Джанел Тейлър
Заради теб (21)

Двадесет и първа глава

Не знаеше дали Итън е спал пред вратата й. Когато Аманда се появи на сутринта в шест и половина, той пиеше вече кафе в гостната. Като се държеше като че ли го няма, остави Томи, който се опитваше да се изправя на крака, и отиде в кухнята, за да си налее кафе. През следващите два часа и половина не си казаха нито дума. Дори не се и погледнаха. Итън работеше с компютъра си, а Аманда приготви закуската на детето и после игра с него.

Точно в девет звънна телефонът. Аманда веднага се обади с надеждата, че звънят от полицията с новини. Но беше Джордж Харис, адвокатът на баща й.

— Госпожице Седжуик, Итън Блек при вас ли е?

— Да. Един момент, моля. — Подаде му слушалката. — Джордж Харис те търси.

Той вдигна вежда и натисна копче, за да се чува разговорът.

— Итън Блек.

— Итън, Джордж Харис се обажда. Когато тази сутрин дойдох в кантората, заварих телефонният секретар задръстен с гневни съобщения от майките на Оливия и Айви Седжуик. Твърдят, че условията на завещанието са нарушени заради връзката ти с госпожица Седжуик. Има ли подобно нещо?

Аманда се взря ядосано в телефона. Как не ги беше срам!

— Няма нищо подобно — отговори рязко Итън.

— Даваш ли ми дума? — попита адвокатът.

— Има ли стойност моята дума за теб?

— Нищо повече не ми е необходимо — каза Харис. — Уилям е оставил ясни указания да се отнесем с пълно доверие към теб за всичко, което засяга Аманда Седжуик. Ако твърдиш, че условията на завещанието не са нарушени, и ти следиш дали тя изпълнява последната воля на Уилям, на мен това ми е достатъчно.

Аманда погледна Итън. Защо нейният баща му е вярвал? Какво е усетил у него, след като са се срещнали само веднъж, при това за броени минути.

— Имаш думата ми, че условията в завещанието не са нарушени.

— Много добре — каза адвокатът. — Благодаря.

— И без друго щях да те потърся — продължи Итън, — тъй като някой на два пъти проникна в къщата и се опита да убие Аманда. Полицаите работят по случая, но засега нищо не са открили. Необходими са ми сведения, ако имаш причини да подозираш конкретен човек.

— Как е госпожица Седжуик? — попита той.

— Добре е, но е много изплашена. При тези обстоятелства за нея е непоносимо да остане тук.

„Непоносимо е точната дума“ — помисли си Аманда.

— Може би точно това е намерението на нападателя — предположи адвокатът, — да я изплаши, за да се оттегли.

— Не знаем, но е много по-сериозно, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Ако можех, бих помогнал — каза Харис.

Итън се намръщи.

— А дали някой друг се е интересувал от наследството? Би ли ми дал списък с имена?

— Съжалявам, но не съм упълномощен да обсъждам този въпрос.

— Ако полицаите поискат такъв списък, ще им дадеш ли?

— Да — отговори адвокатът. — Трябва да затварям. Предай, моля те, моите поздрави на госпожица Седжуик.

Итън затвори телефона, а Аманда поклати глава.

— След като умра, сигурно ще ти даде списък.

— От полицията положително са изискали подобен списък. Ще се обадя на инспектора, който е натоварен със случая, и ще го помоля да го прегледам. Поне ще можем да допълним нашия. Аманда, ако се чувстваш добре, бих искал днес да наминем при сина на Сали. Потърсих информация за него, но до този момент нищо не намерих.

— Когато кажеш — съгласи се тя. — Искам час по-скоро да приключим с тази история. Искам заточението ми тук да свърши, за да реша какво да правя, вместо обстоятелствата да ме принуждават да взимам решения.

— Отлично те разбирам.

Тя го погледна и забеляза сенките под очите му, измачканите дрехи и разрошената коса. Беше много изморен, виждаше се. И не се съмняваше, че е спал на пода пред вратата й.

— Може би Нора от офиса на Седжуик има адреса на Кевин Фенуел — предположи Аманда.

— Възможно е, ако Сали го е оставила. — Итън я погледна. — Наистина ли си готова да отидем? Зная, че искаш да хванем този човек, но ако имаш нужда от почивка или просто да се отпуснеш, ще те разбера. Един ден не е кой знае каква загуба.

Аманда поклати глава. После набра номера на Нора. Тя беше както винаги пълна с ентусиазъм и веднага провери в картотеката с визитки, която беше всъщност на Сали.

