Джанел Тейлър
Заради теб (2)

Втора глава

От самото начало на своята бременност Аманда знаеше, че родът на Томи ще бъде само по нейна линия; друга линия нямаше. Бащата на Томи не желаеше да има нищо общо нито с нея, нито с тяхното дете.

„Не мисли за него!“ — казваше си Аманда. Но естествено мислеше. При това много често. Хубавото лице на Пол Суинуд, неговите топли кафяви очи, онази трапчинка на лявата му буза се явяваха във въображението й. И както обикновено трябваше да преглътне парещите сълзи, които придружаваха всяка мисъл за него.

Беше го обичала.

Познаваше го само от няколко месеца, но беше лудо влюбена в него.

— Не мога, Аманда — каза й той, когато му съобщи, че е бременна. — Съжалявам, но не това искам. Много съжалявам.

И толкова. Каза му, че е бременна, и след пет минути той напусна апартамента й. Повече никога не го видя. Направи опит да му се обади, докато беше бременна и когато Томи се роди. Телефонът беше изключен. А писмата й се връщаха с печат: „Да се върне на подателя“. Аманда се смяташе за умна и прозорлива по отношение на хората. Беше вярвала, че Пол също я обича.

„Как не! В такъв случай защо те изостави на секундата, щом му каза? Защо смени телефонния си номер и апартамента?“ А тя не желаеше да го търси във фирмата, в която работеше.

— Сигурно просто се е изплашил — предположи най-добрата й приятелка Джени. — Мухльо! Страхливец! Не ми пука, че сте ходили само няколко месеца. Е, и? Приличните хора не се покриват в подобен случай. Мухльо!

Месеци наред Джени бесня заради последствията, които Пол Суинуд остави след себе си. Най-накрая, точно преди да роди, Аманда й каза да престане. Пол го нямаше и това беше единственото неоспоримо последствие. Сега по-важно беше бъдещето на Аманда и на нейното бебе. Не си струваше да се обсъжда поведението на мъж, когото тя не беше познавала така добре, както си беше въобразявала.

И така, без баща, който да почерпи с пури в деня на раждането, Томас Седжуик дойде на бял свят. Бебето нямаше и баба, която да плете терлички, тъй като скъпата майка на Аманда беше починала преди няколко години. Понеже на практика Аманда нямаше семейство с този напълно отчужден баща и доведени сестри, които почти не познаваше, копнееше синът й да бъде обграден от семейство, каквото тя никога не беше имала.

Затова се обади на сестрите си, както и на баща си.

Получи един и същи отговор и от тримата.

Стандартни картички „Честито бебе“, придружени с чекове: хиляда долара от Уилям Седжуик и по сто от Оливия и Айви. В допълнение към чековете баща й и сестрите й бяха пратили цветя и плюшени играчки — мечета от баща й и Оливия и много сладък жираф от Айви.

Томи харесваше и трите.

Нито една от сестрите не посети Аманда в болницата, нито пък пожела да види Томи. Обадиха се в деня, когато той се роди, поднесоха благопожеланията си, но не дойдоха в болницата под благовиден предлог. Оливия, която беше отговорна редакторка в национално женско списание, отивала на фотосесия с топмодели. А пък Айви, полицайка в Ню Джърси, работела на смени по дванадесет часа и в момента следяла заподозряно лице.

Що се отнася до многоуважаемия Уилям Седжуик, бащата на Аманда, той се задоволи да изпрати друг чек, този път за две хиляди долара, когато Аманда остави второ съобщение, че ще се радва да го види и да го запознае с неговия внук.

Аманда беше върнала първия чек, въпреки че й беше трудно да се откаже от хиляда долара. Сигурно бе приел жеста като намек, че хиляда долара не са достатъчни. Може би вторият чек, който също беше върнат, означаваше: „Моля те, остави ме на мира.“

Аманда не разбра защо постъпи така. Нямаше как да разбере.

Защото изобщо не познаваше баща си. Богаташът Уилям Седжуик, мъж, за когото майка й не се омъжила, баща, когото Аманда беше виждала няколко пъти през целия си живот, не се интересуваше нито от нея, нито от другите си дъщери, доколкото знаеше тя. Ако се беше проявил като истински баща, както си беше мечтала, може би нямаше да върне първия чек и щеше да отвори сметка на името на Томи. Но да приеме пари, които й се струваше, че са за изкупуване на вина, макар и Уилям Седжуик като че ли не изпитваше чувство на вина при никакви обстоятелства, за Аманда беше недопустимо.

Беше се надявала, че раждането на едно невинно дете ще смекчи сърцата на нейните сестри и те ще склонят да се сближат. Но и Оливия, и Айви се направиха на ударени.

Родени от различни майки, само една от които е била омъжена за Уилям, трите сестри Седжуик водеха съвсем различен начин на живот.

