Джанел Тейлър
Заради теб (15)

Петнадесета глава

Аманда буташе количката на Томи по Седемдесет и четвърта улица към къщата, а Итън вървеше до нея.

— Насъбра ни се доста за проверяване — отбеляза той.

— Даже не знам откъде да започнем, ако изобщо искам да започвам. Не ми се ще да се ровя в миналото на баща ми, в любовните му истории, които не са една и две. Ами ако имам природени братя и сестри?

— Ще ти бъде трудно, Аманда, но не заради пикантни клюки се интересуваме от личния му живот. Търсим кой се опита да ти навреди, за да не се случва повече.

— Да, имаш право. Но трябва постоянно да си го повтарям.

— Значи не се отказваш? — попита той.

— Толкова съм смаяна от всичко, което ми каза Нора, че изобщо не се сещам за къщата и тъпите правила. Но в никакъв случай не мога да остана там сама.

— Няма да оставаш сама — погледна я втренчено той. — Струва ми се, че вече ти доказах, че можеш да ми вярваш.

Искаше да му вярва, чувстваше необходимост да му вярва, но как да повярва на когото и да е?

„Вярвай само на себе си — нашепваше й вътрешният глас. — И на него можеш да се довериш, но само на него. От ден на ден печели все повече доверие. Интуицията ти говори същото. По някакви причини… които нямат нищо общо с теб, е готов да те изведе до благополучен край.“

— Аманда!

Тя се извърна стреснато и видя Джени и Лети, които идваха към нея и махаха с ръце, засияли от радост.

— Каква приятна изненада! — извика Аманда. Двете жени ги настигнаха и тя се наведе към Томи. — Томи, виж кой е тук — леля Джени и леля Лети! — Детето се засмя и посегна към пискюлите, които висяха от ципа на Джени. Приятелките й хвърлиха погледи към Итън, после се спогледаха многозначително и се усмихнаха на Аманда.

— Това е Итън Блек. Нает е от баща ми… Итън, запознай се с Джени, моята приятелка от гимназията, и с Лети, моя съседка преди. Лети много ми помагаше, когато ходех на работа.

Итън им се усмихна.

— Много ми е приятно.

Двете приятелки се подсмихваха и едва сдържаха любопитството си, а Аманда се изчерви от смущение.

— Идвахме преди малко, но теб те нямаше — каза Джени. — Отбих се при Лети, за да я взема и да те изненадаме.

— И ме изненадахте.

— Отвън къщата е великолепна — отбеляза Джени. — Нямам търпение да я разгледам и отвътре, но ще стане друг път. — Погледна часовника си. — Трябва да се връщам на работа. Много искахме да зърнем теб и нашето малко ангелче.

— Радвам се, че дойдохте — каза Аманда и прегърна приятелките си. — Толкова ми липсвате.

— Е, как е? Свикна ли? — попита Джени.

Аманда хвърли поглед към Итън.

— Ами да, свикнах.

Не й се искаше да плаши най-добрата си приятелка, след като Джени с нищо не можеше да й помогне.

— Скъпа — обърна се към нея Лети, — ако имаш някаква работа, ще взема Томи за няколко часа, за да си я свършиш, без да се притесняваш.

— Лети, толкова е мило от твоя страна — зарадва се Аманда. Щом Лети ще гледа бебето, с Итън щяха да отидат при въпросната Мими или при сина на Сали.

— Ще ми помогнеш много.

Лети се засмя.

— Чудесно. Ще го заведа до Музея на децата, а там има страхотна детска площадка точно за неговата възраст.

Джени прегърна Аманда.

— Обади ми се. Радвам се, че се запознахме, Итън — добави тя и намигна на Аманда, с което съвсем я смути.

Итън й се усмихна.

— Аз също.

След като Джени си тръгна, Аманда започна да обяснява на Лети режима на Томи и тя се усмихна.

— Не се притеснявай. Ще ти го върна, да кажем, в шест, съгласна ли си?

— Идеално — съгласи се Аманда. — Много ти благодаря, Лети. Ще имам възможност да свърша някои важни неща.

— Довиждане.

Прегърнаха се и се разделиха. Томи си играеше с играчката, която му донесе Джени.

— Виждам, че можеш да бъдеш съвсем спокойна — каза Итън, докато наблюдаваха отдалечаващата се Лети.

Аманда кимна.

— Живеехме врата до врата и тя се грижеше за Томи, докато бях на работа. Наистина съм спокойна, когато й оставям детето.

Освен Джени тя беше другият човек, на когото се доверяваше напълно.