— Съжалявам, но тук няма Кевин, но можеш да се обадиш на Лорна Фенуел и да попиташ за него. Жената сигурно е роднина на Сали.

— Лорна Фенуел — повтори Аманда и записа номера. — Много ти благодаря, Нора.

Още преди да затвори, Итън беше проверил в интернет адреса на Лорна Фенуел. Живееше в Ист Сайд, точно в противоположния край на града.

— Ще отидем да поогледаме, след като свърши часът ти на дивана — каза Итън. — Ще поразпитаме портиера и съседите дали не са виждали Кевин и Сали каква й се пада. Ако той е нашият човек, не ми се ще открито да го предупредим с интереса си. Вече сме сигурни, че не става въпрос за случаен взлом и този психопат е побеснял, че още дишаш.

— Страхотно — промърмори Аманда.

Той я хвана за ръката.

— Извинявай! Не исках да прозвучи така, но съм страшно изморен.

— Виждам. Аз също.

След това отново потънаха в мълчание. Малко по-благосклонно, но все пак напрегнато.

* * *

В десет и половина Аманда се настани на дивана с чаша чай, доволна, че ще избегне компанията на Итън. Ненавиждаше това всекидневно задължение. Единственото й занимание беше да оглежда всеки детайл в гостната, която й беше противна въпреки изяществото си. Загледа се в портрета над камината, който обикновено избягваше да гледа.

Баща й беше висок, внушителен и загадъчен. На портрета беше с двайсет години по-млад и изглеждаше поне с двайсет години по-млад, отколкото последния път, когато го зърна случайно на улицата преди две години. Той не я видя. Беше в компанията на няколко души, очевидно делови партньори, а тя се взираше в него през улицата, докато смеейки се не влязоха в един ресторант.

Никога не го беше виждала да се смее или дори да се усмихва по този начин, някак безгрижно.

След това погледът й се плъзна към Оливия, страхотно красивата блондинка. Тя също изглеждаше загадъчна и сдържана, но излъчваше и топлота. Аманда се замисли дали и баща й не беше сърдечен. Може би…

Какви мисли й минаваха само! Защо продължаваше да търси доброта у човек, когото даже любовниците му смятаха за егоист?

„Защото бащата си е баща“ — напомни си тя. И както беше казал Итън, поначало беше дадено да го обича.

Аманда погледна Томи, който играеше в кошарката. „Твоят баща иска да те обича — каза му мислено тя. — И аз трябва да му дам тази възможност.“ Не биваше да го отблъсква, независимо от обърканите си чувства към него и от ревността на Итън.

Той ревнуваше ли? А имаше ли основания да подозира Пол? Аманда нямаше представа. Но със сигурност не желаеше да насърчава неговите опити за интимност. Щеше да мине много време, преди да пробуди старите чувства, ако това изобщо беше възможно.

Като че ли вече нищо не знаеше.

Погледна Айви, сладката естествена Айви с блестящи зелени очи. „Дано твоят Деклан да е добър човек“ — пожела Аманда мислено на сестра си. Нека поне една от това семейство да знае какво прави.

* * *

— Да минем за Ист Сайд през Сентрал Парк — предложи Аманда, когато излязоха. Томи спеше сладко в количката. — Денят е толкова хубав и ми се иска да се порадвам на простора и дърветата.

— А на мен не ми се иска — заяви Итън, вдигайки ципа на черното си кожено яке.

Тя го погледна.

— Защо?

— Не искам — повтори той. — Не можеш ли да се съгласиш поне веднъж, без да търсиш обяснение, просто да приемеш нещо.

Тя трепна, сякаш й беше ударил шамар.

— Така ли трябва да постъпвам? Да се съгласявам, без да питам. Да приема най-смирено, че някой иска да ме убие, че баща ми — един егоистичен тип — се е обърнал на сто и осемдесет градуса и ми е завещал къща за милиони, но ми е забранено да влизам в еди-коя си стая и да отварям еди-кой си прозорец. А да приема ли, че Пол, който ме напусна на секундата, когато му казах, че съм бременна, сега копнее да бъдем много щастливо семейство? Трябва ли да приема просто така, че правихме любов, а ти се преструваш все едно не се е случило? А трябва ли да приема, че хората могат да се възползват от мен за своя изгода?

Той се загледа за миг в нея.

— Добре, нека да започнем със следния въпрос: по какъв начин баща ти се е възползвал от теб?

