Джанел Тейлър
Заради теб (26)

Двадесет и шеста глава

— Нямате представа колко се радвам, че се върнахте — посрещна ги Лети.

Томи спеше кротко в кошарката, а тя изглеждаше изнервена.

— Лети, какво има? — попита Аманда, а сърцето й се разтуптя лудо. — Томи добре ли е?

— Добре е. Вдигна лека температура, но пи мляко и хапна банан.

— Лети, какво се е случило? — настоя Аманда и прегърна приятелката си през раменете.

— Мисля, че някой се вмъкна в къщата — отговори тя. — Чувах някакъв стържещ шум от долния етаж. Изплаших се и не отидох да проверя, а се заключих в твоята спалня с Томи. Не съм сигурна дали ми се е сторило, или вятърът блъскаше клони в прозорците, затова не ти се обадих.

— Сигурно е бил вятърът — успокои я Аманда. — Съжалявам, че си се изплашила толкова много.

— Нали знаеш, като не познаваш една къща, все ти се причуват разни шумове. Така съм свикнала с моя апартамент. Навярно вдигнах врява за нищо.

Аманда прегърна Лети.

— Да ти направя ли чай?

Тя се усмихна.

— Не, благодаря, мила. Ще тръгвам. Трябва да пазарувам. Тази вечер ще играем бридж с моето каре.

Итън държа на Лети палтото.

— Хайде да вървим, Лети. Ще ти хвана такси.

Въпреки протестите й настоя и излезе с нея, като направи знак на Аманда да заключи. Забави се само няколко минути и почука.

— Аз съм.

Аманда отвори и ето го, застанал на прага, запълнил рамката на вратата, нейният великолепен Итън с черни очи и красиви устни и тя си пожела само едно — да бъде в прегръдките му.

— Не биваше да оставям Лети сама с Томи, след като знам, че някой дебне наоколо. Ами ако беше влязъл? Можеше да убие Лети, а Томи щеше да бъде убит или отвлечен. Къде ми беше умът?

— Ами аз? — добави той. — Извадихме късмет, голям късмет. — Запрати бележника си в стената. — По дяволите! Кой е този човек?

Аманда въздъхна дълбоко.

— Итън, какво ще стане, ако не открием кой е, докато изтече месецът?

— Никога няма да те изоставя в опасност. Никога!

— Съжалявам, Итън. Зная, че искаш да си отидеш вкъщи. Виждам колко ти е трудно в този град. И зная, че всичко това е заради мен.

Той се извърна, за да не забележи Аманда изражението му. Дори и сам да не си признаваше, беше влюбен и тя веднага щеше да се досети.

— Така ми се иска майката на Оливия и майката на Айви да нямат нищо общо със случая. Няма да го понеса заради сестрите си. Същото се отнася и за Пол. Ще страдам много заради Томи. Клара ли е? Или някоя от така наречените приятелки на баща ми? А дали не е някой, когото дори не подозираме?

— Ще ми се да знаех, Аманда. Не за да си отида, а защото искам да съм сигурен, че нищо лошо няма да те сполети и когато заспивам всяка вечер, да знам, че си безопасност.

„Искам да си лягам всяка вечер с теб.“

— О, Итън — приближи се тя към него.

Звънецът на входа зазвъня, преди да го прегърне, каквото беше намерението й. На вратата стоеше Пол.

— Позвъних по телефона, но никой не ми отговори. Изплаших се да не би да сте отишли с Томи пак в болницата. Той добре ли е?

— Сега спи — каза Аманда, — но оздравява.

Пол погледна над рамото й и когато видя Итън, тя усети как целият се напрегна.

— Постоянно виси тук — прошепна Пол. — Струва ми се, че никога няма да имам възможност да остана насаме с теб. Вече сме различни и трябва да се опознаем.

Аманда се усмихна, но стомахът й се сви на топка.

— Да, Пол, но такива са условията в завещанието.

