Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите Седжуик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Watching Amanda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2011)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Джанел Тейлър. Заради теб

ИК „Плеяда“, София, 2010

Американска. Първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-303-7

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава

На път за вкъщи Аманда каза, че трябва да се отбият в супермаркета, за да напазарува за вечерята.

Вечерята с Пол Суинуд, бащата на нейното дете.

И въпреки че супермаркетът беше последното място, където би му хрумнало да влезе, не би оставил Аманда сама. Не и след като още не знаеха кой я бе нападнал. Знаеха толкова, колкото и в нощта, когато се случи. Би предпочел да използват времето по-целесъобразно, но тя обеща, че няма да се бави повече от половин час.

Половин час в супермаркет! До този момент Итън не беше прекарвал повече от десет минути в магазин за хранителни стоки, и то в Мейн, за да се запаси, когато се очакваха снежни виелици.

Както и да е, съзнаваше ясно, че половин час, прекаран в относително безгрижни занимания, ще го разтовари и след пет минути се озоваха в огромния магазин. И естествено Аманда го помоли да бута количката на Томи, докато тя пазаруваше. Никак не му се искаше, но нямаше как да се измъкне. Пък и се оказа не чак толкова непоносимо; бебето не беше с лице към него, не чуваше гукането му и смешните думички, които се опитваше да изрича.

Нямаше да се пита дали неговият син щеше да се смее така и дали щеше да обича банани.

„Ще се казва Итън Блек младши, ако е момче беше съобщила Катрин, — и Алиша Блек, на името на майка ти, ако е момиче.“

Обхвана го такава тъга, толкова дълбока и умопомрачителна, че се изплаши да не рухне точно до щанда за яйца. Съвсем същото беше състоянието му веднага след убийството на Катрин. Всяка минута от всеки ден усещаше огромна празнота, все едно се намираше всред плаващи пясъци, които го поглъщаха все повече и повече до пълно отчаяние. Изпитваше вина, гняв, тъга и най-вече болка, каквато не знаеше, че съществува. До онзи момент тъжните моменти, които беше преживял, му се струваха като каприз.

Разминаваше се с жени с колички и кошници за пазаруване и всичките се усмихваха на бебето и после на него. През целия си живот не беше получавал толкова усмивки, както за петте минути в супермаркета.

„Това ли било? — помисли си той. — Да имаш семейство с обичайното всекидневие и да пазаруваш като всички хора!“

Но преди три години нямаше да бъде като всички хора и си го знаеше. Кракът му нямаше да стъпи в супермаркет, нямаше да влезе дори за пет минути. Нямаше да кара бебешка количка по улиците, в парка или на каквито и да е други места. Щеше да бъде в кантората или в кабинета си както обикновено.

— Готово! — съобщи Аманда весело. — Видя ли, справих се само за двайсет минути. Имам още десет минути, за да се отбием за пай в сладкарницата на булевард „Колумб“. Положително няма да имам време да го направя сама.

* * *

Половин час по-късно Аманда се впусна да готви с увлечение и от кухнята се понесоха много вкусни миризми. Итън нямаше представа какво готви, но обонянието му подсказваше, че е някакво фино блюдо от пилешко. Надникна в кухнята и я свари да чете рецепта, отмахвайки кичур коса, който падаше в очите й.

Очевидно влагаше голямо усърдие в приготвянето на вечеря за мъжа, който беше изоставил нея и детето й. Позагледа я за миг, но се отдръпна, когато го порази странно чувство и почти го смаза. Харесваше му да наблюдава Аманда в кухнята. Итън не се впечатляваше лесно, но му беше много приятно да я вижда заета с нещо очевидно любимо, което нямаше нищо общо с логическите догадки кой се опита да й отнеме дъха завинаги.

Всъщност това не беше цялата истина. Да, харесваше му да я гледа в кухнята. Но поразителното и странното беше, че най-вече му харесваше излъчването на домашен уют. За него беше нещо ново и изумително. Катрин беше завършила курс по кулинария и приготвяше на бърза ръка чудни ястия, без да чете рецепти. Но Аманда с изцапаната кухненска престилка, с прибраната и закрепена с молив коса, съсредоточена в заниманието си, го развълнува.

„Мамка му!“ — изруга и се запъти към банята, за да се изкъпе набързо. Трябваше да си наложи да не й обръща внимание, да не й разрешава да му въздейства. Очевидно трябваше да престане да я гледа изобщо.

Но когато се приготви и тръгна по стълбите към гостната, тя изхвърча покрай него, за да се изкъпе и преоблече, и когато я зърна следващия път, стоеше на върха на стълбището, държеше Томи, а часът беше точно седем.

