Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите Седжуик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Watching Amanda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2011)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Джанел Тейлър. Заради теб

ИК „Плеяда“, София, 2010

Американска. Първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-303-7

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Аманда се събуди от чудното ухание на пържен бекон. Чу как се разбиваха яйца в купа, после изцвърчаване в маслото.

„Ама той и да готви ли може?“ — помисли си тя, изплувайки от съня.

После я обзе паника, скочи от леглото и се завтече към креватчето на Томи. Отпусна се успокоена, щом видя спящото си бебе. Изглеждаше толкова кротко, толкова здраво!

— Спи ми, мило детенце — напевно прошепна тя и погледна старинния часовник на нощното шкафче. Минаваше седем.

Очите й се спряха на снимката на майка й.

— Благодаря ти, че бдиш над мен, мамо — промълви тя. — Преживяхме тази нощ.

Към четири часа се беше унесла най-после. Беше се мятала и въртяла в леглото, с поглед прикован в дръжката на вратата, убедена, че ще се размърда. Преди да се прибере в спалнята и да заключи, взе от кухнята един голям нож и го остави до главата си. Вдъхваше повече сигурност от преспапието, но въпреки това заспа трудно.

Огледа се в огледалото на тоалетната масичка. Беше бледа, а под очите си имаше сенки. Облече се набързо с джинси и кремав пуловер. Обу черни кожени ботуши. Сложи си изящното сребърно колие с перла, наследство от майка й. Винаги когато го носеше, се чувстваше закриляна, все едно майка й беше до нея.

Томи се размърда и бавно отвори огромните си сини очи, същите като нейните. Взе го от креватчето и го гушна.

— На мама голямото момче — целуна го тя по челото и помилва косицата му. Косата на Пол.

Сети се за него изведнъж, но не желаеше да мисли за този мъж. Дойде й в повече — Пол, който искаше да се съберат отново, смъртта на баща й, наследството, Итън… неканеният гост.

Предпочиташе израза „неканен гост“ пред „психопат, който възнамерява да я удуши“. Залъгваше се с мисълта, че взломът и посегателството върху живота й са случайност, извършени от крадец, забелязал, че през тази седмица къщата е необитаема, и решил да я ограби, но попаднал на нея.

„Богата наследница…“

Възможно ли беше човек, когото познава, да пожелае смъртта й заради една къща, питаше се тя и цялата настръхна. Но нямаше смисъл, освен ако не беше някоя от сестрите й, което беше пълен абсурд…

Томи започна да нервничи и Аманда се съсредоточи в настоящия момент, свързан с памперса на бебето и с непознатия в кухнята.

* * *

С Томи на ръце Аманда слезе в трапезарията, където Итън сервираше на масата бъркани яйца, бекон, препечени филийки от ръжен и пшеничен хляб и две чаши за кафе.

Макар че носеше същите дрехи — износени джинси и бяла риза, беше обръснат и видът му не бе така заплашителен, както вчера.

— Добро утро — поздрави той, без да я поглежда.

Подреди прибори за двама, седна и си сипа от яйцата и бекона.

— Добро утро — промърмори тя.

Итън си наля кафе.

— Добре че стана рано. Да се хващаме на работа. — Отвори бележник, приготви и химикалка. — Да започнем със списък…

— Не може ли да почакаме, докато настаня Томи в неговото столче? — попита тя.

Той млъкна, после кимна.

— Обича ли Томи бъркани яйца?

— Бъркани са идеални — отговори тя. — Благодаря за закуската.

Беше изненадана. Направо потресена. Никога досега мъж не й беше сервирал закуска. При никакви обстоятелства, да не говорим за тези.

— Моля.

— Ъъъ — сочеше с пръстче Томи чашата с кафе.

Аманда му се усмихна.

— Томи пие кафето с мляко и захар — обърна се тя към Итън.

— О! Не знаех, че бебетата пият кафе. Ще му налея…

Тя се засмя:

— Казах го на шега.

— О! — възкликна той отново.

Тя се усмихна.

— Нямаш деца, нали?

Той пребледня и помръкна. О, Боже! Гаф ли направи?

— Аз… — започна тя, но не знаеше как да продължи.

— Хайде, оправи детето и да се захващаме със списъка на заподозрените — нареди той.

