се усмихна вътрешно при гледката на Айви и бъдещия й съпруг. Когато бяха в тийнейджърска възраст, неведнъж беше хващала Айви да плаче през двуседмичните им летни ваканции във вилата баща им. Един път тя се отпусна пред Аманда и й каза, че е грозна и никога няма да си има гадже, никога няма да я целуват и никога няма да се омъжи. Очевидно Оливия й била уредила среща с приятел на нейното гадже, но щом момчето зърнало Айви, веднага избягало под предлог, че е настинало. Поне така се извинило.

Оливия беше най-голямата от сестрите Седжуик, Айви — най-малката. На петнадесет години Оливия Седжуик буквално изучаваше списанията за мода и красота и се беше превърнала в истински експерт по облеклото, грима и маниерите и получаваше покани за срещи, повече отколкото бяха на брой летните вечери. А пък Айви прекара толкова много летни нощи, гледайки телевизия, предимно полицейски сериали, че разви бурен интерес към полицейската работа и криминалистиката. В резултат прекарваше времето си в местния полицейски участък и като доброволка работеше в приемната, вписвайки посещенията.

Аманда, средната сестра, която имаше тъмносини очи като Оливия и копринена кестенява коса като Айви, прекарваше летните седмици, наблюдавайки сестрите си и търсейки път за сближение. Отказа да се среща с едно момче само за да гледа с Айви „От местопрестъплението — Ню Йорк“, като се надяваше, че общият интерес ще ги сприятели. Но не се получи. Чете до полуда „Вог“ и какви ли не още модни списания, докато не научи наизуст имената на топмоделите, но и с Оливия не се получи.

После Оливия навърши осемнадесет години, престана да посещава вилата през лятото и традицията постепенно се изгуби. Сега като си спомняше, Аманда недоумяваше какъв е бил смисълът на тези летни срещи, след като Уилям Седжуик почти не се завърташе около тях през двете седмици, когато държеше да бъде заедно с дъщерите си.

За цялото време, което прекара във вилата в Мейн, Аманда успя да се сприятели само с жената, която ръководеше домакинството на Уилям — Клара.

В този момент, докато се настаняваше до Оливия, красивата блондинка й се усмихна превзето. Аманда също й се усмихна, после погледна към Айви, която също се усмихна печално. Все беше нещо. Съболезнования не се изрекоха, но поне имаше някакво чувство.

Аманда усещаше погледите на другите върху себе си — майките на двете й сестри я гледаха с пренебрежение. Както обикновено. Но всъщност те не гледаха така само Аманда; майката на Оливия хвърляше презрителни погледи към Айви, а майката на Айви поглеждаше със същото презрение Оливия. Винаги се повтаряше едно и също.

Майката на Аманда рядко се беше засичала с другите две сестри Седжуик, тъй като не смяташе, че е необходимо да бди над дъщеря си в присъствието на Уилям и на момичетата. Не желаеше дори отдалеч да вижда мъжа, който я беше наскърбил ужасно и я беше изоставил, но към дъщерите му се отнасяше мило, тъй като според нея те бяха невинни деца, жертви на опустошителен гняв.

В следващия миг майките на Оливия и Айви насочиха презрението си една към друга. Може би отварянето на вратата предотврати една кавга.

Влезе внушителен мъж, попреминал шейсетте, с дипломатическо куфарче в ръка, което положи на масата.

— Добро утро, дами, господине. Аз съм Джорж Харис, пълномощник по завещанието на Уилям Седжуик. Уилям беше мой стар приятел и същевременно клиент и аз най-искрено и дълбоко ви съчувствам за вашата загуба. — Почака минутка, после седна и отвори куфарчето. — Възнамерявам да ви обясня условията в завещанието на Уилям Седжуик и неговата последна воля, която е неоспорима.

— Ще видим тази работа — промърмори майката на Оливия.

Оливия я стрелна с поглед.

— Уилям е оставил на своите дъщери по един плик с изписана на него дата, на която трябва да бъде предаден и отворен — продължи адвокатът. — На отбелязаната дата всяка от дъщерите му трябва да се яви в кантората, за да й връчим полагащия й се плик, който се пази в нашия сейф.

— Оливия кога трябва да вземе своя? — попита майка й.

Адвокатът се покашля.

— Аманда Седжуик ще вземе своя плик на десети декември, Оливия Седжуик — на трийсети януари, Айви Седжуик на двайсети март…

Майката на Айви стана и го прекъсна безцеремонно:

— На двайсети е сватбата на Айви! Уилям е замислил нещо! Държа да ме уведомите какво става!

