Джанел Тейлър
Заради теб (27)

Двадесет и седма глава

Щом заключи и се извърна, Аманда усети разликата. Колко беше необичайно да бъде сама в къщата без Итън! Изведнъж й се стори твърде голяма, твърде притихнала.

Върна се в гостната и застана до прозореца, загледана навън. Искаше само едно: Итън да се върне.

Извърна поглед към портрета на своя баща — женкар и използвач, когото така много бе искала да обича. Щеше да го подари на Клара. Нямаше място в дома на Аманда. След като Клара беше решила да обича мъж, който освен че й беше разбил сърцето, друго не бе направил, нека така да бъде. А той беше разбил не само нейното сърце, а и на всички свои близки. Ако щеше да й помогне да живее, тогава имаше смисъл.

— Исках да те обичам — заговори на образа на баща си. — Цял живот копнеех и ти да ме обичаш. Но разбрах, че това е било невъзможно. Не бих могла да спечеля сърцето ти. Поне направих всичко по силите си.

Почувства се много потисната и отиде в кухнята да кипне вода за чай. Остави мобилния телефон на плота, след като провери дали е зареден и дали работи. Сложи чайника с вода на печката и реши да направи кейк, за да мине времето по-бързо.

Потърси миксер. Веднага го намери, както и най-различни продукти за сладкиши. Подреди всичко на плота и в това време чайникът запищя. Веднага изключи котлона, изплашена да не се е събудил Томи.

Втурна се по стълбите, влезе в спалнята и надникна в креватчето.

Томи не беше там.

За миг си помисли, че се е прехвърлил през пречките, както беше чувала, че правят бебетата. Но Томи никога не се беше опитвал да се катери.

„О, Господи! О, Господи! О, Господи!“

— Томи — изкрещя. Изтича в коридора, после до стълбището, да не би някак си бебето да се е измъкнало и претърколило. Но никъде не се виждаше.

Къщата беше тиха, много тиха.

Аманда попипа задния си джоб, за да извади телефона. По дяволите! Беше го оставила на кухненския плот. Спусна се към телефона на нощната й масичка. Нямаше сигнал.

Слезе на бегом в кухнята. Апаратът й не беше там.

Сърцето й биеше до пръсване, когато влетя в гостната. Може би го беше оставила на пианото, когато гледаше портрета. Натисна ключа за осветлението, но като че ли крушките изгоряха.

— Това ли търсиш? — попита в тъмнината един познат глас.

Пол?

Лампата до прозореца светна. Той седеше на фотьойла до нея, а Томи спеше в ръцете му. На малка масичка до Пол имаше чаша с питие, както изглежда, уиски, и пистолет.

— Пол! — прошепна тя и краката й се разтрепериха. — Изненада ме. — „Дръж се спокойно — каза си. — Дръж се естествено.“ — Как влезе?

— Откраднах ключовете от чантата ти, докато правех кафе, след като се върнахме от болницата. Не си ли забелязала, че липсват тези за към двора? Освен това съм предприемач и знам как да влизам през заключени врати и прозорци.

„Не!“ — мислено се наруга за недоглеждането. Никога не използваше тази врата. Но с Итън бяха влизали и излизали оттам. Как можа да допусне такава небрежност!

— Аманда, наистина ми е неприятно, че трябва да умреш — изрече той спокойно. — Много си хубава, за да се превърнеш в безжизнен труп. Но ако си жива, няма да взема попечителство над Томи.

Тя остана с отворена уста. „Той е луд — каза си. — Болен е. Подлъжи го, играй по свирката му, кажи му каквото иска да чуе.“

— Пол, за какво ти е попечителство? Ще го отгледаме заедно.

Той изсумтя.

— Заедно ли? С кого? Аз, ти и този кретен Итън ли?

— Итън! — повтори учудено Аманда. — Какво ни засяга той?

— Чукаш се с него. Ето какво ни засяга. Видях как се целувате пред вратата, курва такава!

