Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите Седжуик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Watching Amanda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2011)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Джанел Тейлър. Заради теб

ИК „Плеяда“, София, 2010

Американска. Първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-303-7

История

  1. — Добавяне

Двадесет и втора глава

Итън се държа, както беше обещал. През целия следобед не разтвори бележника си, не разследва, нито разсъждава кой би имал изгода от смъртта й. Аманда прекара своя час на дивана, а той седя срещу нея с лаптопа пред себе си. Почти не разговаряха. Но този път мълчанието им носеше спокойствие. След като часът изтече, тя се залови с домакинска работа, която, слава богу, вършеше механично.

Чувстваше необходимост от пространство да размисли, да диша свободно. А тя всъщност не можеше да събере мислите си. Случиха се толкова много неща и беше объркана. Пол. Итън. Къщата. Разследването. Баща й. Нейните сестри…

Телефонът зазвъня и прекъсна мислите й. Обаждаше се Оливия от Париж.

— Аманда, много съжалявам за поведението на майка ми. Току-що ми се обади страшно ядосана заради адвоката, който отказвал да направи постъпки срещу връзката ти с човека, който те наблюдава.

Страните на Аманда пламнаха. В първия момент щеше да отрече, че има любовна връзка, но не искаше да лъже сестра си.

— Оливия, уверявам те, че от гледна точка на завещанието няма никакви нарушения. Изпълнявам предписанията от начало докрай, а Итън следи дали съм коректна.

— От гледна точка на завещанието ли? — възкликна с шеговит тон Оливия. — Значи ли това, че майка ми е права? С Итън влюбени ли сте? Не ми обръщай внимание! — разсмя се Оливия. — Не е моя работа. Ако сте влюбени, надявам се да си прекарате страхотно. Според майка ми той бил истински красавец.

Аманда се засмя.

— Как е в Париж?

— Париж е разкошен, но аз съм много заета, за да му се радвам. Тъкмо се връщам от една официална вечеря и съм капнала от умора. Още веднъж те моля да извиниш майка ми. Тя няма лоши намерения… Но е много любопитна и бди над мен като орлица.

Аманда се усмихна.

— Не се притеснявай. Приятно прекарване и ще те чакам да се върнеш благополучно.

Сбогуваха се и Аманда затвори телефона. Усети се, че продължава да се усмихва. Нейната сестра й се обади. Разговаряха, даже си поклюкарстваха като истински сестри.

Конкретният случай нямаше значение, по-важното беше, че имаше възможност да бъде близка със своите сестри.

Няма значение какво се бе случило… Всъщност какво се случи? Аманда нямаше представа. Влюби се в Итън и същевременно Пол я привличаше по друг начин.

Отпусна се на леглото, изненадана колко ясно се оформи мисълта. От доста време се разкъсваше, безсилна да осъзнае чувствата си. Ето, че изведнъж й просветна. Обичаше Итън Блек. А любовта й към Пол, някога толкова силна, толкова хипнотична, се беше трансформирала в нещо друго. Не беше сигурна как да определи това ново чувство.

Загледа се през прозореца в сивия ден и си даде сметка. Пол я привличаше, тъй като беше баща на детето й и за нея беше много важно детето й да расте с баща, но вече не беше влюбена в Пол, а в Итън, при това много.

И по този начин докъде щеше да стигне? Сгреши много в преценката си за Пол и сега правеше същата грешка с Итън. Допусна го прекалено близо до себе си. Наистина се отпусна и разказа за миналото си, но не за да сподели с Аманда, а за да избегне отиването в парка. Прави любов с нея, защото тя го привличаше сексуално и защото тя го пожела, а не защото беше влюбен в нея.

Щеше да изпълни обещанието си към баща й и щеше да си замине.

Забеляза, че наричаше услуга онова, което беше направил баща й за него, а той му беше спасил живота. Беше му казал да почита покойната си жена, като живее всеки ден с мисълта за нейната смърт, да чувства отсъствието й и да помни какво е причинил. Итън не осъзнаваше още, че баща й му беше спасил живота, тъй като не беше узрял за този факт. Не осъзнаваше и че е станал друг човек — любящ и грижовен.

Тя виждаше любовта у него. Усещаше я, когато се любеха, когато я поглеждаше и когато се тревожеше за нея, независимо от твърденията му.

Аманда въздъхна дълбоко и погледна Томи, който спеше като ангелче.

— Много те обичам, Том — прошепна тя и го погали по нежната бузка. — Ще постъпя както е добре за теб. Баща ти иска да бъдем семейство. Иска да му дам втори шанс. Това ми каза пред вратата. Длъжна съм да ти осигуря онова, за което съм копняла цял живот, но моят баща не ми го предложи, за разлика от твоя. Нямам право да те лишавам.