Зяпна я и за миг остана като ударен от гръм. Беше поразително красива.

Явно нямаше да устои да я гледа.

Беше с рокля. Най-обикновена рокля — нищо ефектно, но дъхът му секна. Беше от онези, наречени „прегърни ме“, бледосива, а тънката вълнена материя така подчертаваше фигурата й, че всяко сетиво в тялото му се пробуди. Не можеше да откъсне очи от гърдите й, тези едри кадифени гърди, от които всеки милиметър беше погалил. Ами как падаше роклята по ханша й, по краката й…

Гримът й също беше деликатен, осъзна той. Беше почти незабележим, но очите й бяха по-светли, устните — по-червени и по-лъскави, страните й — по-розови…

Изглеждаше точно както когато я люби. Щом слезе, усети парфюма й — лек и свеж аромат на мускус.

Вечеря, грим, рокля, парфюм… за Пол Суинуд.

Още ли беше влюбена в този тип? Пол беше красавец, веднага привличаше погледа. Беше висок и стегнат. Обличаше се елегантно. И беше баща на Томи. Заради положението, в което се намираше Аманда и заради чувствата й към нейния баща, Итън разбираше колко е важно за нея Томи да има баща.

На вратата се позвъни и те се спогледаха.

— Ще ти бъда задължена, ако не се държиш с него като със заподозрян — помоли го Аманда и приглади косата си.

— Нима съм се държал с някого като със заподозрян — възрази Итън.

Тя нищо не каза и отиде да отвори вратата.

— Аманда, нямам думи — дочу Итън гласа на Пол. — Изглеждаш поразително!

— Аз пък останах с впечатлението, че си онемял — промърмори Итън.

— Боже мой — възкликна Пол, щом влезе във фоайето. Подаде й букет цветя. — Ама че къща.

— Още не ми се вярва, че живея тук — каза Аманда и взе палтото му. — Привиквам малко по малко.

Итън наблюдаваше как Пол се оглежда и спира поглед на скъпите произведения на изкуството, на живописните платна, на килимите, на скулптурите. После очите му попаднаха върху Итън и лицето му се преобрази… ожесточи се, беше точният израз.

— Съжалявам, забравих твоето име — обърна се гостът към Итън.

Итън влезе в гостната.

— Итън Блек.

— Струва ми се, че вече ти споменах. Итън Блек е нает от адвокатската кантора на баща ми, за да контролира временно влизането ми във владение на имота според завещанието — обясни Аманда.

— Значи вървиш в комплект с къщата! — отбеляза шеговито Пол и се усмихна.

Итън наблюдаваше дали ще се изнерви или притесни, но нищо подобно не забеляза.

— Точно така.

— Ами в такъв случай романтичната вечер за двама, каквато си представях, се проваля — намигна той на Аманда. — Трима в случая вече са цяла тълпа — добави към Итън.

— Четирима — поправи го той.

— Моля? — учуди се Пол.

— Забрави Томи — обясни Итън.

Пол като че ли се смути за миг, но веднага си върна самообладанието.

— Къде е моето голямо момче? А, ето те — посегна да вземе детето от кошарката. — Може ли? — попита Аманда.

Тя кимна, Пол вдигна Томи и го гушна.

— Как я караш, детенце? Ех, ясно ми е. Страхотно, защото имаш страхотна майка. Точно така. С майка ти ще поправим недоразумението.

„Как не! И на това му казва недоразумение! Две години почти не му били достатъчни, за да поправи недоразумението“ — помисли си Итън.

— Какво ще пиете? — попита Аманда.

— Уиски с лед, моля — пожела Пол. — А ти, Итън?

— Не, благодаря — отвърна той.

— Едно питие няма да те убие — отбеляза Пол.

Итън не му обърна внимание.

— В такъв случай ви оставям да се радвате на новата си среща.

— Има толкова много неща за вечеря — обади се Аманда, — заповядай при нас.

— Благодаря, но ми се насъбра страшно много работа — отговори той, после се обърна и се заизкачва по стълбите. Застана за миг на площадката, преди да влезе в своята спалня, където смяташе да наблюдава вечерните събития на малкия екран, закопчан като часовник на ръката му. Подготви се за представление, което беше сигурен, че ще продължи два много неприятни часа.

* * *

— Лека нощ, мъниче — шушнеше Пол, докато слагаше в креватчето заспиващото дете.

Томи погледна право в Пол, после затвори очички, сложи юмруче върху страната си и се обърна по корем, а дупенцето му щръкна нагоре.

— Няма ли да се сърди? — попита учудено Пол. — Представях си, че бебетата се разплакват с всичка сила, когато ги слагат да спят.

