Джанел Тейлър
Заради теб (24)

Двадесет и четвърта глава

— Ще се оправи — говореше лекарят на Аманда. — Понякога бебетата вдигат висока температура без видима причина и после температурата спада.

— При него често се случва — поклати глава тя, — а е толкова мъничък.

Лекарят предписа безобидни лекарства и я успокои, че може да прибере Томи вкъщи. Тя тръгна към чакалнята; искаше да види лицето на Итън. Само да го зърне и щеше да се почувства по-добре.

Но той не беше там.

Нима си беше тръгнал? Сама ли я беше оставил?

Отпусна се на един стол, а Томи висеше в ръцете й като парцалена кукла. Сложи го в количката и взе мобилния си телефон, за да се обади на Пол. Той живееше съвсем наблизо до болницата. Слава богу, беше вкъщи.

— Идвам веднага — каза той.

Почувства огромно облекчение. За пръв път някой щеше да бъде до нея в подобен момент. Бащата на Томи щеше да дойде.

* * *

Итън пое още веднъж дълбоко дъх и тъкмо щеше да влезе, когато чу някой да вика името му.

Вдигна поглед и видя Пол Суинуд да бърза към него.

— Томи е по-добре.

Итън нямаше дори представа.

— Аманда ли ти се обади?

Пол кимна.

— Може вече да прибере детето вкъщи.

На Итън му олекна неимоверно.

— Ще ги отведа веднага без произшествия.

— Тя ми се обади — обясни Пол. — Виж, приятелю, зная, че си вършиш работата, но става въпрос за моя син, нали разбираш? Искам да бъда с него и да покажа на Аманда, че когато има нужда, аз съм насреща. Вече съм друг човек. Няма ли да ни оставиш поне за малко насаме? Моля те!

Итън го погледна. Пол изглеждаше толкова искрен и разтревожен, че той веднага би си тръгнал, за да му даде възможност да прекара известно време със семейството си.

„Неговото семейство…“

Стомахът на Итън се сви на топка.

— Ще тръгна отделно, а вкъщи няма да се мяркам. Ще й предадеш ли, че нямам нищо против да прекарате известно време заедно?

Пол кимна.

— Благодаря! Много съм ти признателен.

Протегна ръка и след кратко колебание Итън я стисна. Пол влезе, а Итън се приближи до остъклената врата и се загледа към приемната. Аманда и Пол се прегърнаха и Итън успя да забележи колко се успокои тя. Наблюдаваше как Пол й държи палтото и как прибира кичур коса зад ухото й. После изтри сълзите от лицето й и двамата се прегърнаха отново. Пол подкара количката, а тя го хвана под ръка и излязоха. Итън се отдръпна, за да не го види Аманда. Загледа се как Пол спря такси, настани майката и детето и сам се качи в колата.

Итън почувства болезнена празнота, когато таксито се отдели от тротоара. Много бързо се качи в друго такси и поръча на шофьора да следва тяхното, като обеща бакшиш, ако не го изгубят. Тревогата му се уталожи, когато видя таксито да спира пред къщата. Пол помогна на Аманда да слезе и извади количката от багажника. Тръгнаха към входа.

Итън влезе от страничния вход. На екранчето на ръката си видя Аманда да се качва към спалнята с Томи на ръце. Пол беше в кухнята и правеше кафе.

Аманда се появи след няколко минути и седна на масата. Той й подаде чаша кафе. Тя като че ли плачеше, но Итън не беше сигурен. После Пол взе чашата от ръцете й и я поведе към салона, където седнаха на дивана. Сега Итън ги виждаше ясно на мъничкия екран.

Не говореха. Тя плачеше с глава върху гърдите на Пол, а той я беше прегърнал.

На Итън му се искаше да закрещи, да сграбчи Пол и да го изхвърли от къщата, за да не я докосва. Но искаше и Аманда да бъде щастлива, а в момента тя изглежда имаше точно каквото й бе необходимо.

— Страшно се изморих, Пол — чу гласа на Аманда. — Ще се опитам да поспя. Нищо друго не съм в състояние да правя.

— Разбира се, скъпа — съгласи се той. — Искаш ли да дойда с теб? Ще спя на пода, за да съм до теб.

— Това означава много за мен, Пол — отговори тя, — но трябва да остана сама с Томи, да помисля. Утре ще ти се обадя.