„Слушам, сър!“

Аманда настани Томи на високото столче.

— Ще хапнеш ли бъркани яйца, Том?

Томи нададе радостен писък, пляскайки с ръчички. Изяде яйцата от чинията си и посегна към подноса за още.

— Страшен готвач си — каза тя и си сервира яйца. — Томи обикновено е злояд.

— Невинаги съм бил — отбеляза той. — Научих се, когато ми се наложи.

— И кога ти се наложи?

Той замръзна за миг.

— Виждаш ли някъде солта?

„Добре — помисли си тя. — Въпросът беше доста личен.“

— Не ти ли прозвуча като разговор между глухи? Единият пита: „Къде ми е шапката?“, другият отговаря: „Чета вестник“.

Той се усмихна за пръв път, откакто го познаваше, и цялото му лице се преобрази. Зяпна го и едва откъсна очи от него.

— Същото намекнах.

Ледът помежду им като че ли се пропука и тя очакваше, че ще я попита на колко месеца е Томи, как е цялото му име — обичайните въпроси за едно бебе. Но нищо подобно не последва.

— Какво толкова специално има в бялата стая? — попита тя. — Защо е забранено да влизам в нея?

Итън сви рамене.

— Нямам представа. Стая като стая.

— Значи правилата на баща ми са произволни — отбеляза тя разочаровано. — И какъв е смисълът?

— Наистина не ме интересува — отговори той. — Готова ли си?

Тя изпъшка тежко.

— Да.

— Снощи за пръв път ли ти се случи някой да те нападне?

Стомахът й стана на топка и тя кимна.

— Тогава е най-вероятно, даже по-скоро сигурно, че онзи, който се опита да те убие, иска на всяка цена да те отстрани, за да не наследиш тази къща.

— Не зная какво да мисля. Може би беше само случаен крадец.

Той я погледна бегло.

— В един прекрасен ден получаваш в наследство къща за милиони, преместваш се в нея и още същата вечер някой прави опит да те убие… Най-близко до ума е да предположим, че нападението е свързано с неочакваното наследство… и засега ще се ограничим дотук.

Тя отмести чинията си.

— Какво ще кажеш за тях? — посочи той с химикалката към портрета на сестрите Седжуик, който се виждаше от трапезарията.

— Какво намекваш?

— По логика едната от тях или двете ще наследят къщата, ако не я наследиш ти.

Аманда настръхна.

— Те са ми сестри!

— Но не сте близки — отбеляза той. — Снощи го каза.

— Но…

Итън я погледна.

— Ще потвърдиш ли, че ги познаваш добре?

— Не, но…

Той написа имената им.

— Значи ги включваме в списъка. Сигурен съм, че се бих с мъж снощи, но те може да са го наели.

Сълзи опариха очите на Аманда, но тя ги преглътна.

— При тъжни обстоятелства си върнах сестрите — изрече тя. — Тъй като баща ни почина, ние се събрахме на два пъти и разговаряхме като близки. — Стана и закрачи напред-назад. — Не, не твърдя, че познавам добре Оливия или Айви, но съм готова да се закълна, че нямат нищо общо в случая.

— И въпреки това ги слагам в списъка — заяви той. — Аманда, съжалявам, но те са най-явните заподозрени. Никой друг няма право на твоето наследство, ако те убие. Нека да останат в списъка, после ще ги задраскаме, когато се убедим напълно в тяхната невинност.

— Защо не оставим полицията да се занимава? — попита тя.

Той отпи от кафето и се облегна.

— Защото трябва да бъдем подготвени.

— Подготвени ли? За какво?

— За всичко, Аманда. Трябва да си наясно от кого да се пазиш, с кого да внимаваш. Сега никого в живота ти не можем да поставим извън подозрение.

Тя го погледна в очите.

— И теб ли?

Итън остави чашата си.

— Аманда, зная, че много ти се събра. Но ако не изпускаш от очи наградата, ще осигуриш своето бъдеще и нищо няма да те застрашава.

Беше прав. Абсолютно прав.

Престана да обикаля стаята и седна. След малко кимна одобрително.

— Трябва да разберем от Харис кой ще вземе твоя дял, ако ти отпаднеш от завещанието.