— Изкупва греха си — отговори Аманда. — Затова ми е оставил къщата. От чувство за вина, не от любов.

— А аз как съм се възползвал от теб?

— Нима очакваш обяснения?

— Да, очаквам.

— Пожела да правим любов в твоята хотелска стая и правихме. След това забрави за случая. Край на историята.

Итън въздъхна тежко.

— Нямах намерение да те нараня, Аманда. Наистина нямах.

— Но ме нарани.

Изведнъж се сви в себе си, връхлетян от усещането, че всичко пак се повтаря. Беше разговор със съпругата му, покойната Катрин: „Нямах намерение да те нараня, Катрин.“

И нейният отговор: „Но ме нарани.“

Итън затвори очи за миг и остави необичайно топлият декемврийски вятър да облъхне лицето му.

Погледна в дъното на улицата извисяващите се оголени клони на дърветата в Сентрал Парк. Никога нямаше да стъпи отново там.

— Да вземем такси или автобус — предложи.

— Не можеш да ми нареждаш какво да правя, Итън.

— Нямаме представа кой се опитва да те убие, Аманда, но е възможно да ни дебне точно в този момент.

Тя го погледна намръщено.

— Знаеш ли какво? Няма да живея в постоянен страх от една или друга възможност. — Подкара количката към парка. — Нямам намерение да стърча на улицата и да споря с теб.

— Няма да дойда с теб в парка.

Почувства как му се повдига и се изпотява.

— Никой не те кани — сопна се тя. — С Томи сами ще пресечем оттам.

Той сграбчи китката й.

— Няма да минаваш през парка.

— Остави ме на мира! Как се осмеляваш да ми нареждаш какво да правя и какво да не правя.

Отдръпна ядосано ръката си и се запъти към парка.

„Спри! — искаше му се да изкрещи с всички сили. — Моля те, спри!“

— Жена ми беше убита в Сентрал Парк преди три години — извика и стисна очи, за да не рукнат горещите му сълзи.

Тя се извърна рязко, на лицето й не беше останала капчица кръв.

— Беше бременна с нашето дете — добави той едва чуто. Рухна на най-долното стъпало и зарови лице в ръцете си.

— Итън, аз…

— Не говори! — прекъсна я той. — Не казвай нищо, нито дума.

Тя му подаде ръка и след кратко колебание той я взе.

— Да се прибираме.

Итън кимна, стана и я последва. След като влязоха, Аманда се качи на втория етаж в спалнята си и сложи Томи да спи в креватчето.

— Разкажи ми, моля те! — промълви тя нежно. — Няма да говоря, само ще слушам.

Той се облегна на дивана и се загледа в тавана.

— Още от дете смятах, че трябва да бъда пръв във всичко. Пръв в училище и в спорта, да бъда капитан на футболния отбор. Смятах, че всяко момиче трябва да се влюбва в мен. Исках всяко момче да ми бъде приятел. И така ставаше. И в гимназията, и в университета, и когато влязох в света на бизнеса, трябваше да бъда най-добрият — победителят.

Погледна към Аманда. Тя не сваляше очи от него. Искаше му се да скочи, да отиде да си вземе колата и да се отправи към Мейн, без да се обръща назад. Не искаше да говори за тази история, да мисли за нея, да я преживява. А точно това щеше да се случи, ако я разкажеше на Аманда. Ще си спомни и най-малките подробности и ще затъне отново.

Ако тя издадеше и звук, даже само изразът й да се променеше, щеше да стане и да си тръгне. Щеше да се разкара по дяволите оттук.

Тя само трепна едва забележимо.

Итън вдигна поглед към портрета на Уилям, заобиколен от трите си дъщери — децата, които не беше искал и за които не го е било грижа.

— Ако някой ден баща ми се появеше, копнеех да види какво е загубил. Че би могъл да се гордее с това дете — суперзвезда, но късно се е сетил, загубил е проклетият негодник. Завърших с магистърска степен по бизнес администрация в Уортън, специалност, в която нямаше да имам равен на себе си. Бях безмилостен във всяко отношение, но умеех да убеждавам хората, че съм изключителна личност, и те ми вярваха, повярвах го и аз, и така винаги имах антураж. Проправих си път към върховете на бизнеса доста бързо. Поглъщах компания след компания. Моята се наричаше „Блек“, като името ми, без никакви украшения. А в индустриалните среди беше известна като „Черно и синьо“, заради ударите, които нанасях. Корпоративните бизнесмени трябва да бъдат безмилостни, но аз бях и бездушен. — Изправи се и затвори очи. „Изпусни се, кажи нещо, за да си тръгна и никога повече да не се върна“ — опитваше се да внуши на Аманда. Но тя седеше безмълвна. Итън се извърна и я погледна.

