Джанел Тейлър
Заради теб (25)

Двадесет и пета глава

Клара лежеше в стая 722. Аманда открехна вратата и надникна. До леглото седеше жена на около шейсет и държеше ръката на Клара. Аманда почука тихичко и жената стана.

— Аз съм Аманда Седжуик — прошепна тя. — Клара е била икономка на моя баща, а сега…

Жената кимна.

— Ах, да. Сега вие живеете в къщата в Уест Сайд.

— Мога ли да говоря със Сара? — попита Аманда. — Всъщност не зная какво да й кажа, но бих искала да знае, че се тревожа за нея.

Жената хвърли поглед към сестра си.

— Не мисля, че ще се почувства по-добре.

Направи жест на Аманда да се отдръпне, после сама излезе в коридора и затвори вратата. Погледна Итън, който стоеше отвън.

— Разказа ми за вас двамата. Заговорничели сте и сте правили секс, докато тя чистела.

Страните на Аманда пламнаха.

— Как се осмелявате…

— Знаете ли, че Клара беше лудо влюбена в Уилям? — попита жената. — Сигурна съм, че не знаете. Познавам сестра си. Не показва чувствата си. Остана при него повече от двайсет години. Грижи се за домакинството му до неговата смърт, въпреки неговите безбройни любовни истории. Представяте ли си колко жени е заварвала да спят в леглото му? Всекидневно разкъсваше сърцето й, но тя не можеше да живее без него, така че стоеше и понасяше всичко.

— Боже мой! — възкликна Аманда. — Отдала му е живота си!

Жената кимна мрачно.

— Как ли не й говорех, но думите ми не стигаха до съзнанието й.

— Все пак имали ли са любовна връзка? — попита Аманда.

— Преди няколко години той се опитал да я свали, но бил пиян и се обърнал към нея с името на жената, с която се срещаше през седмицата, и тя побързала да си тръгне, за да не стане за смях. Сигурно е копнеела за интимна близост с Уилям повече от всичко, но имаше достойнство.

Аманда поклати глава.

— Защо е посегнала на себе си? — попита загрижено.

— Попитах я и смятам, че я разбрах. Не беше съвсем в съзнание от успокоителните и от стреса, но ми каза нещо в смисъл, че винаги когато се намирала в къщата, чувствала, че Уилям й принадлежи. Отивала там, отключвала със своя ключ, подреждала всичко като негова съпруга и когато той починал, продължила да поддържа дома и да усеща присъствието на Уилям. Поглеждала портрета му и той изпълвал стаята, изпълвал сърцето й.

— И тогава аз се преместих да живея там — добави Аманда тихо.

— А тя престанала изведнъж да усеща присъствието на Уилям. Него вече го нямало.

— Но аз съм дъщеря на Уилям. Не е ли открила нещо от него у мен? Защо си е мълчала? Щях да й помогна, но тя освен „да“ и „не“ друго не говореше.

— Бяхте отчуждени с Уилям и според сестра ми нямахте нищо общо с него.

— Предполагам как се е чувствала — промълви тъжно Аманда. — Можехме да поговорим, само тя да не беше толкова затворена.

— Е, вече няма значение. Освен това Клара няма да се върне там. Ще трябва да си потърсите нова икономка. Вече съобщих на господин Харис, адвоката на баща ви.

— Предайте й, че ако пожелае да разговаряме, ако има нужда от каквото и да било, ако иска някоя от вещите на баща ми, която й е скъпа, нека да ми се обади.

— Ще й предам.

Тъкмо си тръгваха, вратата на стаята се отвори и Клара застана на прага — бледа и съсипана, едва се държеше на краката си. Аманда се вкопчи инстинктивно в ръката на Итън и той я притисна до себе си.

— Клара, не бива да ставаш — скара й се нежно сестра й.

— Искам нещо — каза Клара. — Нещо, което гледам от двайсет и две години.

Аманда се втренчи в нея.

— Какво е то — попита младата жена.

— Искам портрета. Онзи, който виси в салона. Искам този портрет.

Аманда я гледаше слисано.

— Въпреки че на него сме изобразени и аз, и моите сестри!

— Той ви обичаше — отговори Клара. — Не умееше да показва обичта си, не разбираше даже своите чувства, но вас ви обичаше. Зная го и винаги съм го знаела, но не подозирах, че ти го обичаш.

Аманда не схвана смисъла на онова, което говореше Клара, тъй като според сестра й отчаяната й постъпка е била подбудена от усещането за празнота и от убеждението, че дъщеря му не го е обичала.

Клара се обърна към Аманда и даде обяснението, за което я молеше безмълвно.

— Нямаше да дойдеш, ако не го обичаше.

* * *

— Ах! — въздъхна Аманда, когато излязоха от болницата. — Ужасно се разстроих.

Подухваше студен вятър и Итън вдигна ципа на коженото си яке.

— Щях да я попитам тя ли се опита да те убие, но наистина не беше удобно.

— Вече съвсем не зная какво да мисля за нея. Като че ли се помъчи да промени отношението си към мен, но е толкова студена. Как мислиш, тя ли ме е нападнала?