— Пожелавам ти късмет — отбеляза тя. — Харис не е особено словоохотлив, когато става въпрос за информация.

— И все пак ще го попитаме. Ще му подхвърлим, че животът ти зависи от отговора му.

Тя пребледня и затвори очи, после се изправи рязко.

— Забрави! Отказвам се! — Погледна към Томи. — Аз съм негова майка. Друг на този свят си няма. Нямам право да рискувам живота си заради една къща. Силна съм, имам качества и ще намеря изход. Отпиши ме, Итън. Кажи на Харис, че не съм спазила много от изискванията. Няма да остана тук. Няма да рискувам своя живот или живота на сина си.

— Аманда, наистина не ме познаваш и нямаш основание да ми вярваш. Но не се отказвай. Ще открием кой се опита да те убие. Не му разрешавай, който и да е, да спечели.

— Теб какво те засяга? — попита тя и седна пак.

— Вече ти казах…

— Да, каза ми. Дължиш услуга на баща ми. Но аз ти разрешавам да смяташ услугата за върната по-рано от предвиденото, което всъщност е твоето желание, както разбрах снощи. Да се разкараш от този омразен за теб град. Тогава защо ме караш да остана?

— Имам си причини.

— Този отговор взе да става досаден.

— В такъв случай престани да ми задаваш въпроси — отвърна той. — Нека да помислим кой ще спечели, ако бъдеш елиминирана от картината. Какво ще кажеш за бащата на Томи?

— Какво да кажа за него? — попита тя и веднага си представи лицето на Пол.

— Разкажи ми историята.

— Каква история.

Итън я погледна.

— Кой е той? Къде е?

— Изчезна от живота ни, щом му казах, че съм бременна — призна Аманда. — Ами до вчера следобед. Сблъсках се с него близо до парка, след като говорих с теб.

Случайна среща до парка! Виж ти! Хитър начин да се присламчи.

— Срещнала си го неочаквано за пръв път от повече от година и половина! Как ти се струва, съвпадението не е ли странно?

— Пол даже не знае за наследството. Не знае и че баща ми е починал.

— Нима? Във всеки нюйоркски вестник е публикуван некролог.

Спомни си статията в „Ню Йорк днес“: „Има три дъщери… единствени наследници на голямото му състояние…“

— Как се казва? — попита Итън.

Аманда се поколеба.

— Суинуд. Пол Суинуд. — Гледаше как записва името. — Но той беше толкова…

Млъкна, осъзнавайки колко глупаво прозвуча дори за нея. Пол Суинуд беше „толкова еди-какъв си“, докато бяха гаджета. Това не му попречи да я изостави, за да отглежда тяхното дете съвсем сама.

— Като видя Томи, стана страшно нежен. Никога не бях го виждала с подобно изражение. Иска да бъде баща на Томи.

— А твоето чувство какво е?

— Бих приела заради Томи, но не мога да определя какво чувствам към него. Той наистина се отнесе гадно с мен.

Итън хвърли поглед към детето.

— Съжалявам. Отгледан съм от самотна майка. Беше й много трудно.

— Познаваш ли баща си?

Той поклати глава.

— Изчезнал, щом разбрал, че майка ми е бременна.

— Как е възможно един мъж да постъпи така? Не разбирам. Дори да се плаши… от отговорността например, как му дава сърце да си тръгне все едно нищо не се е случило!

— По този начин сигурно сам себе си лъже, че нищо не се е случило — каза Итън. — Аз пък не разбирам как живеят подобни хора, без да виждат децата си, след като знаят, че има някъде петгодишно дете, десетгодишно, дванадесетгодишно. Как изобщо забравят?

— А ти знаеш ли нещо за твоя баща? — попита Аманда.

— Били са с майка ми гаджета за кратко време. Не е имала хубаво семейство и според мен е копнеела за любов.

— Майка ти жива ли е?

— Загина при автомобилна катастрофа много отдавна.

Като че ли се отнесе за миг, а изражението му беше нежно, меко. После погледна към Томи, който тропаше с лъжичка по табличката на високото столче.

— Заради Томи се надявам баща му да е искрен. Но заради теб изпитвам дълбоко подозрение към момента на появата му.