— И Томи плаче — усмихна се Аманда. — Но понякога е кротък и уморен и заспива веднага. Пък и ти го сложи точно както обича.

Пол се усмихна, искрена усмивка, която намекваше: „Безкрайно съм щастлив“ и която едно време размекваше Аманда.

— Благодаря ти, Аманда, че ми разреши да споделя тази радост. За мен означава много. — Погали нежно Томи. — Толкова много ми липсваше — промълви тихичко. Поклати глава и заби поглед в пода. — Какъв мухльо съм бил!

— Хей — докосна Аманда ръката му. — Имаме сегашния момент, нали? Нека всичко да става полека.

Пол се усмихна и хвърли поглед на спалнята.

— Защо няма детска стая в толкова голяма къща?

— Има, точно до моята, но предпочитам Томи да е до мен.

Когато излизаха, тя се чудеше да спомене ли за нападението, за да прецени реакцията му, както би постъпил Итън, и да наблюдава няма ли да се издаде по някакъв начин. Но пък каква полза щеше да има Пол, ако я убиеше? Нямаше смисъл.

„Да сложи ръка на парите, които предполага, че ти е завещал баща ти. Да сложи ръка на къщата, която Томи ще наследи след твоята смърт. Ако умреш, Томи е твой наследник. А ти притежаваш къща за милиони…“

Какъв ужас! Чуваше гласа на Итън много ясно, сякаш шепнеше право в ухото й.

Беше започнала да проумява начина му на мислене, той разсъждаваше бързо и логично. Ха! Последното беше направо смешка. Нямаше представа защо Итън Блек беше бърз и логичен.

— Аманда!

Тя се сепна и осъзна, че Пол я пита нещо.

— Извинявай, какво ме попита?

Той се усмихна.

— Какво си се замислила? Като че ли си на стотици километри оттук.

„Всъщност умът ми е само на няколко крачки…“

— Помислих си, че е време да вечеряме, преди задушеното да стане на въглен — отговори тя.

— Не бих имал нищо против да поостанем още малко в стаята — промълви тихо той и я погали по лицето, после прокара пръсти по устните й.

Точно както едно време милувката му и гласът му я възбудиха. Когато ходеха, стигаше само да я погледне по определен начин и като омагьосана започваше да се съблича много бавно, както на него му харесваше. Той сядаше на стол, а тя заставаше пред него и започваше бавно да разкопчава блузата си, после още по-бавно я разтваряше, за да се види сутиенът. Той харесваше дантелено бельо с панделки, от онези секси боклуци, но само тях можеше да си позволи. В този момент той се заглеждаше захласнато, разтваряше леко устни, устата му пресъхваше и се облизваше, докато очакваше да види какво има под сутиена. Любимият му сутиен — подарък от него — беше от пурпурна прозрачна дантела с пайети в средата на чашките. В момента, когато очите му поглъщаха сутиена, тя знаеше какво следва — акт, който първия път я обърка. Дърпаше ципа на панталоните си, пъхаше ръка в цепката, докато гледаше и очакваше. Тя смъкваше бавно полата си — за техните срещи обличаше винаги пола — и се показваха прашките в същия цвят като сутиена. Няколко секунди я гледаше вторачено, като не преставаше да работи с ръката си, преди да събуе панталона си. Тогава я дръпваше върху себе си, отместваше оскъдната дантела между краката й и хлътваше в нея. Започваше да я тръска нагоре и надолу, напред и назад, докато изпаднеше в оргазъм.

— Мислиш за същото като мен, нали? — прошепна той и вдигна брадичката й с пръст. — Виждам го в очите ти, Манди. — Опипа с поглед гърдите й, тялото й и после пак отдолу нагоре. И когато посегна към гърдата й, без да откъсва очи от нейните, тя му разреши да я докосне за секунда, преди да се отдръпне и да поклати глава.

— Не, Пол — промълви тя. — Не мога. Не зная дали точно това искам.

— Разбирам те. Трудно ми е да се въздържа да не те погаля. Но друга волност няма да си позволя, обещавам ти. Оставям на теб да направиш следващата стъпка, ако пожелаеш.

Тя въздъхна дълбоко и кимна.

— Да вечеряме, преди пилето да е станало на подметка.

Хвърли последен поглед на спящия си син и после двамата с Пол излязоха от стаята.

След няколко минути седяха един срещу друг на масата в трапезарията.

— Охо, всичко изглежда много вкусно — похвали я Пол. — Ти беше страхотна готвачка. Липсваше ми твоята домашна кухня.

Тя се усмихна.

— Ако само можех да накарам Томи да яде нещо друго освен бъркани яйца, хляб с масло и банани!