— Глупости! — усмихна се тя насила. — Да, чукам се с него. И какво от това? Само го използвам, плащам му, за да потвърди пред адвокатите на баща ми, че съм изпълнила всички изисквания, за да наследя безусловно къщата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пол.

Аманда му обясни какви са условията в завещанието.

— Защо не си ми казала досега? — попита той. — Само спомена, че е нает от адвокатската кантора на баща ти, за да узакони завещанието.

— Точно така. Пол, той е винаги наоколо — слуша, дебне. Трябва да премервам всяка своя дума.

Той я загледа внимателно.

— Сигурно. Не ми дойде наум, че те наблюдава дали ще скачаш като маймуна през обръчи. Нещастник!

Аманда кимна.

— Щом веднъж се произнесе, че съм изпълнила всичко точно, повече нямам намерение да го виждам. Отвратителен ми е.

— И на мен.

— Помислил си, че го харесвам ли? — разсмя се тя. — Боже, Пол! Как ти хрумна, че след като бях лудо влюбена в теб, мога да си падна по този тип?

— Обичаш ли ме още?

— Много.

— Тогава се съблечи заради мен както едно време. Покажи ми колко ме обичаш.

Тя едва не повърна. „Мисли, Аманда, мисли.“

— Пол — престори се на засрамена, — не пред нашето дете. — Захили се глуповато. — Ще се разсъблека само за теб.

Той прехапа долната си устна.

— Сложи Томи в креватчето, после започни да се разсъбличаш още по стълбите. Първо си свали ризата.

— Зная — прошепна тя. — Спомням се какво ти харесва.

Приближи се с бавни стъпки до него, а сърцето й биеше така силно, че той сигурно чуваше ударите.

— Хайде, Томи — промълви, — мама ще те сложи да спиш в твоето креватче, за да си поиграем с татко.

Пол се подхили и впи похотливо очи в гърдите й. Тя се наведе да вземе детето и той хвана яката й и я привлече. Целуна я страстно.

Тя отвърна на целувката и се отдръпна внимателно.

— Нека да не събуждаме детето — прошепна. — Искам да се разсъблека и да се любя с теб без притеснения.

Той се захили.

— Добре, побързай.

Но преди тя да вземе Томи, Пол грубо я привлече отново и впи устни в нейните. Тя се накани да тръгне и тогава той обгърна тила й и пъхна езика си дълбоко в устата й, като същевременно сграбчи с другата ръка гърдите й.

— Никакво ходене в спалнята. Разсъбличай се веднага. Само го остави в кошарката. Веднага. И после ще те…

Аманда го прекъсна, като сложи пръст на устните му.

— Томи спи много леко. Нека да го сложа в креватчето му и да затворя вратата на спалнята, за да не се събуди. Не искам нищо да ме разсейва, докато ти се отдавам.

Той впи отново похотлив поглед в гърдите й.

— Добре, но побързай.

Тя взе Томи, прегърна го и изпита огромно облекчение, щом откъсна сина си от ръцете на този перверзен негодник, после се обърна бавно, молейки се да не я застреля. Изтича по стълбите, влезе в спалнята и заключи вратата.

— Манди, чакам — провикна се Пол, а от гласа му тя потрепери от отвращение.

— Идвам, скъпи — отвърна тя с пресекващ глас. — Само да сменя памперса на Томи.

Какво да направи? Дали да не отвори прозореца и да се разкрещи за помощ? Щеше ли Пол да разбие вратата, преди да дойдат полицаи? По всяка вероятност — да.

Трябваше да го обмисли.

Чу стъпки по стълбите.

„Не! Не! Господи, моля те, не!“

Дръжката на вратата се размърда.

— Аманда, вратата е заключена.

Той почука, после още веднъж — по-силно.

Томи се разплака. Аманда го взе на ръце.

— Аманда, отвори вратата.

— Пол, изплаших се от пистолета, който видях до теб. За какво ти е пистолет, скъпи?

— А с какво друго да пръсна главата ти?

— Защо искаш да ме убиеш?