— Без душа! Досещаш ли се какво означава?

— Да, но аз трудно бих те възприела като човек без душа, защото откакто те срещнах, ти си неотлъчно до мен и Томи, за да ни пазиш и да се грижиш за нас.

— Да се грижа за теб ли? — възкликна той. — На това, че се любихме в хотел и после се направих, че нищо не се е случило, грижа ли му викаш?

— Итън, аз не съм идиот — отвърна тя. — Външното ти безразличие няма нищо общо с чувствата ти към мен, а към самия теб.

— Говориш като психиатъра, при когото отидох, когато умря Катрин. Слушах го точно две минути, преди да си тръгна и никога повече да не го потърся.

— Но три години по-късно се справяш страхотно, Итън.

Погледна я предизвикателно, тя също.

— След като не ти пука за мен, защо не ме изпускаш от поглед след първото нападение? — попита тя. — Ако ме бяха убили, задължението ти щеше да отпадне.

— Длъжник съм на баща ти — каза рязко той.

— Защо? — попита тя. — Кажи ми защо?

Погледна портрета на Уилям и седна до нея на дивана.

— Завъртях бизнес с едни… да кажем опасни хора. Опитах се да ги измамя на бърза ръка, както постъпвах обикновено, но всичко обличах в законна форма и така си пазех гърба, и се измъквах от всяка сделка още по-богат. Сдобивах се с поредната компания и оставях опонентите си абсолютно безсилни да се изправят на крака. Но тези хора не насочиха отмъщението си към мен и не ме подведоха под съдебна отговорност, както обикновено постъпваха засегнатите. Наеха снайперист и застреляха бременната ми жена, която плетяла бебешки терлички на една пейка в Сентрал Парк. Полицаите ми казаха, че била убита на място.

Аманда ахна и той видя как пребледня.

— Мислех се за непобедим, но разбрах, че съм се лъгал.

— О, Итън! Толкова ми е мъчно за жена ти и за бебето.

— Дори не осъзнавах, че я обичам, преди да умре — прошепна той толкова тихо, че сам не знаеше казва ли го или си го мисли. Въздъхна дълбоко, а сълзите се стичаха по страните му. — Когато ми съобщи, че е бременна, даже не се зарадвах. Помислих си, че бебето ще ми пречи, ще ме разсейва. Открих, че не е било така едва когато я убиха.

Споменът го разтърси. От полицията го откриха трудно и вече щяха да я откарват в моргата, докато пристигне.

Веднага разбра кои са отговорни, но следователите не откриха доказателства, за да ги задържат. Анулира сделката, за да предпази семейството на Катрин. Когато документите бяха подписани, се позвъни по телефона. „Истинско удоволствие беше да се работи с теб“ — чу гласа на шефа на групата.

Нареди на своите адвокати да платят шестмесечно обезщетение на всички служители в компанията и след това да разпродадат всичките му акции. Толкова много пари имаше, че даже след като загуби огромна част от тях, му останаха в личната сметка няколко милиона.

— Три-четири дни след като убиха Катрин — продължи Итън, — отидох на Ист Ривър, любимото й място за разходки. Отиваше там, радваше се на кучетата, които тичаха и играеха, на припичащите се хора и се заглеждаше към отсрещния бряг, където бе живяла, преди да се запознаем. Погледнах луната, на която Катрин всяка вечер се любуваше, и казах: „Прости ми, Катрин! Прости ми! Обичах и теб, и нашето бебе и съжалявам, че те погубих.“ После прехвърлих крак през перилата и тъкмо щях да преметна и другия, когато една ръка ме хвана.

Аманда възкликна:

— Бил е баща ми! Моят татко ли ти е спасил живота?

Итън кимна.

— Стисна ме за ръката и каза: „Мили Боже, ти си Итън Блек!“. Обърнах се да го погледна и разбрах, че пред мен стои внушаващият респект Уилям Седжуик, също така известен като един от най-амбициозните бизнесмени в Америка. Не го познавах лично, пътищата ни не се бяха пресичали, но бяхме чували един за друг. Каза ми, че е прочел във вестниците за убийството, и ме попита дали искам да се самоубия, защото обвинявам себе си. Потвърдих и той ме помоли преди това да се разходя с него за последен път. Съгласих се. След разходката, вместо да се хвърля от моста, се върнах вкъщи и си събрах багажа. На следващия ден тръгнах за Мейн, където си построих къща.