— Седнете, моля ви, госпожо Седжуик — заяви спокойно адвокатът, — или ще бъдете съпроводена извън сградата. Проявих добра воля, затова сте тук.

Майката на Айви му хвърли свиреп поглед, но седна. Годеникът на Айви я потупа по ръката.

— Аманда, скъпа — обърна се към нея майката на Оливия, — защо не отвориш твоя плик сега? Какво са няколко дни? Умираме от любопитство!

Адвокатът се изправи.

— Всяко нарушение на срока, посочен в завещанието, ще го анулира, както и всякакви претенции към имуществото на Уилям.

— Защо Аманда ще вземе първа своя плик? — пожела да узнае майката на Оливия. — Тя не е първородната.

— А ти защо не си гледаш работата? — сопна й се майката на Айви.

— Как се осмеляваш… — започна майката на Оливия.

— Ей сега ще ти кажа как се осмелявам — повиши тон майката на Айви. — След като Айви е единствената законна дъщеря на Уилям, само на нея се полага да наследи всичко!

— Мамо! — прекъсна я Айви, а страните й станаха тъмночервени. — Веднага престани!

— Мила, само се опитвам да защитя интересите ти. Планирала си много разточителна сватба след три месеца. Сигурна съм, че баща ти е възнамерявал да помогне, така че…

— Дълбоко се съмнявам — намеси се внезапно годеникът на Айви. — Ако е искал да помогне, защо отказа да се запознае с мен, нейния годеник? Смяташе, че не съм подходящ за Айви.

— О, Деклан — каза Айви. — Моят баща просто беше сноб. Според него само банкер, който инвестира в Нюйоркския университет и който играе голф, е подходящ за мен.

— И с какво се занимавате? — попита майката на Оливия.

— Следвам магистърска степен по бизнес администрация, при това най-случайно в Нюйоркския университет — отговори той. — В представите на Уилям трийсетгодишен мъж трябва да ври и кипи в бизнеса, а не да ходи на училище.

— Е, за мен образованието и професионалното усъвършенстване са най-важните неща — потупа майката на Айви ръката му. — Един ден ще преуспееш. Деклан е син на моя стара приятелка — добави. — Страшно се радвам, че той и моята дъщеря ще се оженят.

— Мисля си колко е приятно, че Уилям изобщо ни е оставил нещо — обади се Айви, — като се има предвид как не се интересуваше от нас.

— На твое място не бих се радвала още — намеси се язвително майката на Оливия. — Не знаеш какво има в твоя плик. Представи си, че са сметките за летните ваканции във вилата му в Мейн.

— Майко — изрече през зъби Оливия, — достатъчно!

— Наистина достатъчно — съгласи се майката на Айви и изгледа майката на Оливия.

Дъщерите им поклатиха глави и въздъхнаха едновременно.

Адвокатът се изправи.

— Довиждане, дами.

Двете майки скочиха.

— Моля? Само това ли беше?

— Това беше — отвърна господин Харис. — И пак подчертавам изрично, че всяко неспазване на условията в завещанието ще го анулира и въпросната личност ще бъде лишена от наследство. Приемете още веднъж най-искрените ми съболезнования.

С тези думи той затвори куфарчето си и излезе.

И тъй като не остана друго за казване или вършене, двете майки се изправиха, прегърнаха дъщерите си и си тръгнаха.

Аманда, Оливия и Айви останаха на местата си.

— Колко е странно, че наистина го няма — промълви Аманда, загледана в треперещите си ръце.

— И за мен е същото — каза Айви.

Оливия кимна.

Трите жени седяха мълчаливо, не особено приятелски настроени, но не и враждебни, докато секретарката не влезе и не ги помоли да си тръгнат, тъй като щяло да има заседание на партньорите.

— И без друго трябва да се върна в редакцията — рече Оливия.

— А аз в полицейското управление — погледна часовника си Айви. — Деклан, вземи такси, ако държиш да отидеш на лекциите в десет.

Той вдигна очи към стенния часовник и кимна.

— Всичко наред ли е?

Айви се усмихна и го успокои. Годеникът й я целуна и тръгна.

— Десет без петнадесет — уточни и Аманда. — Томи сигурно вече е готов за сутрешния си сън.

Сестрите й я погледнаха.

— На колко стана? — попита Оливия, докато отиваха към асансьора.

— Ще направи годинка другия месец — отговори тя.

— Хубаво бебе е — каза Айви.

— И определено има очите на Седжуик — добави Оливия, когато асансьорът дойде.