— Хайде да се приберем и да си направим план — предложи Итън.

Аманда се съгласи и докато се изкачваха по стълбите към входа, се почувства странно. Не смешно, а странно. Като че ли нещо не беше наред.

„Заради Томи е“ — сепна се тя. Освен когато е била на работа, не го беше оставяла с бавачката.

— Аманда! — повика я Итън.

Тя примигна и осъзна, че се взира към отдалечаващата се фигура на Лети. Детето беше във възможно най-добрите ръце.

— Всичко е наред — успокои го тя и в момента наистина се чувстваше добре.

* * *

Решиха да започнат с Мими, приятелката на Уилям за през седмицата. Намериха адреса и телефонния й номер и когато Аманда й се представи по телефона, тя я покани настойчиво, преди Аманда да успее да каже нещо.

— Бих дошла аз, скъпа, но Пашмайна не понася пътуването — изрече загадъчно жената, преди да обясни на Аманда къде живее.

Когато пристигнаха, останаха изненадани от скромната сграда, в която дори нямаше портиер. Аманда очакваше луксозен небостъргач, но Мими живееше в пететажен блок, притиснат от малки магазинчета. И все пак едностайният апартамент изглеждаше елегантен. Стените бяха златистожълти, обзавеждането скъпо — от канапетата и разкошните ориенталски килими до огромния букет слънчогледи, поставен във ваза върху пианото. А самата Мими — много хубава жена на около четирийсет — носеше богато надиплена дреха от черна коприна с щраусови пера покрай врата.

— Толкова съм щастлива най-после да се запозная с една от дъщерите на Уилям — изрече тя, а очите й се насълзиха. — Радвам се да се запозная и с вас — добави тя към Итън. — Женени ли сте?

Аманда усети, че страните й пламват.

— Не, Итън ми е приятел.

— Много е важно човек да си има приятели — отбеляза Мими. — Ах, колко съм невъзпитана! Запознайте се с Пашмайна — прибави тя и целуна по главата миниатюрното бяло кученце, което беше гушнала. — Тя не обича такситата.

Мими го настани на червена кадифена възглавничка и кученцето веднага сложи глава на лапичките си и затвори очи.

Домакинята им предложи чай и сладкиш. Когато седнаха и чаят бе сервиран, Мими зарони сълзи.

— Бях лудо влюбена в Уилям — каза тя. — Възнамерявахме да се оженим.

— Не знаех — отвърна Аманда. — Съжалявам.

— Той беше много затворен човек. Стига толкова — добави тя с претенциозен жест, — вече съм готова.

Аманда погледна Итън.

— Готова ли? — попита тя.

Мими сбърчи нос.

— Ох! Простете! Известна съм с прекомерната си откровеност. Това мое качество Уилям обичаше най-много.

„Не разбирам за каква откровеност говори“ — помисли си Аманда. Прецени, че ако изчака, жената сама ще си признае.

Мими се приведе към тях.

— Надявам се, че сумата не е неприлична — прошепна тя. — Постоянно казвах на Уилям, че парите му не ме интересуват, но той винаги е бил много щедър към мен.

— Намеквате за неприлична сума — намеси се Итън, — оставена за вас в завещанието на Уилям ли?

— Ужасно голяма ли е? — попита Мими. — Защото на мен ми е достатъчен само малък спомен от него.

— Мими — каза Аманда, — нямаме представа дали Уилям ви е споменал в завещанието си.

— Дали ме е споменал! — смени тона тя. — Вие не знаете ли?

Аманда поклати глава.

— Нищо не знаем.

— Тогава защо дойдохте? — попита тя.

— Разбрах, че с баща ми сте били… близки. Надявам се да ми разкажете за него. Не съм живяла с него и искам да науча какъв човек е бил. Зная, че може да ви се стори странно.

Жената я погледна отвисоко.

— Да, странно е.

— Не съм дошли да ви съдя и ви моля и вие да не ме съдите.

— Ще правя, каквото ми харесва — озъби се Мими. — Ваша грешка е, ако не сте били близки с баща си. Вие ли получихте къщата до Сентрал Парк?

Аманда погледна към Итън. Мими преструваше ли се, че не знае коя е?

— Да.