— Не се чувствай длъжна да ми обясняваш. Извинявай. Синът ни е болен, а аз съм се разхленчил! Колко егоистично от моя страна! — Сниши гласа си: — Но мисля само за теб… за теб, мен и Томи като едно семейство.

В очите му проблеснаха сълзи и той извърна поглед, както се стори на Аманда, от притеснение. „О, Пол, защо се получи толкова объркано?“

— Да пием кафе, какво ще кажеш? — предложи му тя, докосвайки ръката му.

Той грейна в усмивка.

— С удоволствие.

Когато тя се обърна, Итън беше изчезнал. Зърна само как се затваря вратата към бялата стая. Но не съвсем, беше оставена малка пролука. Итън не вярваше на никого.

Почувства ръцете на Пол на раменете си. Той стоеше зад нея и леко масажираше уморените й мускули.

— Аз ще приготвя кафето, а ти се отпусни в гостната и си почини.

Отпускане. Почивка. Готово.

Седна на старинния стол. Избягваше място, където той можеше да се настани близо до нея. Щеше да започне да й пуска ръце и оттам нататък не беше ясно какво можеше да се случи.

След няколко минути се появи в гостната.

— Кафето се вари. Ето ти бисквити, ако ти се хапва нещо сладко.

Аманда се загледа безизразно в една точка.

— Изглеждаш изморена — каза Пол. — Как ми се иска да изтрия тревогата от очите ти!

— Добре съм. Благодаря ти. Наистина съм ти признателна за всичко.

— Кафето сигурно е готово. Аз ще го донеса. Пиеш го с лъжичка захар и малко мляко, нали?

Тя се усмихна и кимна.

— Благодаря.

Изпиха го мълчаливо. Пол нито веднъж не посегна към нея. Предложи й втора чаша кафе, но тя отказа и той взе чашите, отнесе ги в кухнята, изми ги и ги постави на мястото им.

— Ще те оставя да си починеш. Да мина ли утре да видя Томи?

Аманда се усмихна.

— Искаш ли да обядваме заедно? — предложи тя. — Томи се събужда от сутрешния сън около един.

— Много добре — отговори Пол. — Значи имаме среща.

„Имаме среща.“

Затвори вратата и погледна към спалнята на Итън с надеждата той да се появи, за да довършат разговора си.

Но стаята остана затворена.

* * *

За да не мисли за Аманда и Пол, Итън се захвана с настървение да търси в интернет сведения за Уилям Седжуик. Беше седнал на бюрото с лаптоп пред себе си и се загледа през прозореца в притъмняващото небе. По някои прозорци насреща светеше коледна украса, а през един се виждаше коледна елха със звезда на върха.

Дръпна белите пердета и се съсредоточи отново в компютъра. Написа: „Уилям Седжуик и деца“.

Прегледа набързо началните сведения, в които нямаше нищо, което да не знаеше. След това прегледа статиите от големите вестници и отново нищо не откри.

— Да му се не види — промърмори и нервно започна да отваря и затваря чекмеджето на бюрото. И тогава забеляза, че вътре има лист хартия, сгънат на две. Отгоре беше написано „Карън Андерсън“.

Аманда дотича и почука.

— Итън! Какво става? Какъв е този шум?

— Няма нищо — извика той. — Блъснах чекмеджето. — Взе листа и излезе. Аманда го чакаше отвън. — Намерих го вътре — подаде й той листа.

Тя го разгъна.

— Това е почеркът на баща ми.

„Скъпа Карън — зачете тя, — съжалявам, че не направих никакъв опит да компенсирам постъпката си. Съзнавам, че те наскърбих. Съзнавам, че не биваше да те изкушавам. Но ти си толкова хубава, а аз — толкова слаб. Зная, че ти се иска да вярваш, че бебето, което носиш, е мое. Но то не е. Много съжалявам. Разбирам, че за теб щеше да бъде щастлив завършек на една приказка, ако те бях помолил да се омъжиш за мен. Ала това е невъзможно. Не съм баща на твоето дете. Не мога да бъда. Моля те, прости ми. Ти си нежно цвете, но трябва да те оставя.