Той я целуна по косите.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Добре. — Стана. — Ако имаш нужда от нещо, каквото и да било, обади ми се. Разбра ли? Обещай ми!

— Ще ти се обадя — каза тя. — Обещавам. — Съпроводи го до входната врата и сега почти излязоха от обсега на камерата. — Много ти благодаря, Пол, че дойде в болницата и че после ми помогна да се приберем. Не зная какво щях да правя без теб.

— Не ми благодари, ами се опитай да поспиш добре тази нощ.

Целуна я по страната и излезе. Итън видя как Аманда заключи вратата и тръгна по стълбището. Когато се изкачи до площадката, избухна в сълзи и скри лицето си с ръце.

Едва се сдържа да не изтича при нея, но интуицията му подсказваше да я остави на спокойствие, да не я притеснява, поне веднъж да не се показва като егоистичен негодник, поне веднъж да бъде рицар, след като нейният вече го няма.

Отиде бързо до предната врата и надникна през прозореца към улицата. Видя Пол да се качва в такси. След като колата потегли, Итън провери прозорците и вратите и се качи на втория етаж. Застана пред спалнята на Аманда, изгарящ от желание да почука, да влезе и да я успокои, но се прибра в бялата стая и затвори тихо вратата.

* * *

На следващата сутрин, когато Аманда слезе в кухнята, Итън вече беше станал както обикновено и работеше на компютъра. Тя не му каза нищо.

— Как е Томи? — попита той.

— Нима те интересува? — подхвърли тя.

— Разбира се, че ме интересува!

— Ако човек се интересува, не бяга от приемната на спешното отделение, докато друг умира от притеснение в някой кабинет — сряза го тя. — Когато излязох от кабинета, теб те нямаше отвън. Никога не се бях чувствала толкова… — „Изоставена“, довърши тя мислено. — И като се вземе предвид фактът, че моят баща ме е изоставил, че бащата на моето дете ме изостави, щом разбра, че съм бременна, снощи ми беше по-тъжно от всякога. — „Тъжно ми беше, защото съм влюбена в теб.“

— Аманда, излязох пред вратата на чист въздух — обясни Итън — и се сблъсках с Пол. Той ме помоли да ви оставя тримата сами. Останах с убеждението, че това е твоето желание, и се съгласих. Помолих го да ти предаде, че ще ви последвам с друго такси.

— Аз пък бях останала с убеждението, че не му вярваш — продължи Аманда. — Нали е в списъка на заподозрените? Учудвам се, че не се вмъкна в таксито при нас. И не мисля, че къде си се намирал в онзи момент е било най-важното за Пол. Очевидно неговият син беше на първо място.

— Аманда, наистина не искам да се караме. Зная, че си разтревожена и напрегната…

— Моите чувства не те засягат — прекъсна го тя. — А между другото, ако Пол искаше да ме удуши с възглавница, снощи имаше пълна възможност. Струва ми се, че можем да го зачеркнем от списъка. Държа се превъзходно.

— Остава в списъка. Но се радвам, че твоето семейство се събра. Зная, че това те прави много щастлива.

„Обичам теб, глупчо!“ — искаше да му каже.

— Днес ще дойде Джени, за да ми помогне — съобщи Аманда. — Ще ти бъда благодарна, ако ни оставиш на спокойствие.

— Няма проблем.

— Не очаквам и да има. В даден момент ти сякаш се изпаряваш.

— Аманда, смятах, че ти оставям свобода на действие. Не съм имал намерение да изчезна ей така.

— Да, но изчезна — държеше тя на своето, осъзнавайки, че всеки миг ще се разплаче.

„Няма да плача пред него — помисли си тя. — Тревожа се за сина си, изтощена съм емоционално и искам само едно — да прекарам една хубава сутрин с най-добрата си приятелка.“

Преглътна сълзите, изправи рамене и се отправи към спалнята си.

* * *

— Господи, Аманда! — прошепна Джени. — Защо не ми каза? Как си могла да го преживееш сама!

Аманда сложи пръст на устните си. Не искаше в никакъв случай Итън да чуе разговора им. Седяха с Джени в салона — тя на дивана за задължителния час, а Джени на стол срещу нея.

— Имаш ли някаква представа кой се опитва да… Боже мой, Аманда, даже не мога да го изрека!