— Завещанието, доколкото засягаше дъщерите му, беше прочетено преди повече от седмица — изсъска жената. — Очаквах адвокатът да ме повика, за да присъствам и да чуя какво ми е завещано, но той не се обади. Когато ме потърсихте, бях сигурна, че ще дойдете да ми връчите моя чек.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам — каза Аманда. — Възможно е да не е оповестено цялото завещание на Уилям. Познавал е много хора…

— Прочетох във вестника, че трите му дъщери са единствените му наследници — съобщи Мими. — Но аз все пак очаквам да ме повикат да получа каквото ми е оставил. Мисълта ми е, че не очаквам съобщение във вестника.

— Защо? — попита Итън. — Нали вие сте били неговата интимна приятелка?

„Итън, какви ги приказваш — помисли си Аманда. — Ще разгневиш тази жена и тя ще ни изрита.“ Мими се наежи.

— Уилям не обичаше да излага на показ личния си живот. Не парадираше с нашата връзка.

— И на никого ли не е съобщил, че сте сгодени.

Мими вирна брадичка.

— Не, беше му приятно да си имаме наша тайна.

Аманда се съмняваше, че е имало годеж, освен в мечтите на тази жена.

— Мими — продължи Итън, — според мен имаш право. След като е минала една седмица от отварянето на завещанието и не са те повикали, значи нищо не ти е завещано.

Мими се изправи така рязко, че Пашмайна подскочи от възглавничката.

— Този долен мръсник! Знаех си, че няма да ме потърсят. Защо ще оставя на вас, егоистични момичета, дори цент? Нито една не беше до него! А аз бях. Бях в проклетото му легло!

— Беше ми мъчно, но той ме отблъскваше, тъй като да бъде баща, на него не му допадаше.

— Зная. През изминалите две години много исках да забременея, докато часовникът ми още тиктака, но той твърдеше, че си е направил вазектомия, за да няма повече деца. Не му вярвах и пробвах разни номера, но не минаха.

Вазектомия. Аманда се направи, че не е чула. Също така се постара да не си представя номерата на Мими. Пробивала е презервативите ли?

— Обзалагам се, че е оставил нещо на онази с киселата физиономия — промърмори Мими, сновейки насам-натам. — Не се лъжа, нали?

— Коя е с киселата физиономия? — попита Итън.

— Онази подла чистачка, Карол ли се казваше?

— Клара — поправи я Аманда.

— Както и да е. Не й е чиста работата, казвам ви. Гледали ли сте онзи епизод от „Секса и града“, в който Саманта остана при любовника си и когато той отиде на работа, се появи чистачката и побесня от ревност. Изхвърли Саманта от леглото и я нарече уличница. Клара е същата. Завари ме веднъж да спя в леглото на Уилям и блъска вратите, докато не ме събуди. После влезе в спалнята и започна да чисти с прахосмукачката, а аз не бях станала. Избърса праха от нощното шкафче право в лицето ми. А пък аз съм алергична към прах. Дърта кучка!

— Мими — попита Аманда, — имате ли ключ от къщата?

Жената поклати глава.

— Помолих го неведнъж да ми даде, но Уилям каза, че не ми трябва, тъй като вратата му била отворена винаги за мен. Да, но сега е затворена — разфуча се тя.

— Мими, обичахте ли баща ми?

— Той беше с трийсет години по-стар от мен и даже в повечето случаи не му ставаше.

Итън се изправи. Беше ядосан.

— Мими, намираме се в дома ви, но ще ви бъда благодарен, ако не забравяте, че разговаряте с дъщерята на Уилям.

Мими изсумтя.

— Нямаше да разбера, че има дъщеря, да не говорим за три, ако не бях научила най-случайно. Веднъж му позвъних в работата и секретарката ми каза, че излязъл да купува мече за новородения си внук. Внук! Аз даже не знаех, че има дъщеря! Ето колко близки бяхме.

Сърцето на Аманда се сви. „Отишъл да купува мече за внука си…“

Значи Уилям сам е избрал играчката. И мечето, което пристигна по пощата няколко дни след раждането на Томи, е било наистина от Уилям! Не е изпратил секретарката си да го купи. Обичал я е.

— Мими, благодаря ви, че ни отделихте време — изправи се тя. — Моите съболезнования.

— Не е необходимо да бъдеш саркастична, госпожичке — сопна се Мими.

Итън я погледна учудено.

— Да тръгваме, Аманда.

Щом вратата се захлопна зад тях, Аманда чу как Мими хвърля предмети.

— Как да не полудея, Паши? Надути глупаци! Този мръсник не ми е оставил нито едно проклето нещо. Две години да чукам този дядка за нищо!

— Да се махаме оттук — подкани я Итън. — Като че ли някой ме заля с помия.

Аманда въздъхна дълбоко и тръгна след него по стълбището.