„Нямам право, въпреки че не го обичам и съм влюбена в друг.“

Друг, който ще изчезне на мига, щом си свърши работата. Ще замине на стотици километри далеч и никога няма да се върне.

* * *

Стана късно, за да проверяват жилището на Фануел, пък и на Итън не му се занимаваше с разследване.

Беше истинска лудост. Ако Аманда избереше Пол, той си тръгваше. Щеше да се върне вкъщи, там, където освен небе, земя и вода нямаше нищо друго. Ако избереше него, трябваше да й даде онова, което й бе необходимо.

Как ще бъде баща на Томи? Даже не можеше да погледне бебето, без да му се свие сърцето, без да си спомня какво беше загубил и от какво се беше отказал заради своя егоизъм.

„Не мога нищо да ти дам — помисли си Итън. — Но Пол може. Той ще те обича, а Томи ще си има баща. Ще бъдете семейство.“

От кухнята се разнесе миризма на пържен лук и Итън усети колко е гладен. Аманда приготвяше вечеря, а Томи си играеше в кошарката. Итън се разположи на масата в трапезарията с лаптопа. Търсеше сведения за Уилям Седжуик и по-специално за други претенденти за бащинство.

Изведнъж от партерния етаж долетя шум от счупване на стъкло, последван от прещракване. Итън скочи светкавично, грабна бейзболната бухалка, която държеше под ръка, и се спусна към стълбището. Аманда се показа от кухнята с лъжица в ръка. Беше изплашена.

— Вземи Томи и излезте пред главния вход.

Тя се паникьоса, изпусна лъжицата, но се овладя, взе детето и излезе безшумно.

Итън се притаи на стълбищната площадка, притиснат до стената. „Хайде, покажи се, негоднико! Този път няма да се измъкнеш.“

Неканеният гост се заизкачва по стълбите на пръсти и когато се приближи до Итън, той го сграбчи и го притисна до стената. Човекът в първия момент се стресна и замръзна, но после започна да се мята, да рита и да дращи. Но Итън беше по-силен и не го изпусна.

Дръпна маската му и се взря в пребледнялото лице на тийнейджър.

Момчето нямаше повече от шестнадесет години. Беше висок колкото Ник Мороу и също толкова мършав. Носът му беше покрит с лунички.

— Кой си ти, да те вземат мътните? — изсъска през зъби Итън.

— Щях да те попитам същото — извика момчето. — Пусни ме! — Извиваше се и риташе, но Итън лесно го усмири.

— Не аз се вмъкнах тайно тук — отбеляза той.

— Човек не се вмъква тайно в собствената си къща — разкрещя се хлапакът.

Погледна към прозореца на гостната и видя Аманда, която се беше залепила към стъклото с Томи на ръце.

— Зная със сигурност, хлапе, че не живееш тук.

— А би трябвало. Тази къща се полага на мен — развика се момчето.

Итън го претърси, за да се увери, че не носи оръжие. Беше само един тийнейджър, побеснял по неизвестна причина. Направи знак на Аманда да влезе, като държеше хлапака да не избяга.

Тя влезе бързо, зяпнала от изненада.

— Ти! — вторачи се момчето в нея. — Видях те във вестника! На теб се падна къщата, а по право трябваше да е на мен!

Аманда погледна Итън, после хлапака и остави Томи в кошарката.

— И защо така смяташ? — попита тя. — Кой си ти?

— Уилям Седжуик е мой баща — отговори то. — А тази къща трябваше да се даде на мен!

Разплака се изведнъж неудържимо, сълзите се стичаха по луничавото му лице. Рухна на пода, разтърсван от ридания, сякаш смазан от скръб.

Аманда и Итън се спогледаха, после пак насочиха внимание към момчето.

— Как се казваш? — попита тя кротко.

— Кевин — чу се между хълцанията.

Кевин Фануел, досети се Итън, синът на Сали!

— Кевин, доколкото зная, Уилям Седжуик има само три деца — дъщери.

— Той само тях е признал — изфуча момчето. — Мама почина миналата година и аз все очаквах, че Уилям Седжуик ще дойде да ме вземе и да ме признае за свой син, но той не дойде. — Отново избухна в сълзи. — После чух, че е починал.

Итън и Аманда се спогледаха. И двамата не знаеха какво да кажат. Тя коленичи до него.

— Кевин, ела да отидем в кухнята. Ще ти приготвя нещо да пийнеш. Обичаш ли какао?

Хълцайки, той тръгна след Аманда. Седна и захлупи лице върху масата.

— Кевин, защо предполагаш, че Уилям Седжуик е твой баща? — попита тя, като му приготви чаша какао.

— Аз не предполагам, аз знам — сопна се момчето.

— Защо си толкова сигурен? — поинтересува се Итън.

