Джанел Тейлър
Заради теб (3)

Трета глава

Итън Блек прибави една цепеница в огнището, огънят се разгоря наново и в това време като че ли се почука на вратата на неговата хижа, можеше да се закълне.

Едва ли.

Беснеещият зимен вятър сигурно беше прекършил някой клон и го беше запокитил към вратата или прозореца. Това беше третата му зима в Мейн и почти свикна с жестокия студ и ледения вятър. Там, където живееше някога, на трийсет и втория етаж в един манхатънски небостъргач с цяла остъклена стена, усещаше поклащането на сградата във ветровити дни, но вятърът никога не свистеше така свирепо както в Мейн.

Харесваше воя на виелицата.

Заслуша се в дращенето на клоните по вратата и пак се залови за работа. Поправяше тостера на семейство Мороу, който преди десет години сигурно е струвал десет долара. Най-близките му съседи, които живееха на два километра и половина от него, бяха семейство Мороу — овдовял баща и неговият тринадесетгодишен син Ник. Преди около шест месеца Итън попадна на хлапето на една от пътечките зад къщата. Беше се навело над един дънер и бърникаше с отвертка своя CD плейър. Ядосано почти до сълзи, то го беше запратило към едно дърво и Итън го беше взел от земята. Беше предложил на Ник да му покаже как да си го поправи и само за двайсет минути детето му разказа всичко: за баща си, който по същия начин му показвал разни неща допреди година, когато майка му починала, и че оттогава само седял във фотьойла си и гледал безкрайните повторения на сериала „Закон и ред“.

Итън започна да поправя апаратчето върху онзи пън в гората, Ник гледаше нацупено отстрани известно време, докато най-накрая се приближи и започна да наблюдава и да пита, после помоли Итън да развали поправеното, за да се опита сам да го поправи.

На другия ден Ник се отби в хижата на път за училище, сияещ от щастие, че баща му излязъл от летаргията си силно заинтригуван от скрития талант на сина си. Станал от фотьойла, закарал Ник до магазин за резервни части и обзавел работилница в техния гараж. Ник не споменал, че всъщност Итън е поправил CD плейъра, и сега Итън трябваше да учи Ник да поправя разни уреди. Почти всяка седмица се появяваше с някой повреден предмет. Миналата седмица донесе електрическа самобръсначка. Беше показал на момчето как да я поправи, после я разглоби на части и го накара да я сглоби наново. Отне му цяла седмица всеки ден след училище, но Ник Мороу поправи самобръсначката.

Тази сутрин, като се връщаше от всекидневния си десеткилометров крос, завари Ник да го чака, седнал оклюмал на най-горното стъпало на верандата с никелиран тостер на коленете. Момчето обясни, че майка му го била купила преди няколко години и поръчала да гравират имената им на него, след като гледала епизод от „Всички обичат Реймънд“. Сутринта, докато баща му приготвял закуската, уредът изведнъж престанал да работи и баща му избухнал в сълзи, излязъл от кухнята и след това не продумал нито дума.

— Аз не мога да го поправя — рече Ник с насълзени очи. — С часове се мъчих, но нищо не излезе.

— Остави на мен — успокои го Итън. — Ще бъде готов, когато се връщаш от училище. Навит ли си?

Мършавите рамене на Ник се отпуснаха с облекчение и той хукна към дома.

Горкото дете. Итън знаеше много добре какво е скръб.

Обърна тостера и тъкмо се накани да развие винтчетата, когато чукането се засили. Вдигна поглед и едва не подскочи. Млад, около трийсетгодишен мъж чукаше по прозореца и махаше на Итън като луд. Страните му бяха почти толкова червени колкото косата му.

„Да му се не види, какво става тук?“ — зачуди се Итън и се втурна към вратата, за да спаси мъжа от измръзване. Беше почти невъзможно да се загуби някой случайно в този район. Щом е дошъл дотук, значи е било нарочно.

Когато Итън отвори вратата, човекът буквално влетя вътре.

— Човече, тук е адски студ! — избъбри новодошлият. — Ей, мога ли да се постопля до огъня? Даже носа не си чувствам.

Итън кимна и когато непознатият се залепи до камината, като се въртеше, за да се стопли, пред погледа му се изпречи грамаден джип, паркиран на разкаляната алея пред къщата.