Майката на Аманда, секретарка на Уилям до момента, когато бременността и пламенните й любовни погледи не довели до преместването й в друга служба, също отказала неговите пари, за да си държи устата затворена. Отгледа дъщеря си сама в Куинс. Майката на Оливия, която претендирала, че е от хайлайфа, побесняла, когато забременяла, а пък Уилям не се оженил за нея, и го дала под съд за обезщетения. Оскубала го добре, като получила милиони за издръжка на детето, с които си осигурила спокоен живот. Майката на Айви често се хвалела, че само нейната дъщеря е законна, но и тя се развела, тъй като любовните похождения на Уилям я унижавали и се оказало, че да бъде негова съпруга е по-неудобно, отколкото престижно. И тя се справила отлично с финансовата страна на въпроса и отгледала Айви в разкош.

Уилям повече не се оженил. Блестящ бизнесмен, без никакво отношение към семейния живот, виждаше рядко своите три дъщери, с изключение на двуседмичните летни ваканции в неговото имение в Южен Мейн. Майките не се допускаха там и тъй като всяка една от тях имаше свои мотиви детето й да бъде канено всяка година, изпълняваха изискването.

Въпреки лошите й чувства към Уилям за майката на Аманда беше важно момичето да се сближи със сестрите си. А майката на Оливия искаше дъщеря й да свикне с богатия и изискан начин на живот на баща си. Майката на Айви искаше да бъде сигурна, че другите дъщери Седжуик, незаконородените, както ги наричаше, няма да получат повече, а за предпочитане и по-малко от Айви.

През летните ваканции Аманда придоби някакво впечатление за сестрите си, но, общо взето, трите момичета се отнасяха една към друга като към съперници.

И израснаха като непознати.

„Колко различно живеем“ — мислеше си Аманда, докато таксито летеше към Куинс, където беше апартаментът й. Оливия беше също така бляскава, както работата си — красива, изискана, състоятелна по свои собствени заслуги. Айви, за ужас на своята майка, беше полицай в малко градче в Ню Джърси и също беше красива, но с друг тип красота от онази на Оливия. Беше практична и естествена, предпочиташе джинси и пуловери, за разлика от кашмирените тоалети на Оливия и лъскавия й фасон.

А пък Аманда едва свързваше двата края, но синът й Томи си заслужаваше душевната болка, която неговият баща й причини. Ако Аманда се отпуснеше да прави паралели между своето положение и любовната история на майка си с Уилям Седжуик преди толкова много години, щеше да се разстрои много.

Нежеланието на семейството й да види нея и нейното бебе също щеше да я натъжи, но тя беше така щастлива от майчинството, че престана да се чувства самотна.

„Имам си моя син. Имам си добри приятели. Имам покрив над главата си — говореше Аманда сама на себе си. — Е, ще имам покрив, ако успея да убедя Ан да не ме уволнява“ — поправи се, докато таксито подскачаше и се тресеше по пътя си.

* * *

Томи щеше да се оправи. Приеха го в болницата за една нощ, за да го наблюдават, но се оказа, че не е нещо сериозно.

Аманда го наблюдаваше как спи в креватчето, което беше в нейната спалня. Томи се размърда и притисна мъничко юмруче към страната си. Сърцето й се сви.

— Обичам те, мое мило детенце — прошепна тя. — Много те обичам.

Подпрян до креватчето, стоеше жирафът от Айви, а до него беше мечето от Оливия. Гледката на плюшените животинчета я караха да се чувства щастлива, като че ли сестрите й бяха едва ли не в стаята. Като гледаше мечето и жирафа, вярваше, че нейните сестри се вълнуват за Томи, искат да бъдат близки с него, да бъдат негови лели.

Просто помежду им имаше твърде дълбока пропаст, за да преодолеят сестрите й годините на отчуждение, само защото се е родило дете. Но ако и едно дете не помогнеше, едно невинно бебе, още един Седжуик, какво друго оставаше?

Аманда се наведе над Томи и целуна челцето му, вече хладно. Още дишаше хрипливо, но поне кашлицата му не беше толкова ужасяваща, мислеше си Аманда, като наблюдаваше как се повдигат и спадат бебешките му гърдички.

Погледна часовника си. Беше почти осем и половина. Всеки петък Ан работеше до девет. Може би, ако се обадеше на началничката си сега и я помолеше — да, щеше да я моли горещо — да я върне на работа, Ан щеше да бъде по-благосклонна. Сезонът беше от най-оживените в хотела и вместо Ан да обучава някоя новопостъпила, ще приеме Аманда утре на работа.

Взе телефона и набра номера. Свързаха я с Ан.

— Хотел „Метрополитен“, управител на рецепцията Ан Пилсби.

Аманда пое дълбоко дъх.

— Ан, обажда се Аманда Седжуик. Искам да ти се извиня за случилото се вчера. Зная колко е важно да можеш да разчиташ на служителите си и те уверявам, че ще направя всичко възможно да не отсъствам повече.

Каза й самата истина. Лети, нейната съседка, която се грижеше за Томи, се притесни ужасно, че са уволнили Аманда.