Аманда го гледаше с отворена уста.

— Какво ти каза баща ми?

— Че ако се самоубия, само ще опозоря Катрин. И още, че самоубийството е лесен начин за измъкване, а той се съмнявал, че до този момент съм избирал леките пътища в живота и сега не му било времето да започвам. Каза, че й го дължа — да живея всеки ден без нея, да помня какъв съм бил и какво съм причинил. Че това ще бъде истинското ми наказание.

— Господи! — прошепна Аманда. — Спасил те е, като те е накарал да се чувстваш още по-виновен.

Итън поклати глава.

— Редно беше да се чувствам виновен. Каза ми да осъзная отговорността си и да понеса последствията, вместо да бягам. Един от най-ефикасните начини да опознаеш себе си и чувствата си, бил да се оттеглиш от света и да заживееш в усамотение, където нямало нищо друго освен небе и земя. Да си построиш хижа близо до езеро, море, река и да живееш там, докато дойде времето.

— Да дойде времето ли? За какво?

Итън вдигна рамене.

— Не зная. Три години не бях се отдалечавал на повече от двайсет километра от хижата. Докато не дойде писмото. Докато не срещнах теб.

— Защо избра Мейн? — попита Аманда.

— Той предложи Мейн. Щял съм да открия там всичко, което ми било необходимо. Прав беше. Там, където живея, има само земя, небе, гора и езера. Къщите са нарядко и са отдалечени една от друга. Най-близкият ми съсед е на три километра от мен.

— Трудно ми е да си представя как баща ми говори за чувства, отговорност и благородство.

Итън хвърли поглед към портрета.

— И все пак думите и чувствата дойдоха от душата му. Знаеш ли, може би е налудничаво, но една от вероятните причини да не се е срещал с теб и сестрите ти е, че не се е чувствал достоен за вас. Доста мислих по въпроса. През целия си живот работих до умопомрачение, за да покажа на баща си колко съм велик, ако го видя някога, и после да му тегля една, и да го изхвърля като парцал. Това е отвратително, Аманда. Поражда се от огорчение, тъга, от чувства, които изопачават нормалното отношение към живота.

— Струва ми се, че разбирам какво имаш предвид.

Погледна я и се пресегна да прибере кичур от копринената й коса зад ухото, после погали страната й.

— Толкова си хубава и нежна! Не само кожата ти, а и сърцето ти е нежно. Не таиш у себе си капчица злоба.

— Надявам се, че е така.

Итън кимна.

— Точно така е.

Аманда сложи ръка на страната му и тежестта в гърдите й изчезна. Той я притегли до себе си и я целуна, неспособен да се сдържа повече.

Ако тя не беше издала тихичко стенание, Итън сигурно щеше да се отдръпне, да стане и да избяга. Но тя отвърна на целувката му, той усети гърдите й как се притискат до неговите и повече не му хрумна да бяга.

Пъхна ръце под пуловера й и го съблече. Трескаво разкопча сутиена й и зацелува гърдите й, подразни възбудените й зърна. Тя се изви към него и той смъкна панталоните й, галейки нежните бедра, после плъзна ръце нагоре по тялото й, обсипвайки го с ласки. Аманда се задъхваше, притискаше се към него и той като обезумял си съблече ризата и разкопча колана и джинсите си.

След секунди и двамата бяха напълно голи, наслаждавайки се на телата си. Той се отпусна върху нея, без да престава да я гали.

— Искам те в мен — прошепна тя.

Този път беше подготвен и с едно бързо движение си надяна кондом. В следващия миг беше в нея. Тя впи ръце в гърба му, после ги плъзна към главата му и зарови пръсти в косата, извивайки се и притискайки се към него. После изстена дълбоко, тръпнеща в конвулсиите на оргазма. Обхванал гърдите й и впил устни в нейните, зачести тласъците, докато не експлодира и не рухна върху нея, дишайки тежко.

— Не мога да се въздържам, когато съм до теб — промълви в ухото й, а тя се усмихна и затвори очи.

Той също затвори очи, притихнал до нея, и за първи път от много време не мислеше, а само чувстваше, чувстваше Аманда до себе си и това беше прекрасно, неописуемо прекрасно.