Джипът беше с нюйоркски номер. А това означаваше, че човекът не е някой, с когото Итън искаше да се срещне.

— Ти ли си Итън Блек? — попита той, като триеше ръце.

— А ти кой си?

Мъжът посочи към куриерската си чанта, преметната през рамото му. Върху капака беше изписано името на неговата фирма.

— Адвокатска кантора „Харис, Пинкер и Суифт“ — уточни той.

Преди три години куриерски доставки за съдебен процес или призовка бяха толкова естествено явление за Итън, колкото дишането. Но вече не бяха.

„Приятелю, каквото и да си донесъл, не искам да знам“ — мислеше си той. Итън се интересуваше само да пробяга своите десет километра, да поправи безбройните повредени уреди от дома на Ник и да бъде оставен на мира. Последното нещо, за което би му дошло наум, беше посетител от Ню Йорк.

— Джордж Харис ме помоли да ти предам лично тази пратка — обясни куриерът и извади от чантата си най-обикновен плик. — Поръча ми да ти кажа, че се отнася за Уилям Седжуик.

Уилям Седжуик ли? Името въздейства моментално.

Итън кимна, взе плика и го остави на масата пред камината. После наля кафе в термос, добави захар и мляко, и го подаде на куриера, който му благодари изненадано. След това Итън извади една петдесетачка от портфейла си, тикна я в студените ръце на мъжа и му каза да си върви, преди да измръзне.

Итън се загледа през прозореца след джипа, който бавно измина дългата алея, преди да излезе на главния път. Когато колата изчезна от погледа му, се загледа в плика върху масата. Беше най-обикновен плик, с името и адреса на Итън, написани на ръка.

За какво ли ставаше въпрос? Бяха минали три години, откакто попадна на Уилям. А се бяха срещали само веднъж. Защо ли се е сетил за него?

Почуди се какво ли щеше да се случи, ако не беше срещнал Уилям Седжуик през онази съдбовна вечер преди три години.

„Много добре знаеш какво щеше да се случи“ — напомни си той.

Хвърли друга цепеница в грамадното каменно огнище, свари си кафе, поправи тостера на Мороу, загледа се в снежната вихрушка навън, дори изми чиниите от закуска. Така си намираше причина да отлага отварянето на плика. Не желаеше да отваря този плик. Още не.

„Някой ден, Итън Блек — беше му казал Уилям Седжуик, — може да те потърся за услугата, която ми обеща…“

Този ден навярно беше дошъл. Все пак какво би поискал човек с богатството и властта на Уилям Седжуик от Итън? На Уилям му беше известно, че Итън е скъсал напълно със стария си начин на живот, знаеше, че е послушал съвета му и си е построил хижа тук. Итън му изпрати веднъж картичка от смесения магазин в града.

Любопитството на Итън надделя. Разряза плика и надникна вътре. Две писма и две снимки бяха цялото му съдържание. Едното писмо беше на адвокатска бланка, другото беше от Уилям Седжуик, написано на ръка с черно мастило.

„Драги Итън,

Някога ми спомена, че ако имам нужда от услуга, трябва да кажа само една дума. Ето, сега я казвам. Вярвам безрезервно, че ще изпълниш онова, което искам от теб, и това е голяма утеха за мен.

Ако четеш писмото, значи вече не съм между живите…“

— По дяволите — изруга Итън и поклати глава. Пъхна писмото в плика и го постави внимателно на масата.

Засега прочете достатъчно.

* * *

— Как така няма да присъстваш на отварянето на завещанието? — попита Джени Коулс, наливайки две чаши чай от чайника на масата.

— Ей така, няма да отида — повтори Аманда. Облегна се удобно на дивана в своята миниатюрна дневна и хвана с две ръце топлата чаша, вдъхвайки ободрителния аромат на силния ирландски чай.

Джени вдигна крака върху масичката и прибра дългата си кестенява коса назад.

— Аманда, хайде да обсъдим твоето положение, съгласна ли си? Първо, уволнена си от работа вчера. Второ, здравната ти осигуровка важи до края на месеца. Трето, след три седмици трябва да платиш наема си. Четвърто, памперсите не растат по дърветата. Да продължавам ли?