Беше съгласна с него, но не успя да изрече нито една дума, нито пък някаква мисъл се завъртя в главата й. Насъбра й се прекалено много. Но най-чудното беше как бремето й се стовари на нечии чужди рамене. А тези рамене бяха силни и това я зарадва.

— Томи прилича изцяло на теб — каза Итън почти шепнешком.

— Много съм благодарна за това. Не съм принудена да гледам умаленото лице на мъжа, който разби сърцето ми.

Погледна я за миг и кимна.

— Много добре те разбирам. Майка ми все повтаряше, че много приличам на баща си.

Тя усети, че страните й пламват.

— О, аз… прощавай! Сложих сол в раната.

— Не се притеснявай, няма нищо — успокои я той, взимайки си парченце бекон. — Майка ми често ми казваше колко много е обичала моя баща, макар че са били заедно за кратко. Това, че е бил безотговорен мухльо, не помрачаваше спомените й за любовта, която е изпитвала, преди да разбере какъв негодник е.

Аманда го погледна и се усмихна.

— Заченат си с любов. Никога не съм гледала на моята история по този начин, а ми се иска да бях. И Томи е заченат с любов, даже да е била само от моя страна. Ако бях разсъждавала така, щеше да ми бъде много по-леко по време на бременността и през тези единадесет месеца. — Въздъхна дълбоко и се изненада колко по-добре се чувства. Сложи ръка върху ръката на Итън и той трепна, отдръпвайки се леко. — Благодаря ти.

Кимна, но не вдигна очи от бележника си.

— По-добре да се захващаме отново със списъка. Не бива да отхвърляме и вероятността…

Замлъкна и внимателно я загледа.

— Вероятност за какво?

— Уилям да е баща и на други деца, които не е признал — завърши мисълта си той.

Аманда усети как настръхва.

— Не мога да кажа нищо по въпроса.

— Затова говорим за вероятност, но сме длъжни да проверим. Може би някой се е вбесил, че е изключен от завещанието.

Тя сведе поглед.

— Мъча се да реша кое щеше да бъде по-лошо — да ме признае като негово дете и след това да забрави дълга си на баща или изобщо да не ме е признавал.

Почувства как страните й пламват отново и се наруга, че не мисли, преди да говори.

— Ами бих казал, че и в двата случая си прецакана.

Аманда се усмихна, после се разсмя.

Итън също й се усмихна и тя за втори път остана поразена колко е хубав. Черната му гъста коса беше малко по-дълга и тя потисна импулсивното си желание да махне от челото му паднал кичур. Тъмнокафявите му очи бяха живи, будни, изпитателни. Имаше правилен нос и малък белег на брадичката.

— Значи Уилям не си е падал по бащинството? — попита Итън. — От самото начало ли? И към сестрите ти ли се е държал така?

— Давал е издръжка на децата, която моята майка е отказала. А той канеше мен и моите сестри да прекарваме по две седмици през летните ваканции с него във вилата му в Мейн.

— И как беше? — попита той.

— Прекрасно и в същото време странно. Прекрасно, защото през тези две седмици имах баща. Както всички деца и аз имах баща. Ако го видех в коридора или на двора, можех да извикам „татко!“ и той щеше да се обади. Нямаш представа какво означаваше това за мен — да нарека някого „татко“. Да имам баща дори само за две седмици през лятото.

— Разбирам те напълно — каза Итън.

Тя пак се почувства като идиот. Защо не се научи да си затваря голямата уста? Защо непрекъснато дрънка врели-некипели колко е нещастна, след като той дори не знае кой е баща му.

— Съжалявам — рече. — Аз все…

— Говориш за своите чувства, Аманда — прекъсна я той. — При мен обстоятелствата са били съвсем различни. Не съм от хората, които се наскърбяват от чуждото щастие.

Тя го погледна и веднага сведе очи, без да може да отрони дума. В очите й напираха сълзи.

— Ти си много благороден човек — каза най-накрая.

Той се загледа в нея за няколко секунди.

— Благороден. — Поклати глава. — Как не.

— Но твоите близки сигурно мислят същото — добави тя. — И всеки ден се радват на благородството ти.

— Аз нямам близки — отвърна той и в същия миг нещо в израза на очите му се промени. Искриците в дълбоките му тъмнокафяви очи изчезнаха и се появи същата студенина, която я порази, когато се срещнаха до парка, когато я изненада в спалнята й и когато се срещнаха тази сутрин.