Аманда поклати глава.

— Итън направи списък на вероятните заподозрени, но можем само да гадаем.

— Сигурно си се изплашила безумно — каза Джени.

— Страшно беше, но Итън е постоянно до мен, е, с изключение на снощи и…

— Аманда — прошепна приятелката й, — доколко познаваш Итън? Напълно сигурна ли си, че можеш да му се довериш? Ами ако Итън е човекът, който те е нападнал?

Аманда трепна.

— А какъв е мотивът му? Той няма мотив.

— Да не би да е намислил нещо? — умуваше Джени. — Може би те сваля, за да сложи ръка на парите ти. Или те подлага на ужасни изпитания и най-накрая ще каже на адвоката, че не си изпълнила изискванията в завещанието.

Аманда поклати глава.

— Няма причини да постъпва така.

— Нима? Твърдиш, че дължал услуга на баща ти. Може би той си мисли, че ще направи услуга на баща ти, като те лиши от къщата. Може би се дразни от отчуждението между теб и баща ти и според него не е честно да получиш каквото и да било от него. Кой да ти каже! Само питам дали си абсолютно сигурна в него.

Аманда въздъхна дълбоко.

— Абсолютно сигурна съм, че мога да вярвам на Итън от тази гледна точка. Зная, че когато става въпрос за мъже, мнението ми не е особено правилно, но опознах Итън. Прозрях сърцето му, колкото и той да се смята за недостъпен. Честен е докрай… и добър.

Джени стисна ръката й.

— Съгласих се. Това исках да чуя. Значи е подходящ за теб.

Аманда въздъхна.

— Моите желания нямат значение, Джен. Щом свършат трийсетте дни, Итън на секундата ще замине на стотици километри в някаква усамотена хижа. Мястото ми е до Пол, Джени. Той е баща на Томи.

— А обичаш ли то?

Аманда сви рамене.

— Баща е на Томи.

— Това ми е известно. Питам дали го обичаш.

Аманда вдигна поглед към портрета на семейство Седжуик. Онова, за което беше мечтала цял живот, беше изобразено на картината: семейство. Но на нея й бе известно, че портретът лъжеше.

— Сигурно вече не зная какво е любов — каза. — След всичко, което преживях, навярно не мога да преценя ясно какво чувствам и какво е добро за мен. Даже разлика не правя.

— Аманда, познавам те отдавна. Виждала съм те във всякакви ситуации. Ако в този момент сама не си вярваш, тогава повярвай на мен. А пък аз ти казвам: знаеш какво чувстваш и това е най-важното.

Томи се разплака. Джени хукна по стълбите към спалнята и Аманда дочу как приятелката й го успокоява.

Итън не беше способен на подобно нещо, помисли си тъжно Аманда. Той едва понасяше да гледа Томи. Страдаше много, напомняше му какво е изгубил.

А Томи заслужаваше повече от това.

* * *

Въпреки че можеше да чуе целия разговор, Итън не се възползва. Само наблюдаваше някой да не се промъква покрай прозорците или по стълбището. Не приемаше нищо на доверие. Любопитен беше какво разказва Аманда на Джени. Нима й споделяше колко обича Пол след всичко преживяно и че след снощните събития не се съмнява кой е нейният мъж?

Длъжен беше да я освободи. Не беше честно спрямо нея да я задържа, тъй като, макар и да беше тук, възнамеряваше да си замине.

„Длъжен съм да я освободя.“

* * *

Джени тъкмо си тръгваше и на вратата цъфна Пол с букет цветя и плюшен динозавър за Томи. Едва вкараха играчката вътре. Двете жени се разсмяха, когато Пол го смачка, за да мине през вратата.

— О, Пол, Томи много ще го хареса! — възкликна Аманда. — Пол, нали си спомняш Джени?

— Разбира се — потвърди той и подаде ръка на Джени. — Радвам се да те видя.

— Аз също — отвърна малко хладно тя.

— Благодаря ти, че си дошла да вдъхнеш кураж на моето момиче — каза Пол и целуна Аманда по страната. — Струпаха й се доста изпитания.

Джени се усмихна на приятелката си при думите „моето момиче“.

— Е, хайде, скъпа, тръгвам. След двайсет минути трябва да съм на работа. — Облече палтото си и я прегърна. — Оставям Томи на теб. — Обърна се към Пол: — А на теб ти оставям Аманда. И да внимаваш да не се преуморява!