Той сви рамене.

— Изглеждаше много отчаяна, за да преценя, но историята й е много тъжна.

— Нищо не разбирам — каза Аманда и уви по-плътно шала около врата си. — Тя е втората жена, която го е обичала, въпреки че той е бил неспособен да отвърне на любовта им.

— Понякога любовта, в която се вкопчват хората, засяга главно тях, а не предполагаемия обект на чувствата им. Ясно ли се изразих? — усмихна се Итън. — Имам предвид, че не бива да се притесняваме толкова за такива като Клара, които се влюбват в недостъпни хора. Може би точно заради това си избират такъв любим… По никакъв начин не биха изложили на опасност себе си. Няма начин да те наранят, ако човекът, в когото си влюбена, не те забелязва изобщо. Живееш в своя свят от фантазии. Прозвуча ли ти смислено?

— Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш. Избягваш страданието, след като на практика не споделяш любовта си. Страдаш наистина, но от несподелена любов, а то е различно.

— И е доста сложно. Но пък може да обясни поведението на баща ти и неговите връзки… или липсата им… с неговите деца. След като не е баща в истинския смисъл на думата, няма да страда заради вас, няма да се разочарова. Няма да бъде пренебрегван или използван.

— Но защо? — попита тя. — Защо човек избира да живее като… — Замлъкна изведнъж и го загледа.

— Не ти ли напомня и за друг като него? — попита той мрачно.

— Ти не си като баща ми, Итън. До мен си и не си се отделял от мен. Рискува живота си заради мен.

„Но животът и любовта ми се разминават…“

— Да се обадим на Тара Бърч — предложи той, като насочи разговора в съвсем друга насока.

— Да смятам ли, че приключихме с тази тема? — попита тя.

— Да — отговори, като се чудеше как Аманда успява да сведе всеки разговор до него, до тях двамата. Предизвикваше у него колебания, докато той искаше всичко да му е ясно.

— Итън! — ахна тя, загледана през витрината на ресторанта, където бяха застанали. Побутна го леко встрани и пак хвърли поглед назад. — Абсолютно сигурна съм, че майките на Оливия и Айви седят на маса точно до витрината!

Той извади от джоба си малък бинокъл и погледна през него.

— Да, наистина са те. Приличат на неразделни дружки.

— Как се сприятелиха така изведнъж! — учуди се Аманда. — Навярно театърът, който разиграха при отваряне на завещанието, е бил само за да ме заблудят, че се мразят, а в действителност са се съюзили, за да ме премахнат от пътя си. Може би бленуват дъщерите им да получат по-голям дял от наследството.

— Започна да мислиш като мен — намигна й.

— Страхотно, превърна ме в циничка.

Той поклати глава.

— Не, в реалистка. Аманда, само твърдя, че всичко е възможно. А когато става въпрос за живот и смърт, не приемай нищо на доверие.

— Също така е възможно да се понасят колкото куче и котка, но да са намерили общи интереси след четенето на завещанието. Ако майка ми беше жива, сигурно и нея щяха да поканят да участва в интригите им. Кой знае?

— Вероятно са обединили силите си, за да защитят дъщерите си. Навярно в техните очи ти си огромна заплаха, защото първа ще получиш наследството, а нямаш зла майка, която да лае и да те пази.

Аманда изпъшка.

— Да се махаме оттук. Замая ми се главата, а още не съм се обадила на Тара Бърч.

Извадиха късмет и Тара си беше вкъщи. Итън спря веднага такси.

— Само искам да имаш самочувствие. Справяш се чудесно, макар че никак не е лесно.

Таксито тръгна и се насочи към Гремърси Парк в центъра на Манхатън, където живееше Тара Бърч. Тя се беше изненадала, че се обажда именно Аманда. Очаквала да се свърже с нея чрез адвоката. Но прие да се срещнат и да разговарят.

Въпросното дете било тригодишно.

— Значи може да е леля на Томи. Тригодишна леля! — клатеше глава Аманда.

Таксито спря пред висока тухлена сграда. Аманда я огледа; изпитваше яд и гняв.

— Странни неща се случват — заключи Итън, плащайки на шофьора. — А Тара Бърч може да поднесе неприятни изненади.

Застанаха пред жилищната сграда, която изглеждаше занемарена. Итън натисна звънеца и вратата се отключи. Влязоха и решиха да не взимат асансьор до втория етаж. По стълбището се носеше миризма на готвено — на лук, пиле, пържоли. Стигнаха пред апартамента и Аманда почука.

Очарователно малко момиченце отвори вратата.

— Аз съм Луси — съобщи то.

Аманда коленичи до него и се усмихна.

— Здрасти, Луси. Аз съм Аманда, а този чичко е Итън. Дойдохме да говорим с майка ти.