С най-искрени чувства, Уилям“

— Стой тук — каза Итън. — Ще проверя нещо.

Върна се в бялата стая и написа: „Карън Андерсън и дете“ в търсачката. Излязоха стотици вписвания. Тогава Итън добави името Седжуик и се показа сведението, което търсеше.

„3 май 1984… Андерсън, Карън, на трийсет години, живееща в Бруклин, почина в четвъртък неочаквано в дома си. Прислужничка от домакинството на нюйоркския предприемач Седжуик, Андерсън остави едномесечната си дъщеря Уайла…“

Итън грабна лаптопа и излезе.

— Прочети този некролог — посочи той на Аманда написаното.

Както го четеше, кръвта се отдръпна от лицето й.

— Прилича ми на самоубийство. Смяташ ли, че е заради писмото, което й е оставил? Бебето й е било само на месец. О, Итън!

Той написа „Уайла Андерсен“. Стомахът му се преобърна. Уайла Андерсън живееше зад ъгъла, на Бродуей, между Седемдесет и четвърта и Седемдесет и пета улица.

— Може би е съвпадение — предположи Итън. — А може би цял живот е чакала някаква промяна. Представи си, че откакто се помни, е слушала как майка й се е самоубила заради работодателя си, който е неин баща, а не се е оженил за майка й, не е признал детето им. Навярно Уайла е очаквала да бъде спомената в завещанието или се е надявала тази къща да стане нейна, точно както Кевин.

— Каква ужасна история! — каза Аманда. — Отвращавам се! Защо баща ми е бил толкова жесток към хората, с които е бил близък? Как не го е било срам!

Итън я прегърна през раменете.

— Не се отчайвай! Виж колко много научихме. Утре ще пообиколим там, където живее Уайла, ще поразпитаме, а междувременно ще оставим Томи при Лети или при Джени.

Тя пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Не можем да чакаме, Итън. Тръгвай веднага, преди да се е стъмнило съвсем. На мен нищо няма да ми се случи. Прозорците и вратите са заключени. Ще държа мобилния телефон под ръка. При най-малкия подозрителен шум ще се обадя на 911.

— Не, няма де те оставя сама тук.

— Тръгвай, Итън. Ще ме спасиш, като ме оставиш.

Той я погледна в очите. Беше сериозна и твърда.

— Ако нещо ти се случи, Аманда…

— Имам телефон — прекъсна го тя. — Имам и твоята бейзболна бухалка. Имам двойни заключалки. Никой няма да се промъкне тук.

— Никога не бих си простил, ако се случи нещо с теб.

— Итън, тя живее на две крачки. Набързо ще поразпиташ и ще поогледаш, и след не повече от час ще се върнеш.

— Изпрати ме. Искам да видя как заключваш.

Тя го хвана за ръката.

— Да вървим.

Пред вратата я погледна, после я прегърна нежно и я целуна. Погледна я още веднъж и излезе в спускащия се мрак.

* * *

Беше необичайно топло за декември и Итън посегна да разкопчае дебелото си кожено яке.

— Ципът заяжда — промърмори той и най-накрая успя да го дръпне. Тъкмо събличаше якето, когато някой го блъсна и го сграбчи отзад, като че ли го беше дебнал между паркираните коли. Почувства удар по главата, притъмня му и се свлече на земята.

— Вземи парите ми — едва успя да изпелтечи, плюейки кръв. — В портфейла ми има много. Само ме остави.

— Никъде няма да ходиш, тъпо копеле — чу глас, който познаваше много добре.

Нещо тежко се стовари върху главата му. От челото му рукна кръв, замрежи погледа му и се смеси с онази, която бликаше от устата му.

Опита се да проговори, но не успя. „Стани! — насилваше се той, докато съзнанието му постепенно се замъгляваше. — Стани…“

Едва държеше очите си отворени. Виждаше само онова, непосредствено пред очите си, а то беше локва кръв.

Почувства изведнъж, че го влачат грубо, и после загуби съзнание.