Джанел Тейлър
Заради теб (18)

Осемнадесета глава

По обяд спящият Томи, опакован с топли дрехи в количката, Аманда и Итън тръгнаха на среща с Лара О’Хара. Тя не ги покани в дома си, затова си определиха среща в едно близко барче. Аманда се надяваше, че поне една от приятелките на баща й е изпитвала истински чувства към него, но първоначалното й впечатление беше същото като от Мими Фартуел.

— Аманда!

Тя се обърна, като чу познатия глас. Пол Суинуд бързаше към нея. Хвърли поглед към Итън, който изведнъж се напрегна.

— Здравей, Пол — поздрави го тя.

— Аманда, толкова се радвам, че пак те срещам съвсем случайно. Очаквах да ми се обадиш, но… — Поколеба се, поглеждайки към Итън. — Аз съм Пол Суинуд, бащата на Томи.

— Итън Блек.

Не се ръкуваха.

Пол приклекна до количката на бебето и помилва спящия си син.

— Хей, колко е пораснало момчето — прошепна той. — Приготвил съм ти нещо — страхотна говореща маймунка. Като се видим другия път, ще ти я дам.

Аманда се усмихна.

— Сигурно много ще я хареса.

Пол погледна към Итън.

— Да не ви задържам. Виждам, че сте се запътили нанякъде.

Тя почувства лек натиск по гърба си и разбра, че Итън й прави безмълвен намек. Настояваше да покани Пол по-късно, за да наблюдава, да разследва.

„Как се осмеляваш! — едва не извика тя. — Става въпрос за моя живот! Това е бащата на сина ми!“

Томи трябваше да познава баща си без нелепите подозрения на Итън, че се опитва да я убие, за да… за да какво? Какво би спечелил Пол, ако я убиеше? Попечителство над Томи нямаше да получи, а може би съществуваше подобна вероятност. Аманда осъзна, че няма представа какви са законовите положения в случая. В завещанието си беше посочила Джени като настойник на детето си, ако умре, но това беше, преди Пол да се появи отново. Сигурно ако бащата на детето поискаше попечителство, щеше да спечели без затруднения. И по този начин щеше да придобие и права над активите, завещани от майката.

„О, Господи! О, Господи! О, Господи!“

— Пол, каня те на вечеря с мен, Итън и Томи, ако си свободен довечера. — При споменаването на Итън Пол се намръщи, но се овладя навреме. — Баща ми почина наскоро и ми завеща своята къща, а пък Итън е нает от адвокатската кантора да следи дали клаузите в завещанието се изпълняват стриктно.

— О, така ли? — Погледна той към Итън, после се обърна към Аманда: — Моите съболезнования за баща ти. Не знаех. В колко часа да дойда?

— Какво ще кажеш за седем? — предложи тя. — Слагам Томи да спи в седем и половина, така че ще имаш на разположение половин час да си поиграеш с него, преди да вечеряме.

— Чудесно — съгласи се Пол. — Благодаря за поканата, Аманда. Ще се видим в седем. Радвам се, че се запознахме, Итън — кимна и продължи по пътя си.

— Интересно, не попита за адреса, как ти се струва? — прошепна Итън.

Сърцето й се сви. Все пак за втори път го срещаше „съвсем случайно“.

— Пол — извика тя след него, — забравих да ти кажа адреса!

Той се обърна.

— Знам го — посочи той към къщата, пред която беше застанал в момента. — Видях те на стълбището и предположих, че живееш в нея.

— Да, същата е — потвърди тя и престана да се притеснява. — До седем.

Той се усмихна и изчезна зад ъгъла.

— Видял ни е да излизаме — каза Аманда, когато тръгнаха. — Затова не ми е поискал адреса.

— Или е хитър и си пази гърба — предположи Итън.

Тя въздъхна дълбоко.

* * *

Лара О’Хара беше поредната висока и кльощава хубавица. Освен това беше омъжена.

— Защо се стряскате? — Подаде им тя малка сватбена снимка отпреди десетина години, която носеше в портмонето си. — Любовните забежки освежават брака.

Итън мълчеше. Погледна снимката на Лара — значително по-млада, с булчинска рокля. Беше запечатан мигът, когато пъха парче торта в устата на младоженеца — як мъж, горе-долу на нейната възраст.

— Не мога да се нагледам на сина ти, много е сладък — каза Лара, изсипвайки две пакетчета захар в чая си. — Одрал ти е кожата — обърна се към Итън, — като изключим русата коса. Особено очите и изражението, а брадичката определено е твоята.

Той едва не се задави с кафето.

— Аз не съм неговият баща.

Жената се изчерви.

— О! И все пак прилича на теб.

— Лара — обърна се притеснено към нея Аманда, — надявам се да не те скандализирам с някои по-интимни въпроси за моя баща. Не бяхме близки и много ми се иска да го опозная по-добре сега, макар него вече да го няма. Разбираш ли ме?