— Да не се разсейваме повече. Съществува и друга вероятност — някой да се е подразнил, че не скърбиш и по тази причина не заслужаваш наследството.

— Как може друг да знае какво чувствам! — възмути се Аманда. — Тъгувах много.

— За себе си. За това, че не си имала баща и няма да имаш. Не си си изплакала очите за Уилям Седжуик.

У нея се надигна гняв и тя се изправи.

— Как смееш! Нямаш представа от моите чувства и никой няма. Може би с изключение на сестрите ми, тъй като те навярно се чувстват по същия начин.

— Добре — спря я той. — Извинявай. Да предположим друг вариант, по-префинен. Някой се опитва да те изплаши, за да напуснеш къщата преди определеното време. Неканеният гост не е възнамерявал да те убие, а само да те сплаши.

— Не зная — замисли се Аманда. — Онази възглавница беше притисната достатъчно силно и достатъчно дълго и само след няколко секунди щях да съм мъртва, ако не се беше появил ти. — Отпусна се на стола. — Господи, Итън! Ти спаси живота ми. Спаси ме, а аз дори не ти благодарих.

Загледа го в очите, търсейки проблясък на сърдечност, но в тях имаше само студенина. Той не каза „Моля, няма защо“ или „Няма проблем“. Не каза нищо.

— Кои са настойници на Томи? — попита неочаквано.

— Той няма настойници — отговори Аманда.

Итън пое дълбоко дъх.

— Всъщност те питам, ако се случи с теб нещо, кой ще получи попечителство?

Тя се наежи.

— Моята най-добра приятелка Джени. Ако намекваш, че най-близката ми приятелка още от гимназията се опитва да ме убие, за да вземе попечителството над Томи и неговото голямо наследство след моята смърт, по-добре веднага да приключим с това глупаво упражнение.

— Аманда, не намеквам нищо подобно. Само зададох въпрос. Исках да разбера дали някоя от сестрите ти не е негова настойница.

— Не е — отговори тя рязко.

Скоро след като роди сина си, Аманда попита сестрите си дали биха желали да бъдат настойници на детето. И двете се извиниха със своята работа и начин на живот — Оливия с постоянните си пътувания, а Айви с опасната си професия. Щели да бъдат ужасни настойници, но и двете потвърдиха, че в краен случай биха се нагърбили. Тогава Аманда реши да не ги безпокои повече. Беше ясно, че не им е приятно, но за да е честна към тях, трябваше да признае, че в случая все едно някоя абсолютно непозната се обръща към тях с молба да отгледат детето й, ако нея я няма.

— Аманда!

Тя се стресна и осъзна, че Итън й задава поредния въпрос.

— Извинявай, какво ме питаш?

— Как си?

— Този любимият ти въпрос ли е?

Той се усмихна.

— Не.

— Добре съм. Страшно неприятна ми е цялата история, но съм добре и ще бъда добре.

Той я позагледа и направи жест, който тя прие като успокоителен.

— Какво представляват майките на твоите сестри? Потърсих в интернет сведения, но открих главно клюки от жълтите вестници. Разбрах, че само майката на Айви се е омъжвала за Уилям, а майката на Оливия го е осъдила за зашеметяваща сума за издръжка на детето.

— Не ги познавам добре — отговори Аманда. — Но и двете присъстваха на отварянето на завещанието и живо се интересуваха от наследството на дъщерите си. Веднага става ясно, че не се обичат, както и че не проливат сълзи за Уилям.

— Значи включваме майката на Айви Дейна Седжуик и на Оливия — Кендис Хърн — каза той и записа имената им.

— За бога, Итън, защо не прибавиш и годеника на Айви в целия хаос?

— Записвам само тези с вероятен мотив — възрази той. — А кой е този годеник?

Аманда скръсти ръце.

— Деклан някой си. Изглежда, Уилям не го е харесвал. Смятал, че не е достатъчно добър за Айви, тъй като още не работи.

— Запозна ли се с него?

— На отварянето на завещанието. До тогава даже не знаех, че се е сгодила — прибави тя тихо.

Итън й хвърли един поглед.