Джени беше най-добрата приятелка на Аманда още от гимназията, когато Джени се премести от Бруклин в Куинс. Двете бяха съвсем различни, но по някакви причини точно това ги сближи. Джени беше дружелюбна, имаше авантюристичен дух и се носеше по последния писък на модата. В момента беше с дълъг черен жакет от мохер, бяла атлазена блузка с презрамки, секси джинси със спусната талия, а черните й кожени ботуши стигаха до над коляното. Аманда носеше розова тениска с дълги ръкави, джинси и кецове, а на рамото й висеше кърпа, върху която бебето се оригваше и евентуално повръщаше. „Парцалите на мама“, така ги наричаше Джени.

— Няма да мръдна от този диван, докато не те убедя, че няма нищо нередно да приемеш каквото ти е завещал твоят баща.

Аманда изпъшка.

— Не, Джени, не е редно. Как е възможно да взема пари изведнъж от човек, който пет пари не даваше, че съм негова дъщеря, докато беше жив? Това какво говори за мен?

— Говори, че не си малоумна — не отстъпваше Джени. — Говори, че имаш нужда от пари. Говори, че няма да се оставиш да загинеш от гордост. Говори, че докато не си намериш нова работа с необходимите осигуровки, което никак не е лесно в началото на празниците, си прецакана.

— Дори да си права — започна Аманда, — аз…

„Аз не искам парите му. Исках него. Исках да имам баща.“

— Виж какво, скъпа — прекъсна я Джени, — зная, че мечтата ти беше твоят баща да ти бъде истински баща. Но не се получи, а сега пък е съвсем невъзможно. Крайно време е да престанеш да летиш в облаците. Забрави и гледай в бъдещето. А бъдещето е мрачно без пари, които той може би ти е завещал.

Аманда скръсти ръце.

— Не искам парите му. След като не съм означавала нищо за него, ще се почувствам омърсена, ако се възползвам от тях.

— Ох, Аманда — ядоса се Джени, — честността не плаща наем.

Имаше право, нима Аманда не го знаеше? Но как да се примири? Какво би си помислила майка й? През целия си живот не взе и десет цента от Уилям Седжуик.

„Мамо! Как да постъпя?“ — помисли си Аманда.

— Ами защо просто не отидеш, за да чуеш каква е била последната му воля — предложи приятелката й. — Отиваш и само слушаш. Може да не ти е оставил пари, а нежно писмо, в което да е написал колко много съжалява, че е бил гаден баща.

— Виж, така съм съгласна — оживи се Аманда. — Може би ми е оставил писмо или някакъв спомен, за да зная какъв е бил. Ще ми бъде приятно. И би било хубаво да се срещна с Оливия и Айви, да им изкажа съболезнования.

Аманда изведнъж се сети, че беше срещнала една от сестрите си абсолютно случайно в самия ден на смъртта на баща им. Нима беше само съвпадение? Като че ли намеса свише вчера беше предопределила да се пресекат пътищата им. Какво от това, че Оливия не я забеляза.

— Имаш право — каза Аманда на приятелката си и отпи от чая. — Непременно ще отида.

Джени се засмя и си взе парченце шоколадов кейк, който беше сервиран заедно с чая.

— Знаех си, че трябваше да те навия в края на краищата. Сладка работа, почти както този кейк.

* * *

Итън стоеше до прозореца на хижата, непрекъснато поглеждаше часовника си и се надяваше да зърне още отдалеч яркосиньото пухено яке на Ник Мороу. Къде се губеше това дете?

Беше четири часът, а го чакаха шест часа път до Ню Йорк. Тъй като приближаваше буря, трябваше веднага да тръгне.

Най-после през снежната завеса зърна синьо петно.

— Заминаваш ли? — попита Ник, посочвайки куфара на Итън, оставен до вратата.

— Да, за Ню Йорк — отговори Итън.

— Ами! Вярно ли? Страхотно! Умирам си да ида в Ню Йорк. Познаваш ли някого там?

— Едно време познавах.

— Смятах, че с нищо не се занимаваш — продължи момчето, сваляйки качулката и ръкавиците си. — С татко си мислим, че си или отегчен милионер, или ловец на глави, или даже избягал затворник.