— О, напълно — отговори тя. — И на баща ти много му се искаше същото.

— Моля?

— Да се сближи с теб и със сестрите ти. Уилям… баща ти… постоянно говореше за вас, неговите дъщери.

Аманда погледна към Итън, а изразът й се беше смекчил.

— Нима? Наистина ли? И какво говореше?

— Ами най-много съжаляваше, че не е бил до вас, докато сте расли — отговори Лара. — Все клатеше глава и повтаряше, че бил егоист, даже по-лош и от егоист, защото не искал да се променя и не можел да понесе всичките отговорности и задължения на един родител. Аз пък му повтарях, че наградата си заслужава, въпреки шарките, хленченето, недоспиването, разочарованията и всичко останало, но той казваше, че държи на своите предпочитания… на корпорацията, удоволствието от хубавата храна, радостта от приятелствата, гаджетата.

Аманда като че ли се разочарова.

— Прозвуча ми твърде егоистично. Та той е бил баща, за бога!

Итън докосна нежно ръката й и тя го погледна. Беше засегната, но как да я прегърне и да я успокои, след като обичаше други. Очевидно имаше добри приятели и дете, което я обожаваше.

Какво означаваше един мъж, който беше правил любов с нея и после се беше направил, че нищо не се е случило.

Егоист…

Итън отпи от кафето и отново насочи вниманието си към Лара. Тя беше така деликатна и добросърдечна, както им се видя в първия момент. Съмняваше се дълбоко, че таи у себе си злина. И да мамеше съпруга си, изглежда, парите на Уилям не я вълнуваха. Запознали са се някъде, харесали са се и са започнали да се срещат през седмицата, тъй като мъжът й често отсъствал по работа.

— Лара, ще ми разрешиш ли да те попитам — започна Аманда — дали баща ми ти е оставил нещо в завещанието си.

— Не, нищичко. Когато ми каза, че има нова любов, му отвърнах мен да не ме брои — добави тя. — Първо, аз съм богата. Второ, интересуваше ме той. Нещо за спомен или пачка банкноти няма да запълнят моята загуба. Истински обичах баща ти.

Аманда замълча, сякаш обмисляше казаното.

— Мога ли да те попитам защо? Не влагам скрит смисъл. Най-искрено искам да знам. Защо го обичаше?

Лара отпи от чая и взе парченце сладкиш.

— Заради неговата честност. Точно заради това. Моят съпруг е лъжец. Гледа ме в очите и ме лъже с такава лекота, че даже ми се струва, че си вярва. А Уилям никога не лъжеше. Казваше всичко направо. Ако отмени среща, тъй като му се налага да пътува по работа, зная, че е точно така.

— Как? — попита Аманда. — Как си разбирала, че не те лъже?

— Защото ми казваше разни неща, които не исках да чувам. Още в началото ми се обаждаше например, за да отмени наша среща, понеже се запознал с друга жена и щял да излезе с нея. Друг път пък поиска да си почине от мен, понеже съм го била ядосала на последната ни среща.

Итън вдигна вежда.

— Не ми прозвуча много мило, Лара.

— Да, но беше честно. Уилям беше също блестящ, забавен, весел, умееше да слуша и умееше да поправя всичко в къщата, за разлика от моя съпруг, който и една крушка не може да смени.

„Умееше да поправя всичко в къщата…“ Лицето на Ник Мороу се появи пред очите на Итън. Какво ли правеше момчето? Дали тостерът беше помогнал на баща му да се съвземе.

Томи започна да нервничи и даже кифличката на Аманда не го заинтересува. Искаше да си тръгват, установи Итън. А доколкото виждаше, майка му също.

— Лара, много ти благодарим, че се съгласи да се срещнеш с нас. Ние ще тръгваме.

Аманда изглеждаше разсеяна. Сепна се и погледна Лара.

— Да, Лара, благодаря ти. Научих много, макар и да не чух точно онова, което очаквах.

След минута Лара се сбогува, а те застанаха пред барчето, за да решат накъде да тръгнат.

— Е, с чиста съвест ще я зачеркна от списъка.

Аманда стоеше замислена.

— Чувствам се странно — все очаквам някой да каже, че баща ми е бил прекрасен човек и всеки път се разстройвам, когато чувам неприятни неща. Но вече зная, че не е бил прекрасен човек. Дал е живот на три деца и после се е престорил, че не съществуваме.

— Аманда, логично е да се раздвояваш и да изпитваш противоречиви чувства. Той би трябвало да е твоят герой. В природата ти е заложено да го обичаш и твое рождено право е той да те обича. Семейните връзки са много сложни понякога.

Тя вдигна поглед към него и той усети, че думите му са попаднали на място… по изключение.