— Какво е впечатлението ти от него.

— Изглежда много влюбен в нея. И двамата изглеждат много влюбени. Майката на Айви се тревожеше, че „Уилям е намислил нещо“, тъй като датата за получаване на нейното писмо съвпада с датата на сватбата.

Итън като че ли осмисляше сведенията.

— Представи си, че годеникът също е разтревожен. Може да се окаже, че ако Айви се омъжи, няма да получи нищо. Отстранявайки теб, къщата ще бъде поделена помежду Айви и Оливия.

— Прозвуча ми доста нелепо, Итън.

— Това са само хипотези. Длъжни сме да обмислим всички гледни точки. Възможно е сестрите ти да се ядосват, че ти наследяваш дома на баща ви, а майките им, че трябва да чакат за тяхното наследство, което в крайна сметка да се окаже не толкова значително. И като се вземе предвид, че Уилям притежава като недвижимо имущество още само вилата в Мейн и къщата в Ню Джърси, близко до ума е сестрите ти, техните майки и този Деклан да се почувстват застрашени.

Усети, че я полазиха тръпки и се разтрепери.

— Записа в твоя списък моите сестри, техните майки, годеника на Айви, бащата на моето дете.

Погледна я бегло, очаквайки да продължи. Очите й се насълзиха.

— Ужасявам се от мисълта, че който и да е от тях би ме наранил. С думи не мога да изразя колко искрено искам те да нямат нищо общо.

Аманда се загледа в Томи, който, слава богу, се беше заиграл, а сълзите се търкаляха по страните й. Почувства изведнъж ръката на Итън върху своята. Изненадано вдигна поглед към него и той я отдръпна.

„Недей — поиска й се да извика. — Моля те, сложи я пак. Ръката ти е топла и силна и ме утешава…“

„Не ставай глупава — нахока се тя. — Та ти не познаваш този човек. По-добре си опичай ума, вместо да се залъгваш с фалшиви надежди за спокойствие и сигурност.“

— Наистина не е честно да се фокусираме върху сестрите ми, техните майки или върху годеника на Айви и Пол Суинуд — предложи тя. — Навярно има непризнати наследници. Както сам отбеляза, във всички големи вестници има некролози за смъртта на баща ми. А икономката…

Итън я погледна учудено.

— Какво?

Тя изпъна гръб.

— Икономката! Клара Мот. Беше тук вчера, когато пристигнах. Има ключ! Как забравих за нея!

Той записа името й.

— Харис не спомена икономка. Сигурно е преценил, че не ми влиза в задълженията. Тя трябва да дойде доста преди часа за твоето всекидневно изтезание.

— Моето изтезание — повтори Аманда. — Съвсем точно определение. Имаш право… дойдох малко преди девет сутринта и тя беше тук, като почти привършваше с чистенето. Направи ми забележка, че идвам много рано. Тръгна си доста преди десет и половина.

— Какво впечатление ти направи?

Аманда се замисли за Клара и нейното студено държание.

— Беше доста нелюбезна. Необщителна. Отказа да си поговорим, дори не спомена смъртта на баща ми. Само бърса и търка. Останах леко изненадана, защото си мислех, че ме помни с добро чувство от летата в Мейн.

— Може би е ядосана, че не е спомената в завещанието — предположи Итън. — Може да е била влюбена в Уилям. Стотици „може би“ има. Ще поговорим с нея. Всъщност тя е идеалният човек, с когото да започнем разследването на личния живот на Уилям и на жените около него.

— Има телефонни указатели за всеки квартал в чекмеджето под телефона — досети се. Аманда. — Можем да потърсим адреса й.

— Готово.

Итън взе указателя на Манхатън, Аманда — на Куинс. Но се оказа, че няма да се наложи да проверяват Бруклин или Бронкс.

Клара Мот живееше само през няколко улици.

— Скъп квартал за една чистачка — отбеляза Итън. Погледна яркожълтия часовник на стената. — Почти осем е. Да почакаме до девет и да се обадим на въпросната госпожица Мот. Междувременно ще обмислим въпросите.

На Аманда й олекна, че може да насочи подозренията към мрачната Клара Мот и да си представи нея като безскрупулна, алчна кучка и вероятна убийца, вместо своите сестрите или Пол.