Той се разсмя.

— Знаеш ли, на тази маса нещо липсва. — Бръкна в джоба си, извади кибрит и запали двете свещи. — Ето. Стана съвършено.

Романтиката дойде малко в повече на Аманда, но си напомни, че това са само две свещи. „Носят такъв смисъл, какъвто вложиш в тях“ — каза си тя.

Пол си сложи салата.

— Аманда, любопитен съм. На шега казах, че този Итън върви в комплект с къщата, но да не би наистина да живее тук?

— Не — отговори тя, — но докато някои клаузи от завещанието не бъдат изпълнени, ще остане тук.

— О! Значи затова е тук сега. Трябва да призная, че когато влязох и го заварих при теб, доста се озадачих. Не разбирах гадже ли ти е или нещо друго. Страшно ми олекна, че е само „нещо друго“.

„Нещо друго.“ Отговаряше идеално.

— На горния етаж ли спи? — попита Пол. — Спалнята му е точно до твоята. — Остави вилицата си и поклати глава. — Няма значение, все едно не съм го казвал. Нямам право да се държа собственически към теб или да ревнувам. Извинявай.

Тя се усмихна.

— Моля.

„Не е той човекът, който ме нападна. Не е възможно.“

„Никой не е извън подозрение“ — чу гласа на Итън.

Докато Пол говореше за Томи и колко се зарадвал, че го сложил да спи, Аманда се помъчи да изхвърли Итън Блек от ума си. Свършиха с вечерята, Пол разтреби масата и сложи приборите и съдовете в съдомиялната машина. Тогава Аманда осъзна, че половин час не е мислила за Итън Блек.

Е, поне беше някакво начало.

След десерта се преместиха да изпият кафето в гостната. Тя остави подноса с чашите, захарта и млякото и седна на дивана, а Пол — до нея, но не прекалено близо, и все пак достатъчно, за да се смущава.

— Аманда, нямам думи да изразя колко много означаваше тази вечер за мен — каза той. — Винаги съм си мислил, че няма да мога да бъда баща, тъй като представлявах едно огромно разочарование за своя баща. Смятах, че ще се объркам какво да правя. И тази вечер наистина ми помогна да разбера какво е необходимо да правя… трябва само да почувствам…

Аманда взе чашата си и отпи от кафето, въпреки че никак не й се пиеше. Но имаше нужда от буфер помежду им, дори този буфер да беше малка порцеланова чаша.

Усмихна му се, най-вече защото не й идваше наум какво да отговори. Да, необходимо беше да почувства, но също така беше необходимо и да се държи като почтен и отговорен зрял човек. Необходимо бе да бъде родител. Но като че ли времето за подобен разговор не беше още назряло и щеше да постъпи по-благоразумно, ако остави Пол да постъпи според своите склонности. Всичко ще стане лека-полека, както сама отбеляза. Всъщност никак не копнееше той да се намеси в живота й, даже не знаеше дали иска да бъде баща на Томи.

Каква глупачка, даже не знаеше какво иска!

Погледна часовника си.

— Стана късно. Томи е много ранобуден и ако не си легна около десет, на другия ден ще ходя като зомби.

Той се усмихна.

— Да, разбира се. — Стана, Аманда също. — Благодаря ти много за прекрасната вечеря, Аманда, и за възможността да бъда с теб и Томи отново. Аз… — Замълча и се просълзи. Преглътна сълзите си и бързо се овладя. — Все едно бяхме семейство тази вечер. Не бях подозирал колко е хубаво.

Тя му подаде ръка и той я стисна.

— Радвам се, Пол.

Погледна я в очите.

— Да се надявам ли, че ще ви видя и двамата скоро?

Тя кимна.

— Ще ти се обадя. Трябва ми известно време да преосмисля всичко.

— Да, наистина. — Той тръгна към входната врата. Взе палтото си и го облече, уви шал около врата си и отвори вратата, но се спря и се наведе към нея.

— А целувка за лека нощ?

Тя си подаде лицето, но така сковано, че целувката вместо на страната, попадна върху устните й. Той леко се отдръпна, погледна я в очите и я целуна повторно. Аманда не разтвори устни, нито го целуна в отговор, но се остави да бъде целуната, да бъде прегърната, гърдите й да се притиснат към грубата тъкан на палтото. Усети възбудения му член как се притиска до бедрото й. Пол така помръдна, че почувства ерекцията точно между краката си.

Дъхът й секна и се отдръпна.

— По-добре да тръгвам — промълви той, а в кафявите му очи се таеше желание да я има. — Господи, Аманда, какво правиш с мен!

И с тези думи се обърна и изчезна в мрака.