— Итън, радвам се, че ми разказа за миналото си — каза Аманда, милвайки рамото му. — Означава много за мен, особено след като зная колко ти е трудно да говориш за всичко това.

— Тогава може ли само да лежим, без да говорим, както в началото?

Тя се усмихна.

— Страхотен образ си, Итън Блек.

Той също се усмихна и отново затвори очи. Чу се звънецът на входната врата и той се надигна сепнато.

— Кой ли е?

Аманда се облече набързо.

— Никого не очаквам.

Той също се облече и приглади косата си.

— Трябва да видим кой звъни.

Но когато тя отвори вратата, съжали за предложението си.

Пол стоеше на прага с букет червени лалета.

— Реших да се отбия и да ти донеса цветя — подаде й той букета.

— Благодаря ти, Пол. Много са хубави — изрече Аманда, но както отбеляза Итън, не го покани да влезе.

Очевидно и Пол забеляза, че не е желан гост.

— Надявах се да поиграя с Томи.

— Той спи — отвърна тя. — И ще поспи час-два поне. Мини друг път.

Пол погледна над рамото на Аманда и срещна погледа на Итън. После забеляза разрошената коса на Аманда, порозовелите й страни и не му трябваше много, за да се досети.

Отмести поглед от Итън към Аманда.

— Веднага ми кажи какво става тук и какво е моето положение. Вие двамата любовници ли сте?

Тя се изчерви още повече.

— Пол, в момента нямам настроение за такъв разговор.

— Спиш ли с него? — попита той.

— На този въпрос няма да ти отговоря. Пол, появи се отново само преди седмица.

— Ще ми отделиш ли няколко минути насаме?

Аманда се съгласи доста колебливо.

— Ще си взема палтото и ще поговорим отвън. Итън, ще наглеждаш ли Томи?

Той кимна.

— Да, но не се отдалечавай — предупреди я.

„Не отивай по-далеч от последното стъпало, преди да сме изключили Пол от списъка“ — направи й знак с очи.

— Ще бъда пред вратата — успокои го Аманда.

Вратата се захлопна и сърцето на Итън се сви. Не можеше да определи дали Пол го отблъскваше, защото го възприемаше като съперник или защото по логика наистина беше най-вероятният заподозрян.

„Пълно мълчание година и половина и когато става известно, че Аманда наследява къща за милиони, се появява.“

Итън изпъшка. Кой знае!

„Ако е влюбена в Пол, нямаше току-що да ми се отдаде — мислеше си той. — Една жена, ако е влюбена в един мъж, няма да прави любов с друг.“

Освен ако е объркана. Итън не си беше давал сметка, че обича Катрин, и много пъти беше на крачка от изневяра. Не й изневери, но флиртуваше, без да се замисля.

Надникна през прозореца. Стояха пред съседната къща. Пол имаше вид на човек, който ще се разплаче. Беше забол поглед в земята, после погледна Аманда с очи на бито куче. Какво му говореше — че не го иска и че обича Итън ли?

А това откъде му хрумна? Сам не знаеше какво чувства към Аманда!

„Какво ти става, човече, да не би да се чувстваш застрашен от Пол. Той е баща на детето на Аманда. А тя иска синът й да има баща. И е права.“

Онова неприятно усещане го споходи отново. Затвори очи, за да го прогони, но почти веднага ги отвори, тъй като се страхуваше да изпусне от поглед Аманда дори за миг.

Най-после вратата се отвори и тя влезе. Страните й не бяха порозовели както преди малко, косата й беше леко разрошена от вятъра. Вече не приличаше на жената, която беше правила любов с него.

Изглеждаше тъжна и смутена.

Томи се разплака и тя мина покрай Итън, за да се качи в спалнята.

— Ще се опитам да го успокоя. Още не му е време да се събужда.

— Аманда, как си? — попита Итън.

— Добре съм, всъщност… не зная.

— Ще ми кажеш ли за какво говорихте?

— Не. Ще ти кажа, разбира се, но… Пол много ме смущава. Както и да е, едва ли можеше да избере по-неподходящ момент да се появи.

— По принцип или сега.

— И в двата случая. По принцип, защото появяването му го превръща в заподозрян, а това ме измъчва. И също така сега, защото ние току-що преживяхме нещо невероятно… ти сподели с мен нещо невероятно и бяхме прекъснати, вместо да се радваме на тези моменти.

— Целият ден е пред нас — каза той нежно. Красивото й лице светна. Кимна и се завтече при Томи.