А докато се сбогуваха неловко на улицата и поемаха в различни посоки, Аманда осъзна, че сестрите й все пак са разгледали снимките, които им изпрати заедно с картичката за раждането.

Позасмя се. Може би сестрите й въпреки всичко се интересуваха от техния племенник.

* * *

Итън се беше спотаил в един вход срещу сградата, където се помещаваше кантората „Харис, Пинкер и Суифт“, и четеше некролога на Уилям Седжуик в „Ню Йорк Таймс“, докато чакаше сестрите Седжуик да се появят.

„… остави своите три дъщери: Айви Седжуик, която живее в Ню Джърси, Аманда Седжуик — в Куинс и Оливия Седжуик — в Манхатън.“

И изведнъж я видя, Аманда, която излизаше с още две жени, навярно сестрите й Айви и Оливия. Застанаха пред входа, после се отдръпнаха малко встрани, когато групичка чиновници излязоха да пушат. Айви, Аманда и Оливия си говореха нещо със сериозни изражения, даже мрачни.

Загледа се в Аманда, онази с дългата кестенява коса. Чувстваше се странно да я види от плът и кръв, след като два дни се беше взирал в снимката й. Когато прочете най-накрая цялото писмо на Уилям и погледна снимката на Аманда, не можа да откъсне очи от нея.

Беше много красива, но не беше сигурен дали само лицето й му въздейства толкова силно. Някои мъже биха я преценили като безлична. Не се гримираше, косата й беше като на девойче — дълга и без следа от гел, боя или лак. „Навярно заради очите й“ — помисли си Итън. Бяха тъмносини, проницателни и умни.

Аманда Седжуик беше умна. Усещаше го.

Почти нищо не знаеше за нея. Имаше информация, че е самотна майка и не поддържа отношения с бащата на бебето. Знаеше, че живее в апартамент в грозна, занемарена жилищна сграда в Куинс и че работи в хотел, но в кой, нямаше представа.

Писмото на Уилям възбуди у него желание да научи нещо повече. Наистина указанията на адвоката бяха подробни, но всъщност уточняваха само дати, като например днешното отваряне на завещанието и десети, когато Аманда щеше да получи своя плик. И все пак нещо липсваше. Итън беше наясно какво точно се изисква от него, но нямаше представа защо.

Бръкна във вътрешния джоб на палтото си, извади плика с писмото от Уилям и пак погледна снимката на Аманда. Внимаваше да не измъкне и другата снимка, на бебето.

Косата й сега беше малко по-дълга. Носеше грозно черно палто и грозна плетена шапка, нахлупена до очите й. Потриваше измръзналите си ръце.

„Ех, Аманда, скоро ще можеш да си купиш ръкавици — помисли си той. — Освен ако не се издъниш.“

Жените се разделиха и тръгнаха в различни посоки, като Аманда се запъти към станцията на метрото. Поколеба се дали да не тръгне след нея, да провери горе-долу за какво става въпрос, но му беше дошло до гуша от този град, а беше едва десет сутринта.

Снощи, когато най-сетне се добра до Ню Йорк, силуетът на Манхатън го разтърси. Всеки мускул в тялото му се напрегна. Наложи се да отбие встрани на магистралата и да спре.

— Защо ме принуди да се върна тук, Уилям? — изкрещя той и крещя, докато не му остана въздух в дробовете. Срещу него блестяха хиляди прозорци, а фаровете на колите браздяха нощното небе. — Ти знаеш защо се махнах. Знаеш какво се случи тук.

Пое дълбоко дъх. „Как, мамка му, ще оцелея още един ден в този град, да не говорим за цял месец?“ — питаше се той и вдигна яката си срещу острия вятър. Щом Аманда изчезна по стълбите към станцията на метрото, Итън пое в обратна посока със сведена глава, за да не го познае някой. Някога постоянно обикаляше из този район и мисълта да попадне на човек, когото познаваше… беше познавал едно време… бе непоносима.

Кредитните карти, телефоните, умислените физиономии, всичко го изкарваше извън релси.

„Нашите най-искрени съболезнования, Итън…“ Отново и отново, и отново. А пък някои казваха: „Даже не знаех, че си женен, Итън, живееше само заради фирмата…“

Закова се на място на Шесто Авеню и се загледа в искрящо синьото декемврийско небе с желание да се отърси от мислите си, от спомените. Но после продължи към своя хотел, където можеше да се покрие докато дойдеше времето за връщане на услуга, която дължеше на Уилям. В хотела имаше интернет кафене, което означаваше, че може да пие силно кафе, а междувременно щеше да се порови, за да открие информация за тайнственото семейство Седжуик.