Итън се разсмя.

— Нито едно от трите. Най-обикновен човек съм, на когото му харесва да живее простичко, нищо повече. Твоят тостер е готов. Стана като нов.

Ник, който обикновено не можеше да си намери място, замръзна. Погледна тостера на кухненската маса, после чинията с гофрети с шоколад до него и избухна в сълзи.

Когато момчето се насълзяваше, а това често се случваше, обикновено преглъщаше сълзите си. Тринадесетгодишният тийнейджър не искаше да бъде пипнат, че плаче. Но този път сълзите се стичаха по страните му и той дори не ги изтри.

— Ник! Какво има? — попита Итън, като сложи ръка на рамото му. — Тостерът е поправен. Гофретите са доказателството.

Ник подсмръкна.

— Ами не знам. Мислех си, че може би… Не знам — измърмори той и скри лицето си в ръце.

— Мислеше си, че може би какво? — попита мъжът.

— Мислех си, че може би, ако тостерът не работи, ще бъде по-хубаво.

Лицето му се сгърчи, той се смъкна на пода и седна, а сълзите му се лееха. Ридания разтърсваха слабичкото му тяло.

Итън взе кутия с кърпички и седна на пода до Ник.

— Ще бъде по-хубаво, защото ще започнеш малко по малко да забравяш. Не искам да кажа да забравяш, че майка ти я няма.

Ник се обърна изненадан към него.

— Да, бе! И аз точно това имам предвид. — От лешниковите му очи рукна нов поток от сълзи. — Ти откъде знаеш?

Итън облегна глава на стената и се загледа в тавана.

— Загубих скъп за мен човек и зная.

— Твоята майка ли?

— Моята жена — отвърна Итън. „И нероденото ми дете.“

— Кога? — продължи да пита Ник.

— Преди три години.

Момчето се замисли за малко.

— Хей, ами ти тогава се премести да живееш тук. Преди три години.

Итън кимна.

— Точно така. Има нещо в тази земя, цялата тази зеленина… е, когато не е покрита със сняг; дърветата и езерата, и пътечките, успокояват и помагат да преодолееш разни тъжни работи.

Ник прехапа долната си устна.

— А ти преодоля ли смъртта на съпругата си?

Итън си помисли за малката снимка на Катрин, която пазеше, и на която беше бременна в третия месец, като естествено по нищо не й личеше, освен по издайнически грейналото й лице и по радостта в усмивката й.

— Не, Ник. Не съм я преодолял. Но има начин да се помогне на човек да се помири с ужасна загуба.

— Какъв начин? — попита хлапакът.

— Например да се скита, да обикаля, да тича всеки ден, да разваля предмети и после пак да ги сглобява, да разговаря с онези, които обича.

Сякаш Итън беше разговарял с някого. Ник изпъшка обезсърчено.

— Не мога да говоря с татко. Всеки път щом спомена мама, той е готов да се разплаче.

— Знаеш ли какво, Ник? Струва ми се, че ако отнесеш на баща си този тостер и му опечеш от неговите любими гофрети, той може да приеме това като знак.

— Знак за какво? — попита Ник.

— Че някои неща могат да бъдат поправени.

Лицето на момчето светна.

— Мислиш ли?

— Ех, така мисля. С баща ти сте заедно. И въпреки че мама винаги ще ви липсва, можете да намерите начин да почитате паметта й. Да използвате тостера, който тя е обичала, е чудесен начин.

„Или да засадиш дърво в задния двор.“ Катрин обичаше дърветата. Беше следвала градинарство.

— Да, наистина — съгласи се Ник и се изправи.

— Шоколадовите гофрети са за теб — напомни му Итън. Ник се усмихна, отхапа от едната, а другата пъхна в джоба си. — Виж, Ник, не съм сигурен кога ще се върна. Но ако ти потрябвам, ще ми се обадиш на мобилния телефон, нали?

Ник кимна.

— Струва ми се, че всичко ще ми е наред. И аз не знам, чувствам се някак различно. Странно.

Итън се усмихна.

— Всичко хубаво.

Загледа се как момчето тича към дома в снежната виелица с тостера под мишница.

Беше време и за Итън да се прибере вкъщи. Но по съвсем други причини.