— Аз съм виновна — разтревожи се тя. — Трябваше да го заведа в болницата и да те оставя на мира. Резултатът щеше да бъде същият, независимо дали си там или те няма.

Но не беше съвсем така. Щом я видя, Томи престана да плаче и се сгуши в прегръдките й. Ако детето беше настинало и нямаше висока температура, Аманда щеше да остане на работа. Но над трийсет и девет градуса вече е опасна температура, тъй като предизвикваше дехидратация. Освен това Лети имаше две деца, които ходеха на училище. Не беше честно Лети да зарази своите деца.

Беше успокоила съседката си, че ще се помъчи да склони началничката си да я приеме отново на работа или ще си намери друга работа с по-гъвкаво работно време, за да си плаща наема и да бъде по-свободна. На всяка цена трябваше да разреши въпроса по единия или другия начин.

„Моля те, бъди по-отзивчива! — мислеше си Аманда. — Необходими са ми тези средства. Необходима ми е едноседмичната отпуска, за да се съвземам.“

— Съжалявам, Аманда — отговори Ан, — но вече назначих друга на твоето място. Моля те, освободи бюрото си до една седмица, в противен случай вещите ти ще бъдат изхвърлени. Можеш да вземеш последната си заплата, в която са включени платените отпуски и удръжки за отсъствията ти през тази година. В счетоводството ще ти обяснят как да поддържаш здравната си застраховка. Дочуване.

Аманда се заслуша за миг в прещракването и жуженето по линията, преди да затвори телефона. Впери поглед в тавана, мислено пресмятайки колко са удръжките за нейните отсъствия.

Все пак един ден платена отпуска щеше да покрие сметката за електричеството през този месец и да й останат пари за дребни коледни подаръци.

„Ще се справя — убеждаваше се тя. — Изобретателна съм. След като успях да се грижа за мама, докато умираше от рак, значи с всичко мога да се справя.“

Беше много мъчително. Но поне докато беше жива, имаше нежната й подкрепа. Боледува повече от две години и Аманда напусна университета само след три семестъра, за да се грижи за нея, като същевременно работеше на пълен работен ден. Никъде не се задържаше дълго, понеже постоянно се налагаше да се съобразява с лечението на майка си. Едно време искаше да стане медицинска сестра, но тогава не можеше да изпълни изискванията. После майка й се предаде и почина, а пък Аманда забременя. Остана съвсем сама в пълния смисъл на думата и не можеше дори да помисли за връщане в колеж, за да се подготви за каквато и да е професия.

Телефонът иззвъня и Аманда нетърпеливо го вдигна. Може би се обаждаше Ан, за да докаже, че не е толкова жестока.

— Аманда Седжуик? — попита непознат мъжки глас.

— Да, на телефона.

— Аз съм Джордж Харис. Адвокат съм в кантората „Харис, Пинкер и Суифт“.

Да не би Ан да я съдеше? Защото е била недобросъвестна служителка ли?

— Ние представляваме вашия баща Уилям Седжуик — продължи мъжът. — Съжалявам, че ви безпокоя в такъв тъжен момент, но съм длъжен да ви уведомя, че отварянето на завещанието е определено за…

Аманда примигна.

— Извинете! — прекъсна го тя. — Отваряне на завещание ли?

„Какъв тъжен момент?“

— Завещанието на вашия баща — обясни господин Харис.

— Завещанието на моя баща! Нищо не разбирам — каза тя.

Настъпи мълчание.

— Госпожице Седжуик — продължи човекът, — много съжалявам. Бях останал с впечатление, че знаете, че Уилям… че вашият баща… почина.

Аманда стисна слушалката.

— Баща ми е починал!

— Да, за жалост — потвърди господин Харис. — Почина снощи. Преди няколко месеца му откриха рак в напреднал стадий… той не желаеше да се разгласява. Много съжалявам.

Аманда ахна и изпусна телефона. Седеше вцепенена, вперила безизразен поглед в скута си, където беше паднала слушалката.

— Госпожице Седжуик?

Взе телефона и го сложи до ухото си, но чуваше само тежките удари на сърцето си.

„Баща ми е мъртъв.“

„Баща ми го няма.“

„Бащата, когото така и не познавах, си е отишъл завинаги. Никога няма да разбера какъв е бил. Томи никога няма да разбере какъв е бил дядо му.“

От очите й бликнаха сълзи.

— Да — отговори тя на адвоката.

— Госпожице Седжуик, имате ли лист и химикалка? Трябва да си запишете нашия адрес, датата и часа на отваряне на завещанието.

Аманда взе от масичката бележника и химикалката и записа информацията, която адвокатът й съобщи. Той изказа съболезнованията си още веднъж и за втори път през изминалите петнадесет минути свободната телефонна линия забръмча.

Загледа се в адреса, който се намираше в Манхатън. Защо ли го записа?

Не можеше да присъства при отварянето на завещанието на баща й.