— За да взема попечителство над детето — отвърна той. — След това ще взема къщата и ще я продам за милиони. Може би ще спечеля и някой друг милион, като продам Томи на богато семейство, което не може да има деца.

Аманда изпъшка и затвори очи. Пол блъскаше по вратата.

— Отвори, Аманда, или ще я разбия. И тогава наистина ще се ядосам.

— Пол, Итън ще се върне всеки момент. Да избягаме, преди да се е появил. Спомням си, че мечтаеше да отидеш в Мексико.

Той се разсмя.

— Повече никога няма да видиш Итън. Никога!

Тя се вцепени.

— Какво имаш предвид?

— Ще отиде зад решетките, обвинен в твоето убийство. Ще ти го обясня по-ясно. Този побъркан тип е загубил преди време семейството си, а сега е убил жената, която е трябвало да пази, след като съвсем е откачил. По пистолета има само негови отпечатъци. Смазах го от бой и после направих необходимото.

Аманда едва не запищя.

— Къде е Итън?

— Оставих го полужив зад кофите за боклук след ъгъла — обясни Пол. — Когато Итън се свести след няколко часа, ще изприпка тук, ще намери трупа ти, ще се обади в полицията и ченгетата ще открият, че по пистолета има само негови отпечатъци. Ще го арестуват. Замисълът е наистина блестящ.

Краката й се подкосиха. Смъкна се на пода.

— Пол, ами ако нещо се обърка? Ами ако арестуват теб вместо Итън? Никога няма да се съберем. Да избягаме — аз, ти и Томи. Ще отидем веднага на летището, преди Итън да дойде в съзнание и да повика полицаите.

— Ти за какъв ме вземаш — за слабоумен ли, курво? — извика той. — Психологически етюди ли разиграваш с мен? Аз не те искам и никога не съм те искал. Само в началото. Смятах те за страстна и нямах нищо против да те чукам. Но ти взе, че забременя. — Заблъска по вратата. — После прочетох във вестниците, че баща ти хвърлил топа и си наследила тази къща. Излъгах те, че те срещнах случайно, а ти се хвана на въдицата като тъпа кучка, каквато си всъщност. Както се хвана и за сърцераздирателните истории за баща ми, за работата. Ти наистина ли вярваше, че работя по строежите като общ работник? Занасяш ли ме?

Аманда отстъпваше все по-назад, без да има накъде да отиде.

Пол блъскаше вратата.

— Пусни ме да вляза, иначе ще я разбия и тогава наистина ще съжаляваш.

Томи плачеше и тя се опита да го успокои, но той пищеше все по-истерично.

— Накарай го да престане! — изкрещя Пол. — Не мога да го понасям.

„Щом възнамерява да продаде Томи, няма да го нарани — казваше се Аманда. — Така че престани за един момент да се тревожиш за него и помисли трезво. Мисли! Мисли! Мисли!“

— Ей сега ще направя тази врата на трески — монотонно повтаряше Пол. — И този път няма да те удуша насън с възглавница, скъпа. Ще те гръмна в главата. А гаджето ти го няма, за да те спаси.

Сърцето й биеше лудо. Сложи Томи в креватчето, а детето се хвана за пречките, изправи се и пищейки, протягаше ръчички към нея.

— Съжалявам, милото ми — прошепна Аманда. — Мама трябва да те спаси.

Огледа се обезумяла за някакъв предмет, с който да се защити.

Погледът й попадна на стола пред бюрото, който беше съвсем обикновен дървен стол с възглавничка. Махна възглавничката, сграбчи го с краката напред и застана пред креватчето на бебето. Вратите в старата къща, слава богу, бяха солидни, но така или иначе Пол щеше да влезе и тя все пак имаше в ръцете си нещо, с което да се защити. Щеше да се помъчи да го халоса по главата с краката на стола. Беше доста тежък, за да го развърти, но с друго не разполагаше.

Чу Пол как пъхти и после избухва в смях.

— Вече съм много сърдит, скъпа. Идвам.