Той се усмихна.

— Готово! С най-голямо удоволствие! — Затвори вратата след Джени. — Мога ли да видя Томи? Спи ли? Как е? Има ли нужда от нещо? Мога веднага да изтичам до някоя аптека…

Аманда се засмя и го хвана за ръката.

— Добре е. Да, спи. Събужда се често, но заспива почти веднага пак. Лекарствата помогнаха и оздравява.

— Ще му го дадеш ли? — посочи той динозавъра. — А ще му кажеш ли, че е от татко му?

Аманда се усмихна.

— Бъди абсолютно сигурен.

Истината трябваше да бъде казана, тя нямаше право повече да отлага. За пръв път Пол носеше подарък за Томи и при това толкова хубав.

Пол помилва Аманда по страната.

— А ти как си? Добре ли си? Мога да отида на работа по-късно или да си взема свободен ден, ако съм ти необходим. Само ми кажи.

— Добре съм — каза тя и отвори вратата. — Работата те чака! Да те няма! О, и не ти благодарих за снощи. Наистина беше до мен, когато бях изплашена до смърт. Радвам се, че се отби тази сутрин. Томи ще се влюби в динозавъра.

Прегърна я още веднъж и я целуна нежно по носа.

— За мен беше удоволствие. Ще ти се обадя по-късно.

Както го гледаше как се отдалечава към булевард „Колумб“, осъзна, че се чувства добре. Не беше объркана. Не се измъчваше. Не обичаше Пол, но едно време беше влюбена в него и може би с течение на времето ще успее да възроди някогашната си любов заради Томи. А Пол се държеше наистина превъзходно и я улесняваше в това отношение.

* * *

Аманда сгъваше прането, когато телефонът звънна. Обаждаше се Джордж Харис, адвокатът на баща й.

— Аманда, добре че те открих — каза той. — Случиха се разни неща, за които трябва да те осведомя. Потърсих сестрите ти, но както ми съобщиха, те са в чужбина.

— Да, в чужбина са — потвърди тя. — Оливия е на снимки в Париж до следващата седмица, а пък Айви е в Ирландия с годеника си.

— Извинявам се, че ще натоваря теб. Появи се една жена, която твърди, че Уилям Седжуик е баща на детето й. Иска пари, в противен случай ще се обърне към медиите.

— Към медиите ли? — повтори тя. — Като например клюкарските вестници ли?

— Не само в тях, а и в уважаваните всекидневници — потвърди адвокатът. — Предложих на жената да й уредя тест за бащинство, но тя иска твърдо петдесет хиляди долара, в противен случай ще разкаже за любовната си афера с Уилям Седжуик и ще приложи снимки на тяхното „дете на любовта“ за доказателство.

— А дали ще пожелае да разговаря с мен, как мислите? — попита Аманда.

Всъщност клюките във вестниците не я засягаха, но искаше да се види с въпросната жена, за да прецени доколко твърдението й отговаря на истината и каква е била връзката й с Уилям Седжуик.

Беше лудост, но всеки нов заподозрян отместваше съмненията от Пол, за което тя копнееше от все сърце.

— Казва се Тара Бърч. Имам телефонния й номер — каза господин Харис.

Аманда го записа.

— Благодаря ви, господин Харис.

— Имам още една новина, Аманда. Клара Мот, икономката, е направила опит за самоубийство снощи. Сестра й я е открила и както изглежда, са я спасили в последния момент.

Тя ахна.

— Това е ужасно! В коя болница е?

Отбеляза си името на болницата и след като затвори, се замисли, неспособна да възприеме факта.

Горката Клара! Защо се беше опитала да отнеме живота си?

Изтича да разкаже на Итън. Той също се изуми.

— Ще повикам Лети. Може би ще има време да остане при Томи, за да отидем при Клара. А вероятно ще успеем да се срещнем и с Тара Бърч — предложи Аманда. — Лети и преди е гледала Томи, когато е бил болен. Знае какво да прави и го обича. Ще я помоля да дойде, след като изтече моят час на дивана.

Итън се съгласи, а Лети много се зарадва на поканата. След като пристигна, Аманда я инструктира да не пуска никого в къщата при никакви обстоятелства и после двамата с Итън тръгнаха.