— Защото онзи, който се смята за мой баща, е измамник — отговори Кевин. — Ето защо. Няма начин този негодник да ми е баща. Майка ми е имала тайна любовна връзка със своя шеф и затова не си е признавала, че той е истинският ми баща.

— Кевин, а кой се смята за твой баща? — попита Итън.

— Един абсолютен негодник на име Скот Кътър — отвърна момчето. — Майка ми не е била омъжена за него. Веднъж годишно се появява, за да ме види, ако му е удобно, както сам казва. Какъв кучи син! Живее в Калифорния с жена си и децата си и не му пука жив ли съм или умрял.

— Кевин, при кого живееш? — попита го мило Аманда.

— При леля ми, сестрата на мама.

— Тя добра ли е?

Той кимна и очите му се напълниха със сълзи.

— Тя е много добра, но аз постоянно й повтарям, че не съм син на този баща, а на Уилям Седжуик. Леля ми все ме убеждава, че греша. Но аз си знам — той е мой баща. Веднъж дойдох да му го кажа, а той отрече.

— Мило дете, може би това е истината — изрече Аманда с мек тон. — Когато на човек не му харесва положението, в което се намира, търси изход и си въобразява разни неща. И на мен ми се струва, че Уилям Седжуик не е твой баща.

— Не е вярно! Той ми е баща, сигурен съм! Богат и важен човек беше, щеше да ме води на разни места по света и щяхме да имаме ложа на стадиона на „Янките“.

Аманда седна до Кевин.

— Кевин, знаеш ли какво? Уилям Седжуик може и да беше богат и важен човек, но не беше много добър баща. Не се интересуваше изобщо от мен и от сестрите ми. Богатството не прави човек добър.

Момчето я зяпна.

— Говориш така само защото не искаш да делиш него или тази къща с друг. Ще си наема адвокат още днес. Къщата е и моя.

Аманда докосна ръката му.

— Кевин, нищо подобно не казвам. Моят баща никога не пожела да има нещо общо с мен. Виждах го веднъж в годината през лятната ваканция, когато прекарвахме по две седмици във вилата му, но и тогава той не се задържаше около нас.

Итън забеляза, че хлапето я разчувства. Преди Аманда да се размекне съвсем, трябваше да уточни едно нещо.

— Кевин, вмъквал ли си се и преди тук? — попита той.

— Да, но ключалката е сменена и трябваше да счупя прозореца.

— Имал си ключ ли? — изуми се Аманда.

— Майка ми имаше. Откраднах нейния и си направих дубликат.

„Онзи, който нападна Аманда първия път, нямаше ключ“ — помисли си Итън.

— Колко пъти си се вмъквал тайно?

— Само веднъж, веднага след като чух леля ми да говори с някого по телефона, че Уилям Седжуик е починал.

— Защо? — попита Итън.

— Спах в спалнята. Затова. После дойде онази стара жена да чисти и аз се изнизах.

— След това опитвал ли си се пак да влизаш с взлом? — попита Итън.

— Не съм влизал с взлом — озъби се Кевин. — Имам ключ. Имах, преди да бъде сменена ключалката.

— Кевин, нападал ли си Аманда?

— Коя е Аманда?

— Аз съм Аманда.

Момчето я погледна.

— О, не, не те познавам, виждал съм само снимката ти във вестника.

— Снощи къде беше? — попита Итън.

— Леля ме изпрати при баба ми. Тя е много стара. Живее в Кънектикът.

Трябваше на всяка цена да говори с лелята на Кевин. Но се налагаше първо да се смени счупеното стъкло. Докато Аманда приготвяше на Кевин нещо за хапване, Итън взе телефонния указател и намери фирма да поправи прозореца.

След това Аманда сложи Томи да спи. Кевин си дояде сандвича и очите му взеха да се затварят. Настани го да спи на дивана и се обади на леля му. На жената й олекна, като чу къде се намира племенникът й. Бил изчезнал и тя се разтревожила. Щяла да дойде веднага да го прибере.

Докато чакаха, Итън осъзна, че всеки един от странната компания, събрана под този покрив, страда заради липсата на баща. Бащата на Итън никога не бе пожелал да го види. На Аманда едва бе признал раждането й. А на Кевин имаше семейство на другия край на страната.

Само бащата на Томи беше налице с най-добри намерения. А дали намеренията му бяха свързани с бащинството, или искаше само Аманда, а с нея вървеше неизбежно и детето?

„Не можеш да я имаш — мислеше си той гневно. — Нямаш право.“

Наистина не можеше да бъде негова и това нямаше нищо общо с появата на Пол Суинуд, а със самия Итън.

Все пак някои хора заслужаваха втори шанс. А независимо дали Пол заслужаваше или не, Итън трябваше да отложи решението си. Защо си въобразяваше, че има право на втори шанс с прекрасна жена и невинно детенце?