Една жена дръпна вратата и я отвори широко. Итън отбеляза бързо всяка подробност от външността на Луси. Косата й беше черна, даже гарвановочерна, кожата — мургава, очите бяха също черни, огромни и кръгли. А пък самата Тара Бърч беше най-светлорусата жена, която беше виждал. Косата й беше толкова сламеноруса, че прозираше розовият й скалп. Миглите й бяха почти белезникави и даже туш за мигли нямаше да им помогне особено. А очите й се синееха така светли, че изглеждаха като избелели.

Без да е велик учен, той се запита как е възможно тази жена да твърди, че от нейните гени и от гените на Уилям, в каквато и да е комбинация, ще се пръкне такова дете.

— Тара, аз съм Аманда Седжуик, а това е Итън Блек. Нает е от адвокатската кантора на баща ми в качеството си на изпълнител на завещанието.

— Съжалявам, че се стигна дотук — започна Тара, — но когато адвокатът ми съобщи, че Уилям не е оставил нищо на Луси, страшно се ядосах. Тя е негово дете — прошепна най-накрая. — Не пожела да я признае, но е длъжен да й осигури издръжка.

— Тара — попита Аманда, — сто процента ли си сигурна, че Уилям Седжуик е бащата на Луси?

Жената кимна.

— Името му не фигурира на кръщелното свидетелство, разбира се, но зная с кого съм спала и кога.

Итън познаваше вече Аманда доста добре и знаеше, че последната забележка няма да й повлияе. В началото, когато се запозна с нея и започнаха да разследват заедно, щеше да повярва на подобно твърдение, но не и сега. Беше станала по-твърда или се стараеше да бъде.

— Моля те да ме извиниш, ако греша — започна Аманда, — но като виждам какъв е тенът ти, цветът на косите и очите, и като зная какъв беше баща ми, не ми се вярва Уилям Седжуик да е баща на Луси.

— Лъжкиня ли ме наричаш? — попита Тара.

— Не — отвърна Аманда. — Само казвам, че според физическите белези е невъзможно ти и баща ми да сте създали това дете.

— Да не би да твърдиш, че не съм му майка? — скръсти ръце пред гърдите си Тара. — Защото имам кръщелно свидетелство, което потвърждава, че аз съм й майка. Мога да докажа, че съм раждала петнадесет часа в адски мъки и само защото не прилича на баща си, не означава… ох, мамка му! — ядоса се тя. — Мамка му!

— Да си тръгваме — каза Итън и стана.

— Нищо не ми пречи да се обадя в някой вестник — обади се Тара и също стана. — Нищо не ми пречи да пусна клюка и да очерня доброто му име.

Аманда я погледна в очите.

— Мога ли да ти задам един деликатен въпрос?

Жената явно се чувстваше неловко.

— Питай. Не съм длъжна да ти отговарям.

— Била ли си гадже на Уилям Седжуик?

— Работех във фирмата, която снабдяваше с цветя и растения сградата на акционерното дружество „Седжуик“. Аз отговарях за неговия етаж. Веднъж поливах фикуса в кабинета му и той влезе. Попита ме зная ли кой е. Отговорих: „Ами да, тази компания е ваша.“ А той ме попита дали искам да спя с мъжа, който притежава цялата компания. В първия миг се стъписах… та той беше повече от трийсет години по-стар от мен, но пък изглеждаше много добре и беше толкова могъщ, така че го направихме в служебната спалня.

— Служебна спалня ли? — повдигна вежда Аманда.

— Предполагам, че е работил до късно и понякога му се е налагало да остава да спи там. Или е водил жени там. Беше като килер, но леглото беше голямо и имаше душ-кабина. Всеки две седмици, когато ми се падаше да поливам цветята, правех любов с него в тази спалня. И всеки път ми подаряваше по нещо… нещо скъпо. Например тежка златна гривна, диамантени обици и се оказа, че са истински.

— Значи се разгневи, че не фигурираш в завещанието му — попита Итън.

— Бях изненадана — отговори тя. — Мислех, че заемам по-специално място. Разбирам, че ще ви прозвучи като изтъркано клише, но той ми внушаваше чувството, че аз съм неговата радост. А той вероятно е прекарал през тази тайна спалня всичко живо с пола от неговата компания.

— Съжалявам, че те е наскърбил — каза Аманда. — Но въпреки че не ти е завещал нищо, имаш здраво дете, имаш твоята младост и цял живот пред себе си. Можеш да направиш каквото си поискаш. Научих, че само това е важно.

— Говориш така само защото фамилното ти име е Седжуик и си позволяваш да казваш каквото ти хрумне, защото си адски богата.

В стаята влезе Луси с кукла и четка за коси в ръце.

— Мамо, косата на куклата се е разрошила. Ще ми помогнеш ли да й направим прическа?

— Разбира се, пиленцето ми — отвърна Тара. — Запознахте се, нали? — обърна се тя към Аманда и Итън.

Аманда се усмихна на момиченцето и с Итън излязоха и се втурнаха на бегом по стълбището.

— Не искам да се запознавам повече с никой близък на баща ми — отбеляза тя. — До гуша ми дойде. Научих повече, отколкото ми се иска, за скъпия ми стар баща.

Той я прегърна през раменете.

— Да се прибираме.

Тя го погледна и кимна.